Станимир

Оценяването е необходимо. Животът затова често ни поставя пред изпитания. Опитайте се да се освободите от едно свое отрицателно качество и ще видите как не след дълго животът ще ви залее от ситуации в които намерението ви ще бъде подложено на изпитание. Това са възможности за оценка, да проверите дали наистина изпълнявате намерението си. Лесно е например да си представиш как ще извървиш 10 километра на открито при минус 30 градуса, друго е действително да го направиш. Значи ако си опитал и си го направил, вече имаш един необорим факт. Разбира се не е необходимо винаги да чакаме изпитанията отвън. Можем и сами да си ги организираме. Ако искаме да проверим дали сме зависими от кафето, просто спираме да пием кафе за една година. Ако искаме да проверим зависими ли сме от телевизора – без телевизия два месеца. Ако искаме да проверим страх ли ни е от тъмното – прекарваме известно време на тъмно. Ако искаме да проверим колко сме добри на билярд, намираме си партньори срещу които да играем и то разбира се търсейки такива, които да ни затруднят (ако пък случайно не намерим такива, можем да се запишем за следващия световен шампионат )

Изброеното не отхвърля верността на твърдението ми. Все пак човек носи отговорност за мислите си и всяка мисъл предизвиква последствия за самия човек. Мисълта може и да не е наша в смисъл на авторство, но между мисълта и мислещия човек има строго съответствие. Един честен човек няма дори да си представи възможността да излъже някого, т.е. подобна мисъл не би съответствала на характера му и по никакъв начин няма да бъде привлечена към него. Да, няма собственост върху мислите, но има вибрационно сходство и докато то съществува човекът и мисълта са свързани. Та какво всъщност е собствеността? Да не би да сме собственици на материалните си вещи в по-голяма степен от изложената връзка между човек и мислите му. Все пак този един процент съществува. Това, че рядко мислим извън областта на обичайното си рефлекторно мислене не отхвърля възможността да мислим преобладаващо по този начин. Възможността е налице, нещо повече – тя е бъдещето. Именно това е важното да се разбере: има мислене, което не ограничава човека. Самото съществуване на възможността мисълта (в смисъл на инструмент чрез който мислим, а не отделна мисъл) да отразява егоистичните емоции и желания в човека е гаранция за съществуването и на възможността мисълта да действа независимо от тях. Въпросът е до сходство във вибрациите. Не, не го надрастваме. Просто използваме по-различни аспекти на мисълта. Така както когато преминем от виолетовия към ултравиолетовия спектър на светлината, ние излизаме само от една условна област, която сме нарекли „видим спектър на светлината“, изразяващ просто нашите моментни зрителни способности, така е и с ума. Можем да наричаме ултравиолетовите лъчи по какъвто си искаме друг начин, освен „светлина“, но факта, че същностна разлика с видимите слънчеви лъчи няма, ще си остане непроменен. Така можем да говорим и за надхвърляне на ума, но това, което ще надхвърлим е само представата ни за ума, това, което е било обичайно да наричаме ум, но всъщност просто ще се предвижим по-дълбоко в неговите възможности. Смесваш мисли и емоции. Не мисълта източва енергията, а емоцията, която евентуално поражда у нас. Ако мисълта е носител на висше духовно чувство, тогава не само, че не източва енергията ни, но ни вдъхновява. Единственото, което можем да променим е бъдещето, т.е. това, което ни изглежда като бъдеще. Да, съществува само настояще, но дали то е това настояще, което познаваме? Тъй или иначе мисълта е отвъд времето и пространството; за нея няма нито разстояния, нито продължителност. Ние, нашето ниво на съзнание има нужда от тези неща. Няма празно пространство. Това, че не можеш да определиш какво има в това, което ти изглежда като празно пространство, не означава, че това е действително празно пространство. Лесно е да кажеш: между мислите има не-ум. Доколко е вярно обаче? В действителност се получава доста интересно явление: ние, разсъждавайки с ума си (т.е. дотолкова, доколкото сегашното му развитие ни позволява) правим заключения за същия този ум; а моментните му несъвършенства, съществуващи само в нас, проектираме върху ума по принцип. Да, това, че се опитваме да надхвърлим обичайното си мислене е правилната посока, но е погрешно да смятаме, че ще попаднем в нещо, което можем да наречем немислене. Не, то ще е мислене, което обхваща обичайното ни, но и го надхвърля. Тази любов за която говориш, дори и да съществува сама по себе си би останала вечно непроявена без ума. Би останала вечно неназовима, вечно непозната, вечно неразбрана. Да, умът не може да я изрази цялата, защото безкрайното не може да приеме крайна форма, но по-добре така, отколкото безкрайното да си остане само една вечно-непроявена потенция. Единственият вариант е безкрайното да се прояви чрез крайното, но в крайното от своя страна да съществува възможността за постоянно развитие. Не, защо трябва да свързваш думите ми с думите на Исус, да бъдем като децата? Думите на Исус се отнасят до свободата на мисленето, до гъвкавостта на мисълта, до възможността за възприемане, но не и до нелогичността и повърхностното мислене.

