Станимир

Нима си мислиш, че разстоянията ще променят нещо? Дори и да няма роми изобщо в света, същите души ще се преродят в други тела, голяма част отново в България. Но, защо си губя времето да пиша... Тъжно е въобще, че такава тема съществува в един форум с духовна насоченост, а четейки мненията в нея изпитвам най-вече отчаяние не от ромите, а от българите.

Всеки бива привлечен към такива условия при въплъщението си, съответстващи на негово съзнание. Мислех да не разглеждам нещата от гледната точка, която ще изложа по-нататък, но все пак ще го направя в най-общи линии. Ако искаш да вникнеш по-навътре в действителността, използвай закона за съответствието. Представи си, че си жител на Венера или Юпитер, които са много по-напред в духовното си развитие от хората на Земята. Какво щеше да си мислиш тогава? Може би: какъв е смисъла да живеем в една слънчева система с тези Земляни, които са толкова ограничени и бездуховни?! Или ако беше жител на Сириус. Тогава може би щеше да кажеш: как не ги е срам тези от Слънчевата система да замърсяват Космоса със своите нисши вибрации?! Та да не са само те, ние също сме част от този Космос и не сме длъжни да търпим тежките им излъчвания! Разбира се и за щастие такова мислене с тези светове е несъвместимо. Вместо това имаме търпеливо подпомагане на земната еволюция, продължаващо милиони години, за да могат хората да израснат в духовно отношение и да станат пълноценни и съзнателни (в смисъл на духовно самоосъзнаване) граждани на Космоса. Някой има ли си представа, какъв ад щеше да представлява Земята без помощта на духовно-извисените същества? Както горе, така и долу – законът важи в пълна сила и аналогията се простира много по-широко от това, което посочих.

Това с късата коса (или съвсем остриганата) не е решение. Просто е необходима повече будност на съзнанието и когато човек се хване да извършва въпросните автоматични действия да си наложи да ги прекрати незабавно. Същото е и с други често срещани подобни действия като клатенето/тресенето на колената и т.н.

„Днес всеки иска да живее охолно, да бъде свободен, да бъде господар на себе си, никой да не му заповядва. Това желание е естествено, обаче, ще знаете, че свободата не принадлежи само на един човек; животът не принадлежи само на един човек. И мисълта също не принадлежи на едного. Животът, свободата и мисълта са достояние на всички хора, на всички живи същества.“ „Казва ви се, че някои мисли и чувства не са ваши, дошли са отвън някъде, но можете ли да ги различите от вашите? Обаче, великият Учител ги различава. Достатъчно е да ви види, за да познае веднага, кои мисли и желания са ваши и кои – чужди. Той има ясна представа за всяка своя мисъл и за всяко желание. Обаче, Той оставя човека свободен, да се проявява, както знае. – Защо го оставя свободен? — За да се учи сам от себе си. Само така човек дохожда до вътрешно различаване на своите мисли. Така той ще познае, кои мисли отговарят на неговите, и кои не са в хармония с тях.“ „Ако приемеш Божествените мисли като основа на своя живот, тогава ще се освободиш от лошите, наследствени качества на своите родители, както и на своите деди и прадеди.“ „Различавайте Божествените мисли от човешките. Един ден, като заминете за онзи свят, ще вземете със себе си само Божествените мисли. Човешките ще останат на земята. Божествените мисли носят в себе си онази алхимия, онова богатство, към което човек се стреми. Те крият онази тайна, онова изкуство да извличат жизнените сокове от всички мисли и желания. Ценното ще остане като капитал на човека, а непотребното ще се изхвърли навън. Така ще се подобри човешкият живот. Ако остане с непотребното, човек ще се намери в положението на фалирал търговец, изоставен сам, без никакви приятели. Ако това положение е тежко на земята, колко по-тежко е за невидимия свят! Движиш се натук-натам, но нито едно същество не ти обръща внимание.“ „И тъй, лошият живот се дължи на страничните чужди мисли и желания. Освободете се от всички външни влияния.“ Из „Влияние на материята“ – ООК, 14 юни 1933 г.

А, аз предлагам да пишете по същество без да прекалявате със снимките, или ще затворя темата.

