Станимир

Духът е извън времето и пространството, а разгръщането на потенциала му от страна на всеки човек (духовното развитие) не може да има някакви граници. Сега, „бързо“ и „бавно“ са относителни понятие, но все пак мисля, че съществува една право-пропорционална зависимост, която се състои в това, че бързото движение неизменно изисква повече енергия. Духовното израстване винаги, без абсолютно никакви изключения, отговаря на правилно насочените усилията, които е положил човек в тази посока. Колкото по-големи са тези усилия, толкова по-бързо ще израсне човек духовно. Сега, както споменах, „бързо“ и „бавно“ са относителни понятия. От значение са и възможностите на човека. Ако например един самолет може да се движи със 1000 км/ч, но се движи с 500, това бързо ли е или бавно. Очевидно е, че според възможностите му е бавно. Ако един автомобил може да се движи с 260 км/ч и се движи с 250, това може да се определи като бързо, от гледна точка на възможностите му. Значи, когато говорим за духовно развитие, критерий е и това, до каква степен човек използва своя потенциал. Значи можем да кажем, че важното е преди всичко човек да полага усилия и да използва максимално своите възможности, както и условията, които живота му предоставя. Да, краткия път към върха е най-стръмен и изисква най-много усилия, но пък нищо не пречи и да бягаш по него, ако някой е преценил, че разполага със съответните способности. Това, което е недопустимо, е да се смята, че изкачването може да се осъществи без полагането на точно съответстващи на изкачването индивидуални усилия. И тука Учителите, Бог, Христос и т.н. (според това, кой в какво вярва) могат да помогнат на човека да се научи да полага усилията си в правилната посока, но по никакъв начин не могат да заменят необходимостта от полагане индивидуални усилия.

Направих си труда да прочета няколко откъса от беседи на Михаил Иванов, за да мога да си опресня спомените (чел съм го преди, вкл. и споменатата Храни-Йога, но доста отдавна). Написаното, дори и да няма дълбочината на това, което би изложил един истински Духовен Учител, т.е. такъв вече завършил успешно този етап от еволюцията през който земното човечество в момента преминава, все пак е на доста високо ниво. Ако има грешки, предполагам, че те ще са незначителни и в резултат на незнание, а не на целенасочено заблуждение. Черните винаги действат в сянка. Никой черен няма да парадира, че е по-голям Учител от Петър Дънов. Целта на черните е не да бъдат признати за Учители, а да посеят погрешно знание в хората, т.е. такова, което ще затъмни духовността им. Целта им е да управляват, но без да са в светлината на прожекторите. И когато говорим за смирение, черните са способни да изиграят това смирение толкова успешно, че едва ли обикновен човек може да го различи. Значи подходът: „този не е смирен, значи е от черните“, най-вероятно ще доведе до погрешни заключения. Излишната показност означава, че изразяващият я все още не е изживял някои свои слабости, но в никакъв случай не означава принадлежност към черните. Четейки цитатите от „Изгрева“ в мен възникна един съществен въпрос: Ако допуснем, че Михаил Иванов наистина е бил от черните, защо П. Дънов го е оставил в школата? Сега ще кажете: за изпитание на учениците. Не, подобно заключение е доста неразумно. Никой Учител не би допуснал представители на черната ложа в своя лагер, т.е. в школата. Всеки може да срещне съответстващо му изпитание в светския си живот, но не и вътре в духовната школа. Христос е изгонил търговците от храма, а изведнъж, толкова леко допускаме възможността Михаил Иванов да е бил от черните и в същото време да е оставен свободно да разпространява влиянието си в Братството. Една духовна школа се отличава преди всичко със своята чистота. Моето лично мнение е, че написаното в „Изгрева“ представлява силно изопачаване на думите на Учителя. Вероятно е имал предвид, че гордостта, желанието за слава и власт са семена посаждани от черните и в този смисъл Михаил Иванов е бил податлив на това черно влияние, но същото може да се каже за почти всички хора. Просто са посочени някои негови слабости и техния източник, като целта не е била заклеймяване, а да бъдат изкарани на светло и преодолени.

