Станимир

„Преди всичко, човек трябва да знае, защо пее и какъв е смисълът на пеенето. Голяма философия се крие в пеенето! Ако болният иска да оздравее, той непременно трябва да пее; от неговото пеене зависи, дали той ще оздравее, или не. Който не обича да пее, от него човек не може да стане. Ако детето никога не пее, от него човек не може да стане. Ако някой свещеник не пее в църква, от него човек не може да стане. И най-после, ако и професорът не пее, от него човек не може да стане.“ „Пее ли някой с трепетлив, или с прекалено силен глас, това говори за известни дисхармонични състояния в неговия организъм. Това не е пеене. Музикалните тонове са свързани с човешкия организъм. Мозъкът има свои определени тонове и вибрации; сърцето има свои определени тонове и вибрации; стомахът има свои определени тонове и вибрации; черният дроб има свои определени тонове и вибрации; мускулите, костите на човека също така имат свои определени тонове и вибрации. Тъй щото, за в бъдеще музиката ще служи като средство за лекуване. Болният през целия ден трябва да пее, да взима разни тонове, които се отразяват лечебно върху неговия организъм. Здравият пък, ако иска да запази здравето си, също така трябва да пее. Например, колкото по-правилно човек взима тона „ре“, толкова и състоянието на неговите дробове се подобрява. Ако искате да познаете, дали сте взели правилно този тон, трябва да се справите с тона на цигулката. Ако вашият тон и този на цигулката звучат еднакво, вие сте взели правилно тона.“ „Първо човек трябва да разбира математиката, с помощта на която от една страна той ще може да въдвори ред и порядък в своите мисли, а от друга страна ще се ползва от реда и порядъка и на самата природа. После той трябва да има тон, музика и песен в себе си. За да придобие всичко това, човек трябва да бъде здрав. На физическия свят музиката представлява правилно съчетание между тоновете. И наистина, ако човек не е здрав, той не може да извърши никаква работа. Музиката, в това отношение, е съединителна връзка между физическия и духовния свят. Здрав човек наричаме този, у когото всеки орган има свой определен тон и свои определени вибрации. Щом всички органи у човека действат правилно, от тяхната деятелност се произвеждат приятни и хармонични тонове. Значи, ако деятелността на човешките органи е правилна и създава музика, човек може да се нарече напълно здрав. При това, всеки музикален тон има и свой определен цвят. Например, ако устните на някое дете почерняват, това показва, че черният му дроб е в безпорядък. Забележат ли родителите на това дете, че устните му почерняват, те трябва веднага да вземат мерки за неговото лекуване. Как трябва да се лекуват хората? За в бъдеще лекарите трябва да бъдат добри певци и музиканти, за да могат чрез музиката да лекуват своите болни. Който не знае хубаво да пее и да свири, той не може да бъде лекар.“ „Съвременните хора толкова са се отдалечили от правилния начин на живеене, че са създали изкуствен живот. Те трябва да знаят, че способностите и дарбите, които им са дадени, са свързани едни с други. У човека има кардинални способности и чувства, с които той няма право да злоупотребява за свои лични, материални изгоди. Например, едно от кардиналните чувства у човека е музиката. Щом е така, той не трябва да продава своята музика, а трябва да я употребява изключително било за своето здраве, било за това на своите ближни. Казвате: Кой ще ни учи на тази музика. – Няма защо хората да ви учат. Музиката, като чувство, е вложена в човека, и затова той трябва сам да упражнява тази своя способност, а отвън ще потърси някой учител, който от време на време само да го напътва. Чрез музиката могат да се премахнат всички лични, семейни и обществени противоречия. Щом в дома на някое семейство възникне известно противоречие, мъжът трябва да пее с гласния звук и-и-и; жената – със звука а-а-а, а детето – със звука у-у-у. Запеят ли и тримата в един глас, всякакво противоречие от този дом ще изчезне. Чрез звука „и“ мъжът ще поддържа нормалното състояние на ума си; чрез звука „а“ жената ще поддържа нормалното състояние на дихателната система, или на сърцето си, а чрез звука „у“ детето ще поддържа нормалното състояние на своята воля.“ Из „Няма тайно“ – НБ, 17 март 1927 г.

„Страданията имат велико предназначение. Чрез тях хората се домогват до великата философия на живота. Който не страда, от него човек не става. Това не подразбира, че хората трябва изкуствено да си предизвикват страдания, но има разумни страдания, които трябва да се приемат по същия начин, както се приемат и радостите. За нас страданията и радостите трябва да бъдат еднакво приети. Дойде ли една радост, благодарете на Бога. Дойде ли едно страдание, пак благодарете на Бога. Правите ли разлика между радостите и страданията, като приемате първите с благодарност, а вторите с недоволство, това показва, че вие не разбирате великия, Божи Закон. Разумните страдания идат от Господа. Трябва ли тогава да се оплаквате, че Господ ви изпраща страдания? Ако се оплаквате, вие сте в положението на тигана, който циганинът калайдисва. Представете си, че някой тиган има съзнание, и вие го дадете в ръцете на един циганин да го калайдиса. Циганинът най-първо го изчиства с пясък и парцал, да премахне всички мазнини и нечистотии. После го поставя на огъня, като сипва в него малко нишадър. И най-после туря отгоре калай, да го калайдиса. Какво трябва да каже този тиган, след като претърпи толкова търкания, толкова нагорещявания на огъня? Той казва: Какво иска този циганин от мене, като ме поставя на толкова страдания и изпитания? Циганинът казва: Аз искам да бъдеш чист, почтен, да бъдеш годен за работа на своя господар. И тъй, страдате ли, ще знаете, че сте в ръцете на циганина, който ви чисти и калайдисва отгоре. Сега аз не говоря за величието на вашата душа, но за човека, който днес се среща на земята. Аз говоря външно за човека, който трябва да премине през ред страдания, за да може низшето в него да се подчини на висшето.“ Из „Няма тайно“ – НБ, 17 март 1927 г.

„Ще ви приведа един пример за архангел Михаил, когото Бог поставил на служба да взима душите на хората. Един ден той се обърнал към Бога със следната молба: „Господи, не ме поставяй на тази служба, защото, като тръгна да взимам душите на хората, те ще ме намразят. Дай ми по-трудна длъжност, но моля Те, не ме оставяй на тази!“ Бог му казал: „Ти ще отиваш само там, дето аз те пращам, и ще видиш, че никой няма да те намрази.“ Като отишъл при първия човек, при когото Бог го изпратил, архангел Михаил чул хората наоколо да се запитват: От що умря този човек? – Кон го ритна. – Добре че аз не съм виновен, да съм свободен от мнението и чувствата на хората. Втори път Господ го изпратил да вземе душата на една бедна вдовица, която умирала от злокачествена треска. Като влязъл в дома на вдовицата, той си помислил: Какво да правя сега тук, нито кон, нито вол е ритнал тази жена. Значи, аз трябва да взема душата й. Като се обърнал настрана, той видял две малки дечица, които плачели за майка си. Архангел Михаил се съжалил за бедната вдовица и не се решил да вземе душата й. Господ го попитал: „Защо не взе душата на тази вдовица?“ – Какво да правя, Господи? Като видях двете малки дечица около нея, съжалих се за тях и не се реших да взема душата й. Тогава Господ го изпратил на дъното на океана, като му казал: „Извади оттам един камък и го разчупи!“ Архангел Михаил слязъл на дъното на океана, извадил един камък, разчупил го и в него намерил един червей. Бог го запитал: „Кой се грижи за този червей на дъното на океана?“ И тъй, съвременната статистика показва, че от ония деца, за които родителите полагат много грижи и усилия, хора не стават. И обратно: Родители, които уповават на Бога, и разчитат на Него, във всички случаи на живота си, децата им са станали добри и разумни хора. Някои родители се плашат от живота и казват: Дано нашите деца не се развалят! Това не е прав начин на разсъждение. Когато някоя майка роди дете, тя трябва да се обърне към Бога с молитвата: Господи, благослови моето дете! Запази го от всички злини и помогни да се развият и разработят всички дарби и способности, които Ти си вложил в неговата душа! Родителите не трябва да правят усилия, да отклоняват своите деца от правия път, който Бог им е предначертал, или от тяхното органическо развитие.“ Из „Няма тайно“ – НБ, 17 март 1927 г.