„Идея“ – едва ли има човек, който да не е употребявал тази дума. Какво според вас обаче представлява идеята? Каква е разликата между идея и мисъл? Съществува ли свят на идеите, и какво можем да кажем за него?

Категорично не мога да се съглася да се смесват отрицателните емоции и състояния, като гняв, гордост, омраза, желание за материално богатство и т.н. с ума. Един наркоман може да продаде Христос и за половин доза. Тука няма никакъв ум, никакво мислене, а едно силно желание (да си получи дозата). Мисълта в случая е изцяло автоматична и полусъзнателна. Подобно свеждане на мисълта единствено до подсъзнателните и нисши нива е изключително вредно. Да, мисълта е средство, но тя е изключително мощно средство с възможности далеч надхвърлящи човешките представи. Нищо, наблягам абсолютно нищо не може да се осъществи без мисълта. Ще се радвам, ако някой, който мисли обратното даде пример. Въпросът не е дали ще я има мисълта или няма да я има. Въпросът е с какво ще се свърже тя: с висшата диада (духовната душа) или с астралните желания. Т.е. чий инструмент ще се окаже мисълта. При всички положения обаче, за да бъде един инструмент от полза, той трябва да е добре развит, т.е. да умеем да боравим с него. Да, не трябва да се самоидентифицираме с мисълта, но не бива и да я изключваме, защото дори и интуицията има нужда от мисълта за да бъде осъзнато това, което възприемаме интуитивно. Дори и любовта (която толкова често споменаваме, но едва ли толкова разбираме) – та нали първото нещо, което любовта предизвиква е мисъл? Юда не е разсъдлив и практичен човек, а по-скоро разсъждава като дете. Липсва му стабилност, вътрешна опора, ясна цел. Самият той се колебае, не е наясно със себе си и стремежите си. Умът му е изцяло затъмнен от желанията, които за всички е добре известно колко големи изглеждат когато изискват своето задоволяване и колко нищожни след това (и после отново, подобно на вълна – показател за стихийността, а не за разумността им).

Хубава притча изразяваща окованата в заблуди и свободната мисъл. Юда реагира първосигнално, по инстинкт. Да, в думите му има логика, но тя е ограничена, клиширана. Исус от своя страна изказва една различна гледна точка върху нещата. Тя също е логична, също е основана на ума, само че умът освободен от някои свои ограничения. Акцентът вече е върху това, че Мария Магдалена е дала преди всичко любовта си и това е същественото, а не шишенцето със скъп парфюм. Обяснението на Исус обаче е логично и насочено именно към ума, което очевидно показва, че проблемът не е в самия ум, а в неговата закостенялост, шаблонност. Юди винаги ще има. Причината е дълбока. Всичко в проявения свят е двойствено и единия полюс не може да се прояви без съответстващо му проявление и на другия полюс. Това е по-скоро заради взаимозависимостта между тях, не толкова заради контраста (който разбира се си съществува). Ако го нямаше Юда, щеше да е някой друг. Не мисля, че причината предателят да е именно Юда трябва да се търси само в ума му, егоизма, неизживените му желания и зависимости (все пак е предпочел материалното – парите, пред Духовния Водач – Исус, а това говори за съществуващи астрални зависимости) и т.н. Юда сам е привлякъл съдбата си. В него е имало неизживени склонности, чрез които противодействащите на Исус сили са намерили благоприятен канал да се проявят.

