Станимир

Отговорът е - не. Звучи просто, но всъщност той е изключително труден за разбиране и още повече за изпълнение. Нормално е човек, когато е свидетел на нещо нередно около себе си, да реагира с възмущение, с раздразнение, с нехаресване, с неприемане, с желание виновният да получи възмездие. Това са реакции изграждани дълги години, за които не може да се каже, че са изцяло правилни или погрешни. Толкова много неща могат да се кажат, че ми е трудно да ги систематизирам. Правейки анализ на една ситуация, предизвикала определена наша реакция е необходимо да обърнем внимание преди всичко на мотивите на извършителя. Също доколко осъзнава вредата от действията си. Доколко дори и да осъзнава вредата от действията си е в състояние да ги прекрати (защото често навикът е по-силен от волята, освен това желанията се отличават с импулсивност и за момент може те съвсем да изземат контрола от ума). Кармата няма да я намесвам (тази на жертвата и на всички странични засегнати), защото това е нещо, с което е почти невъзможно да сме запознати и можем само да правим предположения. Да, не трябва да забравяме, че и самите ние имаме своите слабости и единственото ни желание следва да е заменянето им с технитте положителни полюси. Мотивът би трябвало да бъде да противодействаме на действието, а не на извършителя. Наказанието да е единствено с цел недаване на възможност за повторение, а не за възмездие. Последното ще дойде в точната мярка и по критерии, които не сме в състояние да обхванем изцяло. Безразличието определено е по-лошо, дори и от омразата. В ситуция в която се извършва нещо нередно, безразличието за мен е най-неприемливо. В една такава ситуация е изключително трудно да различиш това, което следва да приемеш от това, което не бива да се приема за нормално. Това че в много духовни учения се говори за хармония, вътрешен мир и спокойствие в случая може да изиграе лоша шега. Преди всичко останало е любовта и състраданието, както и съпричастността към истината и справедливостта. Така че да се възмутиш, да реагираш ядосано дори, е далеч повече за предпочитане, отколкото да останеш в състояние на покой, но и лишен от съчуствие към жертвата за страданието и към извършителя за слабостта и неразбирането. Е да, възможно е и това състояние при което хармонията и любовта са съчетани; когато личността изцяло е подчинена на цялото; когато има осъзнаване, че невежеството и страданията са временни, но и необходими за израстването, но в същото време често те са ненужни в дадени конкретни ситуации и следва да бъдат избягвани. Така или иначе щом сме преценили, че в дадена ситуация нещо не е справедливо, то следва да положим усилия тази несправедливост да престане. Пак повтарям, осъждането на несправедливостта за мен лично не е проблем, даже го намирам за положително. Но както пише в Библията, човекът не бива да бъде съден.

Защото в цитата, който коментираме, съвсем ясно си е написано, че става въпрос за чувство. Определено. Подобна възможност ми изглежда нелогична. Между мисъл и разбиране има голяма разлика. Да разбираш нещо означава да го познаваш в дълбочина, изоснови. За да го осъзнаеш е достатъчно да регистрираш по някакъв начин съществуването му - може да го почувстваш (вътрешно или външно) , да го видиш, да чуеш за него или да го възприемеш с ума си. Забележи, че използвам "или", защото е достатъчен само един канал за осъзнаване, а и в много случаи осъзнаването е постижимо само по този един канал.

Първо е осъзнаването. Разбирането е след това. Така или иначе в цитата се говори за първоначалното осъзнаване,което е плод на интуицията, а не на разсъждения. Не знам защо се опитваш да ги вмъкнеш там, където не им е мястото.

Ами то и в това, което оспорваш пише същото. Ти обаче видя нещо съвсем различно - точно това, което искаш да видиш. С мислене не можеш да осъзнаеш, че видимият свят е илюзия, както е илюзия и усещането, че принадлежим на този илюзорен свят. Това си е точно чувство. "Не в пълно съзнание" - тук се има предвид обичайното будно съзнание, в смисъл, че съзнанието свързано със сетивата и с някои мисловни модели към които сме привикнали с времето, пречат на осъзнаването на това чувство. При медитация именно тези сетивни съзнания и този неспирен поток от мисли се свеждат до минимум. Затова, че в написаното няма нищо необичайно, освен думите с които е изразено.