Тука според мен нещата са по-скоро алегорични. Става въпрос за влияние, а не за обсебване. Сатана също може да се разбира алегорично като силите възпрепятстващи новото, което Христос утвърждава, а не да се предполага някакво пряко негово (на сатаната) действие. Значи Юда и Христос могат да се разглеждат на множество нива. Те могат да се разглеждат като сили в индивидуалното човешко съзнание. Зависимости, материални желания, автоматизъм в мисленето, навици, предразсъдъци от една страна и разумната, свободна мисъл – от друга. Това са Юда и Христос в човека. Юда и Христос могат да се разглеждат и в общопланетарен мащаб. Юда и Христос могат да се разглеждат във връзка с утвърждаването на Учението на Христос. Юда и Христос могат да се разглеждат като космични сили, далеч надхвърлящи ставащото на нашата планета. Тук законът за съответствието действа в пълна сила. Дали Юда действително е предал Христос няма никакво значение. Това, което е представено в Библията е един универсален закон. Там е показана борбата на светлината и тъмнината, без значение на какво ниво ще се прояви. И когато се казва, че Юда е предател, тук въобще не става въпрос за осъждане. Когато в човек има един отрицателен навик, който пречи на свободната проява на неговата духовност, на христовото съзнание в човека, то този навик трябва да се изкорени, а не да се съжалява и да се отделя подходящо място за него. Същото е и със силите работещи съзнателно срещу духа в глобален мащаб. Те нямат място в човешката еволюция. Някой ще каже: да, но светлите сили и от тях могат да извлекат полза. Да, и ще извлекат полза. Но ползата ще е единствено за светлите сили. В индивидуален план човек също израства, когато преодолее някоя своя слабост, някоя своя зависимост, но какво става със самата зависимост? Въобще, когато говорим за предателството на Юда, ние не трябва да свързваме това с някакво негово действие. Предателството е преди всичко вътрешно. Юда предпочита материалното пред духовното – тук е предателството, а не в това, което Юда е направил. Няма никакво значение, дали Юда е посочил къде се намира Христос, кой е Христос и така нататък. Да, Петър също се отказва, но той не е предател. Това е така, може би защото той се отказва само на думи, но все пак вътрешно е продължавал да бъде с Христос. Петър също може да се разглежда като част от човешката психика. Той е чувството за страх. Петър иска да помогне на Христос, но се страхува, слаб е.

Злото съществува. Сега, че е относително, че всеки човек го разбира по отделен начин – да така е. Но злото съществува и си има своите последствия. Не е все едно дали пътувайки от Бургас за София ще преминем през Пловдив или през Кайро, въпреки че все ще пристигнем. За зло можем да говорим когато ненужно удължаваме и затрудняваме пътя си. Има разумни трудности, има и неразумни трудности. Първите са необходими за растежа ни, вторите са напълно ненужни. Проблемът със злото е, че то винаги се опитва да се представи за добро, а ние често не успяваме да различим същността му.

Възможно е определени мозъчни центрове в човека да са потиснати (било поради физически проблем, било поради друга причина) или да не се отделят определени хормони, предизвикващи чувство за страх у човека, и въпросният човек да не усеща страх. В такова неизпитване на страх (а то в никакъв случай не може да се нарече безстрашие) няма нищо хубаво. Истинският смисъл на безстрашието е преодоляването на страха, в превъзмогването му, т.е. да преминеш през него, а не в непознаването му.

Аз лично в изкуството търся преди всичко духовното. Когато то липсва, дори и всичко останало да е с мярка... ами, да, пак бих изпитал уважение към автора заради труда му, но... Сега, в последното изображение може еротичността да е с мярка, но аз поне не мога да доловя никаква духовност, нищо вдъхновяващо, нищо, което да ми въздейства оставяйки едно дълбоко впечатление в мен, което да промени настроението ми, което да ме научи на нещо, което...