Моето мнение е, че душата няма пол. Разделението на половете е на физическо ниво, главно с цел осигуряването на тела за въплащаващите се души. Също така има разделение и на психо-астрално ниво. Различните психически нагласи свързани с половете предлагат различни възможности за натрупване на опит. Душата не се въплъщава с целия си потенциал и според това дали тялото е мъжко или женско тя ще отработи някои специфични уроци за които съответното тяло е по-подходящо. Между мъжката и женската психика, несъмнено има някои различия, но душата е над тези различия. Отделен е въпросът, че в Космоса съществуват активен (мъжки) и пасивен (женски) принципи. Това е вертикално разделение, а не хоризонтално, както при половете. Така духът е положителния полюс, душата е отрицателния; душата е положителния полюс, въплътената личност – отрицателния; Бог е положителния полюс, Природата или творението е отрицателния; Духът е положителния полюс, материята – отрицателния; бащата и майката са положителния полюс, синът и дъщерята – отрицателния; учителят е положителния полюс, ученикът – отрицателния; умът е положителния полюс, емоциите – отрицателния. Обаче, тук принципът не е точно определен. Човек може да изпълнява ролята на положителния принцип, спрямо едни неща, и на отрицателния, спрямо други.

На 20 Февруари: През 1798 г. кърджалии нападат Трявна. Чета начело с чорбаджи Генко успява да отблъсне нападението и да спаси селището от опожаряване. През 1860 г. Георги Раковски поставя нов етап в революционната си дейност след пристигането си от Одеса в Белград. В Белград Раковски съставя "План за освобождението на България" и "Статут за едно Привременно българско началство в Белград". В плана застъпва идеята за всеобщо въстание на всички българи, без разлика на тяхното социално положение, а не чрез реформи или с помощта на външни сили. Ръководният принцип е: "Нашата свобода от нас зависи". Според плана в България трябва да бъдат създадени тайни комитети, които да мобилизират населението за масово участие във въстанието. Основната ударна сила в началото да бъде един добре въоръжен полк, създаден извън страната, който ще се движи по Балкана към Търново и Черно море. През 1878 г. представители на населението от Тракия и Македония връчват прошение на ген. Николай Игнатиев, в което настояват Тракия и Македония да бъдат включени в границите на Княжество България. След подписването на Берлинския договор през 1878 г. България е разделена на две административно независими области - Княжество България и Източна Румелия. Княжество България обхваща Северна България, Софийския санджак и Южна Добруджа. Според клаузите на Берлинския договор Княжество България се създава като автономно трибутарно (плащащо данък) княжество, което остава под върховната власт на султана. В него продължават да действат всички договори, спогодби и конвенции, сключени между Високата порта и Великите сили. Чуждите поданици запазват своите права и привилегии. Княжеството трябва да изпълни задълженията на Турция към компанията на железницата Русе – Варна, към Австро-Унгария и към компанията за Източните железници в Европейска Турция. Княжество България е длъжно да плаща годишен данък на Турция и да участва в погасяването на нейния държавен дълг. Редица членове на Берлинския договор нарушават суверенитета на Княжеството и го поставят в неизгодна позиция при осъществяване на международните контакти. Независимо от всичките пречки Княжество България открива през юли 1879 г. дипломатически агентства в Цариград, Букурещ и Белград, а през 1896 г. –1905 г. сключва търговски и търговско-митнически договори с Австро-Унгария, Англия, Франция, Сърбия, Русия и др. През 1885 г. се осъществява Съединението на Княжество България и Източна Румелия. През 1878 г. Сафет паша оттегля съгласието си относно постигнатата вече договореност за България, Черна гора и Кавказ. През 1881 г. за членове на първия Свети синод след Освобождението са избрани митрополитите Григорий Доростоло-Червенски, Симеон Варненско-Преславски, Панарет Пловдивски и Серафим Сливенски. През 1897 г. е открита жп линията София-Роман с дължина 109 км. През 1913 г. гръцката армия овладява Янинската крепост. Край Сяр гръцки части атакуват българските позиции при Нигрита и ги овладяват. През 1920 г. е разпуснато е18-тото ОНС. Изборите за 18-то ОНС се провеждат на 17 август 1919 г. Спечелени са от БЗНС. Разпределението на местата в Парламента е следното: БЗНС - 85 места, БКП - 47, БРСДП (о) - 38, Демократическата партия - 28, Народната - 19, Прогресивнолибералната - 8, Радикалдемократическата - 8, Народнолибералната (Добри Петков) - 2 и Народнолибералната (Никола Генадиев) - 1. За председател е избран радикалдемократът Найчо Цанов , който веднага подава оставка и парламентът се ръководи от подпредседателя Недялко Атанасов (БЗНС). Откриването на 18 ОНС се състои на 2 октомври 1919 г. През 1950 г. в българското Министерство на външните работи е връчена нота от правителството на САЩ, в която се отбелязва, че цял месец българската страна не е отговорила на американската нота от 20 януари същата г. и е принудила американската легация да работи в затруднени условия. При това положение САЩ оттеглят мисията си от България и искат отзоваване на българската мисия във Вашингтон. Така дипломатическите отношения между САЩ и България са преустановени. През 1953 г. българо-турската граница отново е отворена, но нова масова емигрантска вълна няма. Родени: През 1831 г. - Тодор Искров Кесяков – български политик и обществен деец. Завършва Пловдивската гимназия. Областен касиер на Пловдивския санджак, член на Епархийския съвет. След Освобождението е председател на губернския апелативен съд. От 1879 г. до 1882 г. е директор на правосъдието . Един от създателите на Либералната (Казионната) партия. Участник в подготовката на Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. Депутат в областното събрание на Източна Румелия и в I и VI НС. През 1859 г. - Георги Николов Марчин – български офицер, генерал-майор. Завършва Военното училище с първия випуск през 1879 г.. Отначало служи в 4-та пехотна дружина, а след това във II пехотен Струмски полк. В Сръбско-българската война през 1885 г. командва дружина от III пехотен Бдински полк. Участва в боя при Трън на 3 ноември 1885 г. и при отблъскването на Моравската дивизия. Като командир на 2-ра дружина от Струмския полк участва в преврата на 9 септември 1886 г.. След контрапреврата е арестуван и уволнен от армията. По-късно е възстановен и служи в VII пехотен Преславски полк, ХII пехотен Старозагорски полк и др. По време на Балканската война (1912 г. – 1913 г.) е командир на 2-ра бригада от VIII пехотна Тунджанска дивизия. Автор е на книгата “Участие на българското опълчение в Освободителната руско-турска война 1877-1878”. През 1863 г. - генерал - майор Иван Ангелов Петров. Роден в Свищов. Получава образование във Военното училище в София. През 1885 г. участва в Сръбско – българската война. По време на Балканските войни 1912–1913 е командир на 5. Пехотен Дунавски полк. През 1915 г. е началник на 10-а Пехотна Беломорска дивизия, която отбранява Беломорския бряг. През 1882 г. - генерал-полковник Дамян Велчев. Роден в Габрово. Завършва Военното училище в София през 1903 г. Участва в Балканската война (1912 г. – 1913 г.) и в I Световна война. Един от организаторите през 1919 г. и ръководител от 1922 г. на Военния съюз. Уволнен е от армията през 1920 г. от правителство на Александър Стамболийски. Участва в организацията и в провеждането на военния преврат от 9 юни 1923 г. След преврата е началник на Военното училище от 1923 г. до 1928 г. Дамян Велчев е един от организаторите на военния преврат на 19 май 1934 г. Уволнен е от армията през 1935 г., изключен е от Военния съюз и екстерниран в Югославия. През 1935 г. прави опит за организиране на преврат, за което е осъден на смърт през 1936 г. Смъртната присъда е заменена с доживотен затвор. Освободен от затвора при амнистия през 1940 г. Участва в завземането на властта от Отечествения фронт. През 1923 г. - Невена Борисова Стефанова - българска поетеса. Завършва гимназия в София през 1941 г. и Държавната художествена академия през 1946 г. През 1949 - 1950 г. е изпратена в Унгария във връзка с културна конвенция за изучаване на унгарски език и подготовка за преводаческа и редакторска дейност. Редакторка е в сценарни комисии при Българска кинематография, във вестник “Народна култура” (1957 г.), в списание “Жената днес”, в отдел “Белетристика” на издателство “Български писател” (1966 г.). Член е на Съюза на българските писатели. Сътрудничи на вестник “Звън”, “Ученически подем”, “Светлоструй”, “Литературен глас”, “Младеж”, “Правда”, “Младежка искра”, “Литературен фронт”, “Народна култура”, “Работническо дело”, на сп. “Жената днес”, “Литературен живот”, “Златорог”, “Българска реч”, “Славяни”, “Изкуство”, “Септември”, “Пламък” и др. Авторка е на съчиненията: “Без име” (1945 г.), “Лято в пустата” (1951 г.), “Гласове на равнината” (1954 г.), “Романтично пътешествие” (1959 г.), “Размисли, портрети, скици” (1962 г.), “Поезия” (1968 г.), “Откровения” (1973 г.), “Следата от нас” (1975 г.), “Последно денонощие” (1978 г.), “Избрани произведения. В 2 т.” (1983 г.), “Докато ви чакаме. Роман хроника” (1984 г.), “Амплитуди” (1986 г.), “Две далечни светлини. Страници от семеен архив” (1987 г.), “Кн. за Михаил Величков” (1998 г.), “Авантюри. Опит за автобиография” (2001 г.). Починали: През 1937 г. - Димитър Тончев - български политик. Роден на 26 октомври 1859 г. в Калофер. Учи в Николаевското реално училище в Русия, след което завършва Юридическия факултет на Новорусийския университет в Одеса. През 1883 г. се завръща в България и работи като съдебен магистрат в Източна Румелия. Привърженик на Либералната партия. След Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. е съмишленик на каравелисткото течение от старата Либерална партия, а от лятото на 1886 г., след извършения преврат срещу княз Александър I Батенберг, минава към течението, възглавено от Стефан Стамболов. През 1904 г. сформира своя политическа формация, наречена Младолиберална партия, лидер на която е до 1920 г. Димитър Тончев заема множество отговорни държавни постове: Министър на правосъдието, министър на търговията и земеделието, министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията, министър на външните работи. Наред със заеманите министерски постове е бил и подпредседател на IV Обикновено народно събрание, председател на III Велико народно събрание и председател на V Обикновено народно събрание. Избиран многократно и за депутат в Народното събрание. Като юрист пише трудове с правна проблематика: "Закон за задълженията и договорите" (1896 г.), "Коментар върху закона за наследството" (1898 г.). Изявява се и като журналист. Сътрудничи на редица периодични издания, основател и редактор на в. "Пловдив" (1886 г. - 1907 г.) и пр. През 1903 г. е съден и осъден за злоупотреби от Държавен съд заедно с други министри от кабинета на Т. Иванчов, но е амнистиран от Народното събрание след поемането на управлението от втория стамболовистки режим. От 4 юли 1913 г. до 21 юни 1918 г. е министър на финансите в коалиционния кабинет на д-р В. Радославов. През ноември 1919 г. е арестуван, съден и осъден с другите министри от кабинета на д-р В. Радославов като един от главните виновници за въвличането на България в Първата световна война 1914 г.-1918 г. и за последвалата втора национална катастрофа. В затвора е до 1928 г., когато е амнистиран. Пуснат на свобода, прави опит да се намеси в дейността на Националлибералната партия, но е париран от нейните водачи, след което се оттегля от активна политическа дейност. През 1945 г. - Любомир Владиславов Золотович – български драматичен артист. Своя дебют в театъра прави през 1910 г. във видинския "Общодостъпен театър". В периода между 1914 г. –1915 г. и 1921 г.-1924 г. играе в Русенския театър. Играе още в софийския "Свободен театър" (1918 г. –1921 г.) и в Народния театър (1925 г.-1945 г.). Сред най – известните му роли са Едип в постановката "Едип цар" от Софокъл , Осип в "Ревизор" от Н. В. Гогол , Найден в "Майстори" от Р. Стоянов, Иван Александър в "Към пропаст" от Ив. Вазов и мн. др.

Мисъл на деня - 20 Февруари 2009 г. „Какво е поезията? Поезията е сянка, под която хората си почиват. Поезията, музиката са почивки в живота на онзи, който е работил. Обаче, освен от почивки ученикът се нуждае от съществена храна, която той трябва да сдъвче, да преработи в себе си, за да получи от нея необходимата енергия за живот, за работа.” Из Възможни постижения, ООК, 2 март 1927 г.

„И тъй, като ученик, ти трябва да знаеш, какво да говориш. Минаваш за вярващ. Питат те: Вярващ ли в Господа Исуса Христа? Вярваш ли, че Той е Син Божи? Ако не знаеш, какво да кажеш, ще наречеш хората еретици, безверници, а с това ще ги настроиш против себе си. – Живееш ли като Христа? Кажи: Не мога да отговоря на този въпрос, но зная, че вярата е едно нещо, а животът – друго. Според едни да вярваш, значи да приемеш, че нещо е така, както ти се казва. Според други, вярата подразбира извор, т. е. нещо, което постоянно извира. Вярата е свързана с живота. Като живееш, ти постоянно опитваш нещата. Като живееш, ти опитваш и това, което виждаш, и онова, което не виждаш. Вяра, придобита от опит, е истинска. В това отношение между вярата и любовта има тясна връзка Любовта се опитва, както и вярата. Следователно, вярата минава в любов, и любовта – във вяра. Не можеш да вярваш на някого, ако не го обичаш. Не можеш да обичаш някого, ако не му вярваш. Казваш: Обичам този човек. – Първо трябва да му вярваш; да вярваш, че е добър, за което го обичаш. Не можеш да обичаш някого, ако не му вярваш; не можеш да му вярваш, ако не го обичаш. Следователно, като престанеш да вярваш на някого, и любовта ти към него престава. И обратно: като разлюбиш някого, и вярата ти към него престава. – Аз имам любов, но вяра нямам. – Не, ти не разбираш закона. Любовта, вярата и надеждата са три форми, които вървят всякога заедно. Като изгубиш едната форма, с нея заедно ще изгубиш и останалите две форми.“ Из „Първата песен“ – УС, 14 ноември 1937 г.

