Станимир

Някои гении може да са се родили в нехармонични семейства, но помислете колко по-добре би било ако те бяха израстнали в хармония. Силата не се развива от нехармоничните условия, последните идват като изпитание за да може тя да се утвърди. Ако нямаш тази вътрешна хармония, тази вътрешна сила, изпитанията няма да ти помогнат да я развиеш, а ще те повлекат надолу. Това за съжаление е често срещана картинка. Абортите са за предпочитане, когато родителите не желаят да поемат отговорност за отглеждане на детето. По-добре то да не се появи, отколкото да попадне на условия, които да провокират до такава степен нисшата му природа, че да са нужни редица животи за да се отърве от пораженията нанесени му от отрицателното влияние на средата. Наистина към такива условия се привличат обикновено души, чието развитие и карма изискват такива условия, но въпросът е че това дете за което родителите не желаят да поемат отговорност и не могат да му предоставят условия за израстване, няма да получи нужните възможности за да се пребори с лошите условия на същетсвуването си. С други думи почти сигурно е, че връзката с нисшата му природа ще се засили и то ще потъне по-надълбоко в материята. То ще изплати част от натрупалата се в него карма, но ще създаде нова. Само любовта може да пробуди спящата душа. Душата е любов и само когато в света се отнасят с любов към едно дете, тази душа ще бъде привлечена да се прояви в земния му живот. В случаите когато това става въпреки лошите условия на живот, това е защото тази връзка е била вече създадена и заздравена през изминалите въплъщения и сега лошите условия са изпитание, което може да бъде понесено, без това да се отрази отрицателно на развитието на този човек. Всяко дете, което се ражда трябва да разполага с достатъчно условия за развитието си, а родителите му да се отнасят към него с любов и загриженост. Липсата на което и да е от тези условия води до сериозни рискове за самото дете, а родителите носят отговорността за товя дали да родят детето въпреки липсата на тези условия или да не го родят. Отглеждането на дете не е неприятно задължение. Ако ние вътрешно не чувстваме желание да отгледаме и възпитаме това дете, то по-добре да не го раждаме. Душата му ще намери друга възможност да се прояви, може би в семейство, което истински го желае. П.П. За съжаление действителността в сегашните условия е ужасна. Почти никой не се ражда в достатъчно добри условия, нито пък получава най-подходящите тела за да развие и изрази същността си.

"Ако злото седи вън от нас, то има своето велико предназначение...". Значи мястото на злото не е в човека, а извън него. Ние като хора следва да се освободим от злото в себе си. Но въпросът не е само да сме добри, а това добро трябва да израстне и да придобие сила. За това ни помага външната среда. Ние сме като едно растение, а злото е част от почвата в която сме посяти. В началото сме само едно семенце, а Слънцето - нашата най-съкровенна същност е далечно и невидимо за нас. В редки случаи ние можем да усетим неговото влияние, долавяйки топлината му (Любовта). Приемането на тази топлина в себе си ни помага да растем, а почвата ни служи за опора. Преди да приемем тази слънчева топлина, у нас липсва привличането ни към Слънцето, желанието ни да го достигнем. Когато това стане, ние започваме да растем. Колкото повече растем, толкова в по-голяма степен усещаме неговата светлина, въпреки че все още се стремим към него, без да можем да го видим. Така ние преминаваме през различните пластове на почвата, т.е. съзнанието ни се издига през физическия, емоционалния и менталния план. И когато достигнем повърхността, средата се променя. Почвата се заменя от въздуха. Ние вече не само можем да видим Слънцето, което ни дарява с Живот, не само можем да усетим директно лъчите му, но пред нас се открива и светът наоколо - такъв какъвто в действителност е. Ние вече сме на нивото на Душата. Стъблото (Антахкарана) и корените ни (телата на личността - физическо, емоционално и нисшето ментално) все още ни придържат към долните светове, но ние вече сме ги надрастнали. Ние ставаме канал за връзка между Слънцето и световете на личността. После идва Освобождението, но това е друга тема. Тук вече аналогията с растението няма да ни помогне да разберем процесите които се случват, а почвата и злото, което е част от нея, повече няма да са ни нужни.

