Станимир

Става въпрос за съвършенство като потенциал. Този потенциал не може да бъде осъзнат, докато не бъде проявен посредством материята чрез мислите, чувствата и др. Съзнанието всъщност се намира в точката на пресичане (срещане) на духа и материалната му изява (телата). В много школи се говори за отстраняване на мислите и всички други обвивки забулващи Божественото в човека и достигането му по този начин, но това до което се достига отново е една обвивка (будхичното тяло, Христовото съзнание) по-фина и по-близка до Божествената ни същност, но съвсем не абсолютна и съвършена. Атма без будхи и манас, би си останала завинаги несъзнателна.

Според мене всяко следващо ниво включва предходните, но в същото време бива добавено и нещо ново. Симпатизантът чувства идеите застъпени в дадено учение близки и съзвучни с разбиранията си. Той усеща, че в тях има много истина, дори и да не разбира всичко за което става въпрос. Последователят следва идеите застъпени в учението, прилага ги в своя живот; успоредно с това започва да разбира учението във все по-голяма дълбочина. Ученикът постепенно измества фокуса от следването на дадено учение към човечеството. За по-нататъшното развитие на ученика се изисква живот в полза на хората (това не е задължително да е в големи мащаби, по-скоро е въпрос на психична нагласа), а не фокусиране върху индивидуалното развитие. Всичко, което учителите правят е жертва. Те няма какво да научат помагайки на хората, за разлика от ученика. Учениците нерядко грешат в желанието си да помогнат; учителите – никога, поне не и според човешките критерии за погрешност. Не е ли така и при учителите от училищата. Те са завършили всички класове и нещо повече от това, защото не всички хора завършили училище, стават учители. Така и духовните учители са преминали през етапа, който всички хора преминават.

Материалната изява постоянно се развива. Като казваш, че е животинска, това е просто етап, част от еволюцията. Опитай да разгледаш еволюцията примерно след 1000 млрд. години. Тогава материалната ни изява ще е много по-съвършена, отколкото някой човек може дори и да си представи. Развиването на формите на изява на Божествената ни същност, води от една страна до все по-пълното и изразяване, от друга спомага за еволюцията на материята (съставляващите телата ни частици). Защо е нужно на Божествената същност да се изразява? А един престъпник може ли да твърди, че е честен човек и в същото време примерно да краде? Значи може Божествената му същност да изисква винаги да е честен, но ако той не прояви това на практика, то заложеното в Божествената му същност си остава единствено неразкрит потенциал и също така неопознат (всеки може да опита да свърже последното с фразата „Познай себе си“ и ще достигне до едно от безбройните и значения). Ние може да казваме, че Бог изпитва безкрайна любов към всичко съществуващо. Но за да изразим Божественото то ние самите, с нашата индивидуалност трябва да изпитаме според възможностите си любов към всичко съществуващо.

Има много становища за това какво ще се случи през 2012 година. Всъщност годината е без значение. Някои говорят че Земята ще премине в по-високо измерение; че ще извърши еволюционен скок; че към нея ще потекат нови енергии (каквото и да означават изброените три неща); че ще се случат унищожителни катаклизми, земетресения, наводнения и т.н. и т.н. Всъщност единственото, което може да се случи е промяна на наклона на земната ос. Това ще предизвика и земетресенията, както и ще повлияе на всички космични енергийни влияния. Астролозите знаят важността и силата на последните. „Новите“ енергии, които се очакват съществуват и сега, но Земята не е „настроена“ под подходящ ъгъл спрямо тях. Друга промяна може да се търси в областта от вселената през което преминава в своето движение Слънцето заедно с цялата слънчева система, но тук трябва доста да надскочим себе си за да можем да направим нещо повече от една аналогия с познатото ни в границите на Слънчевата система и земната астрология.

