Станимир

На 2 Септември През 1829 г. в Одрин е подписан “Одрински мир” – договор, сложил край на Руско-турската война, провела се от 1828 г. до 1829 г. По силата на този акт Османската империя се задължава да изпълни условията на Акерманската конвенция от 1826 г. и да отстъпи на Русия областта по долното течение на р. Дунав и по Кавказкото крайбрежие на Черно море. Заедно с това тя разрешава на руски граждани да търгуват свободно из обширните й пазари, свободно корабоплаване през Проливите и пр. Със специални клаузи се признава вътрешната автономия на Сърбия, както и на двете дунавски княжества - Влашко и Молдова. Гърция също получава автономия. Единствено непроменено остава положението на българския народ, който не крие голямото си разочарование от този факт. Поради това, след оттеглянето на руските войски от Балканския полуостров, значителни части от българското население от Източна България напускат родните си места и се заселват във Влашко, Молдова и Южна Русия. През 1877 г. Военният съвет, свикан от Главната квартира на руската армия в с. Пордим, Плевенско, приема плана за Третата атака на Плевен. В с. Пордим пристига и румънският княз Карол. През 1944 г. е назначено е правителство на Константин Муравиев (БЗНС “Врабча 1”). Правителството включва в състава си: по трима министри от БЗНС “Врабча 1”, от Демократическата партия и от Народната партия; три кресла са оставени за ОФ, който не ги заема; за пръв път са назначени министри без портфейл: Никола Мушанов, Димитър Гичев и Атанас Буров. През 1954 г. в периода 23 август - 2 септември се провежда съдебен процес срещу о. з. ген. Иван Вълков и група от 10 бивши офицери от Министерството на войната, натоварени през 1923-1925 г. с "разузнаване и париране действията на БКП и БЗНС". Пред съда те отговарят за убийствата на земеделци, комунисти и безпартийни в този период. Върховният съд осъжда Иван Вълков и още шест души на смърт, а четирима - на 15 г. затвор. След обжалване Президиумът на Народното събрание заменя смъртните присъди с 20 г. затвор, макар че оценява решението на Върховния съд като справедливо и правилно. Иван Вълков Вълков е политически и военен деец, ген.-лейтенант. Роден е в гр. Казанлък на 19 януари 1875 г. Завършва Военното училище в София, след това продължава образованието си в Артилерийската и Генералщабната академия в Санкт Петербург. Взема участие в Балканската война 1912–1913 г. и в Първата световна война 1914–1918 г. Той е сред инициаторите за създаването на Военния съюз (1919 г.). Като един от неговите ръководители Иван Вълков взема активно участие в подготовката и осъществяването на държавния преврат на 9 юни 1923 г. Заема поста военен министър в правителството на проф. Ал. Цанков (1923–1926 г.) и в началото на управлението на А. Ляпчев (до 1929 г.). Като такъв организира разгрома на Юнското и Септемврийското въстание през 1923 г. и репресиите след априлския атентат през 1925 г. От 1929 г. до 1934 г. е пълномощен министър в Рим, с което приключва активната си политическа дейност. През 1954 г. е осъден на смърт, но поради напредналата му възраст присъдата му е заменена с доживотна. Иван Вълков Вълков умира през 1962 г. Родени: През 1847 г. - Димитър Г. Греков – български държавник. Завършва право във Франция. Участва в Учредителното народно събрание, което приема Търновската конституция. Министър на правосъдието в първия български кабинет (на Атанас Буров, 1879 г.), във втория (на митрополит Климент, 1879 г.), в седмия (на ген. Соболев, 1882 г.); след това е министър на външните работи в кабинета на Стамболов (1890-1894 г.). Сам съставя кабинет, ръководи Министерството на външните работи през 1899 г. Димитър Греков има принос за полагане основите на правосъдието в България. През 1886 г. той, заедно с К. Стоилов и К. Калчев, е натоварен от Великото Народно събрание да обиколи кабинетите на Великите сили по въпроса за избиране на княз на България. Тази депутация подготвя избора на княз Фердинанд. След смъртта на Ст. Стамболов Димитър Греков е провъзгласен за водач на стамболовистката партия. Умира на 25 април 1901 г. в София. През 1896 г. - Асен Христов Йорданов - български и американски летец и авиоконструктор. Завършва гимназиално образование в София. Конструира планер, с който лети за първи път в България (15 февруари 1912 г.). През 1912 г. учи в Пилотското училище в Етан, Франция. По време на Балканската война (1912-1913 г.) е авиомеханик, а по време на Първата световна война (1914-1918 г.) - летец пилот. През 1915 г. построява самолет с оригинална конструкция. От 1921 г. е в САЩ, където работи като летец конструктор, пилот изпитател, а по-късно - конструктор в известни американски авиационни заводи. Конструира самолет ДС-3, произвеждан в САЩ и СССР (бивш) по лиценз като ЛИ-2. Работи в областта на методиката на летене в сложни метеорологични условия и на радиоелектрониката. Един от създателите на гражданската авиация на САЩ. Автор на оригинални трудове (на английски) в областта на авиацията: "Вашите крила" (1938 г.), "През облаците" (1938 г.), "Безопасност при полета" (1941 г.), "Авиационен речник" (1942 г.) и др. Асен Христов Йорданов умира на 18 октомври 1967 г. в Харисън, САЩ. През 1922 г. - Таня Николаева Масалитинова - българска драматична актриса, дъщеря на Н. О. Масалитинов. Учи живопис в Художествената академия (1941-1943 г.), завършва театралната школа към Народен театър (1945 г.) в София. През 1966-1967 г. специализира режисура в СССР, Полша и Чехословакия. От 1946 г. до пенсионирането си работи в Народен театър “Иван Вазов”. Роли: “Домът на Бернарда Албар”, “Три сестри”, “Егор Буличов и другите”, “Огненият мост”, “Бягство” и др. Поставя “Милият лъжец”, “Професия за ангели”, “Служебен роман”, “Мъж на чиния” и рециталите “В името на народа”, “Сто години самота”, “Люляци и палачинки” (2002 г.) и др. Участва в радио и ТВ театър, в ТВ филм “Отрова в извора” (1978 г.). След пенсионирането си не прекъсва активна творческата си работа - играе в частния пътуващ театър “Перпетуум мобиле” заедно с колегите си Славка Славова и Георги Георгиев-Гец. През 2001 г. става почетен гражданин на София, а през 2002 г. е наградена с орден “Стара планина”, Първа степен. През 1957 г. - Георги Кирязов Рупчев – български поет, преводач. Завършва българска филология в СУ (1982 г.). Дебютира през 70-те год. във в-к "Средношколско знаме" и сп. "Родна реч". Публикува в първите самиздатски броеве на алманасите "Мост" и "Глас". Превежда: "Песен на Песните", текстове на "Пинк Флойд", Дж. Ленън, Т. С. Елиът, А. Ахматова, О. Манделщам. Съчинения: "Уморени от чудото" (1982 г.), "Смяна на нощната стража" (1987 г.), "Смъртта на Тибалт" (1989 г.), "Силните на нощта" (1991 г.). Починали: През 1889 г. - Захари Стоянов (Джендо Стоянов Джедев) - български революционер, общественик и държавник, публицист и журналист. Роден през 1850 г. в с. Медвен, Бургаско. Участва в организирането на Старозагорското въстание (1875 г.), включва се активно в подготовката на Априлското въстание (1876 г.) като апостол от IV революционен окръг, близък съратник на Г. Бенковски. Участва в събранието на Оборище, след обявяването на въстанието обикаля селата с Хвърковатата чета на Бенковски. На 19 май 1876 г. е арестуван край с. Терзийско, Ловешко, прехвърлян е в различни затвори; през септември въдворен в родното си село. От 1878 г. до 1881 г. работи като писар в Апелативния съд в Русе, член на Търновския окръжен съд, следовател в Русенския окръжен съд. Обявява се срещу преврата и политиката на Александър I Батенберг. Издава брошурата “Искендер бей”, след което е уволнен и принуден да напусне Княжество България. Установява се в Пловдив, където се изявява като общественик, журналист и писател. Организира първите тържества в памет на Христо Ботев и Хаджи Димитър. Един от идеолозите и организаторите на Съединението (1885 г.). Депутат е в IV Народно събрание (1886 