Станимир

... Единствения смисъл е намирането на правилното отношение между преходните и ограничени изяви на Абсолюта, това е Любовта. Така че крайната цел не е ново съвършенство или познание на Абсолюта за себе си, което е абсурдно, а Любовта която се изявява в процеса на търсенето му, тя е истинската ценност. Точно колко крайна цел имаш предвид? Любовта е безгранична, следователно и степените на изявяването й са безгранични. Не може да бъде постигнат завършек в това отношение. Индивидуалността не може да бъде изгубена, без значение колко човек желае това. Колкото до свободата, не е ли именно индивидуалността, която я постига? Отричането от себе си всъщност означава съизмеримост, а не отхвърляне. Аз съществувам. Въпросът не е дали съществувам или не, а правилно определяне на мястото ми в и взаимовръзката ми с цялото.

Цветовете са случайно подбрани.

Не, не че са задължително погрешни (в същност какво значи погрешни ) , но ако сме ги уцелили да са съвсем подходящи, то това при 99% от хората ще е случайност (ако приемем, че именно човекът си ги поставя целите, съвършено свободно и самостоятелно). Защото съвсем не е ясно кой взема решението за поставянето на определена цел (в този смисъл и случайностите са кът ) . Основното е, че за да се научим да вземаме правилни решения, трябва да използваме волята си. Дори за да приведем волята си в съответствие с Божията воля, също е необходимо да използваме волята си. Е, аз не говорих за външно овладяване на реакциите... А вътрешното спокойствие и равновесие може да бъде цел. Условията за достигането на това състояние са много, които могат да се приемат като подцели. Те ще изникват едно по едно в опита ни да постигнем основната цел, т.е. вътрешното равновесие. Да разделим развитието си можем единствено след като сме го преминали или ако предварително знаем абсолютно точно в какво се изразява то. Няма разделяне на развитието или поне не по начина, който ми приписваш. Конкретните по-големи и по-малки цели свързани с развитието ни възникват напълно естествено в резултат на честното самонаблюдение, в откриването на това по което можем да работим по себе си – да се освободим от някои навици и слабости, да развием определени качества и др. Всичко зависи от това как виждаме себе си и своето бъдеще (т.е. това, което искаме да станем). С развитието ни ще изникват други цели, защото визията ни за това, какво следва да се постигне, ще е променена. Някои от предходните цели могат да отпаднат или вече да ни изглеждат незначителни, докато с други да се получи тъкмо обратното. Нужна е гъвкавост.

Защо не престанеш с „логическите“ си спекулации? Ако не можеш да приемеш или разбереш мнението ми няма проблем. Но да го квалифицираш като луциферианско и то не точно моето мнение, а изкривената ти представа за него, не мога да приема. Първо, разглеждането на Бог като Създател не се отнася до абсолютния и неизменен Бог, т.е. въобще не се отнася до Бог. Може да бъде създадено само това, което е ограничено и преходно. Всеки е създател – едни в по-голям, други в по-малък мащаб, според съзнанието си. За какво редактиране на създателя пишеш? Нима твоят „създател“ не ти оставя никаква възможност за свободен избор и самостоятелно вземане на решения. Какъв Бог е това? Това, което стои зад написаното от тебе по-горе, без значение дали го осъзнаваш или не, е сляпо подчинение и едва ли дори самия ти изпълняваш това, за което пишеш. Ти си тук и сега, където е съзнанието ти. Духовното развитие се извършва именно съзнателно. От значение са решенията които вземаш сега, съзнателно. От значение е това, което разбираш в момента. Това си ти. Божественото също е в теб, но то е неразкрит потенциал. То ще стане наистина твое само когато го проявиш съзнателно в живота си.