От противници никой никога не е бил лишен. Даже са в преизобилие. Понякога ни се струва че ги няма, когато стоим на едно място или вървим назад, но всъщност именно тогава противниците ни водят. Та както пишеше в една книга: „Бой се се повече от тях когато не ги виждаш“.

Ами добре. Напиши си на един лист какъв смяташ, че трябва да бъде по-добрият човек и просто положи усилия да реализираш написаното в живота си. Тогава ще можеш и по-конкретно да пишеш къде точно не успяваш, какво те затруднява и т.н.

Колкото до мазохизма, той е доста различен от аскетизма. Дори и от крайния аскетизъм. Мазохистът превръща болката в цел, а аскета я възприема като средство. Проблемът при крайните аскети е, че болката и трудностите на които се подлагат много често са ненужни. Значи има разумни препятствия и изпитания и неразумни. Много често аскетите търсят нещо в лишенията си, което те (лишенията) не могат да им дадат. Причината я споменах в предходното си мнение: гледа се прекалено механично на нещата, без да се търсят истинските причини. „Аз няма да пия алкохол, каквото ще и да става, ако ще и желанието жив да ме изгори, и всичко ще е наред.“ Тук няма наслаждение от болката, няма мазохизъм, тъкмо напротив. Болката е цената, която аскета (крайният) е готов да плати за да победи желанието си, зависимостта си, дадено свое несъвършенство. Проблемът е, че плащането на подобна цена само по себе си няма да осигури победа, и както споменах цялото страдание може да се окаже излишно.

Нека да се опитаме да определим какво е това „нормален аскетизъм“. Всъщност най-добре ще е да заменим думата „аскетизъм“ със „сдържаност“. Можем да имаме сдържаност в мислите, действията, думите, желанията... Коя сдържаност е нормална? Тук е важно как оценяваме това спрямо което проявяваме сдържаност. Освен това самата оценка може да се извърши от две нива: 1) личностните ни астрални желания и 2) от надличностна, духовна гледна точка. Ако искам да изям един шоколад, това очевидно е астрално желание, което колкото и да изглежда съществено за нисшия ми аз (а всъщност си е чиста зависимост), от духовна гледна точка е абсолютно ненужно. Значи за да бъдем сдържани в едни разумни граници и най-вече тази сдържаност да бъде ползотворна за израстването ни, ние първо трябва да се научим да различаваме астралните си желания и зависимости от духовните си стремежи; да се научим да определяме за кое е важно това от което се отказваме – за нисшия аз или за висшия. Твърдя, че спокойно можем да се откажем от всяко астрално желание без да прескочим границата на разумната сдържаност, т.е. да станем крайни аскети. Тук обаче съществува и още един проблем: нашето отношение към аскетизма, към отказването. Последното трябва да става търпеливо, постепенно, уравновесено и разумно, а не с фанатичен плам и на всяка цена. Защото един човек може да се откаже само от едно нещо, но при това да престъпи границата на разумния аскетизъм, а друг да се откаже от всичко материално и да не я пристъпи. Освен това резултатите на първия ще са повърхностни и кратковременни, защото работи със следствията, а не с причините. Например един алкохолик може да си наложи със силата на волята да не пие дори и няколко години, но ако не се освободи от самото желание за употреба на алкохол, ако не промени психичната си поляризация, отношението си към алкохола, той дори и да не пие, ще е зависим.

Брат Станимир, защо фетишизираш "духовното развитие"? Може би го фетишизирам, но това не е сляпо преклонение, а по-скоро стремежът към духовното е нещото което изпълва живота ми със смисъл. Защо? Защото смятам, че да се развива духовно е естественото положение за човека. И това, че духовното развитие би трябвало да е нещо естествено не отменя нуждата от героизъм при осъществяване на развитието, която нараства пропорционално със самото развитие.