г.), подпредседател (1887 г.) и председател (1888-1889 г.) на V Народно събрание. Книжовната си дейност започва с публицистика. Оставя огромно по обем и значение публицистично наследство. В Русе участва в издаването на в-к “Работник” (1881 г.). През 1885 г. издава самостоятелно в “Борба”. Един от редакторите на в-к “Свобода”, “Братство”, сътрудник на в-к “Народний глас”, “Независимост”, “Кукуригу” и др. Събира спомени, главно на живи участници в революционното движение, документи, проучва възрожденския печат. Натрупаният материал използва в книгите: “Васил Левски” (1883 г.), “Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата (1867-1868 г.)” (1885 г.), “Черти от живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов” (1885 г.), “Христо Ботйов” (1888 г.) - пръв опит за биографичен роман в българската литература. Най-значително му произведение е монументалната епична творба “Записки по българските въстания”, в която са отразени подготовката, избухването и потушаването на Старозагорското и Априлското въстание. Стоянов събира и издава под своя редакция “Съчинения” на Любен Каравелов (8 т., 1886-1888 г.) и “Съчинения” на Христо Ботев. През 1996 г. - Георги Георгиев-Гец – български драматичен и филмов актьор. Роден на 4 декември 1926 г. в с. Разпоповци, Търновско. От 1953 г. до 1991 г. играе в Народен театър "Иван Вазов". В киното дебютира през 1951 г. във филма "Утро над родината". Гец е сред най-популярните и снимани актьори. Участва във филмите "А бяхме млади","Най-дългата нощ", "Войници на свободата", така и в приключенския жанр - "Златният зъб", "С пагоните на дявола" , "Няма нищо по-хубаво от лошото време", "Игрек 17" , "Пътят към София", "Един ден аванс". Характерна особеност за изкуството му е да запазва личното си присъствие и обаяние във всеки пресъздаден персонаж. Снима се още в: "Под игото", "Наша земя", "Границата, "Татул", "Последна проверка", "Селянинът с колелото", "Последният ерген", "Зарево над Драва", "Допълнение към ЗЗД", "Матриархат", "Сами сред вълци", "Трите смъртни гряха", "Милост за живите","Най-тежкият грях ", "Право на избор" (1989 г.), "Под игото" (ТВ, 1991 г.), "Кръговрат" (ТВ, 1993 г.). Синът му Иван Георгиев го описва така: "Баща ми беше демократичен по дух, но наивен човек. Вероятно не е съзнавал точно какъв характер има организацията като идеология и страшно се радвал, че ще има униформа, с която да ходи на училище. Беше импулсивен и искаше да направи най-голямото. От това си патеше цял живот. Но в крайна сметка то му помагаше да бъде голям актьор." А ето какво пише Григор Николов във в-к „Сега”: Гец отказал роля на Еторе Скола “Родното село на големия актьор Георги Георгиев - Гец е Разпоповци. То е само на 4 километра от Елена. Основано е от поп Мартин в края на ХVIII в. Еленският бей харесал младата попска жена и я отвлякъл за харема си. Мартин хвърлил расото, сбрал чета, заловил бея и го зазидал в пещера, за назидание - с жена си. Тази случка дава и името на гневното село. Наследникът на поп Мартин, Петко Хълбюв, имал син, също Мартин, който се подписвал Мартин Разпоп. Той пък допълнил родословното дърво със синове - Станьо и Петко, и дъщеря Мария. Станьо Мартинов е дядо на Емилиян Станев. За него съпругата на писателя Надежда в "Дневник с продължение" предава спомените на чародея на словото - дядо му направил първата фалшива тарапана (монетарница) в Еленско и сякъл фалшиви меджидии - турски сребърни пари. Големият актьор произхожда от рода на поп Мартин и всички негови предшественици са си Мартинови. Дядо му Георги, на когото Гец е кръстен, бил един от първите килийни учители в селото. Баща му Иван Мартинов, 18 години изхранвал челядта си като градинар-гурбетчия в Румъния. Цялата работа по къщата лягала на женските плещи на майка му Денка. Неизвестно по каква причина обаче синът се казва Георги Георгиев. Любопитен е фактът, че в Разпоповци, село с 62 къщи, пръснати в Балкана, през 40-те години на миналия век всички са играли театър и са правили по 5-6 постановки през зимата. По време на представление двете кръчми със звучните имена "Кръчмата на бедните лордове" и "Долу репарациите" затваряли. И всички отивали на "театро". Самодейните актьори са гостували по Златарица, Елена, Горна Оряховица, че и във Велико Търново. Първата роля на Георги Георгиев е барон Скарпия от "Тоска" от В. Сарду. Тук трябва да се спомене, че режисьор е Иван Петров, бъдещия художник и професор в Художествената академия, а Гец е ученик в 12 клас на Еленската гимназия. Партньорка е братовчедка му Вичка, която е Тоска. Вместо да го удари в гърдите с юмрук, както правела на репетициите, тя забила в него кухненски нож Гец паднал, спуснала се завесата, но скрила само колената му, а той, ранен, останал проснат пред публиката. Изправил се по завесата и се скрил зад нея. Георги два пъти е късан на първия тур на кандидат-студентските изпити във ВИТИЗ. В ония години, когато беше престижно да си актьор, и скъсаните кандидати на славата помпаха самочувствие: "И Гец са го приели от трети път!" Докато следвал, цяло Разпоповци го подкрепяло с пари и колети. Пристигнал в София при проливен дъжд и тогава предусетил, че ще му върви по вода. След ВИТИЗ специализира в Москва и веднага след завръщането си е назначен в Народния театър. Назначава го проф. Филип Филипов, който режисира в Народния театър и чийто клас е завършил. Там заварва Иван Димов, Зорка Йорданова, Константин Кисимов, Владимир Трендафилов, Никола Икономов, а първите му партньори са Георги Калоянчев, Апостол Карамитев и Любомир Кабакчиев. Същият Филип Филипов го кара да прекъсне гостуването си в Индия за Седмицата на българското кино, за да играе 10 минути в "Почивка в Арко Ирис" във Велико Търново, където Народният гастролира. И киното не остава базразлично към Гец. В третия български филм, сниман след 9 септември, "Утро над родината", 1951 г., играе Шлосера. Зареждат се "Неспокоен път", "Осмият", "Селянинът с колелото", "Зарево над Драва", "Равновесие" и много други. Желан актьор е от 31 режисьори. Синът му Иван Георгиев е изчислил, че от общо 300 филма, снимани от 1951 до 1990 г., баща му е играл в над 70 от тях. Шест пъти е вземал първа награда на Варненския кинофестивал. Големият му шанс е след "Селянинът с колелото". Легендарният италиански режисьор Еторе Скола го кани да играе главната роля във филма си, който стана световен хит - "Грозни, мръсни и зли". Павел Писарев, тогава шеф в кинематографията, му казва: "Гец, няма да те спрем." Но италианецът му дал 6 месеца да научи италиански. Актьорът преценил, че ще има проблеми с езика, а не искал дубльор и отказал. Съпругата му Цена е завършила "Славянска филология", но никога не работи по специалността. Срещат се на снимките на "Под игото". Тя става негов "домашен режисьор" - първа ще разучи ролите и ще ги запамети. Гец винаги се вслушвал в нейното мнение и знаел, че една роля е "станала" когато Цена е одобрява. Вярната й оценка се предала и на режисьорите Людмил Кирков и Зако Хеския. Те често питали по повод нов сценарий: "Цена прочете ли го. Какво каза?" Тъщата на Гец е македонка, а тъстът му - Михаил Николов, е офицер от Шумен. След 9 септември набързо го пенсионират, защото войнишкият комитет избрал него за командир на полка, а не някой "заслужил" партизанин. Свирил на цигулка, научил няколко езика. Синовете - Даниел и Иван - са колкото галени, толкова и строго възпитавани в семейството. Това, което баща им ненавиждал, било лъжата. Един ден Даниел излъгал, че ходил да решава задачи, а бил с приятели. И Гец му отвъртял такъв шамар, че се блъснал в гардероба и му потекла кръв от носа. После Гец разправял: "Сърцето ми се късаше, но не идва някак си, тъкмо съм го ударил и да започна да го целувам." Веднъж на Даниел му дали да прави класно на тема "Моят татко". И той написал: "Моят татко е артист. Той сутрин много рано излиза, вечер много късно се връща. Къде ходи - не се знае!"”