Това за което говориш не е индивидуалност, а по-скоро една нейна обвивка. Но ти явно използваш и се опитваш да наложиш думата в различен смисъл, непокриващ се с разбиранията на много от пишещите (които се покриват със смисъла използван в беседите на Б. Дуно и други учители). Всичко това създава обърквания и недоразумения. Индивидуалността е най-малкото нещо. Тя не може да е тежка. Тежки са обвивките с които е обградена. Това сме ние, но лишени от всичко преходно и материално. Личността от своя страна е обвивката която приемаме за дадено въплъщение. Тя е една роля, траещо от няколко до няколко-стотин години. Лицето Станимир е моята личност. Тя няма да съществува след 10 000 години. Индивидуалността обаче е нещо, което ще продължи да съществува вечно. На практика индивидуалността е човешкия дух, човешката монада. По въпроса наша ли е индивидуалността или не, то всичко отново зависи от гледната точка. Тя е наша, защото отговорността за нея е наша и на никой друг. В същото време тя е част от едно по-голямо цяло, както човек е част от планетата Земя, а последната част от Слънчевата система и т.н., като всичко в крайна сметка е част от Бога. Значи човек е отговорен за всичко съществуващо в него самия, както и Бог е отговорен за всичко съществуващо в него, което включва и нас самите. Схващате ли едностранчивостта на всяка от двете представи - първата че индивидуалността принадлежи на Бога и втората - на човека? Всъщност индивидуалността не принадлежи на никого, тя сме самите ние. Може да навляза още по-надълбоко в разглеждания въпрос, но се съмнявам, че ще намеря подходящи думи.

В последните мнения се заговори за хора без души, но това е все едно да говорим за дърво без корен. Всяко дърво си има корен, което е неотменима част от него и което осигурява връзката му с останалия свят. Освен това всяко дърво си има само по един корен и всеки корен подхранва само по едно дърво. Наистина в един момент дървото може да бъде отсечено, но преди то да порасне и за да може да расте и да се развива, то се нуждае от своите корени. Човек също не може да расте и да се развива отделен от своята душа. Тука говоря не само за духовен растеж и развитие, но и в чисто физически смисъл. При клонирането природните сили и закони могат да бъдат използвани така, че да бъде създадена определена конфигурация от клетки, но отново душата е тази която евентуално ще поддържа целостта на тази конфигурация и може да осигури растежа и развитието й.

Имам чувството, че много хора говорят наизуст. Какво е индивидуалността? Не е ли редно да познаваме това, което отричаме? Индивидуалността винаги е Божествена. Индивидуалността е това, което не може да бъде разделено, което не е съставено от части, което не се променя, което няма нито начало, нито някога ще бъде унищожено. Тя е най-малката единица и в същото време съдържа всичко в себе си. Илюзията за отделност, за която се говори на изток, не означава, че угасва усещането за себе си, самосъзнанието. Не, просто към това усещане бива добавено нещо ново, непознато за човека до този момент, по подобие на момента когато животинското съзнание прераства в човешко самоосъзнаване. В една беседа Б. Дуно казва, че духовните неща са неопределени. Според мене това е едно от най-съществените неща, които е казал. Нека да не стигаме до крайности в конкретизирането на духовните неща, защото така те губят подвижността и универсалността си и в крайна сметка стават материални, а духовните идеи биват свеждани до посредственост. „Имаме нужда от индивидуалност“, „Нямаме нужда от индивидуалност“... щом някой смята нещо за излишно, да се освободи от него. От своето човек не може да се освободи, а то е и Божественото. Можем да се освободим от временното и преходното – то е илюзия, която си изграждаме в резултат неправилното възприемане на Божественото и няма реално съществуване.

Има и безсмислени страдания, които не носят нищо. Например един пияница може да страда ако не получи ежедневната си доза алкохол. Може да се радва когато я получи и в същото време един страничен наблюдател да изпитва състрадание към него, разбирайки оковите и ограниченията в които пияният сам се поставя.

Човек може да обича домати и краставици примерно. Желанието му в случая е единствено да получи засищане и удовлетворение. В много чужди езици на пръв поглед няма отделни думи за любов и обич. Но в английският език има примерно думичката like (харесвам). Значението което българите предаваме на думата обич (обичам) в едни случаи е синоним на любов (любя), а в други на харесване (харесвам). Този „проблем“ в английския не съществува. Може би Б. Дуно се е опитвал да го разреши (поне сред учениците) и да разграничи любовта и обичта, като последната да остане да се използва единствено в смисъл на харесвам. Любовта е любов, независимо дали харесваш някого или не. Под някого разбирайте начина по който даден човек се проявява, защото към Божествената същност винаги трябва да изпитваме любов, независимо в кого се намира. Харесването на нещо (и обичането в случаите в които се употребява като синоним на харесването), винаги предполага да сме опитали това, което харесваме (обичаме). Желанието в този случай винаги е да получим отново същите усещания, които свързваме с обекта на харесване (обич) в представите си и очакваме да удовлетворим. Когато изпитваш любов към нещо, не е задължително да си опитвал от него, т.е. да си получил. Любовта е даване и не изисква нищо в замяна.

