Станимир

Всъщност за да се разбере астрологията Вселената трябва да се разгледа като един жив организъм и да се направят нужните съпоставки със силовите центрове и енергиите протичащи през човешките тела. Енергиите, които влияят на човека са пряко свързани с неговото място в този организъм, степен на развитие. Астрологията може да покаже на човека неотработените остатъци от неговото минало, но не може да го освободи от тях; може да посочи най-близките възможности за развитие, енергиите с които трябва да работи за да продължи напред, но не може да свърши работата вместо него. Всеки космически силов център има най-различни влияния и от развитието на човека зависи точно с кои от тях ще се свърже. Един неразвит духовно човек не може да приеме висшите въздействия на една планета например, а развитият духовно човек ще е преодолял по-грубите и въздействия. За един духовен учител или посветен планетата ще има пък трето влияние. Освен това той ще изпитва влиянието на силови центрове, които за обикновения човек нямат никакво значение и съвременната астрология въобще не разглежда. Хората търсят в астрологията начин за предсказване на бъдещето, но всъщност с развитието си човек взема съдбата в свои ръце. Влиянията на небесните тела продължават да си действат, но човек влиза в сътрудничество с тях, използва ги за развитието си, а не се оставя тези влияния да го носят, като листо носено от вятъра. Всъщност познатата ни астрология действа за средния човек и колкото е по-развит духовно човек, толкова по-малко приложима е тя към него.

Ще използвам тези две твърдения за да продължа разсъжденията си. Второто твърдение е очевидно вярно – поне за мене. За първото трябва да помисля още малко. По-късно може би пак ще се върна на него. Щастието е отношение на човека сам към себе си. В малко по-абстрактен план: към начина по който Живота протича през човека, а не толкова към външната страна на живота протичащ около човека. Щастието е отношение към Живота. Добротата е отношение на човека към другите; към Живота проявяващ се чрез другите. Сега от малко по-различен ъгъл: Тъй като човек е част от една система (семейство, държава, човечество, космос), той ще е щастлив доколкото е намерил своето място в тази система и е в хармония с нея и с елементите и. Това би дало възможност на Живота по-пълно да протече през системата и през отделния човек. Всъщност човек не може да е истински щастлив, докато и останалите единици от системата не са намерили своето място и не са постигнали хармония. Добротата е стремеж към установяване на хармония на една единица с останалите, стремеж към това всяка единица да заеме съответстващото и място. В тази връзка злото е стремеж на една единица да заеме място, което не и съответства или да „постави“ друга единица на такова място. Любовта е осъзнаването на взаимовръзката и взаимозависимостта между отделните единици и на цялото; омразата е желанието да изкараш дадена единица от системата, да прекъснеш връзката си с нея.

Крайна е, и както споменах, съвсем умишлено. Самият отговор не е толкова важен, а разсъжденията, чувствата и асоциациите, които ще предизвика въпросът. А ако говорим не за преходните, привидни, показни доброта и щастие, а за тях, като състояние на душата, то въпросът е съвсем нерешим. Всеки иска да е щастлив, а повечето хора осъзнават, че искат и да са добри (предполагам всички от тук пишещите). Значи имаме две неща, които обикновено човек силно желае. Стремежът към доброта не е толкова осъзнат при средния човек, колкото стремежът към щастие, но въпреки това той си съществува във всяка човешка същност. В реалния живот един такъв избор между щастието и добротата, за много хора би изисквал сериозна жертва, без значение какво ще изберат. Подобни ситуации не са чак толкова рядко срещани. Все пак такъв избор може да съществува само в краткосрочен план и последствията обикновено се ограничават най-много до продължителността на един човешки живот, което от гледна точка на душата не е много. В дългосрочен план човек не може да изгуби нито щастието, нито добротата си, като проблемът е по-скоро да ги намери, да ги забележи, а иначе те са си неотделима част от него самия. Аз бих избрал добротата. Ако ми стигнат силите естествено. В една реална ситуация, подобен избор е сериозно изпитания и не е толкова лесен, колкото само да кажеш, че ще избереш доброто.

Иви, Честит Рожден Ден! Много обич, щастие и усмивки ти желая, и на сладурите също!

Слепия трябва да прогледне. Дотогава ще разчита на останалите си сетива. Като прогледне ще разбере накъде са го водили и дали е избрал правилно водача си. Разбира се, че трябва да се направи оценка на водача дали е способен да те води, но не само в умствен план. Истинския водач не води човек по пътя, а му помага сам да го види, т.е. помага му да прогледне.

Все пак забелязах, че сам постави „добър“ и „лош“ в кавички. Когато оценяваме едно действие като добро или лошо, трябва да изхождаме от съзнанието на извършителя на действието. Той поражда причина, и последствията от неговото действие ще се върнат към него, съгласно неговото ниво на съзнание, а не на този от който е откраднал или някой страничен наблюдател примерно. В случая крадецът би натрупал повече отрицателна карма ако остави семейството си да умре. Външното богатство и притежание са илюзия. То не е важно само по себе си. Ако откраднеш за да притежаваш ти също си във властта на тази илюзия, но когато откраднеш единствено от загриженост за някого, нещата вече стоят различно.

Човек е добър или не е добър независимо от действията си – това е нагласа на съзнанието, вътрешен стремеж. Ако нещата не се получават причината не е в добротата или липсата и, а в оценката на ситуацията, изборът на начин по който опитваме да постигнем добрите си намерения, средствата с които разполагаме, т.е. въпрос на знание, опит и възможности.

