Станимир

В основата на всяка вяра е вярата в бъдещето. Дори и вярата ни в Бог е вяра в бъдещето което ни е отредил. В това отношение имаме стремеж към постигане на това бъдеще и страх, като негова противоположност. Страхът идва от препятствията по пътя ни, от съпротивлението на миналото, което трябва да преодолеем, но чрез което натрупваме сила. Ангелите са тези, които са минали по същия път преди нас. Те го познават, знаят капаните и препятствията по него и как да ни преведат през тях. Затова и нашата смелост и увереност може да дойде само като следваме напътствията им.

труден => труд раб (слуга) => работа (аз все пак си предпочитам думата "служене", защото може да се служи и на себе си, и на идеали, и на цели, и на Бог. А думата "раб" я чувствам близка с думата "роб" и оттам едни асоциации...)

Дори и да кажеш, че някой трябва да направи нещо, все още не означава, че го задължаваш да го направи, а просто, че ти за себе си си сигурен, че това е правилния път на действие. Значи тя, за разлика от думата "нужно е" изразява сигурност в това, което се казва (това все пак не гарантира, че казаното е вярно). Ако се разгледа и думата "необходимо е", ще се види, че тя е най-задължаващата. Тя показва нещо което не може да се обходи (заобиколи).

Аналогията с повърхността на езеро е известна. Емоциите са вълните по тази повърхност, а различни физически дразнения и нашия ум/въображение се явяват в ролята на камъни, които хвърляме, и на вятъра. Любовта са слънчевите лъчи, които се отразяват по повърхността. От друга страна, любовта може да се разглежда като едно магнитно поле обхващащо цялата вселена, а човека като едно тяло, което в хода на еволюцията си се развива от неметал в метал. При това хаотично излизащите от човека силови линии на емоциите ще бъдат канализирани и насочени в правилна посока от потока на любовта/живота, след като човек започне да реагира на въздействието му.

Важно е свързването с всички, които споделят нашите стремежи (обърнете внимание, че не казвам желания). Стремежите са свързани с някаква цел и с волята. Това е цел, която активно следваме и утвърждаваме. Утвърждаването става с мисли, действия и със самата молитва. Разбира се за да призовем висши енергии и целта трябва да е възвишена. Значи от една страна имаме източник на сила във висшия свят, а от друга една мрежа от хора със сходни стремежи на физическо ниво, които действат като проводници и разпределители на тази сила. Значи говорим за групова молитва, която може да бъде съпътствана с подпомагащи я церемонии и ритуали, но може и да не бъде. В момента повечето церемонии се извършват без разбиране на тяхното значение, което до голяма степен ги обезсмисля. А и церемониите не са задължителни. Важно е сърдечното и мисловно свързване между молещите се, като забележете: дори не е нужно те да се молят по едно и също време, нито пък да се познават по между си. Важно е всеки да осъществява връзката с източника на сила, с постоянство и ритмичност и в същото време да не забравя за тези, които заедно с него са се поставили в служба на същите цели и да насочи енергията към осъществяването им. Вътрешното ни състояние трябва да съотвества на енергиите които призоваваме. Т.е. ако сме раздразнени или в лошо настроение, на можем да привлечем висши енергии.

"Благодарността се явява като условие за усилване вътрешната връзка между Бога и нас. На това основание е казано в Писанието: "Молете се един за друг!" Закон е: когато един човек се моли усърдно, с него заедно се молят всички хора, с които той е в хармония. Ти не можеш да накараш някой човек да се моли за тебе, ако той не е в хармония с тебе. Молитвата е Божествен акт. Щом моето сърце ангажира моя дух, тогава душата ми ще ангажира всички ония хора, които са нагласени в хармония с мене. Този живот, тази връзка между душите е необходима." Голяма радост и малка скръб - ООК 30.12.1925 г.

Ще се опитам малко да поразсъждавам Да вземем думите "любов", "омраза" и "апатия". Какво изразяват? Нека да си представим любовта като един вектор. Посоката засега ще оставим настрана. Този вектор може да има различна дължина, в зависимост от това колко силна е любовта ни. Може да бъде безкрайно къс, когато любовта едвам присъства, а може да бъде и безкрайно дълъг. Тогава ще отразява Божията Любов. От тази гледна точка единия полюс е безкрайно малкото, другия безкрайно голямото. Може ли дължината на вектора да стане нула? Тогава говорим за отсъствието на каквато и да е любов. Това състояние е апатията в абсолютен смисъл, но такова състояние никой никога не е наблюдавал, затова ще го оставим настрана. Говорейки за апатия, ще се ограничим (ако това може да се нарече ограничение) с безкрайно-малката величина. Безкрайно малката любов е тази която се проявява от най-малката градивна частица на материята - от безкрайно малкото. Ще спра дотук. Сега да разгледаме отношението между любовта и омразата. Когато обичаме даден човек, това може да се изрази с вектор излизащ от нас по посока на този човек. Дължината на вектора, както вече казах ще зависи от силата на любовта. Когато говорим за омраза, векторът ще бъде в срещуположна посока. Значи, когато говорим за любов и омраза, от значение е посоката, а големината може да бъде и една и съща. В това отношение не може да съществува състояние при което да липсва посока. В основата на проявлението стои движението, а то без посока е безсмислено. Без посока е единствено нулата, или пак стигаме до апатията, липсата на движение или смъртта, които никой никога не е наблюдавал и няма да наблюдава. Противоположности като светлина - тъмнина, са идентични с двойката любов - апатия. Доброто и злото от своя страна са идентични с двойката любов - омраза, доколкото доброто се изразява с движение към Бог, а злото в обратна посока.