„Сега, аз искам да обърна вниманието ви към материалния свят, да го изучавате. – Защо? – Като живеете разумно в материалния свят, ще разберете правилно Божествения свят. Материалният свят е опитна школа, да се види, до каква степен на развитие е дошъл човек. Когато искат да опитат една душа, доколко е разбрала Божествения свят, пращат я на земята, т. е. на физическия свят. Ако човек се справи с условията на материалния свят, това показва, че той е разбрал Божествения свят. – Какво да правим с противоречията? – Ще ги разрешавате. Няма противоречие на земята, което да е неразрешимо. Има противоречия, които с години не могат да се разрешат. – Защо? – Защото човек не е намерил начин, как да се справя с тях. Развитието на човека зависи, именно, от неговото разбиране за Божествения свят. От разбирането на Божествения свят зависи, доколко ще се използват условията на материалния свят. Ако в материалния свят не живееш добре, и в реалния няма да живееш добре; ако в реалния не живееш добре, и в Божествения не може да живееш добре. Значи, първо, ще се справиш с материалния свят; после, с реалния и след това с – идеалния.“ Из „Трите свята“ – УС, 7 ноември 1937 г.

„Искаш хората да те обичат. – Много искаш. Това е взимане пари назаем. Не мисли, че пари се взимат само на физическия свят. Щом искаш хората да те обичат, ти трябва да платиш за тази любов. Ще кажете, че любовта не се продава. – Много хора продават любовта и с това си създават карма. Всичко, което се продава, създава карма. Нещастията на хората се дължат на това, че продават нещата. Някога хората искат да обсебват, да си създават собственост. Не желайте хората да ви обичат, нито вие да ги обичате. Каква е целта ви, да обичате хората? Каква е задачата на нажежения метал? – Да обича хората, с цел да им предаде част от своята топлина. Ако, като човек, не можеш да предадеш топлина на другите, ще се пръснеш. Ето защо, за предпочитане е да обичаш хората, отколкото да се пръснеш. Ако не отворите клапата на парния котел, да излезе парата навън, котелът непременно ще се пръсне. Там е спасението. Само любовта може да спаси човека от пръсване. – Как? – Като го застави да работи.“ Из „Доброто и светлината“ – УС, 2 януари 1938 г. „Някой те обича, но ти не си доволен. Обичаш някого, пак си недоволен. Защо си недоволен? – Намираш, че си прекалил в любовта си. Всъщност, недоволството се дължи на това, че не оценявате любовта. Обичат те, благодари на Господа, Който се проявява чрез тях. Любовта не е тяхна. Благодари за нея. Ако не те обичат, пак благодари. Казваш, че тези хора са изопачили нещо, искаш да се освободиш от тях. И на мене са казвали, че хората, които ме обикалят, са много опакави. – Как ги търпиш! — Това е за мене изпитание, което трябва да реша правилно. Ако ги съдя, значи Господа съдя. – Каква е тази тяхна любов към тебе? – Да ме обичат, това е тяхна задача. Дали мене обичат, или другиго, има причина за това.“ Из „Малките неща“ – УС, 26 декември 1937 г. „На български думата „любов“ е като английската „bear“ с няколко значения. Затова, именно, като говоря за любовта, не ме разбират. Казвате: Той говори за любовта, но си има свое разбиране. Неистина, много години говоря за любовта, но отчасти съм успял да изправя и изчистя тази дума. Тя е силна дума, искам да възстановя гражданското право на любовта, та като говоря за любовта, всеки момент да разбирате нейния първичен смисъл. – Какъв е нейният първичен смисъл? – Като произнеса думата „любов“, съзнанието ми се просветлява, става ми приятно, весело; разбирам растенията, животните, всички живи същества. Ако не я изговоря правилно, всичко се обърква в мене. Съзнанието ми се помрачава и животът ми се обезсмисля. Не е лесно да обичаш хората. Всички стават взискателни към тебе; всеки желае да постъпиш към него така, както той разбира. Откак говоря на хората за любовта, много бели си създадох. Малко да повиша гласа си, веднага ми казват: Нали говориш за любов? Така ли се говори? Дойде някой беден, иска да му помогна. Ако не го задоволя, както той иска, казва ми: Нали говориш за любов, трябва да бъдеш щедър. Дойде друг, иска да влезе в стаята ми, да види как живея. Ако го пусна, започне да разглежда какво има вътре и казва: И аз бих желал да бъда Учител! Какво има в стаята ми? – Барометър, часовник, книги. Колко време се мъча да регулирам часовника, но той или излиза напред, или остава назад. Влияе се от външните условия.“ „Сега искам да остане у вас следната мисъл: Мъжете да обичат земята, от която са направени; жените да обичат мъжете, от които са излезли. Преди това, обаче, мъжете и жените да обичат Бога, от Когото са излезли. Тялото на мъжа е направено от пръст; тялото на жената е направено от тялото на мъжа. Но душата и на двамата е излязла от Бога. Първото нещо е – всички да имаме любов към Бога. Щом имаме любов, всичко останало ще се нареди. Любовта осмисля всичко. При любовта всяка мисъл е добра. Дето е любовта, там няма никакво престъпление. Само при безлюбието се вършат престъпления. Дал си на някого 20 хиляди лева, а после вземеш нож и го прободеш, защото не ги върнал навреме. На място ли си дал тези пари? Ако направиш едно голямо добро, а после го нараниш, доброто се намалява. Ако му дадеш само един лев, а излекуваш раната му, малкото добро се увеличава. Любовта добива цена, когато заздравява раните на човека.“ Из „Двете жени“ – УС, 16 януари 1938 г.

„Задача: Като се върнете по домовете си, всеки от вас да вземе хартия и да нарисува един образ, в който да изпъква някоя добродетел. В този образ да се чете доброто, според вашето разбиране. Всички говорите за доброто – изразете го в подходящ образ. Може ли в пет минути да предадете на лицето си израз на доброто? Който ви погледне, да познае, че сте добър човек. Ако се усмихнете, не изразявате добродетелта ; ако си замислен, и това не е добродетелта; ако свиеш веждите си, показва, че си недоволен – и това не е добродетелта; ако широко отвориш очите си – учудваш се нещо, и това не е добродетелта; ако изкривиш устата си, недоволен си нещо, което също не изразява добродетелта; ако свиеш много раменете си, притеснен си. Мислете, как да изразите добродетелта върху лицето си. Някои турят ръката си пред гърдите. Искат да се представят смирени. Всъщност, не са смирени.“ „Преди известно време, присъствах на сеанс, дето един велик художник правеше интересни опити. Той извикваше няколко души от публиката и ги караше да напишат или да начертаят, каквото искат. От тези разбъркани линии – прави и криви, той състави един отличен, красив образ. Той майсторски поставяше всяка линия на своето място. Ако не можеш една обидна дума, като крива линия, да поставиш на мястото й, какво убеждение имаш? Ако не можеш от кривите линии в живота си да създадеш един красив образ, какво верую имаш? Ако най-малките неща в живота ти те спъват, какво е твоето разбиране?“ Из „Ликвидация на века“ – ООК, 26 септември 1937 г. Какво ще нарисуваш като художник? Ако нарисуваш човек, който плюе на земята или който краде, ти вършиш престъпление. Ако нарисуваш вълк, който дави овца, или човек, който коли вол, ти вършиш престъпление. Казваш: Нека видят хората какво става по света. – Да показваш пътя на престъплението, това не е наука. Покажи на хората пътя на доброто. Из „Малките неща“ – УС, 26 декември 1937 г.

