Станимир

разумявам -> разбирам - още се среща в някои славянски езици. Това е способността да вникнеш в нещата, да ги опознаеш и разбереш. Казваме, че човек е неразумен когато не осмисля дабре действията си и последствията от тях. Тука трябва да се направи разлика между разума и разсъждението. Първият изключва всякакви умствени спекулации за разлика от второто, без при това да е лишен от логичност. Спекулациите са вид неразбиране, изопачаване на истината, на същността на нещата, а разума е именно способността да не се поддаваш на подобни илюзии и да ги различаваш от действителността. Способността за различаване (вивека) е част от разбирането. За разлика от интелекта, разбирането не може да съществува без любовта. В този смисъл разумен може да бъде само човек проявяващ любовта през себе си. Любовта ни свързва с обекта на разбиране, помага ни да погледнем от най-различни гледни точки, , да почустваме връзката, единството, да се поставим на негово място, да осъзнаем функциите, предназначението на този обект и мястото му в Божествения замисъл. Разума винаги следва посоката на Божествения замисъл. Това е посоката на Любовта и спрем ли да я следваме вече не можем да говорим за разумност, а се връщаме в областта на нисшия ум.

Аз лично разделям ентусиазма от еуфоричността. При последната енергиите са хаотични, не са канализирани. Ентусиастът съзира смисъла от своите действия, при него присъства едно възхищение пред целта, която се стреми да постигне. При ентусиазмът винаги има цел и насоченост. Разбира се емоциите често заслепяват и посоката на ентусиазма може да се окаже погрешна, но и за това човек не се свежда само до емоциите си, а притежава ум и воля, и балансът между трите го прави цялостен. Ентусиазмът е творчески потенциал. Посоката на действие на енергиите е от нас към целта, която се стремим да постигнем или сътворим. Еуфоричността е с обратна посока, акцентът е върху нашите собствени усещания, които в такива случаи са свръхстимулирани. При ентусиазма също имаме прилив на енергия от страна на висшата ни природа, но фокусът на вниманието е насочен към нейното оползотворяване, а не просто желание да изпитаме емоционален екстаз и задоволство.

Богатството това са условията, средата. Почвата не съществува заради едно семенце (ние), а заради всички. То е средство, което трябва да използваме разумно, но да напуснем, да излезем на бял свят, да поникнем. Почвата, богатството е безмислено, ако останем заровени в него. Ние трябва да използваме богатството като основа върху която да стъпим. Напускайки почвата, попадаме в средата на въздуха, която е по-финна, по-одухотворена, където слънчевите лъчи могат да се движат безпрепятствено. Отказвайки се от едно богатство, ние получаваме друго, много по-ценно. Ето човека Получава този, който дава. Духовно богатият човек отдава непрекъснато и затова получава всичко. Може би има някои изключения свързани с кармата, но принципът си остава. Богатството не е нещо, което трябва да пазим за себе си. То не е наше и ние няма как да го запазим за себе си. Ние можем да го използваме и от начина по който правим това зависи и това с което ще разполагаме за в бъдеще. То е средство, енергиите, които имаме на наше разположение и които трябва да използваме за да издигнем себе си и братята си. Ако не отдадем енергиите с които разполагаме, сами се ограничаваме, заравяме се в земята и оставаме изолирани от по-висшите светове, от по-добрите условия.

Мисъл на деня - 17 Март 2008 г. "Човек едва е почнал да се развива. По разбиране човек е малко дете... Съществените неща у човека, това са неговата душа и неговият дух. Най-реалното нещо, което се знае, което е създало всичкото знание, това е човешката душа... Тя е единственият вечен принцип, който свързва човека с Бога. Щом отричаш душата си, ти отричаш връзката си с Бога." Из И видях ново небе и нова земя, 4а НБ, 18.X.1936 г.

