Станимир

На 9 Август: През 681 г. на 16-тото заседание на Шестия Вселенски събор в Константинопол, презвитер Константин за първи път споменава българската държава като такава. През лятото на 680 г. византийският император Константин IV Погонат предприема поход срещу прабългарите. Поражението на византийците и заселването на прабългарите на Балканския полуостров става през 680 г., а войната в Тракия завършва със сключването на мирен договор през лятото на 681 г. Това дава основание на някои историци да смятат 681 г. за начало на Първата българска държава. През 1920 г. влиза в сила Ньойският мирен договор, наложен на България след поражението ѝ в Първата световна война. Според договора България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини - села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, но става ясно, че тя ще бъде дадена на Гърция. Потвърждава се румънското владение над Южна Добруджа. България няма право да притежава модерни военни технологии, флот и авиация, а задължителната военна служба е отменена. Сухопътните сили трябвало да не надминават 33 000 души, включително полицията. Страната се задължава да плати 2,25 милиарда златни франка репарации за период от 37 години, а на съседните страни - добитък, въглища, жито и вагони. С този договор България попада в тежко икономическо и политическо положение, което я вкарва в руслото на крайните идеологии и ревизионизма. През 1946 г. на пленум на ЦК на БРП (к) е приета резолюция за даване културна автономия на Пиринския край. През 1992 г. на 25-тите летни олимпийски игри в Барселона (Испания), България заема 18-о място по брой на медалите (3 златни, 7 сребърни и 6 бронзови). Родени: През 1914 г. - Люба Енчева - българска пианистка и педагожка. Пианистката, целуната от Бога и Буда, в чиято музика се усеща небесно присъствие "Люба Енчева - непосредствена, отзивчива към колеги и приятели, с бликаща духовитост, импулсивна - така е запазен образът й в моята памет. Звучат ми нейните оргелово изградени Бахови творби, извисяващи се като готически катедрали. Звучи ми лъчистият Моцарт в нежните страници на съзерцание. А как Люба "рисуваше" Дебюси! Като хрупкавите и въздушни, проникнати от светлина пейзажи на Клод Моне. Като мимолетните трепети у Сисле. Тя разпръскваше фойерверки от живописното платно на Вато в "Островът на радостта" на Дебюси. А жаркото слънце и неподправеното веселие в темпераментния "Танц на огъня" от Де Файя! За нас Люба беше еталон на проникновен интерпретатор. Наш учител. Първия досег с пианото получава от майка си Невена Енчева, която в Киев е възприела метода на Лешетицки. Едва десетгодишна Люба се класира първа между шестдесет и пет кандидати на конкурс в Кралската консерватория "Джузепе Верди" в Милано, а на деветнадесет години я завършва с диплом за "най-висока степен по пиано", отговаряща на "професор по пиано". Започва активна концертна дейност из Европа. Виенската критика отбелязва: "Свеж славянски талант" след изпълнението й на четвъртия Бетовенов концерт с диригент Карл Бьом. ..... В памет на именитата пианистка през 1997 г. съпругът й Александър Петров дари на фондация "Млади дарования" родния й дом, построен от баща й инж. Атанас Енчев на улица "Дукатска планина" 18. Този дом се е огласял от звуци при посещенията на Панчо Владигеров, Димитър Ненов, Панка Пелишек, Донка Куртева, Величка Савова, които са били желани гости на нейните родители в годините, когато в България още не е имало активен концертен живот. През 2001 г. в музикалния център "Млади дарования" бе открита и камерна зала на името на проф. Люба Енчева. В нея младите пианисти могат да се изявяват, докосвайки инструмента, на който Люба е свирила. Този жест на съпруга й не е случаен. Младите таланти ще се доближат символично до пианистката, радвала не едно поколение. Това за тях ще е и голям стимул." Източник Починали: През 1909 г. - Георги Златарски - български геолог. Проф. Георги Николов Златарски е основател на българската геоложка наука, действителен член на Българското книжовно дружество, член на чуждестранни академии на науките. Брат на историка Васил Златарски. Завършва гимназия в родния си град Търново и учи след това в Имперския лицей в Цариград и в Загреб. От 1876 г. до 1880 г. следва естествени науки в Загребския университет. От юни 1880 г. е минеролог-геолог при Министерството на финансите, от 1890 г. е началник на отделението за мините и геологическата снимка при същото министерство, а от 1893 г. директор в геологическия отдел на Министерството на търговия и земеделието. На тази длъжност посещава и работи научно в Австрия и Англия, сътрудничи и дружи с учените Франц Тула и Константин Иречек. Като преподавател в Софийския университет той е Декан на Физико-математическия факултет през учебната 1903-1904 г. Ректор е на университета през 1897-1898 и 1901-1902 г. Чете следните университетски курсове: Обща геология; Историческа геология; Геология на България; Палеонтология на безгръбначните животни; Физиографска и динамична геология; Геотектоника и стратиграфска геология; Палеозоология; Въведение в изучаването на геологията и динамичната геология. Автор е на 29 научни труда. През 1928 г. - Антон Стоилов - български етнограф, фолклорист, педагог. Роден на 5.II.1869 г. в с. Лешко, Горноджумайско. Произхожда от многочисленото семейство на поп Стоил от с. Лешко. Били седем деца. Майка му Цвета, по баща Мазнеева, била от съседното село Логодаш (дн. Станке Лисичково). Основното си образование завършва в гр. Дупница (дн. Ст. Димитров), а средно - в Солун през 1890 г. Три години учителствува в гр. Прилеп, след което следва славянска филология във Висшето улилище (сега СУ) и я завършва през 1897 г. По-важни моменти от неговата дейност са: учител в директор на Битолската класическа гимназия, учител в Солунската мъжка гимназия, главен екзархийски училищен инспектор в Цариград, уредник в Народния етнографски музей в София. Автор на 258 заглавия, от които няколко монографии и много студии и статии. Неговите научни интереси са из областта на българския фолклор, етнография, езикознание, просветно дело, стара и възрожденска история, както и по някои обществени, литературни и политически въпроси. Попстоилов е от онези изследвачи, които още по време на своето обучение във Висшето училище получават тласък за научна работа. Освен примера на своите професори Ив. Д. Шишманов, Любомир Милетич, Димитър Матов, Беньо Цонев, Иван Георгов и др. той бива насърчен и от програмната статия на Иван Шишманов в първия том на Сборник за народни умотворения, която подтикна към работа много наши народоведи. Там се печатат по-късно произведения от изтъкнати автори (между тях и „Под игото” на Ив. Вазов), публикуват се фолклорни, етнографски, езиковедски, природонаучни и др.