Или знанието е в теб и го разкриваш чрез дълъг (вечен) път на развитие. След като знанието бъде осъзнато, то трябва да бъде приложено и разбирането му утвърдено чрез живота. Тогава човек разбира, че знанието всъщност е част от него.

Мисъл на деня - 31 Август 2008 г. „Светлината, която аз възприемам от Слънцето, могат да я приемат и камъните, и растенията, и животните, но важно е, че аз зная как да я възприемам и да храня с нейните лъчи клетките на своя мозък, а малките буболечици това не могат да направят. Те казват, че това не е заради тях. За да възприемат светлината, както аз я възприемам, те трябва да изменят своята форма.” Из Но Аз ще погледна, 32-ра НБ, 29.VIII.1937 г.

На 31 Август: През 1874 г. с излизането на 29-ти брой на вестник "Източно време", той се обособява като български. Преди това вестникът се нарича "Источно време" ("The Levant Times") и е българско издание на англо-френския вестник Левант таймс". Той е седмичник, изразител на английската политика в Близкия изток. Излиза в Цариград от 1874 г. до 1877 г. Редактори на вестника са П. Сандов, Др. Цанков, Хр. Ваклидов, В. Мачуковски, Н. Генович, Д. П. Минков и др. През 1885 г. излиза последният брой на в. “Южна България” – орган на източнорумелийската Либерална партия. Излиза в Пловдив, веднъж седмично от 6 януари 1883 г. Основател и главен редактор е Г. Бенев. Сътрудници: И. Салабашев, Гр. Караджов, Сл. Кесяков, д-р П. И. Данчов, З. Стоянов и Д. Тончев. Средствата за издаването му се събират от депутати в Областното събрание, а програмата му е да защитава интересите на отечеството, “като се грижим за опазване на солидарността ни като един неразделен народ”. Когато в Пловдив се създава Българският таен централен революционен комитет (БТЦРК), вестникът се включва в подготовката на съединението на Северна и Южна България. Възприема становището, че оставането на княз Александър на българския престол е необходимо за укрепването на българската държава. Вестникът следи и положението в княжеството, помества информации за най-важното в международната политика, отделя внимание на просветата и икономиката, защитава българското население в Македония. През 1903 г. българското правителство изпраща нота до Великите сили за отблъскване на евентуално османско нападение срещу България с армейски части. През 1915 г. България получава трета нота от Антантата, в която й е предложена "безспорната зона" от Вардарска Македония в замяна на нейната ненамеса. На 14 септември Антантата обещава съглашенските войски да окупират "безспорната зона" като гаранция за предаването й на България. През 1916 г. Фелдмаршал фон Макензен утвърждава българския план за настъпление на 3-а армия в Добруджа. През 1921 г. българското правителство отговаря на връчения на 2 август ултиматум на Междусъюзническата контролна комисия за разформироване на въоръжените сили. През 1944 г. премиерът Иван Багрянов предлага българска делегация, водена от него, да замине за Москва за решаване на спорните въпроси. На съветски военни в Румъния са показани арестувани немски войници в България. Решено е да не се оказва съпротива на съветската армия, ако навлезе в България. Спира се прилагането на антиеврейското законодателство и е отменена по-голямата част от Закона за защита на нацията. През 1945 г. с решение на Министерския съвет 9 септември е обявен за "Ден на победата" и общонароден празник. През1946 г. в България е публикуван Закон за здравна защита на майчинството и детството. Родени: През 1869 г. - генерал-майор Константин Кирков, изтъкнат военен педагог и командващ българския военноморски флот от 1914 до 1920 г. След завършването на Априловската гимназия той постъпва във Военното училище по военната специалност артилерия. През 1889 г. вече като подпоручик е назначен за командир на батарея в 4-и артилерийски полк, а по-късно служи в Софийския арсенал и планинската артилерия в Берковица като завеждащ материалната част. Скоро след това е изпратен да се учи в Апликационната артилерийска школа на италианската военна академия в Торино. Завършва през 1892 г.и се завръща като артилерийски инженер. Назначен е за преподавател-инструктор по артилерията във Военното училище, където изявява качествата си на методист и педагог. Разработва редица педагогически трактати, които му определят мястото на изявен теоретик. Няколкогодишната му преподавателска дейност е високо оценена и е назначен на командирски длъжности в артилерията на гарнизоните в Стара Загора и Видин. По време на Балканските войни е началник на Видинската крепост, която по време на Междусъюзническата война с 25 оръдия успешно отбива сръбските удари. През 1914 г. вече като полковник е назначен за началник на българските морски войски. Под негово ръководство през Първата световна война флотът успешно се бори с руските атаки към варненския порт. За цялата си командно-организаторска и педагогическа дейност е награден с различни отличия. Изведен в запаса със званието генерал-майор. През 1919 г. - Амрита Притам - индийска писателка, преводачка и общественичка. Авторка е на повече от 30 книги. Пише и превежда на езика пенджаб. Посещава многократно България. Посвещава на България един от очерците в книгата си "Пътепис" (1978 г.). Популяризира в Индия поезията на социалистическите страни. От български език превежда творби на Хр. Ботев, Ив. Вазов, Елин Пелин, Й. Йовков, Хр. Смирненски, Гео Милев, Дора Габе, Е. Багряна, Мл. Исаев, Блага Димитрова, Ст. Пенчева и др. Издава "Избрани стихотворения" (1960 г.) от Н. Вапцаров. Печели Индийска литературна награда "Баратия Джанпит" (1982 г.) и Международна литературна награда "Н. Й. Вапцаров" (1979 г.). През 1925 г. - Атанас Наковски - български писател белетрист. Завършва Стопанския факултет през 1949 г. За пръв път публикува през 1946 г. във в-к "Литературен фронт". Работи във в-к "Студентска трибуна" (1947-1948 г.), Радио София (1949-1958 г.), редактор, завежда отдел "Белетристика" и главен редактор в издателство "Български писател" (1958-1975 г.). От 1975 г. е зам.-главен редактор на сп. "Септември" (1975-1989 г.). Наковски е автор на разкази, повести, романи, произведения за деца. Започва творческия си път с разкази, постепенно се насочва към повестта и краткия роман. Съчинения: "Разкази" (1949 г.), "За три дни" (1955 г.), "Просено зърно" (1957 г.), "Мария против Пиралков" (1962 г.), "Грапавини" (1963 г.), "Улица над реката" (1964 г.), "Безкрайната улица" (1968 г.), "Без сенки" (1970 г.), "Бреговете на реката" (1971 г.), "Да достигнеш края" (1972 г.), "Светът вечер, светът сутрин" (1973 г.), "Катастрофата" (1982 г.), "В епицентъра на една омраза. Роман" (1983 г.), "Криминални романи" (1985 г.), "Върхът на айсберга" (1986 г.), "С любов и без любов, или разминаване на полюсите" (1989 г.) и др. С най-новите си романи "Миражи", "Спирала", "Зловеща вселена" създава галерия от образи на прехода към демокрация: политикани, гешефтари, хитреци и деградирали хищници. През 1927 г. - Лада Анто Бояджиева - българска режисьорка. Завършва журналистика в Париж и режисура във ФАМУ, Прага. Работи в студия за хроникални документални, за научнопопулярни и за игрални филми. Сценарист и режисьор на своите филми, тя започва с "Аз съм трактористка" и "Златните ябълки", в които търси героизма на ежедневието от първите следдеветосептемврийски години. По-късно Бояджиева допринася съществено за развитието на българските изкуствоведски филм: "Ахейци" (1961 г.), "Завръщането на иконите" (1965 г.). Във филма си "Каменни джунгли" прави обобщение за непреходните стойности в изкуството. В Студия за игрални филми снима "Завръщане" (1967 г., премиера през 1989 г.), "С особено мнение" (1970 г.), "Вятърът на пътешествията" (1972 г.), "Виза за океана" (1975 г.). Втора награда за филма "Две срещи" (Кюстендил, 1971 г.); Получава награда за най-високо постижение в документалния филм за "Достойнство" (Варна, 1971 г.). Умира на 27 октомври 1988 г. в София. През 1931 г. - Ангел Заберски - български композитор, аранжор и вокалист. Завършва Вокалния факултет на Българската държавна консерватория в класа на проф. Хр. Бръмбаров (1955 г.). Работи като музикален редактор в редакция "Забавна музика" на Българско радио (до 1974 г.). В началото на 60-те години участва във вокалния квинтет "Приятели на песента". Заберски е един от основателите на Школата за естрадни певци при Българско радио и преподавател в нея, главен художествен ръководител на Естрадния факултет при БДК (1974-1984 г.). Член на СБК. Автор е на политически мюзикъли, вокално-инструментални произведения ("Оратория за деветте кръга"), оркестрови творби ("Рапсодия за духов оркестър"), телевизионни мюзикъли ("В Чинцано всичко е спокойно"), детски и хорови песни, музика към документални филми. Неговите естрадни песни се изпълняват от Георги Кордов, Райна Денева, Лили Иванова, Бисер Киров, Мими Иванова, Панайот Панайотов и др. Някои от оркестровите му пиеси представляват съчетание на фолклорни мотиви и елементи от джаза ("Спомен от Странджа", "Тракийски акварел"). Песни на Заберски са издавани на плочи в Канада, Полша, Чехословакия и Куба. Албуми: "Избрани песни" (1982 г., 1983 г.), "Звезден миг" и др. През 1933 г. - Александър Василев Лилов - български общественик, един от идеолозите на БКП (БСП). Член-кореспондент е на българската академия на науките (БАН) от 1989 г., професор и доктор. Завършва гимназия в Белоградчик през 1951 г. От 1962 г. е член на бюрото на ЦК на ДКМС, секретар на ЦК на ДКМС в периода 1963-1966 г. До 1969 г. е аспирант в Академията за обществени науки при ЦК на КПСС. Защитава дисертация в Катедрата по литературознание и изкуствознание. От 1969 г. е в апарата на ЦК на БКП. През 1971 г. е избран за кандидат-член на ЦК на БКП, а от юли 1972 г. е член на ЦК. Следващата година е секретар на ЦК, от 1974 г. - член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП. Народен представител в IV и VI Народно събрание; депутат от листата на БСП след 1989 г. През 1971 г. издава книгата "Критика на съвременните буржоазноестетически концепции за природата на изкуството". Председател е на Висшия партиен съвет на БСП в периода 1990-1992 г.