Добре тогава. Щом съзнанието ти е неограничено, защо не осъзнаеш своята „Изначална и Вечна природа“. Умът ли ти пречи? Камъните нямат ум, не са подвластни на предразсъдъци и заблуди. Защо те не могат да осъзнаят вечната си и изначална природа и да достигнат до блаженство? Значи все пак има нещо в ума, без което духовното не може да бъде достигнато. Самият факт, че умът се заблуждава е гаранция, че умът може и да не се заблуждава. Без ум може да се говори за Битие (Сат), но не и за съзнание. В източните учения често се говори за надхвърляне на ума, но с това се има предвид обикновения човешки конкретен ум. В действителност умът не може да бъде надхвърлен, защото сам по себе си възможностите му са неограничени. Това, че проявленията му с които боравим обикновено са ограничени, не означава, че умът има граници, а просто, че такива са възможностите ни.

Малко ще се отклоня от темата, но какво пък, може да е полезно на някого. Съзнанието е потенциално безгранично, но реалността е друга. А мисълта е функция от съзнанието и няма как да търсим ограниченията в самата нея. Мисълта е точно толкова ограничане, колкото е ограничено съзнанието на мислещия. Съзнанието от своя страна отразява степента в която човешкия дух може да се прояви в човешкия живот. Както споменах потенциално възможността за проявление е неограничена, но реално всеки дух е ограничен в проявите си според степента на постигнатото от човека духовно развитие. Можем да разгледаме нещата и от друга гледна точка: вечен и безграничен е Духът, не съзнанието. Съзнанието има нужда от ограничени обекти, които да осъзнава.

Ами аз съм по-склонен да приема произхода на думата „коледа“ от богинята Лада, която изразява женското начало, майката, раждаща сина, Дева Мария. Не че в търсенето на произхода от думата „календи“ няма логика, въпреки че при нея от своя страна може да се търси връзка със санскритското )а мисля, че и в древногръцкия думата за време е подобна) „кала“.

Диана, всъщност и „рождество“ и „коледа“ са думи от славянски произход. Също така мисля, че е неправилно празника да се свързва единствено с християнството християнските ценности, тъй като съществуването му далеч го предхожда. Коледа изразява преди всичко новото начало. Това е така дори и ако го разгледаме чисто астрономически. И нали никой не мисли, че Христос се е родил точно на тази дата? Тя е символична, бележеща повратната точка в движението на слънцето. Да, последното символизира духовността и коледа може да символизира възхода на човешката духовност. Но като цяло коледа е празник на надеждата, на бъдещето, на новото начало, когато може да започне една промяна в човека и в неговото движение.

Нещата в действителност са доста сложни. Първо когато говорим за самооценка, то трябва да се отчете обхвата на оценяването. Ние не можем да дадем оценка (още повече еднозначна) за всичките си качества. Това, което можем в най-добрия случай да направим, е да оценим себе си в отделни свои аспекти. Друго важно нещо е критерия, базата за сравнение. Например някой се сблъсква с мен на улицата случайно, а аз в отговор на това се ядосам и го изблъскам още по-силно. Някои ще оценят това като положителна реакция и като израз на сила и доминация, докато други ще оценят действието като признак на слабост. За някои хора от значение са едни качества, докато за други – съвсем различни. Идеалите на хората са различни, стремежите им са различни, а това влияе директно върху самооценката. Съзнанието и способностите за разбиране и различаване пък влияят на дълбочината до която човек може да вникне в идеала си, спрямо който често се оценява. Другия вариант е да се самооценяваш сравнявайки се с някакво средно ниво за човечеството, но това е с доста негативни последствия, защото блокира всякакво индивидуално развитие.

