Станимир

Мисъл на деня - 15 Септември 2008 г. “Какво означава думата смирение? Коренът на тази дума означава мек човек. Мек е само онзи човек, който е крайно мъдър. Който не е мъдър, той не може да бъде мек човек. Та когато се казва, че някой човек е много мек, разбираме мекушавост. Меките хора никога не се късат, те издържат на всичко.” Из Най-голям в Царството небесно, 1-ва НБ, 27.IX.1936 г.

На 15 Септември: През 1875 г. излиза последният брой на сп. “Читалище”. Българското списание излиза 2 пъти месечно в Истанбул от 1 октомври 1870 г. Редактори са М. Балабанов, Л. Йовчев, Т. Икономов, П. Р. Славейков, С. С. Бобчев. Драган Цанков е редактор на приложението “Ръководител на основното учение” (2-седмично периодично и методическо списание, от което излизат 24 книги през 1874 г.). “Читалище” спира вероятно във връзка с Априлското въстание (1876 г.) и последвалите го събития. Има научнопопулярен и културно-просветен характер. Програмата му е да “се занимава вън от съвременните политически събития с все, що се отнася прямо или косвено до изобилните произведения на человеческия разум и человеческата въобще деятелност”. През 1882 г. в Пловдив е открита Народна (Областна) библиотека с музей, учредена през 1879 г. За директор и уредник е назначен Александър Башмаков. Александър Александрович Башмаков е руски юрист, обществен и музеен деец, публицист, дописен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Роден е на 25 декември 1848 г. Работи върху гражданското законодателство на Източна Румелия. Автор е на редица публикации за българската история, фолклористика и право. Умира през 1943 г. През 1918 г. в хода на Първата световна война на 15 септември започва пехотната атака на Съглашението срещу българските войски в района на Добро поле. Ден по-рано в продължение на 24 часа българските военни части са подложени на артилерийски обстрел. След неколкодневни ожесточени сражения, благодарение на численото си превъзходство и по-добро въоръжение, съглашенските войски извършват пробив на фронта и предприемат незабавно настъпление към старите граници на България. Българските войници и офицери, недоволни от заетата позиция на своите управници, също обръщат своето оръжие назад с цел да ги накажат за надвисващата нова катастрофа над страната. Тяхното отстъпление дава началото на спонтанно избухналото Войнишко въстание през 1918 г., което за няколко дни обхваща повечето части, разположени по протежението на Южния фронт. През 1939 г. България обявява политика на неутралитет във Втората световна война, започнала на 1 същия месец с германското нападение над Полша. България се намесва във войната след подписването на Тристранния пакт (1 март 1941 г.) и остава съюзник на страните от хитлеристката Ос. Тя обаче не участва в никакви военни операции на съюзниците си, а се ограничава само със заемането на някои части от териториите на окупираните от германците страни – Гърция и Югославия. През 1944 г. петдесет и двама писатели с различна партийна принадлежност със специален "Апел" призовават хората на интелектуалния труд да подкрепят новата власт, установена с военен преврат на 9 септември. В ранните часове на 9 септември 1944 г. Отечественият фронт (ОФ), съставен от комунисти, леви земеделци, социалдемократи и звенари, овладява властта, след като на 8 септември съветските войски навлизат в България, а офицери, минали на страната на ОФ, извършват държавен преврат. Съставено е първото отечественофронтовско коалиционно правителство (в което влизат представители на БРП (к), пладненци, звенари, социалдемократи и независими общественици). Министър-председател става Кимон Георгиев (Политически кръг "Звено"). През 1975 г. от 15 до 20 септември в курорта “Златни пясъци” - Варна, се провежда Международна научна конференция "Славянските култури и Балканите". Конференцията е организирана под егидата на ЮНЕСКО от Комитета за изкуство и култура и Института за балканистика при БАН. Родени: През 1863 г. - Атанас Григориев Назлъмов - български военачалник, генерал (от 1906 г.). Завършва Военното училище в София през 1882 г. В навечерието на Балканската война е инспектор на кавалерията, а по време на войната командва конната дивизия, която действа в Западна Тракия. Автор е на съчиненията: "Войната 1870-1871 г.”, "Действията на кавалерийската дивизия в 1912 и 1916 години (в Добруджа)" (1930 г.), "Материали за историята на войната 1912-1913 г. Действията на кавалерийската дивизия", в 2 ч. (1913, 1931 г.) През 1915 г. - Нели Станиславова Доспевска - българска преводачка, авторка на литературна критика, на спомени за съпруга си Д. Димов. Правнучка на възрожденския художник Станислав Доспевски. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1940 г.). Работи като редактор в БТА (1952-1974 г.). Сътрудничи на литературния печат. Превежда от английски белетристика: С. Луис, Ч. Дикенз, Дж. Голзуърди, Ф. Купър, М. Твен, Фицджералд, У. Текери и др. Съчинения: "Познатият и непознат Д. Димов" (1985 г.). През 1919 г. - Николай Александров Хайтов – български писател. Николай Хайтов е сред най-популярните български писатели, автор на разнообразни по жанр и тематика художествени и публицистични творби. Влиза в книгата "Стоте най-велики българи на всички времена". Роден в село Яврово, Област Пловдив в бедно семейство. Родителите му са обикновени селяни. Хайтов завършва прогимназия в родното си село, но вместо да постъпи в гимназия в Пловдив, започва сам да си изкарва хляба в големия град. Работи като чирак в магазин за брашна, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско в продължение на три-четири години, което го откъсва от училището и книгите. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград. Обича да чете З. Стоянов, Ив. Вазов, Елин Пелин и Й. Йовков. През 1943 г. завършва в София Лесотехническия факултет. От есента на 1944 г. е войник в Пловдив. От 1946 г. постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков лесничей в Персенкското горско стопанство. После работи в Лесичево, Девинско и в Горско стопанство - Сапарева баня. От 1951 г. е инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство "Боровец", Самоковско. За неправилно раздаване на дърва е осъден на осем години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите. По-късно присъдата е отменена от Софийския окръжен съд, но две години остава без работа. Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ ("Случай без прецедент") и нов очерк. Пише очерци за в."Работническо дело", "Кооперативно село" и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга "Съперници" през 1957 г. От 1959 г. е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник „Народна култура“ и сп."Наша родина". От 1975 до 1977 г. е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 г. и секретар на СБП - 1966-1968 г. През 1966 г. става главен редактор на списание „Родопи“. През 1967 г. излизат знаменитите му „Диви разкази“. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езици, включително китайски. През 1989 г. излизат „Избрани произведения“ в три тома. Н. Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра. Дт 1993 до 1999 г. е председател на Съюза на българските писатели (СБП), като преди това от 1966 до 1968 г. е негов секретар. Упрекван е в авторитарност и за разцепването на СБП. Носител е на Димитровска награда за проза, на литературната награда „Йордан Йовков“ и на Вазовата награда за литература. Става носител на ордена „Стара планина“ през 2000 г. Избран е за академик през 1997 г. от Българската академия на науките. Умира на 82 години на 30 юни 2002 г. от левкемия. По негови сценарии са заснети 11 филма и телевизионни постановки: “Козият рог”, “Семейство Калинкови”,“Кучета”, “Краят на песента”, “Мъжки времена”, “Ламята”, “Черешова градина” и други, както и телевизионната поредица “Капитан Петко войвода”. В драматургията навлиза с пиесата “По земята”. След това пише “Заключена пролет”, “Хайдути”, триптихът “Кучета”, “Лодка в гората” и “Пътеки”, “Празникът” и др. Други негови съчинения са: “Съперници”, “През вековете”, “Село Яворово, Асеновградско”, “Искрици от огнището”, “Хайдути”, “Жени-хайдутки”, “Матей Преображенски - Миткалото”, “Асеновград в миналото. Исторически, стопански и етнографски очерк”, “Родопски властелини”, “Село Манастир, Смолянско. Историческо, етнографско изследване”, “Шумки от габър. Книга за Родопите, “Диви разкази”, “Ламята”, “Капитан Петко войвода. Исторически очерк”, “Бодливата роза. Есета”, “Перуански записки”, “За творчеството”, “Последните мигове и гробът на Васил Левски”, “Истини в сянка”, “Светогорски записки”, “Африкански записки”, “Дневник. Книга първа. 