Станимир

Честно-казано нямах намерение да навлизам в подробности по отношение на въпроса за вярата и да прилагам цитати от различни източници (а такива и то не случайно подбрани мога да приложа доста). Въпреки че нямах намерение, все пак ще публикувам още няколко мисли за вярата, които може би за някой ще се окажат от полза. Грани Агни Йоги – Б. Абрамов

Вярата ми се основава на мое знание, защото аз знам, че други вече са изкачвали Еверест. Няма да коментирам останалото. Има във форума една тема с мисли от П. Дънов за вярата. Добре би било ако я прочетеш. Добре е да прочетеш какво мислят за вярата и други автори. Източният термин за вяра, когато това се отнася до религията е Шрадха. Ето нещо за нея: Както бе споменато в цитата по-горе Шанкара поставя шрадха като едно от шестте велики постижения. Ето откъс от Таттва бодха (няма да го превеждам):

Е има и нелепи неща, като например да вярвам, че масата до мен може да оживее и да проведа с нея разговор по дадена философска тема. Въпреки, че в менталния свят и това в известна степен е възможно, поне външно. Когато казвам „всичко“ имам в предвид всичко това, което не противоречи на законите обуславящи битието. Това, което противоречи на законите на битието всъщност не съществува и не може да бъде част от всичкото. А дали си способен да отдадеш нужните усилия. Ето, че отново е нужна вяра. Това че някой е изкачил Еверест, със сигурност означава, че и аз мога да го изкача. Но това е възможност, а не нещо реализирано. Знанието винаги се отнася до нещо реализирано, вече осъществено. Докато не изкача действително Еверест, аз мога само да вярвам, че мога да го изкача, но не и да знам. На какво всъщност се основава вярата? Не е ли на знанието? Ето, аз вярвам, че мога да изкача Еверест, защото знам, че други вече са го направили. Но дори и никой друг да не го е направил, аз пак бих могъл да вярвам, че мога да изкача Еверест, защото това не противоречи на космическите закони доколкото ги познавам. Значи пак вярата ми е основана на знание. Е, да, не при всички хора вярата е основана на знание, но това си е предимно техен проблем. Някои вярват в нещо, просто защото така им се иска. Други вярват от страх или невежество. Но това не е истинска вяра. Това са илюзии и суеверия. С истинската вяра се местят планини и тя винаги е основана на едно до голяма степен добро познаване на истината.

Вярата е силата с която постигаме това в което вярваме. Не знам каква конкретика търсиш при толкова много възможности. Ето, аз вярвам, че ако подходя спокойно към дадена ситуация, то тя ще се развие по добър за мене начин. Имам среща с определени хора, от която зависят определени неща свързани с близкото ми бъдеще. Развитието на нещата ми е абсолютно неизвестно. Аз не мога да знам как ще се развият конкретно нещата. Мога да се надявам, че ще се развият добре, но и това още не е вяра. Вярата е дори и когато нещата не се развиват добре да продължаваш да си уверен, че ти ще излезеш победител. Срещата може да мине добре, но може и да не мине добре – нещата да се провалят. Но аз продължавам да вярвам в доброто им развитие. И ето след време се открива нова възможност, нова среща с други хора и в крайна сметка осъществяване на това, което съм желал. Това не са фантастични приказки, а действителността от последните ми месеци, без ненужните за четящите подробности.

За да постигнем нещо, първо трябва да повярваме, че то е възможно. А ако знаем, че е възможно, то пак е необходимо да повярваме, че ние също можем да го постигнем. Това вече предполага практическа проверка. Вярата е много мощна сила и това ясно е показано в Библията на много места. Например: 22 А Исус в отговор им каза: Имайте вяра в Бога. 23 Истина ви казвам: Който рече на тая планина: Дигни се и хвърли се в морето, и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане. 24 Затова ви казвам: Всичко каквото поискате в молитва вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне. Тук не става въпрос за това дали вярваме в съществуването на Бог или не вярваме. Това въобще не е същността на вярата. Същността на вярата е в това, че при определени условия всичко е постижимо. Да вярваш в Бог означава, че именно когато действаш от името на Бог, можеш да постигнеш дори и наглед невъзможното. Всички чудеса и излекувания на Христос описани в Библията са извършени с вяра и това често е упоменато. Ако ние не допуснем в съзнанието си дадена възможност, как ще положим сили за да я реализираме? Вярата разбира се е много повече от едно обикновено допускане, но и допускането е добро като за начало.