То в тези времена, какво ли е било наред - робството, религиозните гонения, войните, беззаконието... Не се ли радваш, че нещата се променят? А и както спомена Максим, нека не забравяме, че през няколко прераждания човек сменя пола си. Тогава обикновенно на преден план излизат тези качества, които в живота си от противоположния пол, човекът е неодоценявал или потискал.

Аз в нито една моя дума не съм отрекъл важната (дори водещата) роля на сърцето за постигането на хармония. Но не трябва да се принизява ролята на ума в това отношение и затова му обърнах повече внимание. Егоизмът е резултат от проявата на низшите чувства и мисли. В действителност между мислите и чувствата съществува взаимообусловеност и зависимост и пълното им разделяне е невъзможно.

Нима манипулацията може да се оправдае от това, че манипулирания би могъл да я отхвърли? Манипулиращият винаги действа с нагласата, че това няма да се случи. Жените не проявяват агресия, само защото са физически по-слаби. Всъщност като цяло жените са по-склонни от мъжете към завист и злоба, а това е скрита форма на агресия. Това е валидно като цяло за хората - осъждат дадена социална или друга позиция, до момента в който те не я заемат. След това обикновенно започват да я оправдават и да постъпват по начина, който са осъждали.

Като цяло мъжете обичат да заграбват, а жените друг да прави това заради тях. От едната страна имаме агресивност, а от другата желание за манипулация.

Мисъл на деня - 28 Август 2008 г. „Когато времето ще бъде хубаво според твоята интуиция, ти ще имаш особен род чувства. Ако почнеш да чувстваш, че нещо ти е скръбно, тъжно, това показва, че времето ще се развали. Ако днес времето е облачно, намусено, но въпреки това ти изпитваш една вътрешна радост, това показва, че времето ще се поправи. Времето може още да не се е поправило, но клони към оправяне.” Из Да направим човека по образу и подобию Нашему, 15-а НБ, 14.III.1937 г.

