Станимир

Ама те нали и без това живеят заедно . Като живееш с някого и без да носиш дрехите му се влияеш от него. ... А пък и в темата става въпрос за бебета или за малки деца. Трябва да правим разликата между психичната енергия, която се наслагва от съприкосновението на възрастните, с техните оформени и сравнително силни мисли, чувства и желания, и енергията на децата. По принцип носейки чужди дрехи, ние попадаме под влиянието на определени енергии, които предишният им носител е отпечатал върху дрехите, но тези енергии не е задължително да са само отрицателни. И пак да повторя, че има разлика дали става въпрос за възрастни или за деца.

Земния живот може да се разглежда като игра или пиеса, но в същото време не бива да се отнасяме несериозно и безотговорно към него. Ние трябва в максимална степен да се стремим да изявим нашата същност в живота си, да покажем най-възвишеното, най-доброто и най-чистото от себе си. Тогава може да се каже, че играем правилно: не като изпълняваме чужди роли, а като изиграем себе си, божествената си същност. Затова животът е игра или пиеса. По отношение на емоциите: Ако разглеждаме себе си като актьори, а не единствено като зрители, как можем да изразим себе си без да влагаме емоции, без да изпитваме висши чувства. Животът е илюзия, но илюзията не е нещо несъществуващо, тя просто показва неправилна представа за действителността. И наистина физическия живот на земята не отразява точно действителността, въпреки че е част от нея. Добре знаем, че физическия живот е малка част от всичко, което Животът обхваща и представлява. Що се отнася до удължаването на физическия живот на хората, то и сега хората след определена възраст (различна за всеки отделен човек), спират да се развиват, липсва им импулс за обновление, за промяна, започват да живеят по инерция, автоматично, с едни и същи мисли, желания и интереси. Целта на живота все пак е човек да научи нещо ново, да прибави нещо като духовни способности и качества. Каква полза от удължаване на живота, ако той не бъде използван по предназначение? Така човешката душата само ще забави своето развитие.

Мисъл на деня – 9 януари 2009 г. "Какво е Христос? – Най-великата проява на Бога. – Как ще познаем Христа? – Като познаете Бога. Който познава Бога, познава и Христа. Христос е вътрешна, свещена идея, която се крие в дълбочината на човешката душа. Само Бог може да вложи тази идея в човека. Домогне ли се до нея, човек мълчи – нищо не говори вече нито за Бога, нито за Христа. Той ги носи в себе си." Из Развълнуваното море, УС, 29 септември 1935 г.

Страданието идва за да покаже, че някъде хармонията е нарушена. Значи, да се каже, че от страданието не може да се избяга не е съвсем точно. Разбира се хармонията не зависи само от нас, но и от другите хора и в тази връзка понякога ни спохожда без причината за това да е пряко в самите нас. Когато човек боледува, също изпитва болка и неразположение, които идват да покажат, че нещо не е наред. От тази гледна точка те са необходими, защото те са знак. По същия начин и страданието е знак, който ни показва, че има нещо, което трябва да бъде променено, за да се възстанови хармонията. Освен да се възстанови, хармонията трябва и да се поддържа. Страданията са и изпитания чрез които придобиваме силата и твърдостта да поддържаме хармония в живота си при всякакви обстоятелства. Страданията са една задача на която трябва да намерим решение, нищо повече; ползата от задачата е дотогава, докато се научим как да я решаваме.

Мисъл на деня – 7 януари 2009 г. "Христос казва: „Бъдете съвършени, както е съвършен Отец ваш небесни.” Той говори за съвършенството, защото живее в него. На вас е дадена задачата да приложите Любовта, за да придобиете съвършенството." Из Отец ми живее, Лекция, 29 юни 1932 г.

Щом говорим за първо, второ, трето и т.н. трябва да имаме някакъв ограничен период от време, т.е. да имаме начало. Кога е това начало? Наскоро четох две беседи от Б. Дуно и в двете споменаваше, че първа е кокошката. От едната беседа имаше цитат по-рано в тази тема. С това Учителя иска да каже, че всичко започва от разума. Неразумното не може да роди нищо разумно. Винаги първа е причината, а след това следствието - това е принцип, но тука поставяме ограничение във разглеждания времеви период; обаче самата верига от причини и следствия е безкрайна. В абсолютен смисъл яйцето и кокошката са фази от едно и също нещо, те не са две различни неща.