Хриско, безсмислено е да се занимаваш с фанатици. Няма значение, колко разумни аргументи ще им изложиш, те винаги ще намерят начин да оправдаят възгледите, думите и действията си.

Екстазът е моментно състояние. Човек не може постоянно да бъде в екстаз. По време на екстаз ставаме по-осъзнати за определени енергии, чувства и възприятия. Всъщност екстазът е духовен импулс. Връзката с Божественото оставя незаличим спомен, който ни служи за вдъхновение, насърчава ни и ни насочва в ежедневния ни живот. Наистина по време на самия екстаз обичайният ум се губи под наплива на различните усещания. Докато получаваш впечатления, за предпочитане е умът да е пасивен, възприемащ. Но всичко, което сме, трябва да се прояви в живота, в ежедневието ни. Божественото до което сме се докоснали по време на екстаза, трябва да изявим, да приложим съзнателно. Тук вече ума е незаменим.

Мисъл на деня - 19 Февруари 2009 г. „Кога може да стане човек гениален? – Когато милиони хора съсредоточат мисълта, чувствата и желанията си към него. Той ще бъде център, фокус, в който всички добри мисли и чувства на тия хора се съсредоточават. По този начин той става израз на това общо желание. Геният не живее за себе си – той е колективен дух, т.е. израз на колективното желание на много хора. Талантливият е също така израз на колективен дух. Ще дойде ден, когато всеки от вас трябва да бъде такъв изразител! За тази цел той трябва да бъде готов.” Из Малкият повод, ООК, 23 март 1927 г.

Човек действа от собственото си ниво на съзнание. Когато прави добро той се стреми да бъде в полза за другите, но пак според собствените си разбирания. Не може да се очаква от когото и да било, да има абсолютно пълна представа за всички последствия от своите действия. Ако човек чака да е 100% сигурен в добрия резултат, когато иска да помогне на някого, значи ще си чака вечно. Разбира се другата крайност е повърхностното и безотговорно помагане, когато не се вниква в истинските нужди на другия, а просто удовлетворяваме нашето си желание да помогнем.

На изток духовните хора, притежаващи лечителски и други дарби не взимат пари за услугите си, но приемат дарове под формата на храна. Все пак трябва да се има предвид, че техните физически потребности са сведени до минимум. Едва ли може да се очаква от съвременните лечители да живеят подобен аскетичен (в смисъл не отделени от хората, а в скромност) живот. Добре е също да се направи разграничение между лечителите, от една страна, и ясновидците, гадателите и астролозите от друга. Човек може да живее и без да знае своето бъдеще, т.е. докато посещението при лечител най-често е наложително, то посещението при ясновидец или астролог може да се нарече и прищявка. Аз също съм на мнение, че хората трябва да заплащат за прищявките си и цената е най-добре да се определя от пазара. За лечителите не мога да отговоря еднозначно. Много зависи от методите им. За духовното лечителство не трябва да се вземат пари, но пък и такива лечители са рядкост.

„Днес Божията Любов се опорочава по причина на това, че хората нямат вяра в Бога. При най-малката мъчнотия в живота си, те стават недоволни. Сиромахът е недоволен от сиромашията си; невежата е недоволен от своето невежество; неспособният е недоволен от своята неспособност и т.н. Как ще превърнете недоволството в доволство? Радвайте се на богатството на другите, като на ваше! Радвайте се на учеността на другите, като на ваша ученост! Радвайте се на способностите на другите, като на ваши способности! Радвате ли се на чуждото благо, и вие ще придобиете това. Днес вие сте една затворена пъпка, която утре ще се разцъфти.“ Из „Праведният“, НБ, 20 февруари 1927 г.

„Знаете ли, какво нещо е братът и приятелят и какви отношения трябва да имате към тях? Братът е близък по кръв, а приятелят – по чувства. Значи, дето брат ти може да те изостави, там приятелят ти може да ти помогне. Затова вие трябва да започнете от братството и да вървите към приятелството, т.е. от краката, от материалния свят и постепенно да вървите към духовния, а след това към Божествения свят, към главата. Следователно, основата на живота трябва да бъде братството и да се върви към приятелството. Братството представлява кръвта – чистотата, възвишеното, благородното в материалния живот. Ако не започнете от брата и от сестрата, нищо не можете да постигнете. Втората стъпка, второто стъпало на живота е приятелството – разширение на любовта. Третата стъпка на живота е мъдростта; всички трябва да станете мъдреци, или както ги наричат източните народи – брамини. Брама значи Божествен човек, Син Божи. Синът Божи носи в себе си абсолютната справедливост и вяра, израз на Божията Любов в света.“ Из „Праведният“, НБ, 20 февруари 1927 г.