1954-1962”, “Дневник. Книга втора. 1963-1966”, “Гробът на Васил Левски”, “През сито и решето” (автобиография), “Троянските коне в България”, “Дневници” (ръкопис). През 1927 г. - Стефан Иванов Продев - български публицист и журналист, писател. "Журналистиката не уморява, тя изхабява." Дебютира през 1942 г. във в. "Железничарски подем". През 1945-1946 г. е член на редакторска колегия на в. "Средношколско единство". Редактор е във в. "Народна младеж" (1954-1956 г.). В периода 1957-1959 г. работи в отдел "Култура" на в. "Отечествен фронт", през 1959-1961 г. - в сп. "Септември", през 1961-1964 г. - в отдел "Публицистика" на в. "Литературни новини" (той е един от основателите на вестника), през 1965 г. - в сп. "Българска музика". Главен редактор е на изданията на БТА "ЛИК" и "Паралели" (1965-1979 г.), на сп. "София" (1979-1983 г.), на в. "Народна култура" (1990 г.), на в. "Работническо дело" (1989 г.; от 1990 г.- на в. "Дума"). През 1990-2000 г. е председател на СБЖ. Основател и главен редактор е на в. "Дума" (1990-1999 г.). Депутат е в VII ВНС (1990 г.) и в ХХХVI НС (от 1991 г.). Автор е на романизирана биография на Фр. Енгелс ("Фред, или Пролетта"). Пише пътеписи, в които представя впечатленията си от своите пътувания като специален кореспондент на БТА. Автор е на съчиненията: "Работнически вестник" - разобличител на милитаризма и царската военщина. 1900-1912” (1953 г.), "Паралели" (1962 г.), "Фред, или Пролетта" (1963 г.), "Отблясъци" (1968 г.), "Редове" (1971 г.), "Пътеписи" (1973 г.), "Червеното чудо" (1974 г.), "С обич и гняв. Есета" (1977 г.), "Живи теми" (1978 г.), "Мозайка" (1980 г.), "Пътуване към пижамата" (1982 г.), "Раждането на шедьоврите" (1983 г.), "Имало едно момче" (1986 г.), "Разказът на палача" (1987 г.), "В края на 80-те" (1990 г. ), "Забравени новели" (1994 г.), "Носене на кръста" (1993 г.), "Сваляне от кръста", "Неприятни разкази" (2001 г.), "Да се чете след сто години" (2001 г.). Умира на 4 септември 2001 г . в с. Енчевци, Тревненско. Починали: През 1896 г. - Димитър Христов Матов - български езиковед, етнограф и фолклорист. Роден на 15 май 1864 г. във Велес. Завършва славянска филология в Харков (1888 г.), специализира във Виена и Лайпциг (1890-1892 г.). Преподавател е във Висшето училище в София. Печата трудове в “Периодическо списание”, “Сборник за народни умотворения”, “Български преглед” и др. Той е един от създателите на сп. “Книжици за прочит” и негов сътрудник. От 1892 г. до 1895 г. е съредактор (с Ив. Шишманов) на “СбНУНК”. През 1978 г. - Емил Стефанов Джаков - български физик, академик от 1967 г. Роден на 2 март 1908 г. Свищов. Завършва физика в Софийския университет през 1931 г. Специализира във Висшето техническо училище в Берлин в периода 1936-1937 г. От 1939 г. е доцент, а от 1942 г. – професор. Ръководител е на Катедрата по техническа физика във Физико-математическия (от 1963 - Физически), факултет на СУ ” Св. Климент Охридски” (1942-1967 г.). Директор е на Физическия институт на БАН в годините между 1948-1953 г. Завежда секция "Физическа и приложна електроника" във Физическия институт на БАН (1955-1963 г.), директор е на Института по електроника при БАН (1963-1978 г.), заместник-директор е в годините между 1959-1961 г. на Обединения институт по ядрени изследвания в Дубна (СССР, бивш). Научните му интереси са в областта на физическата електроника и радиофизиката. Открива измервателни методи за използване на диодите като чувствителни елементи. Създава теория на релетата за време, нови интегратори на нелинейните функции. Работи по методологични въпроси на метрологията. Автор е на научните трудове: "Мерене на комплексни електрични съпротивления при твърде високи честоти" (1938 г., на немски език, 1939 г.), "Теория на мостове с диод с наситен ток като чувствителен елемент" (1951 г.), "Влияние на колебанията на захранващото напрежение върху електронните релета за време и компенсирането му" (1955 г.), "Диоди с окисен катод в режим на насищане като чувствителен елемент" (1955, в съавторство с В. Кънев) и др.