Това е част от склонността на по-силните да злоупотребяват с властта си над по-слабите. Тук описаното е само частен случай. Подобни злоупотреби се наблюдават на всякъде и на всички нива в човешкото общество. Силните винаги са експлоатирали по-слабите било то животни, хора, държави и др. Темата е във вегетарианство и с това, което пиша малко се отклонявам от раздела в който пиша, но това е същинския проблем, който освен всичко друго се проявява и като отношение на жестокост към животните при експлоатирането им.

За това, което не знаем, правим предположения. Това не е вяра. Вярата е силата, с която постигаме това в което вярваме. Да си мислиш, че има Бог примерно е различно от вярата в него. Да си мислиш, че нещо е възможно е различно от това да вярваш, че е възможно. Ако вярваш, ще положиш такива усилия, че ако е действително е възможно, ще го постигнеш. Ако вярваш, че можеш да бъдеш по-добър, ще станеш по-добър. Това не е бягство от действителността, а утвърждаване на по-добрата възможност. Последната също е част от действителността, а ние имаме избор дали да я утвърдим или да заседнем в разлагащата обичайност на това, което вече сме постигнали.

Няма рецепта. С времето илюзиите обикновено изплуват, но в началото са по-трудно различими. За каквато и заблуда да става въпрос, човекът, който се заблуждава, вярва, че е прав и е необходимо известно умение да се отдалечи от себе си, интересите си, желанията си, очакванията си, предразсъдъците си за да осъзнае, че в действителност се заблуждава.

Там е работата, че някой от двамата партньори може да не е никак красив и пак сходството в аурите (което всъщност е индикатор за едно дълбоко сродство в характерите) да предизвика привличане и връзка. Щом привличането може да се осъществи и с не дотам привлекателни външно хора и много случаи в живота го показват, то е възможно да се осъществи и в останалите случаи. Причините поради които не си обръщал внимание на въпросния човек може да са различни. Примерно срещали сте се сред много хора, когато е трудно да различиш излъчването му от общото. Може мисълта ти да е била заета с нещо друго и тя да е пречела да възприемеш въпросния човек с едно по-будно и непредубедено съзнание. Просто вниманието ти е насочено другаде. А възможен е и обратния вариант, когато с течение на времето умът ти наслагва своите представи и образи върху другия раздувайки дадени негови качества и пренебрегвайки други. Тогава вместо да опознаваме човека до себе си, си изграждаме една все по-погрешна и по-погрешна представа за него. Обективността е доста трудно за постигане качество. Когато разглеждаме отношението си към даден човек, ние трябва да открием кое точно ни кара да го харесваме или нехаресваме, дали това е нашия ум, предразсъдъци, желания и очаквания, дали той реално е лош или притежава дадени недостатъци, или просто имаме несъвместимост... Влияние винаги има, но в случая е малко вероятно това влияние да е дълбоко.

Всичко е възможно. Основната причина човек да бъде привлечен от даден човек, а не от друг може би много по-красив от него е сходството в ауричните излъчвания. Аурата изразява много по-пълно дадена индивидуалност, отколкото външния вид, а хората винаги усещат това в една или друга степен. Около някои хора се чувстваме добре, около други – неудобно, и всичко това без видими причини. Сходната карма също може да се яви като обединяваща, но тя всъщност също е част от аурата. Може ли нисшето его да обърка нещата? Разбира се. Тогава то се води от егоистичните си желания: това че човекът отсреща минава за красив в обществото, има добре-платена работа, имуществено е обезпечена и т.н. Възможно е човек да бъде привлечен и от нещо друго, но то пак да е свързано с някое негово фалшиво желание или предубеждение, а истинското сходство на характерите да го няма. Човек може да си създаде един илюзорен образ за партньора в който да се влюби. С времето разбира се той открива, че в действителност партньорът му се отличава от представата, която е имал за него. Ако го няма това сходство на аурите, на стихиите и елементите, които ги съставят, то и връзката няма как да бъде осъществена на едно по-дълбоко равнище.

Изместваш темата. Никой не е казал, че ако има възможност, човек не трябва да си купи скъп автомобил, а да предпочете евтиния. Въпросът е в неговото отношение към притежаването на автомобил, доколко е зависим от желанието си. Човек може да е привързан към автомобила си, дори и когато го счита за необходимост и последният му е действително полезен.

Не, в случая нямах предвид Девакан.