Личността съществува само в отделното прераждане. Духът (индивидуалността, истинският човек) се изразява чрез личността по време на земния живот на човека. Личността е сбор от всички навици, предразположения, зависимости, които сме създали в този и предходните си животи. Духът е свободен от тези неща. До него може да достигне само това, което съответства на божествената му природа. Сам по себе си духът не „слиза“ в материята, а изпраща нещо като лъч, който после се връща при него с тази част от опитностите ни в земния живот, които могат да достигнат го достигнат (т.е. духовния опит). Другите опитности, които не могат да достигнат до нивото на духа (поради несъответсвие), ще останат на по-ниско (емоционално или умствено) ниво и ще предизвикват следващи инкарнации (т.е. нови личности в които ще се проявят като предразположения и др.), докато не бъдат трансформирани и пречистени. Може би се изразих малко неправилно. Вярвам в духовната същност на всеки човек, която е едно с духовната същност на всичко съществуващо, безкрайна и съвършена. Що се отнася до отделния човек обаче, това е само един потенциал, който му предстои да разгърне в живота си във вечността. Към отделния човек може да имам доверие, според това каква оценка имам за него, за неговите действия, мисли и т.н. Вяра обаче мога да имам единствено в тази абсолютна и неизменна същност, която наистина присъства в основата на всичко, вкл. на всеки човек, но съзнанието на последния въпреки това може да е доста далеч от нея. Всички сме индивидуалностти отвъд илюзорното ни самоотъждествяване с личността. Това че фокусът на съзнанието ни е в личността, не означава, че не сме индивидуалностти.

Борбата е само вътрешна. Външното се постига чрез вътрешното ("каквото вътре, такова и вън", Холографската Вселена.). Всеки сам си кове съдбата. Собствената му съдба включва и целия околен свят. Външното е само отражение на вътрешното. Ще тярбва да помисля за нов, добър пример.... Случайно знам как е успял Мандела в борбата с апартейда. Хората са започнали политика на непротивене, никакви стачки, никакви размирици. Никаква съпротива и никакво действие, но и никаква кооперация. В смисъл, че черните спрели тотално да пазаруват. Тъй като те са основното потребеление, икономиката се сринала и с нея и основните устои на апартейда. Удържали са победа в себе си над желанието за разправа и бой, над човешките нужди за потребление и оживяване. А знаем колко темпераментни са негрите И така вътрешно повлияли на външния свят. Я, ето го примера А ето че ти отново смесваш противенето с борбата. Докато продължаваш да го правиш, разговорът ни е безсмислен. Политиката на непротивене не е ли борба? Всичко опира до правилния избор на целта и средствата, а не до това ще се борим ли или няма да се борим. Тук са необходими някои доуточнявания. Ако под „външното“ разбираме начина по който ние възприемаме света, то това е така. Но ако разбираме света такъв, какъвто той е реално, независимо от нашата оценка, то външното в никакъв случай не може да е отражение на вътрешното, а е точно обратното. Частта е отражение на цялото. Но това са отвлечени разсъждения. В практически план, светът в който живеем се определя от съзнанията на всичките населяващи го същества. Дори и да съм постигнал нещо вътре в себе си, за да бъде проявено то във външния свят е необходимо определено участие и от страна на другите.

Какво значи „непоискано добро“? Доброто си е добро, без значение дали е поискано или не. Освен това, когато се говори за „моето добро“ и за „твоето добро“, това е просто една субективна оценка. Доброто е над отделната личностна преценка. Това, че аз оценявам нещо като добро, не означава, че въпросното нещо наистина е добро. Но подобно оценяване не е и необходимо. Аз предприемам определени действия с определена цел, защото така смятам за правилно. Доколко действията ще се окажат добро времето най-добре показва. Злото е това, което пречи на доброто да се прояви. Последното е само едно определение, разкриващо частично истината. В духовната си същност всяко нещо е добро. Това е абсолютното добро. В проявения свят, колкото в по-голяма степен проявяваме въпросната същност в живота си, толкова в по-голяма степен проявяваме доброто. И обратно: в колкото по-малка степен проявяваме духовната същност в живота си, толкова повече действията ни могат да се нарекат зло. В проявения свят можем да говорим само за относително добро и зло. Това, което се проявява чрез двете е едно и също – духът, – но в много различна степен.

Ти сигурен ли си, че задачите, които човек има за дадено прераждане са чак толкова конкретни? Извинявай за откровеността, но в първия абзац от горните три, твърденията ти са необосновани. С тях поставяш една рамка, която силно ограничава възможностите, които могат да се случат в живота. Именно по отношение на духовното развитие човешкия избор има най-голямо влияние. А изборът е поставяне на цели, които да следваме. В началото може да са погрешни, но е по-добре да си набележиш погрешна цел, отколкото въобще да не си набележиш такава. Всъщност в написаното от теб за кармата и дихармата (трябва да се отбележи, че П. Дънов дава доста по- различно тълкувание на тези думи, от това на изток) забелязах сходни идеи, но не ми е ясно защо отричаш необходимостта именно човекът да си поставя целите и да определя пътя по който да се движи. Все пак способността правилно да си поставяме целите и да използваме своя избор целесъобразно е част от развитието ни. Развитието ни не би било пълно, ако целите ги поставяше някой друг, нещо друго или някаква висша наша част. Всяко съвършенство е относително. Абсолютното съвършенство е извън всякакви възможности за постигане (освен разбира се ако не съотнесем постигането й към вечността). Според мен е правилно да се откажем от стремежа да бъдем съвършени, да постигнем съвършенството, но не и от стремежа да се усъвършенстваме. Ти можеш ли да възприемеш директно Бог? Аз не мога. Имам нужда от заместители, които да го ограничат и направят разбираем за съзнанието ми.

