Станимир

Но, това не противоречи ли на дуализмът? Не е ли нужен Раят и Адът, така както и доброто и злото. Не трябва ли всичко да е черно-бяло, може ли нещо да е полугрях или полуистина? Ако говорим за едно действие, ние можем да го приемем за грях, а друго – за праведно. Но в действителност човек не извършва само едно действие, а редува действие след действие. Няма човек при който всички действия да са грешни или всички действия да са праведни, така че междинните състояния са съвсем оправдани. Човек притежава както своите слабости, така и редица добродетели. Самите човешки качества също притежават степени на развитие. В живота си човек не проявява само своите слабости или само своите добродетели, а в определени моменти проявява част от едните, от другите или от двете заедно.

Описваш зрелостта като способност за саможертва. Думите на Левски, че ако изгуби себе си, губи само той, а ако спечели, печели цял народ е хубав пример. Само се питам, има ли в нашите времена нещо което да си заслужава да умреш? ... Щом го е имало тогава, има го и сега. Това, за което е умрял Левски е извън времето и пространството, т.е. независимо е от епохата, мястото и условията на живот. Съжалявам, че се накъсват така постовете, но съм свикнал да се сливат... Правилно ли те разбирам, че... бог остава без работа? Ние ли сме единствените съдници? Прераждането значи ли цикличност в която няма Рай и Ад? Всеки носи Страшният съд в себе си и може да е "на небесата", но... нима Библията е поезия изпълнена само с метафори? Не, ако говорим за Бог като разумно и съзнателно същество, той в никакъв случай няма да е без работа. Прераждането означава цикличност. Адът и раят са субективни. Можем да говорим за ад и рай: 1. Тук на Земята. Човек субективно приема събитията като причиняващи му тъга, радост, страдания, болка, удовлетворение, като трудни, като неприятни, като желани, като пораждащи страх... Едни и същи условия могат да бъдат приети по различен начин от различните хора. 2. След смъртта си, според натрупванията в съзнанието си, човек се устремява към такава сфера, която съответства на тези натрупвания. Има сфери, които могат да се нарекат „ад“ и такива, които могат да се нарекат „рай“, но всъщност „ад“ и „рай“ са крайности. В действителност могат да съществуват безброй много междинни състояния. Пребиваването в тези сфери продължава докато не се изчерпат съответните натрупвания в човека, привличащи го към тях. 3. Съществуват изцяло субективни илюзорни състояния, които съвсем с право също могат да се нарекат „ад“ и „рай“. Това са светове, които човек сам създава и в които може да пребивава доста дълго време. Едното състояние е състояние на пълно блаженство, когато човек сам създава за себе си свят освободен от всичко причиняващо му дори и най-малкото страдание. Какво точно ще съдържа въпросния свят зависи от това което самия човек приема за щастие. Музикантът ще създава велики произведения; друг някой ще бъде с човека (не истинския, а представата за него), който за него е бил смисъла на физическия му живот... В това състояние попада всеки, според положителната карма, която е натрупал. За някои хора то продължава по-дълго време, за други – съвсем кратко. Съществува и противоположното на това състояние, в което изпадат крайно злите, без почти нищо духовно в себе си хора. Тези две състояния са Девакан и авичи. 4. Освен това на по-висш план съществува състоянието на Нирвана, за хората постигнали освобождение от трите нисши плана на човешката еволюция.