Все пак темата е във „Философия“. Това означава тя да бъде разгледана от една по-обща и абстрактна гледна точка. В случая, дали някой се мисли за герой или не, няма нищо общо с темата. За съжаление повечето мнения бяха насочени в тази посока. „Този се мислел за герой“, „онзи не се мислел за герой“... „Духовно-извисените личности никога не са гледали на себе си като на герой“. Да, не са гледали, ама са били. Факт. Който отрича това, отрича самото духовно развитие и го принизява до обичайното хорско ежедневие. И колкото по-духовно извисена е една индивидуалност, толкова в по-голяма степен животът й може да се определи като героизъм. Или и това ще отречем?! Няма значение дали въпросната индивидуалност се определя като герой или не. Говорим за духовното развитие. Не за нечие конкретно духовно развитие, моето или нечие друго, не за нечия субективна (само)оценка, а за общия принцип. Или поне би трябвало, ако се придържаме към форума и темата. Всеки е герой в степен съответстваща на стремежа му към духовното. Тука местоимения като аз, ти, той, ние и т.н. нямат значение, нито нечия субективна оценка. Вече споменах: героя е герой независимо от това дали хората го оценяват като такъв или не. Това, което е зависимо от хорската оценка е не героизма, а славата. Хората могат да признаят някого за герой, но реално той може и да не е. Това, реалното, хората не могат да изменят. Малко ли са случаите в които престъпници са издигани до национални герои, а истински герои са били публично заклеймявани като престъпници? Такава е славата и тя далеч не се покрива с геройството. „На всички хора, изобщо, предстои велика задача – да станат носители на новите идеи. Новите времена изискват нови хора – герои. За героя нито светът, със своите изкушения, нито страданията, нито смъртта са в състояние да го отклонят от пътя му, или да го снемат от неговото място. Новият човек е човек на безсмъртието, на Вечния живот.“ (Гордост и ревност) Когато тези думи са изречени, идеята е много ясна: всички хора да станат носители на новите идеи. Всички хора да бъдат герои. Не става въпрос човек да се самоопредели като герой за да изпъкне пред останалите, а ясно е написано – всички. Това разбира се е крайната цел, а човек трябва да започне от себе си. По духовния път не може да се върви без вдъхновение, без вяра в постижимостта на целта и без готовност да дадеш всичко от себе си за тази цел. А героизмът се определя от степента в която човек отговаря на последните три условия.

„Много хора“ не означава „всички хора“. В този смисъл заключението ти е погрешно. Да, но освобождаването от предразсъдъците, суеверията и въобще всякакви закостенели модели на мислене и реакция е само едната страна на духовността. Иначе нямаше да има нищо по-духовно от камъните. Пиленцето трябва да разчупи черупката на яйцето, но първо трябва да порасне достатъчно. В противен случай дори и извън яйцето то няма да може да се движи свободно. Свободата идва с израстването, а не само с преодоляването на ограниченията.

Обаче нали казват, че няма как да сме сигурни напълно, какъв е истинският образ на Христос. При всички положения ще е бил много духовен. Е, зависи кой какво разбира под духовно. Но някои казват, че е имал жена и дори деца - за други това вреди на духовния образ на Христос, и може би е така,знам ли. Така, както е описан в Библията, Христос е достатъчно висок пример за подражание. Действителната му духовност сме неспособни да обхванем с представите си. Нека не бъркаме следването на идеала с имитирането. Христос може да е нямал деца, а последователите му да решат да имат. Христос никога не е казвал човек да няма деца и да не се жени, а просто да не поставя нищо земно преди духовното. Един човек следващ Христос разумно и заради собствените си убеждения сам ще реши дали да има деца или не, докато имитаторът ще следва сляпо примера на Христос без оглед на конкретната ситуация.

Станимире, някои се стремят да задминат по - силните, да станат по - добри от тях в дадена област. Да, но темата е за духовното развитие. Тук стремежи като Футболист на годината или Мис България са несъвместими. Да, някой може да иска да е по-духовноразвит от Христос, но всъщност първото което е, въпросният някой дори си няма представа в какво би се изразявала тази по-високоразвитост. Докато поставянето на Христос като идеал за следване е една реална цел. Човек има жив пример който да следва, и който всъщност е даден за да бъде следван, а не за да бъде боготворен. Духовността може да бъде изопачена по хиляди начини. Нас обаче преди всичко би трябвало да ни интересува истинската духовност, а не изопачената. Е, да. Но сигурно и егото може да взима участие, в моментите, които се отстояваш. П.п.:Каква е небесната слава, в какво може да се изразява тя ? Няма значение. Всяко действие предизвиква съответното последствие. Каквато и да е наградата, тя точно ще съответства на реално-стореното от човека. Мисълта за награда сама по себе си е безсмислена.