Ами тъй като при социализма съществуването на душата беше научно необосновано, то съвсем естествено разсъжденията се ограничаваха до човешката личност, а се изключваше човешката душа. Така всестранно развитата личност замести усъвършенстването на човека, което не може да бъде друго освен всестранно (иначе би било непълно), но това усъвършенстване се отнася до душата. Личността съществува няколко десетки години и изразява само част от натрупванията на истинската същност в човека. Божидар, защо противопоставяш поставянето на цели с приближаването към Бог и с трансформацията в човека? Изхождаш от становището, че целите, които си поставяме задължително са погрешни и ще ни отдалечат. Това обаче не е така. Аз мога да си поставя за цел да се освободя от раздразнението, т.е. в отношенията си с хората да бъда спокоен и уравновесен. Ето че в този случай ще имаме припокриване на целите с вътрешната ни трансформация.

Вътрешното и външното са взаимозависими. Борбата е и в нас, и отвън нас. Но за външната победа е задължително първо да постигнем вътрешна. Това е причината поради която много хора борейки се, всъщност пилеят усилията си напразно. В един от цитираните текстове по-горе обаче беше казано ясно: „И трябва да се бори по всичките правила.“ Значи борбата трябва да е разумна, а не хаотична и провокирана от астралните ни емоции. Понеже в момента тече световното по футбол в Южна Африка, мисля че примерът на Нелсън Мандела би се оказал от полза за разсъжденията ни по темата. В действителност истинския успех на неговата борба идва, когато сменя метода, но той не спира да се бори. След дългите години прекарани в затвора, наистина, той първо е победил вътре в себе си, а външната победа неминуемо следва като резултат от това.