материали. В българските земи, останали извън държавните ни граници, наложени от Берлинския договор, в различни райони работят редица учители и други просветни дейци, между които в Горноджумайско определено най-голям принос има Антон Попстоилов като местен човек. Както сам той споделя, научните си занимания започва от най-ранна възраст, за да достигнат по думите на самия събирач през 1894 г. над 500 песни, 1000 пословици, 400 гатанки, 100 сънища, 180 клетви, 70 обичая, 40 баяния, 800 имена на местности, планини, реки и др. Освен от родния си край се интересува и от други места и пише статии и материали от Царево село (Пианечко), Малешевско, Леринско, Мариовско, Прилеп, Битоля, Велес, Добърско (Разложко), Одринско, Корчанско, Враня, София; посещава и изследва различни манастири. В Зографския манастир открива първообраза на Паисиевата „История славяноболгарская”. Отделни негови трудове са: „Битови песни” I и II кн., два тома „Показалец на печатаните през ХХIХ в български народни песни”, „Български книжовници от Македония” и др. През 1939 г. - Стоян Аргиров - български учен - филолог и създател на библиотечното дело, създател на българската библиотекарска наука. Роден на 10 февруари 1870 г. в Пазарджик. Завършва гимназия в родния си град и заминава като стипендиант на българското правителство да следва славянска филология в Карловия университет в Прага. Завършва следването си през 1892 г. и заминава да следва във Виена, където се надява да получи докторска степен. Принуден е да преустанови следването си след една година, тъй като не получава стипендия. Завърнал се в България започва работа в Пловдивската библиотека като поддиректор, а по-късно и като директор до 1901 г. Там започва и превода на книгата на Константин Иречек “Пътувания по България”, която излиза през 1896 г. в обем 943 страници. И в по-късни периоди С. Аргиров се занимава с преводи на трудове на Иречек и на други чешки автори. Като преводач се подписва и с псевдонима С.А. Сребров. През 1902 г. С. Аргиров е секретар на Българската екзархия в Цариград. Стоян Аргиров има особено големи заслуги за уреждане на библиотечното дело в България. От 1903 до 1930 г. е директор на Университетската бибилиотека на и полага основите на нейната модерна подредба. Той е и първият преподавател по библиотекознание в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на повече 70 публикации в областта на библиотекознанието. Най-значимият му труд е "Ръководство за уреждане на народни, общински, ученически и частни библиотеки" (1898 г.). През 1900 г. Аргиров е избран за член на БАН. От 1929 г. е председател на речнишката комисия за издаване на пълен академичен речник, издава също така, стари български ръкописи и два стари еснафски устава. Участва в Международния библиотекарски конгрес в Прага през 1926 г. и при организиране на Съюз на славянските библиотеки. Взема участие във Втория библиотекарски конгрес през 1935 г. в Мадрид. През 1949 г. - Дончо Костов – академик, професор, български агроном и генетик. Дончо Костов учи естествена история в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и завършва агрономство в Хале през 1924. През следващите години преподава в Агрономическия факултет на Софийския университет. Специализира генетика в Харвардския университет (1926-1929), работи в Института по генетика в Ленинград (1932-1934) и преподава в Ленинградския университет (1934-1936). През 1939 Дончо Костов се завръща в България и до смъртта си е директор на Централния земеделски изпитателен институт. От 1942 до 1946 преподава биология в Медицинския факултет на Софийския университет, а след това - генетика в Агрономическия факултет. През лятото на 1944 е включен в правителството на Иван Багрянов като министър на земеделието, но отказва поста и е освободен. През 1946 става редовен член на Българската академия на науките. Той основава и ръководи Института по приложна биология и развитие на организмите (1947-1949). През 1956 г. - Никола Данчов – български писател, лексикограф и енциклопедист. Син на художника Георги Данчов, по прякор Зографина, и брат на Иван Данчов. Завършва славянска филология в Софийския университет, специализира в Петербург, Виена и Лозана. Работи като учител в София до 1926 г. Първите му публикации са още на 19-годишна възраст. Шест години по-късно театър "Сълза и смях" поставя пиесата му "Аз искам да живея". Сътрудничи на списанията "Мисъл", "Български преглед", "Българска сбирка", "Художник", на вестниците "Развигор", "Литературен глас", "Литературен фронт". Автор е на сбониците с разкази "Дъждовни дни" (1901), "Когато слънцето захождаше" (1911), "Ева" (1923) и "Родната стряха" (1935). Публикува множество статии за чистотата на българския език. През 1936 г. заедно с брат си съставя и издава „Българска енциклопедия“. През 1954 г. двамата съвместно публикуват и „Правописен речник на българския книжовен език“ подписан под псевдонима „Братя Славянови“. През 2000 г. - Владимир Смирнов - български драматичен и филмов актьор от руски произход. Владимир Смирнов е роден на 22.06.1942 г. Завършил Ленинградския театрален институт през 1965 г. Роли: Сбогом, Приятели! (1970), Най-добрият човек, когото познавам ( 1973), Началото на деня (1975), Спомен (1974), Приключенията на Авакум Захов (1980), Среща на силите (1982), По следите на капитан Грант (1986). За него: Стефан Мавродиев: "Летеше по сцената. Той беше звезда в най-хубавите години от историята на Младежкия театър. Вовата просто летеше из сцената. А след премиера се превръщаше в душата на най-страхотните купони в гилдията - грабваше китарата и пееше руски романси и забранените хитове на Висоцки. Неслучайно беше надарен с артистичност, неотразим човешки чар и мъжка хубост. 2000 година досега е особена жестока към актьорското съсловие. Най-любимите стихове на Смирнов бяха: "И стало безпощадно ясно, жизнь прошумела и ушла."" Люба Алексиева: "Беше чудесен. Играехме непрекъснато заедно - и в първата му пиеса "Моят син Володя", и в "Тримата мускетари", и в "Дундо Марое", и в "Разбойник", и в "Един непредвиден приятел"... Пътувахме много - из България и в чужбина. Беше чудесен колега. Когато репетирахме с Младен Киселов "Любов необяснима" от Недялко Йорданов, се колебаех за образа си. Вовата изведнъж реши да ми даде съвет: "Бубо, дай по-категорично, по-самоуверено, по-настъпателно...", и се оказа, че много ми помогна. След това получих награда за ролята си от Съюза на артистите."