Какво изразява съвестта, кога се задейства? Съвестта е чувство. Тя се появява когато връзката с нашата душа, нашето сърце е нарушена. Разбира се който не е изградил тази връзка поне в малка степен няма как да почувства тежестта от нарушаването и. Тази връзка изграждаме с устрема си към духовното, с чистотата на нашите ежедневни мисли, чувства, желания и действия, с качествата и добродетелите които търпеливо развиваме. Съвестта идва да ни подскаже, че тази връзка е застрашена, че избора който правим не е този на нашата душа и е добре да се вгледаме в себе си, в мотивите и намеренията си и да преценим дали не сме попаднали в плен на себичността, на илюзиите на нашата нисша природа, на нейните желания и амбиции. Съвестта не осъжда - това прави неразвитият ни ум търсещ оправдания за допуснатото отклонение, за това че сме се поддали на илюзията, че сме позволили да бъдем заблудени. А душата просто чака нова възможност, за да може връзката на въплътената личност с нея да бъде отново възстановена. Душата може да се уподоби на магнит. Човешкото съзнание чрез устрема си към възвишеното, към духовното създава необходимото напрежение като сила и честота на вибрация, които осъществяват нужната магнитна връзка и предоставят на душата възможност да се прояви чрез телата си. Когато между вибрациине на въплътената личност и душата започнат да се появяват различия, се явява съвестта, чувството на неспокойствие, на тежест в сърцето, усещането за погрешност.

"I am my brother's keeper, here stand I, ready to battle with all men for the life of my brother, ready to fight for his right to bring to a successful finish the work the Christ, in the body of the Great White Lodge, has given him to do, in His name and for His cause, and naught shall stand in my way!" Teachings of the Temple - Master Hilarion

Мисъл на деня - 16 Март 2008 г. "Вие още не сте проучвали какво нещо е Космическият човек. Човек не е такъв, какъвто се е родил на Земята. В сегашната вселена, вън от Бога, няма друго същество, по-високо от човека. Не говоря за дребнавия човек. Всичко това, което виждате на Земята, това са още малки, дребнави същества. Един ден те трябва да приличат на баща си, на Космическия човек." Из Алилуя, 3-та НБ, 11.X.1936 г.

Аз не харесвам и двете думи, но преводача е избрал тази и цитирайки го съм длъжен да се съобразя. Думата в английския вариант е "enemy". В българския може да се употреби и думата "неприятел" и мисля, че тя е най-удачна. "Противник" изразява противопоставяне, а точно това е което въпросния цитат се опитва да покаже като нецелесъобразно. Противопоставянето понякога е неизбежно, когато трябва да се предотвратят определени следствия, но не това е идеята засегната в мисълта. Под "враг" в случая се разбира човек, който е враждебно настроен към нас, но това не означава, че ние сме настроени враждебно към него. Последното е изключено за човек проявяващ любовта в живота си. Можем да не одобряваме действията на някой човек и това е нормално, но към него самия следва да сме положително настроени, било чрез проява на любов, разбиране, съчувствие, състрадание, благородство, прошка или др.

Злото само по себе си не може да прерастне в добро. Импулса за промяна трябва да дойде от доброто, което неизменно съществува в основата на всичко. Просто при някои хора е латентно и има нужда да бъде пробудено. Как да реагираме на злото отправено срещу нас? Ето може би идеалното решение:

Съзнанието е един вид чувство за ориентация. При съзнателния живот имаме една цялостна ориентираност. Това включва разширена възприемчивост като спектър и яснота. Тук могат да се включат сетивата - физически, астрални и др., съчувствието, състраданието, интуицията. Също висока вътрешна организираност и хармоничност, подреденост. Целенасоченост в намеренията и действията, съчетани с точно предвиждане на последствията.