"Христос казва: „Вие се кланяте на онова, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем“. Сега спорът в света е между вярващите кой има правата вяра. Правата вяра седи в онова, което ти знаеш. Кривата вяра седи в онова да се кланяш на това, което не знаеш. Онова, което знаеш, включва в себе си Божественото. А онова, което не знаеш, включва в себе си човешкото. Защото човек се отличава по своето незнание. Какво приложение може да има сега този стих? Че трябва да знаем нещата. И светът е създаден като едно велико училище, в което трябва да се учим. Като е дошъл на земята, човек трябва да се учи, да придаде нещо към онова, което е имал в себе си. Той трябва да изучава законите, върху които почива неговото щастие." "Сега и ние, съвременните хора, поддържаме, че някои неща са голи. В това няма никакво знание. Ти казваш, че вярваш в Бога. Но, ако ти си един нещастен човек, каква е тази вяра? Ти казваш, че вярваш в баща си. Но, ако си нещастен човек, каква е твоята вяра в баща ти? Или ти вярваш в науката, вярваш във всичко, в света вярваш, а въпреки това си нещастен. Каква е тази вяра тогава? Питам: Какво допринася тази празна вяра? Значи в дадения момент ти служиш на онова, което не знаеш. Питам тогава: Какъв е изходният път от това положение? Ние можем да заменим две величини една с друга, а именно: Ние можем да заменим онова, което не знаем, с онова, което знаем. И тогава ще кажем ние: Кое знаем в света? Разсъждавали ли сте вие някога да си отговорите на въпроса какво знаете. Има ли нещо, на което да разчитате и да знаете на какво разчитате? Първото знание е движението. Животът се отличава с движение. Движението е резултат. Та какво е резултатът, движението на живота. От движението се раждат после ред други сили. От движението се ражда светлината. Значи светлината е елементарното проявление на движението. Движението е изходният пункт, когато едно същество излиза от вечността от онзи вечен център на живота. Значи първият изход се обуславя с движението, а понеже излиза извън орбитата на този център, на него му трябва светлина в пътя, за да се движи. Трябва му светлина, трябва му знание. И забележете всяка майка иска, като се роди детето да се движи. Първият подтик на живота е движението. Повечето от вас сте били майки, знаете това. Вие не искате ръцете и краката на детето ви да са сакати, но да се движат. Не само ръцете и краката му искате да се движат, но и неговите очи, уши, уста, мозък, всичко в него искате да бъде в движение. И наистина едно тяло е здраво само тогава, когато всички частици в него са в движение. И когато ние изучаваме човека ще видим, че за да бъде абсолютно здрав, всички частици в неговото тяло трябва да са в хармонично движение помежду си. Щом се наруши това хармонично движение, човек е вече болен. Когато се изследва човешката аура, ще видите, че колкото човек е по-здрав и по-духовно издигнат, от него излиза една бяла, приятна светлина. Има хора, на които тази светлина е толкова голяма, че като ходят вечер, те хвърлят светлина наоколо и си осветяват пътя. Когато човек заболее, става пречупване на тази светлина и тя потъмнява. Това потъмняване може да стане частично или цяло. Всяка заболяла част е тъмна, а здравите части са светли. Значи, ако те заболи главата, главата ти е тъмна; ако те заболи стомахът, стомахът ти е тъмен. Ако те заболи крак, кракът ти е тъмен. Следователно, какво се изисква от вас? Да възстановите светлината на тъмното място, да възстановите светлината на главата си, на стомаха си, на крака си и т. н. Как ще стане това? Като усилиш мисълта си. Как ще усилиш мисълта си? – Като почнеш да мислиш за това, което знаеш. И в Писанието е казано: „Онези, които чакат Господа, тяхната сила ще се увеличи“, ще се измени. Сега ние мислим, че реални неща са тия, които са близо до нас. А онези неща, които са далеч от нас, не са реални. Но реалните, разумните неща, дали са близо или далеч от нас, те се отличават с едно свойство. Това свойство е следното: Разумните същества всякога отговарят на нашите нужди, а неразумните – никога не отговарят на нашите нужди. Следователно, ние считаме Бог онова същество, което всякога отговаря на нашите нужди. Бог е единственото смислено същество, което отговаря на нашите нужди. Той не отговаря на нашите навици, които имаме, на нашите несъществени нужди, но Бог винаги отговаря на онези силни нужди на човешкия ум, на човешкото сърце, на човешката душа и на човешкия дух."