Играта някак си ни пречи да видим отговорностите си. Поемането на отговорност е изключително труден урок, защото изисква много самозаблуди да паднат и куп други неща.

Да търсиш страданията и да бягаш от тях, намирам за еднакво глупаво. Когато трябва те винаги ще те намерят. Нека да не чакаме страданията, когато е предвидено да се радваме. А пътят към Любовта е... Път през Любовта, Път с Любовта и Път на Любовта.

Да благодариш на Бога, разбирам като да полетиш към него. Това разбирам и като смирение. Да имаме вътрешния подтик и сила да се приближим. В това се изразява и истинското преклонение. Да осъзнаеш величието на Бог не е достатъчно. Нужно е всеки да проявява винаги, когато може това величие чрез себе си - всеки според възможностите си. Мисля, че от подчертаното става ясно. Развитие не означава слабите страни да станат още по-слаби, а да се превърнат в силни. Т.е. става дума за трансформиране на недостатъците в добродетели.

На мене това чувство на нищожност пред Бога ми е непознато, просто защото не се сравнявам с Него. Достатъчно ми е да осъзная Неговата необятност и съвършенство. Оттам нататък правя преценка на слабите и силните си страни и се старая да развия последните. Това наричам смирение - силата да развиеш слабите си страни. Смиряваш се защото осъзнаваш, че са слаби и, че е нужно да ги промениш. Осъзнаваш, че можеш да бъдеш малко по-добър и се стремиш да го постигнеш. Имаш път пред себе си - път който да следваш. И знаеш, че имаш силите да го извървиш.

"Щом дойде доброто и злото"- човекът има възможност за избор дали да се свърже с това добро или пък зло и да ги прояви чрез себе си. Разбира се ако по-често през живота си е избирал доброто, ще му бъде по-лесно да го избере отново; ако по-често през живота си е давал проявление на злото, за да прояви доброто ще му е нужна воля, твърдост и да положи повече усилия. Според тази вътрешна отзивчивост на човека към доброто или към злото, ние определяме човека като добър или лош. Добър казваме, когато този човек е по-склонен да проявява доброто в живота си, а лош - когато дава израз на злото. Но самият човек не е нито добър, нито лош, защото притежава възможността да прояви и двете. Ние трудно можем да преценим истинските мотиви на един човек, дали са добри или лоши. Следствията често не са такива каквито са мотивите. Трябва да се има предвид, че при проявяването на тези следствия влияние оказват множество фактори, а не само въпросните мотиви. Това да се преценяват точно обстоятелствата за да може намеренията да станат реалност е качество, което следва да се развива, но то не е определящо за това дали мотивите са добри или лоши. Изразът "пътят към ада е постлан с добри намерения", всъщност се отнася именно до това качество, а не до самите намерения. (Има и друго значение, но не е за тази тема). Преценката за това дали мотивите на човека са добри или лоши, при достатъчна честност към себе си, може да бъде направена сравнително лесно от самият човек. Оттам нататък, той трябва да се научи да претворява добрите си намерения и като положителни следствия, както и да се стреми да не дава израз на лошите мисли в себе си. Последното става чрез първото, т.е. лошите намерения биват естествено отблъсквани от човека, когато той съзнателно дава път на добрите.