„Сега, аз искам да си съставите ясна представа за човека. Казваш: Аз съм човек. – Наистина, човек си, но под „човек“ се разбира същество, което мисли. Обаче, човешкият ум има седем качества. Ако те не съществуват, човек не може да мисли, не може да се прояви. Достатъчно е да липсва едно от тези качества, за да се натъкне човек на страдания и нещастия. Следователно, щом се натъкнеш на страдания, не питай, защо става това, но си кажи: Липсва ми едно от качествата на ума. Кои са седемте качества на ума, няма да изброявам, това сами ще намерите.“ „Сега да остане у вас мисълта: Човек трябва да създаде в себе си една мислова централа. Силата на човека е в мисълта. Тя е създала цялата вселена. Тя е творчески принцип; тя е водовъртеж. Когато всички хора се обединят в своята мисъл, и невъзможното за тях става възможно. Значи, първата работа на хората е да хармонизират мисълта си. Когато някой намисли да прави добро, всички трябва да го подкрепят.“ „Сега едно ви недостига: Да приложите закона на любовта. Обаче, без силна мисъл любовта не може да се прояви. Когато мисълта е мощна, любовта се проявява; когато мисълта е слаба, любовта не може да се прояви. Значи, мисълта е свързана с любовта. Всички трябва да станете проводници на любовта.“ Из „Новите положения. Мислова централа“ – ООК, 2 август 1933 г. „Време е да се освободите от всички излишни неща, останали от ред поколения, от деди и прадеди. Когато се освободите от излишъците във вашия ум, сърце и воля, ще започнете да мислите право.“ Из „Въжделения на душата“ – ООК, 17 май 1933 г.

Ами необходимо е, ако искаш да се идентифицираш с Него – трябва да го познаваш. Да, ако го възприемаш като нещо различно от себе си. А и смисълът на думите ми беше, че ако напиша какво разбирам под Бог, темата ще тръгне в съвсем друга посока. Нещо от Бога е част от нас. Не Бог. Бог няма части, иначе не би бил неизменен. Тук нещо не те разбрах. Може да съществуват безброй безкрайни (за съвършени – не съм сигурна) неща едновременно без да са еднакви. Например върху една плоскост/равнина има безброй прави. Те нямат начало и край. Но можеш ли да кажеш, че правата е равнина? В пространството има безброй равнини и т.н. Душата на човек според някои учения е също безкрайна. Но това не означава, че е едно и също с Бога. Нашият език е беден за някои определения... Какво означава двама човека да са еднакви? Вече казахме, че човек е процес. Той не е само настоящето си, но също и своето минало, и своето бъдеще, които се простират назад и напред в безкрайността. За да кажем, че двама души са еднакви, те трябва да са еднакви не само в настоящето, но и в миналото. Т.е. те имайки едно и също минало, няма как да са двама различни човека. В примерът с правите, който даваш, има един пропуск: там правите се разглеждат като еднакви взети сами по себе си, откъснати от останалите прави в равнината. Т.е. не се вземат предвид положението на тези прави спрямо останалите прави, а се разглеждат изолирано. Ако разтвориш една пъпка преждевременно, тя може и да не разцъфти? Да, но човекът сам създава една част от условията за своето развитие. Нещата не стоят както при растенията и животните, от човека да се изисква единствено да чака подходящия момент. „Разцъфването“ за човека няма да настъпи преди човек сам да се е подготвил за него, т.е. чакането не помага. Разбира се, когато едно нещо се прави с неразбиране, опасност съществува, но това важи навсякъде.

Не, никой не говори за време, нито за постижения, а за възможности. Когато нещо е възможно, то е възможно. Кога, къде и как е друг въпрос. Никой не е тръгнал да създава вселени, но тази възможност е необходимо да се допусне още от сега, защото иначе поставяме едно ограничение в ума си. Всъщност, ако се абстрахираме от крайния пример, който дадох, същинският проблем е, че ние отказваме да допуснем и далеч по-леснопостижими, дори и при сегашното ниво на развитие на хората възможности. Всъщност, това е истинския смисъл на вярата – да допуснеш в съзнанието си мисълта, че нещо е постижимо, въпреки привидността.

Опитах се да представя себе си, разглеждащ миналото в ляво, а бъдещето в дясно от себе си. В такъв случай вероятно щях да свързвам миналото с негативното, със злото, с деструктивното, а бъдещето с положителното, доброто, градивното. Но на миналото не може да се отрече градивността, защото това което сме, е това, което сме изградили в миналото. Нито може да се говори за зло, дори и да приемем, че в момента сме много по-добри от това, което сме били в миналото. Злото не е това, което се намира в миналото, а когато започнем да се движим в посока на миналото си, т.е. когато се опитваме да го направим настояще. Когато говорим за ляво и дясно, това означава всъщност решение, избор на посока по която ще поемем. Аз обаче не разглеждам миналото и бъдещето по този начин. Когато се представя в позицията да разглеждам бъдещето като намиращо се над мене и миналото като намиращо се под мене, то някак си като че ли ограничавам възможностите си. Предпочитам да гледам напред, а не нагоре. Като гледам нагоре сякаш чакам някой друг да определи съдбата ми, да поеме отговорност за действията ми и всъщност се чудя дали въобще имам представа какво правя. Възприемайки бъдещето като нещо над мен, всъщност се поставям в някакво подчинено положение спрямо него, докато в действителност не би трябвало да е така, а сам да реша съдбата си.

