Станимир

„Пазете се, да не изпаднете в положението на онзи ученик, който запалил 10 свещи на св. Никола, за да му помогне в изпитите. Голяма била изненадата му, когато се явил на изпит и пропаднал. Той запитал свети Никола: Защо не ми помогна? Запалих десет големи свещи за тебе. Ученикът разсъждавал криво. Той не знае, че св. Никола няма нужда от неговите свещи и не се интересува от изпитите му. Най-после св. Никола му отговорил: По-добре запали една свещ и започни да учиш, отколкото да ми палиш много свещи и да не учиш. Друг ученик казва: Аз не палих никакви свещи, не се молих на никакъв светия, но учих и добре издържах изпитите си. Значи, ученикът трябва да учи с любов и постоянство, а не да очаква на ангели и на светии. Ангелите са заети с други работи. Те не могат да оставят своята работа и да помагат на ученици, които не учат.“ Външни и вътрешни влияния - МОК, 14 септември 1928 г.

„Един млад момък отишъл при един виден германски професор по философия и поискал да му препоръча някакъв кратък курс, за шест месеца да свърши философия. Професорът му отговорил: Когато Бог иска да създаде една тиква, употребява малко време – шест месеца; когато иска да създаде дъб, употребява сто години. Това, което тиквата придобива, лесно го изгубва; това, което дъбът придобива, е вечно и трайно. Ти какво искаш да станеш: тиква, или дъб? Помнете: има добродетели, които се придобиват за шест месеца, като тиквата; има добродетели, които се придобиват за сто години, като дъба. Има знания, вярвания, убеждения, които се придобиват за шест месеца; има и такива знания, вярвания и убеждения, които се придобиват за сто години. Някой се страхува, че животът бил кратък. Това показва, че той е от рода на тиквите, съзнава, че ще живее малко. Каже ли някой, че животът е вечен, той има здрави разбирания, живее като дъб. Не ходете по пътя на тиквата, в кратко време да постигнете велики работи. Следвайте пътя на дъба, който работи здраво, с вяра и постоянство. Той не бърза, но работи с постоянство и сигурно. Каквото придобие, запазва го за вечни времена. Който бърза да постигне всичко изведнъж, тиква става; който работи бавно, последователно и с прилежание, дъб става. Постиженията на тиквата са малки, а на дъба – големи. Който иска големи постижения, трябва да има устойчивост, да издържа на всички мъчнотии и изпитания. Това се постига чрез усилена работа, чрез постоянство. Не се лакомете, но работете и прилагайте онова, което сте придобили.“ Външни и вътрешни влияния - МОК, 14 септември 1928 г.

Имаме ли "лоши" качества? Да, разбира се, разбирайки въпроса в смисъла който обикновено се влага в него. В действителност ние не проявяваме правилно положителните си качества. Лошите качества нямат самостоятелно съществуване, за разлика от добрите, които присъстват изначално в човешкия прототип, първообраз.

Щом мотивите са положителни, дори и да не се получат резултатите не е чак такъв проблем. Разбира се най-добре е резултатите също да са положителни, но не винаги и не всичко зависи от отделния човек, а и преценката му не винаги излиза вярна/обхващаща достатъчно възможности. Не знам какво означава абсолютно добро. За мене доброто винаги е относително и зависи от нивото на развитие на този, който го проявява.

„Колкото и да обичате някого, не отваряйте сърцето си изведнъж, да не изтече всичката ви любов навън. Помнете: който отваря сърцето си за някого и проявява всичката си любов към него, той прави престъпление. Искате ли да дадете на възлюбения си от своята любов, давайте му капка по капка. Същият закон се отнася и към идеите. Искате ли да проявите идейния живот, изнасяйте навън една по една идеите си. Само по този начин те растат и се развиват правилно. Изнесете ли ги изведнъж навън, в скоро време ще почувствате известна празнота в себе си. При това, започвайте от най-малките си идеи и постепенно вървете към големите. Като работите по този начин, ще видите, че имате условия за проява на всяка ваша идея.“ Основна идея - МОК, 22 юни 1928 г.