На 28 Август: През 1936 г. е проведена е нелегална конференция на националлибералите в София в подкрепа на възстановяване на Търновската конституция. През 1941 г. от СССР в България дебаркира трета група военни инструктори за партизанското движение. Групата се състои от 9 души и е начело с Марко Станков и Аврам Стоянов (подводничарите). През 1961 г. е издадено е постановление на Министерския съвет за създаване от 1 септември същата година на самостоятелна Академия на селскостопанските науки в София под ведомството на Министерството на земеделието. В нея влизат академиците и член-кореспондентите на БАН от Отделението за селскостопански науки, което е закрито, а всички институти, работещи по проблемите на селското стопанство, са прехвърлени към новата академия. За председател е назначен член-кореспондента Титко Черноколев. Родени: През 1867 г. - Недялка Стоянова Шилева - участничка в движението за съединение на Източна Румелия с Княжество България, учителка и дарителка. Родена в с. Голямо Конаре (днес гр. Съединение, Пловдивско). Завършва пловдивската девическа гимназия, след което работи като учителка в родното си село. Годеница е на войводата Продан Тишков (Чардафон). По поръчка на голямоконарския комитет шие знамето на местните въстаници. Придружава четата от с. Голямо Конаре до Пловдив и присъства на провъзгласяването на Съединението (1885 г.). След Съединението е учителка в Пловдив, Ямбол и София. Завещава къщата си на читалището в село Голямо Конаре. Умира през 1959 г. в София. През 1886 г. г - Дора Габе - българска поетеса. Родена в с. Харманлък (днес Дъбовник, Варненска област). Учи в Женева (Швейцария) и Гренобъл (Франция), където завършва френска литература. Работи като редактор на "Библиотека за малките" (заедно със С. Андреев) (1926 г.) и на детското сп. "Прозорче" (1939-1941 г.). След 9 септември 1944 г. завежда отдел "Културни връзки с чужбина" в Министерството на пропагандата (до 1947 г.). След това става съветник по културните въпроси в българското посолство във Варшава (до 1949 г.). Била е преводачка. Избрани съчинения: "Теменуги. Лирически песни" (1908 г.), "Малки песни" (1923 г.), "Някога" (1924 г.), "Малкият добруджанец" (1927 г.), "Мълчаливи герои" (1931 г.), "Буквар и първа читанка" (1936 г., в съавторство с Хр. Спасовски), "Когато бях малка" (1939 г.), "Партизанска поема" (1946 г.), "Неспокойно време" (1957 г.), "Нови стихове" (1963 г.), "Лирика. Избрани стих." (1966 г.), "Почакай слънце" (стихове, 1967 г.), "Невидими очи" (стихове, 1970 г.), "Майка Парашкева. Романизована биография. [на П. Димитрова]" (1971 г.), "Стихотворения" (1975 г.), "Глъбини. Разговори с морето" (1976 г.), "Избрани стихове" (в 2 т., 1978 г.), "Избрани преводи" (1979 г.), "Поеми" (1982 г.), "Светът е тайна" (1982 г.), "Избрани стихове" (1982 г.) и много др. Умира на 16 февруари 1983 г. в София. През 1940 г. - Никола Стефанов Манев – български художник живописец. Учи в Художествената академия, София (1962 г.), и продължава във Висшето училище за изящни изкуства в Париж при проф. Морис Брианшон (1970 г.). Живее и твори в Париж. Член е на Хуманитарния съюз (Париж) и на Съвета на Есенния салон (Париж). Самостоятелни изложби: София (1961 г.), Тунис (1963 г.), Париж (1964 г., 1967 г., 1968 г., 1969 г., 1970 г., 1971 г., 1973 г., 1974 г., 1975э, 1976 г., 1980 г., 1983 г., 1986 г., 1989 г., 1992 г., 1993 г. и др.), Лондон (1968 г.), Таити (1972 г.), Женева, Швейцария (1975 г.), Бабенхаузен, ГФР (1976 г.), Дюселдорф, ГФР (1977 г.), Виена (1980 г., 1983 г., 1985 г.), Амстердам, Холандия (1982 г.), фондация “Хюлет Пакард”, Франция (1988 г.), изложба гоблени - Сенлис, Франция (1991 г.), Анкара, Турция (1993 г.) и др. Носител е на Наградата на френското правителство за чуждестранни художници (1966 г.); златен медал от конкурса “Шенавър”; Наградата за демокрация на “Форд” (1968 г.). Открива ежегодно самостоятелни изложби в България (85 за периода 1961-2000 г.); участва ежегодно в “Есенен салон” Париж (78 участия до 2000 г.). Негови картини са собственост на хотел “Меридиен”, Париж (7); във VIP-залата на летище “Шарл дьо Гол”, Париж има 5; 1 е в Националната галерия в Делхи, Индия, дарена лично от Индира Ганди. Дарява на родния си град Чирпан възрожденска къща с изложба от 30 платна (2000 г.). Представен е с подпис в Речника на “всички художници от всички страни и всички епохи” “Benesit” - критерий за световна класа. Починали: През1901 г. - Никола Атанасов Живков - български учител, книжовник, общественик. Брат на Г. Живков и В. Благоева. Учи в Търново и Русе. Учителства 12 години във Велес, Варна, Берковица, Севлиево, Тулча и Свищов. Участва в Сръбско-турската война (1876 г.). През 1876 г. създава текста на опълченския марш "Шуми Марица", по-късно българския химн. През 1882 г. открива в Свищов първата детска градина. Автор на много педагогически книги, учебници и детски книжки. През 1943 г. - Борис III (католическо име: Борис Луи Роберт Пиер Станислав) - български цар от 1918 г. до 1943 г. Роден на 30 януари 1894 г. Син е на цар Фердинанд I и на княгиня Мария-Луиза Бурбон-Пармска, брат е на Кирил Преславски. При раждането си е награден с ордена "Св. Александър" I степен, както и с I и IV степен на военния орден "За храброст". През 1896 г. се прекръства в източноправославната вяра - негов кръстник е руският император Николай II. Завършва гимназия в София през 1912 г. Посещава Санкт Петербург и Киев (1911 г.), където е награден с най-високия руски орден "Св. Андрей Първозваний" с брилянти. През 1911-1912 г. пътува с научна цел във вътрешността на Мала Азия, по крайбрежието на Средиземно море и на Канарските острови. Пълнолетието му е отпразнувано в София през 1912 г. с големи тържества в присъствието на престолонаследниците на Турция, Румъния, Сърбия, Гърция и Черна гора, както и на много видни чуждестранни гости. Взема участие в Балканската война със VII Рилска дивизия. През 1915 г. следва във Военната академия в София. През Първата световна война, като офицер за поръчки при щаба на Действащата армия, изпълнява поръчки на върховното командване от бойно и политическо естество. Възкачва се на престола на 3 октомври 1918 г. Встъпва в брак с принцеса Джована Савойска, от който се раждат: княгиня Мария-Луиза (13 януари 1933 г.) и Симеон, княз Търновски (16 юни 1937 г.). Управлението на цар Борис III протича в най-сложните и тежки години от историята на Третото българско царство. Победена в Първата световна война и унижена от Ньойския договор (1919 г.), България е в състояние на политическа изолация. В страната се разгарят остри политически борби, които довеждат до военния преврат на 9 юни 1923 г. (преврат за сваляне на правителството на БЗНС начело с Ал. Стамболийски, извършен от Военния съюз и политическата групировка "Народен сговор" с подкрепата на двореца). С търпение, такт и политическа ловкост цар Борис III успява да постигне вътрешнополитическо спокойствие в страната, което създава условия за икономическа стабилност и укрепване на международния авторитет на България. По време на Втората световна война присъединява България към Тристранния пакт (1 март 1941 г.), но не изпраща войски на Източния фронт. От началото на 1943 г. прави опити за преориентация към Великобритания и САЩ. Борис III е единственият владетел, който не експортира българските евреи в Германия, с което ги спасява от унищожаване. Носител е на френския орден на Почетния легион (3 пъти), на английския кралски викториански орден, на белгийския орден "Леополд", на немския домашен рицарски орден "Св. Хубертус", на "Червен орел" (Прусия), на руския орден "Св. Анна", на румънския "Карол III", отличия на Италия, Австрия, Полша и др. Умира при неизяснени обстоятелства. Погребан в Рилския манастир. През 2001 г. - Видин Борисов Даскалов - български оперетен артист (баритон). Роден през 1929 г. в с. Горна Козница, Кюстендилско. През 1953 г. завършва Българската държавна консерватория (БДК), специалност "Цигулка", втора специалност "Пеене". От 1953 г. е неизменно в състава на ДМТ "Ст. Македонски" като водещ солист. Наричан е "царят на оперетата", оставя 120 роли в класически и съвременни оперети. Работи и като режисьор: "Прилепът", "Време за любов" и "Веселата вдовица". Най-добрата му сценична партньорка е Лиляна Кисьова, с която работят заедно почти 44 години. Погребан е в Казанлък. Видин Даскалов “Публиката ме зареждаше, защото ме обичаше. Много я обичах и й се отдавах като влюбен. И тя започна да ми отвръща със същото.” “Спокойно очаквам всичко, нищо не ме притеснява. Баща ми казваше: "Синко, на тази земя никой не е забил кол вечно да живее."” ”По-добре да не мислим за лошото, а да го хвърляме зад гърба си.” ”Всичко, което човек даде на хората, е спечелено. И всичко, което запази за себе си, е загубено. Човек е господар на това, което мисли, и роб на това, което казва.” ”Актьорът трябва да играе всеки спектакъл така, сякаш той е единственият в живота му.”

В историята на човечеството е имало и периоди на матриархат. Както навсякъде другаде, цикличност съществува и в това отношение. Картинката по нищо не се е различавала от тази при патриархалното общество, само дето ролите са били разменени.

За необходимостта от емоционална връзка с Природата съм съгласен. То по принцип емоционалното състояние на съвременните хора е твърде небалансирано. Хората един вид се лутат между прекалено силните положителни и прекалено силните отрицателни емоции, които са еднакво груби, изтощаващи човека, ограничаващи и заслепяващи го. Истината е че висшите емоции и егоизма са несъвместими и човек наистина трябва да се "отрече от себе си", за да успее да пречисти и хармонизира емоционалната си природа, за да може истински да обикне света който го заобикаля.

Проблемът не е в умът, а в неспособността ни да мислим. Мисълта не може да бъде пренебрегната. Хората или ще се научат да мислят или ще се самоунищожат. Мисълта е стъпало, без което по-нататъшното развитие на хората е невъзможно. Хармонията задължително трябва да включва мисълта в себе си, освен ако не искаме да живеем в невежество.

Мисъл на деня - 27 Август 2008 г. „При сегашните условия на живота хората се влияят от времето. Ние не трябва да се поддаваме на времето.” Из Да направим човека по образу и подобию Нашему, 15-а НБ, 14.III.1937 г.

