Станимир

Сети се и за капката вода, която е далеч от океана. В мисловния свят разстоянията не съществуват. Поне не така както ги разбираме тук на земята. За каквото мисли човек с това се обгражда и това възприема като близко. Всъщност това се наричаше любов.

Сещам се за капката вода и океана.

Обстоятелствата са нещо, които засягат всички. Те не се отнасят само до конкретен човек. В тази връзка всеки оказва своето влияние, по-голямо или по-малко върху обстоятелствата, и чрез това върху цялото. Това е нещо от което не можем да избягаме. Оказваме влияние върху цялото без значение дали го желаем или не, така че по-добре е да го правим съзнателно, отговорно и целенасочено. Ние в желанието си да реализираме дадена идея можем да променим обстоятелствата за всички, и кой ще се възползва (приемам че промяната е положителна) от това не е наша работа. Може и никой да не се възползва. Ние не можем да променяме обстоятелствата специално заради отделен човек, освен ако той сам не пожелае това. В този случай въпросният човек чрез вътрешната си промяна сам ще предизвика външен отклик на промяната, и ние всъщност само ще съдействаме. В случая въпросният човек сам е привлякъл това съдействие, чрез вътрешната си промяна. Ако липсва вътрешна промяна, външната промяна ще бъде краткотрайна и илюзорна. Все едно да почистиш една къща, в която хората нямат хигиенна култура. След няколко дена, къщата отново ще е замърсена. Ние можем да помогнем веднъж-два пъти, колкото да дадем възможност на обитателите на къщата „да си поемат въздух“, можем и да ги информираме за вредата и опасностите от лошата хигиена, но не повече.

Не знам, ама ще избера правилното Всъщност ако има разминаване, това означава, че едно от двете работи в сферата на нисшето аз, а не на душата. Обаче аз поне се съмнявам във възможността примерно умът да работи във връзка с душата, а сърцето в същото време да работи във връзка с нисшето аз. Съмнявам се и в обратната възможност. Затова май е разумно да се предположи, че на каквото ниво работи сърцето, на това работи и умът. Затова, че ако има разминавания между ума и сърцето, то вероятно нито едното, нито другото не са овладени както трябва. Тогава много често наричаме желанието си интуиция, а логиката на мисълта в действителност се оказва не чак толкова логична. Неща които ние искаме да оправдаем се приемат за важни и им се придава ценност, която те реално не притежават, но това повлиява на решенията ни. Съществуват множество заблуди и капани в които може да попадне както умът, така и сърцето. Всъщност проблемът не е нито в едно от двете, а в използването им, в работата с тях. Да не забравяме, че ние не сме нито едно от двете. Едва ми наум една аналогия с цвета и формата при възприемането на един предмет. Умът възприема формата, а сърцето – цвета (тук използвам думите в по-широк смисъл).

Ами те болните дзен мозъци под дърветата може и мислите (или поне част от тях) да имат предвид. То в дзен за нищо не можеш да си сигурен.

Безспорно личният пример е нещо много важно. В този ред на мисли, изписвайки нещо си ние вече влияем върху разсъжденията на останалите край нас. Ако постоянно пропагандираме идеи за душевна чистота, равенство между хората, вътрешен мир и хармония с природата, това не е ли пак вмешателство във вътрешното? И ... Божественото вътрешно ли е, или външно? Вмешателство е ако държим да ги наложим. Затова, че в случая отговора като че ли е: да. Обикновено когато кажеш на един човек нещо, ти става ясно дали той го приема или го отхвърля. Пропагандата е нарушаване на свободата на другия. Това не е просто информиране, а заемане на голяма част от съзнанието на другите с идеята, която желаем да приемат, до степен, че да привикнат с ня. Разбира се „вината“ за „успеха“ на една пропаганда носят както пропагандиращите, така и самите пропагандирани. Сам по себе си пропагандиращият е безсилен. Божественото е вътрешното: както нашето собствено вътрешно, така и на всичко останало.

