Станимир

Божидар, това с поднивата някак не мога да си го представя, но ако приемем условно разделение на Кама-Манас на поднива, не е ли по-разумно да се предположи, че поднивото Манас от Кама-Манас ще се развива успоредно с развитието на нивото Манас? Първо трябва да започне да се развива нивото Манас, за да може то чрез въздействието си върху Кама-Манас да развива и съответното подниво в него.

Това е най-сигурният начин да си осигуриш доста страдания за бъдещето (както е написано на едно място: да пожънеш буря), докато не се научиш да различаваш зърното от плявата, още преди да ги посееш.

Въпросите от заглавието ми се струват доста неточни. Нещата зависят от това какви сме, от нас самите, а не от това защо правим нещо и как го правим. Всъщност последните две неща също зависят от това, какви сме. Ако в нас е развита любовта, загрижеността за другите, чувството за справедливост, благородството, добронамереността, мъдростта, проницателността, себеотдайността, целенасочеността... то намеренията и резултатите от действията ни ще са положителни, без да е необходимо някакво специално желание да бъдем добри. Ако търсим причина да бъдем добри, то това не е добро, а как да бъдем добри ще подскаже разумът, опитът, знанието, креативноста, гъвкавостта, способността ни да виждаме последствията от действията си и др.

За да се научиш да различаваш реалността от илюзията. За да осъзнаеш, че зад множеството „драматични“, както ги наричаш промени, стои нещо постоянно, истинско, което остава независимо от това, какво ще се случи във феноменалния свят. Самата драматичност е илюзия. Това е изцяло субективна оценка за случващото се, личното ти отношение, изцяло оцветено от астралните ти емоции. Ако издигнеш съзнанието си над астрала, драматизмът ще престане да бъде толкова драматичен. Драматизмът е докато си потопен в илюзорните емоции на астрала, докато си обвързан с тях. Всичко е изпитание, т.е. възможност за развитие. Защо да не може да си на върха и да се сгромолясаш бързо? Това са роли, илюзии. Например ако си световно-известен артист, това е просто личността ти, но не истинската ти индивидуалност. Когато умреш и в следващото си прераждане вече няма да си този световно-известен артист. Понякога „падението“ може да дойде още в този живот, просто защото в ролята, която играеш не е истинска. Тази роля е преходна и няма нищо по-нормално от това да се смени. Непреходен си ти – индивидуалността, актьорът. Да, много често е така.

Аха, значи опитът и паметта са излишни, както и обективното знание, до което сме достигнали? Способността ни да обичаме, да мислим, да вярваме, да сме справедливи, да сме състрадателни, да сме силни и още куп неща какво са? Нещо външно от нас? Или вътрешни натрупвания, които никой не може да ни отнеме или унищожи? За това, дали натрупванията са духовни или само ги наричаме така вече писах.

Не знам доколко е правилно да казваме, че Антахкарана се изгражда, ако се водим от определението , че тя е нишката върху която като перли са нанизани духовните опитности от многобройните прераждания. След края на всяко прераждане Будхи абсорбира от Манас всички негови духовни натрупвания. И тук когато говорим за духовни натрупвания, става въпрос за истински духовни натрупвания, а не за илюзорни такива. До Будхи не може да достигне нищо илюзорно, просто защото между двете няма съответствие. Това дали ние си мислим, че дадени натрупвания са духовни, няма никакво значение – камъкът ще потъне във водата и няма да изплува на повърхността (т.е. нищо недуховно няма да достигне до Будхи). В определен момент след като принесе достатъчно натрупвания за Будхи, умът започва да се отъждистваво все повече с Него, отколкото с астралните желания и физическото си тяло. Това, което беше наречено вътрешен човек, всъщност е Атма и Будхи. И двете са безличностни, но в същото време без Манас, не са самосъзнателни. Именно Манас, обединен с (а може да се каже и отразяващ) Атма и Будхи е висшия аз в човека. Тогава той осъзнава всичко, което е натрупал в Будхи през множеството си въплъщения и вече не се отъждествява с илюзорните желания и зависимости на астралния свят.

