Станимир

Mussorgsky - Night On Bald Mountain

Tchaikovsky - Marche Slave

Разбира се не държа да бъдат наложени моите дефиниции (в смисъл, които съм приел, а не, че съм ги измислил), но държа да ги спомена, не за друго, но защото разсъжденията ми са базирани върху тях и не би се получило разбирателство, ако не бъдат взети под внимание. Иначе за мен поне не е проблем от мнението на някой участник да разбера какво той самия разбира под индивидуализъм и да се съобразя с това при тълкуването му.

Кои някои казват, че индивидуалността е част от личността? Ако не изясним правилното отношение между личност и индивидуалност, всякакво по-нататъшно разискване по темата е абсолютно безсмислено. Разбира се, че тези, които не вярват в прераждането и в съществуването на безсмъртен дух в човека, няма как да направят нужното ни разграничение, а всеки, който вярва в прераждането не може да се води по дефинициите за личност и индивидуалност на невярващите в прераждането и духа. „Мнозина говорят за личност и индивидуалност, но ги объркват. Това са две различни неща, със строго определени места и свойства. Личността представя външната страна на човека, неговите листа и цветове, с които всяка пролет се облича и след време се освобождава от тях. Индивидуалността е вътрешната страна на човека, която остава с него. Тази страна наричаме духовно, Божествено начало в човека. В личността влизат страсти, желания, униние, тщеславие, стремеж към богатство, към ядене, пиене и т.н. Значи личността се стреми към външни, преходни неща, а индивидуалността – към вечни, трайни неща.“ Лъч на пробуждане Това до известна степен изразява общоприетото тълкуване на личност и индивидуалност от езотерична гледна точка,т .е. прието не само от П. Дънов, но и от всички сериозни школи. Личността съм аз Станимир, т.е. тази част от мен, която ще умре след края на настоящото ми въплъщение, първо физическото тяло, после етерното, после астралното, менталното (всъщност само част от менталното) и ще остане индивидуалността, която в бъдеще ще се инкарнира в нова личност.

Това си е точно егоизъм. И не означава независимост от обществото. Индивидуализмът може да бъде проява на личността, но може да бъде проява и на индивидуалността на човека (а на практика в повечето случаи е смесица между двете). Във втория случай за поставяне на личните цели на първо място и дума не може да става, а първият случай си е чист егоизъм, но хората го наричат индивидуализъм просто защото не правят разграничение между личност и индивидуалност.

Ето тук между второти третото тълкуване разликата е огромна. За себе си съм склонен да приема второто тълкуване и да отхвърля третото. Прекалено неоснователно ми изглежда да се смесва индивидуалността със себичността и егоцентризма. При българите за индивидуализъм в смисъла на второто тълкуване от по-горе едва ли можем да говорим. Има го, но е рядко срещан. Тук става въпрос за манталитет. Ако аз мога да направя нещо сам, но също така имам и възможността да използвам помощта на някого как ще постъпя: 1) дали сам ще направя всичко, каквото е необходимо; 2) дали ще потърся помощта на другия човек; 3) дали ще прехвърля почти цялата работа на него. За мен индивидуалист е човек, който постъпва по първия сценарий или ако търси помощ тя е минимална. Опасността в този случай идва от риска да се стигне до прекалена отчужденост от колектива, от обществото, от групата, а това е възможно да стане дори и ако това, който прави индивидуалистът прави в полза на цялото.

Може да не разбирам всичко, но малкото, което разбирам мога да преценя дали е вярно или не.

Когато един човек поставя в основата на всичко собствения си живот, ние говорим за себичност и егоизъм. Не е ли същото когато говорим за народи? Изходът винаги е един: отказ от себе си в името на нещо по-голямо.Мисълта за себе си и за познатите трябва да отстъпи не само пред мисълта за българина и българите, но преди всичко пред мисълта за човечеството и за човека. Ние трябва да се приемем като хора, да уважаваме човека в ближния, в чужденеца. Българите са разделени в съзнанията си. Има някаква емоционална връзка между българите но тя не е трайна. Липсва дълбоката надличностна обединяваща идея. ...И преди всичко трябва да осъзнаем, че България, това са българите.

