Станимир

Аз преди неведнъж съм коментирал беседи. Сега пак бих го направил, но единствено ако има зададен въпрос от някой участник. Иначе смятам, че човек трябва първо сам да потърси отговорите на въпросите си. Не мисля, че има нещо лошо в това да потърсиш и друга гледна точка, но не трябва да разчиташ сляпо на чуждото мнение, а пак самостоятелно да го прецениш. Има хора, които просто не обичат да мислят и търсят готови отговори от другите. Това за един ученик е наистина недопустимо.

Точно така: никога няма да бъдеш пак предишния човек. Вместо това бъди себе си. Миналото затова е минало, защото не може да се върне. Но пък бъдещето е пред тебе, подобно на празен лист хартия. От тебе зависи какво ще напишеш на него. Пишеш, че не знаеш коя си... Това е добре, защото повечето хора си мислят, че знаят, но всъщност се самозалъгват. Колкото до песимизма: той не е нещо ненормално. Погледни на него като на свой избор, какъвто в действителност е. Можеш да бъдеш весела и оптимистична, можеш да бъдеш отчаяна и тъжна – това са неща, които зависят изцяло от собствената ти воля, ... но така е когато от малки ни се втълпява, че настроението, емоциите, мислите и чувствата ни трябва да зависят от външните ситуации – в резултат се е сформирал навик да ни е неприятно при определени съчетания на външните условия и приятно при други съчетания; да се ядосваме в дадени ситуации, да се отчайваме, да ревнуваме, да мразим, да се чувстваме безсилни...

Ти пък сега: „няма глобална търсачка“ Точно до бутона за търсене има бутон за разширено търсене. И ако помниш някоя дума от мнението си не би трябвало да имаш проблем.

Ето малко инфо от уикипедие: Straight edge; Стрейт едж Малко не ми е ясно само защо темата е в този подфорум. Иначе и моето мнение за движението е противоречиво. Отказът от алкохола, наркотиците и др. неща са положителни, но не всичко се изчерпва с отричането от тези неща. По принцип не е достатъчно само да се откажеш от нещо, но важното е с какво ще го замениш, а поне аз от прочетеното не останах много обнадежден.

Докато се освободим от зависимостите си. Почти всичко в обществото, което сме създали е плод на зависимости. Богатството е за да се задоволят зависимости, бедността е следствие от зависимости... А когато става въпрос за зависимости, свободата е най-нежеланото нещо – дори и чуждата свобода. А и за да поддържат илюзията за собствената си свобода и сила, много хора изпитват нуждата да държат другите зависими, защото контраста им действа успокоително, карайки ги да вярват, че са свободни и силни. Независимите хора са заплаха, защото може да последва верижна реакция. п.п. Може всичко да е ОК. Тогава разбира се пак ще си имаме грижи, но те ще са от съвсем друг характер, а тази задушаваща бездуховност няма да я има.

Дясната ръка е положителна, активна, отдаваща. Ръката е символ на волята. За много молитви указанията от Б. Дуно са да се произнасят с вдигната дясна ръка. Това означава съзнателно свързване на човешката воля с божествената. В някои кръгове и общности използват и двете ръце при поздрав. Лявата когато човек приема поздрави, а дясната – когато той поздравява. При молитвите и при обръщането към Слънцето, не съм срещал приветствие само с вдигната лява ръка (срещал съм с вдигнати и двете ръце, но това е съвсем различно и може би за предпочитане дори и пред обръщането към Бог/Слънцето съм с вдигната дясна ръка). При посвещенията посвещаващият поставя ръката си над главата на посвещавания, като символ на Божията воля, на която посвещаващия е изразител. В рицарските ордени ръката е заменена от меч, също като символ на Божията воля. В християнството Божията воля се изразява със трите пръста на дясната ръка, събрани в едно, като символ на триединството. Това с поставянето на ръката на сърцето за пръв път го чувам да се свързва с Б. Дуно. Според мен е привнесено от някои привърженик на прабългарските обичаи, за които напоследък се правят опити да се възвърнат към живот. Вдигнатата десница е достатъчно мощен жест и не виждам смисъл от допълнително усложняване и ритуализиране, при което задължително се губи част от концентрацията на силата. п.п. Да добавя, че от чисто енергийна гледна точка поставянето на ръката на сърцето връща част от енергията, която трябва да отдадем при молитвата в нас самите. Освен това подобно директно въздействие върху сърдечната чакра в много случаи може да окаже негативен ефект, пренатоварвайки я.

