Станимир

Именно споменатите от мен критерии са съобразени с индивидуалните възможности на човека и не изискват нищо надвишаващо тези възможности. Пълното себеотдаване предполага възможностите на осъществяващия го, а не тези на някой друг. А поставянето на този критерий е необходимо за да можем да отличим геройството от добрата постъпка, тъй като геройството, си мисля, е степен по-високо от добрата постъпка. И двете са добри, но геройството е все пак с нещо повече (и според мен това е степента на положените усилия спрямо нашите възможности, степента на себеотрицание и привнесената полза). Наистина трудно е да се определи какви са точно възможностите на човека, но все пак когато човек полага сериозни усилия в някаква посока, това може да бъде установено.

Развиването на едно качество върви ръка за ръка с практическото му прилагане. А възможност за прилагане на едно качество винаги съществува. Може да не е в тази степен, която ще ни направи герои, но съществува в някаква степен. Как иначе ще развием примерно самоотверженост без да я прилагаме практически? Аз също така ще продължа да настоявам, че героизмът е нещо повече от това да умееш да направиш нещо и да го направиш в нужния момент. Героизмът е напрягане на възможностите на един човек до техния предел. Героизмът е пълно себеотдаване.

Не си искрен. Но може би и това да си искрен е стремеж за теб. Мнението ти е плод на стремеж. Отговорът ти на моето мнение е плод на стремеж. Или може би се лъжа? Ти кажи. Да, предполагам, че си убеден във верността на това, което си написал, в същото време съм сигурен, че си нямаш представа за състоянието за което пишеш и стремежите присъстват в живота ти също толкова, колкото и в моя. За мен вредата и ползата съществуват съвместно. Щом като един стремеж при едни условия може да е вреден, то друг стремеж при други условия може да е полезен. Но може и да греша. Според мен щом допускаме да съществуват вредни стремежи трябва да допуснем съществуването и на добри стремежи. Иначе можем да си говорим просто за стремежи, но тогава ще ни липсва различаване, а и няма да имаме основание да ги отхвърлим (нещо, към което подозирам, че се стремиш в последните си две мнения, но отново може и да греша). Проблем според мен не са желанията и стремежите, а зависимостта от тях, от тяхното реализиране; емоционалната обвързаност с постигането или непостигането на резултата. Когато ние станем роби на едно свое желание и на един свой стремеж, това разбира се не е добре. Но това е крайност, както е крайност и липсата на желания и стремежи. Това е като да се скиташ без цел и посока. Докъде ще стигнеш? Пътят на най-малкото съпротивление е пътят на природните стихии, не на духа.