Е, има и карма, и съпротивление на средата. Това също са закони и те не са по-маловажни от закона за привличане на базата на подобието (сходство във вибрациите). Противоположностите също се привличат. Последното е необходимост за да има нарастване и развитие. Казвам тези неща, защото не трябва да си създаваме очаквания, че това към което се стремим ще дойде бързо и лесно. Това не значи и да се отчайваме и да се откажем от стремежите си, а че са нужни освен силна воля, също постоянство и търпение. Много е важно и съмнението да се сведе до минимум. А всъщност от най-голямо значение е всеки да определи за себе си в какво се изразява успеха и благополучието му. Кое действително му е нужно и кое представлява излишък, защото грешната посока води до ограничаването ни в бъдеще. Пълнотата не означава излишък, а изобилието е факт в духовно отношение, но не и от материална гледна точка.

С Бог или без Бог, природните закони са факт. Тези, които вярват в Бог, могат да ги нарекат Божествени закони, но и при двата случая по-важно е тяхното спазване. Човешката воля е свободна, както да нарушава тези закони, така и да ги спазва. Последното означава живот според Божията воля. Затова и следването на Божията воля ни прави свободни, защото като не нарушаваме Божествените/природните закони, можем да живеем на свобода. Като ги нарушаваме - влизаме в затвора. И това, че не познаваме изцяло Божиите закони също е вярно, но човек като не знае нещо може да го научи. За да можем да разберем по-сложните закони, първо трябва да се научим да живеем според по-простите. Значи, за да достигнем до висшето знание - до висшите закони, трябва да приложим знанието за законите които познаваме - да живеем според него, колкото и ограничено да е то. После ще преминем в по-горен клас.

"И тъй излишък в природата няма и недоимък няма, но пълнота има. Следователно излишъка, който искаме да натрупаме, всякога ще ни създаде някакво нещастие." "И тъй ще знаете закона: В природата излишък няма и недоимък няма затова енергията която ви е дадена, ще я употребите разумно. ... Не в природата, а в Любовта има един плюс. То не е излишък, а изобилие. Тъй че в Любовта има изобилие. И туй изобилие, което има тя е безопасно, понеже то спада не в границите на ограниченото битие, но в безграничното. Следователно от този излишък малцина могат да се ползват. И затуй, за да може човек да се ползва от това изобилие, трябва да възприеме Любовта. Казват, че Христос в Палестина е излекувал този.онзи, че възкресил сина на еди-коя си вдовица. Че и в Израил имаше много болни. Защо той не възкреси всички? Човек, който дълго време с години се моли, той събира енергия да му се помогне. Имаме пример от онзи болен, при къпалнята. Този човек се молил 38 години! Но при все това, всякога, когато се приближавал при тази къпалня, някой друг го изпреварвал и той се връщал с една дълбока въздишка, но с вяра, че идущата година ще може да влезе. Обаче и на следната година пак го преварвали. Цели 38 години той се молил, докато най-после Христос дошъл при него и го запитал: "Ти 38 години се молиш, няма ли някой да те тури в къпалнята?" - "Няма." - "Искаш ли да бъдеш здрав?" - "Искам, Господи." - "Тогава стани, вземи си одъра и ходи!" Цели 38 години е трябвало той да се моли, за да дайде Любовта, да дойде Христос и да му даде от своето изобилие." Излишък и недоимък в живота - ООК 14.11.1923 г.

Ако преценим, че с казването на истината ще навредим на другия, казването на истината си е престъпление и в този смисъл - лъжа. понеже самата ни мотивация е неистинна. По отношение на думите: "Не хвърляйте бисерите на свинете". Бисерите са си бисери, но свинете не ги оценяват по същия начин. Това, че ние разбираме стойността им нищо не означава. Т.е. ако наистина разбираме стойността им няма да ги хвърлим на свинете. Щом сме ги хвърлили на свинете, значи само си мислим, че разбираме стойността им, но в действителност не е така. Значи със знанието може да се злоупотреби. Да се злоупотреби със знанието е лъжа. Знанието губи предназначението си. Човек вижда еднакво зле, както в мрака, така и когато светлината го заслепява. Значи ние показваме на другия истина, която не може да види. Това не е ли лъжа?

Точно така. Но лъжа е когато умишлено нарушаваш Божествените закони, а иначе говорим за илюзии и незнание.