Между управляващите и населението винаги има съответствие. Ние избираме управниците си, но не чрез парламентарните и др. избори, както на пръв поглед се струва на повечето хора. Избираме ги чрез личните си мисли, желания и стремежи. Съвкупната сила на мислите на населението на една държава привлича и съответните управляващи. Повечето хора не са доволни от последните правителства, но ако се вгледат в себе си ще забележат, че самите те управляват семействата си и личния си живот по същия начин. Хората масово са потънали в материята и са заслепени от егоизма си. Това отдавна е предвидено за нашето време, но тъмнината и невежеството оставени сами на себе си, неизменно се самоунищожават. Едва тогава ще бъде уместно да се съгради нещо ново. В момента силите трябва да са концентрирани преди всичко за защита на духовността от обкръжението, преди всичко в неголеми групи. За масово разпространение на духовността и дума не може да става (това разбира се е само мое мнение).

Ще я бъде ли България... не знам. Времената са решаващи за целия свят, не само за България. Българите нямаме духовна основа. Ако имахме, нямаше да си задаваме подобни въпроси. Ще направя сравнение с човека: егоистът се притеснява за съществуването си, докато духовния човек знае, че живота му в това тяло е само малка част от истинския му живот. Той не се опитва да оцелее, защото земния живот не може да бъде задържан вечно. Вместо това той се стреми към духовното, и нетленното. Само то ще остане във вечността и то е това, което ще му осигури безсмъртие. Принципите са едни и същи без значение дали става въпрос за хора или за държави. Не можем да обвиняваме друг човек, за това че нещо в живота ни не е наред. По същия начин, не можем да обвиняваме и други етноси, за проблемите си. Много се говори за величието и избраността на българския народ, но се забравя, че животите на великите личности почти винаги са преминавали в страдание и себеотрицание. Коя велика личност си е задавала въпроса: ще ме бъде ли? Духовността не може да умре. Ако в България има поне нещо мъничко духовно, то въпросът на темата се обезсмисля. А земното – то си се ражда и умира, и това никой не може да промени.

Не мисля, че може да е изпитание. Ние сами изграждаме емоционалното си тяло, за разлика от физическото. Последното може да бъде повредено и съвсем случайно, но при емоционалното тяло няма случайности. Всяка промяна в емоционалното тяло е или наше собствено дело, или допусната от нас, но и в двата случая отговорността си е наша.

К Нему Я нашел наконец пустынника. Вы знаете, как трудно найти пустынника здесь на земле. Просил я его, укажет ли он путь мой и примет ли он благосклонно мои труды? Он долго смотрел и спросил, что у меня есть самое любимое? Самое дорогое? Я отвечал: “Красота”. — “Самое любимое ты должен оставить”. — “Кто заповедал это?” — спросил я. “Бог”, — ответил пустынник. Пусть накажет меня Бог — я не оставлю самое прекрасное, что нас приводит к Нему. 1920 г., Н. Рерих

Врабчето и кокошката (суфистка приказка) Заприказвали се веднъж врабчето и кокошката. Врабчето стояло на каменна ограда, а кокошката се разхождала отдолу. – Слушай, не ти ли омръзна да ходиш и да кълвеш? – попитало врабчето. – Та ти си се отучила да летиш. – Не е вярно! – обидила се кокошката. Тя с всички сили размахала крила и се стоварила на оградата. – А я кажи: не ти ли омръзна все да летиш и да подскачаш? – попитала тя врабчето. – Живей в кокошарника. Стопанката ще ти сипе зърно в твоята хранилка – кълви безгрижно, докато не се охраниш като кокошка. Вярно, от теб могат да сварят супа, но това не се случва по-често от веднъж в живота. Може да се изтърпи! ... В този момент задухал силен вятър. Кокошката, колкото и да се държала за оградата, все пак скочила долу. А врабчето разперило крилца, направило кръг, и пак кацнало на оградата. – Сега виждаш – казало то. – ти си голяма и силна, но в живота си разчиташ само на хранилката, ето че и в полета искаше да се опреш на каменната стена, а аз разчитам само на своите крила и в живота само съм си опора.