„Като ученици, вие трябва да имате ясна представа за живота. Ако си скърбен, ще знаеш, че не си разрешил една от задачите си. Ако си радостен, ще знаеш, че си разрешил една от задачите си. – Защо трябва да живея добре? – За да разрешиш задачите на живота си. – Защо трябва да ги реша? – За да бъдеш радостен. Радостта носи благата на живота. Който рови Божествените блага, пипа бомба. И любовта е Божествено благо, следователно, не я пипай. И животът е Божествено благо – не го пипай. Седиш и се сравняваш с другите. – Не рови живота си, не се сравнявай. Ще кажеш, че тоя човек е голям простак, не може да решава задачите си. – Той е простак, но ще дойде друг по-горен от тебе и ще те нарече простак. Ще дойде трети, по-горен от него и т. н. ... Като се сравняваш с хората, все ще намериш, че нещо не ти достига. Не човъркай това, което не разбираш и не познаваш. ... Искаш да знаеш, колко си учен. – Не обтягай конеца до крайния предел. Ако го обтягаш, ще го скъсаш. И ластик да опъваш, все ще дойдеш до един предел, дето не може да издържи, и ще се скъса. Следователно, не желай да дойдеш до крайното разрешение на задачите. Не желай да постигнеш крайното знание. Пожелаеш ли това, конецът на твоя живот ще се скъса. Помни: Има два вида реалност в живота – относителна и абсолютна. Относителна реалност е тази, в която всички задачи могат да се решат. Абсолютна реалност е тази, в която има неразрешени задачи. В абсолютната реалност всички задачи са разрешими, но няма същество на земята, което да е разрешило всичките си задачи – все ще останат някои неразрешени. В аналите на цялото човечество не е отбелязано същество, което да е решило всички задачи на живота. Все ще остане една задача в човешкия ум, която не може да се разреши.“ „Питате: Защо е създаден животът? – Животът не е създаден. – Защо съществува животът? – За да направиш една грешка. – Защо грешиш? – За да ти кажат един път браво. – А после? – После трябва да изправиш грешката си, за да ти кажат два пъти браво. – Защо трябва да сгрешиш? За да направиш един опит и да имаш поне едно малко страдание. – След това? – Страданието ти ще се превърне на радост.“ Из „Силата на възможностите“ – МОК, 12 февруари 1932 г.

