Станимир

Според мен индивидуалното съзнание пречи. Всъщност изобщо според мен съзнанието винаги е индивидуално. Глобално, колективно или някакво друго събирателно съзнания не съществуват. Що се отнася до всякакъв вид лъжи, заблуди и подвеждания, то е добре да се прочете "Абсолютната истина". Не виждам как точно на Бог може да се приписва подобно нещо. Илюзията си е плод изцяло на неспособността на индивидуалното съзнание да се ориентира в действителността.

Не е само формата, която пречи. Съзнанието е основния фактор, който пречи, не дори инструментите с които се проявява като ум или чувства, а самото съзнание. А тук вече "заслугата" е в голяма степен индивидуална. Ти защо не можеш да осъзнаеш безкрайната си съвършена същност, която е същата като при боговете? Защото като индивид имаш индивидуално съзнание, което може да осъзнава само доколкото му позволява степента на развитие. И няма друг начин да достигнеш до божественото освен чрез развитие на това индивидуално съзнание. Ето виж още една цел.

Целта на еволюцията е да осигурява форми (тела и съответните сетива и инструменти) чрез които духа да може да се проявява във все по-голяма пълнота. Целта на духовния път е все по-пълно проявление на духа в живота чрез съществуващите форми.

Можеш, стига да знаеш как. Не може да привлечеш отговорите към себе си, ако не настроиш съзнанието си на съответната честота, която да ги привлече. Празното съзнание няма да ти докара отговорите, ако не си определил какво точно търсиш. Пасивността на съзнанието е нужна след това, когато трябва да доловиш привлечените като отговор идеи, но първо се поставя целта.

Ако частта е отражение и съдържа в потенциал цялото, то нещата стават ясни. Също и фразата: познай себе си. В една холографска структура реално няма разлика между малкото и голямото, а цялото е просто една абстракция, защото когато говорим за безкрайното то понятието "цяло" е неуместно. То е все едно да се опиташ да го ограничиш, защото цялото винаги предполага нещо ограничено. Темата тръгна в една посока, която е твърде далеч от действителността, от практичността, от възможното за осъществяване.

Ами, Божидар, всъщност ти си този, който много разсъждава. Знам, че ще отречеш, но то е очевидно. Точно такива разсъждения и заплитане в детайлите има в предвид П. Дънов. На давещият ще подадеш ръка и това е добро. Какво има да увърташ. А ако давещият се е решил да се дави, той няма да приеме подадената ръка. Но ако ти не подадеш ръка, то никакви умствени увъртания не могат да те оправдаят и да извинят постъпката ти. Нещата са толкова прости и не знам защо ти и Дао се опитвате да ги направите сложни.

Не става въпрос за намесата, а за правенето на добро. Не трябва да се стремим да променяме другите, а само себе си. Това от друга страна не изключва помощта, която винаги можем да окажем. Помощта, която ще остави другия свободен да избира, но ще го улесни, ако изборът пу съвпада с посоката на еволюцията. Ако да правиш добро означава, да си добър, то според мен това е правилен стремеж. Цитираните от мен беседи от П. Дънов преди няколко дни в една друга тема посочват същото, но ако за някой това няма значение, то си е негово решение.

Прегледах няколко различни превода правени в различни времена на английски език и навсякъде значението съвпада с това, което съм посочил. А има и други откъси, отнасящи се до доброто, където към него е подходено с нужното уважение и дори да се поставя на едно стъпало по-ниско от Дао, то не се отрича и не се приравнява със злото, нито се омаловажава, нито се представя като нещо отрицателно.

Как реши, че е по-правилна? Или случайно знаеш китайски. Според мен в превода който представяш има доста доуточнявания, които едва ли присъстват в оригиналните текстове.

„Мъдрецът няма собствено сърце. Сърцето на народа е сърце на мъдреца. Аз правя добро на добрия на лошия също правя добро. Това е то доброта, произтичаща от Дъ.“ (Дао Дъ Дзин) Това би трябвало да отговори на въпроса от заглавието на темата, поне що се отнася до възгледите на Лао Дзъ.

Зададох ти въпрос: в какво се състои твоята свобода? Отговори в положителна форма, а не казвайки, че свободата ти не е в проявите на волята. Аз мога да формулирам моята свобода, знам какво е, как се проявява. Ти знаеш ли нещо за твоята, освен какво не е?

Целостта включва и разделението в себе си, и съществуването на въпросните парченца обособени в нея. Целостта включва и понятията, и принципите, и нормите. Ако се замислиш ще забележиш (може би), че това, което пишеш е насочено към осакатяване на цялостта. Да можеш да разграничиш себе си от другите не означава да водиш изолирано съществуване, нито да загубиш възприятията си за висшето, нито да загубиш връзката с живота. Напротив, дава ти възможност да осъзнаеш своето място, своята отговорност и да участваш ползотворно в съвкупния живот на единиците съставляващи цялото. Не бива да се търси единство в премахването на частите. Това няма да е единство, няма да е и цялост.