И как можем да сме сигурни, че т.нар. „его-стремежи за духовно развитие“ не са отражение на духовното в човека? Та нали импулсът за духовно развитие идва именно отгоре и според това доколко умът (Манас) е в състояние да го възприеме, започва да му резонира? Да, вярно е, че се получава известно изкривяване и оцветяване с астрални багри, но пак умът е този, който трябва да различи илюзията на последните от реалността на идващото от Будхи, като в резултат на опита се развие качеството на различаването (вивека).

Злото е като едно изгнило дърво. Божественото, животът вече го напуска и именно това предизвиква гниенето. Злото е това, което отдалечава от Божественото. Как можеш да обичаш и злото и Божественото едновременно? Хората сътворяват доброто и злото и никой друг. Можем да обичаме безусловно само това, което е безусловно. Безусловно може да обича само тази наша част, която е безусловна. Можеш да кажеш: „Обичам дърветата“ и това е едно относително безусловно твърдение. Това твърдение е различно от: „Обичам дърветата, дори и тези, които са изгнили“. Последното твърдение е в по-малка степен безусловно от предходното. Всъщност да обичаш злото може да се уподоби не на „Обичам дърветата, които са изгнили“, а на „Обичам дърветата, защото са изгнили“. И къде е тука безусловността?

Ами то си участва. И по-добре – като ще е битка, да е битка Опозициите и квадратите не са негативни аспекти, а бележат противодействието на определени енергии. От тази гледна точка те са възможности, защото когато имаш отрицателно влияние е добре да имаш какво да му противопоставиш и да го неутрализираш. Освен това нека не се забравя, че всяка планета може да оказва както положително, така и отрицателно влияние. Картата показва превратна точка, точка на избор. Позицията на някои от звездите също е интересна, а когато става въпрос за глобални явления, тя е от особено значение. Понеже не става въпрос за индивидуални събития, аз бих пренебрегнал домовете и съм склонен да обърна повече внимание на позициите на планетите в зод. знаци. А последните са доста гранични. Едно по-нетрадиционно тълкуване: Марс и Венера (мъжкото и женското начало) трябва да бъдат уравновесени. В този случай опозицията с Юпитер и Уран ще има положителен ефект и прехода, който последните планети бележат (намирайки се на границата бележеща началото и края на зодиака) ще е безболезнен. Позицията на Сатурн е доста неблагоприятна и върху четирите планети, като поддържа и се стреми да запази действието на негативните им качества, но влиянието му може да бъде неутрализирано с помощта на духовната воля (Уран и Юпитер, но предимно първия). Луната е подсъзнанието с неговите натрупвания от навици и зависимости. Плутон е разрушение, което може да се изрази в съзнателни волеви усилия от страна на хората да се освободят от лунното си наследство или по-друг начин. И Слънцето, и Луната са в зод. знаци, които управляват. Между двете също има сблъсък (а може би тук е основният сблъсък), въпреки че липсват аспекти помежду им. Сблъсъкът е между свръхсъзнателното и подсъзнателното в хората, между духовната воля и автоматичните подсъзнателни реакции. Слънцето всъщност е самото човечество, което само трябва да определи съдбата си, т.е. доколко промяната ще се окаже разрушителна и доколко градивна. Не бива да се очаква обаче последствията от този избор (който за повечето хора ще е неосъзнат) да се проявят незабавно по осезаем за хората начин. Има и други интересни неща в картата, но ми е трудно да ги формулирам. Те обаче напълно подкрепят написаното по-горе.

Мъдрецът отделя зърното от плявата, като зърното запазва, а плявата изхвърля. Другите... ами другите или трупат и зърното, и сламата в себе си, или изхвърлят зърното заедно със сламата. В повечето случаи хората, когато решат да станат „глупави“, от втората група от гореописаните попадат в третата. Ами такива хора наистина са си глупави. На тях ще им се наложи отново да се върнат във втората група, преди да достигнат до първата. (С това мнение просто обръщам внимание на една опасност и нищо повече.)

Такива случаи са изключително редки. Всъщност високо развити души е меко казано. Това всъщност са т.нар. аватари и идването им е свързано с даването на духовен импулс засягаш развитието на цялото човечество. В тези случаи решението е на цялата планетарна йерархия, а не някаква договорка между две души, както са представени нещата в цитирания откъс. Когато става въпрос за обикновените хора, пък били и тези, които са доста над средното ниво на развитие, подобни договорености не може да съществуват.