Не бе, трябва да изразяваме Бог. Интересно Бог кого изразява. Така се получава, че изразявайки Бог, ние всъщност не следваме примера му и отново изразяваме себе си. Объркана работа, ако следваме единствено логиката и разделяме Бог от себе си.

Доколкото знам в еволюционните цикли съществуват точки, където се извършва оценка на достигнатото ниво от еволюиращите същества (не само хора) и тези, които не отговарят на определени критерии отпадат от еволюционната вълна в която са се развивали до този момент. Те също ще продължат еволюцията си, но в следващия космически период. За щастие такава точка по отношение на човечеството скоро няма да бъде достигната. Казвам „за щастие“, защото хората масово не са подготвени да я преминат (не изключвам себе си от тази група). Тази точка ще бъде достигната във втората половина на следващия планетарен кръг (т.е. имаме доста милиони години пред себе си). По средата на четвъртата раса е била съответната точка за животинското царство. Съществата, които не са достигнали до човешкото царство до този момент, няма да го постигнат и в оставащата част от настоящия космичен период. Това включва всички животни. Това отговаря и на въпроса за нарастването на бройката на душите, които се въплъщават в човешкото царство. Както е казано (цитирам по памет): „Вратите към човешкото царство са затворени“. Сега за „проблема“ на нарастващото население на Земята. Всъщност това е проблем за всички, които си спомнят по няколко прераждания през последните няколко-стотин години. Според някои автори съотношението между времето прекарано във физическо тяло на Земята и времето прекарано в надземните сфери средно за човешката еволюция е 1:100. Наистина в края на кали юга има ускорение, но този период все пак си остава далеч по-дълъг отколкото обикновено се предполага. Различни автори твърдят, че душите са около 70 млрд. Някои говорят за 777 прераждания. Който иска да смята.

- Ако беше така, не би било жизнено необходимо за душата да се въплъти във физическо тяло...Вярно е, че нищо от физическото тяло не може да се идентифицира с понятието "аз", но пък физическото тяло е единствената възможност за душата да събира опит и да се учи- а за ученика училището не може да не бъде нещо надживяно... Пропускаш, че тялото е съставено от безброй по-малки животи, които също се нуждаят от развитие. Това за тях е все едно да няма планета Земя или Слънчева система с обуславящите ги същности и човек да се развива сам в космоса.

От тази гледна точка и законът за кармата, когато тя е негативна е насилие. Ще се върна на думите „ако те ударят по едната страна, обърни си другата“. Тука същественото е да се освободим от егоизма си и всички произтичащи от него чувства. Важното в случая е да не изпитаме омраза, а любов, разбиране и състрадание към удрящия ни, да не изпитаме желание за отмъщение, да не изпитаме желание да му навредим (и най-вече да не навредим на неговото развитие). Не става въпрос да се смирим пред злото – това никога не бива да допускаме, но да се освободим от собствения си егоизъм, от чувството за наранена чест и достойнство. На изток ненапразно всички аватари са от кастата на кшатриите (воините). В християнството се тачи св. Георги, говори се за ангелско войнство. Не друго, а именно воинство. Но ангелите са лишени от желанието да разрушават и нараняват. Те са еднакво загрижени както за собственото си благо, така и за благото на тези с които се сражават. Ако човек върши някакво зло, то да спре да върши това зло е преди всичко в негов собствен интерес. Значи основното е да не изпитваме чувства свързани с нисшото ни его защитавайки справедливостта и доброто в хората. Ако можем да обичаме противника си вместо да го мразим, тогава и действията ни ще бъдат от духовно естество, въпреки че отстрани определени хора може да ги възприемат като насилие.

Когато „нападам“ някого, то е защото считам, че допуска някаква неточност. В случая отговорих на Борислав, не толкова заради самия него, а защото считам, че същите разбирания като неговите се споделят масово. Често пускам противоположни мнения дори и на собствените си, защото не искам въпросите да се разглеждат едностранчиво. Обаче в същото време никога не съм публикувал мнение, което да съм считал за невярно.