А, ефективно си е, но може би не за твоя тип мислене. Аз пък предпочитам така – идеите да се предлагат на пръв поглед хаотично, а аз сам да си систематизирам това, което сметна за необходимо. Да получават се отклонения и то сериозни. Ама то някой път в някои теми отклоненията може да се окажат по-важни и от темата . Систематизирането е добро, ако искаш да обосновеш определени заключения, до които си достигнал или за да се покаже цялостната картина. Това в науката и във философията може да е добър подход. Аз пък съм си свикнал да чета изключително „несистематизирани“ текстове, където и два съседни абзаца може да се отнасят до съвсем различни неща и съм научил най-много именно от тези текстове.

При хората положението е малко по-различно. И на хората никой не говори за космически дълг, но те донякъде са отговорни за еволюциите под тях и могат в една голяма степен да им влияят. Но както вече споменах, самата дума „дълг“ не изразява точно действителността. В Космоса всички царства се развиват и развивайки се те са взаимосвързани. Но това не е взаимосвързаност, която да противопоставя една еволюция на друга – такова нещо няма. Точно обратното: осъществяването на една еволюция, например човешката, винаги е от полза за всички останали еволюции. Значи за да са полезни на цялото от хората се изисква преди всичко да осъществят заплануваното за тях самите развитие. Задължение ли е това? Може да се каже, но всъщност то не изисква някаква жертва от страна на човека, възпираща собственото му развитие, а е от полза за самия него. Може би, в определени случаи по-висшите същества правят действителни жертви в полза на еволюциите под тях, но те при всички случаи са техен свободен избор. Това обаче са въпроси, които са твърде далечни за да коментираме. На етапа на който са хората, те нямат такъв поглед върху действителността, че да могат да помогнат на цялото с друго, освен със собственото си развитие.

Чувство за дълг ли? Не, не мисля. Разширеното съзнание може да подтикне човек да направи нещо, защото въпросният човек вижда, че така е правилно, но да се чувства задължен – това не си го представям. Човекът с разширено съзнание иска да направи това, което чувства за правилно, т.е. тук нямаме задължение, а припокриване с волята му.

Колко са тези хора способни на такава благодарност? И още повече да очакваме тя да бъде проявена от деца, където желанията са толкова силно проявени... и това да е свързано не с потискане на желанията, а с разбиране... Не, че няма какво да се направи в тази насока, но не бива да очакваме кой знае какви резултати. Ето например на повечето е известен съветът ако сме в трудно положение, да си представим, че има хора в още по-тежка ситуация, които биха желали да са на наше място. Това би могло да окаже положително въздействие, но далеч не винаги. Ние можем да дадем насока, в случая безвредна. Но в някои случаи насоката може да се окаже не толкова безвредна. Ако ние сме приели да обучаваме детето в толкова дълбоки въпроси, то трябва да сме готови за всякакви въпроси от негова страна, много от които ще изискват отговори, които не съответстват на съзнанието на детето. В много случаи ще ни се наложи да засегнем въпроси, отговорите на които противоречат на очевидната за детето истина. На децата може да бъде говорено за много неща – да им бъдат обяснени по подходящ начин, но тук става въпрос за преподаване в училище, а това вече е различно. Това, което се преподава следва да е утвърдено за цялата държава. Учителят не може, колкото и да е убеден в правотата на възгледите си, да не се придържа към утвърдения от образователното министерство материал. Когато споменах, че някои основни принципи е необходимо да са приети от цялото общество, това не беше случайно. И да, това може и да не стане скоро, но е необходимо.