„Борбата не е лошо нещо. В нея се показва силата на човека. Човек някой път трябва да се бори. Често юнаците се борят, да се покаже кой е по-силен. Човек в себе си се бори със злото. И трябва да се бори по всичките правила. И тогава може да се развие неговият характер – когато доброто има сила да побеждава злото. Ако в тебе една добра мисъл не може да победи една лоша мисъл, една неорганизирана мисъл, тогава твоите мисли не са силни; ако в тебе едно добро чувство не може да победи едно лошо чувство, то тогава в тебе Божественият свят слабо действа; и ако в тебе една добра постъпка не може да победи една лоша постъпка, ти си на слабата страна. Искате някой път да знаете кога сте силни. Силни сте, когато добрите ви постъпки побеждават лошите, когато добрите ви чувства и мисли побеждават лошите мисли и чувства. Лошото съществува извън човека. Човек отпосле е дошъл в този неорганизиран свят.“ Единствен цяр „Казват: „Животът е борба“. И мъжът, като се ожени, казва: „Животът е борба“. А с кого воюва? С жена си, и жената – с мъжа си. Народят им се деца, и те четат девиза: „Животът е борба“, и си казват: „Е, ами ние с кого ще се борим – братчетата със сестричетата“. И започва борба, хванат се за косите и като се разплачат, хайде при мама и при тате. Хората имат девиз! Като нямат истински противник, те си го създават – мъж с жена, брат със сестра, свещеник със своите пасоми, учител с учениците си. Ето хора, които не разбират живота. Борба трябва да съществува, обаче с онази природа, която трябва да се подчини. Когато предстои да разрушим известна скала в планината, да пробием тунел, разбирам да действаме така, но да употребим тия средства в организирано общество, не разбирам. Туй показва, че хората не разбират отношението, което съществува между тях и техния Дух, задачите, които им налага последният.“ Явлението на Духа „От 8000 години светът е в непрекъсната борба, даже и между най-малките животинки. Съвременните хора наричат, че животът е борба. В борбата е животът. Това е един необходим импулс за живота.“ Десен и ляв път „Казвам: Истинският човек може да се прояви само при една вътрешна борба. Тъй, както днес е организиран, човек не може да се прояви, ако не се натъкне на тази вътрешна борба в себе си. Това е неизбежен закон. Ако животът ви е хармоничен, вие ще бъдете в положението на непроявени житни зърна в хамбара. Този живот не може да се сравни даже и с живота на кристалите. Докато са в хамбарите, житните зърна са мъртви, в спящо състояние. Щом стане някакво стълкновение между тия зърна, животът в тях започва. Тази борба, това стълкновение може да е малко, но то е начало на живот. Колкото малка да е вътрешната борба в човека, била тя за добро или зло, радвайте се; тя е посещение от невидимия свят. Невидимият свят е обърнал внимание на вас. Той изпраща малък ветрец към вас, да ви поразхлади, да понаведе клончетата ви наляво, надясно, да се поборите малко. Такъв е законът на равновесието. Когато някоя външна или вътрешна сила дойде върху човека, той излиза от своето равновесие, но за да не го изгуби, наклонява се ту надясно, ту наляво. Обаче целта не е да вървиш нито наляво, нито надясно, но да запазиш равновесието си и да вървиш нагоре. Следователно вътрешната борба в човека е важен психологически закон, необходим в живота на човека, за урегулиране на силите в него, за запазване на равновесието. Всеки човек има равновесие, но не го задържа за дълго време. Рече ли да предприеме нещо добро, веднага един глас ще му каже: „Отложи това нещо за друг път! Днес условията не са благоприятни, не му е времето сега“. Аз пък казвам: Не отлагайте нито за един час! Всякакво отлагане е губене на време, губене на сили. Решите ли да направите нещо, приложете го. И в съдилищата често отлагат делата. Какво се постига с отлагането? Разноските се увеличават, времето се губи, хората се разтакават нагоре-надолу и в края на краищата се изгубват благоприятните условия. Никакво отлагане! Когато човек отлага нещата, той мисли, че утрешният ден ще му донесе по-добри условия, но винаги остава излъган.“ Възможни постижения „Що се отнася до живота на миналото, там е пълен с отрицателни прояви, а сегашният води човека към положителното. Като наблюдавате детето, вие виждате в него и двата живота: миналия и настоящия. Когато миналият живот се проявява, детето изглежда като старец. Щом се прояви настоящият живот, лицето на детето става светло и красиво. Божественото е в настоящето. Миналият и сегашният живот в човека са в постоянна борба. Слушате някой да казва, че иска да направи едно добро, да се прояви. На другия ден го виждате с потъмняло лице, недоволен от себе си и казва: „Тази работа не е за мене“. Той ту пада, ту става, докато един ден се освободи от старото и влезе в новия живот. Борбата, която става в човека, е неизбежна. Не се смущавайте от тази борба. Както сте създали миналото, така трябва да го подчините на новото, да му станете господари. Спасението седи в това, да станете господари на миналото. Какво значи да стане човек господар на своето минало? Това значи да преодолее всички спънки, всички мъчнотии, които той сам е създал. Мъчнотиите, спънките и слабостите на човека са остатъци от неговия минал живот. От желанието и съзнанието на човека зависи справянето му с мъчнотиите на неговия живот.“ Правилно разрешаване

Ще перефразирам: Като се бори за „добро“ в околния свят, (нисшето) его всъщност затвърждава своите устои и заблуди във вътрешния свят. и Като се бори за добро в околния свят, човекът всъщност затвърждава своите духовни устои и добродетели във вътрешния свят. Въпросът е от позицията на кое се борим: на нисшия аз, личността или от позицията на своя дух.