Мисълта не е ограничена. Ограниченията са в съзнанието. Мисълта е като магнит. Когато човек не знае нещо, може да насочи съзнанието си в тази посока и да привлече мисли и идеи, свързани с това, което не знае. В този процес мисълта участва активно, но по един малко по различен начин от обичайния. Разбира се това, което може да бъде привлечено съответства на възможностите на съзнанието. Сега са понятието „интелект“. Това е една дума, която се използва в множество значения. Да се каже кое е правилното е трудно и ненужно. В преводите на източната литература с тази дума се изразяват висшите аспекти на човека, надхвърлящи конкретното мислене, т.е. интелекта се отъждествява с будхи, духовните чувства и интуицията. Другаде интелектът се отъждествява с логическото мислене лишено от всякакви чувства. Търсенето на различие между думите „интелект“ и „интелигентност“ според мен е малко изкуствено.

Не, може да е точно обратното. Човекът който се дразни да не се стреми самият той да изпъкне с интелекта си и да очаква и другите да подхождат по същия начин, а когато не го правят се дразни.

Разбира се, когато написах, че българите са расисти (, а както споменах не само българите, но и всички останали), бях наясно, че това ще предизвика несъгласие. Да, бил съм свидетел на много случаи, когато българи и роми или българи и търци са разговаряли съвсем приятелски без да дават каквито и да е признаци на някаква дистанцираност. Винаги обаче в последствие се е окзвало, че такава съществува. А ако се направи проучване и се зададе въпроса: колко от вас биха приели без никакво съпротивление ако детето ви се ожени (омъжи) за лице от друг етнос (в случая ромски), резултатите ще са отчайващи. Колкото и да не искаме да си признаем, прегради между различните раси и етноси съществуват. Както писах, на думи може да сме много толерантни или когато става въпрос за толерантност в някакви определени граници, но за абсолютно равно отношение към хората принадлежащи към собствения и към хората принадлежащи към чужд етнос не можа да се говори (освен в много редки изключения).

За реална самооценка мисля, че можем да говорим само в случаите, когато тя е била изпитана. Иначе може би е възможна, но по-скоро би била изключение. Човек често прави предположения за неща, които лично не познава, само по чужди описания. Когато обаче се сблъска реално с проблема, открива, че нещата не стоят точно така, както си ги е представял. Разбира се, в много случаи човекът ще намери някакво оправдание и ще види причината отвъд себе си. Това, което искам да кажа е, че дори и реалната самооценка да зависи от опита, то няма гаранция, че опитът ще доведе до реална самооценка. Всичко зависи от будността на съзнанието, от способността за различаване, от свободата на мисленето, т.е. всичко това, с което човек интерпретира преживяното (опита).

Сега няма да не коментирам крайностите, до които достигат немалко джайнисти в стремежа си да не навредят на нито едно живо същество. Растенията са живо същества, да, но съзнанието им е на далеч по-ниско ниво отколкото съзнанието на животните. При умъртвяването на животни се отделят астрални еманации, които са пагубни не само за консумиращия месото, но когато това се извършва в такъв широк мащаб, както в настоящето, и за атмосферата около цялото човечество (тук говоря за астралната атмосфера, от която обаче абсолютно всеки се влияе). Част от предназначението на самата растителна еволюция е да осигуряват храна за хората и животните. Пътят на животните е към индивидуализация. Те могат да бъдат използвани за храна, но не са най-подходящата храна, дори и само от чисто физическа гледна точка. От гледна точка на астралния свят, както вече отбелязах не само, че липсва полза, но съществува и огромна вреда. Да се върна на ахимса. Истината е, че все още сме много далеч от това да практикуваме ахимса така, както в действителност е необходимо. Та човек вреди дори и с най-незначителната си мисъл. Дори най-малкото раздразнение, дори и да не е отправено към никого конкретно, нанася вреда на всичко около нас. Много сме далеч от това ниво на развитие, когато можем наистина да контролираме последствията от мислите, желанията и действията си до такава степен, че да не нанасяме нито пряка, нито косвена вреда (и това пак ще бъде относително).