??? Откъде накъде, нямаше да имат такава възможност? Колкото до разликата между Исус и Христос, аз доколкото си спомням в темата никъде не съм споменавал Исус. Освен това не мисля, че някой тук във форума (и аз вкл.) нито Щайнер разбира достатъчно добре тази разлика.

Защо Христос да е извън кармата? Действията му не предизвикват ли последствия и те всъщност не са ли пропорционални по обхват на високото му йерархично ниво? Христос е свободен от необходимостта да се въплъщава на Земята, т.е. свободен е само от тази карма, която го привързва към Земята, но да си изцяло свободен от кармата реално означава да си свободен от необходимостта въобще да съществуваш, да нямаш какво да научиш повече, да си безусловно съвършен, а това е абсурд. Предателството винаги е съразмерно със степента на доверяване. Божият план не изключва предателството, но това не прави предателството запланувано. Този момент изглежда е трудно да се разбере. Същият проблем се наблюдава и в често задавания въпрос: защо Бог след като е безусловно добър е допуснал злото в света? Бог не създава злото, в божествения план няма предателство, а само положително намерение. Всичко негативно идва от хората и несъвършенствата им. Тези несъвършенства проявявайки се всъщност дават възможност да бъдат преодолени. Причината за предателството на Юда е несъвършенството му, и в един момент вече е било съвсем ясно, че Юда ще предаде Христос и Христос му е казал това може би като последно предупреждение за да не направи Юда последната фатална крачка. Да Христос е недостижим от действия подобни на действието на Юда, но именно това малко хора осъзнават: че всъщност не става въпрос за Христос, а за Юда, защото това е трагедия за душата на Юда и цялата история с предателството всъщност е история за нейното падение.

Предател ставаш дотолкова, доколкото той ти се е доверил по някакъв начин. Освен това връзката и съучастието с престъпника е нещо нежелателно. Такива връзки е добре да бъдат прекъснати. Да възпрепятстваш престъпника (разбира се в границите на разумното) в правенето на престъпления не е вреда, дори и спрямо самия престъпник.

За да се отговори на въпроса „Можел ли е Исус да изпълни мисията си, ако не умре на кръста?“ първо трябва да си отговорим на въпроса „В какво точно се е състояла мисията на Христос?“. И може би християнството щеше да е много по-истинско и духовно, ако почиташе живия вместо разпънатия Христос, но това е дълга и отделна тема. Не съизмервам волята на Юда с Божията воля. Даже въобще не съм я споменал. Юда предава Христос, но хората Го осъждат и разпъват на кръста.

Така е, но те дори и да са частично редактирани все пак са автентични. Има апокрифни евангелия, но въпросът е дали евангелието от Юда и по-точно този текст, който е разпространен под това име е действително апокрифно евангелие. Да, може би, ако е било част от плана. Но в действителност спасението на Христос (разбира се умира само личността) не е. Планът си има свои цели, които да се осъществят без значение дали Христос ще умре или не. Това е просто една подробност от гледна точка на осъществяването на плана, която подробност е зависила и в крайна сметка е била решена от човешката свободна воля. Защо изключваш свободната воля? Планът си е план, но той е зависим от нея в детайлите си. Та хората могат да унищожат и планетата ако пожелаят. Да, планът предвижда и тази възможност. Темата за божествения план е сложна и смятам засега да я оставя. Планът, според мен, това се създадени образи в причинния свят, които представляват прототип на това, което в бъдеще трябва да се въплъти във по-плътна физическа форма. Факторите, които влияят на това проявление, на начина, на сроковете за проявление са изключително много. Заложеното непременно ще се прояви, независимо от човешката свободна воля, но последната има изключително силно влияние върху параметрите на това проявяване. Не разбирам добре написаното, но ми се струва, че излизаш от контекста на евангелието от Юда, в който бе зададен въпросът ми.