Означава да я разграничиш от злото, не от цялото. Доброто си остава част от цялото. Границите съществуват навсякъде около нас и без тях животът просто нямаше да съществува. Те са необходими за различаването. Те са необходими за разнообразието, което ни заобикаля. Те са необходими за съзнанието. Границите могат да бъдат преминавани, ограниченията им преодолявани, но как можем да имаме различаване без тях - няма да имаме понятия, няма да имаме думи, няма да имаме познание, няма да имаме нищо.

Сам си противоречиш. Убийството на алтернативните възможности нещо лошо ли е? Как се определя коя алтернативна възможност ще се осъществи, ако липсва избор? Така няма да се прояви нито една алтернативна възможност. Ти това, дето го пишеш не можеш да го осъществиш и на 2%. Липсата на възможности не обезсмисля волята. Освен това възможностите винаги съществуват, което осмисля волята като единствен инструмент за избор между тези възможности. Това е пълна глупост. Камъкът по-свободен ли е от човека? В какво всъщност се изразява свободата, ако не в свободата да избираш? Ти как проявяваш свободата си? В какво се състои твоята свобода?

Свободната воля е това, което ни е отнело свободата (или по-точно, което ни отнема свободата, понеже това е процес, който продължава) и свободната воля е това, което ще ни осигури свободата. Липсата й няма да ни осигури свобода. А и не се е родил още човекът, който се е освободил от нея - нито разни адепти, нито разни бодхисатви, буди и т.н. Волята може да ни докара до ада, волята може да ни докара и до Бога. Свободната воля не означава да си свободен от последствията от действията си. Никой не може да е свободен от последствията от действията си. Но, човек е свободен да създава въпросните последствия и познавайки законите ще създава добри последствия. Действайки срещу законите на битието ще създава лоши последствия. Да искаш да не създаваш последствия е все едно да хвърлиш камък във водата и да очакваш да не се създадат вълни - това няма как да се случи. Щом правиш нещо, ще създаваш последствия. Щом мислиш, щом чувстваш, щом живееш, ще създаваш последствия. Говорим за волята и за това, че тя ни носи свобода или зависимост, но всъщност ние нямаме избор дали ще използваме свободната воля или не. Никой няма подобен избор. Това, за което имаме избор е дали да се научим и да използваме свободната воля в съгласие със законите на битието и да създаваме добри резултати.

Действителността съществува сама по себе си, извън възприемащото я съзнание. Тя не зависи от възприемащите я субекти. Това, което е действително, просто е действително. Ти разглеждаш въпроса през призмата на определени възгледи, които си възприела, които ти пречат да разбереш това, което пиша. Какво означава действителността да е обективна. Тя е единственото, което съществува. Обективно, субективно, това са понятие, които не могат да се отнесат до действителността, а до нейното интерпретиране и отразяване. Действителността просто си е.

Точно така, satyam е обичайно понятие за Индия отнасящо се до абсолютната истина, т.е. до действителността. На български думата "истина" не е тъждествена с абсолютната истина и действителността, и затова е необходимо уточнението "абсолютна". Коренът "сат" сам по себе си е понятие, което е доста трудно обяснимо. Превежда се като "битие", "съществуване", но и това не е съвсем точно. Но така или иначе идеята за вярно отразяване на действителността не присъства, а по-скоро истината се отъждествява със самата действителност. В българския тълковен речник обаче истината е формулирана като вярно отразяване на действителността; това, което отговаря на действителността. Подходът при определяне на смисъла е съвсем различен.

Ами то си е твоя работа дали ще приемеш разсъжденията ни. Само че се замисли, дали това, което преводачите така леко превеждат като истина (satyam) в действителност няма някакво друго непреводимо значение. Дали наистина трябва да се лишим от общоприетото значение на една българска дума само заради невъзможността да се представи едно индийско философско понятие по адекватен начин и някой е решил, че за тази цел трябва да използва българската дума "истина". Аз съм склонен да правя разлика между понятията "истина" и "действителност", като само второто отразява това, което съществува само по себе си. За мен истината притежава един основен атрибут и това е качеството "вярност". Действителността не може да бъде вярна или невярна. Вярна е истината, невярна е лъжата, илюзията, измамата. Но всеки си решава дали ще използва думата "истина" за неща отнасящи се до действителността. Няма да намесвам понятието "реалност", че тогава ще настане голяма каша.