Каква тема имало само ВСИЧКО И ЖИВО. А смисълът който влагам зад тези думи е, че ВСИЧКО ИМА СЪЗНАНИЕ (някакво, дори и неразбираемо за нас). С това разбира се нямам предвид, че примерно стола на който седя има съзнание, но атомите които го съставят имат. Това от своя страна означава, че тези атоми притежават Монада и душа. За елементални еволюции предшестващи минералното царство говорят много учения. Това е именно еволюцията през която минават частиците съставящи света, вкл. и нас самите. Не само, че всичко съществуващо е живо, но то съществува в един по-голям живот и от своя страна съдържа множество по-малки животи в себе си. Всъщност животът който протича през всичко това е един и същ, като разликата е в степента на осъзнаването му. Всичко създадено от Бог/Природата е съзнателно в някаква степен. Камъните, растенията, пясъкът, човекът, планетата като цяло, Слънчевата система, Галактиките... Защо не можем да създаваме живи (съзнателни) същности? Защото за да се прояви съзнание е необходимо притежаващата го същност да отговаря на определени съотношения изисквани от природните закони и най-вече на закона за аналогията, както по отношение на съставящата го материя и подживоти, така и по-отношение на подобието му със същността от която то е част. При клонирането е друго. Клонирането не се извършва от човека. Той само частично контролира този процес. Там необходимите съотношения се спазват. Това което хората са в състояние да създадат разчитайки единствено на собствените си творчески способности, няма как да е съзнателно в своята цялост, тъй като за това е необходима душа, а последната може да бъде създадена само от равнище по-високо от самата нея, но не и от човешкия ум. Човешкият ум може да сездава всякакви творения имащи възможността за "мислене" в рамките на предварително установени параметри, но не и за вземане на самостоятелни решения и разбиране. В по-тесен смисъл може да се приеме, че живо е само това което има душа. Така например човешките творения (произведения на изкуството, битови предмети, мисъл-форми, думи и др.), въпреки че са съставени от жива материя, в своята цялост нямат душа (т.е. съзнателен център около който да е организирана формата)

Различните етапи от еволюцията ни дават възможности да работим с различни енергии, според развитието ни. Овладявайки тези енергии и включвайки ги разумно в живота си, ние се усъвършенстване. Научавайки се да различаваме хармоничните от нехармоничните взаимодействия между енергиите, ние сме в състояние да използваме тези енергии за създаване на все по-красиви и смислени комбинации. Всяка следваща енергия ни дава не само повече свобода в живота (а свободата в живота е именно способността ни да реализираме творческите си възможности в него), но води и до по-голяма отговорност, защото тези енергии засягат във все по-голяма степен и останалите. На прага на новата епоха, в резултат от смяната на един космически цикъл с друг, човечеството получи достъп до нови енергии, някои от които навлязаха широко в живота ни. Откриването на някои други енергии изкуствено се осуетява, въпреки че космическите условия за това са настъпили. Причината е разбира се, че човечеството е изостанало в своето духовно развитие и още не е готово за тези енергии.

Човек трябва да се освободи от зависимостта си от света. Христос слезе за да покаже пътя за прекъсване на тази зависимост и за създаване на нова връзка между хората и Божествения свят посредством Любовта. Когато водим живота си на земята, без да сме обвързани с материалното, а сърцата ни са свързани с Божествения свят, ние всъщност доближаваме този свят до Божествения.

Според мене, нишката свързваща Божествения и физическия свят е светлината. И двата свята са съставени от определено съотношение между светлината и тъмнината. Колкото повече се приближаваме към Божествения свят, толкова повече светлината се увеличава за сметка на тъмнината. Говоря образно. Тъмнинната е неорганизирана (хаотична), неразумна, неподчиняваща се на Божествените Закони. Тази тъмнина следва да бъде преработена в светлина, да се намали тъмнината във физическия свят и да се увеличи светлината. Как? Отговорът отдавна е даден: чрез работа върху себе си. Същото съотношение между светлина и тъмнина съществува и вътре в човека (както и във всяка друга жива същност). Когато той води добродетелен, чист и разумен живот се проявява светлината; в обратния случай - тъмнината. Значи дори и да е в условията на физическия свят, ако вътрешното съотношение между светлина и тъмнина е много в полза на светлината, този човек може да се каже, че живее и в Божествения свят. Това е едно от тълкуванията на израза "в света, но не от света". Следователно, за да се почувстваме част от Божествения свят е нужно да усилим вътрешната си светлина. За последната Беинса Дуно използва думата "виделина", за да я отличи от външната светлина.