Стан, и в други теми си намеквал за това. Лично аз считам, че това е достъпно само за един нищожен процент хора. Може и да греша, разбира се. Затова ще се радвам да поясниш, най-добре с пример. Също ти самия как прилагаш това? Близките цели всеки си ги има. Далечните са тези, на които смъртната, егоистичната част в нас (личността) не е способна. Нашата личност няма да е същата през следващото въплъщение, така че тези далечни цели излизат извън нейните ограничения. Всички надличностни и алтруистични цели всъщност са далечни. Всички цели свързани с развитието на определени духовни качества и добродетели в човека са далечни. Далечна цел е да станеш като Христос. Далечна цел е да преодолееш зависимостта си примерно от храната (не да не ядеш, но единствено колкото е необходимо и защото е необходимо), или от желанието за земно щастие, или от страховете си. Някои цели са по-далечни, други пак са далечни, но не толкова. Някои зависят единствено от нас самите, други от цялото човечество (например да няма войни по света, да няма глад и бедност, паричните отношения да бъдат премахнати и др.). Съгласна съм за подхранването с личната енергия. Това се отнася за всичко - не само за постигането на някакви велики и/или далечни цели, но и за съвсем ежедневни неща: поддържане на семейство, работа, хоби ... включително този сайт дължи съществуването си на енергията на хората, които участваме тук. Когато решим да врътнем кранчето (малко или нацяло) и ... нещата тръгват назад. Обаче интересно ми е коя цел не е резултат на личностна амбиция? И ако има такива, как да различим, дали целта не е с такъв произход? Вероятно могат да се дадат някакви отличителни признаци, но те са безсмислени. Различаването е умение, което се учи с течение на времето и с трупането на опит. Освен това то не може да бъде извършено докато човек е потънал в своето нисше его (личността). Например докато си подвластна на някаква лична емоция (гняв, несдържана радост, ревност, привързаност), това различаване няма как да се осъществи, докато не излезеш от емоционалната си обвързаност (в повечето случаи когато тя изчерпи силата си, т.е. отшуми). Възможно е обаче да направиш различаването и по време на самата емоция и още по-добре преди да се е появила. Това предполага будност на съзнанието и постоянна бдителност, на което разбира се не можем да се приучим отведнъж, а постепенно. Съвсем естествено в момента, в повечето цели, които хората си поставят, личностният елемент е изключително силен. В много случаи той присъства прикрит, дори и в целите в които преобладава надличностният елемент. Мислите, желанията, висшите чувства, егоистичното, духовното са така здраво преплетени, че никак не е лесно да се различат. А за да се освободиш от егоистичния елемент в целите си, първо трябва да се научиш да го забелязваш. Това означава, че трябва да пожелаеш да го забележиш, и после внимателно да наблюдаваш (мислите, мотивацията, желанията си), докато се научиш да го разпознаваш.

Така пътечката става и по-стръмна. Но колко ще успеят да я изкачат?

Ако Адът и Раят са просто състояния в които изпадаме, тогава за какво ни е Бог? Не сме ли всички ние ученици на Бог борещи се за неговата оценка дали ще минем следващият клас? Очевидно не Бог определя нашето състояние (т.е.а дали ще сме в рая или ада). Човек сам съди себе си – докато е въплътен на Земята и след смъртта. За психическото състояние по време на земния живот, което човек сам определя, мисля че нещата са ясни. Но как съди себе си човек след края на този живот? Казано е, че последните мисли на човека преди да напусне земното си тяло в много голяма степен определят сферата в която ще попадне в надземните светове. Чрез тях човек един вид посява семената и за следващото си прераждане. Те винаги отразяват основната насока на съзнанието му по време на живота: преобладаващите желания, мисли, стремежи... Те изразяват и достигнатото в крайна сметка ниво на развитие. После знаем, че след смъртта, целият живот на човека преминава пред неговия поглед като на кинолента. Дали в това няма някакъв друг смисъл, освен просто да си припомни как е живял? Не е ли по-важно, това как ще гледа човек на кадрите от живота си. Какви чувства и мисли ще предизвикат те в него, как ще ги оцени? Няма ли така да станат ясни всичките му желания, привързаности, страхове, стремежи, духовни качества или пороци. В крайна сметка всичко това ще привлече човека към сферата, която най-пълно ще отговаря на него самия – такъв, какъвто реално е. Също така от това до голяма степен ще се предопределят условията на бъдещото му въплъщение на Земята. Бог? Бог вероятно си има по-важни работи с които да се занимава от това да съди хората.

Желанието за щастие и нежеланието на страдание, наистина са определящи при повечето хора. Наградите и наказанията просто са средство за провокиране на съответните желания и страхове. Аз се опитвам да съм независим в щастието си от външните условия и понякога успявам (което означава, че е възможно), а страданията и трудностите да приемам просто като възможност за израстване (пак понякога успявам) и пак да бъда щастлив...