Здравейте, В тази анкета бих желал да ви задам въпроса, кое смятате за по-важно: да бъдете добър или да бъдете щастлив? Също така бих се радвал ако се обосновете. Зная, че понятията „добро“ и „щастие“ са твърде разтегливи, но за мене е важно, как вие ги разбирате и да отговорите според това. Умишлено не съм предвидил в анкетата отговор „и двете“, „не знам“ или „зависи“. Бихте ли отговорили на анкетата по друг начин ако не ставаше въпрос за вас самите, а за това какви трябва да бъдат другите хората? Благодаря ви предварително!

Пак правиш обобщения базирани единствено на собствения ти опит. Аз себе си например не се считам нито за нещастен, нито за лош, а понятието „възрастен“ е много широко и включва преобладаващата част от живота на човека, често периоди в които той е съвсем различен. Та да те питам, кое е по-важно за тебе: да си щастлив или да си добър? Всъщност открих анкета тук, така че и други могат да се включат.

„„И ще създам нова земя и ново небе.“ Основата на новата земя и на новото небе е Любовта. Искате ли да придобиете тази Любов, наблюдавайте небето и отправяйте към Бога по една малка молитва. Каквото и да е времето вън, излизайте вечер да наблюдавате небето. Не вършете това по буква, но от любов. Погледнете към небето и отправете към Бога една малка молитва, от няколко думи само, но нека тя бъде пропита от любов. Кажете си: Господи, ние Ти благодарим за хубавия живот, Който Си ни дал. Ние Ти благодарим за този свят, който Си създал. Ние искаме да живеем по новия начин, по закона на Любовта, която си внесъл в душите ни. Нека Твоята светлина озари умовете ни, да разрешим въпросите, които седят пред вратата на нашата душа!“ Из „Новата земя“ – НБ, 13 февруари 1927 г.

„„Ще създам нова земя и ново небе.“ Това значи: старата земя и старото небе ще заминат, и Господ ще създаде в нас нова земя и ново небе – нов свят. Любовта ще бъде основа на този нов свят. Това е ново не само за хората, но и за всички напреднали същества, както и за ангелите. Сега Любовта влиза в нова фаза, и затова, който иска да осмисли своя вътрешен живот, той трябва основно да проучи Любовта. Не проучи ли Любовта, той ще живее в старата земя и в старото небе. Ако слушате един музикант с любов, той ще вдъхне във вас живот, и вие вътрешно ще го разберете; не го ли слушате с любов, той ще остане за вас чужд, и вие ще долавяте само външната страна на неговото свирене. По същия начин, ако живеете с любов, вие ще чувате навред такава симфония, каквато никога не сте слушали; тогава всички неща, всички явления ще придобият за вас дълбок смисъл.“ „Казвам: Тази е великата философия, която трябва да се приложи в живота. Съвременните хора търсят начини за поправяне на света. Светът всякога може да се оправи. Как? – Чрез закона на Любовта. Каквато служба и да заема човек, бил той военен, писател, учител, философ, държавник или свещеник, тури ли в живота си Любовта, като основа, неговата служба е благословена. Ако във всяка служба няма любов, тя е отклонение от правия път на живота. Имаш ли любовта в себе си и лук да пържиш, все ще научиш нещо; нямаш ли любов в себе си, и в най-големия университет да си, ще изгубиш и това, което знаеш. Много хора, след като свършат няколко факултета, казват: Животът няма смисъл, всичко е празна работа. Те изгубват всякаква вяра и в науката, и в живота – всичко се обезсмисля за тях. Така е, без Божията Любов, животът няма смисъл, няма никаква основа. Обичате ли поне едно лице в света, тогава и знанието, и мъдростта, и поезията, и изкуството, и науката, и философията придобиват смисъл. Кое е това лице, което трябва да обичате? Някое лице на земята ли? Човек ли трябва да обичате? Не, хората на земята са само сенки, отражения. Вие трябва да намерите душата на този, когото обичате. Наистина, душата живее в тялото на човека, но заради нея ще обичате и човека. Душата има Божествен произход. В нея Бог живее. Намерите ли душата на човека, вие ще бъдете готови на всякакви жертви, Божественият закон гласи: обичате ли една душа, вие ще обичате и всички останали. Обаче, на земята този закон се прилага в съвършено обратен смисъл: щом обикнете една душа, вие се затваряте в себе си, и не може да обичате останалите души. Вследствие на това задържане на Любовта във вас, раждат се ред противоречия и разрушения. И смъртта е резултат от неправилното приложение на Любовта. Който не люби, той непременно ще умре.“ „И сегашният свят е на мястото си, но само едно качество още му липсва, за да се изправи. Ще кажете: Кое е това качество? Питам: Каква е разликата между мъртвия и живия човек? – Мъртвият няма топлина. Внесете топлина в мъртвия човек, и той ще възкръсне и ще почне да се движи и да говори. Що е топлината? – Божествената Любов. Следователно, душите се различават една от друга по степента на Божествената Любов, т.е. по степента на своята топлина. Значи, дето Божията Любов цари, хората са живи.“ Из „Новата земя“ – НБ, 13 февруари 1927 г.

