Станимир

А защо трябва да има готварски рецепти? Не може ли всеки, каквото има в хладилника, да го слага в тенджерата – и готово? Да няма граници – добре, не трябва да има граници. Само че колко време ще изтрае подобна свобода? Докато съществува разделението аз – другите, то всяка дадена ни свобода ще използваме за да ограничим другите. Да, всички сме граждани на Вселената. Но дори и да са от една държава електротехникът ще се занимава с работа за електротехници, а не за водопроводчици. Не че не може да свърши някоя дребна работа за водопроводчик, но това, което се очаква от него е друго. От клетките на очите се очаква да предават трептенията на светлината към мозъка, от клетките на костите да придават устойчивост на организма. Всички са части от организма, но съществува и функционално разделение. И това, че раждайки се в България, ние не знаем кое е това специфичното, което се очаква от нас като Българи, не означава, че такова не съществува.

Е да де, но аз, като се събудя сутрин, чувствам себе си като събудил се, а не Христос. Защо трябва да очаквам нещо различно когато се събудя при просветление? Мога да осъзная тъждествеността си с Христос, да разширя представата си за себе си, но не и да противопоставям себе си на Христос. „Христос в мен“ – всъщност изразът е достатъчно сполучлив. „В мен“, не някъде другаде. Ако мен ме няма, как може Христос да бъде в мен? Не, очевидно въпросът е до правилното осъзнаване на себе си, до изчезването на аз-а от съня за да изгрее истинският аз на човека, този аз в когото е Христос.

Добре де, метафора е. Но защо с теб трябва да е свършено? Умира илюзорния аз от съня, но истинския аз си остава и след събуждането. Няма такова нещо като унищожаване на аз-а, а просто човек осъзнава себе си като дух, атман. При това индивидуалността обаче не се губи.

Когато се събудиш и с теб е свършено? Но аз, когато сутрин се събудя от сън, се чувствам много по-истински, отколкото в съня си. Е как тогава да приема, че при просветлението с мен е свършено, след като аналогията със съня ми посочва противното: аз в будно състояние съм много по-истински?

Патриотизмът е любов и преданост към родината. Тук няма никакво поставяне на родната раса пред останалите, отричане на другите и признаване само на родното и т.н. Това е като да обичаш семейството си – това е средата в която израстваш, хората, които ти дават начален тласък в живота. Ти от там тръгваш – семейството и родината – и после евентуално надграждаш. Защо са важни националните герои и успехи? (Замислете се и за благородническите фамилии, които толкова държат на родословието си.) Преди всичко защото те са един идеал за хората, които в последствие се раждат по тези земи. Те са един идеал, който да се следва. Това е и истинската любов и преданост към родината. Това е патриотизма. Другото са празни приказки. Ако навсякъде се говори, че българите са честен и трудолюбив народ, то от мен се очаква най-малкото да не лъжа и да не мързелувам. Ако лъжа, очевидно патриотизма ми е фалшив. Българин ли бих бил тогава? – Да. Патриот ли бих бил? – Не, ако ще и по цял ден наляво и надясно да превъзнасям величието на България. Всеки може да се прекланя пред величието на Ботев или на Левски, но патриот може да се нарече само този, който обича родината си повече от себе си. И да, това всъщност е любов към човечеството. Но просто както човек обикновено израства в определено семейство, които по някакво стечение на обстоятелствата (обикновено кармични) съставят неговото най-близко обкръжение за един сравнително дълъг период от време, така и родината е една среда в която човек живее и се развива. Планетата като цяло също е една среда. Човек може да обича всички хора еднакво, но реално в живота той няма как да общува с всички. И в общия случай, болшинството хора с които човек общува са от неговата народност. И възможностите които обикновено се разкриват пред него касаят него и неговата народност. Ако Левски се беше родил някъде другаде, сигурно щеше да направи същото и за тази държава. Но той го е направил за България, просто защото се е родил в България. Патриот ли е? – Да, защото е предан на родината си повече отколкото на себе си. Родината е там където човек се ражда, където израства (може и в преносен смисъл).

Казах ти: обърни се към администраторите на мейл или лично съобщение. Затварям темата.