Да, но това не прави предателите герои. Защо все разглеждаме темата от гледна точка на предадения – дали това, което му се е случило е заслужено, дали съди предалия го и т.н.? Дали човекът е предател зависи не от това как другите го оценяват. Толкова ли е трудно да се разбере, че същността на предателството е човек да се откъсне от божествената природа, от Бог, от учителя си, от цялото, т.е. с действията си да им се противопоставя и изолирайки се от тях по собствена воля, всъщност се изолира от духовния живот. Не става въпрос за това, че предателят ще навреди на предадените, а за скъсване на вътрешната връзка с тях. За предадените предателството е просто едно изпитание, но за предателя то е отделяне за много дълъг период от време. И пак повтарям: това се случва реално. Откровенията на Кармата,Р.Щайнер Това се отнася по-скоро за Христос, отколкото за Юда. Шансът падналия плод да намери подходящи условия не е голям, но плодът и в двата случая изгнива. Остава семенцето, не плода. Предателството обаче е подобно на откъсване на плода от дървото, когато семенцето още не е узряло за да поникне. Всъщност ако трябва да сме честни имаме включените в Библията евангелия, където ясно се казва, че Юда е предател и едно евангелие от Юда, с поне за мен неясна достоверност, където събитията се представят като дирижирани. Остава въпросът: защо е било необходимо Юда да се прави, че предава Христос? Каква е ползата? Да може да изпъкне величието на Христос? (Какво тщеславие би означавало това!!!)

Днес се замислих за благородството и в ума ми изникна връзката му с настоящата тема. Самата дума „благородство“ на български език говори вече много. Често ние я ограничаваме да физическото, кръвно родство, до аристокрацията, до външното държание, докато в действителност благородството е да действащ с чест и достойнство не зарадисвоето родословие, не заради модата и етикета, не заради принадлежността към дадена общност или класа, а заради духовното, т.е. напълно осъзнатата и реална връзка с божественото. Честта обикновено се приема като израз на гордост, на надменност, докато всъщност тя изразява една дълбоко познаване на неизменната същност на живота – на всепобеждаващия дух. И когато човек стигне дотам, че да приема за въпрос на чест изплащането не само примерно на финансовите, но и на кармичните си задължения, той вече е постигнал много. Тук, в тази тема, мога да спомена и доктрината за първородния грях. Тя всъщност е коренно противоположна на благородството. Благото родство на човека е гарант, че той може и ще реши всички земни проблеми. То показва и пътя: човек да приеме своята божественост, но не поради гордост и тщеславие, а с пълна осъзнатост за свързаната с това тежест и отговорност.

Ами предателството си съществува – факт. И ако се опитваме да изкараме Юда светец – добре, няма проблем. Но въпросът е, че в хилядите случаи на предателство в ежедневието ни, нещата стоят по съвсем друг начин. Предателите съвсем откровено се стремят да навредят, липсва всякаква чистота на мотивите им. Какво разкрива Библията – една историческа случка или символично отразява един аспект от човешките взаимоотношения + един закон при проявлението на противоположностите (не само в човешкия живот, но като цяло в Космоса)? Това ще оставя на всеки сам да си отговори.

Абе то хубаво да обичаш ближния, напълно съм съгласен, но ако човек обича примерно акулите и дори е решил да се грижи за някоя и да я храни, трябва ли да влиза при нея във водата? Значи любовта си е любов; да не съдим – да, съгласен съм; да сме загрижени за ближния – да... Обаче да не се съобразим с това, че насреща ни има акула, а не нещо друго е доста неразумно и неизменно ще платим скъпо. Никой не е казал, че предателите не са хора, че трябва да ги обичаме по-малко. Не, но не можем да доверим живота си на човек, който вече веднъж се е опитал да ни убие. Докато наличието на доверие, неизменно говори за наличието и на любов, липсата на доверие не е задължително липса на любов.