„Поезията запознава човека с висшите светове, с небето; музиката доставя вътрешна наслада на човека и го тонира. Каквато работа и да започва човек, да обмисля някой въпрос, да чете, да пише или да учи нещо, преди всичко той трябва да започва с музика. Музиката е ключ за тониране. Който не е музикант, не може да влезе в Царството Божие. На това основание в Питагоровата школа не са приемали за ученици ония, които не са музиканти. Някой казва: Аз не искам да свиря. Казвам: Който не иска да свири и пее, ще остане за дълго време на земята; такъв човек не може да влезе в Царството Божие. Като говорим, че всеки човек трябва да свири и да пее, ние не разбираме да стане музикант или певец, като съвременните музиканти и певци. Ние говорим за музика и за пеене, в които душата се излива. Такива музиканти и певци се срещат много рядко на земята. Те са извънредни таланти, които идат на земята да свирят и пеят на хората, да ги повдигат и по този начин да изкупят греховете си. Ако те не изпълнят своето предназначение, както трябва, невидимият свят ще ги изпрати отново на земята, но вече като обикновени хора. Дойде ли един велик музикант на земята, той трябва да съзнава своята мисия, да свири, да работи със своя талант за облагородяване на човечеството. Неговата музика трябва да вдъхва вяра между хората и да ги примирява. Един американец мой познат, ми разправяше за едно свое силно преживяване, предизвикано от музиката на Камила Русо, ученичка на Паганини. Той разправяше: „Когато слушах Камила Русо да свири „Сънят на живота“, в мене стана цял преврат. От този момент аз бях готов да се примиря с всички хора, да раздам имането си на бедните и да започна чист и свят живот.“ Това значи да свири човек с вдъхновение. Само такава музика може да внесе нови импулси в живота на човека. Без музика животът губи смисъла си и постепенно се изхабява.“ Из „Новата земя“ – НБ, 13 февруари 1927 г.

„В Библията, например, се казва: „И направи Господ човека по образ и подобие свое. Направи Господ света.“ – Това е детинско разбиране. Хората могат да правят много неща; например, те могат да направят някоя картина, или някаква книга и т.н. Обаче, за Бога не може да се каже, че Той прави нещата, както човек ги прави. Не може да се каже, че Господ е направил света, или че Господ е направил човека. Преди всичко, Божественият свят съществува вечно. Ако е въпрос за правене, могат да се направят четирите свята, които се проявяват последователно. Тези светове наричат светове на промени. В един от тези светове се проявява законът на инволюцията; а в друг пък се проявява законът на еволюцията. Трите Божествени свята – на Любовта, на Мъдростта и на Истината – съществуват вечно. Те нито се променят, нито се изменят. Световете, които се променят, се отразяват в Божествения свят. В това има голяма красота. И наистина, красиво е, когато виждаме в човека нещо възвишено и благородно! Когато слушаме музика, или когато четем някои хубави произведения, или когато гледаме една художествена картина, ние се възхищаваме, но всъщност и музиката, и поезията, и изкуството не съществуват на земята. Те са отражение на Божествения свят. Само там има музика, поезия, изкуство и наука. Следователно, човек може да бъде дотолкова музикант, поет, художник или учен, доколкото той е във връзка с Божествения свят.“ „Казвам: Новото небе и новата земя, които се създават сега, се отнасят до човека. Под думата „небе“ разбираме красивото, разумното начало в човека. В Божествения свят са вложени опитностите на всички вселени, които са съществували някога и които ще съществуват за в бъдеще. Който иска да види учени хора, той трябва да отиде в Божествения свят, т.е. в света на новото небе. И за новото небе има велик ден, когато и то се пременява, облича се в нови дрехи. Другите светове се променят и изменят, а новото небе, т.е. Божественото небе се само проявява. Живо е това небе! Праговете на новото небе мислят по-правилно от най-видните философи на земята. Прозорците на новото небе съчиняват по-хубави стихотворения от тези на нашите най-добри поети. Дърветата на Божествения свят, с шумоленето на своите листа, произвеждат по-хубава музика от тази на най-видните съвременни музиканти. Ако листата на дърветата свирят по-хубаво и от най-великите музиканти на земята, може да си представите, какви ще бъдат живите музиканти на новото небе! Ако слушате да свирят тия велики музиканти, по никой начин вие не бихте желали да се върнете на земята. Някой казва: Това са приказки от 1001 Нощ. Човек трябва да благодари, че има приказки от 1001 нощ. Животът е красив, докато в него има поезия, докато има приказки от 1001 нощ. Дойдем ли до материалистическия живот, който се изразява във форми, той представлява живот на смъртта. Това, което не е оформено, то представлява живот на безсмъртието. С други думи казано: всичко, което няма тежест, съставлява предмет на Божествения свят. Когато някоя велика идея от Божествения свят стигне до вас, тя ще се яви във форма на ангел, но всъщност още не е ангел. Казвате: Тази мисъл е отвлечена, тя не е реална. Казвам: Всички неща, които са близо до вас и до разбиранията ви, вие наричате реални, а ние ги наричаме сенки на живота. Ние наричаме реални неща тези, с които можем да се разговаряме. Между реалността и отражението на нещата има разлика. В отражението човек чува само себе си, а в реалността той води разумен разговор. Зададе ли въпрос, ще получи веднага отговор.“ „В човека живеят едновременно две същества: едното е родената човешка душа, която трябва да расте и да се развива едновременно в четирите променчиви свята, а другото същество е Божественото начало в човека, наречено „небе“. За земята, дето се намират четирите свята, е казано: „И земята беше неустроена и пуста.“ Значи, тя трябваше да се устройва. За небето не се казва, че трябва да се устройва. „Земята беше неустроена и пуста, и Дух Божи се носеше над нея.“ – Значи, Духът Божи ръководи човешката душа и работи върху нея. По какъв начин? – Като развива Божественото начало в човека. Ако той слуша Божественото в себе си, животът му постоянно ще се подобрява. Единственото нещо, което ще остане от света, който виждаме около нас, са месецът, звездите и слънцето. Светлината, която иде от слънцето, докато достигне до нас, минава през четири плоскости от различна материя, дето претърпява различни пречупвания. И в нашия организъм става същото: слънчевата светлина преминава през четири плоскости, дето претърпява различни степени на пречупване. Ето защо, когато светлината преминава през материята и се пречупва, същевременно тя намалява и силата си; за да имаме истинска представа за светлината, ние трябва да превръщаме тия пречупвания. По същия начин и всяка идея, която иде до нас претърпява тъкмо четири пречупвания, за които говори Исайя. И за да се разбере тази идея, ние трябва да я превърнем в нейното чисто състояние. По какъв начин ще се постигне това? – Като я прекараме през нашето сърце, през нашия ум и после през нашия разум, докато най-после стигнем с нея и до Божествения свят и разберем, какво представлява този свят. В това превръщане главно участие ще вземе волята.“ „Едно от качествата на Бога е, че Той никога не се изменя, а душите постоянно се видоизменят. Нищо лошо няма в това, че душите се променят. Красиво, е когато душата се мени. Когато се променя една душа, само тогава тя придобива нови качества и се развива. Божественият живот непрекъснато се влива в душата. И в това отношение, еволюцията и инволюцията не са нищо друго, освен вливане и изливане на Божествения Дух в душата. Той трябва да се влива вътре и да се излива навън, за да може душата да придобие онова знание и онази любов, които са необходими за развитието й.“ Из „Новата земя“ – НБ, 13 февруари 1927 г.