Бъдещето е пред, а миналото зад мен. Може би защото животът е движение, а естественото движение на човешкото тяло е именно в посока напред.

Е, сега ако тръгнем да определяме какво е Бог... Всъщност днес търсих един цитат за темата „Мисли за Бога“, но не го открих. Нищо, може би в следващите дни ще успея. Ето нещо друго интересно: „И сега казваме, че Бог е създал всички хора по Свой образ. Има нещо в човека, създадено от Бога, но тази дреха, в която сега сме облечени, не е създадена от Бога. И затова Писанието казва: „Роденото от Духа дух е, роденото от плътта плът е.“ Създаденият човек по дух, т.е. истинският човек, още не се проявява. Засега както живее човек, в него се проявява животното-човек.“ (от тук) Не да стане, той е. Друг е въпросът доколко можем да проявим безкрайния божествен потенциал в нас към настоящия момент, но той е в нас, част от нас и всъщност това сме ние. Ами най-общо това, че ако приемем съществуването на вечността, ако приемем, че самия човек (като монада, като божествена искра) е вечен и неунищожим, ако приемем че всичко съществуващо се развива, то може да се твърди, че няма нещо в Бога, което да не е достижимоо (може след 100, може след 100 млрд. години, може след 100 млрд. манвантари, но все пак достижимо) за човека. Трудно е да си представим безкрайността. Говорим за вечност, за съвършенство, за неограничени възможности, но рядко навлизаме по-навътре в същността на тези понятия. В действителност обаче именно ограниченията в човека са временното, преходното, това, което е осъдено рано или късно да бъде преодоляно. Казваме: „човек е ограничен, човек е несъвършен, човек греши...“, всъщност именно това не е човекът, а формата, дрехата (както е споменато в цитата в началото на мнението), обвивката. В будизма нещата не са по-различни. Там не се говори за Бог, но основната цел е разграничението между същинската природа и външното проявление на нещата, между преходното и действителното. И ведантистите твърдят: „Всичко е Брахман. Няма нищо друго съществуващо освен Брахман. Истинският човек – Атман е тъждествен с Брахман.“ В тази връзка може би ще е интересно да обърнем внимание на Учението на Шанкарачаря, който разглежда идентичността на човека с Брахман доста обстойно (например във „Вивекачудамани“). Аз обаче няма да го направя, защото ще се отклоня много от първоначалния замисъл на темата, който не беше разглеждане на темата в светлината на източните учения. Ние не искаме да допуснем, че сме Богове, защото нашата представа за Бог изключва възможността да има втори като него. Всъщност не е и нужно, само трябва да осъзнаем, че безкрайното, непроявеното, неназовимото може и всъщност трябва да има безброй много проявления, които колкото и да се различават външно, колкото и уникални да са като самосъзнание и като индивидуалност, същностно са едно. Ние всички умеем да боравим с крайни величини, но нека да се опитаме и с безкрайни. Можем ли да разделим безкрайността на две? Какво ще получим? Получените части ще бъдат ли ограничени по някакъв начин? Не, те също ще бъдат безкрайни, т.е. абсолютно тъждествени с първоначалната безкрайност. Колкото пъти и да разделяме безкрайността, друго освен безкрайност не можем да получим. Ако двама човека са абсолютно еднакви, те всъщност ще са един и същ човек (това важи за всичко и мога да обърна повече внимание на въпроса, ако някой прояви интерес). По този начин се оказва невъзможно да съществуват две безкрайни и две съвършени неща, защото те биха били абсолютно еднакви и в този смисъл биха били едно и също нещо, а не две. (Ще продължа друг път)

