Станимир

Много харесах тази мисъл. Имам въпрос. А защо не с лошо? Кой от вас успешно е премахвал бурени в градината си обичайки ги? Ами, плевелите просто ще си ги премахна без да ги мразя, нито да ги обичам особено. Но в случая това, че харесвам растенията (вкл. и плевелите) няма да ми попречи да ги премахна (убия). Сега не знам доколко това е любов към плевелите, а и ми е все едно как точно ще бъде класифицирано отношението ми. Аз не държа отношението ми към плевелите да бъде класифицирано като любов, въпреки че като цяло е положително. Излиза, че възлюбването на злото го превръща в добро, но това е някаква извратена любов, която има толкова много подточки на ограничения и условности, че аз забравям за какво говорим!? Да, точно така е. Явно в зависимост от гледните точки любовта може да се окаже много широко понятие. И едно уточнение: текстът, който цитираш като мой няма нищо общо с мене.

Първо говори с невролог, ако още не си го направил.

Когато обичаме някого или нещо ние се свързваме с него. Не само това, но ние му отделяме челно място в съзнанието и сърцето си, поставяме го на преден план и му се отдаваме с всичките си мисли, чувства и действия. Любовта е нещо свещено; връзката, която се създава чрез любовта е нещо свещено. Трябва да бъдем много внимателни как и на какво/кого отдаваме сърцата си. Защото за зверовете сърцата ни са просто парче месо, което няма да се поколебаят да разкъсат, колкото и да ги обичаме. Нека не се залъгваме, че с любовта си ще спасим света. Та ние не можем да обичаме светлото и висшето, не успяваме да му се отдадем изцяло с цялата си душа и по всяко време... Въобще, толкова сме слаби в любовта си, но сме тръгнали да мислим за любов към враговете си и към вършещите зло. Не е ли това форма на гордост, която на всичкото отгоре ни отклонява от най-важното и същественото? Толкова ли твърдо сме застанали в светлината, толкова ли непоколебим е божественият пламък в нас, че да си мислим, че можем да осветим ада?

Четеш избирателно с желание да откриеш недостатъци в написаното, вместо да схванеш смисъла, което си е изцяло в твой ущърб. Поне на два пъти в мненията си по темата ясно споменах, че да обичаш злото е едно, а да желаеш най-доброто за духовното развитие на хората, които вършат зло, са две съвсем различни неща. Последното си е проява на добронамереност и форма на любов, но към хората, не към злото. Аз бих могъл да обичам всеки, но не защото прави зло, а въпреки това, че прави зло, т.е. аз пак ще гледам на злото, което прави като на недостатък, който въпросният човек следва да отработи, аз ще обичам него, а не злото. Там където присъства възможността някой да прави зло, там присъства и обратната възможност – да не го прави, и ако е възможно да обичаш някого въпреки злото, което прави, то няма как надеждите ти по отношение на този човек, добронамереността ти спрямо него да се основава на злото, което този човек върши.

А кое те кара да мислиш, че си в равновесие? Тъп въпрос, но ще му отговоря: А кое те кара да си мислиш, че си мисля, че съм в равновесие? И въобще с какво си мислиш, че въпросът ти относно моето индивидуално равновесие/неравновесие ще спомогне за развитието на темата?

Тоест, щом даваш имаш право? Познавам човек, когото тази логика мисля го бе довела до рак. Човек няма ли право на предпочитания, действия за промени. Има, как да няма. Може спокойно да полага усилия за това, да се старае. Дяволщината е да е убеден, че имаш право на резултат и то резултата, който очакваш. ...... Най-малкото не е ясно дали този резултат е добър за теб. Будизмът го нарича това правилно действие. Без провързаност към резултат. А пък, ако почнеш и да се пазариш за резултат, тооооо ..... Правиш прекалено много предположения. И нека да ти разкрия една тайна: те са от ума ти, който толкова много ненавиждаш. Какъв резултат, който очакваш; какво пазарене за резултата?! Това, което написах е пределно просто: усилията, които полагаме предопределят и резултата. Да, щом сме положили усилия, резултатът ще дойде и той е напълно заслужен (в този смисъл получаването му е наше право). Правилно насочените усилия водят до положителни резултати.