А не, изказването ми не беше продиктувано от емоции и беше добре обмислено. Казвам това, което виждам. Това беше и единствената цел на въпросното изказване. Разбира се, може и да греша.

Положителното мислене предполага цел, надежда, увереност, вяра, желание, което да бъде реализирано. Мисленето е творчески процес.

Човекът е граница. Животните не са самосъзнателни. Те може да вършат нещата „правилно“, но всъщност не ги вършат свободно, не ги вършат планирано, съзнателно, целенасочено, а инстинктивно; те са ръководени мепанически от инстинктите си. По-висшите същества от човека са способни да вземат правилно решение съзнателно, с ясна представа за последствията, но те могат това, защото вече са преминали етапа в които са били хора, етапа в който са правили не една грешка в изборите си и са се поучили от тези грешки. Хората грешат, но това е преходен етап, без който не може да се премине от животинското състояние в по-висшето състояние на душата.

Ама, разбира се, че са добри помощници. Просто не трябва да се разчита само на тях.

Приятел, може да се разглежда етимологически: 1) като човек, който ти е приятен; 2) също от приет; 3) при-ято, човек от ятото, групата в която живее и от която е зависим в живота си. Друга връзка засега не мога да направя. Някой който е в час с българския да помага .

Ами, той човек винаги може повече, отколкото предполага; също и държавата. Но самият поглед за съществуващите възможности, преценката на това, кое точно е възможно, как да се постигне и кога, как човек да реализира потенциала си, често не се преценяват правилно от човека. Все пак потенциала и на човек, а и на държавата като структура включваща хора в себе си е безпределен, разглеждано в дългосрочен план, но разгръщането му не може да стане произволно.

Аз си мисля за отношението, което човек има към другите хора в рамките или извън рамките на нацията към която принадлежи. Можем ли да имаме правилно отношение към другите нации, ако нямаме правилно отношение към хората съставляващи собствената ни нация? Правилното отношение към расите, вероизповеданията, националностите се определя от отношението към самите хора. За национализма може да се каже същото, което за отделния човек. Ако човек уважава себе си, ще уважава и нацията към която принадлежи. Крайният национализъм е аналогичен на крайното самовлюбване и възгордяване при човека. Както човек трябва да намери баланса между гордостта и смирението, между себе си и другите, както трябва да открие диапазона на разумното самочувствие, основано на реални качества и възможности в индивидуален план, същото е и в надличностен план, възприемайки се като част от една определена група, организация, нация, раса, религия, човечество и т.н.

Някои неща са от детството, други от минали животи. Двете не е толкова лесно да се различат, колкото изглежда на пръв поглед. Спомени от минал живот обикновено хората нямат и затова не могат да проследят причините за някои техни модели на реакция, на мислене, предразположения, навици и др. Тези психически механизми пък, които са създадени в детството, често не са създадени отведнъж, не са създадени целенасочено и съзнателно; други пък са резултат от единично събитие и наситени в изключителна степен с емоционалност. Това са събития, поведение на родителите и близките, влияние на средата и др. които са оставили своя отпечатък върху съзнанието на детето, множество фактори наслагвали се с течение на времето, които не е лесно да бъдат разграничени. Неприятните отпечатъци (спомени) биват дълбоко заривани, като следствие от неспособността на детето да ги посрещне и приеме. На повърхността остава по-скоро оценката на човека за тези спомени, извършена от човека в миналото, а за да бъдат преоценени, те трябва да бъдат изкарани на повърхността и „преживени“ отново. Проблем е да признаеш тези заровени спомени, да проникнеш през оценката, която вече си изградил за тях. Оценката касаеща спомените от детството е извършена подсъзнателно, в момент в който човек е все още с неразвита психика и поради това тя може да е изключително изкривена. Същото се получава и в ситуации предизвикващи емоционален шок, в които участниците не е задължително да са деца. Силната емоция пречи на правилното оценяване на ситуацията и спомена често бива заравян, като на повърхността остава оценката за страх и за това, че събитието не бива да бъде повтаряно, т.е. спомена припомнян. Събитията от по-късна възраст, когато човек е по-съзнателен и наред с това отговорен за постъпките си, обикновено получават по-вярна оценка и неудобните спомени не биват заравяни толкова надълбоко в съзнанието на човека.