Това, което се учи в училище не е чак толкова погрешно и вредно. Вероучението ще развали образователната система, със сигурност. Въпросът с вярата е нещо, което детето само следва да потърси и намери. Всяко дете може и трябва да научи таблицата за умножение или азбуката, да научи определен минимум от знания, но въпросът с вярата е толкова индивидуален... Децата са на толкова различно ниво на духовно развитие и да се намесваме в представите им за Бог, за вселената е много трудна и отговорна задача, с която много малко хора могат да се справят. Вече съм споменавал в други теми примера с Кришнамурти и за това, как дори и на ръководителите на теософското общество е било изрично забранено да го поучават по духовните въпроси. Всяко от телата на човека си има своя цикъл на развитие. Висшите умствени способности обикновено се развиват дори след осемнадесета година, т.е. когато човек дори вече не се смята за дете. Мога да стигна по-далеч и да кажа, че истински вярващ човек може да е една след 25-тата си година. Може би малко се отклоних от темата, но това е за да покажа, че някои занимания с децата могат да са доста опасни. Колкото до необходимостта от занимания на децата с морал и ценности, то нея не я отхвърлям, но тук всъщност най-важни са първите седем години. Училището трудно може да компенсира лошата семейна среда и липсата на семейно възпитание. Детето се учи на отговорност в семейството. По-късно и в живота, но докато индивидуалността му не се прояви напълно с целия си потенциал от умствени и духовни качества от миналото, то ролята на родителите за сформиране ценностите на детето е преобладаваща. А основните морални принципи дори и не могат да се нарекат религиозни, а още по-малко пък трябва да се свързват с някоя определена религия. Нима например това да не правиш на другите това, което не искаш те да ти правят е християнско? Ами това го има навсякъде. Възпитанието за благодарност също няма нищо общо с религията. Англичанчетата ги учат да благодарят на всяка втора дума (и пак това прави семейството, а не в училище), но това е просто етикет и нищо свързано с религиите.

И защо точно източно-православните ценности трябва да се преподават на децата? Морал, етика – добре, но защо това трябва да се обвързва с религията. Смисълът на живота... И какъв е смисълът на живота според православието? ......

Аз съм против. Притчите, културата, етиката, са едно, но да се обвързват с религията... Какво ще се предложи на децата в което да вярват? Каква част от това, което ще се предложи ще е истина и каква част – заблуди? Защото всеки може да е сигурен, че това, което предлага ще е истината, че е добро, но дали в действителност ще е така? И доколко учителите ще могат да отговарят на възникващите въпроси в учениците? Има много въпроси, които ще поставят учителите в мат и те въобще не са толкова трудни за откриване. Да, аз не съм против на децата да се говори за основите на Битието, но има ли някакво единодушие в обществото за тези основи? Ако имах деца, последното, което щях да желая е някой да им пълни главата с глупости по толкова съществени въпроси. И без това интернет пространството е препълнено с всякакви лъжи и заблуди свързани с духовното, та остава и в училището да се преподават. Да, децата трябва да вярват, децата трябва да умеят да се свързват с духовното, но това не са неща, които могат да се научат в училище. Както споменах, могат да бъдат преподавани някои основни принципи на Битието, но първо обществото трябва да е приело единодушно тези принципи, а то не е.

Честит 8-ми март на всички дами във форума!

Свободата е пропорционална на съзнанието. Законът за кармата винаги ще санкционира свободната воля, но дали това нарушава свободата на човека? Ето, някой иска да има луксозен автомобил. Това е едно желание, което той със свободната си воля може да реши да удовлетвори по един или друг начин, или да не удовлетвори. Може желанието му да е толкова силно, че да открадне пари и дори да убие за да го удовлетвори. Къде е свободата? В изборът на определено поведение? Да, и там има избор, но свободата в действителност е в непривързаността към желанието да имаш луксозен автомобил. Има ли я тази привързаност, каквото и да избере човек: да си закупи автомобила с честно спечелени пари, с „мръсни“ пари или да не го закупи, той и при трите избора няма да е свободен. Е как тогава последствията от действията му ще влияят на неговата свобода, щом той така или иначе не е свободен? Не, последствията трябва да му покажат именно, че не е свободен. Когато си мислим, че законът за кармата ни ограничава, това всъщност не е така. Ние сами се ограничаваме с действията и мислите си, а последствията просто отразяват това ограничение. Законът за кармата не отнема свободата ни, но лошите последствия са резултат от липсата на мъдрост и свобода. Ако си срещу космичните закони, ти не си свободен. Но първо е необходимо да се осъзнае, че именно те гарантират свободата на човека. Това е доста трудно осъзнаване. Какво би станало, ако ги нямаше космическите закони? Щяхме ли да имаме свобода тогава и каква щеше да бъде тази свобода? Ако човек можеше да има всякакви желания, без да се притеснява за последствията, до какво щеше да доведе това? Как щеше да развие желанията си и да се освободи от некачествените? Каква ще е тази свобода, която заробва съзнанието? Свободата я има. Свободата е право на човека, но тя трябва да се извоюва. Нека сравним свободата на камъка с дори и най-ограничения човек. Разликата е колосална, също като разликата в съзнанията. Няма как да изискваме повече свобода, отколкото ни позволява развитието на нашето съзнание. Ограниченията съществуват, но те могат да бъдат и преодолявани. Но за целта трябва да намерим правилния начин, т.е. този който действително води до премахване на една или друга заблуда и ограничение, а не както в примера с луксозния автомобил, да търсим решението там където го няма.