Погрешките в света произтичат от обективния ум на човека. Той е сегашният ум, с който човек разсъждава. Дойде ти една добра мисъл и ти почваш да разсъждаваш по кой начин да я приложиш – и изгубваш условията. Ние често казваме, че ако човек влезе във водата, може да се удави. Или трябва да знае да плува, или трябва да се учи да плува? Питам: в кое училище е учило изкуството на плуването онова малко патенце, което, щом се измъти, и знае да плува? Преди хиляди години то е научило това изкуство. Тъй щото вътре в човешкия ум има един Божествен елемент. Ние го наричаме Божествен Дух, Който действа разумно, без никакви изключения. И когато ние слушаме този вътрешен глас, аз него го наричам разумното сърце – тогава моите разсъждения се отличават от обикновените разсъждения. Може да направите един прост опит. Ако вие мислите с вашата глава, трябва да мислите дълго време, трябва да правите изследвания година, две, три, пет, десет и повече върху известен въпрос, докато дойдете до известни заключения. Да кажем сега, че вие си зададете въпроса какво ще бъде времето в понеделник. Нашият ум започва да разсъждава и казва: „Хубаво ще бъде.“ Добре, ще проверите. После ще запитате: „Дали времето ще бъде абсолютно ясно, или наполовина ясно; дали ще бъде само облачно, или дъждовно“ и т. н. Ще си зададете въпроса ясно в ума. При тия опити ще забележите, че каквото умът каже, едва ли излиза едно на сто вярно. Че времето ще бъде хубаво, това е предположение. Но ако вие запитате вашето разумно сърце какво ще бъде времето в понеделник, то ще ви каже с абсолютна точност. В тия схващания няма разсъждение. Щом започнете да разсъждавате, Божественото вече почва да губи своята стойност. Разсъждавате ли с разумното си сърце, вие ще почувствате едно приятно разположение долу, под лъжичката си, и тогава всеки един от вас може да каже: „Времето ще бъде еди-какво си.“ Запитайте се например как ще прекарате тази година живота си – добре ли, или не? Ако отговорите с ума си, той ще ви даде или най-хубавите проекти, или някой път може да ви даде мрачни проекти, но запитате ли вашето разумно сърце, то ще ви даде един положителен отговор. Не само че ще ви даде един положителен отговор, но ще ви посочи дали ще минете през мъчнотии, като същевременно ще ви даде права насока, за да може да преминете по-благополучно. Сега в това разумно сърце влизат и добрите навици. Всеки човек има добри навици. У някои хора добрите навици се явяват по-рано, а у някои – по-късно. Дойде ти едно подбуждение, една добра мисъл да направиш някому добро. Минаваш покрай пътя, гледаш една бедна вдовица. Ти бръкнеш в джоба си, но веднага започваш да философстваш. Казваш си: „Имам пари, но ми трябват днес. Хайде, друг ден ще направя това добро.“ Разсъждаваш ли така, ти вече си направил първата погрешка. Няма да се мине дълго време и ти ще платиш десетократна глоба за неизпълнението на ония хубави Божествени чувства. Следователно ние всякога трябва да се подчиняваме на Божествения глас в себе си. Щом това Божествено чувство заговорва в нас, то е изпит в живота ни. Бог ни изпитва – трябва абсолютно да Му се подчиним! Възприемеш ли Божественото, изпълни го. За това Добро, което ще направиш, не се изисква да дадеш цялото си имане – то е една малка услуга. Едно дете паднало на улицата, счупило си крака. Какво ще ти коства да го вземеш, да го занесеш у дома си и да му помогнеш? – Ще изгубиш само половин час. Казваш: „Аз имам важна работа.“ Всичкото нещастие в нашия живот е там, че ние не слушаме своите добри подбуждения и добри навици, които имаме вътре в сърцето си. Ние се спираме на ред философски разсъждения и умувания и казваме, че трябва да уредим живота си. Първото заблуждение е в това, че ние мислим, че искаме сами да уредим живота си. Животът ни, според това разумно сърце, е уреден. Всички условия, при които трябва да живеем, всички хора, с които трябва да се срещаме и които трябва да имат влияние върху нас – всичко това е определено. И както е определено, така ще бъде. Цялото Небе работи върху нас в тази насока. В света ние не живеем, но Бог живее. И следователно всяко добро дело е проявление на Бога в нас. И когато ние противодействаме на една добра Божествена мисъл, ние създаваме своето нещастие в света. С тия добри навици, които имате, не се изисква вие да вземате целия товар на света. Аз съм ви говорил и друг път, че всяка една добра мисъл е свързана с хиляди други добри мисли. Сега вие не