Много се пише за това как ромите раждали много деца, как не искали да се учат, как много крадяли, как злоупотребявали с това, което им се дава и т.н., и т.н. Нека сега да направим една искрена оценка не на ромите, а на нас самите. 90 % от българите са расисти (не националисти, а именно расисти) и толерантното им отношение към другите етноси е лицемерие и самозаблуда. При хората, които се самоопределят като турци, нещата не са по-различни. Всъщност нещата са същите и в другите държави. Последното разбира се не може да ни служи като оправдание. Постоянното наблягане на отрицателните черти на дадено нещо (в случая ромите) е сигурен показател, че липсва всякакво реално желание проблемите да се разрешат. Такова желание може да се афишира, но то липсва. В крайна сметка най-важни са тези роми, които са готови, които могат да се променят в една положителна посока. Именно върху тях трябва да са фокусирани усилията ни и на тях следва да се помага. Вместо това наблюдаваме липса на съпричастност към тези хора, а усилията се концентрират върху тези, които са най-малко пригодени да се променят. Реалното подпомагане на една малка част, но притежаващи необходимите качества за промяна хора от ромски произход в бъдеще ще създаде вълнообразна промяна и след останалите. Да, може би е вярно, че това се отчита от управляващите, но те нямат интерес да го постигнат. Всеки обаче, индивидуално, може да приложи този принцип, когато му се отдаде възможност. Дори това само да говориш и дори само да мислиш върху възможното решение на даден проблем ще даде резултати и в един момент ще създаде условия и за реални действия. Тръгнали сме да променяме тези, които са най-малко податливи на промяна. Ами разбира се, че нищо няма да се получи и причината не е в ромите, а в нашето погрешно разбиране на нещата. Защото си представяме, че сме много хуманни, когато помагаме на тези, които ни изглеждат най-далече като бит и светоглед от нас, докато усилията ни трябва да се насочат към тези, които са най-близко. С тях можем да намерим сходство и в целите, и във възгледите и в много други неща, и в крайна сметка да се постигне едно хармонично сътрудничество.

Не. Ако има различия те са относно това как се възприема духовното, какво точно стои в основата на духовния стремеж. Разликите са в начина на мислене, в подхода, който се следва, в гледната точка. Т.е. стремежът към духовното може да се прояви при мъжа и при жената по различен начин, но не може да се каже, че самият стремеж преобладава при едните или при другите. Ако трябва да отговоря още по-точно, то всеки човек е уникален и пътя му се определя от много повече и разнообразни фактори, отколкото е половата му принадлежност (сама по себе си неизменна само за няколко въплъщения). Ако допуснем, че единият пол е по-добър от другия, то очевидно в края на еволюционния цикъл би трябвало да остане само въпросният по-добър пол. Това е естественото развитие във времето ако се допусне подобно твърдение, и ясно се вижда, че такъв завършек на еволюцията е абсурден. Иначе въпросът „Как се проявява стремежът към духовното при мъжа и при жената и какво е специфичното във всеки случай?“ може да се окаже заслужаващ внимание. Жените най-общо търсят споделянето, общността. За тях е важно да открият хора със сходни интереси, а не толкова индивидуалното развитие само по себе си. Мъжът може да се свърже със справедливостта, докато жената с любовта. Това, което дава мъжът и съответно това, което получава трябва да е заслужено, постигнато с индивидуални усилия. Жените са склонни да дават без да вземат под внимание споменатото. Дали, и по-точно, до каква степен това е правилно, е друга тема. Както споменах жените предимно споделят. Мъжете по-скоро проповядват. Жените са по-склонни да признават несъвършенствата си, но в същото време и да се примиряват с тях. Мъжете по принцип по-трудно признават своите грешки, но са и по-склонни да ги поправят, не заради друго, а защото искат да са съвършени. При жената стремежът да поправи грешката си е продиктуван от съчувствие, от осъзнаване на лошите резултати, а не защото това, че е допуснала грешка означава несъвършенство. Мъжът се стреми към познание, защото то е сила, свобода и независимост. За жената вече споменах, че е важно преди всичко да сподели наученото, т.е. това, до което е достигнала, но не като учител. Учителстването е приоритет на мъжа и е един вид завоюване на територия, а не допускане на другия до себе си. Написаното може да се разшири още много, но мисля, че и така дава доста насоки за размисъл.