На 4 Март: През 870 г. е създадена българската православна църква. На извънредно заседание на Осмия вселенски събор в Цариград, след дадени от специална българска делегация изявления, че когато завладели земята, наречена България, там заварили гръцко, а не латинско духовенство, е решено страната ни да остане под върховенството на Цариградския патриарх. По това време в България действа латинско духовенство, което трябва да напусне страната. Само през първите три десетилетия на тринадесети век Българската църква е в пълна каноническа уния с Рим. Обявяването на Българската църква за автономна архиепископия по решение на Вселенския събор се смята за голям дипломатически успех на първия български християнски владетел Борис I Покръстител. След стъпването си на престола хан Борис I твърдо решава да покръсти себе си и своя народ. Той сключва съюз с крал Людовик Немски. В договора фигурира точка и за приемане на християнството в България от Римокатолическата църква. Узнавайки за този съюз, Византия остро реагира и обявява война на България (863 г.). Българските войски претърпяват поражение и княз Борис I е заставен да приеме християнството от Цариград. През пролетта на 864 г. българският владетел и неговото семейство са покръстени от специално изпратени емисари на Византия в столицата Плиска. Този акт обаче се натъква на остра съпротива. Против него избухва бунт, който обхваща 10-те комитата в страната. Решен да отстои започнатото дело, княз Борис I наказва със смърт 52 боили и техните семейства. Възползвайки се от противоборството на двата християнски центъра, на свикания през 870 г. Вселенски църковен събор българският владетел прави още една крачка в утвърждаването на покръстването - Българската православна църква се сдобива със свой духовен глава в лицето на архиепископ, а по-късно и на патриарх. През 1770 г. пожар в Пловдив изпепелява над 500 къщи и много обществени сгради. През 1842 г. руският вицеконсул в Галац предава Георги Раковски на румънските власти. Първият разпит на Г. Раковски е воден лично от влашкия министър на вътрешните работи Михаил Гика. Късно вечерта Раковски е изпратен под конвой към Букурещ. На 3 март 1842 г. Георги Раковски доброволно отива при вицеконсула в Галац - Карнеев, който от своя страна го предава на румънските власти. От 11 февруари той се укрива в Браила при свои приятели, където подготвя Браилския бунт от 1842 г. На 10 февруари 1842 г. бунтът е разкрит от румънската полиция, приближените му са арестувани, а той успява да се укрие. След като научава за арестите Раковски се предава и на 14 юли е осъден на смърт. Поради гръцкото си поданство е необходимо да бъде изпратен от Цариград в Атина, за да бъде изпълнена присъдата, но гръцкият посланик в Цариград Ал. Маврокордатос вместо за Атина тайно го изпраща във Марсилия (Франция). Там Раковски остава година и половина. Поради липса на средства и невъзможност да замине да учи в Париж, през 1844 г. се връща в Котел под името Георги Раковски. През 1868 г. въпреки протестите на българското население в Пловдив пристига гръцкият духовник Игнатий. Той е назначен от Патриаршията за викарий на митрополит Панарет. Панарет Пловдивски е назначен за митрополит в Пловдив през 1861 г. Местното българско население обаче отказва да го приеме като гръцки митрополит и през 1868 г. той се отказва от върховенството на Цариградската патриаршия. След като Панарет Пловдивски застава на страната на българите в борбата им за извоюване на църковна и национална независимост, през 1872 г. той отново е назначен за митрополит в Пловдив и става член на Временния екзархийски съвет. През 1869 г. в Цариград започва да излиза в. "Право". Седмичникът излиза до 1873 г. Счита се за продължител на вестник "Гайда" (1863-1867 г.), като следва неговата номерация. Издател е Ив. С. Дочков. Редактор - Ив. Найденов. Сътрудници са: М. Д. Балабанов, Д. Енчев, Т. Шишков, С. С. Бобчев, П. В. Оджаков, Н. Михайловски, Н. Павлович, Й. Груев, и др. Вестникът е типичен представител на просветителските издания през Възраждането. През 1872 г. в Букурещ е създадено настоятелство за изграждане паметник на Георги Раковски. Раковски умира от туберкулоза на 9 октомври 1867 г. в Букурещ. През 1904 г. в Лондон Балканският комитет провежда конференция по македонския въпрос и защитава българската кауза с около 500 участници, сред които 40 депутати. Български представители са проф. Иван Георгов и Екатерина Каравелова. Балканският комитет е неправителствена организация в Англия, основана през 1903 г. по инициатива на братя Ноел и Чарлз Бъкстон. Комитетът цели да подпомага балканската политика на английските управляващи среди. Разгръща активна дейност в навечерието и по време на Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война. Застъпва се за правата на България след поражението й във войните, но без особени успехи. През 1914 г. Петнайсетото ОНС одобрява всеобща амнистия в новите земи, присъединени към България по време на Балканската война. На 22 октомври 1913 г. е издаден Царският манифест за амнистия и поемане управлението на тези територии. През 1941 г. САЩ блокират българските авоари на сума от 18 500 000 лв. През 1942 г. е арестуван Никола Вапцаров. На 6-7 юли 1942 г. започва процесът по дело № 585/1942 срещу членове и сътрудници на ЦК на БКП, сред които е и поетът. Въпреки усилията, положени от близките на Вапцаров, той е осъден на смърт чрез разстрел на 23 юли 1942 г. На този ден на стрелбището в Школата за запасни офицери са убити Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Петър Богданов и Георги Минчев. През 1943 г. е поставено началото на депортиране на евреите от Беломорието. 4058 души са транспортирани до Лом и оттам на 4 корабчета са изпратени до Виена. Оцеляват само 100 от тях. От 10 март започва депортиране на 7144 евреи от Вардарска Македония. Оцеляват само около 200 от тях. На 12 март са депортирани 161 евреи от Пиротско през Лом за Виена, а на 13 март 1943 г. започва депортиране на евреите от София. През 1947 г. е избран нов Управителен съвет на БАН с председател акад. Тодор Павлов. През 1954 г. на пленум на ЦК на БКП се избират Политбюро и Секретариат на ЦК. Промените на практика са одобрение на промените, предложени от Вълко Червенков още на пленума през януари с.г. В новото Политбюро влизат: В. Червенков, Георги Дамянов, Антон Югов, Георги Чанков, Райко Дамянов, Тодор Живков, Георги Цанков, Енчо Стайков и Иван Михайлов. Кандидат-членове на Политбюро са Тодор Прахов и Петър Панчевски. Секретариатът включва Тодор Живков (първи секретар), Борис Тасков и Димитър Ганев. През 1969 г. е издадено постановление на Министерския съвет за организацията на банковата система в България. През 1980 г. като самостоятелно звено към БАН е създаден Център по кирило- методиевистика. Негов председател е акад. Петър Динеков. През 1981 г. в Торонто, Канада, е открита изложба "Българска графика". През 1981 г. в гр. Мексико се открива изложбата "Средновековна България - изкуство и цивилизация". Изложбата е част тържествата, посветени на 13-вековния юбилей на българската държава. Те се провеждат в Мексико от 28 февруари до 6 март 1981 г. Участие взима и Людмила Живкова. През 2005 г. при нападение срещу патрул в района на град Хамза (разположен на около 50 км от Дивания, в провинция Кадисия) е ранен редник Гърди Христов Гърдев, картечар от І-ви взвод на І-ва рота на Четвъртия пехотен батальон на Българската армия. Патрулът се движил по южната част на пътя “Тампа” на 40-45 км. от база “Еко”. По-късно, въпреки оказаната му спешна медицинска помощ, редник Гърдев умира. Оказва се, че стрелбата идва от американски войник, охраняващ радиорелейния пост в близост крайната точка на българската зона за отговорност по пътя “Тампа”. В резултат е извършена проверка на Многонационалните сили в Ирак. На специален брифинг в Багдад на 11 март 2005 година ген. Джордж Кейси, командващ Многонационалната дивизия съобщава, че американските военни са допуснали две грешки, довели до смъртта на редник Гърди Гърдев – не са положили достатъчно усилия за идентифициране на обектите, намиращи се на главен път "Тампа", и са открили директно огън без предупредителни изстрели, както изискват правилата за употреба на сила. От американска страна са категорични, че не е имало умисъл в действията на американските военни от радиорелеен пост №5. На 8 март редник Гърди Гърдев е погребан с почести в родното си село Долно Съхране. Родени: През 1864 г. - Михаил Такев (М. Т. Юнаков) - български политик и държавник. Завършва Военното училище в София (1887 г.) и право в Париж (1893 г.). Като юнкер участва в преврата срещу княз Александър I и конвоира княза при напускането на България на 9 август 1886 г. Активен член на Демократическата