„Всяка неразрешена задача в живота ражда скръб. Ти скърбиш, защото преди осем или повече хиляди години не си разрешил една задача. Като изпъкне това в ума ти, веднага започваш да скърбиш. Всяка разрешена задача в миналото произвежда радост. Следователно, произходът на вашите скърби и радости се крие в неразрешените и разрешени задачи в миналото. И тъй, всяка задача очаква своето разрешаване. Казваш: Трябва да се живее. Това значи: дадени ти са известни задачи, и ти трябва да ги решиш. Ако ги решиш правилно, и сега ще имаш радост, и в бъдеще ще имаш радост; ако не ги решиш правилно, и сега ще скърбиш, и в бъдеще ще скърбиш. – Защо трябва да живея? – За да разрешиш задачите си. Като ги решиш правилно, ще се радваш.“ „Като ученици, вие трябва да имате ясна представа за живота. Ако си скърбен, ще знаеш, че не си разрешил една от задачите си. Ако си радостен, ще знаеш, че си разрешил една от задачите си. – Защо трябва да живея добре? – За да разрешиш задачите на живота си. – Защо трябва да ги реша? – За да бъдеш радостен. Радостта носи благата на живота.“ „Питате: Защо е създаден животът? – Животът не е създаден. – Защо съществува животът? – За да направиш една грешка. – Защо грешиш? – За да ти кажат един път браво. – А после? – После трябва да изправиш грешката си, за да ти кажат два пъти браво. – Защо трябва да сгрешиш? За да направиш един опит и да имаш поне едно малко страдание. – След това? – Страданието ти ще се превърне на радост. След всяко страдание иде радост. Силите в природата се превръщат, минават от едно състояние в друго. Скръбта е необходима в живота, като акомулатор на силите, т. е. тя ги събира. В това отношение, скръбта е начало на задачата, а радостта – разрешение на задачата.“ „Питам: Знаете ли нещо върху историята на хляба? Защо е дошъл хлябът на земята? Като бил на небето, хлябът чул, че се говори за страданията на земята. Той се заинтересувал да разбере, какво нещо е страданието, и пожелал да слезе на земята, между хората, да го разбере. Той тръгнал от град на град, от село на село, от човек на човек, дано чуе и разбере нещо за страданието. Обаче, и досега още той не е срещнал нито едно страдание. На въпроса, докога ще остане на земята, хлябът отговорил: Докато срещна страданието. И аз съм упълномощен от хляба, ако срещна някъде страдание, да му съобщя, да го види и разбере. Щом намери страданието, хлябът ще се върне на небето. Какво ще стане тогава с хората? Благодарете, че нито един от вас още не знае, де е страданието. Какво, всъщност, е страданието? – Най-красивата мома в света. Обаче, тя постоянно се дегизира, че не можеш да я познаеш. Докато я срещнеш красива, напета мома, изведнъж се изменя, скрива красотата си. Ти тичаш след нея, търсиш изгубената красота и се чувстваш нещастен. Казвам: Намерете красивата мома и ми я доведете. – Не можем, тя постоянно бяга от нас. И ние се питаме, защо тази мома ни поставя пред такива изненади? – За да има нещо, което да не знаете. Казвате: Чудно нещо, защо Бог е допуснал страданието в света, създаден от Него? – Щом Бог го е създал, то има свое велико предназначение, но днес тоя въпрос не може и не трябва да се разреши. И аз не съм съгласен да се разреши тоя въпрос. Ако се реши, хлябът ще напусне земята. Ако хлябът срещне страданието, непременно ще се влюби в него. Нека стои далеч от него! Хлябът казва: Чудно нещо, още не мога да срещна страданието! Казвам: Много време ще седиш на земята, и пак няма да го срещнеш. Ако и вас пита, кажете му: Няма го страданието! Срещне ли го, хлябът ще си замине. Като знаете това, вие постоянно се оплаквате от страданията си, да ви чуе хлябът и да ви посети. Щом дойде при вас, вие си хапнете достатъчно хляб и преставате да се оплаквате. Хлябът пита: Де е страданието? – Отиде си. – Защо ме излъгахте? – Не съм виновен, страданието дойде и си замина. Хлябът е крайно доверчив. Чуе ли ви, че страдате, пак иде, с надежда да срещне страданието. Обаче, пак не го намира. Там, дето хлябът влиза, страданието излиза. Велика е задачата на страданието и на хляба! Цял роман има за това, но не искам да го изнасям пред, хората. Роман за любовта между хляба и страданието. Той е голям и интересен. По-интересен от тоя роман не съм чел. Написан е с големи подробности и на художествен език. Интересно е, как се е създала тази любов. И най-видните писатели и поети са чели само по два листа от този роман и досега продължават да пишат върху тях, да ги тълкуват. Благодарете, че като ядете хляб, и вие научавате нещо за любовта на хляба към страданието. Достатъчно е да чуе хлябът, че някой страда, за да се пожертва. За да зърне страданието, хлябът е готов на всички жертви: да го мелят, да го месят, в огън да го пекат, да го продават. Но, щом го зърне, страданието веднага бяга, крие се от него.“ Из "Силата на възможностите" – МОК, 12 февруари 1932 г.

„Дръж връзката си с Бога. За да те обича Бог, ти си длъжен да познаваш доброто в хората. И за да обичаш, ти пак трябва да познаваш доброто в хората. Това е закон, който може да приложите. Ако си ученик и вярваш абсолютно в учителя си, и той ще има разположение към тебе. Ако не вярваш в учителя си, той ще затвори крана си за тебе. – Защо? – Защото не познаваш доброто в него. Следователно, не могат да те обичат, ако не познаваш доброто в хората. И ти не можеш да обичаш, ако другите не познават доброто в тебе. За да обичате и да ви обичат, не прекъсвайте тока на любовта. Ще вярваш в хората, за да вярват и те в тебе. Обичта се познава и по това, че дава нещо от себе си. И тъй, да обичаш, това значи, да познаваш хората, т. е. да познаваш тяхното добро. Де е човекът вън от доброто? Да обичаш, значи, да дадеш нещо от себе си. Като познаеш човека, пусни доброто да тече към другите, да те рентира. Бъдете проводници на живата природа със своя ум, със своето сърце, със своята душа и със своя дух. Стане ли човек проводник на това, което природата иска да прояви чрез него, той може правилно да се развива.“ Из „Свещеното място“ – МОК, 5 февруари 1932 г.