„Оръжие назаем не се дава. Ум назаем не се дава. Сърце назаем не се дава. Според Божията Правда пазете ума си неопорочен, никому не го давайте. Той е свещен нож, с който всеки сам трябва да си служи. Докато човек е с ума си, дотогава само той е силен. Въоръжим ли се един ден, ние ще се браним със своя ум и със своето сърце. Имаме ли сърце и ум неопорочени, нямаме нужда от никакви други оръжия. Освен тези две оръжия, на помощ иде и волята ма човека. Няма по-страшна бомба от сърцето и по-разрушителна сила от волята, проявени във физическия свят.“ Из „Праведният“, НБ, 20 февруари 1927 г. „Казваш: Важно е да пазя достойнството си като човек. Всеки говори за своето достойнство. В какво се заключава достойнството на човека? Според мене, достойнството на човека зависи от това, доколко той пази достойнството на Бога в себе си. Ако не го пази, той няма никакво достойнство. Ако не пазиш достойнството на баща си, който те е родил, какво достойнство ще имаш? Следователно, ако ти не пазиш и не цениш това, което Бог е вложил първоначално в тебе, нищо не си. ... Дръжте в ума си мисълта, че Бог е мъдър и справедлив, за да бъдете и вие мъдри и справедливи. Каквато мисъл държите в ума си за Бога, такива може да бъдете и вие. Щом се усъмните в Бога, вие губите всички блага, всички дарби и способности, дадени ви от Него.“ Из „Ликвидация на века“ – ООК, 26 септември 1937 г. „Ти си войник и каквото ти заповядват, това правиш. Полковникът ти казва: Войник, вземи този и го арестувай. Ти казваш: Слушам! Обърнеш се назад и изпълняваш заповедта. Полковникът е чуждата мисъл, която изпълняваш. – Кой е отговорен: полковникът, или войникът? – И двамата. Ама полковникът заповядва. – Ти пък изпълняваш. Макар да изпълняваш чужда заповед, и ти си отговорен. Какво печелиш, ако арестуваш, или убиеш някого? Този полковник дава една заповед, друг полковник дава друга заповед. Той казва на войника: Слушай, вземи този човек, закарай го до границата и го пусни свободно да си отиде в отечеството. Кажи му една-две благи думи и се сбогувай с него. Кой от двамата полковници постъпва по-добре? Да застреляш човека, това е лесно, но какво се печели с това?“ Из „Учение и служене“ – УС, 30 януари 1938 г. „Вие съдите хората, че имат особени възгледи, особени вярвания, които не можете да приемете. И те ви съдят, че вие не приемате техните възгледи. Кой е на правата страна? – Аз имам право да мисля. – Че кой няма право да мисли? Важно е, че мисълта не е ваша. Вие не създавате вашите мисли. Мисълта е подобна на парите, с които си служите. Както изваждаш и туряш в джоба си пари, така и мислите идат отнякъде и си отиват. Вие ли създадохте парите? – Държавата ги създаде, а вие се ползвате от тях. Ако ти отпечаташ една банкнота, държавата ще те държи отговорен за това. Тя те пита: Ти ли отпечата тази банкнота? Ако не можеш да се оправдаеш, ще намериш затвора. Както държавата съди човека за делата му, така и невидимият свят го съди. Светът е пълен с фалшиви мисли, желания и постъпки. Те са фалшиви, защото нямат никакво съдържание. Има един закон в природата, който хваща фалшивите мисли. Той пита човека: Отде взе тази мисъл?“ Из „Първата песен“ – УС, 14 ноември 1937 г. „Всяка мисъл за Бога, колкото слаба да е, свети като искрица в съзнанието на човека и му допринася нещо. Дали разбираш, какво нещо е Бог, не е важно; обаче, всякога можеш да мислиш за Него. Тази мисъл все ще ти донесе някакво благо, макар и микроскопическо. Да мислиш за Бога, това значи да мислиш право. Ако кажеш, че Бог те е забравил, че на едного дал къща, а на тебе нищо, твоята мисъл за Бога е крива. Къщата е човешка придобивка. – Моят съсед има добри деца, ходят на училище, учат се, а моите деца не учат добре, нямам възможност да ги издържам. Бог на мене нищо не е дал. – Ти мислиш криво за Бога. Ти не оценяваш това, което ти е дадено, и не го прилагаш. Бог ти е дал ум, сърце и воля, на които всякога можеш да разчиташ. Бог ти е дал душа и дух, на които също можеш да разчиташ.“ Из „Оценяване и прилагане“ – УС, 3 октомври 1937 г. „Някой казва: Дотегна ми да живея като праведен, да се моля по три пъти на ден. Искам да бъда свободен, да си поживея, както ми е угодно. Ето, ти направи вече един грях. Тази мисъл не е твоя, тя е на черната ложа. Ти взе тази мисъл без позволение и я внесе в своята глава. Като влезе в главата ти, тази мисъл започва да работи, и ти я приемаш като своя. Тъмната, мрачна мисъл е подобна на бомба. Ти внасяш бомбата в къщата си и мислиш, че си в безопасност. Не, къщата ти, в един момент ще хвръкне във въздуха. Онези, които са направили бомбата, ще бутнат запалката и ще бягат. Всяка лоша мисъл и всяко лошо желание имат експлозивна сила. Всеки момент могат да избухнат и да ти причинят пакост. Като знаеш това, дръж всяка лоша мисъл, всяко лошо желание далеч от себе си, да не избухнат. Те са бомби, които кога и да е, ще избухнат.“ Из „Първата песен“ – УС, 14 ноември 1937 г. „Помагайте на хората, както можете. Ако не можете по физически начин, поне мислено помагайте. Преди да си отиде някой вкъщи, твоята добра мисъл да го настигне още по пътя.“ Из „Служене на Бога“ – УС, 28 ноември 1937 г.

„Ще кажете: отмерената, материалистическата философия има смисъл днес. Казвам: в отмерените неща няма живот. Ако математиката на материалния живот, която се занимава само с неорганическа материя, сравните с математиката, която се занимава с величини от човешкия живот, ще видите, че те имат диаметрално противоположни методи. В материалистичната математика всяко нещо е точно измерено. Дето няма живот, там всички неща са точно измерени, прецизни. Колкото по-точно са измерени нещата, това показва, че там действа материята. Когато материята има предимство над духа, тогава разумността е по-слаба. Когато някой химик изучава отровните, избухливите газове, той трябва да бъде много точен, много прецизен, но когато изучава човека и проявите на неговото сърце, на неговия ум и на неговата воля, той не може да приложи същите правила и методи. Тук вече взима участие закона на свободата.“ Из „Праведният“, НБ, 20 февруари 1927 г.

По последното ти изречение съдя, че най-вероятно си доловила това, което имах предвид. Ако под човек разбираме неговата душа, тогава, той прощавайки, наистина намира себе си. Въпросът е с коя част от себе си човек се идентифицира.

Да, и според мене това е същността на прошката. Малко по-рано прочетох нещо, което ме накара да усетя прошката също и като себеотричане. Когато прощава, човек се отказва от себе си, от личността си, от нисшето си аз. Той излиза извън рамките на своите егоцентрични интереси, становище и възгледи. Когато човек прощава, липсва елементът „Аз прощавам“. Човек прощава от своята душа. Личността „прощава“, защото... – това всъщност е вид сделка.