Малко Дзен от един интелектуалец: Един дървар усърдно работел дълбоко в гората. Изведнъж се появило странното животно сатори, което рядко се срещало в селата. Дърварят искал да го хване живо. Животното прочело мислите му: — Искаш да ме хванеш живо, така ли? Дърварят бил поразен и не знаел какво да каже. Тогава животното казало: — Ти по всичко личи, си удивен от моите телепатични възможности? Дърварят още повече се удивил, но след това у него се породила идеята да убие животното с един удар на брадвата. Сатори възкликнало: — Сега искаш да ме убиеш! Дърварят окончателно се разстроил и като разбрал, че е абсолятно извън възможностите му да направи каквото и да е с това тайнствено животно, се приготвил отново да се заеме с работата си. Без да се отличава с благонамереност, сатори продължило да го преследва: — Значи най-накрая ме остави? Дърварят не знаел какво да прави с това животно, не знаел какво да прави и със себе си. Като се смирил с всичко, той взел брадвата и без да обръща никакво внимание на присъствието на животното, усърдно и съсредоточено започнал да сече гората. Когато започнал да роботи по този начин, брадвата отскочила и убила животното. * сатори – в най-общи линии означава просветление, директно възприемане на истината, на същността на нещата. Не си ли приличат нисшето его и животното сатори? Искрено се надявам интелектът ми поради невнимание и глупост, в гордостта и надменността си да не е нагрубил и обидил някого – нещо, които надмогналите интелекта съм сигурен, че няма как да допуснат.

Дотук в темата бяха изказани доста прекрасни мнения. Смятах въобще да не пиша нищо, за да не повтарям нещо, които вече са написани. Все пак може би за някого ще е полезно да обърна внимание на това, че за човека другите хора представляват външното. Те са част от обкръжаващата го среда, средата в която той се развива. По същия начин ние сме част от средата, от външното за всеки друг човек или въобще за всяко живо същество. Ние влияем на средата, на външното обкръжение; ние самите сме част от това външно обкръжение. Ние няма как да повлияем на вътрешното в другия, на това как той ще възприема външното, как ще го интерпретира, разбере, осъзнае. А духовното развитие обхваща вътрешното. Ние можем да създадем условия улесняващи духовното развитие на другия, което всъщност е предостатъчно. Ако се опитваме да навлезем в неговото вътрешно, това вече е насилие. Ние можем да изявим себе си, да проявим същността си в своя живот и така да я разкрием пред другите хора, но не и да изискваме от тях да ни подражават. Ние можем да моделираме в известна степен и външната среда, така че тя да изразява вътрешното ни разбиране, но при това трябва да сме много прозорливи и внимателни за влиянието което по този начин оказваме върху другите, за да избегнем всички възможни отрицателни последствия. На този етап повечето хора извършват споменатото в предходните две изречения несъзнателно, без да се замислят за последствията, без да осъзнават влиянието, което оказват. Потънали в материалното и егоизма, те претворяват тях във външната среда вместо Божественото. Човек е творец и единствено от него зависи какво ще сътвори. Някои творби могат да послужат за вдъхновение на поколения наред, докато други носят тежки и задушаващи вибрации.