Технически погледнато е лесно да изчистиш кармата си. Достатъчно е само да смениш настройката си спрямо причината за кармата. Ако през средновековието си убил някого, то в основата на това действие може да има множество фактори: омраза, незачитане на другия, вяра в някаква кауза (заради която си убил), безразсъдство и мн. други. Това са реално нещата, които пораждат кармата, а не самото убийство. Причините за кармата са не действията, а част от самия човек, от неговата психика. Кармата се привлича чрез аурата. Най-общо казано, ако човек е убил поради омраза, за да изчисти кармата си, трябва изцяло да изкорени възможността да мрази от себе си. В противен случай дори и да изживее последствията от стореното, той в бъдеще ще създаде нова карма, която наново ще трябва да понесе.

Умът може да действа в посока паралелна на вярата или в противоположна посока. Вярата на един разумен човек, ще е далеч по-силна от вярата на един човек с по-слаби умствени възможности, но само ако умът действа паралелно с вярата. Нерядко обаче умът действа в противоположна на вярата посока и в действителност я блокира ако е изпълнен с предубеждения и му липсва свобода и гъвкавост. Освен това „по-простите хора“ са по-неспособни да реализират това в което вярват. Те може да го желаят искрено, но нямат нужните качества за това.Човекът е силен когато всички негови части действат в една посока: вяра, ум, воля, чувства.

Ами информацията за теб може да ти я каже всяка астрална същност. Ако искаш наистина да ги затрудниш, задай въпрос, чийто отговор не знаеш (както и никой от присъстващите), но можеш да провериш, за да разбереш правилно ли са отговорили или не). Да, някои механични практики лесно могат да доведат до психични отклонения. Но тези практики не са духовни, а по-скоро се търси развитието на определени психични способности без да се развие способността на човек да бъде независим от тях и да ги управлява. В хода на духовната еволюция психичните проблеми не би трябвало да се усилят. Самата еволюция се състои в това в по-голяма степен, по-отговорно и независимо от нисшата си природа, човек да владее енергиите в себе си. Ако възникнат психични проблеми и дори психическа нестабилност, това показва, че усилията ни са насочени в погрешна посока.

Не, просто се опитваме да покажем на брат Станимир, че подхожда с грешна мотивация. В края на краищата нали за това е отворил темата - за да си "свери часовника", предполагам. Хубаво е човек да взема пример от героите, но не може сам да си определи мястото сред тях. Това е като самоанализа при психоаналитиците - колкото и да си добър, трябва някой друг да те анализира, не може сам. В предходните си постове изясних своята позиция и мотивация. Тук няма да повтарям написаното в тях. Дали искам да съм герой? Да, сигурно. Затова и когато оценявам себе си използвам като мерило за сравнение хора, които заслужават да се нарекат герои. Това няма как да усили егото ми, защото разкрива множество направления в които трябва да работя за да достигна до желаното ниво. Егото изисква човека да се сравнява с по-слабите от него, да има един нисък идеал. Така то може да изпъкне. Да, някой може сравнявайки себе си с Христос да реши, че е духовно по-израснал от Него, но какво отношение има такава заблуда към темата? С какво отменя това факта, че Христос е герой и всеки, който иска да утвърди духовното начало в себе си трябва да прояви героизъм за да го направи? И няма никакво значение дали някой ще оцени това като героизъм или не. Славата е едно, а героизмът – друго. Героизмът винаги е свързан с вдъхновението (или йеровдъхновението, защото истинското вдъхновение се корени в йерархичната верига на светлите сили). Не можеш да надскочиш себе си без вдъхновение, да станеш проводник на висшето и да го продължиш към другите. Вдъхновението, а и героизмът е заместване на личното начало с духа на цялата йерархична верига. И в отговор на Христо: Когато заместваш един егоистичен навик с едно надличностно качество на духа, не може да става дума за отстояване на себе си, в смисъл на тесните си личностни интереси. Да, да се жертваш за другите е израз на себеотрицание и висок духовен пример, но реално тази жертва може и с нищо да не спомогне развитието на този за който си се жертвал, ако той не успее да я оцени правилно, ако той не приеме високата постъпка като пример за подражание. А рядко ли се случва да създаваме от героите кумири вместо да следваме примера им (разбира се доколкото можем). Геройството често се свързва със славата. Всъщност двете са доста различни. Славата не те прави герой и невинаги геройството влече след себе си слава (поне не земна). Реално повечето хора се стремят не към геройство, а към слава.