мислете, че ако не изпълните добрата мисъл, Бог не е предвидил това. Той е предвидил всичко, но вие губите условията. При всяко неизпълнение на добрата мисъл вие се понижавате, вие потъвате, при което и животът ви става по-труден. С отказването да изпълните каквато и да е добра мисъл вие всякога се понижавате. Средата става все по-груба и по-груба, докато най-сетне вашата воля се парализира. Вие ставате играчка на съдбата, т. е. на външните условия. Тия условия идват по единствената причина, че ние не слушаме разумното сърце. Как познаваме, че в нас действа разумното сърце? Когато това разумно сърце действа в нас, в душата ни всякога настава едно разширение. Щом направиш най-малкото Добро, ти усещаш вътрешното доволство в себе си, като че си придобил целия свят. Всички трябва да се пазите от следното нещо: когато направите най-малкото Добро, не го изявявайте отвън. Изявите ли го отвън, вие спъвате себе си. Защото в дадения случай, когато направиш Доброто, ти вече имаш одобрението на Бога и се радваш. С това ти не се препоръчваш, но Бог те препоръчва. Да кажем, че един човек се дави във водата. Ти го спасиш. След като го извадиш от водата, не стой да ти се отплаща. Ти си замини, а нека той те търси. Ако ти, след като направиш Доброто, пишеш във вестниците, че си избавил от смърт еди-кого си, това Добро е наполовина изгубено. Моралната сила на ученика, който следва Божественото учение, е в това, че той трябва да има абсолютна вяра в Бога. Ние може да не знаем где е Небето, може да не знаем где живее Господ, колко е далече от нас, но трябва да чувстваме Бога. Един английски проповедник казва: „Аз не зная где е Небето, но щом започна да се моля Богу, тайно в душата си чувствам действието на Божествения Дух.“ Значи Господ го чува моментално, а това е важното – че в момента, когато ние отправим своя Дух към Бога, Той ни чува. Право е казал пророкът, че Бог не живее на Небето, а в сърцата на смирените. Кои са смирените? – Хората на разумното сърце – казвам аз. Ако всички вие бихте се водили по вашето разумно сърце, всичките спорове, които по някой път се явяват между вас, биха изчезнали. Например вие имате груби навици, по някой път нямате търпение – всичко туй се дължи на вашия философски ум, който смята, че са ви обидили. В какво седи достойнството на човека? – Достойнството на един човек седи в изпълнението на Волята Божия, в приложението на най-малките добродетели. Ти може да си спечелил едно от най-големите сражения, може да си повдигнал цял народ, но ако един ден сърцето ти каже да завържеш обувката на един старец и не направиш това, всичко сторено пропада. Да завържеш обувката на един старец струва повече, отколкото да спечелиш едно сражение. Сега ще ви приведа примера за онези двама отшелници, които живели цели двайсет години в пустинята, дето постоянно се молели на Бога. Един ден единият от отшелниците вижда, че другарят му, като минава покрай едно място, подскача и хуква да бяга. Чуди се: какво ли е видял този човек, от какво се е уплашил, та хуква да бяга. Отива на мястото и вижда един голям кюп със злато. Казва си: „Колко глупав човек, бяга от златото!“ Той изважда златото от кюпа, взема го и отива в Александрия, дето направя голяма къща за странноприемница; помага на бедните, похарчва всичко и нищо не задържа за себе си. Връща се в пустинята и се моли на Бога да му каже дали е доволен от него. Явява му се един ангел и му казва, че всички негови добрини не струват колкото подскачането на неговия брат. Следователно, ако съберем всичко онова, което сегашният наш обективен ум може да направи от времето на нашето детинство до времето, когато си заминем за другия свят, и го претеглим, всичко това не може да тежи толкова, колкото една малка постъпка на разумното сърце. И в Писанието някъде се казва: „Размишляваше Давид в сърцето си“ – значи той размишляваше с това разумно сърце. От Разумното сърце Не ми е ясно кой има полза от поднасянето на информацията от беседата по този долен и манипулативен начин. Това форум свързан с бялото братство ли е или с черното?! При подобна наглост да си мълча е престъпление. И какво ще постигнеш, Божидар, с подобни манипулативни подбори на извадки от беседи? Да, някой може да не прочете беседата и да си състави съвсем погрешно впечатление за учението и беседите на П. Дънов. Вчера написах, че за теб истината е без значение - току що потвърди думите ми. Ти си по-важен от истината, а другото са само думи.