На 11 Май: През 1851 г. по идея на Найден Геров българското училище в Пловдив организира първото тържество, посветено на Св. Св. Кирил и Методий. Инициативата на пловдивските учители е подета и в други градове през 60-те години на ХІХ в. Единадесети май постепенно се превръща в общобългарски празник на просветата. През 1871 г. в Неврокоп (днес Гоце Делчев) е организирано съвещание на местните първенци, на което се взема решение за изграждане на нова “Централна казалийска община” начело с поп Харитон. През 1872 г. в Цариград Българската църква е провъзгласена за независима с тържествена служба на екзарх Антим I в храм “Св. Стефан”. На 16 септември 1872 г. Вселенската патриаршия обявява Екзархията за схизматична. Причина за предприемането на този акт е и отказът на екзарх Антим I да осъди Иларион Макариополски, Иларион Ловчански и Кюстендилски и Панарет Пловдивски. През 1873 г. се открива общо събрание на БРЦК в Букурещ. Заседанията се ръководят от Любен Каравелов. Участниците в събранието изслушват отчет на Панайот Хитов за резултатите от обиколката му из емигрантските комитетски центрове. Потвърждава се възприетата линия за най-скорошно вдигане на въстание в българските земи. Решено е да продължат преговорите със сръбското правителство. Някои изследователи отбелязват, че събранието решава да се отмени уставът на БРЦК и да се изпрати във вътрешността на страната чета, която да провери настроенията сред населението. През 1880 г. по инициатива на чехи, работещи в България, е учредено дружество "Славянска беседа" в София с председател Антон Безеншек. До края на 1880 г. то наброява 236 члена. Антон Безеншек е словенски стенограф и публицист. Роден е на 15 април 1854 г. в с. Букове, Словения. Трансформира стенографската система на Фр. Габелсбергер към южнославянските езици. Приспособлението му за български език се превръща в българска стенография. По покана на българското правителство идва в страната и организира към Народното събрание в София първия курс по стенография. От 1879 г. е началник на стенографското бюро в Народното събрание, а от 1881 г. стенографира разискванията в Областното събрание в Пловдив. Бил е гимназиален учител в София и Пловдив и лектор по стенография в СУ "Св. Климент Охридски". Антон Безеншек умира на 11 декември 1915 г. През 1895 г. е построена и осветена църквата "Св. св. Кирил и Методий" в с. Миладиновци (Ямболско). През 1913 г. гръцкият и сръбският посланик в София колективно протестират пред министър-председателя Иван Гешов заради случилото се ден по-рано край река Ангиста, Сярско, където напредващи гръцки войски са спрени със сила от Сярската бригада. Бригадата е част от Македоно-одринско опълчение. То е формирано на 23 септември 1912 г. с царски указ. Начело с ген. Никола Генев и с началник-щаб майор Петър Дървингов са съставени 6 дружини от по 212-215 души: Солунска, Скопска, Дебърска, Битолска, Одринска и Охридска. През октомври са сформирани още 6 дружини: Велешка, Костурска, Кумановска, Прилепска, Сярска и Лозенградска. 12-те дружини са групирани в три бригади с командири полковниците Стоян Николов, Александър Протогеров и Антон Пчеларов. На 12 април 1913 г. са формирани още три дружини: Кукушка, Воденска и Щипска. Общият състав на дружините възлиза на 14 670 души. От началото на май 1913 г. са създадени малки разузнавателни чети за наблюдение на окупираните от Сърбия и Гърция райони в Македония. През 1952 г. е издадено Постановление на Министерския съвет и ЦК на БКП за провеждане на парична реформа, при която 100 стари лева се обменят срещу 1 нов лев без ограничение на сумата, като обмяната трябва да се извърши за четири дни - от 12 до 15 май 1952 г. В постановлението се определя и курсът на лева спрямо съветската рубла при съотношение 1 лв. и 70 ст. за една рубла. Постановлението предвижда едновременно с паричната реформа от 12 май същата година да се премахнат напълно купоните за хранителните продукти, като за тях се установят единни държавни цени, намалени в сравнение с дотогавашните им свободни цени. Намалени са и единните държавни цени на дребно на тъканите, трикотажа и обувките. През 1994 г. СДС внася вот на недоверие към правителството на Любен Беров заради "неспособността му (на Л. Беров) да организира дейността и да ръководи Министерския съвет". Вотът е отхвърлен. Съюзът на демократичните сили внася шест вота на недоверие към кабинета на Любен Беров (три през 1993 г. и още три през 1994 г.). Всичките вотове са отхвърлени. Основанията за всеки един от тях са съответно - побой над председателя на Народното събрание Стефан Савов, преговорите по външния дълг, правителствено постановление за местните такси, антисоциална политика, престъпност и неспособност на премиера да организира и ръководи правителството. През 2005 г. България ратифицира договора за присъединяване към Европейския съюз. От 234 депутати 231 гласуват в подкрепа на влизането на страната ни в ЕС. Един депутат гласува "против", а двама гласуват “въздържали се”. Според