Приятел е този, с когото можеш да споделиш мислите си, да разкриеш сърцето си, с когото можеш да разсъждаваш философски, с когото имаш обмяна. Между двама приятели има обмяна не само на мисли, но и на чувства,... Сега във всинца ви има набрана от хиляди години една енергия на внушение, която се намира в торпедно състояние. Тя се намира в нашето битие, неорганизирана е и затова трябва да се превърне. Тази енергия може да се превърне само тогава, когато ние станем приятели и научим онези велики закони, които работят в приятелството. Например вземете закона на любовта. Съвременните хора мислят, че са научили закона на любовта, но те се намират едва в началото на тази велика любов. Не, приятелят никога не може да се съмнява в своя приятел. Дума, дадена от приятел, тя е дума, която почива на това вечно основание отгоре. Приятел и раб Вие как определяте качествата на едно приятелство или на една дружба? То не е само едно обикновено запознаване. И в природата съществува такова чувство на приятелство. Щом свържеш приятелство с някого, този приятел никога не можеш да го забравиш. Приятелство, свързано в младини, остава и за през целия живот. Онези, които имат чувството на приятелство развито в себе си, те имат един вътрешен език, с който се разговарят. Щом имаш един приятел в света, ти никога няма да се обезсърчиш, никога няма да се отчаеш. Нямаш ли поне един приятел, ще дойде и обезсърчението, и отчаянието. Законът изключва всяко обезсърчение, всякакво отчаяние между двама приятели. Да имаш един приятел и да се обезсърчиш, това е невъзможно. Придобивки на съзнанието Искате да имате приятелство с някого. Но можете ли да имате приятелство, без да имате някаква жертва? Невъзможно е. То се дължи все на някакъв малък повод. Ти завързваш приятелство при известна обстановка. Оказал си услуга, след туй се завързва приятелство на една малка жертва, която си направил. Или създаваш неприятел по единствената причина, че си направил една малка погрешка. Подядане и ощетяване Сърцето ти трябва да затрепти, когато видиш своя приятел. Умът ти трябва да светне, когато видиш лицето на своя приятел. И не само да го видиш, но има ред въпроси, по които ще се разговаряш с твоя приятел. Обикновените хора не могат да ти бъдат приятели, само умните хора могат да ти бъдат приятели. Приятел може да ти бъде само разумният човек! Разумността, това е едно качество на един светия. А приятелството е качество само на един разумен човек! Приятелство ли е това, когато един човек не може да ти помогне в нужда? Аз считам за приятел този, който може да раздели своя залък с тебе. Оздравяха Да допуснем, че вие имате един приятел, който ви обича. Мислите ли, че всичко е разрешено? Но вие трябва да знаете как да запазите това приятелство, което имате. ... Приятелството трябва да се подхранва. Новото възпитание

Според мене всичко се развива. Съвършенство може да се търси единствено по-отношение на средата, на условията за съществуване в Космоса, т.е. Божествените Закони. Иначе всяко друго съвършенство е относително. Безкрайността и завършеността не мисля, че могат да се съвместят и единствено ако съвършенството се възприема като съществуване на безкрайни възможности за развитие, то има смисъл и е в тон с безпределността. Съвършенството е посока, а не цел. Сега може да се каже, че Бог е съвършен. Бог е триединен. Аз виждам съвършенство само в Отеца, първото му лице и Майката - второто. Синът, третото лице, представляващ сам по-себе си движение и който свързвам със съзнанието за щастие не би могъл да постигне завършеност. Разбира се това е само мое мнение.

В едно от значенията на историята за Адам и Ева, Адам представлява човешката душа, а Ева нисшето его или личността. Да станеш калугер, да бягаш от жените може да се тълкува и като опит да се откъснеш от материалния свят, от всичко земно. Но това би означавало да изоставиш една част от себе си (Ева), да не си цялостен. Ева е част от Адам, тя е създадена от него самия, така както и трите нисши тела на личността произлизат от душата. Не случайно именно Ева отхапва от дървото на познаването на доброто и злото. "Той казваше за Ева: „Добра или лоша, аз я изисках от Господа и затова не я напущам. Аз ще отида с нея и каквато е нейната съдба, такава ще бъде и моята.""

Мисъл на деня - 14 Март 2008 г. "Вие няма да ставате калугери. Мнозина стават калугери, за да разрешат някой въпрос. Те мислят, че като отидат в манастир и се скрият там, че ще разрешат въпроса с жената; те мислят, че ще се освободят от жените. Всички калугери бягат от жените. У Адам имаше една хубава черта, за която заслужава уважение Той беше доблестен. Той казваше за Ева: „Добра или лоша, аз я изисках от Господа и затова не я напущам. Аз ще отида с нея и каквато е нейната съдба, такава ще бъде и моята. Аз съм готов да споделя с нея съдбата си.” В който ден Адам беше готов да се пожертва за жена си, в този ден Господ каза: „Понеже ти се пожертва за жена си, и Аз ще се пожертвам за тебе и нея.”" Из Ти си Христос, Син на Бога живаго, 13-а НБ, 28.II.1937 г.