Ролята на бащата във възпитанието на децата е малко по-различна. Бащата възпитава най-вече с личния си пример. Той е първия идеал, който детето следва. Децата в ранна възраст се стремят във всяко отношение да подражават на родителите си и твърдя, че те по-често подражават на бащата. Подражавайки на бащата, децата един вид се реализират, доказват се пред него. Одобрението на бащата е много по-ценно за детето от одобрението на майката. В очите на детето одобрението на бащата е свидетелство за бащината любов. Майчината любов няма нужда от засвидетелстване - за детето тя е безусловна. Бащата учи на самовзискателност, решителност, борбеност, вяра, отговорност, твърдост, целеустременост. Майката учи на търпение, съчуствие, топлота, гъвкавост, благоразумие, благородство, чистосърдечност.

Мисъл на деня - 14 Септември 2008 г. “Човек трябва да се върне в другия свят, да се очисти. Затова иде смъртта. Смъртта е процес на очистване... В едно отношение смъртта е нещо страшно, но в друго тя е благословение. Ако волът не умре, той човек не може да стане. Ако човек не умре, той ангел не може да стане. Под думата ангел не разбирайте същество с крила, а разумно същество, което мисли и знае как да слугува на своите ближни, да бъде полезно на всички същества.” Из Да направим човека по образу и подобию Нашему, 15-а НБ, 14.III.1937 г.

Реалността: Няколко милиона души имат нужда от въплъщение при определени условия, подходящи за натрупването на определени житейски опитности, според кармата си и степента на своето съзнание, и се оказва, че България е най-подходящото място. Има национална и расова карма и тяхното "решаване" е малко по-сложно. Отношенията между два етноса не се отличават принципно от отношенията между двама души.

Благодаря ви от цялото си сърце!

Мисъл на деня – 13 Септември 2008 г. “Смирението спада като един метод на малките величини в математиката. Всеки един от вас трябва да знае каква малка величина сте. Всеки е много малка величина. Велик и голям е само Бог. Ангелите са една среда за превръщане на малките и големите величини.” Из Голям е само Бог, 23 август 1920 г.

... Много от ученията идват от други светове и ценностни системи. Те не работят тук и това се е доказало в историята многократно. Те служат само за едно - увеличаване на информационната база от данни, за което всъщност служи Земята. Тук човек трябва доста повече да се поназори. Сам. Да се запознае и с "тъмната", и със "светлата" страна на "нещата", с пълния смисъл на съществуването и живота. Който наистина е нещо много повече от което който и да е "Учител" може не само да изговори, но и да си представи. Но всъщност... това не е задължително. Това е избор на хората - дали ще са марионетки в големите игри, или ще са просто пионки. Лошото е, че изглежда за хората е отредена много важна роля, но те са далеч от изпълнението й... Мястото няма значение, а тези които прилагат Учението. Учението е едно и също за целия Космос. Разбира се на хората бива давана само такава част, каквато са в състояние да разберат и приложат. Не са малко хората, които са доказали на практика, че Учението "работи". Да се следва Учението не е леко, но така е с всичко красиво и стойностно. Учението цели промяна и развитие на самите хора. Това не може да стане отведнъж. По пътя има възходи и падения, но ако направим равносметка на постигнатото от човечеството в дългосрочен план ще видим развитие - в мисленето, духовността, социалния живот, науката и др. Разбира се хората все още са далеч от целта и съзнанията им все още са потънали в предразсъдъци, но това, което вече е постигнато не бива да се омаловажава. Това което наричаме духовни и морални качества са изначално присъщи на духовната природа на човека. Те са част от Бжествената му същност (и на всяко живо същество). От човека зависи да осъзнае необходимостта да ги разбере и прояви в живота си. Пак повтарям: това става бавно, с много труд и да се очаква, че може да бъде постигнато отведнъж е неразумно. Условията на Земята нямат значение. Всъщност именно условията са подбрани така, че да има най-добри възможности за развитието на човечеството и не бива да се оправдаваме с тях.