Всеки получава това, което излъчва, но, как да го кажа... уравновесяването на везните не става бързо, особено на физически план. Излъчвайки любов ще си я получим обратно, но когато са налице подходящите условия за това. И да, както вече казах, някой може да отговори с омраза на нашата любов. Но това не е последствие от това, че ние излъчваме любов, а резултат от отношението на въпросния някой към излъчваната от нас любов. Т.е. това вече си е следствие от неговата воля, което разбира се ние също изпитваме. Когато говорим за злото, то при всички случаи е необходимо да не позволяваме то да наруши нашето равновесие. Вече споменах, че любов към злото не мога да си представя. Разбира се ние трябва да желаем най-доброто от гледна точка на духовното развитие за всички хора, дори и тези, които вършат зло, но да обикнеш злото е нещо съвсем различно.

Ами да, много е удобно да се оправдаваме с Божествената Воля: убиваш някого – Божествената Воля; изнасилваш някое 5-годишно момиченце – Божествената Воля. За някои е много удобно хората да са нищожества. Защо ли? Да, правете зло, не се ограничавайте! Бог е промислил и за това! П.П. Не знам защо въобще си въобразяваш, че можеш да достигнеш до причината за това някой човек да е болен от рак. Това с предположения от книжки а ла „Болестта като път“ не става. Нужно ти е знание и ясновидство и то на доста дълбоко ниво.

До известна степен е вярване, но само до известна степен. Всъщност написаното си е напълно логично и не противоречи на опита, който имам, а тъкмо напротив: съответства на космическите принципи, доколкото ги познавам.

В Космоса действат определени Закони. Има и нещо, което се нарича Космическо Право. Когато си предприел определени действия, когато си положил определени усилия, ти имаш право на съответните резултати. Можеш да имаш всичко, но преди това трябва да положиш необходимите усилия. Тогава получаването е твое право и за никаква алчност не може да става дума, защото то е заслужено. Но ако искаш нещо без да си готов да платиш цената за постигането му, това е желание срещу Космическите Закони. Единствено тогава може да се говори за някаква форма на алчност. Ето например, да служиш на цялото във висшите степени означава пълен отказ от лични желания. Това е цена, която почти няма човек, който да е в състояние да плати. Получаваш власт над цялото човечество, но за каква алчност можем да говорим, когато личното начало отсъства? Някой иска най-доброто за човечеството. Алчност ли е това? Не, но трябва да е ясно, че Космическите Закони не могат да бъдат заобиколени и това, най-доброто, може да се постигне само с правилно-насочени усилия от страна на цялото човечество. Когато тези усилия бъдат положени, то получаването е съвсем естествено и за никаква алчност не може да се говори.

Не. Би могла да бъде, ако например четем само за да разполагаме с някакви „специални“ знания с които другите не разполагат.

Има тема тук

Очевидно може да се говори за Бог като за добър. Пример: Да се говори за Бог като лош – не мисля. Разбира се важно е какво значение се влага в думата „Бог“, но все пак ако ще гледаме на Бог като някакво персонифицирано проявление на съвършенството, то Той следва да е добър. А второто изречение си мисля, че е някакво недомислие с оглед на следващата точна забележка: Ами виж какво си цитирал самият ти и после говори за недомислия.

И тези казани от П. Дънов ли? Но това поставя под съмнение истинността на цитираното. Или той се явява изключение? Но тогава може би има и други изключения. Най-малкото Христос и Буда би трябвало да са такива. Думите в цитата според мен са доста пресилени. Но това е разбираемо, защото П. Дънов едва ли е предполагам, че думите му могат да бъдат възприети толкова буквално. Това в известен смисъл е вярно, но аз се съмнявам, че ти имаш предвид точно тази гледна точка. Например Падналият далеч надхвърля в развитието си хората. Но той е един. Той е изключение. Когато един силен дух злоупотреби с властта си естествено, че злото е много по-голямо. Но има едно условие: ако злоупотреби. А колкото по-съвършен е един дух, толкова по-рядко се случва това. Пак напомням, че използвам думата „съвършен“ като относително, а не като абсолютно съвършенство. Но на мен ми е чудно дали според теб не трябва да си останем безгръбначни мекотели, за да избегнем трудностите които съпътстват духовното развитие и възможността евентуално да паднем отвисоко? Съвършенството носи възможности както по отношение на правенето на добро, така и по отношение на злоупотребата с тях. Но това е Пътят: увеличаване на силата, увеличаване на трудността на препятствията, увеличаване на отговорността, а от падения никой не е застрахован (това също не трябва да се забравя). Но най-сигурната защита от падане е устремът нагоре. Това добре ли е или не е добре? Защото нали (според твоите собствени думи) „човекът е осветен дори и когато желае зло“? Сега сериозно. Тук под „добро“ очевидно се разбира, човек да си помисли, че е добър така, както и Бог е добър. Значи тук да се помисли за добър означава, човек да се помисли за съвършен в правенето на добро. Останалата част от текста в беседата ясно го показва. Съвсем ясно е казано, че човек трябва да се стреми да проявява доброто. Тук самооценката е излишна, но не и стремежът към правене на добро. Той по никакъв начин не е отречен, а тъкмо напротив.