Мисъл на деня - 9 Август 2008 г. „Овцата е едно същество, което никога не се поддава на греха, това е огънят. Огън е овцата, Божествен огън. В този смисъл, а не в тази форма, както разбираме – онзи свещен огън, който носи в себе си Божествения живот, той е овцата.” Из Идете при чистите извори, 35-а НБ, 19.IX.1937 г.

Топлината и налягането, разбирам като вътрешен устрем. Човек трябва да устреми цялата си природа към висшето, да не допуска компромис нито за секунда в това отношение - нито в мислите, нито в думите, нито в действията си. Любовта е преди всичко към духовното в хората, скрито зад физическите им обвивки. Любовта е и към Учителя и стоящата зад него Йерархия, защото те са връзката на човека с божественото. Затова е казано, че само който обича Бог, може да обича истински. Бог е навсякъде, във всичко, но не трябва да бъркаме същността с илюзорната очевидност. Любовта създава магнетична връзка. Интензивността, напрежението на тази връзка е устремът. Човек който обича Бог е устремен към него. Мисълта за Бог, стои в основата на всяко негово действие.

Мисъл на деня - 8 Август 2008 г. „Ако носите тази Любов в себе си, дето минавате, и дърветата ще ви се покланят и ще ви предлагат от плодовете си. Кога ще дойде тази Любов? Още днес може да я имате!... Има неща, които днес не можете да постигнете. За пример, в дадения момент не можете да станете ангели. Но тази Любов още днес може да я придобиете.” Из Но Аз ще погледна, 32-ра НБ, 29.VIII.1937 г.

Мисъл на деня - 6 Август 2008 г. „Низшето естество на човека може да се превърне, може да се преобрази, но за това се изисква голяма топлина и голямо налягане. И въгленът може да стане диамант, но за това се изисква голямо налягане и голяма топлина... Ако вие искате да станете господари на своята съдба, непременно трябва да оперирате с огъня на Любовта, със силата на Любовта. Щом имате тази топлина, след това ще ви трябва и голямо налягане. Налягането иде от Духа. За тази цел трябва да дойде знанието у вас.” Из Синаповото зърно, 20-а НБ, 18.IV.1937 г.

Тази духовна интелигентност не се ли припокрива с културата, защото първата ми асоциация е такава? Тука се посочиха няколко тълкувания на понятието "интелигентност", но дефинирането на понятието "духовен" е още по-сложно и мъгляво.

Учителят е връзката между ученика и Йерархията на Светлината (Бялото Братство). Без Учител тази връзка не може да съществува. Принципа на Йерархичността присъства навсякъде във Вселената - от най-малкото до най-голямото нещо. Без закрила и водачество от Учителя напредъкът е немислим. С нарастването на духовността и съпротивлението на което е подложен ученикът се засилва неимоверно и ако няма основа за която да се хване, ако не е във връзка с Духовната Йерархия, победата е немислима. Сам човек не е способен на нищо, той е като откъснато листо изправено срещу вятъра. Йерархията е дървото което му дава устойчивост, сила и живот. Често се споменава, че Учителят е в нас самите, като се визира човешкия дух. Човешкия дух няма натрупана необходимата опитност, сила, съзнателност. В основата си духът е съвършен, но само като потенциал. Учителят е реализирал много повече от този потенциал, отколкото ученика, и е в състояние да го прилага съзнателно и мъдро.