Според мен, не. Много малко са чак дотолкова дълбоко-вярващите, а и при тях не съм сигурен, че има осъзнат мотив. По-скоро навик, резултат от възпитанието, средата на живот и др. Повечето хора дори и да са вярващи не приемат толкова сериозно рая и ада, и не свързват себе си с тези неща.

Хубаво, няма да коментирам останалата част. Идеята, че зад всяко движение стои воля е вярно. Но самата воля не е енергия. Енергията е това чрез което волята осъществява движението. В различни учения се говори за психична енергия, за фохат-космично електричество, за творческа енергия. Тази енергия е огнена по своята природа. Дори и в ежедневния ни живот тя присъства. Тялото ни изгаря въздуха и храната. Нервните импулси чрез които се осъществява всяко едно наше движение са електрични по природа, автомобилите се задвижват чрез горене, електроуредите от електричество, магнетизма обуславя всички метеорологични процеси, огънят – тектоничните движения...

Поводите, може да са били предизвикателни, ама все пак са били по съответната тема. Пък и да не са по темата, мнения, които съдържат нещо полезно (признавам, че преценката за това е съвсем субективна – моя или на някой друг от модераторите), пак няма да бъдат преместени в разговорки.

Много е важен според мен баланса между близките и далечните цели. Под „далечни цели“ имам предвид и такива, които да надхвърлят рамките на настоящия ни живот. Те са особено важни. Поставянето на цели и следването им е концентриране и насочването на всички наши сили в определена посока (целта). Това осигурява постигането й. Ако силите ни действат в различни посоки, то тяхната енергия до голяма степен ще се изгуби. Може би помните от математиката как се събират вектори. Освен това поставянето, следването на цели и търсенето на подходящ начин за постигането им увеличават нашата психична енергия и развиват определени наши волеви и умствени качества. Целта може да ни ограничи единствено когато преследването и е резултат от личностна амбиция, егоистичен стремеж за задоволяване на определено наше желание. Присъствието на астрала е това, което поражда зависимостта и ограничението. Целта на един зависим от хазарта човек, да спечели на рулетка ще е ограничение за него. Ако липсва обаче това лично отношение, целта не може да бъде ограничение.

Ще напиша нещо, което е трудно за разбиране, но правилното му осъзнаване може да е от полза за някого (Венци, въобще не държа това да си ти, просто използвам мнението ти). Никой не е писал природните/космичните/божествените закони. Те просто изразяват същността на нещата. Това би трябвало да даде отговор на въпроса: защо тези закони не ограничават никого? Човек може да използва тези закони за да постигне целите си – благотворни или навреждащи. Човек ли е подчинен на законите или те на него? Всички ограничения са единствено в самия човек. Последствията неизменно съответстват на причините. Това е част от закона. Човек може да използва това в своя полза, може и да не го използва. Кой е ограничен и кой е свободен. Законът не търпи никакво изключение. Именно законът (с неговата несътвореност; с това, че е отражение на същността на всичко съществуващо, с неговата безпристрастност, с неговата универсалност) гарантира свободата. Ако отсъстваха закони, какво би се получило? Първо всичко би било неопределено, безформено. Едно и също действие би предизвиквало всеки път различни и напълно непредвидими последствия. Светът щеше да е в състояние на абсолютна несигурност във всяко едно отношение. Това ли е свободата? Та именно наличието на неизменните космически закони дава възможност за наличието на разума. В един напълно неопределен и алогичен свят разум не може да съществува, съзнание не може да съществува. Законите гарантират свободата, а тя е избор на възможност, която да реализираме. Без закони не можем да реализираме нищо. Отговорността от своя страна е признаване на въпросните закони.

Тук е пропусната една мааааааааааааааааааааааааааааааааааалка подробност: тази за сродството на противоположностите. Има еднородни противоположности. Те си взаимодействат и пораждат нещо трето. Между тях съществува точка на баланс. Ако липсваше това единородство противоположностите нямаше да има как да си взаимодействат, т.е. щяха да са напълно отричащи се, например: светлината и тъмнината. Където е едното, няма място за другото. Духът и материята са еднородни противоположности. Те са част от едно цяло. Имат един и същ източник. Доброто и злото са разнородни противоположности. Те не могат да бъдат балансирани. Едното винаги се проявява за сметка на другото. Източникът им е различен: доброто е проява на божествената същност в човека, а злото е резултат от илюзията в която е потопено човешкото съзнани. Ако използваме терминологията от цитата, Пространството и Универсума може да са полюси, но те са част от едно и също цяло. Те са еднородни. Това означава, че в същността си те са едно, и въпреки различията имат общи черти, които осигуряват взаимодействието и взаимопривличането им. После може да обърна внимание и на останалата част от цитата.

