Станимир

Мисъл за деня - 26 Септември 2008 г. „Всичко, което днес се проповядва, е старо учение... Единственото ново нещо е това, което се говори в Откровението: „Господ твори ново Небе и нова Земя.” Ново Небе и нова Земя – подразбирам новите възгледи в живота, с които ще се вдигне нова завеса и ще се открие нов свят.” Из Спасителни положения, ООК, 16.ІІІ.1927 г.

Човек мислейки за самоубийство, преди всичко не вижда смисъл в продължаването на живота си. Самоубиеца бяга от живота си, а точно от него не можеш да избягаш. Болките, страданията - вътрешни и външни - са преодолими, стига човек да открие смисъл в тяхното съществуване. Ако знае, че те ще го доведат до определена цел, човек е готов и сам да се подложи на най-сурови трудности. Но когато не вижда смисъл, дори и да е поставен в благоприятни условия, тези условия се превръщат в пречка, в нещо нежелано.

Мисъл за деня - 25 Септември 2008 г. „Често религиозните, като говорят за сърцето, казват, че то е покварено, опорочено. Това показва, че те нямат ясна представа за Първичния човек, когото Бог създаде със сърце, пълно с всички възможности за проява на вярата. Първичният човек – това е Космическият, истинският гений, който носи в себе си сърце, богато с възможности за проява на вярата. Човек не може да има вяра, докато не обича.” Из Бал маске, 2-ра НБ, 3.Х.1937 г.

Анализи

Варианта с два и половина - три месеца лятна ваканция, мисля че е най-удачния, именно поради това, че дава възможност на децата да се откъснат от училищното ежедневие. По-скоро считам, че времето, което се дава за преговор в началото на учебната година е недостатъчно. Ваканцията дава прекрасна възможност да се обърне по-голямо внимание на интересите и заложбите на детето и да се спомогне за тяхното развитие, т.е. детето да се занимава с това, което му е действително интересно. Смятам за погрешно по време на ваканция, детето да се кара да преговаря материала от училище (освен ако самото то не пожелае това).

Мисъл за деня - 24 Септември 2008 г. „В света има три вида мисли: Божествени, мисли на Природата и мисли на човечеството. Всички заедно представят нещо цяло. Мощно нещо е човешката мисъл! Тя е създала материалния свят. Светът е създаден от човека, но не от този, обикновения човек, както днес го виждате, но от Космическия човек, който строи. Като съедини в себе си Божествената мисъл и мисълта на Природата, той е създал материалния свят.” Из Закон за контролиране, 12-та НБ, 19.ХІІ.1937 г.

Пред смъртта винаги човек ще изпитва известен страх, подобно на страха от всичко неизвестно или по-скоро не изживяно като личен опит. Разбира се човек е умирал хиляди пъти, но ако няма отключени спомени за това, той естествено ще се страхува и ще запази едно "ами ако..." в ума си. Отношението на хората към смъртта, в повечето случаи е като към нещо неизвестно. Изживяването на смъртта, до голяма степен зависи от представата която човек предварително си е създал за този момент. То може да е прекрасно, безсъзнателно или пък трудно. Положителното самовнушение в тази връзка няма да е излишно и ще помогне на човек сам да определи начина по който ще напусне земния си живот.

Кръста изразява баланс, равновесие. Точката в средата, където свършва прекръстването е човешкото сърце, символизиращо душата. След прекръстването, ръцете се събират за молитва именно пред сърцето. Сещам се за думите Tibi sunt (1) Malchut (2) et Geburah (3) et Chassed (4) per Aeonas (5), които се съпровождат с прекръстване (1-4) и събиране на ръцете за молитва (5). Изписването на кръстта символизира свързване между божественото и земното, после между справедливостта и милосърдието, балансът между тях, установяването в центъра (човешкото сърце-душа). Четворката, освен страданията, ограниченията, елементите, посоките, символизира също силата и устойчивостта. Тя е основата, дава стабилност.