Мисъл на деня - 5 Август 2008 г. „Когато беше на Земята, Христос имаше най-големите противоречия, но Неговият живот беше скрит. Как въздействаше Той на хората? Христос не живееше като сегашните хора, да се крие в стаите си, но вечер Той отиваше на планината да се моли, а сутрин се връщаше. Какво е правил Той там, това е тайна.” Из Свърши се виното, 2-ра НБ, 4.X.1936 г.

Интуицията не може да замести мисълта. Мисълта е градивна сила. Тя е активна, творяща, целенасочена. Интуицията е пасивна, възприемаща. Чувствата също са пасивни, а волята е активна. Волята се реализира чрез мисълта. Мисълта може да бъде развивана до безкрайност. Тя не е само логика и безкрайни монотонни разсъждения над определен проблем. На висшите си нива, тя е символична и безформена. Абстрактната мисъл е синтезираща, обединяваща и може да достигне сила, интензитет и всеобхватност надхвърлящи многократно човешките представи. В крайна сметка всяка съществуваща форма, преди да се прояви е била мисъл.

Молитвен наряд за начало: Молитва на ученика Беседа: Учителите, 07.12.1914, София Молитвен наряд за край: Молитва

Когато реагираме на дадена ситуация, ние всъщност изграждаме бъдещето си. Животът е непрестанно творчество и с всяка наша мисъл, ние творим. Добре е да подхождаме с нагласата на твореца към събитията от ежедневието ни. Човек сам определя кармата си. Единственото което не може да промени това са правилата, управляващите Вселената Закони.

Нещо за размисъл/медитация: "Животът е това, което преодолява себе си, за да продължи съществуването си в нова форма"

На 3 Август: През 1850 г. в турската столица започва заседание на Висшия съдебен съвет и на административния съвет при Високата порта, на което се разглеждат докладите на извънредния султански пратеник във Видинския санджак Али Риза паша и жалбите на местното българско население. Предложено е да се създаде специална комисия, която да проучи подробно ситуацията и да предложи конкретен начин за решаване на спорните въпроси. През 1868 г. Австро-унгарските власти прехвърлят Любен Каравелов в затвора в Будапеща. През 1903 г. е установена Крушовската Република. Тя представлява революционна власт, установена в Крушово и кулминационната й точка е Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. За неин председател е избран Н. Карев. В Крушовската Република са въплътени революционно-демократичните и интернационалистически принципи на Г. Делчев и неговите най-близки сподвижници. В установената в града революционна власт са представени всички народности и религиозни групи. В шестчленното ръководство влизат по двама представители на българите, власите и турците. За председател на временното правителство е избран Вангел Дину. За краткия период на своето съществуване (10 дни) Крушовската Република се опитва да развие най-разнообразна дейност. Създаден е специален революционен съд, който произнася сурови присъди срещу предатели и шпиони, но спрямо мирното население той се отнася хуман През 1934 г. започва общинска реформа. След преврата на 19 май 1934 г. всички общински съвети са разпуснати и е издадена Временна наредба за управлението на общините. Решенията на техните постоянни присъствия подлежат на утвърждаване от органите на изпълнителната власт. Общините са лишени от автономия и са превърнати в най-малките административни поделения на държавата, окрупняват се и броят им е намален повече от три пъти (около 800). През 1980 г. в Москва са закрити XXII Олимпийски игри, бойкотирани от западните страни. В тях България участва с 289 спортисти, които печелят 8 златни, 16 сребърни и 17 бронзови медала и заемат 3. място в крайното класиране. Родени: През 1889 г. - Крум Дрончилов – български географ и етнограф. Завършва география и етнография в Берлинския университет с докторат (1909-1914 г.). Преподавател е в СУ “СВ. Климент Охридски”. Член е на Българския археологически институт от 1924 г. Изследванията му са в областта на антропологичните и областно-географските проучвания: "Материали за антропологията на българите. I. Македонските българи" (1921 г.), "Бурел. Антропогеографски изучавания" (1923 г.), "Предисторически черепи от България" (1924 г.). Умира на 12 ноември 1925 г. През 1898 г. - Калина Малина (псевдоним на Райна Иванова Радева-Митова) – българска писателка, авторка на много произведения за деца и юноши. Съпруга на литературния критик Д. Б. Митов. Следва в Историко-филологическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски", но прекъсва поради липса на средства. През 1918 г. работи като учителка в Етрополе. Завършва Висшия педагогически институт в София през 1921 г. Сътрудничи на детските издания. Авторка е на разкази, на поетични книги и романи. През 1929 г. създава първия роман за деца в България – “Златно сърце”. Превежда художествена литература от френски и руски език. Умира на 4 януари 1979 г. Починали: През 1927 г. - Стоян Николов Михайловски – български писател и поет сатирик. Роден на 7 януари 1856 г. в Елена. Син на Н. Михайловски и племенник на Иларион Макариополски. Завършва Галатасарайския лицей в Цариград (1872 г.) и правни науки в Екс (1879 г.). Съдия, публицист, учител и професор. Напуска университета в навечерието на Руско-турската освободителна война и се връща в България. До 1879 г. работи като адвокат в Свищов, Търново, София. Главен редактор на в. “Народен глас” в Пловдив (1880 г.). Завършва образованието си във Франция (1883 г.). Преподава френски език и литературна история в СУ “Климент Охридски” (1892-1895 г.). Доцент е по всеобща литературна история (1895-1899 г.). Дописен член на БАН (от 1882 г.) и действителен член на БАН от 1898 г. Стоян Михайловски е народен представител в III ВНС (1886-1887 г.). Заради статията “Потайностите на българския дворец”, публикувана във в. “Ден” през 1904 г. е осъден и уволнен. По-важните му произведения са “Поема на злото” (1889 г.), “Novissima verba” (1889 г.), “Сатири” (1893 г.), “Философски и сатирически сонети” (1895 г.), “Книга за българския народ” (1896 г.), “Когато боговете се смеят” (драма, 1922 г.) и др. Много популярни са неговите басни. Автор е на известния български химн за св. св. Кирил и Методий “Върви, народе възродени!” (1892 г.), “Политически и философско-религиозни размишления” (1999 г.). През 1955 г. - Марин (Марио) Тодоров Жеков – български художник маринист, сценограф. Роден на 16 септември 1898 г. в Стара Загора. Учи в Държавното художествено-индустриално училище в София (1918-1919 г.). Член на Дружеството на южнобългарските художници от 1920 г. Рисува предимно пейзажи, посветени на морето, планината и старите български градове. Пътува в чужбина, рисува пейзажи от Ривиерата, Цариград, Дубровник, Кавала. Негови творби са "Старият кей" (1937 г.), "Пейзаж от Несебър", "Остров “Св. Анастасия", "Рибарски лодки" (1941 г.), "Пейзаж Бунарджика" и др. Прави сценографски проекти за постановки, които са реализирани на сцената на Пловдивския театър в периода 1927-1941 г. Такива са проектите за "Майстори" от Р. Стоянов (1928-1929 г.), "Албена" (1929-1930 г.) и "Милионерът" (1930-1931 г.) от Й. Йовков, "Свекърва" от А. Страшимиров (1931-1932 г.), "Вражалец" от Ст. Л. Костов (1932-1933 г.) и др.