Май от 13-14 годишен. Като се има предвид, че в семейството ми никой не беше религиозен... Интересно, че по това време, въпреки че се интересувах (любителски и по детски разбира се) от всичко свързано с науката (най-вече биологията и астрономията), все пак някак си бях наясно, че има много неща, които учените няма как да обяснят (въпреки че навсякъде се твърдеше противното). Доказателства за Бог не съм получавал от никъде. Малко по-късно пазара вече беше залят от всякаква окултна литература. Не отхвърлях почти нищо от това, което четях, но в същото време и не вярвах сляпо. Винаги съм бил привърженик на логиката и на разума. Подходящите книги сами идваха при мене. Всъщност като се замисля, по-скоро може да се каже, че съм си спомнял неща, които вече съм знаел, отколкото, че съм изграждал светогледа си. Един вид доказателство за това са многобройните случаи, когато не книгите създават определени възгледи и представи по определени въпроси в съзнанието ми, а точно обратното: известно време след като тези представи се зародят в мене, аз намирам потвърждение в някоя книга, примерно от Б. Дуно. И тук става въпрос за въпроси които не знам да са засягани някъде другаде и няма как да съм ги прочел преди това.

Наскоро четох една беседа от Учителя - "Първият предвестник", посветена на това чувство и на неговото значение и влияние. Версията, която четох беше малко по-различна от тази която съм дал като линк, но смисълът е същият. Всъщност ако се замисли човек над въпроса за срама, може да навлезе изключително надълбоко в себе си, защото от известна гледна точка, човек се срамува от всичко, което желае да скрие от останалите. Едва ли има човек, който да не е изпитвал срам. Какво всъщност ни показва това чувство? Полезно ли е или вредно? Кога е полезно и кога не е? Как да го използваме?

Вината е моя, че използвах термина "етерно тяло" в по-широк смисъл. Ако трябва да сме точни имаме Стхула-шарира (грубо тяло), Прана и Линга-шарира (проводникът на Прана), които не могат да бъдат разделени без това да доведе до разрушаване на тези тела. Заедно те образуват Стхула Упадхи. Всички останали тела (принципи) се отделят по време на съня.

Да, има нещо вярно, т.е. съществува такава възможност, каквато ти описваш, но тя не е единствената.

Усещането за пропадане е често срещано, но то някак си не е част от съня, а от... събуждането. Когато сънуваш насън, че падаш, това усещане за падане го няма. Знаеш, че падаш, но не го чувстваш с тялото си. А това за което вероятно говориш е телесно усещане, което може да се появи и без човек да сънува. Самото усещане е съвсем реално и вероятно се дължи на връщането на етерното тяло към физическото. Не знам дали е възможно да не се събудиш при такава ситуация. Ти всъщност при получаването на усещането вече си буден, но все още в етерното тяло, миг преди то да се съедини с физическото. Ако това съединяване по някаква причина не се осъществи, е възможно да запазиш будно съзнанието си в етерното си тяло. Може би това се има предвид под посещаване на други светове. Всъщност ще преживееш опитност извън тялото (имаше някъде такава тема из форума).

Безгрижно и несъзнателно. От определена гледна точка камъкът също живее безгрижен живот, но никой не иска да е камък. Преминаването през етапа на егоистичните и груби желания е необходимост, не грешка. Сега следва да преминем на следващия етап, но за целта трябва да се откажем от това, което вече сме постигнали - егоизма си. Ние растем, а егоизмът ни ограничава; трябва да разчупим обвивката му. Да, но съзнанието ти не е достатъчно развито, за да останеш във висшите светова в будно състояние, не притежаваш и необходимите тела за да се проявиш в тези светове. В света на любовта и висшите чувства трябва да притежаваш тяло изградено от любов и висши чувства, а то се изгражда с всяка проява на любов и добродетелност тука на Земята. В света на висшите мисли можеш да се проявиш само с тяло изградено от съответната материя, а изграждането става с всяка висша мисъл която имаш в ежедневието си. Духовния свят е тука и сега, но на човека липсват тела с които може да се прояви съзнателно в него, а тези тела сами трябва да си ги изградим. Допускайки нисши желания и мисли ние привличаме груба материя към телата си и затъваме в грубата материя. Мислейки и чувствайки възвишено, неегоистично, ние заменяма грубата материя в телата си с по-фина и се приближаваме към духовния свят, можем в по-голяма степен да влезем във взаимодействие с него. Когато в мислите и чувствата ни не остане нищо неегоистично, ние всъщност вече ще сме в духовния свят.