Отделна от Бога или не, факт е, че я има – според съзнанието си. Кесарят сам решава дали ще спази Божията воля или не и Бог не може да направи нищо по въпроса. Затова и човешката воля и Божията се различават. От друга страна това което пишеш, че има само една воля също е вярно от определена гледна точка. То е свързано с факта, че всяко същество с течение на времето проявява все по-голяма част от Божественото в себе си, без значение колко пъти, за колко време и в каква степен се е отклонявало от пътя си преди това. Но вървенето по пътя не става без съгласието на човека и е възможно единствено благодарение на неговите собствени усилия. Предния пост написах, защото виждам, че се изпада в крайности. Истината от своя страна вместява крайностите. В същото време нито една от двете крайности не е истината сама по себе си, но не може да се каже и че е невярна. Както вече намекнах – разбирам до голяма степен написаното (според мене), но считам, че „другата страна“ също следва да бъде представена. Ако някой не може да съгласува двете, то проблемът си е в него (пиша това без ни най-малка нотка на гордост или пренебрежение към който и да е от четящите). Все ми е едно на кого ще вярваш. Библията също е писана от хора и е променяна неведнъж. Освен това добре знаеш, че написаното там често е многопластово и не трябва да се тълкува само буквално. В случая се говори за смирение. Сътрудничеството в Божествения замисъл не предполага ли наличието на смирение? Колкото до безполезността: Кой има нужда от безполезни слуги? Нека да не приписваме на Бог качества като глупост. Изборът между две възможности не предполага ли наличието на воля? Освен това изборът не е еднократен, а го извършваме във всеки един момент, с всяка своя мисъл, дума, желание, постъпка. По две възможности за всеки един миг от съществуването ни. Това знаеш ли колко варианта прави? И пак повтарям прав си че има само една воля, доколкото в крайна сметка ще проявим именно Божествения потенциал съществуващ във всеки от нас, а не нещо друго. Изречението оцветено в синьо е доста неточно. Какво е отказът, ако не проява на воля? И какво е приемането на Божията воля, ако не сътрудничество? При сътрудничеството няма противопоставяне на индивидуалното воля и Божествената. Самото приемане на Божията воля е израз на индивидуалната воля. За да имаме привличане е необходимо желание за това. Не е достатъчно просто да не се съпротивляваме на привличането, необходимо е да го желаем, да се устремим с цялото си същество към обекта на желанието. Всичко това е невъзможно без воля. В теософията примерно физическото тяло не се разглежда като човешки принцип. Ние вече сме надживели този етап от развитието си, когато то е било такова. Затова и в момента контрола върху процесите във физическото тяло се извършват на подсъзнателно ниво. Фокусът на човешкото съзнание повече не е необходимо да бъде върху грубото физическо тяло. Все пак неговите процеси могат да бъдат контролирани от човешката воля и много йоги са го доказвали.

Ще продължа с още малко разсъждения по темата. Кармата тегли човекът към различните сфери на проявление. Има карма, която може да бъде отработена във физическо тяло, има такава, която се отработва в по-висшите сфери. Има и духовна карма, свързана с монадата, която ще започнем да натрупваме щом осъзнаем себе си като монади. По същият начин животните, минералите и растенията не трупат карма в смисъла в който и на нивото на което това правят хората, но все пак те са отговорни в някаква съразмерна на съзнанието им степен. Нарасналото съзнание е и с по-голяма отговорност. Да бягаш от кармата в известен смисъл означава да бягаш от отговорност. Това, към което хората следва да се стремим е да преобразим кармата, която ни въвлича в прераждания в грубия физически свят в такава с духовен характер. Не е вярно, че ако се откажем от плодовете от действията си (което включва действително да не желаем тези плодове) няма да натрупаме карма. Да няма да натрупаме карма, но само такава свързана с трите нисши плана на човешката еволюция (физически, астрален и ментален). Но на духовен план ние ще натрупаме карма, която именно ще ни окаже съответното притеглящо влияние, така че фокусът на самосъзнанието ни постепенно да започне да се измества към духовния план и да се освободим окончателно от влиянието на материалния. Използвам думите „духовен“ и „материален“ в относителен смисъл.

Пионки са на своите слабости – да, и на нищо друго от изброените. Хората сами управляват съдбата си, дори и когато правят това обвити в невежество. Нищо освен самият човек не може да повлияе на индивидуалната му съдба, но има и колективна съдба...