анкетно проучване 70 процента от българите са за присъединяване на страната ни към ЕС. На 13 април 2005 г. Европейският парламент гласува с абсолютно мнозинство в подкрепа на подписването на Договора за присъединяване на България към ЕС на 1 януари 2007 г. Подписването на Договора за присъединяване е подкрепено с 522 гласа “за”, 70 гласа “против” и 69 “въздържали се”. Родени: През 1840 г. - Стефан Тодоров Димов - известен като Стефан Караджа. Той е потомък на Момчил войвода. Учи в Тулча, но поради липса на средства напуска училище. На 2 юни 1861 г. по време на сватба побеждава прочутия турски борец Гаази Плиса, след което се укрива от турците за няколко месеца. Преминава в Румъния, а през 1862 г. се включва в Първата българска легия. След разпускането й Стефан Караджа се връща в Тулча, но отново заминава за Румъния. На няколко пъти минава р. Дунав с революционни поръчения. През 1864 г. води малка чета в Северна Добруджа. На следващата година отваря гостилница в Гюргево, в която приютява емигранти. През пролетта на 1866 г. заедно с Хаджи Димитър и Желю войвода организира малка чета, която минава в България и действа в Западна и Средна Стара планина. Скоро след това, обаче, четата се разделя. През 1867 г. Стефан Караджа постъпва във Втората българска легия. Година по-късно напуска легията и заминава за Румъния. Там се среща с Хаджи Димитър и на 6 юли двамата начело на чета от 129 души минават р. Дунав при с. Вардим, Свищовско. В боя с изпратените от председателя на Държавния съвет Мидхад паша войски и полиция в местността Канлъдере, край Вишовград, Стефан Караджа е тежко ранен. Пленен, той е откаран в Търново на 12 юли, а на 13 е отведен в Русе. Агонизиращ е изправен пред съставения от Мидхад паша извънреден турски съд. Осъден е на смърт чрез обесване. Полумъртъв от раните Стефан Караджа е обесен на 31 юли 1868 г. Погребан е от баба Тонка Обретенова. През 1940 г. - Иван Славков - български журналист, деец на културата и спорта. През 1965 г. завършва МЕИ, специалност “Електроинженерство”. От 1967 г. до 1969 г. работи като журналист в икономическия отдел на в. "Труд". От 1971 г. до 1982 г. е генерален директор на БНТ. През 1982 г. става председател на Българския олимпийски комитет, а от 1987 г. е пожизнен член на Международния олимпийски комитет. Зам.-председател е на Организационния комитет на двете кандидатури на София за домакин на Зимните олимпийски игри през 1992 г. и 1994 г. През 1995 г. е избран за председател на Българския футболен съюз. Преизбран е на този пост през май 2001 г., същата година е преизбран и за председател на БОК. Професор е по спортен мениджмънт и социално управление към Киевския университет (Укр), и доктор хонорис кауза на Националната спортна академия. В края на 2000 г. Иван Славков е оневинен от съда по дело, заведено срещу него през 1990 г. Той е проверяван за злоупотреби, извършени по време на режима на Тодор Живков, за незаконно притежавано имущество и оръжие. Следствените органи проверяват и за злоупотреби със сметките на Българския олимпийски комитет. Съдебният процес продължава 5 години. Според оценките на световните медии през юли 2001 г., по време на конгреса на Международната футболна асоциация в Буенос Айрес Иван Славков изиграва ключова роля в акцията по преизбирането на президента на ФИФА Сеп Блатер. Тогава Славков прочита официална резолюция, приета от делегатите, с която се изразява безрезервната подкрепа за Блатер в спора му с представителите на европейските футболни федерации и президента на УЕФА Ленарт Йохансон. Починали: През 1897 г. Алеко Константинов е убит от наемници край с. Радилово. Съществуват две версии за смъртта му - едната е че убит по грешка, другата е, че именно Алеко Константинов е бил целта на наемниците. Алеко Константинов е български писател, общественик и основател на организираното туристическо движение в България. Най-известните му произведения са: сборникът от разкази "Бай Ганьо", пътеписа "До Чикаго и назад" и колоритните му фейлетони - "Страст", "Честита Нова година" и цикъла "Разни хора, разни идеали". Цялото му име е Алеко Иваницов Константинов, роден е на 1 януари 1863 г. в семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов. Учи при частните учители Емануил Васкидович и Я. Мустаков, в Свищовското училище (1872–1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874–1877). По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор (1877). Завършва средно образование в гр. Николаев, Русия (1881) и право в Новоросийския университет в Одеса (1885). След завръщането си в България Алеко Константинов е съдия (1885–1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в Софийския апелативен съд. Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Освен това, развива и активна обществена дейност: училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива на 26 и 27 август 1895 г. на Витошкия първенец Черни връх е основан Българският туристически съюз. Алеко Константинов е патрон на съюза.