Това е вярно донякъде, но е непълно. Човекът не се издига по-нагоре, човекът в своята същност е съвършен. Издига се съзнанието, т.е. съзнанието, грубо казано, се фокусира все повече към духовния полюс на човешкото същество вместо към материалния. Нисшето наистина само не може да надскочи себе си, но не е и нужно, то не е човекът, а само негов инструмент. "Надскачане" на себе си може да се нарече преодоляването на илюзията, че човекът е тялото, емоциите или ума.

Вероятно целта е да се постигне някаква непривързаност, независимост от обектите или състоянията. Все пак има сериозна разлика между това да не си прекалено привързан към едно нещо и това, то да ти е безразлично.

Първо, съществува мнение, че това са група, специално избрани хора в чиито кръгове външен човек е невъзможно да проникне. Но законът за кармата не действа така. Ако преди няколко столетия определено лица е било в да я наречем "групата на управляващите" (това управление не засяга нещо повече от грубия материален план), в следващото въплъщение е съвсем сигурно, че няма да е в тази група. Тъжната истина е, че изключително голяма част от хората, ако попаднат на мястото на управляващите, ще се държат по абсолютно същия начин. Дребните престъпленийца, които извършват в ежедневието си, поради ограничените си възможности, с нарастването на тези възможности ще станат крупни нарушения. Управляващите (политически и икономически) винаги се чувстват много специални, но всъщност не са. В следващото си прераждане няма да са в тази позиция, а и така или иначе ще заплатят за всяка една злоупотреба. За каква власт говорим тогава? Има разбира се и черно братство, но то не може да се отъждестви с тези, които политически и икономически държат контрола върху ресурсите на планетата. Те действат най-вече от нисшите астрални и ментални планове и целят духовната деградация на човечеството (в това число и въпросните "управляващи"). Ако човечеството израстне духовно, астралната и менталната атмосфера около Земята ще се изчисти от съществуващите в момента отровни психически натрупвания, което ще направи съществуването на черното братство невъзможно.

Във всичко отрицателно има нещо положително. Никой не казва, че трябва да виждаме само положителното, но е важно да го намираме дори и в най-отрицателните неща, това ще ни помогне да се справим с тях, да ги разберем защо са се случили по този начин, какво се е объркало, какво може да се направи. Когато открием положителното, същността, която не се е проявила правилно положителното ни отношение няма да е фалшиво. Отрицателното е просто една обвивка. Освен това положителното отношение означава да желаеш най-доброто за всеки и за всички, това съвсем не означава да одобряваш действията и постъпките му. Негативното отношение не трябва да се изразява в омраза, ненавист, а просто в несъгласие с действията на въпросното лице, в намирането им за погрешни. В дадения пример, когато лъжеш шефката си, преди всичко трябва да се разграничат два възможни мотива. Да и направиш добро впечатление или да не я засегнеш (нараниш). Не причиняването на вреда е основен принцип, особено на Изток. От значение е как човекът отсреща ще приеме истината или лъжата. Ако разкриеш военните планове на държавата си пред друга държава, също казваш истината, но това е предателство. И вса пак "Истината ни прави свободни", т.е. тези разсъждения се отнасят само за човешкото разбиране за истината. Всъщност да кажеш истината включва и разбирането на отсрещната страна. Ако кажеш истината, а човекът отсреща не я разбере или я разбере погрешно, все едно, че си го излъгал, не си му казал истината. Истината води до нарастване на разбирането за нещата, а не до увеличаване на заблудата. Изричането на вярно твърдение, не е задължително разкриване на истината. Истината е нещо, което разкриваме на човека отсреща. Използваме израза "казвам истината" - това се отнася до нас самите, ние изричаме твърдение, което смятаме за вярно, но не се отчита разбирането на отсрещната страна, т.е. дали нещата са се прояснили за него, дали сме успели да му разкрием истината или не. Лао Дзъ е казал: По-добре да не напълниш, отколкото да препълниш.