Ще си позволя кратък коментар, въпреки че написаното не беше предназначено за мен. Може с известна условност да приемем, че човек е нищожен само когато го разглеждаме отделно от Бог (което пък от своя страна е върховна глупост). Човек не разкрива собственото си нищожество, а разкрива нищожеството на своята преходна форма, егоистични желания и стремежи. Разликата е огромна. Така откриваме Бог, откриваме и себе си (истинското). Колкото до фразата „Блажени нищите духом“, която някъде се превежда още по-неправилно като „Блажени бедните духом“, повечето хора я разбират съвсем погрешно. „Нищ“ означава не „беден“ и съвсем не идва от „нищо“, а означава „просещ“, „търсещ“. Оттам и смисълът на фразата е: „Блажени са търсещите в своя дух“ или „Блажени са търсещите истината в духовното“.

Темата е как да се освободим от преражданията и може би от кармата, но всъщност не е ли прекрасно, че човек може да създава карма? Или предпочитаме художникът да не рисува или музикантът да не свири, защото картината или мелодията може да не се харесат на Бог поради несъвършенството си. Да, но ние ще ставаме все по-добри и по-добри и в случая с кармата ще сътворяваме все по-красива и по-красива действителност (да действителност, а не илюзия) която с течение на времето ще се превръща във все по-пълно изражение на Божествената безпределност. Някои разбира се в „скромността“ и „смирението“ си искат да постигнат (да се слеят с) абсолюта и то напълно съзнателно тук и сега или пък в близкото бъдеще (а от гледна точка на вечността всяко бъдеще е близко). Всъщност човешкото развитие може да завърши само ако приемем, че някога е започнало. Ако сме били създадени, ще бъдем и разрушени – това е закон. „Сливането с Абсолюта“ може да стане, но само частично. С какво съзнание ще приемем безграничността в нейната цялост? Разполагаме ли с такова? Не е ли целта на разширяването на съзнанието и неговото еволюиране именно да можем да възприемаме Божественото все по-цялостно и с нарастващо разбиране? Но да, ние милиарди години сме развивали съзнанието си и в един момент то изведнъж става безпределно и готово да възприеме и да се слее с Абсолюта. Човек който за определен космически период се въплъщава в дадена форма следва да се освободи от тази форма, да я надрасне, след като дотогава тя го е пазела като майка нероденото си дете, осигурявала му е всичко, но в един момент тя се превръща в ограничение и му става тясна. Но с това развитието не спира. Роденият за един по-висш свят човек не знае всичко и в още по-далечното бъдеще и този нов свят ще се превърне в ограничение по подобие на стария. Всичко около нас ни показва това, но ние търсим абсолютно освобождение в подкрепа на което нямаме нищо в заобикалящия ни свят.

Насилие ли е създавал Левски? Това не предполага ли средата да е била хармонична? Колкото до заклеймяването и предателството те също с в разрез с духовното развитие, така че... Не може да престъпиш една духовна норма, за да се предпазиш от престъпването на друга. Освен това е казано ако те ударят по едната буза да обърнеш другата, но никъде не е казано, че ако ударят някой друг, не трябва да го защитиш.

И все пак един ден детето се научава да кара.

Прекалено е егоцентрично, за да е медитация. Съвсем си е концетрация, ако ще да опитва да прескача и формата след формата. И освен това въобще не е начин за познаване на действителността, а за създаване на връзка и вкостеняване (чрез изфиняване насочеността) на нагласите ни. Търсач, чистото съзерцание не търси фокуси, защото тогава се смесва с концентрацията. Ами можеш да използваш като предмет на медитация собственото си съзнание, да проникнеш отвъд черупката на егоизма си и да достигнеш своята същност (която се предполага че е неегоистична). Едно правило може да бъде приложено по различни начини, с егоистична или неегоистична цел, но това не го прави невалидно.

Аз поне не мога да си представя медитация, без концентрация преди това. Нали медитацията предполага да се концентрираме върху даден предмет (разбирайте думата в широк смисъл - примерно религиозна идея, качество или др.) и после да се абстрахираме от формата му, от представите си за него и да оставим в съзнанието си само неговата същност и по този начин да го разберем такъв, какъвто е в действителност.

А като порасне?

Мда тъкмо това ми дойде на ум и на мене. Но това не ви пречи и на двамата да пишете така, все едно че вие сте измислили/създали девах(ч)ан. В действителност е точно така – човек сам си създава Девачан изживяванията. Разбира се не говоря от опит, а пиша това, което съм прочел.