Antidunov, ако действително искаш да постигнеш нещо, се обърни с официално писмо до администраторите на сайта. Претенциите ти, отправени по този начин, от тема във форума, няма как да бъдат взети на сериозно. Освен това тонът ти е недопустим и най-малкото очаквам извинение за обидите, които отправяш наляво-надясно.

Желанието и надеждата са две различни неща. И хайде по-добре си изясни своята мотивация защо пишеш във форума, вместо да се занимаваш с моята.

Помощ е за тези които разбират. А и за тези, които не разбират може да се превърне в помощ, ако положат необходимите усилия за да разберат. Ако аз напиша някакъв труд свързан с генното инженерство, трябва ли да обръщам внимание на това, че тези, които не са запознати с материята няма да ме разберат? Не, това си е в реда на нещата. Или трябва, когато пиша нещо, да се стремя да съм полезен на всички? Ами това и Христос, и Буда не го могат в беседите си. Да не би сред четящите Библията, или сред четящите беседите на П. Дънов да няма хора, в които написаното поражда отвращение и неприязън. Има такива. И ако писалите библията не могат да пишат така, че написаното да бъде от полза за всички, защо аз трябва да подхранвам илюзиите, че това, което пиша е за всички? Не аз пиша за тези, които ме разбират и които искат да ме разберат, и това е в реда на нещата. Аз нямам никакви претенции към никого, че не ме е разбрал, нито претендирам, че помагам когато някой не разбира какво съм написал. Всъщност не претендирам, че помагам и когато човека отсреща разбира какво съм написал. Когато пиша просто се надявам написаното да се окаже от полза за някого.

Пак помисли преди да правиш подобни заключения. Всъщност помисли дали въобще трябва да ги правиш.

То отдалеч ти личи, че си просветлен. Все ми е тая за шопската и за минералната вода. Ами ти, просветлений, щом казваш да им се отдам, очевидно трябва да им се отдам.

„Обикновено го прави на гърба на другите“ – безпочвено и погрешно заключение. „Това помощ за другите ли е наистина?“ – Определено е помощ. Другите получават възможността да се запознаят с една различна гледна точка, а дали ще я приемат или отхвърлят – избора и отговорността си е тяхна. Аз когато пиша представям позицията си. Не е моя работа да мисля за това кой и доколко ще я приеме. Ако греша някъде, съм готов да си поема отговорността за това, че съм сгрешил, но не и затова, че другият е приел думите ми наготово. Тази отговорност не е моя.

а и реално са си цел на духовното развитие. Замислете се, не е ли така? Е, понякога може да е и шопска слата с минерална вода Един ден ще умреш. Тогава няма да си в състояние да приемаш салатката с минералната вода. Но желанието ти ще остане. И колкото повече си искал салатка, картофки, бира или минерална вода, толкова по-силно ще е желанието ти за тях след смъртта ти. И почти ще ти е невъзможно да направиш каквото и да е по въпроса. В мита за Тантал има много истина.

Отклоняваш се. Отново. Разговора е за това, че когато учим другите ние учим себе си, а не за това дали другите ни разбират.

Е да де, но картофките със сирене и бирата ще свършат, щастието, което носят ще отмине, а желанието ще си остане. И на следващия ден пак ще трябва да започваме всичко отначало. Така че постигането на тази цел е mission impossible, колкото и лесно-достижима да изглежда на пръв поглед.

Сигурен ли си? Това да не ти е да държиш дипломна работа по зададена тема. Това е осъзнаване – няма какво да го анализираш и доказваш. Пишейки по даден въпрос, ти просто усещаш, че това всъщност е от полза най-вече за самия теб да подредиш мислите си. Другите може и изобщо да не разберат какво пишеш. И в повечето случаи не го разбират. Но това не е от значение. Който трябва ще разбере. В МОК П. Дънов е давал редовно теми по които да се пише. Случайно ли е това? Писането по някои теми в този (или някой друг) форум по нищо не се отличава от тези занятия. От една страна проверяваш своите знания по темата, канализираш ги, опитваш се да ги разшириш и да добавиш нови аспекти. От друга се опитваш да представиш съответните идеи, така че да предадеш своите разбирания на другите. Учиш ли се? – Учиш се. Няма какво да се анализира какво, защо и как.