партия и подпредседател на централното £ бюро. Министър е на вътрешните работи (16 януари 1908 г. – 5 септември 1910 г.), на обществените сгради, пътищата и съобщенията (5 септември 1910 г. – 16 март 1911 г.), на вътрешните работи и народното здраве (21 юни – 28 ноември 1918 г.) в правителството на Ал. Малинов. Потушава войнишкия бунт през 1918 г. Многократно е избиран за народен представител в периода 1894-1918 г. Убит е от анархиста Георги Донски на 24 януари 1920 г. в Пещера. През 1879 г. - Григор Иванов Чешмеджиев - български писател. Завършва право през 1903 г. във Висшето училище (днес Софийски университет). От 1908 г. е адвокат в София. Участва в Балканската и Първата световна война. По политически убеждения е широк социалист. Депутат е от 1919 г. до 1934 г. Става член на ОФ малко преди преврата на 9 септември 1944 г. Министър е на социалната политика в кабинета на К. Георгиев след преврата. Организира издаването на опозиционния в-к “Свободен народ” (1945). Негови съчинения са: “Под облак” (драма, 1911 г. с псевдоним Гр. Лютаков), “Изгубени страници” (1922 г., с псевдоним Via Dolorosa), “Сенки на младините” (1923 г.), “Синовете на Балкана” (роман-хроника на Балканската война, 1926 г.), “В навечерието на хаоса” (роман-летопис на Първата световна война, 1928 г.), “Към лобното място” (1930 г.), “Ильо болшевика” (1932 г.) и др. Защитава много комунисти на съдебни процеси (1941-1944 г.). Активен член на БСДП. През 1943 г. влиза в Отечествения фронт. Напуска ОФ и излиза в опозиция (януари 1945 г.). Умира на 16 септември 1945 г. в София. През 1961 г. - Теодосий Спасов - български музикант. Съчетава в творчеството си българския фолклор със джазимпровизацията, като по този начин създава собствен музикален стил. Сп.“Нюзуик” го нарежда сред талантливите музиканти от Източна Европа, създал “нов музикален жанр”. Завършва Музикалното училище в Котел и след това Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. Теодосий Спасов свири с изявени български джаз музиканти като В. Николов, О. Видев, Й. Ибрахимова, Б. Динев, Петър Петров и квартет “Русе”, “Акустична версия”. Участва в различни джазфестивали, множество концерти и записи, където той свири със световни джазмузиканти- А. Мангелсдорф, Т. Гурту, Раби Абу Халил, Глен Велес, Л. Йънг, Диониси Савополус и мн. др. Концертира с “Мистерията на българските гласове”, а през сезона 1998-1999 г. работи с ирландско танцово шоу “River Dance”. В България негови партньори са Хр. Йоцов, Ст. Янкулов и Р. Тосков. Записва с А. Вапиров, С. Щерев, И. Папазов и др. Теодосий Спасов е автор на музиката към филмите “Граница” и “Гори, гори, огънче”, на обработки на народни песни и пиеси, на композициите “Пясъчното момиче” (сюита), “Манипулация”, “Палеонтологомания” и др. Сред признанията, които получава, са: “Музикант на годината” за 1997 г.; статуетка “Аполон” 2001 г. за дългогодишно ярко присъствие в българския музикален живот и за успеха на световните сцени. Неговите произведения са “Дълъг път” (1985 г.), “Пясъчно момиче” (1989 г.), “Гурбет мохабет” (1990 г.; с М. Левиев и квартет “Катуми”); “Уелкя” (1994 г.), “Beyond the Frontiers” (1995 г.), “The Glimpse” (1996 г.; с Тр. Гурту); “А Fairy-Tale” (1997 г.; с А. Вапиров и Ст. Янкулов), “Fairy Tale Trio - Jazz Accross the Border” (1998 г.); “Братимене” (1998 г.; с М. Левиев). През 1968 г. - Киркор Киркоров – български боксьор. През 1984 г. той печели златен медал от турнира “Странджата”. През 1986 г. става европейски вицешампион, а през 1992 г. световен шампион. Починали: През 1925 г. - Полковник Рачо Хаджиев - военен деец. Учи в Априловската гимназия в Габрово, а след Освобождението завършва Елисаветградското военно училище. В Сръбско-българската война 1885 г. Хаджиев е командир на Пета запасна дружина от Четвърти пехотен Плевенски полк, с която действа във Видинския гарнизон. През 1904 г. е командир на Седемнадесети пехотен (Доростолски полк). По време на Балканската война (1912-1913 г.) Хаджиев участва в атаката на Чаталджанската позиция и в овладяването на Одринската крепост. През 1930 г. - Васил Пундев – български публицист, журналист, литературен критик и историк. Роден е на 6 септември 1892 г. в Дупница. Участва в Балканската война (1912 г. –1913 г.) и в Първата световна война (1915 г.- 1918 г.). През 1919 г. завършва славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работи в Народната библиотека и като учител в Първа софийска мъжка гимназия. След възстановяването на ВМРО през 1919 г.се включва активно в дейността £. Участва в редактирането на вестник "Македония" от 1926 г. до 1930 г. В периода 1929-1930 г. е главен редактор на вестник "Вардар". Сътрудничи и в други литературни вестници и списания: "Слово", "Литературен глас", "Демократически преглед", "Златорог", "Отец Паисий" и др. След разцепването на ВМРО минава в крилото на генерал Ал. Протогеров и активно подкрепя федералистките идеи. Убит е на ул. "Шипка" в София от привърженици на Ив. Михайлов. През 1953 г. - Теодор Гълъбов - български стенограф. Разработва теорията и методиката на българската стенография и подготвя "Доклад и правилник проект за стенографската служба в Народното събрание до господина Председателя на Народното събрание" (1918 г.). Председател е на стенографско дружество "Габелсбергер" (1897 г.), на дружество "Бързопис" (1903 г.).В периода 1923 г. –1929 г. е доцент по стенография в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. В годините между 1926 г. – 1935 г. Гълъбов е директор на Българския стенографски институт. Редактор и издател е на вестник "Бързопис" (1895 г.), списание "Бързопис" (1906 г.-1907 г.) и "Стенографско списание" (1924 г.-1926 г.); като притурка към "Стенографско списание" през 1925 г. излиза съставената от Т. Гълъбов "Кратка стенографска енциклопедия". През 1963 г. - Владимир Зографски - висш духовник, архимандрит. Роден е през 1877 г. в с. Тиховлища, Костурско. В периода 1921 г. – 1924 г. и 1929 г. – 1963 г. е игумен на Зограф. Със своята дейност допринася за опазването на Зографската обител като български манастир на гръцка територия. През 1969 г. - Цветана Романска - българска фолклористка, етнографка, литературоведка и лексикографка. Родена е в София на 16 декември 1914 г. Дъщеря е на Стоян Маринов Романски - български славист, създател на съвременната българска лексикография. Академик Цветана Стоянова Романска завършва славянска филология в Софийския университет през 1937 г., специализира в Карловия университет в Прага, където защитава докторска степен през 1939 г. През 1963 г. става професор по славянски фолклор и етнография в Софийския университет. Работи в областта на старата българска литература, славянските литературни връзки, славянска лексика, етнография и български фолклор. Автор е на множество научни студии, изследвания, монографии и речници. През 1983 г. - Стефан Илчев – български езиковед. Роден е на 29 септември 1898 г. в Ботевград. Завършва славянски филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1925 г. Специализира славистика във Варшава, Краков и Прага в периода 1929 г.- 1930 г. Старши научен сътрудник е в Института за български език от 1954 г.- 1965 г. Научните му интереси са в областта на българската антропонимия и лексика. Автор е на: "Времена и думи. Езикови въпроси" (1942 г.), "Български именник" (1968 г.), "Речник на личните и фамилни имена у българите" (1969 г.). Той е един от съставителите на "Речник на съвременния български книжовен език" (3 т., 1955 г.- 1959 г.), "Български тълковен речник" (1955 г.), "Български етимологичен речник" (1971 г.-1978 г., т. I, II), "Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ-ХХ в." (1974 г.) и др. През 1989 г. - Михаил Люцканов – български оперен певец и артист. Люцканов учи в Софийското музикално училище при Иван Вульпе. Основа на концертния му репертоар стават баритоновите арии от оперите "Травиата", "Севилският бръснар", "Бал с маски", "Мазепа", песните на Д. Христов. През 1927 г. заминава за Италия и учи в Рим при Еторе Борукия. През 1927 г. Люцканов става и първият популяризатор на български песни в Италия, където става член на Интернационалния експериментален театър за оперната младеж. През 1929 г. се завръща в България и е приет за артист стажант в Софийската държавна опера. В продължение на 31 сезона, от 1929 до 1961 г., Люцканов участва активно в оперния живот на страната, като изпълнява 61 роли в 1 898 спектакъла предимно в рамките на лиричния баритонов репертоар. Сред тях по-известни са: Онегин ("Е. Онегин"), Жермон ("Травиата"), Валентин ("Фауст"), Роберт ("Йоланта"), Марсел ("Бохеми"). Люцканов играе над 200 пъти ролята на Фигаро. Разделя се със сцената през 1961 г. През 1976 г.публикува книгата "Моят път към оперната сцена".