Възможно е, не знам. Не съм наблюдавал как Бог (в смисъл на Абсолюта) проявява волята си. Знам само, че законите обуславящи Космоса са вечни и неизменни, а той всъщност и Бог (пак в смисъл на Абсолюта) е такъв. Да, ако ограничиш света до видимия физически свят, нещата стоят точно така. Е можеш да си останеш в тези ограничения ако желаеш. Аз не съм следствие. Телата ми са следствие: грубото физическо е формирано от родителите ми, другите са формирани от мен самия. Телата ми са зависими: физическото и астралното. Ще дойде време, когато никой няма да си спомня за обществото ни, но аз пак ще съм си аз. В какво съм зависим от обществото? В това, в каква къща живея, колко пари получавам, колко мръсни са улиците, какви стоки се предлагат в магазините... ? Всичко това има ли някакво влияние отвъд рамките на настоящия ми земен живот. Това е избор между зависимости. Каква свобода мога да имам в подобен избор. Но виж изборът да бъда зависим или да съм независим в съзнанието си от споменатите неща – това е истинския избор, и той винаги е наличен.

Не трябва ли да търсим една и съща сила движеща всички светове? Сексът и парите веднага ги изключвам като отговор. Те са свързани с човешките желания. Значи от личностна гледна точка можем да говорим за желанията като задвижващ елемент. В надличностен план за желания не съм сигурен, че може да се говори, а по-скоро за осъзната необходимост (полезност) за цялото. Самите личностни желания и нежелания се пораждат от привързаността и омразата. Във висш план това, което съответства на желанията се поражда от любовта и производните и чувства (загриженост, състрадание и др.). И в единия и в другия случай имаме обединение, свързаност. В материята имаме привличане и отблъскване (съответстващи на личностната любов/привързаност и на нежеланието, омразата), в планетарен и космичен мащаб – гравитация (съответстваща на любовта). Всичко е резултат от съединението на началата.

Любовта е чувство. Между влюбените съществува съответствие на някакво ниво (различно според случая), което те откриват, а не създават (което би било акт на волята). Любовта е хармония, сродство между двама души (пак на някакво ниво, което те считат за съществено – емоционално, умствено, духовно...). Свободната воля при влюбването се изразява в това как ще реагираш на чувството на любов. Също така свободната воля се изразява и в настройката на съзнанието ти. Ако избраният фокус е в духовния живот, то и любовта, която ще изпиташ, ще е поради духовна хармония (съответствие) с някой човек. Ако настройката ти е задоволяване на лични желания, то и хармонията ще бъде почувствана към човек, който можеш да използваш за задоволяване на въпросните желания.

Ами, не знам. Засега не успявам да отделя достатъчно време. Това, въпреки че го написах за два-три часа, като идея го избистрям от доста време (повече от година и половина със сигурност). Идеята не съм я срещал никъде. Нещо подобно може да се намери в някои от магическите квадрати от древността, например: , но там е представена само малка част от цялото. Засега предпочитам да представям информацията парче по парче из темите във форума. Мога да събера и систематизирам това, което знам по дадена тема в отделна статия, но работата е много. Нещата са толкова преплетени и за да изясниш една тема трябва да засегнеш множество други. Просто засега не съм сигурен, че мога да намеря правилния баланс между това, което е необходимо и това, което не е необходимо да се каже. Затова предпочитам темите във форума, защото развитието им е процес във времето: мога да допълвам вече написаното, да добавям нови гледни точки и най-важното липсва необходимостта от завършеност на написаното. Разбира се не съм против писането на статии и други трудове, но ще оставя тази възможност за бъдещето. Все още много неща ми се изясняват и подреждат, а когато пиша нещо, държа на определена сигурност във верността на написаното и известна степен на изчерпателност.