Колко време е нужно на една планета за да се подготви за живот? Човечеството се развива на тази планета от милиони години. Тези, които ще останат на планетата са именно които живеят съобразно космичните закони. Другите ще трябва да продължат развитието си на друга планета, при по-тежки условия, но преди това ще изминат милиони години докато планетата бъде подготвена за тяхната еволюция.

Вече съм се отказал от използването на думата „душа“. Ако трябва да се приведе някакво съответствие, Атма е духа, Будхи е духовната душа, двете заедно са монадата. Манас е двойствен. Едната част е индивидуалността, съзнаващия, мислещия човек, т.е. тази част от манас дава възможност на душата да се самоосъзнае и да разбира света. Другата част от Манас е свързана с отделните въплъщаващи се личности и с Кама. Думата душа в различните учения се използва с твърде разнообразни значения. Някои поставят душата над духа, други говорят за духовна и за животинска душа (последното може да се отъждестви с магнетизма, прана и етерното тяло). Ако разгледаме българската дума, то тя очевидно представлява женски род от думата дух. Значи душата е женския аспект на духа, т.е. неговата материална (или по-скоро енергийна страна). Психе(я) се свързва с нисшия манас, или отново с въплътената личност.

От значение е основната насока на мислите на човек, докато е бил на земята. Сферата в която ще попадне след смъртта съответства на тази насока. Почти е невъзможно човек да измени отведнъж мисленето си. Ако е мислил само за храна и в отвъдното мислите му ще са същите. Там материята обаче е изключително пластична и веднага приема формите, за които човек мисли. Профучаването през астрала е възможно само ако човек няма желания за които да мисли и които да го задържат в съответните сфери, а това предполага да се е освободил от тези желания още на земята. Висшите алтруистични мисли естествено ще въведат човека в съответстващите им духовни сфери. Да се говори за ад е възможно, когато желанията са прекалено силни и ниски. Средният човек едва ли ще се свърже с най-ниските сфери на астрала, но това не му пречи да попадне в сфери, в които съществуването дори и да не може да се нарече адско, все пак е посредствено и изпълнено с илюзии и заблуди. Възможните състояния след смъртта са изключително много за да се правят обобщения. Важно е да се знаят принципите, които водят човек до едно или друго състояние, а това е преди всичко мисълта. Що се отнася до хората, които са били на прага на смъртта, то нека се има в предвид, че те не са преминали този праг, а изживяват едно междинно състояние. След смъртта повечето хора изпадат за кратко в безсъзнателен покой от който се събуждат в астралния свят. Едва тогава започва истинския живот след смъртта.

Нещата имат две страни. От една страна някои хора по рождение са по-склонни да консумират месна храна от други, но от друга страна вкусовите навици се възпитават. Против съм на децата да се забранява да ядат неща, които им харесват, но все пак това не означава, че трябва тези неща да им се дават безразборно. Не е само месото, но например и прекалено сладките, прекалено солените или люти храни. Родителите могат да възпитават (и го правят) вкусовете на децата си като им предлагат преобладаващо определен вид ястия. Ако родителите искат да възпитат детето си да се храни здравословно, то те естествено ще се стараят да му осигурят вкусни и здравословни ястия (според възгледите си). Привърженик съм и в детските градини да става същото, т.е. да има възможност децата да получат вегетарианска храна, ако родителите желаят това. Да, родителите могат и да грешат в преценката си, но отговорността си е тяхна. Откъде на къде някой ще решава вместо тях, какво ще яде детето им? Ние в разсъжденията си следва да изхождаме от презумцията, че родителя избира това, което е най-добро за детето му, а не от обратната презумция. Не че няма и такива случаи, но това са изключения. Не можем заради изключенията, чиито родители са им вменили задължението да са вегетарианци, да лишаваме тези деца, които наистина са вегетарианци от възможност да се хранят пълноценно в детските градини. Какво се получава на практика. Ето, аз като дете почти не консумирах месо (с изключение на кренвирши и някои колбаси). Ами да, не ми харесваше месото в детската градина, гадеше ми се от него. Ама леличките не се впечатляваха особено. И какво? мъчение и за мен и за тях. Да, отстоях на натиска да ме накарат да ям месо и какво? – в детската градина предимно гладувах. Това ли е варианта, който трябва да предложим на децата вегетарианци?