Не исках да се разводнява темата (което обаче така или иначе се получи. Нищо, после ще местя в Разговорки). Има и други обяснения. Радвам се, че умееш да четеш отвъд написаното, защото някои неща не мога да изразя с думи и не пиша за тях. Зависи от кого са отправени. Не „срещу“, а „към“. Иначе като цяло съм съгласен. Това е така. Но в същото време, човек може да излезе извън личностната си гледна точка и да погледне на нещата от по-широк ъгъл. Това, дали предположенията са критични или не, няма голямо значение. Въпросът е доколко са основателни. Между светогледите не може да има сблъсък, а припокриване в едни аспекти и разминавания – в други. Сблъсъкът е между поддръжниците на светогледите. Целта обикновено е личностна победа, а не победа на поддържания светоглед. Последният е лишен от съзнателност и няма какво да печели. Нищо. Ще продължавам да си пиша, когато преценя за необходимо. Това, че някой възприема мненията ми като противоречиви, си е негово право. Наистина ми се иска, четящите да влагат повече усилия и мисъл четейки написаното, но в същото време не мога да имам претенции, дали ще го направят и доколко. Осъзнавам и че напоследък пиша доста концентрирано, т.е. изразявам се с минимално количество думи, което изключва възможността мненията ми да бъдат разбрани само с четене. Но може би така е по-добре. Бъдещето ще покаже. Отговорът ми би бил просто едно име, което няма да ти помогне да разбереш повече за какво става въпрос. Възможно е. Напоследък обаче стана модерно да се спекулира с проектирането в другите. Но в другите могат да се видят не само наши проекции. Доказателство е, че възприемаме различните хора по различен начин. За себе си мога да кажа, че прекарвам доста време вглеждайки се в себе си. Горе-долу това казах и аз. По-скоро изказвам виждането си по въпроса, какво според мен досега не си успяла да направиш. В никакъв случай не изказвам мнение за това, че не можеш да го направиш. Има кой да ми бъде безпристрастен и обективен водач и кой да ми бъде безпристрастна и обективна сянка. Може да отговоря и на въпросите от предходните мнения, но когато намеря време.

Точно така. Въпреки, че е по-точно да се каже не, че си го отхвърлил, а че се стремиш да го отхвърлиш. Старата форма е била необходима до един момент, но после става ненужна за развитието ти и трябва да се освободиш от влиянието й. Имам чувството, че борбата се свързва с някакво напразно и нецелесъобразно пилеене на нашите сили, но това, дори и да се случва често, не е задължително да е така.

Дали прави добро човек си проличава по следствията. Никой не е казал, че трябва да разгласяваме наляво-надясно „аз правя добро“. Правя това, което считам за целесъобразно, без да го квалифицирам в момента на извършването. Колкото до борбата (вкл. за доброто): съпротивление няма само там където сме изградили навик в себе си; когато сме повтаряли нещо толкова много пъти, че сме го превърнали в линията на най-малкото съпротивление и вече го правим автоматично. Колкото и да е добър един навик обаче, той трябва да бъде преодолян и да се устремим към нещо по-високо, защото в противен случай ще спре развитието ни.

Злото си съществува. Не бива да се отрича неговото съществуване, пък било то и относително. Доброто, което проявяваме, също е относително. Единна е само същността на нещата. В проявения свят всичко е троично, а по природа – дуално, т.е. породено от две начала.

Доброто е безкрайно. Можем да проявяваме доброто, но никога няма да достигнем предела на възможностите в това отношение.Да се бориш за доброто, не означава, че доброто е слабо. „Слабо“ е относително понятие, само по себе си без стойност. Борбата за доброто означава неговото утвърждаване. Лесните неща нямат стойност. Погледни на борбата от тази гледна точка. Борбата не означава да мразиш препятствията, а просто да полагаш необходимите усилия за да ги преодолееш. Животът е борба, и винаги ще бъде, колкото и да не се приема тази дума от мнозина. Това не е в противоречие с духовността. Старите, изживели времето си форми трябва да бъдат разрушени, за да може животът да се прояви в нови и по-подходящи. Старите форми обаче не си отиват от само себе си, а се борят с всички сили за съществуването си. Пример за това са всички навици, предразсъдъци и илюзии. Та дори и най-елементарното движение среща своето съпротивление, т.е. имаме борба.

Между семейството и обществото има съответствие. Първо е индивидуалността, после семейството и след това обществото. Т.е. ценностите първо трябва да се приложат индивидуално, после съвместно от членовете на семейството. Обществото може да се разглежда като едно семейство, но в по-голям мащаб. Това разбира се ще стане в бъдеще. Разграничаването на индивидуални, семейни, религиозни, духовни и др. ценности е малко заблуждаващо. Ценностите са едни и същи, като разликата е единствено в кръга и броя на прилагащите ги. Всяка ценност, която може да се определи като специфична за определена група, има своя аналог в друга група. Например уважението към брачния партньор има за съответствие уважението към себе си в индивидуален план, уважението към човека и към човечеството – в глобален. Това не са различни ценности, а различни степени, форми на проявление на една и съща ценност. Същото може да се отнесе и към други семейни ценности – загриженост към членовете на семейството; зачитане на тяхната личност и индивидуална независимост; способност да ги разбереш и да се поставиш в тяхната позиция (т.е. съпричастност) и др.