Път напряко... Докъде? Ако говорим за една безкрайна еволюция и постоянно усъвършенстване, какво точно ще ни спести този пряк път?

Всъщност твърде вероятно е да се прояви и противоположния резултат. В присъствието на човек излъчващ хармонични вибрации, отделни хора да реагират с повишена раздразнителност. За някои хора хармоничната атмосфера е дотолкова непозната и необичайна, че се чувстват "извън свои води". Други завиждат, че не могат да постигнат въпросната хармония в себе си и обвиняват излъчващия хармония в лицемерие. Да не говорим за някои енергийни вампири, които се "хранят" от раздразнението на околните и присъствието на човек в състояние на хармония е последното нещо, което би им причинило удобство. Хармонията не е почивка, а по-висока организираност на дейността. Самите ние можем да подтикнем себе си да бъдем по-организирани, но не можем да изискваме това от околните. Така че за външната хармония не всичко зависи от нас, но и възможностите, които предоставя постигането и са много повече от тези стоящи пред отделния човек.

16 Август През 1878 г. в Пловдив е основан комитет за борба срещу решенията на Берлинския конгрес, наречен по-късно "Единство". Начело на комитета застава Димитър Матевски. Комитетите “Единство” са създадени в различни краища на Княжество България и Източна Румелия, за да ръководят всенародното движение на българския народ против несправедливите решения на Берлинския конгрес от 1878 г. На 29 август 1878 г. в Търново Ст. Стамболов, Г. Живков, Хр. Иванов-Големия и други основават комитет "Единство" като си поставят за цел да подпомагат съпротивителното движение на българите от Македония и Одринска Тракия и да работят за обединението на българските земи. Подобни комитети възникват в Русе, Габрово, Ловеч, София и много други градове на Княжеството. Първият комитет в Източна Румелия е учреден на 16 август 1878 г. в Пловдив от Д. Матевски, П. Свещаров и др. Скоро след него възникват комитети в повечето градове и села на Областта. Под тяхно ръководство са и гимнастическите дружества, чиято цел е непосредствената подготовка на населението от Източна Румелия за въоръжена борба. Редица дейци на комитетите участват активно и в подготовката на Кресненско-Разложкото въстание 1878–1879 г. През 1886 г. след контрапреврата, осъществен от русофобски настроени дейци с цел връщане на престола на детронирания на 9 август 1886 г. княз Александър I Батенберг, пловдивските войски влизат в София. Назначено е ново правителство от националисти русофоби начело с Васил Радославов, което обявява военно положение, отменено на 30 август 1887 г. Правителството е назначено с прокламация “ Към българския народ” от 16 август 1886 г., обнародван в “Държавен вестник”, бр. 80 от 19 август 1886 г. Контрапревратът е организиран от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и подкрепен от началника на пловдивския гарнизон С. Муткуров. На 11 август те се обръщат с прокламация към българския народ, в която обявяват правителството на Васил Друмев за незаконно и призовават народа да защити короната. Към София се отправят верните на княза военни части от Южна България и Сливница. Детронаторите се разбягват. До княз Александър I Батенберг е изпратена телеграма, с която е призован да се завърне в страната. На 12 август е съставено ново правителство начело с П. Каравелов, което съществува 4 дни. Съставено е княжеско наместничество, което според Търновската конституция трябва да управлява страната при отсъствието на владетеля. В състава му са включени Ст. Стамболов, П. Р. Славейков, и д-р Г. Странски. Образувано е ново правителство начело с Васил Радославов. На път за България княз Александър I Батенберг изпраща телеграма до руския император, с която иска съгласието му за оставането си на престола. Отговорът е отрицателен и на 25 август 1886 г. княз Батенберг обявява окончателното си решение да абдикира. Преди да напусне България той съставя Регентство, което да управлява страната до избора на нов княз. В него влизат Ст. Стамболов, П. Каравелов и С. Муткуров. В тази обстановка правителството и тримата регенти трябва да се справят с опитите на съседните държави да се възползват от тежкото положение на Княжеството, да неутрализират войнстващата русофилска опозиция и да изберат нов княз. През 1947 г. на 16 август 1947 г. Софийският областен съд произнася смъртната присъда над Никола Петков по обвинение в контрареволюционна дейност. Присъдата е изпълнена на 23 септември 1947 г. На 15 януари 1990 г. IX - тото Народно събрание приема решение, с което обявява политическа и гражданска реабилитация на Никола Петков. Никола Димитров Петков е роден на 21 юли 1893 г. Той е български общественик, политик, създател и деец на БЗНС. Завършва Първа мъжка гимназия в София (1910 г.) и следва право в Париж, завръща се по време на войните. През 1922 г. завършва Сорбоната и е назначен за секретар на българската легация в Париж. След Деветоюнския преврат 1923 г. подава оставка и живее в Париж до 1929 г. От 1930 г. е в земеделското движение. Работи като редактор на вестник "Пладне"; през 1931-1932 г. е редактор на вестник "Земя". През 1932 г. става съосновател на БЗНС "Ал. Стамболийски"; редактор на вестник "Земеделско знаме" (1932-1934 г.). След Деветнадесетомайския преврат 1934 г. е в опозиция и се ориентира към БЗНС "Врабча 1”. От 1937 г. е отново в БЗНС "Ал. Стамболийски". Никола Петков е народен представител в XXIV обикновено НС (1938-1939 г.); касиран за антифашистка дейност. Министър без портфейл в правителството на Отечествения фронт, образувано след Деветосептемврийския преврат 1944 г. От лятото на 1945 г. напуска правителството и създава опозиционния БЗНС "Никола Петков". Народен представител в VI ВНС (октомври 1946 - юни 1947 г. ). Обявява се против съветската окупация и защитава българския държавен суверенитет. Арестуван в Народното събрание на 5 юни 1947 г. Екзекутиран по силата на скалъпен процес, а партията му е забранена със закон. Родени: През 1845 г. - Ангел Димитров Пюскюлиев – български възрожденски лекар и общественик. Завършва медицина в Цариград през 1871 г. От 1871 г. до 1877 г. е военен лекар в турската армия. През Руско-турската война (1877-1878 г.) избягва от турската войска и се завръща в България. Работи като окръжен лекар в Габрово (1879-1880 г.), градски лекар във Варна (1881-1884 г.), управител на Варненската държавна болница (1884-1892 г.). От 1892 г. до 1894 г. е директор на Гражданска санитарна дирекция при Министерството на вътрешните дела и председател на VI медицински съвет. Внася в НС проект за изменение на санитарния закон от 1888 г., утвърден през 1893 г., а чрез Върховния медицински съвет издава няколко правилника за народното здраве. Противопоставя се на проекта на Стефан Стамболов за откриването на Медицински факултет в София. От 1895 г. до смъртта си упражнява частна практика във Варна. Той е един от основателите (1883 г.) и председател (до 1888 г.) на Варненското медицинско дружество, един от основателите (1903 г.) и председател (от 1921 г. почетен председател) на Варненския клон на Българския лекарски съюз. Избиран е 2 пъти за кмет на Варна. Като студент сътрудничи на вестник "Гайда" (1863-1967 г.) и "Македония" (1866-1872 г.). Автор е на "Лекуването на охтиката в санаториумите" (1894 г.). Умира в София на 9 март 1935 г. През 1858 г. - Атила Спасов Зафиров - български военачалник, генерал-майор (1917 г.). Завършва Пловдивското класно училище през 1877 г., след което участва в Освободителната война (1878 г.). След Освобождението завършва Военното училище с втория випуск (1880 г.) и стрелкова школа в Русия. Участва в преврата на 9 август 1886 г., след което емигрира в Русия, където служи в руската армия. През 1898 г. се завръща в България и служи в 22 пехотен Тракийски полк и 9 пехотен Пловдивски полк. През 1912-1913 г. командва 26 пехотен Пернишки полк. През I световна война командва III бригада и I пехотна Софийска дивизия. Умира на 29 януари 1922 г. През 1866 г. - Иван Николов Бацаров - български офицер, ген.