Стремежът не е задължително да произхожда от желанието да притежаваш. Стремежът може да произхожда от желанието да бъдеш; да проявиш и разгърнеш духовната си същност. В този смисъл стремежът не е алчност. И не е бягство от това, което е. Хубаво е да знаеш на теория, че същността на човека и на всичко съществуващо е съвършена, но когато проявите на човека не й съответстват, то съвършенството е много далеч. А тези прояви няма как да станат съвършени от самосебе си. Въпросът не е само да се освободиш от илюзиите относно света и себе си. Ако не можем да сме съвършени в проявите си, как можем да твърдим, че сме съвършени изобщо? Да, същността ни е съвършена... на своя собствен непроявен план. Да, ние можем да се потопим в тази същност, откъсвайки се от познатия ни несъвършен проявен свят. Само че вечността на това състояние е колкото вечността на християнския рай. В зората на новия космически цикъл то ще приключи и човекът отново ще трябва да влезе във въплъщение, защото в непроявеното е заложен стремежът да се проявява, и в крайна сметка това проявено като следствие от непроявеното трябва да достигне до неговото съвършенство. Ако липсваше този стремеж на същността да се разгърне и прояви нямаше да имаме проявление изобщо. А проявлението е факт.

Божидар, за теб истината няма значение, а единствено това да защитиш гордостта си, но въпреки това отново ще ти отговоря. Пишеш, че има разлика между книгата и стихотворението или музиката, но кое стихотворение би достигнало до нас, ако не беше написано на хартия? Колко велики музикални и театрални произведения биха били изгубени? Колко исторически събития биха останали неизвестни? А нима трябва да пренебрегваме романите, повестите или дори приказките? Имало булевардни романи... Ами то посредствени произведения има във всяко изкуство и във всеки жанр. Книгите ли са виновни? А книгата може да е качена на компютър, но тя пак си остава книга. Каква е алтернативата - да си предаваме информацията от уста на уста, и да се молим някой от веригата да не вземе случайно да умре, преди да е предал знанието си? Курсовете и семинарите никога не могат да заменят книгата. Нима един семинар отнасящ се до учението на П. Дънов може да замени беседите? Да, може, ако се води лично от П. Дънов. В другите случаи имаме просто предаване на нечии възгледи основно учението на П. Дънов, нечии лични интерпретация върху него. Книгите се основават на същите принципи възоснова на които съществуват акашовите записи. Нима тези записи са ненужни? Защото те също не ти дават възможност да изживееш едно събитие, но ти дават възможност да се запознаеш с него. Но записите в акаша не само че съществуват, но са и неунищожими. Какво, сега Бог или природата ли ще изкараме, че са допуснали грешка?

Добре, смяташ, че не си герой и имаш висок идеал, към който се стремиш. По какво ще разбереш, че в даден момент си станал герой? Ще разбера. Друго не ти трябва да знаеш. Ти искаш да анализираш, да класифицираш... Но възможните прояви на героизъм са безброй. Не можеш да ги изредиш в някакъв списък, колкото и изчерпателен да е той. Как мога предварително да ти посоча признаците по които ще различа евентуално моя бъдещ героизъм, след като формите в които той може да се прояви са безброй? Но със сигурност ще го различа.

Същото можем да кажем след като гледаме филм, след като ходим на театър, на опера, след като слушаме музика, след като погледаме картината на някой художник, след като чуем стихотворение, след като говорим с някого, след разходка в природата... Нима всичко това ти се струва също ненужно, или четенето на книги е поради някаква друга причина изключение?

Пак правиш предположения. Не, не съм герой, в никаква степен. Поне в това си въплъщение, а за миналите нямам спомен. И хиляда пъти предпочитам да си остана негерой, отколкото да принизявам героизма за да мога да попадна в тази категория. Последното би било самозаблуда, докато високият идеал кара човека да се стреми към нещо възвишено и така да се развива.

Не бе, ти стани герой ако искаш, ама няма да станеш, защото не можеш да повярваш, че е възможно. Няма да пропусна възможността да ти напомня, че ти във всички подобни теми пишеш едно и също, как хората подкрепящи героизма искат те да станат герои, но не и другите хора да станат герои. Ами хубаво, вменявай си на хората илюзиите си, пък виж може така да успееш да се отървеш от тях. Та, накратко: аз може и да не стана герой, но ти никога, ама съвсем никога няма да станеш, а ако се сблъскаш в живота с истински герой няма да си на негова страна, повярвай ми.