Мисъл на деня – 11 май 2009 г. Красивият трябва да е готов да дава, без да очаква да вземе нещо. Само така той е на прав път и може да запази красотата си. Фактът, че запазва красотата си показва, че е придобил нещо и всеки момент придобива още. Истината е влязла в него и го прави свободен. А само свободният може да бъде красив. Истината дава, но същевременно взема. Види ли, че някой човек греши, тя веднага го изправя пред себе си и го коригира. Из Източник на знанието, УС, 27 октомври 1935 г.

Да, донякъде е така. Все пак има голяма разлика между това да допуснеш мнението на другите като възможно, докато го провериш и това да го отхвърлиш, само защото не се вързва с представите ти.

Ако Бог имаше нужда от роботи, хората просто нямаше да притежават съзнание. Казваш: „Ние нямаме капацитета още за истинското мъдруване.“ Как се развива този капацитет? Според мене с човешко мъдруване. Докато не започнеш да мислиш, дори и посредствено, няма как да се научиш да мислиш. Докато не започнеш да обичаш, макар и егоистично, няма как да се научиш истински да обичаш. Можеш ли да научиш каквото и да е без да започнеш от малкото, без да се упражняваш? Смирението е много важно нещо, но това за което пишеш не е смирение. Опитай се да разбереш какво нещо е смирението и го приложи правилно. Казваш: „Бог очаква друго от нас - да работим“, но за работата се искат умения. Значи работата върви ръка за ръка с подобряване на уменията, с повишаване на квалификацията, за да може и работата която извършваме да става по-отговорна и ползотворна. Иначе можем да си носим камъни цяла вечност. Не че това не е важно, но ние трябва да продължим напред, за да отстъпим мястото си на тези след нас. Последното е закон във висшите еволюции.

Според мен, слънцето знае, че свети. Но то не приема това като нещо специално, като нещо необичайно. Има ли нещо по естествено от това слънцето да свети? Това е неговата същност. Слънцето просто изявява себе си. То е на своето точно място и прави точно това, което може, а не нещо различно. Затова и действията му са правилни, благотворни и лишени от себичност.

Всъщност според мен, увереният в себе си човек изпитва всичко: това в което е сигурен и това в което не е сигурен. Разбира се тук нямам предвид глупави изпитания проверяващи твърдения от типа: ако запалиш една къща тя ще изгори.