„Велика задача предстои на човека, да изчисти ума си от всички странични мисли и сърцето си от всички странични чувства. Мнозина се запитват: каква е нашата задача на земята? Сега вече може да им се отговори: нашата задача е да възпитаме и очистим ума си и да облагородим сърцето си. ... ... Някои от съвременните хора считат красивите, хубавите неща за лоши. И след това, като заключение на своите разбирания, тези хора считат прераждането за нещо страшно в техния живот. Прераждането е страшно, но за грешните хора, а за праведните то е благословение. Прераждането е икономия в природата. Защо някои хора не приемат прераждането? – Защото те не искат да изплащат дълговете си или най-малко не искат да ги признаят. Когато човек дойде на земята и признае прераждането, той трябва да се наеме с изплащане на всичките си дългове, които е направил в миналото. Като се роди, ще го кръстят с някакво име и ще му кажат: слушай, ти си Иван еди-кой си, който имаш от миналото дългове, дето си ял и пил. Сега трябва да ги изплатиш. Днес много хора идват на земята инкогнито и казват: аз не съм онзи Иван, на когото приписват тези дългове. – Да, ти не си старият Иван, със старите дрехи, но си същият онзи Иван със старите дела, със същия ум, със същото сърце и със същата воля. Аз пък в твоето лице познавам именно онзи Иван, който обичаше да си похапва и попийва. Ти обичаш ли да си похапваш и попийваш? – Обичам. – Значи, ти си същият Иван, когото аз познавам. Днес си се преродил на земята да си изплатиш старите дългове и да се научиш да живееш правилно – нови дългове да не правиш. Следователно, когато човек не приема прераждането, той прави това, защото интересите му го диктуват.“ Из „Слънцето не ще зайде“ – НБ, 27 февруари 1927 г.

Във вселената има несъвършенства. Външните несъвършенства са отражения на вътрешни несъвършенства. Тук могат да възникнат множество въпроси от философски и религиозен характер. За разлика от компютърните програми, в действителността играчите са истински и не е задължително да действат според нечия програма.

Всички виждат слънцето, но колко разбират причината за неговата светлина? Става земетресение – то е видимо за всички. Колко обаче са наясно, защо това земетресение се случва? Приказваш с човека до себе си. Виждаш го: лицето, дрехите, движенията му, чуваш гласа му, долавяш аромата му, дори може би неговите емоции, чувства и мисли. Виждаш ли обаче истинския му аз, неговата духовна същност? Всеки в един момент вижда следствията. Всеки вижда това, което е пред очите му. Това не е просветление. Да виждаш и осъзнаваш корена на нещата, тяхната същност и причини – това е просветление.

Ако в мълчанието на тишината чуя туптенето на Сърцето на Космоса, тогава зная, че чувам; ако в мрака на празнотата видя Неговия пламък, тогава зная, че виждам; ако в студената пустош усетя Неговата топлина, тогава зная, че усещам. Животът е ритъм. Извън ритъма нищо не може да съществува – нито най-малкият атом, нито галактиките, нито тяхната същност. Животът е ритъм; животът е движение; животът е пълноводна река.

„Кои са отличителните черти на злото и на доброто?“ – Злото не може да расте, но постепенно се смалява и изгубва. Доброто постоянно расте и се увеличава. Който прави зло, той всичко губи и се смалява. Който прави добро, той постоянно печели и израства. Който мрази, той постепенно отслабва. Който люби, той силен става. Правиш ли зло, ти се смаляваш. Правиш ли добро, ти растеш. Мразиш ли, ти отслабваш. Любиш ли, ти силен ставаш. Злото заробва човека, Доброто го освобождава. Доброто, Любовта са огън, който побеждава. „Двете състезания“ – СС, 08.08.1937 г.

Добре, това горе-долу е вярно. Но не ми е ясно за какво самоунищожение говориш. Нима победата над човешките слабости е самоунищожение? „Цената е всичко“ – това също е илюзия. Сега поясняваш, че човек „умира“ за човешките слабости и това се разбира под „самоунищожение“. Важно пояснение, въпреки че е малко закъсняло. То изменя изцяло смисъла на предходното ти мнение. Е, аз когато говоря за човека имам в предвид истинския човек, а не това с което се отъждествява. Така смятам за коректно. Човекът е триадата атма-будхи-манас, а от трите нито едно не може да бъде жертвано. Дори и слънцето ни дарява само светлината и топлината си, но източника на тази светлина и топлина пази дълбоко в себе си – той не може да бъде жертван или раздаван.