Мисъл на деня - 3 Август 2008 г. „В четири посоки се проявява животът: ум, сърце, воля и душа, а центърът им е Духът. Живата природа – това е Божието тяло. Бог е най-великият автор. Всички, които пишат, правят повече или по-малко верни преводи от великата книга на Твореца.” Из Първоначален език, 30.VIII.1920 г.

Не, но може да осъзнае безмислеността и вредата за себе си (най-вече) и за околните от подобно отрицателно мислене и постепенно да започне да замества отрицателните си мисли с положителни.

Някои играят за да спечелят (или дори за да загуби другия), някои играят просто за забавление. Освен това някои играчи дотолкова са се отъждествили с играта, че нямат представа за реалността; други осъзнават, че това е само игра. Кои точно са най-великите играчи? Играта нали не се играе за да спечели героят в нея, а за самия играч? А иначе провидението са самите правила и играта няма да е това, което е без тях.

Човекът е духа, а не неговите обвивки. Въпреки това, човекът е отговорен за тези обвивки, тъй като те са негово творение. Без тях духът е неспособен да прояви съзнателност, като степента на осъзнатост зависи от това как са организирани тези обвивки и качеството на съставящата ги материя. Човек сам изгражда средствата чрез които може освен да взаимодейства с обкръжаващия го свят и по-пълно да изрази и опознае себе си. Обвивките са отражение на духа според достигнатото ниво на съзнание. Духът разгръща потенциала си, а промяната е само в проявената форма. "Да се родим в духа" разбирам, да развием принципите съставящи духовната триада на човека (атма, будхи и висшия ум) до степен на функционалност, позволяваща фокусът на човешкото съзнание да бъде пренесен в тях.

Духовното развитие е смисълът на човешкия живот. То е това, заради което сме дошли на Земята. Чрез него разкриваме Истината за себе си, за Вселената и за Бог. В основата на духовното развитие е работата над себе си - разумното и съзнателно създаване на условия за човешкия Дух да се прояви все по-пълно в живота ни. Фалшивото "духовно развитие" може да се различи по това, че целите, които си поставя обикновено не надхвърлят рамките на един човешки живот, а също така и трите нисш плана на проявление (физически, емоционален и на конкретния ум) - липсват възвишените мисли и чувства и култивирането на съответстващите им качества, липсва непреходността и универсалността на знанието.

Грани Агни Йоги (5.328) ГАЙ (5.514) ГАЙ (6.119)