Ще се опитам да отговоря, въпреки че да си призная ще ми е трудно да изразя с думи идеята, която ще се опитам да изложа. А и отговорът ми вероятно би предизвикал вълна от нови въпроси, защото завършена система от знания няма как да дам. Говориш за равнина, от която човек трябва да излезе. Няма такова нещо като равнина. Пространството е триизмерно и никаква равнина не може да съществува. Всичко съществуващо е в границите от безкрайно малкото до безкрайно голямото. Нулата е извън съществуването. А при равнината едното измерение са приема за нула, т.е. за несъществуващо. Равнината и триизмерното пространство няма как да съществуват заедно. Не само това, но те няма и как да имат каквато и да е връзка помежду си, няма как да си взаимодействат. Надявам се разбираш какво означава това. Когато някои духовни учители говорят за едно-, дву-, четиримерни пространства, това са символи. Имаме триизмерно пространство (обемност), плътност и време. Това са измеренията на проявлението. Аз предпочитам да си представя човека като център, около който са разположени като обвивка неговите тела: атмично (което всъщност може да се приеме за самия център),будхично, висш манас (т.е. причинно), трите представляващи душата или Висшето аз, Висшето его, индивидуалността. После имаме конкретния ум и астралното тяло (тялото на желанията, инстинктите и нисшите чувства), които представляват нисшето его или личността. Тези всичките обвивки се разглеждат понякога като една в друга, но това не е от пространствена гледна точка, а по отношение на тяхната плътност (или по точно може би е да се каже по оста материалност-духовност). Виждаме че нисшето его е нещо съвсем конкретно и триизмерно. То е илюзия доколкото го приемаме за себе си, а не като обвивка, едновременно ограничаваща ни и помагаща ни на този етап от развитието ни да си взаимодействаме с обкръжаващата среда. Съзнанието ни е фокусирано в долните три тела (физическо, астрално и нисше ментално) и това е което ни свързва с нисшето его и ни прави егоисти. Ние са осъзнаваме в материалния свят, защото съзнанието ни е фокусирано във физическото тяло. Ако фокусираме съзнанието си върху духовната си природа, ние ще влезем във взаимодействие с духовните светове. Разбира се нещата в действителност са далеч по-сложни, но принципът си остава валиден. Как фокусирането върху положителния полюс на егото ще ни помогне? Мисля че дадох обяснение в предпоследните си 2-3 поста. Всъщност аналогията с магнитните полюси смятам за доста неточна в случая. В случая става въпрос за движение на човека към неговият център, към неговият източник (пак напомням не от пространствена гледна точка, а по оста материалност-духовност). В егоистичното добро се съдържа и добро от духовна гледна точка и с усилване на неговата интензивност, както и с честотата на проявяването на егоистичното добро, неегостичното добро се усилва и постепенно излиза на преден план. Човек не може насила да промени мотивацията си. Това става бавно и постепенно. Мотивацията на хората в действителност не е чисто егоистична или чисто духовна. Тук е разликата между доброто и злото. Когато правим добро ние постепенно изчистваме мотивацията си. Но духовно зло не съществува. Ние не можем да развием духовност вършейки зло. Можем да развием духовност, ако в един момент осъзнаем несправедливостта на извършваното от нас, но лошите постъпки сами по себе си не водят до духовност. Това е и възможността да се преодолее егоизма чрез концентриране върху отрицателния полюс. Но тук става въпрос когато тази концентрация се е осъществявала несъзнателно, човек не е осъзнавал последствията и същността на това, което върши. При съзнателно вършещите зло, концентрацията в злото води до самоунищожение (разбира се в следващ космически период, тяхната безсмъртна монада ще започне проявлението си отново). Човек съзнателно стремящ се към духовно развитие, може да има в по-голяма или по-малка степен и егоистични мотиви, но той се стреми към духовност, а „енергията следва мисълта“ и „човек става това, за което се мисли“. Дори и в стремежите на човека да има незабелязан от него егоизъм, от значение е това, че той се стреми към духовното, а с времето егоизмът ще бъде забелязан и преодолян.