На 16 Февруари: През 1860 г. свиканият от Високата порта църковно-народен събор в Цариград е закрит. На събора присъстват само трима представители на българските епархии. Българските очаквания не са удовлетворени. Отхвърлено е дори умереното искане за назначаване в епархиите на владици, които да знаят езика на местното население. В знак на протест българските представители отказват да подпишат протоколите на събора. Църковната борба се изостря все повече. В много селища населението не приема новоназначените гръцки владици. На 3 април 1860 г. (Великден) Иларион Макариополски не споменава на тържествената служба името на гръцкия патриарх. Великденската акция повдига духа на българския народ. От всички краища на България пристигат прошения, с които народът се отказва от Цариградската Патриаршия и признава за свой духовен глава Иларион Макариополски. След акцията Макариополски е заточен заедно с присъединилите се към борбата Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Във всички български земи се провеждат митинги, изгонват се владици, населението не плаща църковните данъци и др. Критското въстание (1866-1869 г.), нарастването на революционния подем, преминаването на четите на П. Хитов и Филип Тотьо (1867 г.), на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.) в България принуждават Високата порта да разреши църковно-националния въпрос в полза на българския народ.Така на 28 февруари 1870 г. е издаден ферман за учредяването на Българска екзархия. През 1861 г. българският просветител и книжовник Димитър Миладинов (1810-1862 г.) е арестуван в родния си град Струга и окован във вериги е изпратен в Битоля. През 1872 г. Иларион Ловчански отказва да приеме екзархийския пост с мотива, че е вече стар. Същия ден се провежда нов избор, при който за екзарх е избран видинският митрополит Антим. Иларион Ловчански със светско име - Иван Иванов е висш български духовник и патриот. Учи в Елена и в Капиновския манастир, където прекарва дълги години. Монах е от 1819 г. Служи при търновските митрополити като дякон, йеродякон, архимандрит и протосингел. Епископ е от 1849 г. През март 1852 г. е назначен за епископ на Ловчанската епархия. Подпомага развитието на новобългарското училище. Отрича се от Цариградската патриаршия през декември 1868, присъединява се към българския архиереи и отива в Цариград. След учредяването на Българската екзархия през 1870 г. е назначен за председател на Привременния синод. След като отказва екзархийския пост през 1872 г. оглавява Кюстендилски митрополия и до смъртта си остава там. През 1887 г. е организиран бунт от офицери русофили в Силистра. След контрапреврата през 1886 г. по-голямата част от офицерите, участвали в детронацията на княз Александър I Батенберг, емигрират. По-късно и други русофилски настроени военни и политически дейци са принудени да напуснат страната поради политиката, провеждана от Регентството (1886–1887 г.). Част от емигрантите се установяват в Румъния. В Букурещ те създават Емигрантски офицерски комитет, който си поставя за задача да подготви и вдигне бунтове във военните гарнизони в Русе и Силистра на 19 февруари 1887 г., след което да се пристъпи към завладяване на властта в цялата страна. За целта в Силистра е образуван местен комитет, начело на който застава началникът на гарнизона капитан Христо Кръстев. Властите разбират за подготвяния заговор, поради което бунтът започва преждевременно на 16 февруари. От Румъния в града пристигат офицери, ръководени от Р. Димитриев. Регентството взема бързи мерки за ликвидиране на бунта. Към Силистра са изпратени войскови подразделения, а вътре в града се води пропаганда за разколебаване на войниците. Бунтът е потушен, капитан Христо Кръстев е убит, а на участниците са наложени тежки наказания. През 1900 г. е обнародван Закон за празничните дни в Княжеството. През 1904 г. в София се създава Съюз на южнославянските художници "Лада" от представители на България, Сърбия, Словения и Хърватско. На 23 февруари 1905 г. се конституира българската секция с председател Ярослав Вешин и секретар Харалампи Тачев. Тя организира Втора Южнославянска изложба (15-16 август 1906 г.) в София и поема ръководството на съюза. През 1940 г. е назначен нов служебен безпартиен кабинет начело с проф. Богдан Филов, който многократно е преустройван. През 1945 г. Първа Българска армия приключва окончателно съсредоточаването си в Унгария и заема полосата за отбрана, заповядана й от командването на Трети украински фронт. През 1974 г. в периода 16 - 19 февруари в София се провежда сесия на Световния съвет на мира. През 1990 г. в заявление пред БТА външният министър Бойко Димитров подчертава, че не може да се поставя въпросът за "македонско малцинство" в България и че обръщението на югославската Скупщина до българското Народно събрание по този въпрос е намеса във вътрешните работи. Родени: През 1857 г. - генерал-майор Иван Попов. През 1876 г. Попов участва в четата на Филип Тотю. След Освобождението завършва Военното училище в София с първия випуск (1879 г.). Служи в пехотата. През Сръбско-българската война (1885 г.) като капитан командва дружина във Втори пехотен Струмски полк и се сражава при Сливница и Пирот. След приключването на войната заема редица строеви длъжности - командир на дружина, командир на Двадесет и втори, Двадесет и седми и Осми пехотен полк (1893 г.). Получава звание полковник на 2 август 1895 г., командва бригади в Пета, Седма и Девета пехотни дивизии. По време на Балканската война (1912-1913 г.) е командир на Втора бригада от Първа пехотна Софийска дивизия, която воюва при Люлебургаз. В навечерието на Междусъюзническата война (1913 г.) поема командването на Първа пехотна дивизия , а впоследствие на Тринадесета пехотна дивизия. След войната излиза в запаса. Народен представител е в ХVII ОНС. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя". През 1920 г. - Андрей Михайлов Чапразов - български театрален и филмов актьор. Учи право, музика и актьорско майсторство. Той е един от стълбовете (до пенсионирането си) на Народния театър “Ив. Вазов”. Изпълнява роли в : “Дон Карлос”, “Ромео и Жулиета”, “Крал Лир”, “Сирано дьо Бержерак”, “Нора”, “Тази малка земя”, “Хъшове”, “Обещай ми светло минало” и др. Има над 5 000 записа в радиотеатъра, чийто създател е. Записва на плочи различни поетични композиции. В телевизията е от нейното създаване (1959 г.). Роли в телевизионния театър изпълнява в: “През една дъждовна есен” (1963 г.), “Семейство Калинкови” (1968 г.), “На живот и смърт” (1974 г.), “Умирай само в краен случай” (1978 г.), “Отрова в извора” (1978 г.), “Тази малка земя” (1978 г.), “Спирка Берлин” (1982 г.), “Бронзовият ключ” (1984 г.), “Константин философ” (1986 г.), “Признавам всичко” (1989 г.) и др. В киното е от 1944 г. Филмография: “Героите на Шипка” (1955 г.), “Следите остават” (1956 г.), “Това се случи на улицата” (1956 г.), “Големанов” (1958 г.), “Дом на две улици” (1960 г.), “Специалист по всичко” (1962 г.), “Черните ангели” (1970 г.), “Обич” (1972 г.), “Зарево над Драва” (1974 г.), “Допълнение към ЗЗД” (1976 г.), “Топло” (1978 г.) и др. През 1928 г. - Професор Иван Йорданов Славов. Той завършва философия в Софийски университет (1956 г. ), а по- късно е преподавател във Философски факултет от (1960-1993 г.). Преподавател е по естетика. Професор Славов е първият български посланик в Словакия (1995-1998 г.). Негови трудове са: “Марксовото естетическо