На 23 Септември: През 1869 г. в букурещкото читалище "Братска любов" се провежда събрание, което упълномощава Димитър Ценович и Любен Каравелов да участват в Учредителното събрание на Българското книжовно дружество в Браила. Българското книжовно дружество е основано в края на септември 1869 г. в Браила (Румъния) от представители на българските общини във Влашко, Молдова и Южна Русия. Стреми се да подтиква развитието на научната мисъл на българската интелигенция, но и да оказва положително въздействие на национално-освободителната борба на българския народ. Затова инициативата за неговото създаване среща симпатиите на българската революционна емиграция в Румъния и особено на В. Левски, Л. Каравелов и Хр. Ботев. На първото общо събрание е приет устав на БКД, който регламентира неговото организационно изграждане. За пръв председател на БКД е избран проф. М. Дринов. Дружеството издава свой печатен орган - "Периодическо списание на Българското книжовно дружество". По време на Априлското въстание и Руско-турската освободителна война временно прекратява своята дейност. Непосредствено след Освобождението в Браила е свикано общо събрание на БКД, което взема решение за неговото преместване в София. Тук на БКД се отпуска от княжеското правителство ежегодна субсидия. През 1884 г. е приет нов устав на БКД, според който то фактически се превръща в академия. Създават се три клона : историко-филологически, природо-медицински и държавно-научен. В периода 1901-1911 г. дружеството издава "Летопис на Българското книжовно дружество в София", а от началото на 1902 г. започва да излиза и поредицата "Българска библиотека". През 1903 г. дружеството започва да издава "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", излизал до този момент като орган на Министерството на народното просвещение. От 1906 г. то открива нова поредица "Български старини". БКД развива многостранна дейност, особено в годините непосредствено след Освобождението. На 6 март 1911 г. то се преименува в Българска академия на науките. През 1884 г. се провеждат Общи избори за Областно събрание в Източна Румелия, спечелени от Народната партия с помощта на ген.-губернатора Г. Кръстевич и под лозунга за бързо обединение с Княжеството. За председател е избран Георги Хаканов (23 октомври - 22 декември 1884 г.). През 1902 г. избухва Горноджумайското въстание. Горноджумайското въстание е организирано от Върховния македоно-одрински комитет с ръководители Ст. Михайловски и ген. Ив. Цончев. Въстанието си поставя за задача не толкова освобождението на Македония от турско робство, колкото да привлече вниманието на европейската общественост към македонския въпрос и да предизвика намесата на Великите сили за прилагане на реформите, предвидени в чл. 23. от Берлинския договор за християнското население в европейските владения на Османската империя. Въстанието се ограничава в някои селища на Горноджумайския край – Железница, Сърбиново (днес Брежани), Градево, Бистрица и др. В съседните райони – Разложко, Мелнишко, Петричко, Малешевско и Струмишко, се водят само отделни сражения между въстаниците и турските войски. Броят на четниците възлиза на около 2500 души. Въпреки това за потушаването на въстанието са съсредоточени големи войскови части от Високата порта. 15 села са изгорени. Голяма част от местното население е избито, а друго търси спасение чрез бягство в свободното Българско княжество. Неуспехът на въстанието нанася удар на комитетската мрежа на Вътрешната македоно-одринска революционна организация във въстаналите селища. Жестокостите на турските власти предизвикват реакция сред европейската общественост и заставят Великите сили да се намесят. Под тяхно давление Високата порта е принудена да приеме изработените от тях пъдарски реформи. Опасността от нови разкрития на местните комитети заставя ВМОРО да ускори подготвяното от нея въстание. През 1912 г. с царски указ е формирано Македоно-одринско опълчение начело с ген. Никола Генев и с началник-щаб майор Петър Дървингов в състав 6 дружини от по 212-215 души: Солунска, Скопска, Дебърска, Битолска, Одринска и Охридска. През октомври са сформирани още 6 дружини: Велешка, Костурска, Кумановска, Прилепска, Сярска и Лозенградска и 12-те дружини са групирани в три бригади с командири полковниците Стоян Николов, Александър Протогеров и Антон Пчеларов. На 12 април 1913 г. са формирани още три дружини: Кукушка, Воденска и Щипска. Македоно-одринското опълчение е доброволческа част, участваща в състава на Българската армия по време на Балканската война 1912–1913 г. и Междусъюзническата война 1913 г. Формирано е в София по инициатива на Изпълнителния комитет на Македоно-одринските братства. Включва българи от Македония и Одринско, които не се числят в запаса на Българската армия. Създадените дружини се поставят под командването на българските офицери ген. Н. Генев, подполк. Ал. Протогеров и майор П. Дървингов. При започването на Балканската война 1912–1913 г. численият му състав достига 14 670 души войници и офицери. Включено е в състава на Кърджалийския отряд, действа в помощ на Българската армия в района на Мъстанли (днес Момчилград), Гюмюрджина и Дедеагач. Отличава се в сраженията с турските войски при Шаркьой. До края на Балканската война численият му състав нараства с още 3 дружини. След подписването на Лондонския мирен договор от 1913 г. е прехвърлено в Македония. По време на Междусъюзническата война 1913 г. участва в сражения със сръбски и черногорски войски при Злетово, Маркова стъпка и др. В двете войни дава убити 720 души и над 3500 ранени и изчезнали по бойните полета. След края на Междусъюзническата война напуска Македония и на 7 август 1913 г. е разформировано в София. През 1944 г. главнокомандващият генерал-майор Иван Маринов издава заповед за настъпление на българската армия срещу германските войски в Югославия. По искане на Тито нейното изпълнение е отложено от Сталин. През 1944 г. българското правителство взема решение да скъса дипломатическите си отношения с Унгария. Дипломатическите отношения между България и Унгария са установени на 9 август 1920 г. на равнище легации. На 2 септември 1944 г. България ги прекъсва (вследствие на по-рано взето решение от правителството), на 18 юни 1947 г. те са възобновени на равнище легации. От 13 февруари 1953 г. са издигнати на равнище посолства. През 1944 г. към РМС (Работническо младежки съюз) е създадена детско-юношеска организация, наречена по-късно Димитровска пионерска организация "Септемврийче". През 1945 г. е открита е Първата национална конференция на българските писатели. През 1948 г. България се обръща с втора молба до генералния секретар на ООН за приемането й в организацията. България е приета за пълноправен член на ООН на 14 декември 1955 г. заедно с Албания, Унгария, Румъния, Австрия, Йордания, Ирландия, Испания, Италия, Камбоджа, Лаос, Либия, Непал, Португалия, Финландия и Цейлон. През 1960 г. България става член на Комитета по разоръжаването, а през 1962 г. е избрана в Комитета за приложение на Декларацията за предоставяне на независимост на колониалните страни и народи. Родени: През 1853 г. -д-р Константин Стоилов Стоилов - български държавник и политик, юрист. Член на БКД (1884 г.). Завършва Роберт колеж в Цариград (1871 г.) и право с докторат в Хайделберг (1877 г.). Специализира в Париж, където слуша лекции по френско гражданско право (1877-1878 г.). В края на Руско-турската война се завръща в България и участва активно в движението против Берлинския мирен договор (1878 г.). Председател е на Пловдивския областен съд (1878-1879 г.) Участва в работата на Учредителното събрание, където се проявява като един от водачите на Консервативната партия. Министър е на външните работи и на вероизповеданията по време на Режима на пълномощията (1881-1883 г.) и министър на правосъдието (1883-1884 г.). След абдикацията на княз Ал. Батенберг (1886 г.) и образуването на регентството е министър на правосъдието (1886-1887 г.). След избора на Фердинанд Сакскобургготски за български княз (1887 г.) е министър-председател (28 юни – 20 август 1887 г.), а след това за министър