Ако един здрав човек по някакво стечение на обстоятелствата остане инвалид, стреса разбира се е огромен. Първо имаме шока от преживяното. После имаме едно ограничение, с което въпросният човек ще трябва да се съобразява до края на живота си. Трето имаме необходимостта от промяна: на начина на живот и, не по-малко важно – на мисленето (на човека ще му се наложи да преразгледа ценностите си, отношението му към себе си, отношението му към другите хора и мн. др. неща). Това са все неща, които първоначално могат да дойдат в повече на човека. Затова и първата реакция обикновено е на отчаяние и на нежелание за борба. Човекът попада в нова, непозната ситуация и съвсем естествено е това да предизвиква неувереност и страх в него. Съвсем естествено е първоначалната оценка на случилото се да е много далеч от обективността и плод преди всичко на страхове и предположения. Затова и в началото повечето хора попадали в подобни ситуации се опитват да избягат от проблема, вместо да го приемат. В течение на времето, някои от проблемите могат да отшумят или да бъдат решени, в по-голяма или по-малка степен според конкретния случай, но обикновено мисълта, че е по-добре да умреш, отколкото да продължаваш да живееш като инвалид, отшумява доста бързо.

Духовното изкачване на човека, предвижването му към Бог се осъществява на магнитен принцип. Човек се привлича към тази сфера, която съответства на неговото съзнание. Човек се привлича към тази сфера, към която е устремил съзнанието си. Ако човек мисли за материалното, тези негови мисли ще го държат привързан към земята. Тогава никакъв Бог не можа де му помогне да се извиси. Един балон, към който има привързан тежък камък, няма да полети нависоко в небето. Значи, самият човек, неговото съзнание, трябва да се освободи от тежестта в себе си и да добие лекота, която да го издигне нагоре. Законите са неизменни. За да се издигне, човек трябва да създаде необходимите условия, да извърши определена вътрешна трансформация. Докато това не стане, човек няма да се извиси, пък ако ще и Бог с още 100 милиарда ангела да се опитват да го възкачат на небето.

Да, що се отнася до възпитанието. Разглезените деца обаче не са сред най-често проявяващите насилие. Обикновено насилниците (не само децата) в определен момент от живота си са били обект на насилие. Насилието е начин да компенсират случилото се на самите тях. Разглезените деца не обичат да им се противопоставят. Те няма да извършат насилие над някого, освен ако нямат други, по-силни приятели зад гърба си (обикновено от тези, чиито родители са строги и авторитарни). Другият вариант за разглезените деца е да изберат много по-слаба от тях жертва, така че отново да не се стигне до противопоставяне.

В притчата все пак се казва, че човекът докато седи във вглъбение „мисли за немисленето“. Т.е. пак имаме мислене, но това не е обикновеното човешко мислене. То се извършва без посредничеството на мозъка, а човек използва директно менталното си тяло. Мозъчното мислене е бавно и ограничено. Човек се замисля, умува, докато без посредничеството на мозъка, в който реално не се извършва мисловен процес, мисленето е мигновено, проникващо дълбоко в същността на нещата, освободено от личностните ограничения и желания. Човек не си казва: „аз не мога да мисля“, или „аз това не го знам“, „аз това не мога да разбера“, „това е прекалено трудно за разбиране“ – всичко това са резултати от мозъка и от нисшето аз. Освободена от последните човешката мисъл може да действа необременена от ненужните психически наслагвания.

Мисля си, че прекалено силното желание да се чувстваш прекрасно ти пречи. Но това чувство не може да дойде отведнъж и още повече насила. Самото обвързване на щастието с това, което усещаш е неправилно. Просто приеми „симптомите“, без да се страхуваш или бягаш от тях, без да ги анализираш и свързваш с определени болести – има лекари, които да направят това, а ти е най-добре да се научиш да им се доверяваш (да лекарите допускат грешки, но при всички случаи ако сама се опитваш да се диагностицираш от прочетеното по книги, ще допуснеш много повече и по-сериозни грешки от тях). Разбира се всичко това с цел да се освободиш от влиянието им върху психиката ти. Едва тогава ще се освободиш от самите „симптоматични“ усещания. Отдели време два или три път през деня за самовнушение: повтаряй си, че си здрава и че това, което чувстваш е само временно. Най-добре е часовете да са фиксирани. Недей задавай въпроси: защо, каква е причината и др. под. Ако считаш, че имаш наистина проблем се обърни към лекар и се довери на преценката му. Да, трудно е когато някой ти каже че си здрава, а ти усещаш „симптомите“ в себе си, но това е само потвърждение на невероятната сила и влияние, която имат човешката мисъл и емоции върху физическото му тяло. Просто трябва да насочиш тази сила в правилната посока и да не очакваш моментални резултати.

Не знам защо трябва да се ограничаваме с тясно специализираното определение (т. 1.). Все пак това не е специализиран форум. Думата садизъм в разговорния език се използва в по-широкия смисъл даден в т. 2. по-горе.