Ти просто отъждествяваш истината с действителността и даже с абсолюта, с абсолютността. Но смисълът на понятията истина и лъжа е в това, че те са отражения (в единия случай вярно, а в другия невярно) на тази действителност. Ако времето днес е топло, това не е истина. Това е действителността. Разбирането на нечие съзнание, че времето днес е топло може да е вярно или невярно, истинно или лъжливо, но самият факт си е просто факт. Той е самата действителност и не може да бъде нито истина, нито лъжа. За да имаме истина или лъжа, аз трябва да си помисля или да изкажа твърдението днес е топло, с което да се опитам да отразя действителността вярно или невярно. Без мен, без моето съзнание, което в случая се опитва да характеризира действителността по някакъв начин за истина не може да се говори, нито за лъжа. Истината сама по себе си не съществува. Сама по себе си съществува единствено действителността, чието вярно отражение в нечие съзнание е истината.

Да, ако няма истина, то няма и логика, но въпреки това продължаваме да разчитаме на нея и се стремим да сме истинни и логични в разсъжденията си. Но не това е нещото на което искам да обърна основно внимание. Това на което искам да обърна внимание е твърдението, че истината трябва да се отнася до цялото. Не, не е така. Истината е просто вярно отражение на действителността и то не задължително в нейната цялост. Ако кажа, че кайсията на двора е узряла, това няма ли да е истина, ако е вярно? Каква е тази всеобхватност, която търсим и която практически не само сега, но и никога няма да ни бъде от полза. Истината е неизменна - добре, ама от това твърдение започват едни изводи... Като казвам, че кайсията на двора е узряла, аз имам предвид конкретния настоящ момент. Тя не е била узряла преди два месеца, нито ще е узряла след други два.. Но твърдението ми е вярно, т.е. истина и също така то се отнася до нещо неизменно. Фактът, че смокинята е узряла точно в този момент е неизменен и завинаги ще бъде запечатан в паметта на пространството като такъв. Догодина може да отсека дървото и то никога повече да не даде плодове, но това нищо не променя. Това няма да направи моето твърдение неистина. Нищо не може да направи твърдението ми неистина. Тези ненужни затъвания в абстракции, не са от полза за никого. Ами, какви са тези средства, с които можем да опишем абсолюта в неговата цялост? Как се проявява една такава истина? Може ли изобщо да се прояви? Къде трябва да се намира това отражение на действителността в нейната цялост? Единствено може да се намира някъде извън тази действителност и ето вече имаме противоречие, защото ако отражението е извън действителността в нейната цялост, то за каква цялост изобщо говорим? Ако истината е част от действителността, то тя няма как да отразява цялата действителност, защото самата тя е част от действителността. Мъдреците от изток и запад отдавна са се отказали от идеята да дават определения за цялото, за всеобхватното, за абсолюта, а ние изискваме от истината като понятие да означава точно това. Ами, безсмислено е, непрактично е. За какво ни е едно неизползваемо понятие? Ето, аз дадох примери с Христос, с Дънов, мога да дам и други. Как използват те понятието истина? По най-обикновен начин, без да влагат някаква прекомерна абстрактност и философия.

От Вън и вътре в тялото.

Нека да разгледаме някои откъси от Библията. Например: Защото истина ви казвам: Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттука там, и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно. (Матей 17:20) Или пък: Истина ви казвам; ако се не обърнете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство. (Матей 18:3) Или: И като ядяха, рече: Истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде. (Матей 26:21) Има и много, ама много други. И сега какво излиза, ако само абсолютната истина отнасяща се до цялото е истина, то Христос, какво лъже ли? Или е заблуден отразявайки само част от действителността? И е добре да се замислим, че щом Христос употребява думата истина в този обикновен смисъл, кое ни дава право да определяме, че само това, което се отнася до цялото и абсолюта е истина - нещо, което не само не познаваме, но и няма да опознаем дори и в далечна перспектива, каквито и учения да следваме и медитации да използваме.

Когато в темата се задава въпросът "Що е геройство?" е добре да се дадат обективни критерии за подобна оценка. Самата оценка, доколко някой човек в даден конкретен случай отговаря на тези критерии, разбира се е субективен и зависи от способностите на оценяващия. Геройството може да се прояви по различни начини, но смисълът на темата според мен е да се изведат някои общовалидни принципи по които можем да го различаваме. Прекаленото затъване в уточнения и условности в случая не мисля, че е от полза. Това, което се опитах да направя в темата е просто да изтъкна съществените белези, които според мен отличават героичните дела от обикновените. Това са повтарям: отричането от себе си, действието на максимума на възможностите и принасяне на полза за цялото. Това са обективни показатели. Субективно е това, доколко някой ще ги приеме за валидни, както и нечия оценка за това дали в даден конкретен случай те са били изявени и дали можем да приемем този случай за проява на геройство.

Подобна точност не е необходима. Преценката за това, дали даден човек е дал в достатъчна степен от себе си, за да го наречем герой или не си е наша. Ако преценим, че е, той за нас е герой. Нашата преценка така или иначе няма да засегне същността на стореното от него, ако не е вярна, нито ще измени кармата му. Тя просто отразява нашето отношение към въпросния човек и постъпката му.