Това аз го разбирам, че търпението трябва да има конструктивна цел, а да не е обусловено от страха. Също може би за истинското търпение е важна будността на съзнанието, позицията на активно очакване, защото подходящия момент трябва не просто да се изчака, но и да не се пропусне, а ние самите при това да сме в състояние да дадем 100 % от себе си. Това предполага раздразнението и притеснението напълно да отсъстват. Също така липсата на страх от провал, без същевременно да се стига до безразличие.

Всъщност, както всяко друго нещо и нашата воля е двойствена. Това което трябва да осъзнаем и заздравим в себе си е нашата духовна воля. Това е стремежа да развиваме тези черти на характера, да постъпваме по такъв начин, че доколкото е възможно всичко което правим да е в съгласие с Волята на Бог. Духовната воля ни дава силата, търпението и твърдостта да трансформираме нисшата си природа, да се освободим от отрицателните си навици и да развием и утвърдим всички добродетели чиято основа е в човешкия дух. Антипод на духовната воля е волята произхождаща от нашия егоизъм. За разлика от духовната воля посредством която осъществяваме връзката си с Бог (чрез нашата душа), волята произтичаща от егоизма ни приковава към астралната ни природа и ни прави зависими от нисшите ни желания. И в двата случая човек е свободен, разбира се не от последствията, но и самите последствия са твърде различни. Развитата духовна воля е най-вече показател за разширено съзнание, което е свобода. Това което ограничава човека е нисшата му природа. Божията воля не ограничава човека. Наистина тя му поставя определени граници или по-точно правила, но те са толкова широки, че в никакъв случай не може да се каже, че ограничават човека. Последният сам ограничава себе си. Духовната воля е източник на сила и вдъхновение, защото наличието и показва, че човек е осъществил до известна степен връзка с душата си и с нейна помощ може да погледне по нов начин на материаления план. Духовната воля е средството посредством което човек може да започе истински да работи над себе си и да осъществи онази вътрешна трансформация, която би му помогнала да осъзнае себе си като едно със своята душа.

Не в парите е проблемът, а в чувството за собственост, за притежание. Парите са просто един посредник, средство. Доколкото зад парите стоят реални стоки и услуги, те са енергия (разбира се от много време насам парите представляват просто прехвърляне на задължения). Та основното е чувството за собственост, това което прави човека зависим от парите (и не само от тях). Учение на Храма - Ф. ла Дю

Аз не мисля, че трябва да се прави някакво особено разграничение между духовната гордост и тази обхващаща други аспекти от човешкия живот. И при двете става въпрос за скрит или явен стремеж към доминиране, както и на задоволство явяващо се в резултат на това. Гордостта може да има покритие, а може и да няма, но тя си остава гордост именно поради стремежа за самоизтъкване. Вероятно наистина може да се направи разграничение между гордост и горделивост (или тщеславие) и в такъв случай това което написах по-горе би се отнасяло до горделивостта, а гордостта би изразявала единствено усещането за лично достойнство и вярата в себе си. Но според мене в случая по-важното е какви са пътищата да се справим с чувството си за превъзходство и с липсата на съчуствие и уважение към братята си, които неминуемо се явяват като резултат в такива случаи. На първо място според мене е нужно да си поставим наистина висок идеал. Тщеславните хора не могат да имат висок идеал, той би разрушил илюзията която са изградили за себе си, защото идеалът до голяма степен отразява това което човек не е. Важно е също така да се научим да забелязваме и ценим доброто и в най-малките неща. Горделивият човек забелязва доброто само в себе си, обикновено го преувеличава, а доброто в другите омаловажава. Последното в действителност е чиста проява на завист. Горделивият човек се отличава с критичност към останалите. Посочването на техните грешки е начин за демонстрация на превъзходство. За недостатъчните любов, състрадание или уважение към околните мисля, че всеки би се съгласил. Всъщност горделивия човек може да парадира, че притежава тези качества, но в тези си твърдения той е доста далеч от истината - те представляват просто грим с който опитва да украси себе си. Такъв човек забравя, че любовта означава да обичаш, а не желание да бъдеш обичан; уважението задължително включва признаването и вярата във възможностите на другия; състраданието означава желание да помогнеш не защото ти самия би се почувствал добре в резултат на това, а защото желаеш благото на своя брат. В заключение бих искал още веднъж да задам въпроса: Какво е нужно на човек за да преодолее своята горделивост?