наследство” (1972 г.), “Кичът” (1977 г.), “Ирония в структурата на модернизма” (1979 г.), “Критически резонанси” (1982 г.), “Дилетантизмът” (1984 г.), “Марксизъм и естетика” (1988 г.), “Прекословици” (1988 г.), “Кич спектър” (1990 г.), “Златната решетка” (1991 г.), “Цеко Торбов - несломимият кантианец” (1992 г.), “Фашизмът” срещу фашизма” (1992 г.), “Речник на глупостта” (1998 г.) и др. През 1945 г. - Стефан Диомов- български естраден композитор. С музика се занимава от 1961 г. Утвърждава се като ръководител на вокалните групи "Тоника" (1972 г.) и "Тоника СВ". От 1986 г. е главен художествен ръководител на група "Магистрали". Песните му печелят награди на редица конкурси в България. През 1949 г. - Николай Петров Звезданов - български литературовед. Завършва българска филология в СУ (1974 г.), а по- късно работи като асистент по руска класическа литература във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Защитава кандидатска дисертация на тема "Художествената картина на света в творчеството на Йордан Радичков и Гогол". Специализира в Москва. През 1989-1991 г. е лектор по български език и култура в Мексико Сити. През 1991 г. чете лекции по руска класическа литература в университетите "Интерконтинентал" и "Иберо американа". Негови съчинения са: "Неосветените дворове на душата. (Йордан Радичков)" (1987 г.), "В света на "Майстора и Маргарита" (1992 г.). През 1952 г. - Иво Папазов (псевдоним на Ибрям Хапазов) - български музикант, кларнетист виртуоз. Роден в семейство на цигани- мюсюлмани. Свири от 5-годишен. Не изпълнява повелята на баща си да учи акордеон и изискването на преподавателите в Детската музикална школа да свири само класическа музика. Отдава се изцяло на народната музика. През 1974 г. създава оркестър "Тракия". След "възродителния процес" в България Джо Бойд (продуцент на "Пинк Флойд") извежда Иво Папазов и оркестър "Тракия" на международната сцена, което им осигурява много концерти, записи и световно признание. Папазов записва с музиканти от цял свят и звукозаписни компании в различни страни издават неговите албуми. Сред най-продаваните етноалбуми на "Ханибал рекърдс", подразделение на "Райко диск", са записите на Папазов, продуцирани от Джо Бойд. През 1992 г. Иво Папазов и оркестър "Тракия" са класирани на 5 място в анкетата на критиците на сп. "Даун Бийт" в категорията "уърлд бийт". Дискография: "Иво Папазов, кларнет" (1980 г.), "Популярни кларнетисти от Тракия" (1983 г.), "На хорото" (1984 г.), "Иво Папазов, циганска музика" (1985 г.), "Стамболово’86" (1987 г.), "Orpheus Ascending" (1991 г.), "Balkanology" (1993 г.). Починали: През 1949 г. - Димитър Манолов Нейков, български политик, един от ръководителите на БРСДП. Нейков завършва философия в Мюнхен (1908 г.). Между Първата и Втората световна война е секретар на БРСДП. След 1935 г. поддържа линията за единодействие с БКП. Посещава СССР в състава на парламентарна делегация през 1939 г. Член е на Отечествения фронт. Нейков е министър на търговията, промишлеността и труда в първото правителство след Деветосептемврийския преврат 1944 г. Подпредседател е на Великото НС (1946-1949 г.). Включва се в борбата за разгромяване на легалната опозиция. През 1970 г. - Лазар Иванов Попов- български цирков артист, педагог и режисьор. Попов е лауреат на най-високото звание за цирково изкуство в света "сеньор на цирковото изкуство". Учи в Политехническото училище в Ание, Франция, но го напуска и става цирков артист. Дебютира на 1 октомври 1897 г. в Брюксел в номера "Въздушни бари", изпълняван от румънската трупа на Димитреску, с която работи до 1901 г. (с прекъсване). През 1905 г. се представя за първи път с номера "Трапец на смъртта" в берлинския цирк "Шуман" (уредът, който използва, е негово изобретение и по-късно е широко използван в цирковата практика). Работи в цирковете "Ренц", "Чинизели", "Волнер", "Барнум Байлай", "Хамершмид", "Пиерантони", "Браун" и др., гастролира в Европа, Азия и Америка. С брат си построява в София стационарния цирк "Колизеум" (1919-1926 г.). Редактира списание "Цирков глас" (1933-1941 г.). Заедно с А. Димитров и К. Михайлов основава цирк "Роял-Добрич" (1933-1948 г.). Директор (1948-1956 г.) на цирк "Родина" (национализирания цирк "Роял-Добрич"), главен режисьор (1956-1961 г.) в дирекция "Български циркове". Изтъкнат педагог, обучава голяма част от следвоенното поколение циркови артисти. Поставя номерата "Акробатика", "Бари", "Жокейска езда", "Преден трамплин", "Стълба на крака", "Шари-вари", "Отвесни въжета", "Перш", "Танц върху опъната тел" и др. Автор е на книга със спомени - "С цирка по света" (1973 г., посмъртно) и на автобиографичния роман "Смъртният скок" (1971 г., посмъртно). През 1971 г. - Александър Петров Стоименов - български художник - живописец и плакатист. Роден е в Кукуш. Завършва живопис в Държавната художествена академия в София (1926 г.) при Н. Маринов. Специализира във Флоренция (1940-1941 г.). Работи като учител по рисуване в София (1941-1944 г.) и художествен редактор в изданието “Наука и изкуство”. Член е на Дружеството на новите художници. Рисува пейзажи, портрети, натюрморти и композиции на социални теми. Работи в областта на агитационно-монументалната живопис и приложната графика. Участва в създаването на “Братската могила” в Борисовата градина в София. По-известни негови творби: “Портрет на жената на художника” (1936 г. ), “Предградие” (1937 г.), “Рибар” (1937 г.), “Завръщане” (1938 г.), “Портрет на момиченце” (1958 г.), “Площад “Народно събрание” (1959 г.), “На открито” (1962 г.), “Созопол” (1963 г.), “На разговор” (1964 г.), “Портрет на Рибаров” (1967 г.), “Лодки” (1967 г.), “Автопортрет” (1968 г.), “Натюрморт” (1968 г.) и др. През 1982 г. - Иван Христов- български оперен певец (баритон) и музикален педагог. Завършва право в СУ (1925 г.); взема уроци по пеене при М. Михайлов в София. Учи пеене в Милано при М. Саммарко и Е. Вентура (1923-1931 г.). Иван Христов завършва Държавната музикална академия в София (днешната БДК, 1937 г.) при М. Цибулка. Дебютира в операта в София през 1935 г. с ролята на Бал Хакан ("Савската царица" от К. Голдмарк). Утвърждава се в драматични роли от италианския оперен репертоар от ХIХ в. През 1983 г. - Дора Габе - българска поетеса. Учи в Женева (Швейцария) и Гренобъл (Франция), където завършва френска литература. Редактор е на "Библиотека за малките" (заедно със С. Андреев) (1926 г.) и на детското списание "Прозорче" (1939-1941 г.). След 9 септември 1944 г. завежда отдел "Културни връзки с чужбина" в Министерство на пропагандата (до 1947 г.). Дора Габе е съветник по културните въпроси в българското посолство във Варшава (до 1949 г.). Превежда. Нейни съчинения: "Теменуги. Лирически песни" (1908 г.), "Малки песни" (1923 г.), "Някога" (1924 г.), "Малкият добруджанец" (1927 г.), "Мълчаливи герои" (1931 г.), "Буквар и първа читанка" (1936 г., в съавторство с Хр. Спасовски), "Когато бях малка" (1939 г.), "Партизанска поема" (1946 г.), "Неспокойно време" (1957 г.), "Нови стихове" (1963 г.), "Лирика. Избрани стих." (1966 г.), "Почакай слънце" (стихове, 1967 г.), "Невидими очи" (стихове, 1970 г.), "Майка Парашкева. Романизована биография. [на П. Димитрова]" (1971 г.), "Стихотворения" (1975 г.), "Глъбини. Разговори с морето" (1976 г.), "Избрани стихове" (в 2 т., 1978 г.), "Избрани преводи" (1979 г.), "Поеми" (1982 г.), "Светът е тайна" (1982 г.), "Избрани стихове" (1982 г.) и много други.