Силните течения Великите хора Четири правила

Разбиране на природните закони Силните течения

На 31 Юли: През 1208 г. Българската войска е разгромена от латинците в битката при Филипопол (Пловдив). В резултат на несполучливи военни действия българите са изтласкани от Тракия. През 1876 г. в бой с турски потери загива Сидер Костадинов Грънчаров. С това приключва последната въоръжена проява, свързана с Априлското въстание. Сидер Грънчаров е деец на националноосвободителното движение. Роден в Горна Оряховица през 1839 г. Привлечен в националнореволюционната борба от В. Левски. Като член на местния революционен комитет и на окръжния комитет в родния си град взема дейно участие в подготовката на Априлското въстание през 1876 г. Занимава се с прехвърлянето на революционни дейци и оръжие през Дунав. След погрома на въстанието участва като доброволец в Сръбско-турската война от 1876 г. През юли 1876 г. прави опит да се свърже с оцелели дейци и чети от Априлското въстание. Той и придружаващите го петдесетина въстаници попадат на турска потеря и след сражение край връх Мургаш (Стара планина) загива. През 1877 г. Руското командване сформира Южен отряд начело с генерал Феодор Радецки. Задачата на отряда е да отбранява старопланинските проходи. През 1877 г. Сюлейман паша предприема настъпление срещу Стара Загора. След тежки отбранителни боеве, в които участва и Българското опълчение, градът е превзет и опожарен от турците. През 1886 г. Екзархийският устав, приспособен за Княжеството, е въведен и в Южна България. През 1871 г. на църковно-народния събор в Цариград е приет екзархийски устав, изкован от два основни принципа. Съборност: участие на духовни и светски лица в църковното управление и изборност на управителните органи. Тези правила за устройство на Българската екзархия изискват мандатност на митрополитите и мандатност на самия екзарх през 4 години. Реакцията на тогавашния православен свят е осъдителна. През 1891 г. се състои първа аудиенция на Стефан Стамболов при султан Абдул Хамид II. През 1921 г. по инициатива на спортен клуб "Христо Ботев" (Разград) в Плевен е учредена Севернобългарска спортна лига със седалище във Варна и с орган вестник "Спорт". На същия ден в София е създадена Софийска спортна лига с 10 футболни отбора и с орган вестник "Спорт" (от септември). През 1938 г. България и Балканският пакт (Гърция, Турция, Югославия и Румъния) подписват пакт за неагресия - Солунското споразумение. Споразумението е подписано в Солун от българския министър-председател Г. Кьосеиванов и гръцкия министър-председател Й. Метаксас. Метаксас сключва споразумението от името на всички държави, влизащи в Балканския пакт. Според постигнатите договорености страните се отказват от прилагането на военните клаузи на Ньойския мирен договор от 1919 г. и от решенията на Лозанската конференция от 1922 г.–1923 г., касаещи границите в Тракия. Солунското споразумение е постигнато с посредничеството на Англия и Франция, които се стремят да намалят напрежението на Балканския полуостров и да създадат бариера срещу разширяване влиянието на Германия и Италия към Проливите. Солунското споразумение не разрешава териториалните спорове между балканските държави, поради което България не променя отношението си към Балканския пакт. През 1979 г. Министерският съвет излиза с разпореждане за организирането и провеждането на Международната детска асамблея "Знаме на мира" в София и за изграждане на монумента "Знаме на мира". Движението "Знаме на мира" е организатор на първата международна детска асамблея. Открива я тогавашната министърка на културата Людмила Живкова през 1979 г. Девизът "Единство, творчество, красота" събира 2500 деца от цял свят. Година по-рано, през ноември 1978 г., по време на 20-ата сесия на ЮНЕСКО генералният директор Амаду Махтар М'Боу обявява, че първата асамблея в обявената за година на детето 1979-а ще е под негова егида. Взема се решение международната детска среща да се провежда на всеки три години, а неин домакин да е България. На първата среща в София в Народното събрание заседава и Първи детски парламент, чието писмо обръщение към децата от света се разпространява като официален документ на ООН. След смъртта на своята инициаторка Людмила Живкова през 1981 г. се провеждат още три асамблеи - през 1982, 1985 и 1988 г. Центърът "Знаме на мира" бива закрит през 1989 г., а камбаните, донесени като подаръци на България от децата на света, които до тогава украсяват едноименния монумент в подножието на Витоша, са пренесени в училището по култура в Горна баня, за да бъдат съхранени. Създадената през 1999 г. от Евгения Живкова фондация "Людмила Живкова - "Знаме на мира" възражда инициативата за срещите на детското творчество. През 1997 г. е приет новия герб на България, изработен по проект на Николай Гогов и Георги Чапкънов, в който има 3 лъва и 4 корони. Родени През 1875 г. - Жеко Радев - български географ. Жеко Радев завършва философия и педагогика в София, следва география в Берлин. Професор по физическа география в Софийски Университет и един от основоположниците (1918 г.) на Българско географско дружество. Трудове са "Карстови форми в Западна Стара планина" (1915 г.), "Природна скулптура по високите български планини" (1920 г.), "Река Въча и нейната долина" (1923 г.), "Източна Стара планина и долината на р. Камчия" (1926 г.) През 1906 г. - Веселин Стайков, български художник, график и живописец. Завършва живопис в Държавната художествена академия в София (1932 г.) при Ц. Тодоров. Учи факултативно графика при В. Захариев Стоянов, специализира живопис в Италия (1940 г.) при Ф. Карена. Работи в държавната печатница в София (1933 г.), дълги години е консултант към Министерството на съобщенията (1944 г.