Но нали умът трябва да регистрира тези промени. Дори и да е само пасивен наблюдател, умът е необходимо да присъства.

Във връзка с заглавието на темата в съзнанието ми първо изникна случката от Библията, когато Христос изгонва търговците от храма. Храмът, това е свещената (осветената) територия, тази посветена на духовното и там не само злото, но и обикновеният човешки егоизъм и материализъм нямат място.

Хората разбира се са несъвършени. Разбира се нашите действия породени дори и от благородни подбуди могат да предизвикат отрицателни последствия поради нашето незнание и неразбиране. И точно тук е мястото да се открие разликата между несъвършенството и злото. Ние никога няма да бъдем абсолютно съвършени, но означава ли това, че ние вечно ще сме зли? Не, зло е това, което върви срещу еволюцията – най-просто казано, но не ми се навлиза в тази тема.

Не, защо трябва да означава тези неща? Ако не разбирам нещо, просто не го разбирам. Лошото е ако не разбирам нещо и започна да правя безпочвени предположения по отношение на него. Нямаш си представа за колко много неща съм наясно, че не ги разбирам, но това не ме притеснява. Ще дойде време и ще ги разбера.

За мен е важно да виждам нещата такива, каквито се, да ги разбирам тях и причините довели до тях. Да извинявам някого или да му прощавам не е моя работа. Грешките е важно да се изправят, кой когато може – тук нямам претенции, въпреки че колкото по-бързо стане това, толкова по-добре. Прощаването не изправя грешките. То просто в някои случаи може да освободи човека от прекомерния психологически товар, с който сам се е натоварил. Но този товар тъй или иначе е илюзорен. Прощавайки аз няма да смъкна този товар от човека отсреща, защото този товар не съществува извън умовете на прощаващия и човека на когото се прощава.

Аз не искам да има телефонни измамници. Обичам ли ги? Определено не. Мога да обичам хората, но не и ролята им на телефонни измамници. Още по-малко пък мога да съм им благодарен. Да, някой може да извлече полза от лъжите на телефонните измамници, но това не оправдава техните действия.

Мога да си представя любов към враговете си, т.е. към тези, които по някакъв начин ми нанасят вреда, но към злото – не мога. И тази трансформация... ами ако наистина обичайки някого го правиш по-добър, то можем да си зададем въпроса: Бог обича ли ни? Или пък Христос? Очевидно е, че с формулировката нещо не е наред. Има нещо вярно в нея, в смисъл, че ако обичаш някого ти стимулираш доброто в него да се прояви, но тази проява въобще не е сигурна. Всъщност реакцията може да е коренно противоположна – в много хора любовта ни ще събуди омраза и противодействие.

Умът създава идеите, но чий ум? Колко от идеите които движат човечеството са резултат от мисленето на хората? А ако се задълбочим още повече можем да стигнем до Твореца, който определя това, което всички развиващи се съзнания във Вселената могат да развият през съответния космически цикъл. И дали това отново не става чрез насищането на пространството с идеи, които в съответстващото си време да бъдат реализирани? Тук няма някаква предопределеност, а просто определяне границите на възможно-достижимото. Самото достигане разбира се си зависи от това, кое същество в каква степен ще успее да приеме и приложи съответните идеи. В земен мащаб, сега сме на границата между две епохи. Тази граница отново е чисто идейна. Новите идеи са дадени на човечеството, а хората се разпределят на два лагера в съответствие с отношението си към въпросните идеи, дали ги приемат или им противодействат и се съпротивляват срещу тях. В крайна сметка тези идеи ще се наложат повсевместно. Това ще направят самите хора, но не хората са източник на тези идеи. Те само ги приемат и прилагат. Източникът са йерархии над човешката, посяващ идеите първо във висшите светове, а оттам и надолу. Материализирането на идеите на физическо ниво и проявлението им в живота на хората зависи от приемането и прилагането им от самите хора. Това, което е сигурно е, че рано или късно идеите ще бъдат осъществени от човечеството, но кога точно и как си зависи от самите хора – индивидуално и колективно.