От определена гледна точка, всеки има някаква принадлежност. Всеки принадлежи към определена група и тука нямам предвид различните групи на физическия план, а групи основани на духовно съответствие. Принципа на йерархията е неотделима част от всичко съществуващо. Всеки учител в същото време е и ученик на някой по-велик учител, когото следва и на когото помага за постигането на определени цели. По отношение на религиите: Всяка форма се нуждае от положителен център около който да се организира. Учителят е ядрото на една такава форма. В качеството си на ядро, той обуславя и подържа целостта на формата. Учителят създава едно учение, религия или по-малка група и продължава да подържа живота в него, дори и след заминаването си от физическия план. Когато въпросното учение или религия престане да изпълнява целите и задачите за които първоначално е било създадено, учителят оттегля вниманието си от него с което прекъсва връзката между това учение и духовния свят. Резултатът е разпадане и деградация. Значи в качеството си на учител една индивидуалност няма религиозна принадлежност. Тя е центърът около който се образуват религиите, ученията, ашрамите и др. форми на организация. Но в качеството си на ученик, какъвто всеки учител същевременно е, той принадлежи към някаква група в която осъществява собственото си духовно развитие и без която не може да съществува.

Да, наистина в света има много и различни учения, но всъщност това, което осмисля едно учение,което му придава ценност, са хората. Именно хората представляват почвата в което едно учение трябва да бъде посято и един ден да даде своите плодове. И затова всеки е необходимо да си зададе въпроса: Какви плодове искам аз да отгледам в себе си?; Каква почва представлявам?; Как да отстраня от камъните и нечистотиите?; Как да придобия топлина, влага и мекота? Отговорността за резултата е наша - първо индивидуална и след това групова, а ученията не бива да ни служат като оправдание. Животът е в семенцето и ако не успее да се прояви, причината не е в него, а в условията в които е поставено. Попаднало в неподходяща почва, всяко учение е обречено да загине. Без участието на хората ценното в което и да е учение е неспособно да се изяви, то ще си остане неоползотворено. Семенцето може да бъде осмислено единствено чрез плода и отглеждането на последния е това, което ни прави последователи на едно учение и на което е нужно да обърнем внимание.

Мисъл на деня - 12 Март 2008 г. "Бог направи животните помощници на хората. Едно време, когато животът се развиваше при естествени условия, тогава животните и хората си говореха помежду си. Едно време, от сутринта още, волът запитваше господаря си какво имат да правят днес. Господарят казваше: „Днес трябва да орем на нивата.” Тогава волът сам се впрягаше и отиваше с господаря си да орат на нивата... Но после, когато човек е съгрешил, той е изгубил Божественото в себе си и влязъл в животинското положение, възприел езика на животното, а животното е слязло още по-долу. Та сега хората се намират в един паднал свят." Из Алилуя, 3-та НБ, 11.X.1936 г.