Така е по-лесно (поне ми се иска да вярвам, че това е причината, а не изпълняват нечия поръчка)

Темата се получи малко объркана, защото първите мнения бяха изкарани от контекста в който бяха написани. Това, което някои хора не поискаха да разберат беше, че когато човек гледа на една ситуация отстрани, той всъщност прави това и по отношение на самия себе си. Т.е. човек наблюдава отстрани не само ситуацията, но и себе си. Казано е: познай себе си! Това не може да стане ако не погледнеш на себе си отстрани, а още повече ако съзнанието ти е затънало в някаква житейска ситуация. Сега да се върна към противоположностите. Не знам доколко беше разбрано това, което писах за сродството на противоположностите. Но то поставя едно разграничение, което мисля за съществено. Нека да разгледаме двойката любов-омраза. Любовта е надличностна, омразата винаги е егоистична. Източникът им е различен. Любовта има за източник божествената същност в човека, докато омразата има за източник низшето его. Така виждаме, че тази двойка противоположности не са сродни. Нека разгледаме друга двойка противоположности: мекота и твърдост. Тук нещата са различни. Човек трябва да може да проявява и двете, като преобладаването на едното пред другото може да се определи като слабост. Те могат и трябва да бъдат съвместени. По-късно мога да допълня написаното в последния абзац. п.п. Azbuki, писнало ми е от хора, които си мислят, че са на следващото стъпало. Аз вече писах, че не отхвърлям отрицателните емоции, но след като ти от позицията си на Господ заяви, че се заблуждавам, кой съм аз, че да подлагам на съмнение боговдъхновеното ти мнение.

Ние имаме пълна свобода за реализирането на целите, които са съществени от гледна точка на човешкия дух. Значи първо трябва да извършим правилната оценка на важността на съответната наша цел от духовна гледна точка. Да знаем какво е ценното в постигането й, също така какви ще са последствията. ...

Разбира се винаги има какво още да се желае от едно подобно предаване. Нещата винаги могат да бъдат направени по-добре. Това обаче не бива да омаловажава труда на авторите. Не може да бъде обхванато всичко в едно такова кратко предаване. Акцентът беше върху личността П. Дънов, а самото учение остана до известна степен в сянка, но това е разбираемо. Важното е, че предаването според мене ще остави положителен отпечатък в съзнанията на немалко хора.

Тъй като в основата на семейството са съставящите го индивиди, то и семейните ценности се обуславят от индивидуални ценности на членовете на семейството. Можем да говорим за някакви общоприети от обществото, от религията и др. ценности, но това доколко тези ценности ще се прилагат зависи от отделния индивид, от неговата реална индивидуална ценностна система. Казвам „реална“ защото той може на думи да претендира, че ценностната му система е по-развита и дори твърдо да си вярва за това, но на практика да не успява да я приложи. Тук може би ще се получи разминаване между това, което пиша с общоприетите понятия. Общоприето е ценностите да се свързват с човешките, религиозни, обществени и др. представи за това какво е правилно като поведение, мисли, чувства. Много по-важно е обаче тяхното прилагане. Т.е. въпросните ценности, ако не бъдат приложени, нямат никаква стойност. Те си остават едно пожелание, илюзия. В такива ценности ценното не е много. Значи ще повторя отново: в основата стоят индивидуалните ценности на човека и то тези, които реално прилага. Те са, които правят едно семейство, организация или общество, когато се получи споделяне на едни и същи ценности от съставящите ги индивиди.

Наблюдавай мислите си. Така може би с течение на времето ще откриеш нещо специфично в пророческите мисли, което ги отличава от обикновените. Недей чакай някой друг да ти каже отличителните признаци, защото те могат да важат за неговите мисли, но да не са валидни за твоите. А и умения, които не са добити съзнателно и с индивидуални усилия нямат стойност. Различаването също е умение и то много по-съществено от ясновидството. Не се надявай да го постигнеш лесно, а още повече някой да ти каже някакви правила, които ще ти позволят да разполагаш с него. Опитай се да отсееш същественото от несъщественото, за да не губиш излишни сили в преследване на последното. Стремейки се към нещо, първо си отговори на въпроса: какво ще е реалната полза, ако го постигна? Какво ще се промени?

Разбира се, можеш да обичаш някого и без той да ти е оказал помощ, но ако наистина го обичаш и се случи така, че той да ти окаже помощ, задължително ще изпиташ и благодарност към него. Всъщност ще изпиташ благодарност и без въпросният някой да ти окаже помощ. Ако го обичаш ще изпиташ благодарност просто защото той съществува.