„В първа глава на Битието се казва, че Бог направи небето и земята. Значи, Той ги направи, но не ги създаде. Това подразбира, че Бог ги направи видими.(„Кротките“ – НБ, 20 март 1927 г.). „В Библията, например, се казва: „И направи Господ човека по образ и подобие свое. Направи Господ света.“ – Това е детинско разбиране. Хората могат да правят много неща; например, те могат да направят някоя картина, или някаква книга и т.н. Обаче, за Бога не може да се каже, че Той прави нещата, както човек ги прави. Не може да се каже, че Господ е направил света, или че Господ е направил човека. Преди всичко, Божественият свят съществува вечно. Ако е въпрос за правене, могат да се направят четирите свята, които се проявяват последователно. Тези светове наричат светове на промени. ...“ („Новата земя“ – НБ, 13 февруари 1927 г. ) Въпросът е всъщност доста по-дълбок от това, с което различните религии се опитват да ни ограничат като обяснение. Но и в източните учения едно от основополагащите принципи е, че това, което е създадено не може да е вечно и в действителност е илюзия. Думата „създаване“ всъщност се използва само защото е близка до човешкото съзнание, но в никакъв случай не е точна. Може ли Бог да стане човек? – А при това, какво се разбира: ще загуби ли Бог божествеността си ставайки човек, или няма да я загуби? Ако Бог ставайки човек не губи божествеността си, значи все пак Той си остава Бог. Тук първо трябва да сме си отговорили на въпроса „какво е човекът?“, което всъщност е и част от настоящата тема. Как Бог е станал Бог? Как човекът е станал човек? И ако човекът е син на Бога, сам по себе си Бог, несътворен в своята божествена същност, то тогава не е ли това, което наричаме човек просто един етап от съществуването на тази същност? Това, което ще напиша всъщност се явява продължение на предходното. Буда е казал, че човекът е процес. Основна грешка, която допускаме, е, че разглеждаме човека статично, в определен отрязък от времето. Но самото съществуване на човека е безкрайно, нямащо нито начало, нито край. Човек разглеждан като целия процес, който той е във вечността, е Бог. Всичко е в човекът, всички възможности. В настоящият момент може и да не знаем колкото Бог (за това, че използването на думата „Творец“ може да се окаже доста заблуждаващо вече писах), но ако осъзнаем себе си като процес във вечността, то това знание е част от нас по подобие на това, че на едно дете не може да се отрече фактът, че е човек, дори и да не е развило всички възможности на възрастния.

„В първа глава на Битието се казва, че Бог направи небето и земята. Значи, Той ги направи, но не ги създаде. Това подразбира, че Бог ги направи видими. В този смисъл земята не е мъртво тяло. Тя е живо тяло, върху кората на което живеем. Ако бихте погледнали земята с очите на ясновидеца, вие бихте я видели като красива жена, наша майка, в която живеем ние, хората, и които тя често потупва, понеже не изпълняват службата си, както трябва. ... Нашата вселена крие в себе си възможности за развитието на разумните същества. Един ден, когато те завършат своето развитие, ще се създаде нова вселена. На същото основание, когато и нашата земя завърши своето развитие, тя, заедно с разумните същества, които живеят на нея, ще дойде до Божественото пристанище, и там ще спре. Тук тя ще се отърси от всичкия си багаж, от всички свои деца, и първо тя, а след нея разумните същества, ще се явят пред Бога, да дадат отчет за извършената от тях работа. След това те ще получат нова работа.“ Из „Кротките“ – НБ, 20 март 1927 г. „Господ е проявление на онази велика Любов, в която няма никаква промяна. Любовта на Бога е еднаква към всички същества. Под думата Господ, ангелите разбират туй същество, което има еднакви любовни отношения към всички същества. Туй същество се отзовава на помощ еднакво към всички същества, от най-малкото, до най-голямото, и то според нуждите му. Туй същество еднакво урежда отношенията на всички същества.“ Из „Блажен този раб!“ – НБ, 9 ноември 1924 г. „Сега, мнозина казват: Условията на живота са такива. За условията не говорете! Условията вие ги създавате. Бог е едно същество, от което изтичат само блага. Но, ако ние направим в себе си подпушване за Божествената Любов, туй подпушване произвежда пропукване на съзнанието в нас. Когато налягането в една канализация е голямо, то може да произведе пропукване тъй, както и напорът на Божествената Любов може да пропука съзнанието на всеки един от нас. Божествената Любов е една сила, която трябва да мине през човешкия ум, през човешкото сърце и през човешката воля – изобщо през всичките части на тялото.“ Из „Да угоди на народа“ – НБ, 23 ноември 1924 г. „Господ не създава. Създаването е един механически процес. В света има раждане. Раждането е един вътрешен процес, процес на Божествения Дух. Всички напреднали същества са минали по известен път на развитие под ръководството на Божия Дух и са достигнали до тази степен на развитие, в която се намират. Та казвам: Всеки един от вас може да стане ангел, може да стане и дявол, според както живее. И по закона на тази свобода именно човек може да направи и добро, и зло; по закона на тази свобода, именно, човек може да възприеме един добър, или един лош живот.“ Из „Който се учи“ – НБ, 30 ноември 1924 г.