Мисъл на деня - 16 Февруари 2009 г. „Шестата раса е расата на блудния син, който се връща при баща си. Тя е Шестата раса, която иде... Тази раса иде с едно съзнание на смирение, тя вижда всичките погрешки на петата, на четвъртата, на третата, на втората и на първата раса. Казва сега: „Господи, и деди и прадеди са живели тъй, с туй разбиране; аз искам да бъда слуга. Вече нямам друго желание, както те са разбирали – искам да бъда слуга.” Казвам: вие може да бъдете от Шестата раса, ако имате онова смирение.” Из Да Му служим без страх, 39-та НБ, 18 септември 1938 г.

Да, но в случая говорим за хора. За разлика от животните и растенията, човек притежава самосъзнание. Животните след смъртта си попадат в сънно състояние и не изпитват тази привързаност към земята и тялото, която хората изпитват. При изгарянето просто се ускорява дезинтеграцията на организма, съставящите го елементи се освобождават по-бързо. В пепелта има не по-малко ценни вещества, отколкото в почвата получена в резултат на естествено гниене. Освен това кремацията е за предпочитане от чисто хигиенна гледна точка и от гледна точка на здравеопазването.

Не точно от материята, а от низшите желания, привързващи духа към материята. Човек се преражда заради ненадживените си желания.