-майор и военен лекар. Завършва медицина в Цюрих Швейцария. Участва като доброволец в Сръбско-българската война през 1885 г. Постъпва на служба в армията през 1893 г. През 1904 г. е назначен за началник на I Софийска дивизионна болница, а от 1906 г. и по време на Балканските войни (1912–1913 г.) е дивизионен лекар в IV Пехотна Преславска дивизия. От януари 1914 г. е назначен за главен лекар в Българската армия. След въвличането на България в Първата световна война (1914–1918 г.) е началник на Военно-санитарната част при Министерството на войната и главен лекар при Щаба на Действащата армия. Той е първият български лекар, удостоен с генералски чин (15 август 1917 г.). Уволнява се от армията през 1920. Умира през януари 1951 г. През 1900 г. - Магда Драгова Петканова - българска писателка. В периода 1918-1921 г. следва математика в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи в Министерството на железниците и като коректор в Държавна печатница. Укрива дейци на ВМРО. След 9 септември 1944 г. се включва в организационния живот на СБП - секция драматурзи, и в редколегията на списание "Театър". Дебютира със стихове през 1932 г. Утвърждава се като поетеса на страниците на вестник "За жената". Превежда творби от полски, чешки и сърбохърватски език. Авторка е на сценарии за игрални филми - "Шибил" (1968 г., съвместно със З. Жандов), на либретото за операта "Ивайло" (музика М. Големинов), на либретата "Левски" ("Водите прииждат"), "Към пропаст" (по пиесата на Ив. Вазов) и "Сеяч на дните, дето идват" (по "Самуил"). Нейни драми са поставени в Народния театър в София. Автор е на съчиненията "Македонски песни" (1927 г.), "Изгубен камък" (1933 г.), "Кавали свирят" (1939 г.), "Царица Теодора" (драма, 1946 г.), "Буна за земя" (драма в стихове, 1956 г.), повестта "Левски" (1957 г.), "Стихотворения" (1958 г.), "Една от нас" (драма, 1961 г.), "Самуил" (драма, 1961 г.), "Райна Княгиня" (очерк, 1962 г.), "Командировка" (комедия, 1964 г.), "Апостолът на свободата" (драма в стихове, 1966 г.). Умира на 16 май 1970 г. в София. През 1903 г. - Георги-Асен Димитров Дзивгов - български поет и преводач. Завършва Френския колеж, след което през 1931 г. следва литература и философия в Париж. Пътува из Европа и Америка. Работи в български легации в Париж, Милано, Анкара, Техеран. В периода 1936-1948 г. е първи секретар в Министерството на външните работи. През 1949-1955 г. е началник-отделение. Сътрудник е на списание "Златорог". Превежда на френски език големите български поети и съвременни произведения - на Д. Димов, А. Гуляшки. Автор е на съчиненията "Етюди. Стихотворения" (1927 г.), "Poetes bulgares. Превод и критика" (1927 г.). Умира на 18 февруари 1986 г. в София. През 1938 г. - Йорданка Кузманова - българска драматична и филмова актриса. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ) през 1960 г. Работи във Варненския (1960-1964 г.), Народния (1964-1966 г.) и Младежкия (от 1966 г.) театри. Изпълнява роли в: “Укротяване на опърничавата”, “Чайка”, “Боряна”, “Иван Шишман”, “Варвари”, “Въпрос на принцип”, “Лошо момиче” (1992 г.), “Обичам…” (1994 г.), “Дон Жуан в ада” (1997 г.), “Маркиза дьо Сад” (1997 г.), “Жени на ръба” (2001 г.). Участва в телевизионния театър (“Ивайло”, 1972 г.), изявява се като автор на моноспектакли - “Насаме”, “Обичам”. Снима се в характерни роли в киното - “Под дъжда” (1967 г.), “Самодивско хоро” (1976 г.), “Година от понеделници” (1977 г.), “Двойникът” (1980 г.). Стихосбирката “Реалността, която…” (1997 г.). Починали: През 1942 г. - Иван Пеев Плачков - български книжовник и публицист, преводач. Завършва Роберт колеж в Цариград (1882 г.). Учител, член на Висшия учебен комитет, мин. на нар. просвещение (1900-1901; 1912-1913). Член на БАН и неин секретар от 1912г. Сътрудничи в списание "Наука", "Периодическо списание", "Мисъл", "Българска сбирка", "Български преглед", "Училищен преглед" и други; във вестник "Южна България", "Балканска зора" и други. Редактор е на вестник "Реч" (1909 г.), главен редактор на вестник "Мир" (1912-1935 г.). Отделни книги: "Идеологическа класификация на българските предлози" (1890 г.), "Бележки, очерки и фейлетони, 1884-1900” (1907 г.), "Очерки и бележки по учебното дело" (1911 г,), "Иван Евстратиев Гешов" (1926 г.), "Доктор К. Стоилов" (1930 г.) и други. Прави и преводи от английски език.: Кингсли - "Между два свята", Марк Твен - "Ново поколение", Чарлз Дикенс - "В безпътица". Автор на биографии (за Ю. Трифонов, Й. Иванов, Г. Бенев, Ст. Л. Костов, Ст. Аргиров), рецензии, стихотворения, пътни бележки. Книги.: "Допълнение на Закона за Народното просвещение" (1911 г.), "Стоян Аргиров" (1943 г.), "Спомени" (1994 г.). През 1959 г. - Константин Константинов Соларов – български офицер, генерал от пехотата. Роден на 19 февруари 1881 г. в Търново. През 1901 г. завършва Военното училище в София, а през 1910 г. и Военната академия в Торино, Италия. Като млад офицер служи в Лейбгвардейския ескадрон. През Балканската война (1912-1913 г.) служи в щаба на VI-та пехотна дивизия, в щаба на V-та армия, а после в щаба на Съединените армии. Преподавател е по военна история във Военното училище в периода 1913-1915 г. През I световна война е началник-щаб на 3-та и 6-та пехотни бригади, а по-късно служи в щаба на конната дивизия. След войната служи в Министерството на войната като командир на V-та пехотна Дунавска дивизия и началник на III инспекционна област. Произведен е в чин генерал-майор през 1926 г. Генерал-лейтенант става през 1930 г. Има много публикации и книги в областта на военната психология и педагогика. През 1965 г. - Константин Василев Кисимов - български актьор. Роден на 16 април 1897 г. Следва право и философия в СУ “Св. Климент Охридски” (1921-1922 г.). До 1924 г. играе в “Театър - студио” на И. Даниел. Завършва Драматичната школа при Народния театър “Иван Вазов”. Участва във филмите: “След пожара над Русия” (1929 г.), “Безкръстни гробове” (1931 г.), “Грамада” (1936 г.), “Калин Орелът” (1950 г.), “Под игото” (1952 г.), “Героите на Шипка” (1955 г.), “Хайдушка клетва” (1958 г.), “Хитър Петър” (1960 г.), “Стубленските липи” (1960 г.), “Вятърната мелница” (1961 г.), “Българи от старо време” (тв, 1963 г.), “Грамофон и маслини за моите приятели” (тв, 1965).

Мисъл на деня - 16 Август 2008 г. „Най-тежкият живот е, когато човек живее сам. Никой не живее за себе си, никой не умира за себе си. Защо в Природата на едно място изникват много треви заедно? За да задържат влагата. Там, дето се среща само едно цветенце, то по-скоро изсъхва. И тъй, когато в едно общество са събрани повече хора, те задържат за по-дълго време влагата. А когато човек е сам, той трябва да се намира при много благоприятни условия, да има много знания, за да може да издържи в света.” Из Вяра, 05.III.1920 г.

Мисъл на деня - 14 Август 2008 г. „Не се самозаблуждавайте да мислите, че единият е по-достоен от другия. В Бялото Братство всичко върви като в музиката. Ние не пъдим никого и не викаме никого. Бог го повиква, а повиканият сам се изпъжда. Вие сте свободни в туй отношение. Никой не може да ви ограничи, но и от последствията никой не може да ви избави.” Из Двата принципа, 8.VIII.1920 г.