А можем ли да различим източника на нашата откровеност/"откровеност"? Защото често попадаме просто в един от капаните на егоистичната си личност, прикривайки истинското си отношение към другия под формата на "загриженост" и "искреност". Или пък се страхуваме, че той не е такъв, какъвто искаме; не прави това, което ние искаме да прави. Т.е. опитваме да му внушим нашите "непредубедени" представи. Нашата личност може да се уподоби на съд със замърсена и застояла вода и често тази вода в нашите собствени представи, приемаме едва ли не като еликсира на живота и се опитваме да убедим другите, че това е така, за да си го "докажем" на себе си. Разбира се докато не изчистим собственото си съзнание от всякакви отпадъци, как очакваме да напоим другите с "чистата си непредубеденост". Значи трябва да сме сигурни, че водата която предлагаме на другаря си не е застояла, а идва от извора - от дълбините на нашето сърце, от нашата душа. Нека всеки открил този извор в себе си, се приближи, да се огледа във водите му и да пие когато и колкото иска. А за тези, които още не са го намерили, можем да налеем вода в съдовете им и да им дадем да пият, но ако съдовете им не са чисти и водата ще бъде замърсена. Всеки трябва да поддържа собствения си съд чист, т.е. да открие извора и да го измие във водите му. Ние не можем да го заведем до извора. Можем да напълним вода в собственият си съд и да налеем от нашия в неговия. За да сме откровенни, нашия съд трябва да е добре почистен. Истината е, че в настоящето повечето хора просто преливат вода от един замърсен съд в друг, а извора дори и не го търсят.

Да се демонстрира щастие пред страдащите, което те скоро не могат да постигнат, не е проява на съчувствие и милосърдие. Но това не означава, че щастието не съществува. То е нормалното състояние на човешката душа. Състраданието е само една от формите на проява на Любовта, а "състраданието не плаче, а помага". Гледайки страданията на хората, очите на Любящият разбира се ще бъдат изпълнени със съчувствие, но също и с вяра и надежда. Не страдание се чете в тях, а загриженост за другите и съпричастност. Същите очи пред образа на радостта и красотата ще ликуват. Състраданието идва от съпричастността, страданието - от човешките несъвършенства.

Промяната на средата може да окаже голямо влияние. Много често най-обикновени ситуации и дребни неща от обичайното ни ежеднедие служат като спусък за задействане или поддържане на нашите навици, модели на мислене и поведение. Именно промяната в средата е в състояние да ограничи броя на тези провокиращи ни към стереотипно поведение фактори, и да ни даде по-голяма възможност да обновим мисленето и въобще живота си.

Мисли си за хубави неща - така поне няма да се страхуваш от мечтите си. Тъй или иначе самата мечта не е достатъчна тя да се реализира. Дори и да няма положени усилия от твоя страна за реализирането и някой друг ги е положил. И не винаги е възможно да знаеш кой е той.

Петелът защо го забравяш? Иначе отговорът е: няма първо . Това май се оказва много трудно да бъде прието. Самото допускане, че нещо е първо, противоречи на правилото на подобието: "Това, което е горе е подобно на това, което е долу". А изключение от това правило никой, никога не е наблюдавал, дори и освободилите се от материята на познатите ни светове (разбирайте различните Буди, Бодхисвати, та дори Планетарните и Слънчевите Логоси или още по-възвишените същности).

На вътрешните планове има достатъчно добри физици, музиканти, философи и др. източници на идеи с които може да се влезе във връзка при наличието на сходство. Но защо ли когато ни споходи някоя красива идея ние считаме цялата заслуга за своя собствена, само защото в главата ни не оттеква нечий глас подсказващ ни, че идеята е всъщност негова. Сходството във вибрациите на нашите мисли, подсилени от сърдечният ни устрем може да ни свърже и с сътрудници/наставници и на физически план, но далеч по-лесно е това да стане на висшите ментални равнища в медитация (поне що се отнася до източници от които да черпим идеи). Тогава може и да не различим кои са тези източници, но в крайна сметка важно е да осъзнаем и преценим самите идеи и да им придадем конкретна форма.

Синхроничността е също хармония, често по хармонична от колкото можем да си представим. Въпросът е, че виждаме само част от цялата картинка и не можем да осъзнаем съществуващите връзки и зависимости. Това състояние където липсва хармония или тя е слабо проявена е хаотично. Но хаосът в още по-голяма степен изключва синхроничността, а лично при мене синхроничността ми е носела само удобства. Пък и не се притеснявам ако не мога да разбера напълно нещо, което ми се е случило.