Приемат се фактите. Влиянието, което ще ни окажат в психически план, можем да определяме и сами. Борбата не е срещу страха, а срещу зависимостта ни от него. Нашата зависимост. Значи, стремежът е да станем независими. Това е положителна цел. Преодоляването на страха е следствие.

Обединението прави силата. Има и още една фраза: разделяй и владей, но там е представена отрицателната страна на нещата. Въпреки, че хората осъществяват собственото си развитието изключително с индивидуални усилия, при това успехът им е невъзможен без обединение с Бог, с Учителя, с Йерархията на Светлината. Само фокусирайки съзнанието си в тази висока точка, уповавайки се на нея, той може да се откъсне от състоянието в което се намира. Ако човек се фокусира върху материалните желания и живот, той се привързва здраво към земята. Разделението е унищожение и смърт; обединяването е творчество и живот. Характера на последните зависят от това какви елементи се обединяват. Ако се обединим с божественото, те ще са божествени, ако се обединим със земното – земни. Обединяваме се чрез мисълта. Тя ни свързва с това, с което искаме да се обединим. Любовта е стремежа към обединение. Тя дава енергията. Мисълта е средството, формата. Двете обединени дават силата. Силата е енергия проявена под определена форма. Целият свят е изграден на този принцип. Всичко сътворено е резултат на обединението на духа и материята.

Това е интересна гледна точка. Въпросното ограничение обаче е в нас самите, не ни е наложено отвън. Ние сме свободни да изберем, а това, че не можем да преценим точно какво избираме, проявявайки избора си, е отделен въпрос. Тук е необходимо да намесим и фактора време. Не бива да разделяме настоящето и миналото от бъдещето. Те са едно. Ако аз нямам способностите да осъществя нещо в настоящия момент, все пак имам възможността да развия съответните способности и пак да реализирам намерението си в бъдеще. Свободата е налице. Ако разсъждавам от гледна точка само на настоящия момент, аз нямам свобода, защото не притежавам нужните способности. Но животът е процес във времето. В цитирания случай, аз мога да се науча да предвиждам последствията. Това е възможност за избор. Мога да избера да реализирам този избор или да не го реализирам. Освен това когато говорим за последствия има детайли, има и същински последствия. Детайлите не могат да бъдат предвидени, но те влияят само на начина по който ще бъде реализиран изборът, без да отменят самото му реализиране. Тук имам предвид предимно развитите духовно същества, защото хората много често се спъват от несъществените детайли, най-вече като ги подценяват или надценяват.

Направи ми впечатление словосъчетанието „разумен страх“. Всъщност според мен става въпрос за еднопосочност. Ако човек бе в състояние да вземе разумно и трезво решение, то това решение би било същото като това, което в случая му диктува страхът. Трябва да добавя, че при заменянето на страха от разума има една уловка. Човек може да разбира, че нещо ще му навреди, но въпреки това да го извършва. Тук говорим вече за зависимости. Значи освен, че трябва да е разумен, човек трябва да притежава нужната сила и сдържаност да утвърди тази разумност над навиците си.

Мисля, че няма от какво да се притесняваш. И на мен ми се е случвало два пъти (при мен сутрин), но има хора на които им се случва далеч по-често (и сутрин, и при заспиване). В такива мигове просто се отпусни и изчакай. Не след дълго подвижността на тялото ти ще се възстанови. Не можеш да се движиш, защото по време на сън в организма се отделят определени вещества, които блокират движението на част от мускулите. Това е за да не се нарани тялото от неволни движения докато спи. Някой лекар може би ще е по-изчерпателен. Със събуждането мозъкът „отблокирва“ въпросните мускули, но ако връщането в тялото е неочаквано, т.е. финото тяло е принудено от някаква причина да се завърне бързо, може да се получи въпросното събуждане преди тялото да е готово за това. Самото изравняване на финото и физическото тяло понякога може да отнеме време, но и в този случай трябва просто да изчакаш. Чувството да си парализиран е неприятно, но ако се съпротивляваш става още по-лошо. Това, което можеш да направиш е да си осигуриш условия за спокоен сън. Преди да заспиш недей мисли за ежедневните си проблеми и въобще за нищо неприятно. Много е важно човек да заспива с положителни мисли в себе си.