на правосъдието (20 август 1887 г. – 12 юли 1888 г.). След падането на Ст. Стамболов е отново министър-председател (18 май 1894 г. – 18 януари 1899 г.). Водач е на Народната партия, основана през лятото на 1894 г. Като ръководител на правителството Стоилов съдейства за възстановяване на отношенията между България и Русия (2 февруари 1896 г.). Води политика на добросъседски отношения с балканските държави и особено с Османската империя. Българската екзархия получава от Високата порта три берата за екзархийски митрополити в Македония - в Дебър, Битоля и Струмица (1897 г.), откриват се български търговски агентства в някои средищни градове на европейска Турция - Солун, Битоля, Скопие, Дедеагач, Сяр и др. Умира на 23 март 1901 г. в София. През 1869 г. - Христо Димитров Бурмов - български офицер, генерал-лейтенант. Завършва Военното училище - София (1889 г.) и Военна академия на генералния щаб в Италия, където по-късно е военен аташе. По време на Балканската война (1912-1913 г.) е началник-щаб на III пехотна Балканска дивизия. През Първа световна война командва I-ва бригада от VII Рилска дивизия, която преминава р. Вардар. През 1918 г. е назначен за началник-щаб на действащата армия. Умира на 23 декември 1936 г. в София. През 1883 г. - Чудомир Петров Кантарджиев - български революционер, член на ВМОРО. Завършва гимназия в Сливен и известно време е учител. Учи право в Софийския университет, но напуска (1904 г.) и се посвещава изцяло на работата в Серски революционен окръг. Другар и последовател е на Я. Сандански. Участва в работата на Конгреса на Серския революционен окръг (1905 г.). Заедно с Я. Сандански участва в Младотурската революция (1908 г.). След легализиране на четите известно време учи инженерство в Лозана като стипендиант на младотурското правителство. Участва в Балканските войни (1912-1913 г.) като войвода на чета. По време на Първата световна война воюва в състава на ХI Македонска дивизия. След възстановяването на ВМРО (1919 г.) се включва в дейността й. Опитва се да прокарва идеите на Коминтерна в македонското революционно движение против интересите на българите в Македония. След убийството на Т. Александров от агенти на Коминтерна (31 август 1924 г.) е осъден на смърт от ВМРО и e убит. През 1904 г. - Зорка Янкова Йорданова - българска драматична актриса. Съпруга на Г. Стаматов. Учи актьорско майсторство в театралната студия на И. С. Даниел и в школата на Н. О. Масалитинов. Специализира във Виена и Париж. Актриса е в Народния театър "Иван Вазов" (1923-1970 г.). Известни нейни роли са: Розалинда ("Както ви се харесва" от У. Шекспир), Никол ("Буржоата благородник" от Молиер), Елисавета ("Мария Стюарт" от Ф. Шилер), Елисавета ("Дон Карлос" от Ф. Шилер), Клара ("Егмонд" от Й. В. Гьоте), Орлето ("Орлето" от Е. Ростан), Олга ("Три сестри" от А. П. Чехов), Надя ("Врагове" от М. Горки) и мн. др. Умира на 1 септември 1970 г. в София. През 1933 г. - Кольо Димитров Севов - български писател. Завършва гимназия в Хасково. През 1951-1952 г. работи в Родопския минен басейн. Служи като матрос във Военноморския флот (1952-1955 г.), електротехник на яз. “Студен кладенец” (1955-1956 г.). Завършва Библиографския институт в София (1958 г.). Автор на филмови и тв сценарии. Стиховете му са преведени на много езици. Сред неговите съчинения са: “Котвите се вдигат”., “Моряшки възел”, “В средата на лятото”, “По високото било”, “Големият ден”, “Индустриален пейзаж”, “Дневник с адрес” (художествена публицистика), “Есенно море”; “Моите странствания” (пътеписи), “Походно легло” (поеми), “Между два празника” (стих.), “Под едно небе” (есеистични разговори), “Насрещни ветрове. Стихове”, “Чужди грехове”, “Оброк”, “Айсберги”, “Градището. Роман”, “Безбрежия”, “Книга на живите”, “Безветрие”, “Непредвидено време” и др. Умира на 11 август 1991 г. в София. Починали: През 1813 г. - Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) - български възрожденски книжовник, учител и общественик. Получава килийно образование на гръцки език. През 1762 г. е ръкоположен за свещеник в