Прав си. А необходимо ли е да се прицелим в героизма непременно за да постигнем обикновеното изискване от нас в този живот? Защо по духовния път, който си е избрал човек трябва да се върви насила. С мъка. Ако нямаш вътешен стимул – значи това не е твоят път? Героизмът идва после – когато осъзнатия вече духовен път трябва да се отстоява навън. Така мисля. Човек, когато тръгне по даден път, трябва да знае какво реално го очаква. Не става въпрос да превръщаш героизма или трудностите по пътя си в цел. Също така, пишейки за трудностите по духовния път и героизма, който се изисква за да го следва човек, нямам никакво намерение да плаша или разколебая някого да следва този път. Напротив, знаейки истината, човек може правилно да се подготви (психически), да не бъде изненадан когато срещне някое по-сериозно препятствие, което не е очаквал. Много духовни автори заливат търсещите с розови проповеди, които нямат много общо с истината и така създават фалшиви представи за духовността. . Ами героят не е обикновен човек според мен. Защо трябва непременно да свързваме духовното си развитие с героизъм? Това ни е просто задача в този живот. Но от друга страна - издържането на изпита може и да е героизъм...? Точно така, героят не е обикновен човек. Именно това, че е преодолял обикновеното, обичайното, навика, старото в себе си го прави герой. Но тук е важно да се отбележи, че именно обикновеният човек преодолявайки себе си става герой. Т.е. извършва се една трансформация. Героят вече не е обикновен човек, но преди да стане герой е бил и няма как да не е бил.

„Герои са онези, които не се критикуват. Герои са онези, които не падат. Герои са онези, които не се съблазняват. Герои са онези, които не се обезверяват. Герои са онези, в сърцето на които любовта не изчезва. Герои са онези, в умовете на които знанието никога не изчезва. То е както слънцето. Гърците имаха много хубави разбирания, много хубави идеи. Герой е човек, който свети. Щом престанеш да светиш, не си герой. Щом изгубиш силата си, щом изгубиш знанието си, ти не си герой. Докато в тебе функционира туй Божественото Начало.“ (Праведният ходи в целостта си) Някак си много сме отдалечили героизма от обикновения човек. А всъщност преодолявайки материалната си природа и проявявайки божествената си, човек неизменно става герой. Не е нужно, както във филмите, да спасяваш света, нито да умираш жертвайки живота си за някой друг. Не, това от което е достатъчно да се откажеш е своята низша природа, отрицателните си навици, желания и стремежи. Мнозина разбира се няма да признаят това за геройство. Ще го обявят за маловажно и несъществено. И това омаловажаване е една голяма самозаблуда. Не само че човек няма сили да посрещне слабостите си, но омаловажавайки ги, той ги прави още по-устойчиви. Той свиква с тях, приема ги като част от себе си. А срещу невидими противници е невъзможно да се бориш. Някой те напада на улицата. Дали е по-силен или по-слаб от тебе, е отделен въпрос, но ти го виждаш. В духовния път обаче противниците преди всичко трябва да бъдат различени. Хората дотолкова са свикнали с недостатъците си, че въобще не им идва наум дори да опитат да ги преодолеят. А след като пожелаят трябва и действително да го направят. А в човека има скрити толкова много наноси от миналото... Именно в преодоляването им е героизма. Дори и древните митове в едно от значенията си илюстрират чрез символи процесите, които се извършват в човешката психика, съпътстващи духовното израстване, а не реални исторически събития. Историите за Херкулес, за Одисей, за Персей, за Прометей – това са все митове, които могат да се отнесат към духовното развитие на човека, към преодоляването на самия себе си.