Астралът е много коварно нещо. Постепенно те унася и оплита в мрежите си, докато в един момент съвсем загубиш себе си и остане само желанието. А удовлетворяването му всеки път изисква все повече и повече; все по-големи и по-големи компромиси. За един работещ в кланица убийството на животни е ежедневие. Той до такава степен е свикнал с кръвта и страданията на животните, че те не му правят никакво особено впечатление. Започва се от малкото. Малкото зло, което оставим да се развие, неминуемо ще прерасне в голямо. Мислим си: това е дреболия – допускаме компромис със злото, после друг компромис и друг, и през цялото време човек може да си мисли, че всъщност е добър. Не е толкова трудно да затънеш в астрала, ако не познаваш похватите му. Затова човек трябва да развие твърда, устойчива и силна воля – защото без нея е загубен.

Ако не посеем в този живот семената, които да поникнат като красиви цветя в бъдеще, наистина ще живеем насред пустиня – в нас няма да има нищо стойностно.

Според мен, няма друг начин, освен Някой да ги поднесе горните на "тепсия". Така или иначе и Любовта, и добротата, и смирението,и способността да разбираш "другия", да можеш да простиш на "другия", и пр. - това са все дарове от Бога. А от дните на Иоана Кръстителя до сега небесното царство на сила се взема, и които се насилят го грабват. (Матей 11:12)

Когато прощаваш не изискваш нищо в замяна. Даването на втори шанс е един вид поставяне другия на изпитание. Ти очакваш нещо от него, да поправи себе си или допуснатата грешка по някакъв начин. Когато прощаваш, също го правиш с надеждата другия да се коригира, но не го изискваш директно, а оставяш другия сам да осъзнае необходимостта от промяна в себе си.

Не знам защо заглавието на темата е отнесено към България. Според мен, в другите държави нещата не стоят по различен начин. Навсякъде има завиждащи и желаещи да навредят. А иначе, да се хвалиш не е хубаво: енергията се разсейва и губи, подхранва се егоизма. Да похвалиш някой друг може да има положителен резултат, но само ако го направиш за да го стимулираш, а не за да спечелиш благоразположението му примерно и само ако хвалбата отговаря на истината.

Ами, ягодите са нашите зависимости, нашите желания. Те са толкова силни, че дори и в ситуация в която живота ни виси на косъм не можем да се освободим от тях. Желанията ни дотолкова ни заслепяват, че ни правят слепи за действителността. Всичко което искаме е единствено да ги задоволим, губейки реалната преценка за нещата.

Думите, които използваме, изразяват нас самите, нашето съзнание, светоглед, разбирания за красота. Каквито и думи да има в българския език, аз ще подбирам и ще използвам тези които усещам вътрешно като близки. Други думи, чиято вибрация не усещам съзвучна с мен самия, ще избягвам. Според мен новите думи навлизат в българския език най-вече, защото разбиранията на хората се променят. Речта е средство освен за комуникиране и за самоидентифициране, и за самоизразяване. В езика ни навлизат нови думи, защото хората ги приемат и чувстват, че чрез тях най-точно ще могат да се изразят. Да, в избраните може да липсва красота и дълбочина, но съзнанието избира най-близкото. Речта се променя според съзнанието на хората, а не обратното. В моменти на упадък може да се очаква речта, която хората използват да изгуби много от своята красота от миналото. Всичко е комплексно. Докато съзнанието на хората (не на единици, а като цяло) не започне да се извисява над посредствеността, то не може да се очаква и някакво развитие или запазване на богатството на речта.

Е нищо де. Какво значение има? Пак са от дзен-традицията. Сега, напълно срещу принципите на дзен, ще си позволя някои разсъждения върху последната притча. За мен основния извод от притчата е, че трябва да сме съсредоточени върху това, което правим и да не хабим енергията си в безсмислени и странични неща. Повечето хора, докато се хранят примерно, говорят по между си, гледат телевизия, мислят си за това, което им се е случило през деня и др. Вниманието им е разпиляно на всевъзможни места, а самото ядене е несъзнателно и автоматично, без съзнателно приемане на енергията от храната, без нужното уравновесено емоционално състояние, което е изключително важно при храненето. Примери могат да се дадат не само с храненето, но и с абсолютно всичко, което хората правят. Човек трябва да умее да концентрира цялото си внимание и енергия в една посока. После човек трябва да възпита необходимата сдържаност и да ограничи безсмислените свои действия. Немалка част от тях са автоматични и несъзнателни. Когато човек извършва всичко с разбиране и съсредоточеност на вниманието, той вниква в същността, в смисъла на това, което прави. То за него не е обичайното действие, както се струва на повечето хора, а е част духовния им път.