„Оръжие назаем не се дава. Ум назаем не се дава. Сърце назаем не се дава. Според Божията Правда пазете ума си неопорочен, никому не го давайте. Той е свещен нож, с който всеки сам трябва да си служи. Докато човек е с ума си, дотогава само той е силен. Въоръжим ли се един ден, ние ще се браним със своя ум и със своето сърце. Имаме ли сърце и ум неопорочени, нямаме нужда от никакви други оръжия. Освен тези две оръжия, на помощ иде и волята ма човека. Няма по-страшна бомба от сърцето и по-разрушителна сила от волята, проявени във физическия свят.“ Из „Праведният“, НБ, 20 февруари 1927 г. „Повечето хора са осакатили мисълта си. Не знаят коя мисъл е права. Всяка Божествена мисъл е права. – Коя мисъл е Божествена? – Всяка мисъл, която дава светлина, е Божествена. Всяко чувство, което дава топлина, е Божествено. Всяка постъпка, придружена с хармонични движения, е права. Правата постъпка внася подтик, импулс в човека. Дай път на най-малкия импулс в себе си. Посей и най-малката красива мисъл в своя ум. Дават ти една ябълчна семка. Посей я в почвата на твоята градина. След една година тя ще израсте, а най-много след четири-пет години, ти ще се убедиш, че ябълката е хубава. Трябва ли сега да се съмняваш в нея? Като опиташ нещата, ще се освободиш от подозрението си. Из „Живите линии“ – ООК, 10 май 1933 г. „Ти си войник и каквото ти заповядват, това правиш. Полковникът ти казва: Войник, вземи този и го арестувай. Ти казваш: Слушам! Обърнеш се назад и изпълняваш заповедта. Полковникът е чуждата мисъл, която изпълняваш. – Кой е отговорен: полковникът, или войникът? – И двамата. Ама полковникът заповядва. – Ти пък изпълняваш. Макар да изпълняваш чужда заповед, и ти си отговорен. Какво печелиш, ако арестуваш, или убиеш някого? Този полковник дава една заповед, друг полковник дава друга заповед. Той казва на войника: Слушай, вземи този човек, закарай го до границата и го пусни свободно да си отиде в отечеството. Кажи му една-две благи думи и се сбогувай с него. Кой от двамата полковници постъпва по-добре? Да застреляш човека, това е лесно, но какво се печели с това?“ Из „Учение и служене“ – УС, 30 януари 1938 г. „Едно трябва да знаете: чуждото нещо е всякога чуждо. Не мислете с чужд ум, и не гледайте с чужди очи на нещата. Всеки да мисли със своя ум и да гледа със своите очи. Умът на всеки човек трябва да бъде по възможност по-трезв, по-буден и ясен, да схваща вярно и правилно всичко, което минава през него. – Трябва ли да отречем ума на великите хора? – Не отричайте великите умове, но прилагайте техните мисли, подражавайте ги в трудолюбието и постоянството им.“ Мнозина искат да станат духовни, да придобият вътрешни знания. Никой не може да стане духовен, преди да е развил ума си. Някой иска преждевременно да разбере духовните работи. Това е невъзможно. Защо? – Челото му е ниско. Той трябва да работи върху ума си, да повдигне челото си и тогава ще бъде готов за духовната наука. Човешкият ум се движи в три свята: във физическия, в духовния и в умствения. Някой се затворил само във физическия свят, а иска да разбира духовните работи. Излез от физическия свят, разшири своя кръгозор до духовния и до умствения свят, тогава ще разбереш всичко, което те интересува.“ „Ако ви смущава нещо, мислете върху него няколко часа или няколко дена, докато дойде в ума ви една светла мисъл. Приложете тази мисъл и благодарете че ви е посетила. Ако ви посещават светли мисли, без да ги прилагате, вие не можете да подобрите живота си, нито отношенията си с хората.“ Из „Дали може“ – 10 юни 1917 г. „Човек може да възприеме някаква мисъл отвън, по телепатичен начин и без да знае това, да я счита като проява на интуицията, на Божественото чувство в себе си. Без да мисли много, той казва: „Бог ми каза да направя това.” Не, това е мисъл, приета някъде отвън, както по радиото се предават разни мисли. Човек трябва да се изпитва, да знае откъде идват мисли към него. Той трябва да познава проводниците, да ги различава – иначе ще изпадне в грешка.“ Из „Спасителни положения“, ООК, 16 март 1927 г. „В четвъртия ден, казва се в Писанието, Бог направил слънцето и месечината. Какво означава това слънце? То значи, че в четвъртия ден на космическия човек се проявил човешкият разум – най-възвишеното нещо в човека. Тогава се създал умът в този космически човек, и той съзнал, че може да мисли и да работи, както Бог работи в света. Това подразбирал Моисей, като казал, че в четвъртия ден Бог създал слънцето.“ Из „Миротворци“ – НБ, 21 декември 1924 г. „Сега, аз искам да си съставите ясна представа за човека. Казваш: Аз съм човек. – Наистина, човек си, но под „човек“ се разбира същество, което мисли. Обаче, човешкият ум има седем качества. Ако те не съществуват, човек не може да мисли, не може да се прояви. Достатъчно е да липсва едно от тези качества, за да се натъкне човек на страдания и нещастия. Следователно, щом се натъкнеш на страдания, не питай, защо става това, но си кажи: Липсва ми едно от качествата на ума. Кои са седемте качества на ума, няма да изброявам, това сами ще намерите.“ „Сега да остане у вас мисълта: Човек трябва да създаде в себе си една мислова централа. Силата на човека е в мисълта. Тя е създала цялата вселена. Тя е творчески принцип; тя е водовъртеж. Когато всички хора се обединят в своята мисъл, и невъзможното за тях става възможно. Значи, първата работа на хората е да хармонизират мисълта си. Когато някой намисли да прави добро, всички трябва да го подкрепят.“ „Сега едно ви недостига: Да приложите закона на любовта. Обаче, без силна мисъл любовта не може да се прояви. Когато мисълта е мощна, любовта се проявява; когато мисълта е слаба, любовта не може да се прояви. Значи, мисълта е свързана с любовта. Всички трябва да станете проводници на любовта.“ Из „Новите положения. Мислова централа“ – ООК, 2 август 1933 г.