Широтата на съзнанието предполага човек да не се отъждествява с тялото си и да бъде свободен от ограниченията му. Защо му е на човек да се въплъщава в повече тела, като по този начин само увеличава привличането от страна на материята, докато всъщност целта на еволюцията е да се излезе от ограниченията на старата форми (тяло), което вече не предоставят условия за развитие и да се издигне съзнанието на по-високо ниво? Повечето опитности, които човек ще натрупа от повече тела, с нищо няма да подпомогнат еволюцията му. Важни са не самите опитности, а отношението на човека към тях. Човекът обаче е един, и чрез колкото и тела да действа, с това развитието му няма да се ускори. Все пък душата е тази, която еволюира, а не телата в които тя се въплъщава.

Има само една реалност? Напълно съм съгласна! Но няма никакъв проблем в нея нещо да си създаде един самозатворен илюзорен свят, и това прави т.нар. висш аз. Когато това се случи, той става зависим от създадения от него свят. За да създаде както казваш свой свят, човек трябва да бъде индивидуализиран. Ако това, което наричате вътрешен човек е неиндивидуализиран, как се е появил висшия аз, който в последствие да създаде илюзорния свят, който последният създава? Как нещо неиндивидуализирано може да породи нещо индивидуализирано? Много се говори, за илюзията за аз, но кой всъщност е подвластен на тази илюзия? Как може азът едновременно да е и илюзия, и да е подвластен на нея. Излиза, че на илюзията трябва да е подвластно нещо друго. Ако пък вътрешният човек е подвластен на въпросната илюзия, то излиза, че той нито е неиндивидуализиран, нито е съвършен. Самоъзнанието и индивидуалността идват от човешкия ум. Нисшият и висшият аз са проявления на един и същ ум, но в единия случай той (манас) е свързан с илюзорните човешки навици, нисши желания и зависимости, докато в другия случай той (манас) е свързан и отразява будхи и атма. Сами по себе си, отделени от манас, будхи и атма, колкото и да са духовни по своята същност, са несъзнателни. Значи за да бъде опознато божественото, то е необходим манас, който чрез свързването си с будхи и атма да ги опознае. Няма друг начин. Умът е един и същ, но той може да се свърже както с висшето, така и с нисшето. Изборът е във всеки от нас. Не, не е възможно. Творчество без воля е невъзможно, а за упражняване на волята може да се говори само при наличието на индивидуалност. Ами свободата в този смисъл, би била безотговорност. Аз предприемам действие и нося отговорност за последствията. Свободен съм да предприема действието и да предизвикам съответните последствия, свободен съм и да не го предприема. Аз и единствено аз решавам това. И въпреки това, последствията ще отминат, а аз ще продължа да си бъда аз.

"Писма на Елена Рьорих" 1929-1938; том1; изд.Славена; гр.Варна; 2002г. ------------------------------------------------------- Агни йога е път за овладяването на Висшия аз, на ауричния наместник, който управлява вместо Истинския. И всичко това става тук, в тази реалност. Това не е Изход. Може да е само подготовка. А може и да е още една верига, приковаваща ни в килията. който има ухо, нека слуша... Има само една реалност. Така и продължавам да не разбирам защо поставяте висшия аз в зависимост от илюзията на заобикалящия ни свят. Никой няма претенциите да предлага изход. А иначе изходите са два: победа или поражение. Бягството е поражение. В книгата „Пещерите и дебрите на Индустан“ в 33 глава, а и в следващата има доста интересни неща свързани с темата. Тук няма да навлизам в подробности, нито ще цитирам.

Или може би пламъчето расте. Но за това е необходимо да го подхранваме. Ама трябва да имаме с какво...

Да правиш добро в оптималния случай означава да имаш определени добри намерения, цели, чието реализиране води до определени благоприятни последствия за друго лице. Ако разгледаме отделно намеренията и резултатите, ще се получат четири най-общи варианта: 1) добри намерения и добри резултати, 2) добри намерения и лоши резултати, 3) лоши намерения и добри резултати, 4) лоши намерения и лоши резултати. 1) Тук нещата са ясни: имаме добри намерения и способност да предвиждаме последствията от своите действия, така че да не си останем само с намеренията, но действително да ги реализираме. 2) Тук въпросът дали правим добро или не, е малко по-сложен. Добрите намерения ще дадат своите положителни последствия, но най-вече в по-финоматериалните планове. Те ще създадат и преобладаващо положителна карма. Но що се отнася до физическата реализация, резултатът ще е негативен. 3) Тук ситуацията е обратната на тази от по-горе. Добрите резултати всъщност са повече на физически план. Лошите намерения няма как да доведат до положителни резултати във висшите светове. Кармата за човек, помогнал случайно въпреки лошите си намерения, ще си остане тежка. Заслугата за направеното добро на физически план не е негова. 4) Тук нещата мисля, че също са ясни. В т.1 имаме относително в най-голяма степен правене на добро, която намалява последователно в следващите описани възможности. Разбира се това са само най-общи разсъждения.