Да, ако се отнасят до едно и също нещо.

„Няма човек в света, който да не вярва в нещо. Щом е така, от всички се изисква нова вяра, която да внесе вътрешна радост в душите на хората. На съвременните хора липсва радост. Те не могат да се радват: богатият не може да се радва на богатството си; силният не може да се радва на силата си; ученият не може да се радва на своите знания. Рядко ще срещнете човек в света, религиозен или светски, който да се радва на положението, в което се намира. Няма радости в света. Всеки човек има по един вътрешен червей, който го гризе. Ученият иска да бъде по-учен, отколкото е сега, а с това желание той нарушава и малката радост, която има. Силният е недоволен от своята сила, иска да стане още по-силен, и с това нарушава малката радост, която има в себе си. Казвам: Силите и способностите на хората са ограничени. И най-силният човек не може да вдигне земята на гърба си. ... Синът не може да съдържа в себе си повече качества от тия, които бащата има; нито дъщерята може да съдържа повече качества от тия, които майката има. Достатъчно е на сина да съдържа толкова качества, колкото бащата има; и достатъчно е на дъщерята да съдържа качествата на майка си. Можем ли ние, съвременните хора, да бъдем по-умни от Бога? – Не можем. Можем ли да бъдем по-силни от Бога? – Не можем. Тогава, достатъчно е за нас да бъдем приблизително толкова умни и силни, колкото Бог е всемъдър и всесилен.“ Из „За тяхното неверство“ – НБ, 6 февруари 1927 г.

„Ще приведа един пример за един прокажен, който живял във времето на Христа. Този прокажен се наричал Хазардан. Един, ден той заспал под една смоковница. Същият ден Христос, като размишлявал върху спасението на човечеството, върху страданията и изпитанията, които ще дойдат в бъдеще, поради неразбиране на Неговото учение, излязъл от Йерусалим и тръгнал по посока към този прокажен. Като се поуморил малко, Той седнал да си почине под същата смоковница, дето прокаженият заспал, но Христос не го забелязал и продължил размишленията си. В това време няколко сълзи бликнали от очите на Христа и паднали върху прокажения. Той усетил, че нещо капнало върху него и веднага се събудил. Като видял човек до себе си, запитал го: Човече, защо плачеш? Погледни на мене, какъв съм окъсан и парцалив, при това и прокажен и пак не плача. Ти си здрав, добре облечен, от нищо не страдаш, защо плачеш? Христос веднага съблякъл дрехите си и ги дал на прокажения, а сам Той облякъл дрехите на прокажения. Чудно нещо, си казал прокаженият, какъв неразумен човек! Облича моите дрехи и отива с тях между хората, да разнася проказата, пък и сам да се зарази. Христос се върнал пак в Йерусалим, между учениците си. Като Го видели с такива окъсани дрехи, те си казали: Ето нашият Учител пак е срещнал някои беден и му дал дрехите си, а облякъл неговите скъсани. Веднага донесли нови дрехи на Христа, за да хвърли скъсаните. Прокаженият, като облякъл дрехите на Христа, оздравял и могъл вече свободно да влезе в града. Тук той пак срещнал Христа, но вече с нови чисти дрехи и си казал: Навярно този човек трябва да е някой богаташ, който раздава своите дрехи на бедни хора, а след това си купува нови и се преоблича. По този начин, може би, той иска да се прочуе. Питам: Права ли е философията на този прокажен човек? – Не е права. Обаче, такава е философията и на много от съвременните хора. Каквото добро и да им направите, те все ще му турят някаква качулка. И най-хубавото чувство да отправите към някого, той пак ще си го обясни по своему, все ще му тури някаква качулка. Аз взимам тази качулка в добър смисъл и я уподобявам на качулката в пауна. Обаче, колкото малка да е, щом влезе в човека, тя произвежда обратен резултат. Там тя внася вкисване, изопачаване на човешкия ум.“ Из „Новата земя“ – НБ, 13 февруари 1927 г.