На 14 Август: През 1872 г. Васил Левски и Вутьо Ветьов предприемат опит да сплашат ловешкия чорбаджия Денчо Халача. При акцията е убит слугата на Денчо Халача. През 1879 г. са публикувани Привременни правила за общинското градско и селско управление: въведен е възрастов, образователен и имуществен ценз за общинските съветници и кметове, както и за назначаване на кметовете и на половината от столичния общински съвет от правителството. През 1943 г. - от 14 до 15 август се състои посещение на цар Борис III в немската Главна квартира и са проведени разговори с Хитлер за изпращане на две български дивизии в Албания и Гърция на мястото на италианските. Родени: През 1864 г. - Христо Юрданов - български военен деец, полковник. Завършва Болградската гимназия, а след Освобождението - Военното училище в София (1884 г.). В Сръбско-българската война е командир на Кюстендилската опълченска дружина. Участва в боя за с. Плоча, като допринася за отблъскване на противника през първия ден на войната. Напуска бойното поле тежко ранен. През Балканската война е командир на VII пехотен Преславски полк. Проявява се в боя при Караагач и атаката на Чаталджанската позиция, когато спасява полковото знаме. В Междусъюзническата война е командир на II бригада от VII пехотна Рилска дивизия. Умира на 17 ноември 1924 г. в София. През 1881 г. - Тодор Парашкевов Хаджиев - български оперен диригент, композитор и пианист. Баща на П. Хаджиев. Завършва Пражката консерватория, специалност композиция и пиано. Военен капелмайстор в София и диригент на Народната опера (поставя на българска сцена над 40 опери). Умира на 9 октомври 1956 г.. През 1888 г. - Никола Иванов Янев - български поет и журналист. Завършва гимназия в Солун (1906 г.). Следва българска филология в Софийския университет. Работи като редактор в Дирекция по печата към Министерството на външните работи, секретар е в консулството в Женева (1917-1920 г.). Печата за пръв път през 1909 г. във вестник “Балканска трибуна”. Участва в редактирането на сп. “Звено” (1914 г). Стихосбирката му “Любов” излиза през 1930 г. ( с предговор от А. Страшимиров). Умира на 6 юни 1921 г. в София. През 1945 г. - Борис Кирилов Христов - български поет. Завършва българска филология във Великотърновския университет (1970 г.). Работи като учител в Перник, редактор е в сп. “Комсомолски живот”. Член е на СБП. Дебютира със стихове през 1973 г. Участва със стихотворения в сборник “Трима млади поети” (1975 г.), автор е на стихосбирката “Вечерен тромпет” (1977 г.), “Честен кръст” (1982 г.), на новелата “Бащата на яйцето” (1987 г., адаптирана за киното от А. Кулев), повестта “Смъртни петна” (1990 г.), “Крилете на вестителя” (1991 г.), на стихосбирката “Думи върху думи” (1993 г.; билингва, съвместно с Анри Кулев) и др. Издава поезия в САЩ (билингва). Негови стихове са превеждани в САЩ, Канада, Германия, Гърция, Индия. Член на Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България. Починали: През 1872 г. - Спиридон Николаев Палаузов - български учен, историк медиевист, византолог и балканист, първият представител на модерната българска историография. Роден на 16 юли 1818 г. Завършва право в Ришельовския лицей в Одеса (1839 г.) и държавно-стопански науки в Мюнхен с докторат "За политическата икономия, която е била позната на гърците" (1843 г.). Същевременно завършва и история в университета в Санкт Петербург с магистърска дисертация, посветена на цар Симеон Велики (1852 г.). Заема високи държавни служби в С. Петербург и Варшава. Член е на авторитетното "Общество за руска история и древност" от 1846 г. Сред популярните му съчинения са: "Исторически очерк на сръбската държава до края на XV в." (1845 г., на руски език), "Векът на българския цар Симеон" (1852 г., на руски език), "Румънските княжества Влахия и Молдова в историко-политическо отношение" (1859 г., на руски език) и др. Най-важното от творчеството на Палаузов е издадено в "Избрани трудове", т. I-II (1974 г., 1977 г.)

В такива случаи хората ходят на лекар, правят им изследвания и т.н. Не мисля, че дежа вю-то е причината, а по скоро е някакъв съпътстващ ефект. Най-добре е да се обърнеш към личния си лекар, който да ти предпише нужните изследвания. Можеш ли да опишеш по-подробно това, което усещаш и мислиш в тези моменти (ако имаш желание разбира се)?

Виждам, че влиянието на наследствеността е доста надценено. Магията е психично въздействие. Магьосникът всъщност може да провокира някои аспекти от човешката психика, да ги стимулира да се проявят в определена посока, да ги постави под напрежение. Магьосникът целенасочено създава мисъл-форми, които програмира да осъществят определеното от него въздействие. Такава мисъл-форма наистина не може да засегне обекта на магията, ако между нея и последния не съществува сходство, т.е. обекта на магията да съдържа в себе си елементи сходни с тези на мисъл-формата. Но ако такива елементи съществуват, тогава те ще бъдат стимулирани да се изявят. Обекта на магията обикновено не може да разбере, че това са външни въздействия. Магьосникът не променя темперамента на никого, но го провокира сам да си го промени, като атакува качествата, които иска да засили в него.

Мисъл на деня - 11 Август 2008 г. „Съвременните хора не знаят как да си почиват. Там се крие най-голямата опасност. Почивката е обмяна, при която известен род почиващи енергии трябва да минат в активно състояние. А онези енергии, които са в активно състояние, трябва да минат в почиващо състояние. Човек не е създаден да работи постоянно.” Из Ново сърце, 23-та НБ, 9.V.1937 г.

За духовност може да се говори по отношение на отделни хора, но не и на цели етноси. Духовността е сбор от определени качества, които човек е развил в себе си. При ромите има един магнетизъм, натрупано голямо количество психична енергия. Това е причината поради която гадателството и ясновидството обикновено се свързват с този етнос. Като цяло душите, които се въплъщават като роми са по-млади. Това не е следствие на карма и наказание. Човек може да страда и когато е заобиколен от всички удобства и постижения на цивилизацията, както и да е щастлив (по свой си начин) в условия, които бихме определили като мизерни. По отношение на ромите, усилията трябва да се насочат главно към образованието. Да се развие мисленето и положителните страни в характера им. Това трябва да стане постепенно. Основна грешка е, че се стремим към радикална промяна, което разбира се поражда силно съпротивление. В отношенията си с ромите ние изхождаме от собственото си състояние и гледна точка, стремим се да наложим собствените си принципи, а не да развием това, което те имат като даденост.

Да предвидиш евентуалните отрицателни последствия и да се подготвиш за тях е едно, а да ги подхранваш със страховете и въображението си - съвсем друго. Както казва Донка, твоето не може да се нарече отрицателно мислене. Ти сама споменаваш, че липсват емоции, или поне не прекалено силно изразени. Липсва това желание да се избегнат усложненията, интензивно до степен, че да се превърне в страх и да се превърне в магнит за подобно развитие на нещата за в бъдеще. Силното желание, или по-точно хаотичното желание, блокират мисълта, изграждат стена пред нея. Дори и силното желание нещо да се случи, съпътстващо положителната мисъл има същото въздействие. От друга страна мисълта лишена от емоционален заряд е слаба. Емоциите (както низшите страсти, така и висшите чувства) и придават жизненост. Точния баланс всеки трябва да намери сам за себе си. Желанието не трябва да е обвързано с това дали това, което мислим ще се реализира, защото такова желание блокира мисълта. Прекалено силното желание прави мисълта неуправляема. Както казах вече, лишената от емоционалност мисъл обикновено няма достатъчно енергия да се реализира. Да предвидиш евентуалните отрицателни последствия и да се подготвиш за тях е едно, а да ги подхранваш със страховете и въображението си - съвсем друго.