Ти за пръв път използваш словосъчетанието „мъртви души“ в тази тема. Не, не всички хора потънали в ежедневните грижи, парите, озлоблението и т.н. са „живи мъртъвци“. Въпросът е в това до каква степен духовната им триада се проявява в живота им. И казаното не означава, че въпросните хора трябва да имат някакъв осъзнат стремеж към духовното, а става въпрос за възможност да вземат решения и да си поставят цели извън навиците си (т.е. това, което вече са си изградили като автоматичен модел на поведение). По същият начин един компютър каквито и „чудеса“ да изглежда, че прави, не може да излезе извън рамките на заложената в него програма. При „живите мъртъвци“ волята липсва и е останала единствено програмата, създадена от действията и стремежите на човека от миналото (случаите на насилствено въздействие върху психиката няма да ги коментирам). Как си представяш подобен урок? Човек може да попадне в условия предоставящи възможност да бъде обсебен от споменатите от тебе неща, но урокът винаги е в това човек да преодолее тази възможност, а не да и се поддаде. Ако решиш да минеш през едно блато и започнеш да потъваш, то урокът, който евентуално можеш да научиш е да не минаваш отново през блатото (ако оцелееш). И въобще не е задължително да преминеш през блатото за да научиш този урок.

Не. Какво означава „най-изостаналите“? Всеки тръгва от някакво ниво на изостаналост. Губят индивидуалността си тези, които в резултат на множество осъзнати и целенасочени действия (разбира се вредящи) са скъсали изцяло връзката си със своята монада. Монадата разбира се е безсмъртна и ще продължи да си съществува. 10.Това губене на индивидуалността, духовната смърт за която се говори в библията ли е ? Дай конкретен цитат от Библията, за да мога да отговоря на въпроса ти. Иначе така по памет ще ми е трудно. За „живите мъртъвци“ също има какво да се каже. За духовната смърт съм чел, че колкото и да ни изглежда голям упадъкът на духовното в човечеството, случаите на хора прекъснали връзката си със своята монада не са много. И тук става въпрос за един огромен период на цялата досегашна човешка еволюция. Т.нар. „живи мъртъвци“ от друга страна, не са чак толкова рядко срещано явление. Става въпрос за такова преобладаване на автоматичното, подсъзнателно, рефлекторно мислене, че за духовната триада не остава никаква възможност да се прояви в съответната инкарнация. Такива хора действат по вече научени модели на поведение, без да са в състояние да променят каквото и да е. Всичко вършат по инстинкт, по навик, по линия на най-малкото съпротивление, без да могат да излязат от рамките на съответния модел. При възрастните хора това се наблюдава често. В случаите с обсебване нещата са подобни, но там имаме чужда воля, която оказва влияние над инстинктивната природа в човека. И при двата случая обаче причината е в ниската будност на съзнанието, слабата воля, липса на насоченост на съзнанието към духовното (духовната диада). Връзката на човека с монадата му е слаба, неосъзната, но тя съществува. Просто за настоящото въплъщение материалната природа, т. нар. лунно наследство в човека е взело пълен превес. Такъв човек не е лош, а безсъзнателен, живеещ в едно полусънно състояние, носейки се сляпо по течението.

Страданието е лично отношение към случващите ти се трудности и изпитания. Това, че Христос не е страдал, не означава, че не е усещал болката от мъченията. Напротив, будността на съзнанието му е спомагало да я усеща много по-интензивно, но той не й е отдавал това значение, което би и отдал един обикновен човек, не се е страхувал от нея, не се е опитвал да я избегне, възприемал я е от една надличностна позиция, без разсъждения от типа „харесва ми – не ми харесва“. Много светци и други духовно-извисени хора са подлагани на още по-големи изпитания. Чувал съм, че горенето на клада е далеч по-болезнено. Но те са понасяли всичко без да покажат каквото и да е недоволство или страх. Умствената и емоционалната им дисциплина са им позволявали да не концентрират фокуса на съзнанието си върху горящото си тяло и да не обръщат на болката особено внимание. Не че не са чувствали болката. Чел съм, както споменах, че даже я чувстват по-силно, но силната им воля и психична дисциплина им е позволявала да не я възприемат като страдание, а като необходим етап от осъществяване на целите им – преходен и несравним по значение с това към което се стремят.

Не. Какво означава „най-изостаналите“? Всеки тръгва от някакво ниво на изостаналост. Губят индивидуалността си тези, които в резултат на множество осъзнати и целенасочени действия (разбира се вредящи) са скъсали изцяло връзката си със своята монада. Монадата разбира се е безсмъртна и ще продължи да си съществува.