"Няма свидетели" предполага, че дървото е откъснато от всичко останало, няма никаква връзка с него. Т.е. по отношение на дървото, не съществува нищо друго. Тогава остава въпроса дървото е паднало, спрямо какво? За падането е нужно отношение с нещо външно, което отношение да се промени. Самата промяна на това отношение е свидетелство. Значи имаме в условието твърдението, че това отношение съществува и се променя - "паднало е дърво" и че това отношение не съществува - "няма свидетели". Игнорирайки възможността за грешка в условието, остава варианта и двете му части да са едновременно верни, но да се отнасят до различни аспекти от съществуването на дървото. На външен план това дърво съществува взаимодействайки си с всичко останало, но неговата същност няма нищо общо с този външен план, защото за нея той е илюзорен и съществува единствено вътрешно единство. Дървото пада само във феноменалния свят. Там може да има свидетели, но като част от този феноменален свят, те също са илюзия, т.е. нямащи нищо общо със същността, където всичко е единство. Ако се абстрахираме от това, че абсолютно единство и достигане до крайната същност на творението няма как да бъдет достигнати, разсъжденията ми се струват логични, но не носещи реални знания. Стигаме отново до въпроса с причините. Несъществуващото не може да бъде причина. Щом има следствия, има и причина. Не само Духът, но и Материята е вечна. Духът проявявайки се принуждава Материята да приема различни форми и движения. Духът и Материята няма как да бъдат разделени. Всъщност абсолютна причина за всичко съществуващо няма как да се намери, защото това би било в разрез с вечността. Веригата от причини (пък били те и относителни) може да се проследи назад в миналото и се губи в безкрайността. Всичко съществуващо представлява комбинация от Дух и Материя в различно съотношение помежду си. Взаимодействието съществува, но взаимодействащите си елементи (Духът и Материята) и времето, когато това взаимодействие се е осъществило за пръв път (абсолютната причина) не могат да бъдат изолирани, защото се губят в безкрайността. Съществуват безброй степени на материалност и духовност, а редицата на причини и следствия също е безкрайна в миналото и бъдещето. Да се достигне до абсолютните границите е невозможно. Следствията са налице, а причините са неоткриваеми. Значи ли това, че те не съществуват?

Идеята е осъществима. Билколечение, акупунктура, психология и консултация насочена към възстановяване на емоционалния, физическия и енергиен баланс, извършени под лекарско наблюдение, общо взето са достатъчни като за начало. Аз лично поддъжам позицията, че за човек търсещ помощ, винаги може да бъде направено нещо. Дори и състоянието му да е неличимо, то поне може да се направи опит да бъде облекчено - физически или емоционално. Кармата е нещо с което трябва да се съобразяваме, но само ако можем да я четем и познаваме закона. Иначе можем да се стараем да не предизвикваме нова отрицателна карма, но не и да спекулираме с това как ще се прояви вече узрялата. Новата епоха предполага нови форми и нови възможности и именно груповата дейност е отличаващият я акцент. Идеята е добра и осъществима. Засега мога само да ви пожелая успех и да следя с интерес развитието и, тъй като с лечителството не съм на ти, но зная, че много от вас са лекари и интересуващи се от алтернативни методи за лечение и ще се справят.

Духовността и стъпването на земята - аз лично съм за това да се наблегне сериозно и на двете, а не да се търси баланс при който и двете да са половинчати. Всъщност духовният човек е стъпил по-здраво на земята от "недуховния", но имам превдид този духовен човек, който е осъзнал, че проявлението на духовното в ежедневния живот е в действителност един от най-важните критерии за развитие. Човек свързал се с духовното не само на емоционално равнище, но и със своята мисъл изпълнена с Любов винаги ще предпочете да използва светлината идваща от неговата душа за да освети земния живот, вместо да стои и да я съзерцава потънал в мистичен екстаз. Този пък, който е заключил своите най-висши чувства дълбоко в сърцето си, нямащ интерес към проблемите на хората, неизпиващ разбиране и милосърдие, неспособен на съчувствие, състрадание и всякакви други прояви на Любовта - този човек, дори и да смята, че е постигнал върховете на мисълта, потънал в собствените си абстракции, никога няма да прекрачи тази граница, правеща го практически всевиждащ и всезнаещ по отношение на всичко случващо се на земята. Защото за това е необходима обединяващата сила на Любовта, а тя е немислима за тези, които гледат на света като на нещо незаслужаващо вниманието им.