Въпреки че въпросите ти отново са поставени тенденциозно, ще им отговоря. Именно точно сега, в този момент, е най-нужно. Не, няма. Как може едно обикновено дело да е по-полезно от едно героично? Няма начин. Ако имаме възможност да проявим героизъм, но вместо това се задоволим с обичайни действия, то това е по-скоро бягство и пропиляване на възможността.

Както горе, така и долу. Колкото Бог е свободен в избора си да бъде Бог, толкова и героят е свободен в избора си да бъде герой. Нещата са прости: ако искаш да си герой, прояви се като герой; прояви тези качества, които съответстват на героя. Ако искаш да си Бог, прояви се като Бог; прояви тези качества, които съответстват на Бога. Ако можеш. Но трябва да имаме проявление. Не можем да говорим за героизъм, ако съответните качества не са проявени в живота. - Ама аз мога да ги проявя, ако ми се отдаде възможност. Не, ако можеше, възможността щеше да е налична. Всъщност не можем да твърдим, че притежаваме което и да е качество, ако не сме го проявили практически. Дотогава притежаването на съответното качество е просто едно добро пожелание. В това човек да иска да бъде герой няма нищо лошо. Нещата в живота стават по този начин. Искаш да отидеш на опера и отиваш на опера. Пожелаваш да учиш право и учиш право. Някои неща са по-лесни, други по-трудни и изискващи повече познания и усилия, но принципът е един: пожелаваш и постигаш. Желанията може да са на място или да са съвсем илюзорни и ненужни - това е отделен въпрос. Следването им може да води до развитие или до деградация. Няма как да станеш добър музикант, ако не желаеш да се научиш да свириш виртуозно. И ако съзнанието ти е обзето от мисълта да си в полза на другите, това вече е крачка към героизма. И това е избор. Идеята може да не е формулирана в съзнанието ти буквално като: Аз искам да стана герой, но тя е там и ако бъде развита ще даде своите плодове.

Сега трябва да решим да се откажеш ли е по-голямо геройство или да не се откажеш.

Ами нека да е геройство. Хайде да поговорим за геройството да НЕ се ОТКАЖЕШ. Дайте примери. На всеки му идват

Има много неща, които в следващите няколко милиона години няма да изживееш, но можеш да се докоснеш до тях чрез някоя книга. Не е същото, ама то същото никога няма да го дочакаш, А иначе хората четат по-рядко книги, защото имат алтернативи, които са им по-удобни и лесни. Един навик се е заменил с друг.

На теория можем да си спомним всичко, тъй като следата, което едно събитие остава след себе си в акаша е неизличима. Практически не знам доколко е възможно точно с хипноза. Има определени моменти на осъзнаване - като например прехода преди смъртта и други аналогични моменти в надземния свят, когато човек си спомня всичко съществено от изминалия живот с необичайна яснота на съзнанието, осъзнавайки неговата важност и как то ще се отрази на бъдещето му. Тези моменти са изключително важни, но също така показват, че спомените съществуват дори и да не можем да ги извикаме съзнателно. Дали има спомени, които съзнанието изтрива. Да. Ако изключим случаите на амнезия, в които причината е физическо нараняване на мозъка, в останалите случаи причината е психологическа, т.е. в човешкото съзнание. И щом е възможна пълна загуба на памет при определени стресови ситуации, то какво остава за загубата на отделни "неприятни" за съзнанието спомени. Или за изопачаването им до неузнаваемост - защото и това го има. Уж помним нещо ясно, ама в действителност с течение на годините постепенно доста сме поизменили спомена и той вече не отговаря точно на случилото се събитие, а въображението и умът ни са добавили нещичко от себе си.