Котел. В продължение на 20 години е учител в килийното училище, където обучава децата на български език. През 1765 г. преписва Паисиевата “История славянобългарска”. Преписът се съхранява повече от столетие в котленската църква “Св. Петър и Павел”. Съставя сборник (дамаскин) от църковни проповеди и други поучителни текстове, пише “Часословец” (наустница) през 1768 г. След Руско-турската война (1768-1774 г.) посещава Света гора за 6 месеца (1776 г.). През 1781 г. прави втори препис на Паисиевата история. През 1794 г. се прибира при сина си в с. Арбанаси (Великотърновско) и през есента е ръкоположен за Врачански епископ. Размириците в Северозападна България, предизвикани от кърджалиите и ордите на Осман Пазвантоглу, го принуждават да се крие в манастири и във Влашко. Съставя 2 ръкописни сборника, наречени Видински (1802 г.). Първият сборник - “Поучения и словосказания на праздников господних”, продължава дамаскинската традиция. Съдържа 79 религиозни слова - поучения за празниците, проповеди, откъси от съчинения на класиците на християнската литература, поучителни разкази, едно посвещение и едно послесловие, преведени от църковнославянски на “болгарский простий и краткий язик”. Вторият Видински сборник - “Разкази и разсъждения”, е съставен предимно от произведения със светско съдържание - поучения и кратки поучителни разкази, средновековната повест “Митология Синтипа Философа”, басни от Езоп, откъси от книгата на Амвросий Марлиан “Театрум политикум” под заглавие “Философские мудрости”. През 1803 г. отива в Букурещ. Написва “Житие и страдание грешнаго Софрония”, отпечатана през 1861 г. от Г. С. Раковски в “Дунавски лебед” (бр. 55-61), а по-късно в “Периодическо списание” (1872 г.). С нея се поставя началото на българската художествена проза. През 1806 г. издава в Римник сборник с поучителни слова “Кириакодромион, сиреч Неделник”, който е първата новобългарска печатна книга. През 1809 г. превежда съчинението “Театрон политикон” (“Гражданское позорище”). По време на Руско-турската война българската емиграция в Румъния, създава Първи български комитет начело със Софроний Врачански. През 1853 г. - Иван Василев Шопов - първият български библиограф. Роден през 1826 г. Учи в килийното училище в родния си град, в Карлово при Р. Попович, в гръцкото търговско училище на о-в Халки, в Атина (1843 г.). През 1846 г. следва в Историко-филологическия факултет на Московския университет. През 1851 г. се записва студент в Медицинския факултет в Прага. Сътрудничи на П. Шафарик – изследовател по история на славянските езици, фолклор, литература. Публикува в “Цариградски вестник” (бр. 99, 6 септември 1852 г.) “Списък на български книги на нововъзраждащата се българска писменост в XIX в.”, който излиза и като самостоятелно издание. Притежава една от най-богатите частни библиотеки през Възраждането. Самоубива се в Прага. През 1947 г. в 0 ч и 15 мин в Софийския централен затвор е изпълнена смъртната присъда на земеделския водач Никола Петков. Никола Петков е политически и държавен деец. Роден е в София на 21 юли 1893 г. Завършва право в Париж. Член е на БЗНС, през 1932–1933 г. е в състава на ПП на БЗНС "Ал. Стамболийски". Редактира печатния орган на съюза "Земеделско знаме". През 1933 г. преминава към БЗНС "Георги Марков". След държавния преврат на 19 май 1934 г. се присъединява към БЗНС "Врабча 1". През 1937 г. отново се включва в редовете на БЗНС "Ал. Стамболийски". По време на Втората световна война възприема идеята за създаване на Отечествения фронт. От август 1943 г. участва в състава на Националния комитет на ОФ като представител на БЗНС "Ал. Стамболийски". След 9 септември 1944 г. е министър без портфейл в първото правителство на ОФ (1944–1946 г.). През лятото на 1945 г. напуска правителството и сформира опозиционния БЗНС (Никола Петков). Редактира печатния орган на съюза в. "Народно земеделско знаме". Народен представител е в VI Велико народно събрание (1946–1949 г.). През лятото на 1947 г. му е отнет депутатският имунитет и е осъден на смърт за противодържавна дейност.