Сигурен съм, че можеш да дадеш и още по-неподходящ пример ако пожелаеш. Все пак съм длъжен да призная, че притежаваш голямо въображение щом отговаряш по този начин на написаното от мене. Ама ти нали предварително си знаеше, че няма да се съглася с написаното от тебе – егото ми е прекалено силно. Защо го написа тогава?

Интересни изводи правиш. За какво ни е положителния полюс, след като не можем да го отделим от отрицателния? Мислим си, че избираме единия, но всъщност винаги избираме и двата! Защото са неотделими! За средния път считам, че нещата не стоят така, както ги виждаш. Натрупванията биха свършили работа едва тогава, ако успеят да ни убедят, че нямаме работа повече да подхранваме играта на двойките противоположности. Ако твърдението ти беше вярно, кръстът, като символ на Пътя, щеше да има само хоризонтална част. А той има и вертикална. Двете части имат само една пресечна точка. Движението по хоризонталната част носи ... усещане за разпъване. Защо да не можем да ги отделим? Да усилването на единия полюс води до усилване в проявлението и на неговата противоположност и точно това ни дава възможност да я преодолеем и да затвърдим желаният от нас полюс. Наистина това не става лесно и отведнъж. Вероятно нееднократно проявлението на отрицателния полюс ще ни повлича и отдалечава от положителния, докато не се научим да устояваме на влиянието му. Тогава ние ще сме се освободили от него. Не е достатъчен отказ от материалното, напълно съм съгласна. Отказът, както и пристрастеността към материалното, са две маски на едно и също нещо. Не ни трябва да избираме маски, трябва ни да се разделим с това, което ги използва за маскиране. Що се отнася до Любовта, Доброто, Радостта с големи букви, те не са просто големи, те са принципно различни. Те не са свързани с друг, противоположен полюс Такива неща не е лесно да се представят, да се изкажат точно пък си е направо невъзможно. Което не ги лишава от реалност. Ние живеем в нереалност, не те. Принципно различни? Ако дадеш пари на приятел, просто защото са му нужни в момента колко принципно различно е от това да му ги дадеш със скритото намерение да се самоизтъкнеш? Да, много са различни, но не и принципно. Желанието да дадеш пари със скритата идея да се самоизтъкнеш е просто стъпало между това да не му ги дадеш, въпреки че имаш възможност и това да му ги дадеш без никаква мисъл за самоизтъкване. Все пак това стъпало трябва да бъде преминато. В случая ако си говорим за полюси това междинно стъпало ще е положително поляризирано спрямо по-долното стъпало и отрицателно поляризирано спрямо по-горното.

Най общо казано - чак след като премине четирите земни нива на съзнание, човек е кандидат за небето... Това включва и т.н. твое "висше его", което, съгласно това, което си описала, си е пак от земно ниво, макар и най-високото земно... Следователно, не може да принадлежи към "висшето", към небесното, независимо колко "добро" изглежда то в собствените си очи и в очите на другите хора даже... Словото казва, че "Господ не гледа на лице, а на сърце."( лице значи присъствие тук). Точно твоето описание на егото, така, както си го представила като "висше его" - представлява върхът в развитието на нисшето земно его, т.е.на цирея, непосредствено преди пукването му... А какво според теб отличава земното ниво от небесното? Какво не достига на горе-описаното Висше его да се отнесе към небесното? Не мислиш ли че полагаш твърде малко усилия за да вникнеш в чуждата гледна точка и я обявяваш за погрешна само защото не се покрива с твоята?

Имам едно усещане, че хората са негативни от нямане идея какво друго да правят. Нямат цел, която истински да обичат, или не знаят как да я постигнат, или пък при това са нетърпеливи. Общо взето негативизмът е показател за безсилие. Също на безверие, но пък вярата също е сила, както и смирението. (Надявам се всеки прави разликата между смирение и примирение.)