Човек може да се освободи от последствията от предходни свои решения чрез промяна на отношението си към тези последствия... когато в резултат на духовното развитие е осъществена трансформация в човешкото съзнание, така че въпросните последствия да не намират нищо в човека, към което да бъдат привлечени. Тогава за човека е безразлично какво ще му се случи през живота, остават единствено неговите духовни стремежи, които следва, без значение на земните условия (които вече се осъзнават като илюзия). Човешката свобода е в духа, в духовните стремежи. По какъв начин ще бъдат реализирани, лесно или съпътствани от множество страдания, това за свободата е без значение. Тук може да се поразсъждава и за саможертвата, но това е друга тема. Писал съм го и преди: именно това, че всеки избор има своите последствия и те не са случайни, а подвластни на космическите закони, които са абсолютни и неизменни, дава възможност на човека (ако разполага с необходимите качества) да предвижда последствията от своя избор. В колкото по-голяма степен човек е способен да предвиди последствията от решенията, които взема, в толкова по-голяма степен човек е свободен. Значи последствията, които привидно ограничават човешката свобода, в действителност я обуславят. Коренът на всяко действие е в бъдещето, защото всяко действие се извършва заради някаква цел, която не е в настоящето, нито в миналото, а именно в бъдещето.

Икономическото развитие в Китай през последните години разбира се си има своите причини. Те обаче са външни за Китай. Това е наложеното свръхпроизводство и свръхпотребление в световен мащаб. Очевидно е, че свръхпроизводство не може да се осъществява при високо качество на произвежданата продукция. Очевидно е и, че свръхпроизводството изисква евтина продукция, която също не може да е с необходимото качество. В тази връзка Китай просто се оказа доста удобен за европейските, американски и японски производители, да реализират голямо по-обем производство на ниска себестойност. В това някой може да вижда нещо положително, но истината е, че това статукво едва ли ще се запази дълго. И двете – свръхпроизводство и свръхпотребление са съпътствани от нарастване на банковата задлъжнялост на потребителите и фирмите. В самите банки пък нараства броя на лошите кредити. Много се коментира последната икономическа криза, като преобладават мненията, че тя е изкуствено предизвикана, но според мен тя е очаквана и няма да бъде последната, нито най-тежката. Очаквано беше и това, че Китай не се повлия от кризата – даже напротив. Китай (и някои други азиатски страни) просто е последната възможност на европейските и американски компании да поддържат висок обем на производство и в условията на криза тези компании не само, че няма да се откажат от производството си там, но и ще пренасочат повече средства в тази посока. В крайна сметка обаче кризите няма как да не засегнат Китай, защото съществуващата в момента икономическа система нуждаеща се от свръхпроизводство, свръхпотребление и банкови кредити, които да ги поддържат е обречена. Към това може да се добави и ограничеността на ресурсите и нарушаването на екологичното равновесие, което е резултат от свръхпроизводството. Населението не може да обеднява безгранично*, без това в един момент да се отрази на неговото потребление, пък било то и потребление на ниско-качествени стоки. Така големите световни производители и банки просто ще си вкарат автогол, защото те имат нужда от свръхпотребление за да съществуват и никакви сливания, прехвърляне на дялове или държавни (или наддържавни) помощи няма да им помогнат. Изходът от цялата тази ситуация не може да стане с традиционните досегашни мерки, просто защото такива мерки просто са насочени към запазване на съществуващия икономически модел, а той е невъзможно да бъде запазен. Манталитета на потребителите ще се промени и то вероятно по доста болезнен начин, но може би така трябва – кризата да достигне връхната си точка за да станат очевидни слабостите на съвременната икономическа система и на западния светоглед. Пиша всичко това в темата за Китай, защото то обяснява много неща, свързани с т.нар. икономически бум в страната. * това е факт, въпреки че от поддаваните на населението статистически данни за среден доход и т.н. може и да не си личи. Този статистически показател се поддържа висок от една малка (с тенденцията да става все по-малка) част с високи доходи, за сметка на увеличаващия се дял на хората с ниски (с тенденцията да стават все по-ниски, ако не в паричен израз, то като покупателна способност) доходи. Самото свръхпроизводство има нужда или от голям брой ниско-платена работна ръка и от далеч по-малък брой високо-платени квалифицирани кадри и това се отразява в съществуващото съотношение сред потребителите.