Опитай се да развиеш малко по-постоянни чувства в себе си. Изобщо, поработи над постоянството си. Избери си нещо, което да правиш ежедневно – спорт, хоби, изкуство, не се отказвай и не пропускай занимания. Докато си несигурна в чувствата си, докато си несигурна в настроенията си, докато си несигурна в интересите и желанията си, няма как да намериш някакво удовлетворение в обкръжението и в хората около теб. Нужна ти е повече устойчивост. Избери си някакво качество, примерно спокойствие и се опитай за един час да бъдеш напълно спокойна без значение какво ти говорят другите или какво се случва около теб. Наложи си примерно един ден да не се ядосваш. Няма значение какво ще ти се случи през деня, просто реагирай така, както ти искаш, а не автоматично. Ако забележиш, че се ядосваш, не приемай това за неуспех, а просто осъзнай ненужността на емоцията и я остави да отшуми.

Човек трябва да е свързан с първоизточника, с духа си и с учителя си винаги – по всяко време и при всякакви обстоятелства трябва да усеща присъствието им. И от тази гледна точка е добре да започнем с малкото, т.е. с дребните ежедневни мигове. Непрекъснатостта на връзката не може да се сформира чрез епизодични, временни усилия, т.е. само в определени „специални“ моменти, а трябва постоянно да следим тя да не бъде нарушена. Що се отнася до интимността: да, ние трябва да следим тя да не нарушава връзката с първоизточника, а самата връзка се създава в ежедневието. Това обаче е само частен случай. В действителност нищо, без изключение, не трябва да нарушава тази връзка.

http://www.lensart.r...-29215.htm?ps=8 още от същия автор Тйнственная Роза

Все ми се струва, че един неутрон не може да осигури равновесието в ядро с шест протона. Дори и за изключително малко време (и може ли да се каже, че нещо съществува, ако съществува за 1/1050 част от секундата?). Изотопи с един неутрон са наблюдавани май само за първите три елемента от таблицата. За който не е запознат: неутроните в ядрата на атомите са необходими за да неутрализират силата на отблъскване между протоните, съществуваща поради еднаквия им (положителен) електрически заряд. Горкото неутронче доста ще се измъчи с шест протончета. При всички случаи дори и да е възможно за една нищожна част от секундата да съществува такъв елемент, той е напълно противоестествен и не знам защо се свързва с някакви духовни постижения. Единственото сигурно свойство на 7-въглерод е, че той моментално ще се разгради на протони и електрони.

http://www.youtube.com/watch?v=QwWSeRwf6oE

Идеята да не натоварваме хората с любовта си има и своята обратна страна. Известна тежест не само, че е необходима, но без нея следва деградация. Същото е и със страданията. Живот в безпроблемни условия обикновено не води до развитие. Любовта е саможертва, отговорност, загриженост и в определени случаи може да донесе много трудности. Но кой е казал, че не трябва да имаме трудности? Любовта не трябва да е обсебваща, задължаваща, но не трябва и да отнема възможността на другия да израсне. Като цяло когато кажеш на някого, че го обичаш възможностите са три. Тук в темата е описана едната крайност: той/тя да се почувства задължен(а). Другият вариант, който е не по-малко срещан, и не само при децата, е този, човек да иска постоянно „да доказваш“ любовта си. Т.е. вместо задълженост биват предизвиквани очаквания. Тогава обсебващият се оказва не този, който казва „обичам те“, а човека отсреща. Третият вариант изключва всякакви задължения и опити за обсебване.

Т.е. кое точно е странното? Настоящата дата минус датата на раждане дава възрастта на човека. Датата на раждане плюс възрастта дава настоящата година. В случая просто са премахнати 19 столетия и вместо 2011 (настоящата година) се получава 111, но това нищо не променя.

Това е информация. Знанието е разбирането, интерпретирането и прилагането. Аз мога да науча едно стихотворение или един философски трактат наизуст и да кажа, че ги знам, но в действителност това не е знание, а наизустена информация. Това, което знам, аз трябва да съм в състояние да приложа. Приложението е единствения тест за знание, т.е. само приложеното знание е истинско.