Защо толкова държиш да разделяш себе си на части? Заповедта идва от тебе самия, но импулсът да напишеш нещо определено може да дойде от някое твое егоистично желание, т.е. свързано с нисшето его или пък импулса да идва от Висшето его (т.е. твоята душа). Необходимо е много честно и откровено да си отговориш на въпроса защо пишеш, какви са мотивите ти - явни или скрити, каква е целта ти, какво искаш да постигнеш. Съзнанието, което използваш в живота си ти самият. Това е тази част от Божествената ти същност, която си в състояние да проявяваш в своя живота (в случая на физически план).

Егото (нисшето его) не може да се смири. Не то разбира че „има Друг Фактор“, а самите ние го осъзнаваме. Егото е форма, инструмент. Да се каже, че то съдейства за духовното ни развитие не е точно, защото ние определяме начина по който ще го използваме: за добро или за зло. После идва момент когато нисшето его повече не ни е необходимо и бива унищожено, като причинното тяло става най-нисше в човешкото същество, но всяко нещо с времето си.

От това- да не се разкрие истинската му същност. Затова то навлича най-разнообразни маски. ... С тези две изречения съм съгласен. Наистина егото се страхува от това да бъде разкрито, както от самия човек, така и от околните. То обича да показва маските си, но не и самото себе си. Самото то предпочита да остане в сянка. Всъщност това е характерно не само за егото. Тук говоря за нисшето его. Висшето его, т.е. човешката душа също се стреми към това да остане незабелязано, но при това нямаме страх, нямаме и маски. Доколко познаваме маските на егото и прийомите му за прикритие? Според мене далеч недостатъчно. Да, познаваме, някои негови трикове, но далеч не всички, а и тези които познаваме пак успяват да ни подлъжат било поради моментно невнимание или пък слаба воля. Нека кажа няколко думи и за противоположностите. Формата съставена от дадена двойка противоположности може да бъде разрушена, т.е. преодоляна когато единият от двата полюса достигне достатъчна интензивност. Концентрирането върху отрицателния полюс разбира се не е за препоръчване, тъй като в резултат ще се натрупа изключителен обем от отрицателни последствия, а от друга страна концентрирането върху отрицателния полюс не води до натрупвания, (т.е. развитие) за човешката душа. Остава положителният полюс. Т. нар. „среден път“ върши работа едва когато споменатите духовни натрупвания в чашата на духа съществуват в достатъчно количество, защото те позволяват на човек да пренесе съзнанието си от материалния план на плана на душата. Само с отказ от материалното не става. Нужно е да се надживее доброто, за да може да се открие Доброто зад доброто и злото; нужно е да се надживее любовта, за да може да се открие Любовта, зад любовта и омразата; нужно е да се надживее радостта за да се открие Радостта зад радостта и тъгата. Нека не наричаме доброто „зло“, нито пък любовта „омраза“ или пък радостта „мъка“, само защото съществува по-голямо Добро, по-голяма Любов и по-голяма Радост. Злото ще стане добро, а доброто ще стане Добро – това е естественият ход на нещата.

От какво се страхува най-много егото?

Колко време е необходимо на скулптура, докато изобрази желаната форма? Дори и съдбата да беше от пластелин, пак щеше да ни е нужно изключително майсторство за да създадем нещо красиво.

Имам чувството, че колкото повече мислим за щастието, толкова повече то ни се изплъзва. Опитваме се да го оценим, да го претеглим, да го сравним, да му придадем форма; опитваме се да го привлечем, да го задържим, да не го изгубим; опитваме се да го обясним и всичко това сякаш ни отдалечава от него. Превърнали сме щастието в свое водещо желание, възприемаме го като нещо изключително, необикновено и специално. А щастието е тъй естествено...