"Музиката е една среда, в която човек е потопен. Той живее в нея и за да постъпва правилно, трябва да я възприеме вътре в себе си. Всяко нещо в живота, всяка негова проява има свой специфичен тон. За да схване силите на природата, човек трябва да схване техните тонове. Ако той не може да схване разликата между два тона, как ще схване онези велики сили, чиито тонове са по-високи? Като схваща и спазва специфичния тон на нещата, човек всякога ще бъде доволен. Музиката подразбира проява на любовта във физическия свят. Без музика Любовта не може да се прояви в този материален свят, защото в нея всичко е отношения на хармониращи помежду си музикални тонове. Любовта е център. При нея отива Мъдростта, а от нея излиза Истината. Музиката е връзка, съединителна нишка между човешкия и Божествения свят. Тя не принадлежи на физическия свят и не се създава от хората, но тя се отразява съобразно законите на невидимия свят. Целият органически свят е създаден върху законите на музиката. Светът е една неизявена музика! В природата съществува един правилен ритъм, който се изразява в прилив и отлив на Божесвена енергия. Има музикални вълни в природата, които човек не може да схване. Това са висши трептения, които слизат от Божествения свят, организират материята, творят всички форми в природата. Под ритъма на музиката се гради светът. Музиката играе много по-голяма роля в живота на природата, отколкото хората си мислят. Без музика не може да се изрази животът. Цялата вселена пее. Слънцето, земята, звездите - всички пеят. Всички планети пеят. Като отправи очите си към небето, човек ще види, че то е една музикална пиеса, и че всичките звезди са ноти на Божествената хармония. Всеки тон е жив и продължава да звучи, и след като човек прекъсне пеенето си. В бъдеще човек ще слуша как пеят цветята, горите, скалите, водите. Сега небето е място на истинската музика. Там всички пеят. От там музиката е свалена на земята. Тя е един извор без канали. Горе започват една мелодия, постепенно тя се усилва, усилва и така като дойдат на върха, тук на земята изгравя слънцето! Има сутрини, когато небето е тъй лазурно, има един цвят, с една мека астрална светлина, която прониква като че нещо вълшебно се носи върху слънцето. Това са ония тънки отзвуци от песента на ангилите, които се предават на земята. Това става през месец май. Тогава някак има прекръстосване, понеже през месец май земята минава през орбитата. Има един възел, през който земята минава. Тогава сме най-близо до ангелския свят. Всички цветенца започват да оживяват. Затуй в този месец всички чувстват нещо вълшебно. Без музиката светът не може да се подобри. Тя е едно от средствата на възходящия, прав път на живота. Всеки един живот трябва да започне с музика, защото тя е един метод за повдигането на живота." Из "Сила жива", Милка Кралева - съставител, ИК "Сила и Живот", ISBN 954-8164-05-3

Из И видях ново небе и нова земя, 4-та НБ, 18.X.1936 г.

Природата винаги се стреми към равновесие. Също така в природата не може да същетвува празно пространство. Това второто означава, че винаги когато дадем нещо или то ни бъде отнето, на негово място ще дойдат други енергии, които да запълнят празнината. Видът и качеството на тези енергии зависи от нас самите. Ако отдадеш с добро чувство и това, което получиш ще е със същия характер. Получаваме в момента в който сме отдали, въпреки че това което получаваме може да няма осезаема за нас форма. Но при всички положения то ще се отрази върху нас и живота ни. Когато вземат от нас, нещата не са много по-различни. Ние с реакцията си определяме доколко това, че са ни отнели нещо ще бъде загуба или от полза за нас, т.е. какви енергии ще привлечем към себе си на мястото на тези които са ни взели. Когато приемаме, трябва в същото време да отдадем. Благодарността представлява форма на отдаване и сама по себе си представлява едно от най-мощните средства за постигане на положителни резултати в живота ни. Това, което ще придобием от приемането е в пряка зависимост от нашата благодарност. Ако липсва благодарността и това което ще придобием дори и голямо по-количество, ще е лишено от качество. Приемайки и отдавайки, ние трябва да се научим да оценяваме нещата според действителната им стойност. В качествено отношение баланс винаги има. Учейки се да отдаваме, ние се учим и да приемаме и обратно. По този начин ние влизаме в съприкосновение с все по-чисти и по-фини енергии, с чиято помощ ние разкриваме във все по-голяма степен нашата истинска същност и характер (става въпрос за същността и характера на източника от който сме произлезли).

Из Стана невидим, 22-ра НБ 2.V.1937 г. Абсолютно всяко нещо може да се приеме като единица, без значение на това, че самото то представлява сбор от множество по-малки единици. Любовта идва с двойката, защото любовта това е силата, която регулира взаимоотношението между две единици. Тя е силата която поддържа частите, които съставят цялото в хармония. Без любовта единството на всичко съществуващо ще се наруши, цялото ще се разпадне. Т.е. всяка единица е зависима от някаква форма на проявление на любовта за съществуването си. Любовта обединява частите, придава им смисъл и завършеност. Тройката е съзнанието. То е това което чувства през себе си протичането на любовта, когато има постигната известна хармония. Четворката е формата, ограничението, страданието. Тя дава стабилност, но и закостенялост, инертност. Страданието идва когато хармонията между частите на едно цяло е нарушена. Петицата е разумът, човекът. Единицата е движение по права линия. Двойката е движение в кръг. Тройката е движение по-спирала - сбор от предходните две. Движението на планетите и звездите изразява закони, които са валидни навсякъде - и в атома, и в растенията, и в човека, и в съвкупностите от хора.