Да, ама Духът има нужда от тяло чрез което да се прояви. Без тяло няма съзнание. Може да не е физическото, а умственото или дори будхичното, но трябва да има тяло.

Гласът на Безмълвието - Хелиопол 1994 г., ISBN 954-578-030-4 В това издание са включени "Гласът на безмълвието", "Два Пътя", "Седемте Врати" от Е. Блаватска и "Светлина върху Пътя" на Мейбъл Колинз. Light on the Path (на англ.)

Мисъл за деня - 22 Септември 2008 г. „Тежко е положението на бедния и на болния, но онзи, който носи Любовта в себе си, поема половината от загубата им и дава половината от печалбата си. В това се заключава Божественото. Това е Новото учение! Ще кажете, че всеки сам трябва да носи кръста си. Това е законът, това е старото учение. Новото учение – учението на Любовта, казва: ще вземеш участие в страданието на ближния си, ще понесеш половината от загубата му и ще дадеш половината от печалбата си.” Из Земята като училище, УС, 22.XII.1935 г.

Мечтите винаги се реализират. Изводът: Имайте красиви мечти!

Хубаво е да се извършват наблюдения и изследвания над всички видове прояви на човешката психика, стига това да става честно и непредубедено. Разбира се многоообразието на тези прояви е толкова голямо и се влияе от толкова различни фактори (включително извършителите на опита, други присъстващи и тяхното моментно настроение), че прави тези прояви изключително трудни за обобщаване. Проблемът на науката е, че се стреми на всяка цена да обясни или отхвърли т.нар феномени, което според мене е неправилен подход. На първо време е необходимо да се извършат колкото е възможно повече наблюдения и да се потърсят факторите които подпомагат или пречат на тези явления. Абсолютно всеки човек е имал някакво изживяване което би могло да се определи като "феномен", но в повечето случаи хората приемат, че им се е причуло, привидяло, че си въобразяват или др. под. опити да избегнат сблъсъка с неизвестното.

Болестта може да се разглежда и като нарушаване на хармонията, баланса в някое от телата. Най-често причината е в астралното тяло, което в последствие засяга и физическото. Появяват се болки, неразположения, които пречат на съзнанието да функционира според възможностите си. Разбира се развитото съзнание може да преодолее тези неща, но повечето хора все още се отъждествяват с физическото си тяло и в съзнанието им настъпва малък хаос. Освен това в много случаи при болест, чисто физически човек не може да изпълнява задълженията си. Наистина, ако не му бъде обърнато внимание, след лечението проблема в астралното тяло ще си остане, но чисто физически човекът ще може да действа пълноценно. Последното ще повлияе положително върху емоциите му и ще спомогне за възвръщане донякъде на емоционалния му баланс. Наистината в повечето случаи лекарите само ускоряват излекуването, което би настъпило независимо от тяхната намеса, но ако се замислим ще открием, че това не е малко (стига да не се прекалява с медикаментите).

Милосърдието е вътрешно отношение. То е надличностно, неегоистично желание да помогнеш. Даже може би е по-точно да се каже: желание да бъде помогнато на съответния човек. Доколко той ще приеме и ще се възползва от помощта е друг въпрос, но стремежът е да му се предостави възможност. Милосърдието винаги търси промяна. Човек винаги може и трябва да помогне първо като създаде едно добронамерено отношение в сърцето си, съпътствано от изпращането на положителна мисъл изразяваща идеята нещата да се променят към по-добро. Когато има възможност милосърдието винаги трябва да е подкрепено и с действия на физически план. Тези действия не са гаранция за милосърдие, но ако то присъства, му придават пълнота. Самото милосърдие е надличностно, свързано с душата. Мисълта, чувствата и действията само дават възможност милосърдието да се реализира.