Това дали ти гледаш или не гледаш телевизия няма никакво отношение към зададените въпроси и към правилното им отговаряне. Как би решил една такава ситуация без помощта на мисленето? Какви ще са последствията? Остана неотговорен и въпросът: как може да се проследи и още повече разбере една причинно-следствена връзка без помощта на мисълта? Все пак за да се влияе на едно събитие, то е необходимо разбиране за причините, които го пораждат и възможните следствия от едно или друго действие, т.е. необходимо е знание и разбиране. Дори и интуицията изисква разбиране поне на обуславящите принципи, ако не на конкретните факти.

Така-а-а. Нека да разгледаме един изключително сложен и заплетен житейски казус: Един човек печели средно по 25 лева на ден. За храна използва около 10 лв. за квартира (вкл. ток, вода) – 10 лв. и останалите 5 лв. остават за други неща. Но изведнъж в близкия МОЛ се появява оферта за нов телевизор с възможност за купуване на изплащане. Офертата също така е валидна до определена дата, която настъпва след 40 дни. Въпросният човек има нужда от този телевизор, защото този, който ползва е 20 годишен и с изключително лош образ. Наличните спестявания са 300 лева, а сумата, която трябва да се плаща е 70 лева месечно за период от 1 година. Стойността на телевизора, ако се плати веднага в брой е 600 лева. Ако предположим, че работата на въпросния човек е сигурна, т.е. не се очаква той да бъде уволнен, какво решение следва да се вземе: да се купи телевизорът на изплащане или да се плати цялата сума в брой? Как ще се отрази едното и другото решение на бюджета на въпросния човек. Но понеже темата е за мисленето и решаването на проблеми с или без него, как следва да се отговори на предходните въпроси, без помощта на мисълта? Въобще как е възможно проследяването на една причинно-следствена връзка без посредничеството на мисълта? Дайте пример.