В различните звездни системи действат едни и същи закони, в организмите на различните хора също действат едни и същи закони, на които съставящите ги клетки се подчиняват. Никой, никога и никъде не е засвидетелствал, че е наблюдавал нарушение в действието на Космичните закони, например закона за съответствието - нито духовните учители, нито техните учители, нито учителите на техните учители. Ако допуснем изключение в един закон, това означава, че има друг по-висш аспект на този закон, който го обяснява, т.е. самото ни разбиране на закона не е било достатъчно пълно, което не означава, че е било невярно. Та за свободната воля, и ние ограничаваме свободната воля на съставящите тялото ни клетки, т.е. поставяме им граница на свобода, но от гледна точка на техния собствен етап на развитие на съзнанието, тази свобода е достатъчна.

От самото действие човек не може да разбере източникът, който е дал първоначалния импулс - душата или низшето аз. Мотивацията е важна, намерението. Външно егоистичното и алтруистично действие може и да не се различават, но в действителност са различни. Примерът може да е най-прост от човешкото ежедневие: виждаш паднал човек на пътя и му помагаш да се изправи. Но мотивите остават невидими. Могат да бъдат и егоистични: Какво ще си помислят хората за мене, ако отмина без да му помогна? А човек може и въобще да не помисли за себе си, за личната изгода от постъпката си и просто да прояви съчуствие и загриженост, защото е там, точно на това място и има възможност да помогне. Чисто алтруистичното дело от страна на хората е невъзможно... засега. Както казах в един преден пост, човек тръгва от егоизма и освобождаването от него не може да стане бързо и лесно. С подхранването на висшите добродетели в себе си от страна на човека, отношението алтруизъм - егоизъм постепенно ще нараства в постъпките и мислите му в полза на алтруизма, и егоизмът просто ще бъде безсилен да оказва своето влияние.

Точно в тази тема не виждам да е посочен начин, по който да се изчисли личната година, затова: също: Хубаво е ако някой смята, че на тълкуванията на числата свързани с личната година, дадени в някой сайт може да се разчита, да даде линк.

Да си признаеш, че си егоист е много необходимо нещо, но да виждаш във всяко свое действие (мисъл, желание) само и единствено егоизъм е твърде неправилно като представа. Как можеш да утвърдиш Божественото в себе си, ако не виждаш поне едно зрънце в себе си, което да подхраниш и отгледаш? Ние сме богове и можем да станем едно с Бог, нашият Отец, само дотолкова, доколкото проявим Божествената си същност тук на Земята. В цитата който предложих в предния си пост беше застъпена идеята, че само чрез проявлението Бог може да познае себе си. Същото може да се отнесе и до отделния човек. Само като прояви Божественото в живота си, той може да го познае, т.е. да познае себе си. Имаме Бог и отражението му. Чрез това отражение Бог познава себе си и колкото това отражение е по-ясно, по-чисто, по-малко изкривено (което изкривяване всъщност представляват илюзиите), толкова по-пълно Бог ще се познае.

Божествените закони са тези принципи и отношения на базата на които е изграден Космосът. На нашия план тези принципи се проявяват примерно като закони на физиката. Гравитацията, съпротивлението и др., зад всички тях стоят принципи, които имат своето проявление не само на познатия ни физически план, но и на тези над него. На всички е известен закона на кармата, който всъщност е закон за равновесието и в крайна сметка всички останали закони могат да се сведат до него, т.е. представляват негови модификации. Законът за съответствието също е добре известен. Всъщност законите са доста преплетени и в своите проявления преливат един в друг, а опознаването и разбирането им е един безкраен процес.