... Всъщност не ръката или нозете ни изкушават, а желанията. Разбира се, че механичен метод като изваждане на окото няма да реши проблема, защото човек ще продължава да мисли за това, което го е изкушавало дори и след като вече не го вижда. Значи „отсичането“ трябва да стане в мисълта, в съзнателното ни отношение към нещата, а не в ръцете, краката, ушите и т.н.

Добре, че не я обвиняваш затова, че не те обича. Но дали не я обвиняваш (може би дори без да си даваш сметка за това), че както казваш си играе на "Обичам те - не те обичам"? Да, разбира се това не е поведение, което трябва да бъде оправдавано, но обвинението също би се оказало пречка преди всичко за теб. Най-малкото така продължаваш да мислиш прекалено интензивно за нея и това спомага за проблема, който описваш в по долу: Вече споменах за обвиненията и съденето. Разгледай добре мислите си и ако ги има се освободи от тях. Другото, което оказва влияние е навикът. Ти си привикнал в течение на две години, в края на който период доста наситено, да мислиш за въпросното момиче. Това се е превърнало в обичайното ти течение на мисълта; създал си една привичка. Също така сте прекарвали по цял ден заедно, с което също си създал един модел за прекарване на свободното ти време, към който си привикнал. Няма как мисълта ти за нея да не прави опити отново да изплува на повърхността на съзнанието ти. Поне на първо време ще е така. Недей бягай от тези мисли, не се бори с тях, а просто промени отношението си. Те (появяващите се мисли) отразяват едно отминало състояние на нещата. Когато се появят просто насочи вниманието си към това, че нещата вече не стоят по този начин. Носталгията, която може би изпитваш, когато въпросните мисли се появят е носталгия от миналото ти. Миналото съществува наред с настоящето и бягството от него е невъзможно. Оковите се късат с осъзнаване. Старото течение на твоите мисли може да бъде заменено с ново течение., но за това се изисква малко упоритост и безпристрастност.

Не пиша по инерция. Ако често това, което пиша се повтаря, то е защото просто няма как да дам друг отговор. Това за прогресивния ум на белия човек и за деградиращите източни практики няма да го коментирам. Доста хора в този форум, привърженици на един (според тях) авторитет, поддържат това мнение. И Петър Дънов е писал за съществуването на известно несъответствие между източните техники и западното съзнание, но никога не е представял източните учения като деградиращи. П.П. Не ми е ясно защо в диалозите ни досега почти винаги преминаваш към лични, често обидни оценки и квалификации. На мен ми е все едно, но при това положение не мисля, че е коректно да ми задаваш въпроси (както в предходното ти мнение) и да чакаш отговори.

Мда, и каква е целта на безсмъртния дух да се проявява в смъртните форми?М?Съхранявайки животворна, ''безсмъртна" субстанция? Както споменах в цитата, духът не е съзнание. Съзнанието е резултат от взаимодействието на духа и материята – и двете вечни и неизменни, но пораждащи комбинации помежду си, които са променливи (ин и ян, триграмите и хексаграмите в даосизма дават добра представа за това; също и знака изобразяващ тай дзи – ). Целта е развитие на съзнанието, трупане на опитност, овладяване на материята и боравене с нея... Какво има за разтълкуване? Например ако през живота си човек е развил силно влечение към автомобилите, то тази зависимост ще остане и ще се засили при пребиваването му във по-финоматериалните светове. Там склонността мислите му да са свързани основно с автомобилите ще породи съответното илюзорно обкръжение в което той ще пребивава, докато това обкръжение продължава да бъде подхранвано от мислите му. Свободната от зависимости мисъл от своя страна осигурява свобода на човека дори и на земята, дори и в грубата материя. В българския език няма дума, която да изразява принципа Будхи. Запознат съм единствено със санскритския термин и поради това използвам него. Че то ако разглеждаме нещата от тази гледна точка, повечето думи, които използваме са с чужди корени. Колкото до двете начала: те са факт. Наричането им мъжко и женско са само символични, за да може да се предаде на хората някакво понятие за взаимовръзката между тях. И не формата, а материята е женското начало. Съзнанието и формата са производни на взаимодействието между духа и материята.