Да, камикадзето се мисли за герой, но това не го прави герой. Героят преминава през трудности – да. Но духовното развитие всъщност е преодоляване на себе си, на слабостите си, на отрицателните си страни и в утвърждаването на положителните. Не е нужно да се жертваш за някого, за да бъдеш герой, защото изпитанията, които трябва да бъдат издържани при трансформацията на собственото съзнание са не по-малко тежки и далеч по-коварни. Това разбира се може да осъзнае само този, който се е сблъскал с тях. За другите те изглеждат несъществени, но всъщност не е така. Истинското геройство е не да проявиш духовните си качества в един отделен случай, пък дори и с това да спасиш 1000 човека, но да ги проявяваш винаги, както в малките, така и в големите неща, а това е много по-трудно. Всъщност, никой не може да каже кое е малко и кое е голямо. Всяка развита и утвърдена добродетел е геройство. Всеки преодолян лош навик е геройство. В някои случаи е по-лесно, в други – по-трудно, но когато се утвърждава новото на мястото на старото, винаги има геройство. Ние обръщаме повече внимание на външната страна на нещата, но истинските битки и изпитания са вътре. Сега, целта на темата не е някой да си каже: аз се развивам духовно, значи съм герой. Не, по-скоро обратното – да се запита: това по което вървя истинския духовен път ли е? Усилията, които полагам, съизмерими ли са с героизъм и доколко? Мога ли и как да положа повече усилия?

„На всички хора, изобщо, предстои велика задача – да станат носители на новите идеи. Новите времена изискват нови хора – герои. За героя нито светът, със своите изкушения, нито страданията, нито смъртта са в състояние да го отклонят от пътя му, или да го снемат от неговото място. Новият човек е човек на безсмъртието, на Вечния живот.“ (Гордост и ревност) Ние често говорим за духовното и се стремим към воденето на един по-чист и разумен живот. Рядко обаче възприемаме Духовния Път, като Път предназначен за герои. И дали въобще разбираме същността на думата „герои“? Нека да поговорим за героизма в стремежа към духовното. Има ли го? Осъзнаваме ли го? В какво се състои?

И какво, в крайна сметка ще научиш просто едно име и то пак няма да е истинското. Та ти дори и своето име не знаеш. Библията е основно символизъм. В езотериката се говори за седем ключа, т.е. седем нива, гледни точки на тълкуване. Но да разкриеш две или три вече е много.

Аз поне разбирам цитата изцяло в буквален смисъл. Ако става въпрос за нематериално богатство (познание, духовни качества, сила на волята, способност за различаване и др.), то написаното не важи. Предопределеността... Всъщност акцентът е върху маловажността на материалното богатство. Духовното развитие се осъществява при всякакви материални условия – и в бедност, и в изобилие. Вниманието на човека следва да е насочено първо към духовното му израстване, независимо от материалното му положение. А самото материално положение наистина е определено в дадени граници за човешкия живот (или за отделните негови етапи), коитограници човек трудно може да прескочи, още повече без това да се отрази негативно на духовното му развитие (защото в този случай, ако богатството не му е било предопределено, но човека пожелае да го постигне, ще трябва да насочи всичките си усилия в тази посока и не само да се откаже от духовните си стремежи, но и да направи доста компромиси с духовността си). Когато богатството само търси човека, без той да полага особени усилия, тогава то може да бъде съвместено с духовността, ако човекът насочи стремежите си към последната, а богатството остави на второ място, не като цел или постижение, а като даденост.

Из „Градовете Содомски и Гоморски“ – НБ, 16 ноември 1924 г. Ще се радвам да прочета коментари по цитираното.