Но пък не звучи като divinity, и макар наистина едното да звучи по-помпозно и звънко, ако тръгнем да търсим обща буквичка при азбуки с ограничен брой букви, би било изненадващо да няма съвпадения. Ако пък се върнем далеч назад може би ще открием общ прародител на всички езици, за който лингвистиката е изписала тонове материал. Не съм лингвист, ама divine мисля, че произлиза от латинското deus, което в по-старо време се е пишело като devs, което пък сигурно има нещо общо със санскритското deva. В последния случай става въпрос за определен клас същества. В римската митология също когато се говори за богове, не се влага същия смисъл, както при християнското „Бог“, а става въпрос по-скоро за божества – индивидуализирани и несъвършени. „Divine“ не предава точно целия заряд, която би трябвало за дума отнасяща се до абсолютния, вечен и съвършен Бог. Но в миналото тя и не се е отнасяла до последния. В нея индивидуалният елемент е подсилен. Използването на тази дума (Deus) е може би причината римската църква да приема Бог най-вече като авторитет, като сила – определяща закона, но в същото време доста очовечена. Мога да го задам и по още един начин: Обръщението "бог" ли е определя какво е Бог или Бог придава стойност на думата "бог"? Думата, отделно от смисъла, мисълта емоцията, волята и въобще енергията, които влагаме в нея е само съчетание от звуци. Самите звуци обаче носят своите вибрации – всеки по отделно и наред с това различните съчетания. Всичко е звук, всичко е вибрация. Всичко съществуващо е създадено чрез звука, поддържа се чрез звука и ще бъде унищожено чрез звук. Сигурно си чувал за музиката на сферите. Звуците, които чуваме и изговаряме, разбира се нямат такава сила, но принципът на действие не е по-различен. Човек като чуе една дума дори и тя да е непозната, т.е. той да не знае нейния смисъл, тази дума предизвиква определено чувство и асоциация в него.

Интересно е това компенсиране между страхът и разумът. Всъщност, ако човекът е разумен, но няма опит в изпитването на болка, няма нищо неразумно в това да се хвърли в пропастта. Не е възможно да си разумен, без да имаш много опит зад гърба си (вкл. и опит с болка). Наблюдавай еволюцията. Разумът се появява при човека, но дочовешките царства вече имат сериозен опит с болката. Защо духът върви против тялото? За какво му е на духът тялото, щом само му пречи да бъде това което е? Е, аз говорих за приоритети, иначе не е задължително духът да върви срещу тялото. Единствено ако е необходимо ще го направи.

Би ли обяснил. Мислех, че страхът е проява на здрав разум. Емоциите провокират нерационалното поведение. Нали влюбените все правят глупости? За мен страхът е проява на разум. Ако през живота си сме изпитвали болка от падане, тогава стоенето на ръба на пропаст поражда страх. Ако нямахме този опит (с падането) страхът е много по-малък или по-точно изчерпващ се със страхът от неизвестното, който като инстинктвинта реакция си е пак проява на разум, защото това спасява живота. Запитах се друго. Какво значи "да преодолееш страхът си"? Страхът не е проява на здрав разум. Страхът може в известна степен да замени липсата на здрав разум. Хората не се страхуват умишлено и с това проявявайки разума си. Страхът винаги е нежелан от изпитващия го. Ако човек е разумен той няма да скочи от скалата, без значение дали изпитва или не изпитва страх. Разумът прави страха излишен. „Да преодолееш страха си“, означава да не му позволиш да влияе върху решенията ти. Това само по себе си невинаги е добре и пак всичко опира до разума. В по-дълбок смисъл „да преодолееш страха си“ означава да не го усещаш изобщо. За целта е необходимо изцяло да си отхвърлил властта на своята личност, т.е. да отъждествяваш себе си със своят дух. Духът е вечен и неунищожим. Той няма от какво да се страхува, а „аз“ не е поставено на преден план. От гледна точка на духа важно е постигането на целта, (която е по-скоро обща, а не индивидуална, но това е друга тема), а не евентуалните болка и страдания, които могат да съпътстват осъществяването й.