Maitreya

Духовното развитие може да се осъществява при всякакви условия. Тежкият живот води след себе си до доста възможности, но малко са тези, които се възползват от тях. Самото занимание с проституция е твърде далеч от духовното развитие, но то може да спомогне за него, ако това бъде осъзнато и човекът, въпреки трудностите, се откаже от този начин на печелене на пари.

Ами информация и за Христос, и за Майтрейя има колкото щеш в нета.

Да, но четворната личност все пак е нисшия аз, а темата е за висшия. Личността е средство за проявление на индивидуалността. Развита личност е тази, която е подчинена на висшия аз. В обратния случай имаме затъване в илюзиите и желанията на нисшето его, т.е. желанията и зависимостите на личността са превърнати във фокус, но това не прави личността развита. Това, което е развито в този случай са желанията и зависимостите. Отхвърля се не нисшия аз (личността), а егоистичните, астрални желания и зависимости на последния. За отхвърляне на висшия аз е безсмислено да говорим, след като реално дори и нисшия аз не може да бъде отхвърлен докато се въплъщаваме на Земята.

Всички знаем, че сънищата носят определено послание за сънуващия. Те често са свързани с нерешени житейски и психо-емоционални проблеми, които имат нужда от отработване; други сънища са пророчески и т.н. Първият ми въпросът ми е: какво става с тези послания при осъзнатото сънуване, когато вече не действаме несъзнателно в съня си? Всъщност говорим за осъзнато сънуване, но доколко наистина сме съзнателни в осъзнатите си сънища? Да осъзнаваме, че сънуваме, можем да променяме посоката на съня в по-голяма или по-малка степен, но сънят все пак си остава субективна илюзия. Сънят е необходимост при хората. Има ли разлика в степента на възстановяване на човека след обикновен и след съзнателен сън? Ако направим паралел между съня и смъртта, то при смъртта всички духовни натрупвания на човека от изминалия живот се абсорбират от неговата монада. Това става докато човека е потопен в илюзията на Девачан. Дали не може да се направи паралел между това състояние и осъзнатото сънуване? В Девачан до човека не достига нищо, което може да се възприеме като неприятно от него. Как е в осъзнатото сънуване? Може ли да имаме осъзнат кошмар примерно? Или в тези случаи, когато се осъзнаем в съня си вземаме решение да се събудим?

Пишеш наизуст. Щом праатомът е частичка, значи той е материален? Щом е безсмъртен, значи и материята е безсмъртна? Това, че разглеждаш духа и материята като едно цяло е добре. Така и не разбрах как се е появил този аз (или както го наричаш „затвор на аза“) в който незнайно как се е оказал безсмъртният праатом? Говориш за падение на аза. Какво е представлявал аза преди падението си? Притежава ли праатома индивидуалност? А самосъзнание? А съзнание? Или е просто нещо си там, неопределено какво, само че божествено?

Ами, не знам за какъв капан на думите пишеш. Всичко в цитирания откъс от беседа е казано пределно ясно и недвусмислено. И как ще познаваме себе си, ако няма аз??? Всичко безсмъртно в човека е божествено. Това, което е създадено, задължително бива унищожено; което е родено – умира. Единствено божествената същност в човека е вечна и неизменна. Висшият аз все пак не е тази същност, а нейно самоосъзнаващо се проявление. Висшият аз е така да се каже относително вечен, защото съществува самостоятелно по време на манвантарите и се връща в недефиренцираното си състояние на единство с цялото по време на пралайя, за да се прояви отново в следващата манвантара, обогатен с цялото наследство от предишния космически цикъл, и готов да продължи своя път на опознаване на безпределността (която е както извън него, така и в него).