Мисъл на деня - 11 Септември 2008 г. “Щом се запознаеш с доброто, злото иде като сянка. Щом се запознаеш с Любовта, омразата идва като сянка. Да ви не смущава тази сянка. Дръжте се за тази реалност на живота, която ще даде стабилност на вашето сърце, стабилност на вашия организъм, на вашия ум.” Из Рабство и приятелство, 24-та НБ, 16.V.1937 г.

Агни Йога - Надземното

Защо окултният ученик не може да има свое лично мнение? Мога да открия доста насоки за размисъл по въпроса в следния текст (подчертаването е от мен): Агни Йога - Надземното

На България много неща не са и наред и не бива да се заблуждаваме с обратното. Отговорността за това разбира се си е на нас българите. Както всеки човек, така и нациите са поставени при различни условия, като причините за това са много. Основен проблем е, че хората не се опитват да създават условия, а да ги експлоатират (най-вече лично). Това дали българите са работливи е доста сложен въпрос. Колко хора работят това, което биха искали да работят, което отговаря на техните качества? Когато се работи по задължение, с единствената мотивация печеленето на финансови средства, е нормално човек да не се отдава изцяло на работата си. Нека да се погледне и от другата гледна точка - какво е отношението на работодателите към работниците. Навсякъде цари все същия егоизъм. Само с разликата, че управляващите са в състояние да задоволяват (не да задоволят) своя.