Събитията които с нещо са ни впечатлили, които са свързани с нещонеобичайно оставят по-дълбок отпечатък в съзнанието ни. Също и събития, които се повтарят, но там май се губят подробностите или остава една съвсем малка част от тях. Ето, ти си минал покрай "Джъмбо" и това е извикало спомен от миналото. Това е бил първия спомен, който си извикал и хващайки се за него вече си възпрепятствал изплуването на други спомени. Той е обзел изцяло вниманието ти, с което всъщност го усилваш. Колкото повече мислиш за този именно спомен, толкова повече го усилваш, и толкова по-малка възможност оставяш на други спомени от това място да изплуват в съзнанието ти. Това, че ти в момента оценяваш нещо като важно не е от голямо значение. В миналото то може да не те е впечатлило чак толкова много, било поради това, че си го очаквал или поради друга причина. Както споменах когато се връщаме към даден спомен ние го усилваме. И ако се случи така, че ние сме мислили за някой дори и незначителен спомен, той ще остане в съзнанието ни, просто защото сме му обърнали повече внимание, докато други, на които не сме обърнали внимание ще избледнеят. Тук може да има и известна доза случайност.

Не знам конкретни методи, но съм сигурен, че ще намериш много ако потърсиш. Някой от форума също може да се включи ако знае такива. А и сам можеш да си измислиш. Просто намери си занимание, което изисква постоянство и концентрация.

Ако се откажеш от живота получаваш живот, ама това не е същия живот от който си се отказал. Само уточнявам.

Ами първо никога не пиши името си с малка буква. Това е признак за неуважение към себе си, но по-лошото е, че така сам си програмираш ниско самочувствие. Неоснователното бързане също е сериозен проблем. Така правиш грешки, което не може да остане незабелязано от теб и от околните, като в първия случай самочувствието ти допълнително намалява, а във втория - оценката на околните за теб. Как си с концентрацията? Защото ако не ти се отдава, трябва да потърсиш начин да я подсилиш.

Зависи от конкретния човек.

Ето пак вменяваш на хората подкрепящи героизма желанието да станат герои. Не написах ли в предходното си мнение, че почитта към героите е нещо съвсем различно? Ама ти си продължаваш твоята песен. Но щом така си решил - нямам намерение да променям убежденията ти.

Нарочно ли го правиш? Защото ако е нарочно това говори много зле за теб. Предлагам пак да прочетеш написаното от теб и от мен и да се сетиш какво имам предвид.

Т.е. Учителите, Христос, Буда и т.н. си нямат представа какво правят и как точно ще доведат човечеството до освобождение, просветление и пр.?! Що се отнася до геройството, защо продължаваш да вменяваш на подкрепящите го убеждението си, че те са водени от фикс-идеята непременно да станат герои? Положителното отношение към героизма е нещо съвсем различно. То е признание преди всичко на качествата, които героите проявяват. Добре е да присъства стремеж да развием в себе си същите качества, които героите притежават, а ако ги развием до степента в която са ги развили героите е още по-добре, но тук вече трябва да сме наясно, че някои качества се изграждат в течение на множество прераждания. От тук пишещите никой на приема за геройство славата без покритие. Защото някои могат да стана "герои" за пред хората случайно, но духовни качества няма как да се развият случайно. И докато първите, които са се проявили като "герои" случайно в една ситуация, в друга ситуация може да се проявят като страхливци, то човека развил нужните качества в духа си, ще ги прояви винаги, когато това е необходимо.

Ти нали си наясно, че с тези думи, можеш да отречеш напълно всичко, което четеш от Дънов? Не само думите му отнасящи се до геройството, но абсолютно всички. Щом пишеш, че по презумпция се разминаваме с истината, тогава защо пишеш нещо, което знаеш, че се разминава с истината? Няма логика. Твоят аргумент е невалиден съгласно твоите собствени думи, че ти липсва това разбиране, което е необходимо за следването на учението на П. Дънов. Да оставим настрана факта, че Viva Caselli в случая е предоставил директно цитати. За какво неправилно тълкуване на цитатите говориш, след като изобщо няма тълкуване, а са представени самите думи на П. Дънов? Кое се разминава с истината тогава?