Разумен човек може да бъде всеки. Да се държат разумно не е приоритет единствено на някаква избрана група хора, но всеки може да прояви разумността, ако просто го пожелае. Тогава чрез личния пример и чрез силата на мисълта, ние ще допринесем поне малко за утвърждаване на разумни отношения между хората, основани на любовта и разбирателството.

Сега ще напиша някои неща, но с предварителната уговорка, да не ги тълкувате задължително като аргументи срещу откровеността или за затварянето на човека в себе си. Въпросът е до целесъобразност и баланс. Какво имам предвид? Фактът, че споделянето води до разреждане на енергията. Ако възнамеряваме да извършиме някаква работа, споделянето на това ни намерение ще ни затрудни и ще намали шансовете ни да я свършим. Това в повечето случаи остава незабелязано. В мълчание енергията се нагнетява и ползата от нея многократно се увеличава. Това разбира се може да доведе до генериране на свръхнапрежение с което да не можем да се справим. Както казах нещата опират до способността ни да запазим баланс. Споделянето може да дойде в момент когато това вече няма да се отрази на работата ни или тя вече е свършена (в последния случаи това може да се изтълкува и като самоизтъкване, но не е задължително да е такова). За мене откровеността не означава отвореност, а искреност. В по висш смисъл откровеност е искреност и истиност, съчетана със справедливо отношение към нашия събеседник. Последното е нужно за да не го натоварим или нараним незаслужено дори и думите ни да са верни. Преценката, дали споделяйки нещо спазваме тези принципи всеки сам си я прави.

Какво значи да си бунтар и защо трябва да го противопоставяме на смирението? Бунтар в положителен смисъл е всеки, който се стреми да промени нещо което счита за неправилно, несправедливо и не в реда на нещата. Вярно е, че в повечето случаи се бунтуваме срещу неща които се заблуждаваме, че попадат в категорията на описаните, но това не означава, че понякога бунтът не може да бъде оправдан. Смирението е намясто само когато се отнася до справедливостта, до доброто. Когато видим несправедливост ние не можем да бъдем смирени пред нея. Смирението може да имаме по отношение обстоятелствата около тази несправедливост, по отношение на правото на извършителя да действа според своя избор, но не и по отношение на самата несправедливост, защото това би означавало да се преклоним пред злото.

Зависимост е когато не можеш без нещо или най-малкото чувстваш нервно напрежение и раздразнение, ако това което желаеш не се осъществи. Днес нямаше ток до 15 ч. и въобще не ми направи впечатление. Ако имаше ток сигурно щях да отделя известно време пред компютъра. Освен това човек може да прекара 2 часа пред компютъра и 5 пред телевизора и тогава този човек няма да бъде определен като зависим. Но например аз мога да си изтегля всеки филм, който пожелая и да го гледам вместо пред телевизора, на компютъра (в момента рядко го правя, но имам тази възможност). Така ако изгледам 2 филма на компютъра вместо на телевизора, вече съм в категорията "зависими". Мога да прочета и някоя книга. Разбира се предпочитам да е на хартия, въпреки че за това трябва да я намеря и купя (да оставим настрана въпроса, че най-близката сносна книжарница е в Бургас, т.е. ще е необходимо да отделя известно време и средства, което не е кой знае какъв проблем, но все пак е пречка), а и в България се издават твърде малко заглавия. Та за това често ми се случва да си свалям някои книги на английски и да ги чета на компютъра, просто поради липсата на алтернатива. Ако добавим, и музиката която си пускам на компютъра, дори и когато не съм пред него (защото както и при филмите мога да си сваля почти всичко)... А и както беше казано, мога да си намеря всякаква интересуваща ме информация и ред други неща. Въпросът за зависимостта опира до ползите и вредите и до това доколко можеш да намериш алтернатива. Честно казано алтернатива на компютрите (вкл. интернет) трудно може да се намери по отношение на всички възможности, които те предоставят, но и възможностите които интернет и компютрите предоставят, далеч не покриват всички аспекти от живота.