„И тъй, злото у нас е осъдено на разрушение. То представлява онази неорганизирана, изостанала материя от миналите съществувания, която се разлага. Тази материя не влиза в състава на един духовен човек. Злото представлява сили, които имат противоположно действие в човешкото развитие. Ако вие се съмнявате, направете един малък психологически опит. Като направите този опит, ще видите, че в света има известни сили, които действат в едно направление, и други сили, които действат в обратно направление. Например, вие сте неразположени, крайно недоволни сте от живота си. Намерете тогава един много добър човек, пълен с любов. Концентрирайте ума си към него и вижте, каква промяна ще стане у вас. Щом почнете да мислите за него, не е важно, дали той знае това, или не, веднага вашето недоволство ще почне да се топи, вашият ум ще се просветли, и вие ще кажете: Сега разбрах че животът има смисъл. Защо става това? Понеже в този добър човек има други сили, противоположни на вашите, та като се докоснете до него, той изменя направлението на вашите сили към добро. После, направете и друг опит. Някой път сте разположени много, радостни сте. Веднага концентрирайте ума си към един лош човек и ще видите, че няма да се мине и половин час, и ще ви обхване голяма тъга, голяма мъка, която ще измени настроението ви. Следователно, и вие, като индивид, така влияете на хората. Ако сте добри, всеки, който се докосне до вас, ще му влияете в добра насока. Като казвам добри, разбирам вътрешното състояние на душата. Ако сте лоши, който се допре до вас, веднага ще промени своето състояние в лошо. Някой път казвате: да бъдем добри! Добър човек е онзи, у когото Божията Любов се влива постоянно. Това се казва „втичане“. Също така добър е онзи човек, у когото се втича Божествената Мъдрост и Божествената Истина.“ Из „Градовете Содомски и Гоморски“ – НБ, 16 ноември 1924 г.

„Любовта се познава по това, че при всички противоречия и недоразумения между хората, никого не съди. Тя не казва, че този или онзи не е прав. Гледа на всички хора, като на удове от един общ организъм. Онези, които имат по-добро разбиране, по-малко грешат. Който има по-малко любов, повече греши; който има повече любов, той по-малко греши. Същото се отнася и до мъдростта, и до истината. Това е закон. Ако любовта намалява, и животът намалява; ако любовта се увеличава, и животът се увеличава. Любовта изключва всички противоречия. Тя е велика сила, която се справя с всичко.“ Из „Неизменни величини“ – УС, 5 декември 1937 г. „Докато не обикнем нисшите, малките същества, не можем да обичаме висшите.“ Из „Служене на Бога“ – УС, 28 ноември 1937 г. „Казвате за някого: Този човек е високо интелигентен. За друг някой казвате: Този пък е от простосмъртните. Защо за първия се произнасяте добре, а за втория не се произнасяте добре? – Защото единия обичате, а към другия сте равнодушни. Човек вижда доброто в другия, само когато го обича. Това зависи от хармонията, която съществува между двама души. Ако между двама души има само една допирна точка, ще се яви противоречие; ако има две допирни точки, ще се яви разногласие; ако има три допирни точки между тях ще се явят разумни, хармонични отношения. Следователно, разумният живот се основава върху три допирни точки.“ Из „Сам с ума си“ – НБ, 9 януари 1927 г.