Никой не решава, че ще се жертва. Оценката не я извършва този, който се жертва. Защо трябва да изхождаме в разсъжденията си от тези случаи в които саможертвата, алтруизма не са истински, а служат само за да маскират егоизма ни. Има истински саможертви, истински прояви на алтруизъм и когато говорим за саможертва и алтруизъм, би следвало да имаме предвид именно тях. Да, хубаво е да знаем и за илюзиите, но те са нещо друго, те не отразяват напълно същността на алтруизма и саможертвата, въпреки че и там тази същност съществува в известна степен. Основна идея - МОК, 22 юни 1928 г. Този текст на пръв поглед е малко офтопик, обаче съдържа някои идеи върху които е добре да се позамислим и разберем.

Отвъд доброто и злото е доброто. Злото е злоупотреба, неправилно проявление на доброто. Под "неправилно" разбирам срещу Божествените закони. Хората избират между доброто и злото, защото от тях зависи как ще проявят доброто което изначално е дадено от Бог. Доброто и злото не са двата полюса на едно и също нещо, те не могат да бъдат съвместени. Човек или действа в съгласие с Божествените закони или срещу тях. Законът за причината и следствието понякога може да лиши от избор замесените в дадено произшествие, но пак повтарям: само понякога. Замъглява се съзнанието им и те действат по начин, различен от начина по който биха действали нормално. В тези случаи целта е да се предотврати, да се пресече помощта, за да може кармата да се реализира. Това освен че са редки случаи, в тях никой не бива задължаван да спаси някого. Решението да спасиш някого винаги е доброволно, защото изискват от човека да прояви своите качества, а това не може да стане против волята му. В единия случай имаме ограничаване на проявите на вътрешната същност, там волята може да бъде ограничена; в другия случай имаме проявяване на определени качества от човека - там ограничаване на волята не действа. Да, човек чувства известно различие с другите хора, но то е външно. В същото време човек се приближава до тяхната същност, разбира ги по-добре, вижда и добрите и лошите им страни, но акцентира единствено на добрите и на тяхното подхранване. Именно това чувство за отдалечаване от хората е илюзия. Отдалечеността на идеала към който човек се стреми също е илюзия. Преценката за приближаване става чрез честен и непредубеден самоанализ. Всъщност с този самоанализ може да се прецени дали посоката е правилна, но точната позиция на човека по пътя на духовното развитие, е извън човешките възможности. Но тъй или иначе важна е именно посоката, а не позицията. Радвам се, че донякъде споделяш казаното и от мен, макар да си мислиш, че не искаш. Това казах и аз, но и - отказ може да извършва егото. И още невщо важно - то винаги знае защо/причина/повод/за какво конкретно се отказва. Демек - дори си поставя нещо като цена и разбира се, медалче на гърдите. А една друга възможност е, когато действаш според същността си и даряваш (по-скоро препредаваш) светлина на всичко, без цел и устременост към това, а само според същността си. Когато не помагаш, а природата ти е помощ. Самата индикация "помогнах" е просто една допълнителна астрално-магнитна връзка със земята, капчица в язовира "карма". И тук не притежаваш нищо, освен свързаност и участие в тялото на Логоса - от какво ще се отказваш? От възможности. Отказваш се от възможност която ти е дадена по право, т.е. която си заслужил. Много ярък пример, който ни е дадено да познаваме на нашето ниво на развитие, са Бодхисатвите, отказали се от нирвана, за да останат сред хората да им помагат. Човек в своята същност е съвършен, неотделима част от Бог. В същността си човек притежава безкраен потенциал - безкрайна мъдрост, любов, състрадание и всякакви други добродетели, но те са непроявени, а способността за проявяването им е нещо което човек развива бавно и продължително, с много трудности и борба. Тази способност на човека да изявява вътрешната си същност, която способност е уникална за всеки човек, си е негова и никой не може да му я отнеме. Тя не може и да бъде жертвана (поне аз не знам за такава възможност).

Жертвата е отказ. Смисълът на жертвата е в отказа. Това означава, че се освобождаваш от чувството си за притежание. Ако имаш желание да си възвърнеш пожертваното, това не е жертва.