Все едно виждам собствените си очи. На преден план е поставена ръката, която е символ на волята. Все пак е лявата ръка което според мене показва не толкова пасивност, колкото търпение. Палеца, който е символ на божественото в човека е прикрит. Лицето също. Ръката колкото и да е красива създава представата за оръжие. Пръстите са дълги (като моите), което говори за менталност. Дланта е малка (поне в това се различаваме). Спирам с ръката. Само ще обърна внимание, че цветята са две и са обърнати. И още четири на ноктите - пак обърнати. Като цяло външния вид е източен, но жената е от запад. Лицето е прикрито както от воала, така и от вдигнатата ръка. Класическа дева (пак като мене). Ще спра дотук, защото иначе ще кажа някои неща за себе си, които не искам да казвам.

От гледна точка на приведения цитат, да говорим истината означава, да спазваме Божествените закони. Разбира се доколкото ги познаваме. Т.е. всяко наше действие, всяка мисъл, дума, желание да са в хармония с тези закони, които са Истината. Затова и на въпроса "кога да казваме истината?", отговора е когато това е в съгласие със законите. Един от тях Лао Дзъ е формулирал горе долу така: "По добре да не напълниш, отколкото да препълниш", което е вариация на принципа за ненавреждане.

Между другото, като стана въпрос за нови дрехи и вещи, е добре да се има предвид, че вещите, които използваме често (вкл. и дрехите) са пропити с нашата психична енергия и оказват определено влияние върху нас. Може да звучи налудничаво, но предмети с които сме били докато сме постигнали успех/успехи, ще ни оказват положително въздействие и ще ни вдъхват увереност и обратно. Когато носим някоя дреха за първи път, тя е все още като празен лист хартия, не ни оказва влиянието, което сме отпечатали примерно върху една стара дреха, и това до известна степен ни прави свободни. Талисманите и други подобни могат да бъдат много мощно средство. Формулите практически са същото, само че в качеството на носител се явяват думите.

Достатъчно е ние да живеем според представите си за божественост. Неприятелите рано или късно в своя гняв, неосъзнато ще започнат да ни подражават.

Като се говори за сляпа увереност, най-яркия пример е фанатизма. Тогава човек е уверен в себе си и вътрешно, и външно, дотолкова, че на вижда нищо друго.

С други думи казано, синът е причината материята да придобие форма. Това е загатнато в дадената мисъл от Учителя. Формата и движението (което е и съзнание) пораждат самосъзнанието.

При много хора увереността е само маска. При други съществува вътрешно спокойствие, сигурност и вяра във възможностите си, но външно поради една или друга причина не им личи. Причината може да е затвореност, скромност, срамежливост и/или смирение. Разбира се увереността може да е едновремено и вътрешна и външна (и не е невъзможно последната да бъде съчетана едновременно със скромността и смирението - което би било признак за уравновесеност). При всички случаи увереността се постига със знание и по-точно не със суха теория, а с утвърждаването му в живота. Значи говорим за опит. Само с теория увереност не се постига - такава увереност ще е просто една илюзия, която веднага ще се изпари, когато попаднем в реална ситуация. Теорията пак ще ни помогне, но очакванията ни не трябва да са прекалено високи. Самовнушението също може донякъде да помогне, но не и напълно да замести опита.

Човек трябва да причинява радост, а не страдание. Т.е. страданието може да е заслужено и да се окаже от полза за другия, но това не оправдава евентуално наше бездействие. Винаги има начин по който да помогнем, пък бил той и само с изпратена мисъл или молитва. Защо това се приема за бездействие? Никога не можем да сме сигурни за причините поради които другия страда. Ще кажеш: страданието му е заслужено, Бог си знае работата и всичко ще обърне в добро. Бог наистина си знае работата, но въпросът е, че ние не я знаем. Ние трябва да действаме според собствената си съвест, а Бог ако трябва пак ще му изпрати страдания. Защото е възможно именно нашето бездействие да доведе до отчаяние другия или да го обезсърчи, или озлоби. А нашата помощ може да му послужи за пример и да се окаже по-ценен учител от страданието. А може би изпитанието е именно за нас. Още когато попаднем в ситуация при която човек страда ние съзнателно или не вече сформираме определено отношение към ситуацията. Ако изпитаме чувство на състрадателност и в съзнанието ни проблесне мисъл изпълнена със съчувствие и добронамереност - това вече е помощ. Ако изпитаме и най-малкото пренебрежение - това е лош признак. Дори и да си мислим, че просто стоим и наблюдаваме отстрани, това не е така. На страданието може да се гледа и като на една пропусната възможност. За да се достигне до страдание ние преди това винаги пропускаме една благоприятна възможност. А дали докато се правим на всезнаещи, каквито не сме, няма да пропуснем още една? От нас не се иска да бъдем съвършени, а да бъдем човечни. За съвършенството има време. Страданията може и да са заслужени и съществуването им трябва да се приеме, но човек е дарен със свободна воля за да се научи да я използва в съгласие с Божествените закони. Това не може да стане с бездействие. Разумност в действието, търпение, ако трябва да се ограничим единствено с изпращането на една блага мисъл, но бездействието е недопустимо. Всъщност е и невъзможно.

Висшите светове са светове на красотата. Изкуството ни учи как да живеем в тези светове - красиво. Само тогава ще можем да кажем: Там е моят дом. И от най-прекрасните пера ще сътворим крилата си.