Може, но дали е така. Аз примерно следвам учения според които дългът се разглежда във връзка със закона за кармата. Кармата ще извика последствия, които ще засегнат самите нас. Т.е. без значение дали го искаме или не го искаме. Никой обаче не задължава човека за нищо. Това са неизменни закони поддържащи равновесието в света. Съгласно закона за кармата, човек сам се задължава чрез своите действия (мисли и мотиви). Последствията идват, защото той сам ги е предизвикал. Темата за кармата е дълга и ще спра дотук. Аз обаче говорейки за дълг имах предвид нещо друго. Имах предвид чуството за дълг, вътрешното усещане. Тук няма много логика дали трябва, защо трябва и т.н. Усещането или го има, или го няма. Ако се чустваш съпричастен към другите, за мен си длъжен да направиш възможното да им помогнеш в тежка ситуация примерно. Ти самият го чустваш, а не че някой те кара. Длъжен си именно защото се идентифицираш с другиях, осъзнавайки че сте част от едно и също цяло. И пак повтарям, споделих как аз усещам нещата, какво аз чуствам за правилно.

Вероятно би могла до съзнанието му да достигне някаква мисъл или идея. Която той разбира се ще възприеме за своя. Усещането, енергията вложена в мисълта също може (и то по-лесно) да бъде усетена от въпросния човек. Мисълта е извън времето и пространството - но в другия човек трябва да има предразположеност, склонност да я приеме (съзателно или несъзнателно).

Така или иначе разбрах какво имаш предвид. Разбиранията не само за дълг, но и за много други понятия, са продукт на социално споразумение. Точно в това виждам известен проблем - защото масово възприетото тълкуване често не може да припокрие по-дълбоките пластове. Човек, примерно, използвайки едно понятие, може да вложи по-дълбок смисъл от общоналожения, но масово ще останеш неразбран. Дори може и да няма опит за разбиране насреща, защото веднъж възприели наложилото се в обществото съдържание на понятието, повечето хора не са склонни да доразвият. Често дори и контекстът в който е изказването не се взема под внимание. А трябва. Да погледнеш през очите на другия, абстрахирайки се от себе си - това пък почти никой не е в състояние да направи. Но пък ако има желание все донякъде ще се получи.

С второто съм съгласен и именно то беше в основата на разсъжденията ми. Първата формулировка не я споделям. социалното споразумение зависи от развитието на обществото и особеностите му. Мен лично ме интересуват, не тези възгледи, които се споделят от и те приравняват към обществото, а тези, които те карат да надраснеш себе си - идеалите. При първата формулировка се приема една позиция, защото тя е общосподелена. При втората се търси разбирането и израстването във възгледа.

Разделението е илюзорно. То съществува само в съзнанието ни. Една погрешна представа, която сме налагали с години в съзнанието си и която никак няма да е лесно да се промени.

Не мога да разбера основния въпрос, който се поставя в дискусията. Аз поне разглеждам самата духовност като източник. Източник на любов, знание, увереност и други неща, които впоследствие ние хората замърсяваме и принизяваме с неразбирането си. И задачата ни е именно пречистването и извисяването им. По този начин можем да се издигнем и ние самите, т.е. нашето съзнание. В този смисъл източници на духовност могат да се търси навсякъде. Да разделим духовното от материалното докато сме тук на земята не е лесно, но е нужно доколкото можем да се научим да различаваме едното от другото. Само висшият аз може да направи това разграничение с абсолютна точност и го прави след смъртта, асимилирайки всичко духовно от личността. Ние като личности тук на земята, е необходимо съзнателно да се стремим към духовна чистота в мотивите, действията, мислите и чувствата си, ако целта ни е духовно развитие.

По-скоро противопожност. Иначе за степените, примерно според чистотата й, можем да говорим за егоистична и изцяло сетивно насочена (похот) до духовна и безличностна любов.