Мисъл на деня - 12 декември 2008 г. ”Радвайте се на всяка една среща, която ви се дава, че да може да обикнете някого. Радвайте се, когато може да обикнете някого. Радвайте се на всеки едного, който ви обича. То е благото в света! Да обичаш и да те обичат – то е най-великото благо в света. Да учиш и да те учат – то е най-великото благо в света. Да правиш добро и да ти правят добро – то е най-великото благо в света.” Из Всичките народи, 28-ма НБ, 24 април 1938 г.

Нека не бъркаме самосъзнанието, индивидуалността със егоизма. Егоизмът се отнася до нисшето аз, до личността, до прераждащите се физическо, емоционално и грубата част от умственото тяло. Индивидуалността, душата е над тях. На това ниво човек също запазва съзнанието си за отделност, но в същото време изпитва силно чувство за принадлежност към цялото, цялото е важното, а той самият е важен само дотолкова, доколкото е неразделна част от това цяло. Човек иска, наистина, но когато неговата воля е в хармония с Божията воля, можем ли да наречем такова желание егоистично?

Смисълът е, че човек сам трябва да постигне, да е приложил нещо в живота си, преди да дава насоки на другите как и те да го постигнат/приложат.

Във всяка една тъга има едно семенце на радост, което трябва да открием. Дори и в това, което наричаме "духовна тъга", породена от несъвършенствата на света – от несъвършенствата на хората, на обществения порядък др. под., дори и в него, може да откриеме искрицата радост, защото тези несъвършенства са в реализацията, във външното проявление, във формата, а не във вътрешния потенциал и във възможностите. Всяка форма рано или късно бива преодолявана и заменяна с друга, която дава възможност на Живота за по-добро и по-пълно проявление. Тъгата се поражда, когато има препятствия пред проявяването на нещо. Например, тъгата ще бъде егоистична, когато човек не може да прояви егоизма си, да осъществи личностните си желания и амбиции. В друг случай, когато един човек изпитва съчуствие и съжаление за това, че някой друг човек или хора не дават път на духовното в себе си, той също изпитва тъга, но тази тъга е по-възвишена.

Една мисъл е интензивна, когато постоянно пребъдва в човешкия ум. При това, силата й постепенно трябва да се увеличава. Тази мисъл ние наричаме реална. Не се ли увеличава силата на една мисъл, тя непременно ще изчезне от човешкия ум. Държите ли в ума си мисълта за някой човек, вие го обичате. Изчезне ли този човек от мисълта ви, вие преставате да го обичате. Човек може да обича само онова, което има форма, съдържание и смисъл. — Защо? — Защото има пред себе си нещо реално. Всяко нещо, което губи формата, съдържанието и смисъла си, не е реално. Да обичаш някого, това значи, всеки момент да внасяш нещо ново в съзнанието му. Не е истинска любов онази която не внася нищо ново в човешкото съзнание, нито в човешката душа. Истинска любов е тази, която внася нещо красиво в човешката душа. Престане ли да внася нещо красиво в човешката душа, любовта напуща човека, вследствие на което в неговите мисли и чувства настава пълен застой. Вкисване – ООК, 6 ноември 1929 г.

„Твърда, корава е черупката на човека. Много време трябва да се вари тази черупка, докато омекне. Като вари и яде боб, човек трябва да се поучи от него. Човешкият егоизъм не е нищо друго, освен твърдата черупка на боба. Човек трябва съзнателно да работи върху себе си, да стопи своя егоизъм. Не е нужно да минава през огън, за да стопи егоизма си. Достатъчно е да се излага на благотворните слънчеви лъчи, за да се смекчи, да преверне егоизма си в алтруизъм. В това отношение той трябва да взима пример от плодовете, които зреят и омекват на слънчевите лъчи, а не от боба и от лещата, които омекват само на огъня.“ Вкисване – ООК, 6.11.1929 г.