Мисъл на деня - 20 Септември 2008 г. “Ние всички трябва да съзнаем, че Първият Принцип, Който е в нас и зад нас, представя онази същина, на която всякога трябва да разчитаме. Ние трябва да съзнаем, че нашата сила е толкова голяма, колкото имаме връзка с Бога. Съзнателна връзка трябва да бъде тя. Не мислете, че вие можете да се свържете с Бога в коя и да е църква. Не, вие можете да познаете вашата вяра само в най-големите изпитания.” Из Да идем във Витлеем, 21-ва НБ, 25.IV.1937 г.

Насила едва ли ще стане. Може би си започнала да разчиташ прекалено много на интуицията си, да очакваш готови решения?

Здравей, За някои от нещата които спомена е добре да се обърнеш към полицията. По отношение на магията - всичко си зависи от тебе. Всички усилия да ти направят магия ще се окажат безрезултатни, ако ти запазиш спокойствие в себе си, отърсиш се от страха и повярваш, че нищо не може да ти навреди, ако ти самата не си спомогнала за това. Малко самовнушение (примерно веднъж дневно, по едно и също време за около пет минути) в тази посока няма да ти е излишно. Разбира се от вещите които спомена е добре да се освободиш, поради отрицателната енергия, която вероятно е наслоена по тях. Ако желаеш можеш да прикадиш с тамян или кедър около въпросните места - това също до известна степен намалява вредните енергийни наслоявания. Молитви и формули можеш да ползваш ако си вярваща, но действително важна е самата вяра. Трудностите и несгодите в живота си трябва да приемаме преди всичко като изпитания в които да докажем силата на нашата вяра и добродетели, а ако има направена магия извършителят и ще си понесе последствията, но това не засяга самите нас.

Доколкото можем като към всички останали. Без свръхдемонстрация на емоции - доброто ни отношение към тях рано или късно ще бъде усетено. Разбира се трябва да сме по-толерантни и точно да преценим очакванията си (т.е. техните възможности), да се отнасяме с търпение и разбиране. По възможност е добре да се изразяваме кратко и ясно; да сме настоятелни, но без да се чувстват притиснати. Не може да се каже, че хората със забавено интелектуално развитие се развиват духовно. Най-често става въпрос за изплащане на карма - тяхна и на техни близки. Душата няма възможност да се прояви чрез умът за да можем да говорим за развитие; липсва и отговорност за действията.

Има и още един момент. Когато човек реши да развие в себе си някакво положително качество, той попада в ситуации в които силно се провокира неговата отрицателна противоположност. Това е нужно за изпитание и утвърждаване на въпросното положително качество.

Мисъл на деня - 18 Септември 2008 г. “Както сте дошли на Земята, вие не трябва да се ограничавате в една тясна атмосфера. В каквото отношение и да попаднете – в духовно, в религиозно, вие трябва да се разширявате, да не се спирате пред дреболиите на живота. За пример, ако мислите, че вашият дом е свят, ще знаете, че и другите домове са свети. Ако църквата, в която ходите, е свята за вас, и другите църкви трябва да бъдат свети.” Из Да идем във Витлеем, 21-ва НБ, 25.IV.1937 г.

Гледните точки не са дефиниции. Те изразяват някакъв аспект от живота без да си поставят за цел да опишат цялото му разнообразие и в цялата му пълнота.

Тука не става въпрос за чисто суеверие, а по-скоро за магически ритуал, въпреки че извършващите го едва ли го възприемат като такъв. Хората вярват в нещо, насочват мисълта си в определена посока, съпътствана с нужната емоционална сила и извършват физически ритуал който символизира резултата който искат да получат. Суеверието се изразява в "щом направим това, ще ни върви по вода", но не включва самото действие и не допуска, че ключа за сбъдването на желанието всъщност не се крие в самото действие, а другаде (най-вече в психичен план).