Мисъл на деня – 4 март 2009 г. Съвсем са други моите идеи за хигиена и за жилище. Тук искате да кажете дали е българско. Аз не искам да ви проповядвам български работи. Искам на вас като българи да ви проповядвам Божествени работи. Божественото във вас е, което ще ви подигне; като българи сте много добри. Но онова, от което вие имате нужда, то е Божественото, то е общочовешкото. Българите си имат своето място. Изпратени са като народ да служат. И дотолкоз, доколкото служат за благото на човечеството, дотолкоз може да имат благословение. Казвам: на първо място трябва да служат на Бога, а след туй да служат на себе си. Из Три фази, 34-та НБ, 19 юни 1938 г.

Тогава щяхме да вдигнем летвата, критерия си за категоризиране на добро-лошо. По-малко добрите щяха да са „лоши“ в очите на останалите. От хората, които наричаме лоши, една съвсем нищожна част смятат себе си за лоши и искат да са лоши – важно е да се помисли върху това. Дори и светията в очите на Бог е грешник, т.е. не е достатъчно добър, не е постигнал съвършенство в добротата си. Доброто може да бъде развивано безпределно. Разликата в съзнанията на хората населяващи Земята са потресаващи. Тези разлики се усещат понякога много силно. Ако имаме двама души, които условно ще наречем „добър“ и „лош“, то „добрия“ е в позицията да усети тази разлика. „Лошият“ няма как да я усети, може да я признае, че тя съществува, което разбираемо рядко се случва, но никога няма да я почувства действително, да я разбере; той не може да вмести по-добрия човек в разбиранията си. Някои от нещата които казах, мисля могат доста да спомогнат и за разбирането на едни „лоши родители“ например. С казаното в никакъв случай не оправдавам родителската безотговорност, невежество и нетактичност.