Като разглеждаме алтруизма, не може да не обърнем внимание и на егоизма. Егоизмът не е в основата на алтруизма. Той е необходима част от пътя, която трябва да прекосим и да продължим нататък, т.е. с алтруизма. В определен смисъл егоизма е целта на животинската еволюция, създаването на нисшето ни аз. Хората започват човешката еволюция от егоизма. През тази еволюция следва да се осъществи пренасянето на фокуса на съзнанието ни от нисшето аз във висшето. Ние подхранваме висшето си аз с постъпки основани на любов, себеотричане, състрадателност, загриженост, милосърдие, целта е то да придобие сила и да вземе превес в съзнанието ни над нисшето аз. Ние не се борим с нисшето си аз, а подхранваме висшето в резултат на което нисшето аз, лишено от нашето внимание остава на втори план, т.е. бива подчинено на висшето.

Какъв е смисълът от Христос, Буда, Майка Тереза и много други, ако поне малко не се стремим да ги следваме? Да им се възхищаваме? Да, ама точно от това не те имат нужда, а ние самите. А възхищението лесно се превръща в идолизиране, човек поставя идолите си на недостижим пиедестал и се задоволява с възхищението си, вместо да приложи примера им в своя живот. Да, има и духовен егоизъм. Нали затова, именно, наред с мисълта и волята, човек трябва да развива състраданието и любовта. Нали затова са всичките тези условия за морал изисквани от всички Духовни Учители. Човек следва да се развива балансирано и в трите направления. Да, възможно е алтруизмът ни да не е истински, а просто маска за нашия егоизъм. Но и самото обявяване на егоизма за маска, също може да е един от капаните на низшето ни аз, който да ни върне към обичайното ни ежедневие. Човек е добре да наблюдава действията, чувствата, желанията и най-вече мислите и да се опитва да опредевя техния характер, както и източника, който ги е породил. Алтруизмът, както вече казах, не е нещо, което човек може да си постави като цел. Човек не може да си каже "Ще постъпвам алтруистично" и да очаква да стане алтруист. Човек просто трябва да развие своята любов, съчуствие, да натрупа знания и мъдрост, да усили волята си, за да може действията му да са действително от полза за другите, а да не им наврежда. Тогава алтруизмът, както и много други неща, ще си дойдат сами.

Това е много вярно. Преди да постъпи алтруистично, човек не си казва: "Сега ще постъпя алтруистично" или "Правя го не заради себе си, а заради другите". Това осъзнаване може да дойде впоследствие, когато ситуацията е отминала, но истинския алтруист не му обръща особено внимание. За него постъпката му е естествена и нормална; това е самия той, неговата същност, е не нещо проявени инцидентно и по изключение. Сигурно много ще си кажат, че това не е за обикновените хора. Алтруизмът не е нещо, към което човек трябва да се стреми. Той си идва естествено щом развием любов, съчувтвие и загриженост към ближния.

И след като изборът е направен, какво?

Егоизъм означава да си загрижен за себе си, без да си загрижен за другите, или да си загрижен за тях, но само дотолкова, доколкото получаваш лична изгода или удовлетворение от това. При алтруизма загрижеността за цялото, а оттам и за другите, е преди загрижеността за себе си; човек се отъждествява с цялото и с другите живи същества. Дали човек може да има алтруистични желания? А дали алтруистът пък не си задава въпроса: Как може човек да има егоистични желания, да мисли само за себе си? Разбира се алтруистът мисли и за себе си. Ако под алтруизъм се разбира човек да не мисли въобще, по никакъв начин за себе си - това е заблуда. Въпросът е в правилната съизмеримост.

Да, за съжаление болшинството от хората разбират свободата по този начин. Но това разбира се не е правилно. А и от последствията никой не е свободен, т.е. ако не действа съгласно Божествените закони, човек сам ограничава свободата си. Все едно да плуваш срещу течението, а колкото повече "напредваш", течението да се усилва все повече и повече.