На 9 Септември: През 924 г. пред стените на Константинопол цар Симеон I Велики и император Роман І Лакапин, сключват примирие, а не траен мир, за какъвто настоява византийската страна. През 1885 г. Княз Александър І Батенберг с указ назначава княжеско комисарство за Източна Румелия в състав: Георги Странски (на снимката), Петко Рачов Славейков и Йоаким Груев. Комисарството в Южна България е временна институция, създадена след провъзгласяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. То управлява Източна Румелия от името на княз Александър I Батенберг. Пристъпва се постепенно към обединяване на администрацията й с тази на Княжеството. От 1 януари 1886 г. в Източна Румелия влизат в сила приетите в Княжеството закони. Комисарството престава да съществува след международното признаване на Съединението, последвало след подписването на Българо-турската спогодба 1886 г. От 24 юни същата година функциите му се поемат от Народното събрание в Княжеството. През 1908 г. в периода 5 - 9 септември в Източните железници е организирана стачка от синдикати, основани от българските социалдемократи Илия Янулов и Григор Василев. На 6 септември БДЖ и Дирекцията на железниците подписват споразумение и на 9 септември Източните железници са окупирани от българската армия (на османска територия от османски части) и стачката е прекратена. Правителството отказва да ги върне на компанията, но предлага да ги откупи въпреки протестите на Портата. През 1943 г. в нарушение на конституцията ХХV Народно събрание избира регентство в състав: проф. Богдан Филов, член от царската фамилия – княз Кирил Преславски и ген. Никола Михов. Според Търновската конституция в състава на регентството не могат да влизат най-близките роднини на княза. Назначаването на регентство е наложено от обстоятелството, че на 28 август 1943 г. цар Борис III умира, а цар Симеон II е непълнолетен. През 1944 г. в България се извършва преврат и Отечественият фронт (ОФ) овладява властта. Превратът е извършен с помощта на действащи офицери от Българската армия, преминали на страната на ОФ, съветските войски, навлезли в България на 8 септември и партизани. През 1945 г. от Москва в страната се завръща Васил Коларов. След завръщането си в България през В. Костов се включва в ръководството на БРП (к). Започва да се изявява същевременно като активен политически и обществен деец. Избран е за председател на ХXVI Обикновено народно събрание (1945 г.), а след провъзгласяването на България за Народна република (15 септември 1946 г.) и за временен председател на републиката. Ръководи българската делегация на Парижката мирна конференция (1946-1947 г.), където се подписва мирният договор с България. От 7 ноември 1946 г. е председател на VI Велико народно събрание. От декември 1947 г. е подпредседател на Министерския съвет и министър на външните работи. След смъртта на Г. Димитров (юли 1949 г.) е назначен за председател на Министерския съвет. Васил Коларов умира на 23 януари 1950 г. През 1945 г. за първи път се чества "Денят на свободата" - официален празник и неприсъствен ден. Във връзка с годишнината на 9 септември са помилвани и освободени от затвора около 900 души, осъдени от т.нар. Народен съд (вкл. Никола Мушанов и Димитър Гичев), а над 1000 души са пуснати от трудовите лагери. През 1972 г. Българската национална телевизия излъчва първото си цветно предаване – манифестацията от площад "9 септември" (днешен "Александър Батенберг"). Започва работа Варненското телевизионно студио. През 1974 г. започват денонощни излъчвания на програма "Хоризонт" на Българското национално радио. Програма “Хоризонт” е създадена през 1971 г. като алтернатива на официалната програма “Христо Ботев”. Същият ден е прекратено заглушаването на всички честоти на предаванията на радио "Гласът на Америка". В края на 1977 г., обаче то е подновено и предизвиква протестите на посолството на САЩ в България. През 1975 г. започва редовно да се излъчва Втора програма по Българската телевизия. Експерименталното излъчване започва година по-рано. От 1 юни 1992 г. Втора програма е именувана като "Ефир 2". Закрита е на 4 октомври 1998 г. Родени: През 1828 г. - Йоаким Груев (Й. Г. Пройчев) - български възрожденски писател и педагог. Учи при З. Круша, Н. Рилски, Хр. Пулеков. От 1844 г. е ученик в гръцкото училище в Пловдив. От 1856 г. до 1868 г. е учител в българското класно училище в Пловдив, взема участие в църковната борба. Изпълнява редица длъжности в турската администрация. По време на Априлското въстание е затворен в Пловдивския затвор. След Освобождението работи в съдебната власт, директор е на просвещението в Източна Румелия (1879-1884 г.), помощник-княжески комисар на Пловдивска област, директор на Пловдивската девическа гимназия. Дописен член е на българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) от 1881 г., редовен член е от 1884 г. Разнообразна е дейността му в областите филология (един от създателите е на пловдивската правописна етимологична школа, преводач е, побългарител е, поет е, съставител е на учебници по граматика), етнография, естествени науки и др. Създател е на народната библиотека "Иван Вазов" в Пловдив. Умира на 1 август 1912 г. в Пловдив. 1941 г. - Станислав Стратиев (псевдоним на Станко Стратиев Миладинов) - български белетрист, драматург и сценарист. През 1968 г. завършва българска филология в Софийския университет “ Св. Климент Охридски”. През 1962 г. работи като фрезист в завод “Васил Коларов”. В периода 1986-1976 г. е редактор на в-к “Стършел”. Член е на Съюза на българските писатели. За първи път печата през 1958 г. във в-к “Средношколско знаме”. Първите си успехи постига в прозата с творбите “Пътешествие без куфар”, “Самотните вятърни мелници”, “Диви пчели”, “Кратко слънце”, “Пейзаж с куче”, “Живот в небето”, “Замъци от слама”. Утвърждава се като един от най-талантливите и смели сатирици изобличители в българска театър - “Римска баня”, “Сако от велур”, “Рейс”, “Земята се върти”, “От другата страна”, “Подробности от пейзажа”, “Мамут”, “Балкански синдром”, “Живот в небето”, “Българският модел”. През 1993 г. излизат като отделни книги “Българският модел” и “Упражнения по другост”. В киното започва с името на утвърден прозаик и драматург. Сценариите му, написани професионално, са преимуществено адаптации на негови пиеси и повести. В тях критикува консумативния дух на т. нар. зряло социално общество. С редки изключения филмите, реализирани по негови сценарии, се радват на радушен зрителски прием: “Пазачът на крепостта” (1973 г.), “Гардеробът” (тв, 1975 г.), “Формула’73”, “Кратко слънце” (1979 г.), “Слънце на детството” (тв, 1981 г.), “Оркестър без име” (1982 г.), “Равновесие” (1983 г.), “Българският модел’93” (тв, 1993 г.), “Оркестър без име” II (1994 г.). Награди: на София за литература и театър; “Чудомир” за хумористичен разказ; “Хитър Петър” за сатирична книга (1993 г.). През 1991 г. взема първа награда на Международния конкурс за европейски пиеси в Мобьож, Франция. През 1993 г. печели Втора награда на Световен конкурс, за драма на ВВС. Носител е на сребърен медал на Московския кинофестивал. Пиеса “Мотиви за кларинет” (2001 г.). Умира на 9 септември 2001 г. Починали: През 1932 г. - Стоян Стоянов Заимов - български възрожденец, революционер, просветен деец, общественик и писател. Роден на 12 август 1853 г. в Чирпан. През 1867 г. постъпва в класното училище в Стара Загора. Член е на революционен комитет в града. Прехвърля се в Пловдив, където завършва педагогически курс (1870-1871 г.) и започва да учителства. След покушение над хасковски чорбаджия е заточен в Диарбекир, откъдето впоследствие избягва. През 1874 г. се прехвърля в Румъния. В Браила редактира в-к "Михал" (1875 г.). Участва в основаването на Гюргевския централен комитет, определен е за апостол на Врачанския революционен окръг. Заловен е от турските власти и е осъден на доживотен затвор в Мала Азия (крепостта "Сен Жан д’Акр"). След Освобождението учи в Педагогическия институт в Москва (1880-1882 г.), учителства в различни градове на България, директор е на Народната библиотека в София и др. Автор е на мемоарното произведение "Миналото" (1884-1888 г.), от което излизат само 4 от замислените 12 тома. Популярна е и биографичната му книга "Васил Левски. Живот и дейност" (1895 г.).