Човек е щастлив, когато може да бъде себе си. Няма нужда от външни причини. Често си мислим, че тези външни причини ни помагат или ни пречат да бъдем себе си, но ние сме нещо, което не зависи от тях. Често се отъждествяваме с желанията си, с мислите си... всъщност чрез тях се проявяваме и тука въпросът е до контрола над желанията и мислите. Доколкото сме постигнали този контрол, ние можем да изразим същността си чрез нашите действия, мисли, чувства, желания и ще бъдем щастливи. Ако не сме постигнали достатъчен контрол над мислите и желанията си, това означава, че ние сме зависими от тях, ние не можем да ги управляваме за да изразим същността си чрез тях, а те ни управляват и определят настроението ни. Те могат да ни създадат илюзия за щастие или за страдание, преходни и нетрайни, които постоянно преминават едно в друго и в крайна сметка не можем да задържим нито щестието, нито страданието - те не са истински; щастието не е нашето щастие, а ни е наложено отвън, от обстоятелствата. Когато мислим и чувстваме положително, ние просто сме щастливи, защото всъщност изразяваме себе си - това е Животът, а не безбройните събития от ежедневието ни. Щастието е когато Животът се проявява; страданието е когато Животът не може да се прояви. Всъщност с положително мислене и нагласа можем да влияем в определена степен и върху събитията, но щастието което това би ни донесло само по себе си е преходно и краткотрайно, т.е. задължително ще бъде последвано от страдание, после ново щастие и т.н. Истинското щастие не зависи от обстоятелствата.

Някои хора наричат трудностите и изпитанията страдания, но те не винаги са такива. В момента човечеството преминава през тежък период, но "заслугата" за това си е изцяло негова. По-голямата част от страданията на които човечеството е подложено са могли да бъдат избегнати при спазване на Божествените закони - индивидуално и в колективен план. Разбира се пак щеше да има трудности, препятствия и проблеми, но далеч по-малко. Положението в което се намира човечеството не е нормално, не е предварително планираното. Така или иначе то ще бъде преодоляно.

Мисля си, че има. Иначе за каква свобода на избора говорим? В последствие равновесието винаги бива възстановено и всеки получава справедливост. Когато се планира едно събитие, всъщност просто се създават подходящи условия то да се случи, но никак не е задължително всичко да се случи точно както е запланувано. Хората са със свободна воля и могат да влияят до известна степен на условията. Когато тези условия се променят, събитието също се променя. Хората така или иначе трябва да се научим да проявяваме Божествената си същност във всяка ситуация, затова е по-важно доколко успяваме, а не каква точно е ситуацията.

Мисъл на деня – 3 януари 2009 г. "Съвременните хора се нуждаят от вътрешно разбиране на духовния свят. Само така може да се внесе новото в живота. Без него животът на човека е обикновен, еднообразен и слабо продуктивен. Тази е причината, дето обикновеният човек лесно се обезсърчава." Из Коприненият конец, УС, 15 декември 1935 г.

„И тъй, мислете право и разсъждавайте право. Много хора не успяват в живота си, понеже преждевременно излизат на сцената. Ти се възхищаваш от поезията на някой поет, искаш да пишеш като него. Не знаеш, че тоя поет е работил в миналото: днес мисълта му тече плавно и бързо. Ти не си работил като него. Много трябва да работиш, докато дойдеш до неговата поезия. – Как ще позная, кога е дошло време да изляза на сцената? – Пробен камък си ти сам. Ако искаш да разбереш, дали си готов за сцената, направи следния опит: Напиши едно стихотворение, прочети го и го тури настрана. Щом си неразположен, прочети си го сам. Ако неразположението ти се смени в разположение, стихотворението ти е добро. Като изменя твоето състояние, то може да влияе и на другите хора. Ако не може да повлияе на тебе, и на другите няма да повлияе. И музикантът може да се изпитва по същия начин. Като свири, нека следи, дали разположението му се подобрява. Ако се подобрява, той свири добре. Щом се подобрява неговото състояние, ще се подобри състоянието и на окръжаващите. Човек свири, пише и работи, за да внесе тласък първо в себе си, а после, и в своите ближни. Закон е: Бъди доволен от себе си, за да бъдат и другите доволни от тебе. Ако другите те хвалят, а ти не си доволен от себе си, нищо не струваш. Ако в твоето съзнание няма движение, не очаквай никакво отражение в съзнанието на другите.“ Из „Щастливи числа“ – МОК, 11 декември 1931 г.

Да, но това също е еротика. Дори и да е изразено само лицето, погледът, намекът присъства. Границата понякога е тънка. А и различните хора ще възприемат нещата по различен начин. Тука това което авторът иска да изрази е от съществено значение, защото енергийно то се запечатва в творбата му, дори и да остане незабелязано за мнозина. За мене лично е от значение какви чувства се изразяват и начинът по който се изразяват. Примерно може да се изразят низши чувства, по начин показващ несъгласието на автора с тях, но могат да бъдат изразени и по-начин показващ положително отношение на автора и желание тези низши чувства да бъдат наложени у хората. Същото важи и за висшите чувства. Творбата може да изразява уважение към тези висши чувства, а може и да ги осмива или принизява.