„Как трябва да възприемем Любовта? – Любовта трябва да я възприемем чрез волята. Мнозина искат да възприемат Любовта само чрез ума. Не, Любовта чрез ума не може да се възприеме. Любовта е само слуга, и затова, когато иде в света, трябва да се възприема чрез волята. Следователно, всички онези хора, които имат Любов, са все волеви натури. Когато човек има известно желание, той света ще преброди, но ще го постигне. Това няма защо да ви го доказвам, вие имате хиляди аргументи, хиляди доказателства в живота. В света има толкова силни доказателства за това, вие сами може да ги проследите.“ Из „Ти си!“ – НБ, 7 декември 1924 г. „Някой казва: От омразата ще се роди любов. Това е крива философия. От омразата любов не се ражда. От любовта омраза става. Кога? – Когато любовта е малка. Тогава казвам: Малката любов създава леда, а голямата любов създава водата. Малката любов произвежда леда, и като го пипнеш, студен е, а голямата любов произвежда водата. След туй пък още по-голямата любов създава пaрите; още по-голямата любов създава пламък и огън; още по-голямата любов създава светлината, а още по-голямата любов какво създава? – Създава мира.“ Из „Миротворци“ – НБ, 21 декември 1924 г.

„В четвъртия ден, казва се в Писанието, Бог направил слънцето и месечината. Какво означава това слънце? То значи, че в четвъртия ден на космическия човек се проявил човешкият разум – най-възвишеното нещо в човека. Тогава се създал умът в този космически човек, и той съзнал, че може да мисли и да работи, както Бог работи в света. Това подразбирал Моисей, като казал, че в четвъртия ден Бог създал слънцето.“ Из „Миротворци“ – НБ, 21 декември 1924 г.

„Човек може да възприеме някаква мисъл отвън, по телепатичен начин и без да знае това, да я счита като проява на интуицията, на Божественото чувство в себе си. Без да мисли много, той казва: „Бог ми каза да направя това.” Не, това е мисъл, приета някъде отвън, както по радиото се предават разни мисли. Човек трябва да се изпитва, да знае откъде идват мисли към него. Той трябва да познава проводниците, да ги различава – иначе ще изпадне в грешка.“ Из „Спасителни положения“, ООК, 16 март 1927 г. „Хора със силна и светла мисъл влияят на онези, чиято мисъл е слаба и лишена от светлина. Бог създал света, създал светлината и привидно се отдалечил от хората, оставил ги свободно да се развиват, да мислят, да търсят причината за създаването на Битието. Но хората се ограничават едни други. Всеки иска да се наложи по съзнание, по мисъл и чувства на другите – да им покаже, че е по-силен. Ученият иска да наложи мисълта си на всички хора, религиозният иска да наложи своето верую на другите – да им покаже, че е на прав път.“ Из „Трите родословия“, УС, 22 септември 1935 г.

Тук е много важно дали тръгваме в разсъжденията си от разбирането, че идеята е нещо външно и съществуващо независимо от мисълта (и дори обуславящо я) или е нещо произтичащо от нея. Ако приемем, че идеята съществува независимо от ума, то съвсем естествено последният ще възприеме като идея не самата идея, а представата си за нея. Тази представа от своя страна разбира се, наистина е следствие на ума, но съществуването и не отрича възможността да съществува идея независима от ума и от човека въобще.

Все пак аз ще отбележа някои преимущества на четенето на книги. Преди всичко умът остава в много по-голяма степен свободен да вникне в прочетеното при четенето на книга, отколкото при филма. Разбира се отделен въпрос е дали действителност човек ще чете задълбочено, с нужното внимание, проницателност, будност на съзнанието и умствена освободеност, но във филма такива възможности почти липсват. Участието на сетивата (зрение и слух) при гледането на филми е прекалено силно и истински дълбоката и неповлияна от авторите на филма, т.е. собствената мисъл на гледащия е заглушена. Друго предимство на четенето на книги е, че четящият сам определя темпото с което чете според това доколко желае и доколко успява да вникне в съдържанието. При гледането на филми темпото е определено и аз поне не вярвам някой да спира паузата на филма, когато е видял нещо, което има нужда от обмисляне, за да може да поразсъждава над него по-обстойно.Трето: книгите стимулират въображението. Те подтикват човек сам да пресъздаде мислено описаните в книгата образи и събития, докато при филмите те се предоставят предимно наготово на зрителя.

Причините могат да са доста. Много вероятно е в случая да имаме прекалена взискателност, породена от висока самооценка комбинирана с разглезеност. Това от своя страна говори за прекалено много компромиси и угаждане от страна на родителите. Възможна е прекомерна раздразнителност, т.е. холеричен темперамент, непривикнал към съпротивление.