Мисъл на деня - 9 Септември 2008 г. “Този, който ви мрази; този, който ви прави пакости – вие сте направили някога нему същото, ето защо трябва да го обичаме, за да загладим и изправим стореното по-рано.” Из Три картини, 15 септември 1920 г.

Много се говори за мъжа. Прочетох и няколко мнения в които се описваше по-скоро идеала за мъж. Ще ми бъде интересно ако повече участници опишат своя идеал.

Мисъл на деня - 8 Септември 2008 г. “Само човешкото може да дотегне, а Божественото – никога. То носи живот в себе си. Христос казва: „Това е Живот вечен, да позная Тебе, Единаго, Истиннаго Бога." Под думата Вечен Живот се разбира онзи красив живот, в който човек може да даде всичко. Това не значи, че трябва да го даде изведнъж, но през течение на цялата вечност. Все дава.” Из Да идем във Витлеем, 21-ва НБ, 25.IV.1937 г.

Наистина сънищата нерядко предсказват бъдещето, но в случая мисля, че по-скоро става въпрос за залегнали в подсъзнанието страхове. Всъщност при повтарящите се сънища е възможно именно ритмично извиквания страх за евентуалната проява на дадено събитие, да го предизвика. Повтарящите се сънища най-често показват проблемите звена в нашата психика, които трябва да отработим. Ако успеем да различим проблема, да го изкараме на светло и съзнателно да го отработим, значи сънят е изпълнил своето предназначение. Другия вариант е съня да се прояви като действително събитие. Тогава щем не щем ще трябва да срещнем проблема си лице в лице. Като казвам "проблем" може да се имат предвид склонности, навици, скрити желания, страхове и др. под.

Молитвен наряд за начало: Добрата молитва - молитва; Сила жива изворна - песен; Ще ти служа през цялата вечност - формула; Новото основание - беседа; Молитвен наряд за край: Кратка молитва - молитва

Мисъл на деня - 6 Септември 2008 г. “Човек трябва да се моли при всяко едно условие, безразлично дали е изложен на изток или на запад, на север или на юг. При каквито условия и да се намираш, отправи ума си в тази посока, дето е Бог. Де е мястото на Бога? Аз съм го определял така: там, дето всички хора отправят ума си, там е Бог. Следователно отправи и ти своя ум в посоката, дето всички хора отправят ума си към Бога. Това място е центърът на живота.” Из Да сторя, 9-а НБ, 31.I.1937 г.