„Като слушате да ви се говори така, това не значи, да пламнете като суха клечка и скоро да изгаснете, или да се нагорещите като желязо и скоро да истинете. Това са моменти на настроения. Човек трябва да бъде свещ, която гори, без да изгасва. Човешкият ум е свещ, на която трябва да се дадат условия вечно да свети. Като свети в тъмнината, човешкият ум ще се домогне най-после и до великата Любов, от която някога е излязъл.“ Из „Да се радват наедно“ – 20-та НБ, 12 януари 1930 г. „Някой казва: Духът може да направи всичко от мене. Чудни са хората! Та престани да мислиш, какво може да направи Духът. Духът всичко може да направи, но ти какво можеш да направиш?“ Из „Замъждяло свещило“ – НБ, 18 януари 1925 г. „Човек може да бъде свободен само в своята мисъл. Никой не може да ограничи влиянието на мисълта.“ Из „Последното място“ – НБ, 15 февруари 1925 г.

„Максима е: от доброто надолу иде злото; от злото нагоре иде доброто. Ония, които слизат надолу, отиват от доброто към злото. Ония, които се качват нагоре, вървят в обратна посока: от злото към доброто. Щом отиваш надолу, ти си в областта на злото; щом се качваш нагоре, ти си в областта на доброто. Доброто и злото са двете посоки на движение. Когато твоите мисли, чувства и постъпки възлизат нагоре, ти си добър; когато слизат надолу – съзнателно, или несъзнателно, ти ставаш лош – влизаш в областта на злото. ... Казвате: Да станем добри! – За мене ли да станете добри? Аз не искам това, но казвам: Ако сте тръгнали надолу, изменете посоката на вашето движение. Че някой не бил учен, или не бил богат. Това е второстепенна работа. Важна е посоката на движението, накъде се движи тоя човек.“ Из „Безопасното място“ – ООК, 22 декември 1943 г. „Всеки един от вас може да направи опита, да концентрира ума си към един добър човек. Намерете в света един добър човек, където и да е той, и направете опита, за да се уверите. Щом се уверите, съединявайте се повече с добри хора. Не ходете да търсите лошите хора. Аз гледам, някои от вас със свещ търсят лошите хора. Не ви трябват много такива, един ви е достатъчен. Не търсете лошите, но добрите хора търсете със свещ! За туй се изисква знание. Добрите хора, това са игли на Витоша. Лошите хора навсякъде ще ги намерите, но добри трябват! За да ги намерите, трябва да имате знание. Като ги намерите, в душата ви ще стане едно преобразование. Този добър човек ще ви бъде като майка, като баща, като учител, като приятел. Той е един пратеник от небесния свят, дошъл да освети пътя на вашата душа. Той ще бъде нещо реално. И денят, в който го срещнете, за вас ще се открие един нов свят.“ Из „Градовете Содомски и Гоморски“ – НБ, 16 ноември 1924 г. „Всички искаме да имаме отличен живот, да бъдем добри. Но знаете ли законите на доброто? Знаете ли, какво нещо е доброто, само по себе си? Има една окултна формула, която гласи, че доброто се ражда от Любовта. Как? Онзи земеделец, който иска да сее житото, трябва да знае начина, по който се сее житото! Трябва да знае още и времето, по което се сее, а при това трябва да избере и най-хубавото семе.“ Из „Последното място“ – НБ, 15 февруари 1925 г.

„Сега, мнозина от вас искат да заместят живота с Любовта. Не, Любовта е сила, която разрушава. Който е добил много любов, се е разрушил. Любовта има много силни вибрации; тя може да се издържи за много малко време. И всички млади и стари, които имат работа с Любовта, се разкашкват, щом дойде тя и казват: Аз не мога да мисля за нищо. Защо не може да мисли за нищо? Защото в него няма сформирани именно тези органи, чрез които Любовта може да се прояви. Най-първо човек трябва да се прояви, че тогава ще дойде онзи висш живот, онази възвишена Любов.“ Из „Замъждяло свещило“ – НБ, 18 януари 1925 г.