Любовта възниква, когато идентифицираш себе си с някой друг. Когато започнеш да усещаш това, което той изживява като свое собствено изживяване. Не само в радостите, но и в страданието - затова се говори за състраданието, като по-висша форма на любовта. Кога любовта е неегоистична? Когато си се изгубил (или пък си открил себе си) в другия. Кога любовта е вселенска? Когато обхваща всичко, без изключение. Разбира се това е само моят поглед върху нещата. Според мен трябва да се направи разграничение между живот и съзнание. Вселената е жива - тя е изпълнена с живот, тя е живот. Животът от своя страна е единен и неделим. И помисли: можеш ли да кажеш, че животът ена еди кой се е такъв, а на някой друг - различен? Можеш ли да определиш разликата? Животът е един и същ навсякъде и във всичко. Това, което е различно във всяко едно живо същество е съзнанието. По отношение на съзнанието вече не само че имаме различия, но те са до степен, че да няма две еднакви съзнания. В този смисъл вселената е изпълнена със съзнания от всякакъв порядък. Има съзнания дотолкова надвишаващи нашето, че е невъзможно да си изградим каквато и да е представа за тях. Казват, че няма предел в развитието на съзнанието. И човек всъщност може да се запита доколко разбира любовта, която получава. Примерно едно цвете доколко разбира това, което прави за него градинарят? Да, аналогията е малко груба, но е вярна според мен. То получава необходимите за растежа условия, дори и да не може да го осъзнае.

Ок. Вече съм убеден, че разговорът е безмислен. Повече не очаквай отговор. Изтълкувай го като бягство и защитна реакция ако искаш. Ти така и не спря с анализите си. Явно тази ти склонност не си в състояние да контролираш. Искаш да ме предизвикаш, но аз участвам тук просто за да споделям идеи. Предизвикателствата сам си ги поставям и това е зона, в която няма да стъпиш.

Ще се върна на идеята за благодарността. Когато се осъзнае, че ние не можем да съществуваме сами по себе си - тялото без безбройните по-малки животи/клетки, които го съставят; мислите, без обектите от обкръжението ни; чувствата и възприятията без взаимодействието с външния свят... Някак си е твърде неморално за мен и всъщност е именно липса на любов, да се изолираш от всичко останало. Най-малкото сме задължени да живеем в хармония със света; да създадем условия за развитието на по-малките животи, пречиствайки и извисявайки материята изграждаща телата ни; да живеем един по-примерен живот с който да повлияем донякъде поне на близкото ни обкръжение... Сега сигурно ще кажеш, че щом никой не те задължава, значи това не е дълг. Но за мен е, защото осъзнавам, колко много съм получил даром и за мен не е ок, ако само получавам.

Оценявам го - отрицателно. Точно това ти желание да провокираш, не одобрявам. Защото преценката ти не е безгрешна. Затова и аз също не разбивам ничии заблуди, не се опитвам, въпреки, че виждам пропуски. Само може да ги спомена. Именно, защото може и да греша. Или пък човека отсреща да не е готов.

Отново, никой не ти е длъжен. И не допускаш ли, че отказа на отговор може да се дължи на разминавания във възгледите? Едно нещо трябва да е ясно: когато изразявам дадена идея, оставям всеки сам да избере дали и доколко да я приеме. Обикновено я изразявам само в основни линии, които всеки сам да доразвие. Не участвам тук за да доказвам каквото и да е. Аргументите могат да дойдат в течение на дискусията, но за приемането им така или иначе е нужна обща основа. Аз пиша възоснова ба определени системи от възгледи, с които ти не си добре запознат. Каква аргументация очакваш тогава? Колкото до разбирането в дълбочина, колкото по-дълбоко е то, толкова по-невъзможно е то да се изрази с думи. И тук възниква проблем, когато изкажа твърдение, което се надявам всеки да доразвие и задълбочи сам, но вместо това то бива анализирано само повърхностно и бива отхвърлено.

Никой не е длъжен. И когато спреш да се вживяваш като много разбиращ от психология, може и да получиш отговор. Но ти не търсиш отговор, а потвърждение на предпилиженията си.

Иронията е, че точно ти не си в тази роля. Останалото го прочетох набързо и отново много прибързани изводи. Да, има и попадения, но когато те са смесени с предположения, какво се получава? Вменяваш ми възгледи, съществуващи само в представите ти за мен. Повече нямам намерение да коментирам темата. С теб диалог не може да се получи.

СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА Ако искате да знаете разликата между Синовете на Светлината и тези на сянката, първо претърсете полето на тяхната вярност. Низшият аз в човека ще се опита по всякакъв начин да отхвърли дадената дума, ако това е необходимо за постигането на неговите цели. Висшият аз ще поведе човека към жертва дори на своя живот, ако тази жертва е необходима за цялото и за истината. Има две качества, към които всеки Ученик на Великото Бяло Братство се стреми - качества, които отключват вратите между позицията на Учителя и тази на вечния служител. Единият ключ е БЛАГОДАРНОСТТА, а другият - ЛОЯЛНОСТТА. (From the Mountain Top, v.2)

Смирението за мен означава да мога да преценя възможното в момента и възможното в бъдеще и търпеливо да изчакам, когато не виждам възможности в настоящето. Също ако нещо не е възможно за мен, да го оставя на друг, за когото то е по-силите. То е вяра в доброто.Също така, то е приемане на всичко нехармонично и несъвършено около и в човека като етап. Когато човек вярва, възможностите идват. И когато е налице вътрешно спокойствие, независимо от случващото се, вяроятността да ги забележи и оползотвори е много по-голяма.

Е, и? Трябва да си като туземеца ли? Смисълът на историята е другаде и в никакъв случай не противоречи на това, което съм написал. Очевидно имаш пеоблем с тези йерархии, щом ги замесваш без изобщо някой да ги е засегнал в темата. Сега и някакви господари и слуги намеси. Имам усещането, че в бъдеще ще ти се налижи да влизаш и в позицията на слугата. Дали по твой избор или не - не зная. А и свободата какво общо има? Аха. Ама естествено, че светът се върти около теб. Сигурно аз реагирах с: Точно така, не проявявам желание.

Ами тя котката, която си лежи под слънцето, също играе себе си. Без дори и да се опитва. Следва си първосигналните природни инстинкти и толкова. Човекът за разлика от котката може да действа разумно. Може сам да определя какъв да бъде, как да се прояви. С клишета от рода на "опитвам се да бъда себе си", можеш да оправдаеш всяко едно действие. Да оставим настрана, че ако "себе си" означава висшето аз, то тогава човек следва да проявява първо божественото в себе си и едва след това личното. Реагирайки на написаното от мен по отношение на дълга, ти дори и не изказа позиция. Направи някакъв опит да анализираш какво се крие зад думите ми, изцяло на базата на прибързани предположения. Прочел си за някой друг принцип свързани с психоанализата и разбира се намираш негови прояви навсякъде около теб. В случая в написаното от мен. По-лесно е да го сведеш до познатото ти, и го правиш. Незавършената картина не те удовлетворява и бързаш да запълниш неизвестното с логични за теб, но не и единствените възможни предположения. И какво очакваш, да внесеш дисонанс във възгледите ми, които не кореспондират с твоите? Да тръгна да ги защитавам, без ти самият да си изложил позиция? Т.е. искаш да преразгледам изоснови моите възгледи, защото ти не си съгласен с тях. А с какво ще бъде запълнена празнината, която ще остане - няма значение. Може би с твоите представи, с които държиш и другите да се съобразяват. Играеш ролята на диригент, който се опитва да насочва дискусиите тук във форума в удобната му посока. И трудно приемаш ако това не се получава.

Липсва ти безпристрастност. А и изказваш предположенията си така, сякаш са единствените възможни. И преди да търсиш, кой с какъв образ се идентифицира, първо открий ти какъв образ се опитваш да играеш. По-полезно ще ти е.

По-скоро не съм съгласен. Да, Бог и духовно-извисените хора, не очакват възвръщане на това, което дават, но получаващият следва да оценява тази помощ и за самият него е добре да отвърне поне с благодарност. Всеки човек ако се замисли ще осъзнае, че той получава много повече от света, отколкото отдава. И аз поне си мисля, че колкото и да дава, човек винаги ще получава повече. Всъщност, каквато и да е материалната страна на процеса, то от духовна гледна точка имаме отдаване на любов и получаване на щастие.