„Духовното иде вече в света, затова бъдещите писатели, поети, драматурзи, музиканти трябва да внесат този духовен елемент в своите произведения. Докато човек се вдъхновява от материални работи, той върви още в обикновения път на живота; види ли, обаче, реалното, познае ли Бога, той става мощен, силен човек. Той се вдъхновява вече от идейното, от великото и красивото в живота. Ако е поет, неговото перо свети и лъчеизпуска живи, мощни слова. Когато напише едно стихотворение, той няма да пита хората, дали го харесват, или не, но ще извика един сляп човек и ще му каже: Ела да ти прочета моето първо стихотворение. Той чете: „Един Бог, един Учител, една Любов, една Мъдрост, една Истина, една Правда, една Добродетел, един Живот! Само проявената всеобемаща Любов в живота е Божията Любов.” Щом слепият чуе тази поезия, очите му ще се отворят. Това значи поезия! Съвременните поети четат своите произведения на слепите, но очите им не се отварят. Ако поетът прочете едно свое стихотворение на някого, и след това той вземе пушката си и отиде да се бие, това показва, че стихотворението го е ослепило, внесло е тъмнина в съзнанието му. Обаче, ако след прочитането на стихотворението, този човек се откаже от желанието си да се бие, да отмъщава, да прави зло на хората и тръгне да помага на своите братя и сестри, да разравя погребаните хора в материалния живот, това стихотворение му е дало светлина, отворило е очите му. Защо всички хора да не проповядват, да не възпяват тази велика Истина?“ „Питам: Когато Господ ви е поставял пред известни мъчнотии и изпитания в живота, вие изигравали ли сте ролите си, както трябва? Господ ви е поставял пред най-малки изпитания, но вие и тогава сте отстъпвали. Може ли да минавате за герои при такива положения? Обаче, срещате десетки, стотици и хиляди такива хора, които носят кръст за храброст на гърдите си и вървят, надуват се, минават за герои. Истински герой е само онзи, който никога не се подкупва, никога не се съблазнява. Изпитания, съблазни ще дойдат, но героят нито се подкупва, нито се съблазнява, нито се съкрушава. Някой казва: Влязох в еди-кое си общество, но никой не ме почита. Ако очаквате почит от хората, вие се лъжете. Проследете цялата история и вижте, кой министър, кой държавник е бил докрай почитан и уважаван от своя народ. И най-добрият човек да стане министър, веднага ще почнат да го подозират, да се съмняват в него, и той няма да издържи, ще се подхлъзне и ще върши работи, каквито никога не е мислил. За кратко време той ще измени своя характер.“ Из „Едно стадо“ – НБ, 23 януари 1927 г.