За пример човек може да бъде милосърден само ако разбира закона на милосърдието. Разбира ли този закон, той ще има метод как да придобие милосърдието; щом има метод, той ще знае елементите, чрез които ще прояви милосърдието. Когато някой човек плаче за страданията на другите хора, милосърден ли е той? Не, този човек с плача си само изказва съжаление към другите. Истински милосърдният човек не плаче, но влиза в положението на хората, разбира ги и им помага. Той има отзивчиво сърце към нуждите на хората. Дойде ли някой при него, той е готов веднага да му помогне. Например дойде при вас някой ученик, който не може да реши задачите си. Вие веднага отделяте част от времето си за него и му помагате в решението на задачите. Разположението на сърцето към услуга във всеки даден случай говори за милосърдие в човека. Ако след като направите услугата, започвате да разправяте какво сте направили, вие не разбирате закона на милосърдието. Според този закон доброто, което правите, никога не се споменава. Защо? – Защото доброто, което сте направили някому, е написано, както на вашия, така и на неговия гръб. Следователно всеки, който знае да чете, сам ще разбере какво сте направили. Нека другите четат доброто, което сте направили. Не е нужно вие сами да го разправяте. Живите закони на добродетелите Бог е справедлив и справедливо съди, но на първо място в Него седи милосърдието. Като гледам главата на един вярващ или религиозен, на първо място трябва да седи милосърдието, горе на главата. Главите на всички трябва да се изменят. Да развият своето милосърдие. Апостол Павел казва: „Всички няма да умрем, но всички ще се изменим.“ И да благодарим на Бога, че ще се изменим. Ако не се изменим, работата с нас е свършена. Човекът, който има милосърдие, се отличава с една черта: каквото и да му се случи, той се усмихва и казва: „Няма нищо, всичко е за добро.“ Слава на вишних Богу Да се върнем пак към числата като живи величини. Запример, всяка мисъл, всяко чувство представя определено число и линия. Ако произнесете думата „милосърдие“ правилно, вие веднага си представяте известно число и линия. Милосърдието представя правилна крива линия, с голяма височина, като кубе. Думата „користолюбие“ е също крива линия, но вдлъбната, като чиния. В това отношение милосърдието и користолюбието имат точно противоположни направления. Милосърдният човек представя пълна чаша, която всеки момент се обръща с устата надолу, готова да дава. Користолюбивият е чаша, обърната с устата нагоре, готова да взима, да се пълни. Милосърдният се бележи със знака плюс, а користолюбивият – с минус. Обаче след време користолюбието става положително. Всяка користолюбива мисъл в края на краищата се превръща в положителна. Как се превръща користолюбието в милосърдие? Когато чашата на користолюбивия се препълни, той не може вече сам да я носи и търси някой да му помогне. Щом някой човек му се притече на помощ, той е длъжен да му даде нещо от изобилието си. Тъй щото, първоначално човек дава по необходимост, докато придобие навика естествено и доброволно да дава. Щом развие милосърдието си, той не се стреми повече към взимане. Дето влезе, той е готов да помага: оглежда се къде може да предложи услугите си. Като види, че някой пъшка под тежестта на пълната си чаша, веднага отива да му помогне. Ако помогне на 10 души през деня, той спечелва повече, отколкото ако очаква на хората да пълнят чашата му. Това значи, че той е научил вече урока си. Следователно, когато чашата на користолюбието се напълни, след време тя започва да се празни, вследствие на което се превръща в чаша на милосърдието. В този смисъл мъчнотиите и страданията не са нищо друго, освен условия за превръщане на користолюбието в милосърдие, т.е. превръщане на отрицателните сили в положителни. Иска или не иска, природата заставя човека да дава. Ако доброволно не дава, той ще се намери на дъното на кладенеца, отдето ще се принуди да даде всичко, каквото има, само да дойде някой да го извади оттам. Милосърдие и користолюбие