-1970 г.). Преподава във Висшия институт за изобразителни изкуства в София (1946-1951 г., 1958-1970 г.), професор от 1960 г., декан на Изящния факултет на института (1962-1964 г.). Веселин Стайков е член на ръководството на Съюза на българските художници и е негов секретар (1955-1956 г.). Негови са картините “Букова гора”), “Созопол”, “Улица във Флоренция”, “Автопортрет”, “Милка”, “Черна ваза с цветя”, “Пейзаж от Драгалевци”, “Из Китай” и други. Графичните му композиции са със сюжети от големия град и трудовия живот на хората - “Строеж”, “Градът”, “Рибари”, “Мелник”, “Банско”, “Каменари”, “Старият дъб”. Създава серията “Крали Марко”; използва техниката на офорта при живописното третиране на преходите между различните планове - “Лодки”, “Слънчогледи”, “Пейзаж със снопи”, “Зима”; литографии - “Край Созопол”, “Лодки”, “Мелник”. Работи гравюри на дърво - “Възстановяване”, “Язовир “Кърджали” и други. След втората половина на 50-те години създава по-синтетични по форма графики - “Китайски цикъл”, “Мелнишки пейзаж” и др. Автор е на приложна графика (пощенски марки), на графични портрети на Паисий Хилендарски, Л. Каравелов, Г. С. Раковски, П. Берон, Х. Димитър, Ф. Тотю, Ст. Караджа и др., на статии по проблемите на графиката и графичното изкуство. През 1914 г. - Камен Калчев (псевдоним на Петър Митев Калчев) – български писател. Завършва гимназия в София през 1934 г. Осъден за антидържавна дейност лежи в Софийския затвор (1935-1936 г.). Следва администрация и финанси в Свободния университет в София; работи като счетоводител в дружество “Петрол”. След 9 септември 1944 г. е редактор във вестник “Септемврийче”, списание “Пламъче”, списание “Септември”, главен редактор и директор на издателство “Български писател”, главен редактор на Издателството за литература на чужди езици, председател на СБП (1962-1964 г.), заместник-председател на СБП от 1974 г. Започва литературния си път със стихове. Първия си разказ - “Кучешки живот”, публикува през 1935 г. в сборник “Сигнали”. Сътрудничи на левия литературен печат с разкази и очерци. След 9 септември 1944 г. създава над 30 книги с разкази, повести, романи, романизирани биографии, пътеписи, мемоари, драми и произведения за деца. След романа “Семейството на тъкачите” (ч. I, 1956; ч. II, 1960 г.) творчеството му става по-самобитно, отърсва се от описателността и суровото поднасяне на жизнения материал. През 1927 г. - Константин Григориев – български режисьор. Режисира филмите "Нашите гъби" (1954 г.), "Цветът в телевизията" (1960 г.), "Възрастта на нашата планета" (1961 г.), "Тук свършва морето" (1964 г.), "Зов на любовта" (1965 г.), "Усмивки на природата" (1969 г.), "Свещеният бръмбар" (1969 г.), "Еднобрачие и хареми" (1970 г.), "Антични теракоти" (1972 г.), "Живот над покривите" (1973 г.), "Стрели над водата" (1975 г.), "Тези чудесни опашки" (1977 г.), "Племето на твърдокрилите" (1981 г.), "Откровенията на земенския зограф" (1982 г.), "Ние живеем сред езичници" (1989 г.), "Пролетни гласове" (1990 г.), "Тайните на Витоша" (1995 г.). През 1938 г. - Веселина Геринска - българска режисьорка. Завършва режисура във ВГИК Москва. Първи голям успех постига с филма "Чипровски килими", част от дипломната й работа, за който получава награда в Брюксел. Режисирани от нея документални филми: "Поменувайте ме, братя", трилогията за Благоев, "Щастливецът", "Банскалии", "Към града", "Приказка за тъжната земя", "Кървава песен". Веселина Геринска е заснела и игралните филми “Вината" и "Живи хора", "Дишай, човече". През 1948 г. - Велко Кънев - български актьор. "Предпочитам мисълта и действието да са насочени към другите. Предпочитам да се раздавам. Така се живее по-лесно" Един от най-известните и добри български актьори. Завършва ВИТИЗ през 1973 г. Участва с главни роли във фимите “Бой последен”, "Матриархат", "Да обичаш на инат", "Мъжки времена", "Бон шанс, инспекторе!" и др. Особено популярен става в специално написания за него и останалите главни герои филм на Станислав Стратиев "Оркестър без име". Заедно с Георги Мамалев и Павел Поппандов създават и групата НЛО, която е един от изразителните сатирици на социализма. Издават няколко плочи, които се ползват с голям успех. Проектът им по-късно прераства в телевизионното предаване клуб НЛО. Починали: През 1868 г. - Стефан Караджа - (псевдоним на Стефан Тодоров Димов) – български революционер, участник в национално-освободителната борба, войвода, национален герой. Караджа е потомък на прочутия род Бимбеловци от с. Факия, Бургаско. Семейството му се изселва в Добруджа и се установява в Тулча (1854 г.). Стефан Караджа учи известно време, след което става чирак обущар; бяга в Румъния. Участва в Първата българска легия (1862 г.) в Белград. Води малка чета в Северна Добруджа (1864 г.). Отваря гостилница в Гюргево (1865 г.), в която приютява емигранти. Заедно с Х. Димитър и Желю войвода организира чета (пролетта на 1866 г.), която действа в Западна и Средна Стара планина. Участва във Втората българска легия (1867-1868 г.) в Белград. Заедно с Х. Димитър организира чета (1868 г.), която преминава в България на 5 – 6 юли 1868 г. при с. Вардим, Свищовско, и тръгва към Стара планина. Преследвана от турски потери, четата води тежки боеве. Ранен тежко в боя при Канлъ дере край с. Вишовград, Ловешко. Откаран е в Търново, а след това в Русе. Осъден е на смърт. Умира от раните си в затвора. Стефан Караджа е погребан в Русе от Т. Обретенова. През 1881 г. - Георги Иванов Золотович – български търговец, общественик и дарител. Учи в килийно училище в Карлово при Р. Попович, в