С увеличаване на приходите ни, границата на достатъчност наистина се увеличава. Това е заради привързаността ни към това което бихме могли да си купим с парите. Ако липсва привързаност, дори и с повече налични пари, човек няма да увеличи своите разходи. Поне не съществено. За плановете, които си правим: това което най-често ги проваля са силните ни очаквания, както и страха от тяхното несбъдване. Когато си правя планове винаги съм подготвен за най-лошия вариант и съм бил готов да приема най-лошото стечение на обстоятелствата. Това означава да се откажеш от целите си, от плодовете на своите действия, но да не загубиш вярата, че ще ги постигнеш, както и да не спираш да полагаш нужните усилия. По-съществените неща, които съм планирал, винаги са се сбъдвали над очакванията ми, въпреки че в определени моменти нещата са изглеждали почти невъзможни за осъществяване.

Мисъл на деня - 5 Септември 2008 г. “Най-важна е любовта към Бога. Този център е от най-голямо значение за човека. И ако българите са страдали досега толкова много, това се дължи на факта, че у тях тази жлеза, този център на любов към Бога е слабо развит. У славяните, обаче, този център – любов към Бога, е най-силно развит. Затова именно на тях е дадена толкова много земя.” Из В начало бе Словото, 11-а НБ, 14.II.1937 г.

Път на доброто - път на Любовта Да ги изпита Особено препоръчвам втората беседа.

Хората, които лесно се поддават на внушение, обикновенно са по-неспособни да мислят самостоятелно; мисълта им е слабо развита, както и това което наричаме "будност на съзнанието". Те приемат идеи/мисли/усещания от обкръжаващата ги среда, без да ги асимилират, т.е. осъзнаят и разберат в достатъчна степен. Те приемат тези идеи за свои, но в действителност те не са - те само биват повтаряни почти автоматично от самия човек. Тук може би е необходимо да се спомене и другата крайност, тази на силния индивидуализъм, самообособеност, водещи до неспособността да се приеме нищо идващо "отвън".

Всъщност духовното развитие най-често остава незабелязано за самия човек. Това, което зависи от последния е да полага непрестанни и съзнателни усилия за промяна в положителна посока. Разбира се какво точно включва тази промяна човек определя сам за себе си и също не е застрахован от "грешки". Илюзията за духовност е следствие на гордостта, от сравняването ни с другите хора, като обикновено положителните ни страни са силно надценени, а отрицателните - пренебрегнати. При истинското духовно развитие човек не се сравнява с останалите. Той си изгражда идеал, за което могат да му помогнат и различните духовни учения, и го следва; полага усилия да го достигне, като в същото време развивайки себе си, развива и представата си за духовност, т.е. самия идеал. Дали следването на идеала може да бъде обвързващо? - Според мене само при липса на гъвкавост, ако този идеал е строго фиксиран, неподлежащ на промяна - цялостна или само в някои от аспектите му. Промяната в човешкото съзнание е трудно да бъде проследена (споменават се срокове от 3 и 7 години в които това проследяване може да се извърши), но самият стремеж към самоусъвършенстване, към преодоляване на слабостите и развитие на добродетелите е нещо за което трябва да е постоянно, съзнателно и с пределна отдаденост. Не трябва да се забравя, че духовното развитие не изключва "малките" неща от ежедневния живот. То е самия живот и всяка ситуация в него е средство за осъществяването му или пробен камък за неговото утвърждаване.

Мисъл на деня - 2 Септември 2008 г. “Растенията са разумни същества, които съдържат в себе си откровения, които на тях Господ открил. Животните съдържат откровения, които Бог в тях е скрил. И човек носи особени откровения, и светлината носи особени откровения. Топлината носи особени откровения, водата носи особени откровения. Твърдата почва, всичко в света носи велики богатства, които трябва да изучаваме.” Из Доброта и справедливост, 34-та НБ, 12.IX.1937 г.