Пловдив и в гръцко училище. Работи като писар в търговската кантора на вуйчовците си Евстати и Стефан Мутеви в Пловдив и Одеса. Търгува със зърнени храни и скоро става богат и известен търговец. Подпомага църквите, училищата, дава средства за обучението на способни българи. Участва в борбата за църковно-национална независимост. Член е на Българската община в Цариград. Заболява тежко във Франция и умира. Завещава средства, с които Министерството на народното просвещение създава фонд "Г. Ив. Золотович". През 1906 г. - Петър Василев Оджаков – български книжовник, юрист, фолклорист. Член е на БКД (1884 г.). Учи в Габрово, Галац, Белград, Карловци, Нови Сад, Виена, Одеса. Завършва право в Новорусийския университет в Одеса (1867-1870 г.). Учителства в България и в Румъния. Работи като съдия в Кишинев (1873-1874 г.). Помага на Г. С. Раковски в издаването на вестник “Български дневници” в Нови Сад. Сътрудничи на българския и руския периодичен печат. По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) е преводач в руската армия. След Освобождението работи като главен прокурор във Върховния касационен съд, прокурор и съдия във Видинския и Врачанския окръжен съд, адвокат в Русе. Записва народни песни, издава няколко свои преводни юридически съчинения, които са едни от първите изследвания на българското обичайно право. Най-важният му литературен труд е “Наука за песнотворчество и стихотворство” (учебник, Одеса 1871 г.). През 1945 г. - Георги Хадживичев Павлов - български учен, ветеринарен лекар и общественик. Завършва ветеринарна медицина в Торино с докторат, работи като околийски ветеринарен лекар (1910-1922 г.) в Търговище, Омуртаг, Свищов, Айтос, Бургас, районен ветеринарен инспектор на Южна България. Началник на ветеринарното отделение при Министерството на земеделието. Един от основателите на Ветеринарномедицинския факултет на Софийския Университет (1923 г.), професор (1928 г.) в Катедрата по ветеринарна полиция, администрация и съдебноветеринарна медицина; декан на Ветеринарномедицинския факултет. Организира мрежата от държавни ветеринарни лечебници и амбулатории, основател е и първи главен редактор на списание "Ветеринарно скотовъдно знание" (1924-1935 г.). Теоретик и организатор на обществената ветеринарна медицина в България. Георги Хадживичев Павлов е инициатор за сключване на международни ветеринарни конвенции; по негова инициатива е създаден и фонд за борба с епизиотиите. Трудове: "Нашата търговия с животни и животински продукти и ветеринарните конвенции", "Застраховката на домашните животни", "Исторически бележки върху българската ветеринарна медицина", "Обществена ветеринарна медицина" (1948 г., посмъртно), "Зоопрофилактни основи на обществената ветеринарна медицина" (1948 г., посмъртно), "Лекции по съдебна ветеринарна медицина" (1949 г., посмъртно) и др. През 1978 г. - Аспарух Лешников - български певец. Блестящ тенор и изпълнител на шлагери с международна известност („стари градски песни“ от 30-те и 40-те години на 20 век), наричан от европейската критика „Рицаря на горното фа“. Роден в Хасково на 16 юни 1897 година. Първият му професионален опит в музиката е от църковния хор на неговия град. Във Военното училище се запознава с Христо Смирненски и от приятелството им се ражда песента „Горчиво кафе“. През 1920 г. започва да учи пеене при проф. Иван Вульпе и две години по-късно заминава да се усъвършенства в Берлин. На изпита за стипендианти в „Щернише Консерваториум“ от над 180 кандидати Лешников попада сред четиримата приети. През 1928 г. постъпва в трупата на най-големия берлински ревю-театър, „Фридрихщадпалас“. Същата година става водещ тенор на новосформирания секстет „Комедиен Хармонист“ (втори тенор - Ерих Колин, буфотенор - Хари Фромерман, баритон - Роман Циковски, бас - Роберт Биберти, пианист и аранжор - Ервин Боотц). Гастролите на тази забележителна група от талантливи млади хора с ярко присъствие предизвикват фурор по сцените на Германия, Англия, Франция, Белгия, Холандия, Италия, Швеция, Америка; над 280-те им песни са издадени в стотици хиляди тираж; сред почитателите на „Комедиен Хармонист“ са американският президент Франклин Делано Рузвелт и норвежкия крал Олаф V; канят ги в киното. След идването на власт на Адолф Хитлер секстетът прекратява дейността си (трима от състава му са евреи) и през 1938 г. Ари се завръща в България. Тук той записва над 100 плочи. През 1968 г. е награден със златна значка и званието почетен член на „Фридрихщатпалас“, а през 1977 г. – с орден „Кирил и Методий“.

Мисъл на деня - 31 Юли 2008 г. "В светлината седи една от великите тайни в живота. Светлината и топлината са това, което вие трябва да проучвате." Из Мислете за светлината!, 30-а НБ, 4.VII.1937 г.

При надеждата, като че ли липсва този творчески елемент, който съществува във вярата. Вярващият сам сътрудничи на това в което вярва, взема активно участие. И при надеждата може да се взема участие, но някак си по-пасивно. Чел съм в беседи на Б. Дуно, че надеждата обхваща по-близък период от време отколкото вярата. Божественото не изисква задължително нашето участие. Една Божествена идея ще намери път да се прояви и без нас. Егоизмът не може да изключи себе си, той се поставя в центъра. Всички възможности които изключват нас самите, за егоизма са неприемливи.

Понеже се заговори за ясновидците, това което те виждат като бъдеще е вече проявено в по-висшите светове, причините вече са създадени, а следствията са просто въпрос на достигане на определени условия. Точното сбъдване на предсказанието зависи от много фактори. Когато се говори, че съществува само "сега" трябва да се разбира светът на духа.