Станимир

„Казваш: Тая сутрин слънцето не изгря, не го видях. Не си видял нито изгряването, нито залязването на слънцето. Ти виждаш само облаци, чуваш вятъра и бурята, които произвеждат пертурбация в твоя ум. Кажи си: И това е за добро. Ще завали дъжд и ще полее тревите, плодните дървета и посевите. Страданията, които преживяваме, са дъжд, който полива посевите у нас. Ти обличаш новата си дреха, излизащ на разходка, но завали дъжд и те накваси. Връщаш се недоволен, че дъждът развалил дрехите ти. Ти си недоволен, а растенията се радват. Един ден отидох в Борисовата градина на разходка. Денят беше топъл, небето чисто, ясно. Гледам по небето и виждам, че най-много след един-два часа ще завали силен, проливен дъжд. Срещам три дами, облечени в нови, празнични дрехи, с хубави, модерни шапки. Погледнах ги, усмихнах се малко. Мисля си: Те не знаят, какво ги очаква. След един час заваля проливен дъжд. Виждам, дамите се връщат, но съвършено мокри: дрехите им полепнали по телата, парижките им шапки смачкани. Сега те ме погледнаха, усмихнаха се, с което искаха да кажат: Виж, в какво положение сме. Те не бягат, не се крият от дъжда, не са недоволни, но се смеят, закачат се, говорят за последната парижка мода.“ Из „Умен, добър и силен“ – ООК, 13 октомври 1943 г.

„Хората искат да придобият нещата по лесен начин. – Това е старо разбиране. Религиозният мисли, че като се помоли на Бога, всичко ще придобие. Той трябва да се моли, защото молитвата е разговор на душата с Бога. Как ще се молиш? Ще изучаваш езика на небето. Ако не изучаваш тоя съвършен език и не говориш на него, молитвата ти няма да се чуе. Някой се моли с часове и мисли, че молитвата му трябва да се приеме. Моли се, разговаряй с Бога, без да очакваш да ти се даде нещо. Достатъчно е да отправиш молитвата си с любов, за да ти се наредят работите. Кажи на някого една сладка дума, за да го спечелиш на твоя страна. Той е готов да се отзове на молбата ти. Срещаш един болнав човек. Не казвай, че такава му е кармата, че трябва да тегли, но кажи му, че ще оздравее, че голямо благо го очаква. Кажеш ли му така, той ще се насърчи, и един ден, когато придобие някакво благо, ще помисли и за тебе, ще ти даде нещо от своето богатство.“ Из „Умен, добър и силен“ – ООК, 13 октомври 1943 г.

„Като ви говоря за любовта, имам предвид следното нейно качество: любовта търпи, но не извинява нещата. Тя е крайно мека, но и крайно взискателна. Казваш за някого: Тоя човек не ме обича. – Не те обича, защото ти злоупотребяваш с неговата любов. Чистият живот излиза само от любовта. Ти направиш една погрешка, макар и на крайчеца, и така хвърляш петно на любовта. Плюеш в един кладенец и казваш: Няма нищо, ще се очисти водата. Водата ще се очисти, но ти не постъпваш добре. Помнете: Пътят, по който вървите, не води към подмладяване. И сто години да живеете, не можете да се подмладите. Подмладяването става по съвсем други закони. Човек може да се подмлади, но ако живее по закона на любовта. Вие още не разбирате тоя закон, нямате ясна представа за него.“ „Какво носи любовта? – Живот. – Какво носи безлюбието? – Смърт. Който обича смъртните хора, смъртен става. Баща, който обича само синовете си, става като тях. Ако искаш да станеш безсмъртен, трябва да обичаш Бога. Затова е казано да възлюбиш Господа с всичката си душа, с всичката си сила, с всичкото си сърце и с всичкия си ум. Христос обичаше Бога и, в името на тая любов, възлюби и хората. За тая любов Той се пожертва за човечеството и пое неговите грехове. Най-после Той възкръсна, с което показа на хората, че, като обичаше Безсмъртния, и Той стана безсмъртен. Вие мислите, че ако обикнете света, ще се повдигнете. Не е било и няма да бъде, да обичаш света, и той да не те изяде. Това не е закон, но наредба. Следователно, ако искаш да станеш безсмъртен, обичай Бога, обичай светиите, добрите и безсмъртните хора. „Обичаш някого, но не си спокоен. – Защо? – Защото първо не обичаш Бога. В Него всичко е тихо и спокойна. Обикни Бога в човека, ако искаш да му помогнеш. Не обичаш ли първо Бога в човека, а после самия човек, ти не можеш да бъдеш образец. В любовта си хората са крайно взискателни. Обикнеш някого, той иска само него да обичаш. После те пита, защо го обичаш, какви са намеренията ти. Знайте, че любовта е единствената безкористна сила. Тя от никого нищо не иска. Който люби истински, сам се радва на любовта си – нищо не очаква. Като пея, първо пея за себе си, а после за хората. Певец, който не се вслушва в пеенето си, не е добър певец. Първо певецът да се радва на пеенето си, а после другите да се радват. Иска ли първо хората да му се радват, той е обикновен певец, Ако направиш едно добро, мисли първо да задоволиш Бога, а после хората.“ „В любовта няма никаква лъжа – ни бяла, ни черна. Любовта изключва всякакво користолюбие. Користта е астрално чувство. То представя течно състояние, т. е. нещо неорганизирано. В користолюбието няма закон, който да регулира нещата. Користолюбивият върви по наклон, както водата. Като слезе до дъното, той се намира в трудно положение и пожелава да се издигне. Ако човек слезе и не може да се повдигне, т. е. да се качи, нищо не е научил.“ Из „Любов и безсмъртие“ – ООК, 17 ноември 1943 г.

Какво разбираш под преклонение. Един светия е по-напред в развитието си от мене, това което той е постигнал, на мене самия ми предстои, т.е. аз трябва да призная това постижение, за да опитам да го постигна самия аз. Има аспекти от живота на учителите, светиите или други духовни водачи, на които не може да не се възхищаваш. Става въпрос за идеал, за пример за следване и за вдъхновение; това не е сляпо преклонение. Казваш „Логоса“. Ти какво знаеш за Логоса, можеш ли да си го представиш в някакви по-висши форми на проявление от тези на светиите и учителите; има такива, но на този етап не можем да имаме някаква представа за тях. Кое е сляпото преклонение: пред това, което познаваме или пред това, което не познаваме.

Спомни си за всички моменти, когато е нямало кой да ти помогне и въпреки това те са отминавали. Концентрирай се върху това, че пристъпите винаги отминават.

Преди няколко дни дадох мнението си за един подобен въпрос (2 мнения по-нагоре от твоето) и все още поддържам същата позиция. Все пак думата „наказуемо“, която използваш ми се струва неточна. Постъпките ни – умишлени или неумишлени, не се наказват, а просто предизвикват съответстващи им последствия. Ако хвърлиш камък във водата, никой не решава дали ще се образуват вълни или не, те просто се случват в резултат от взаимодействието на най-различни фактори. Каква е разликата между една погрешка извършена съзнателно (ако разбира се можем да наречем това погрешка, предвид умисъла) и тази, извършена несъзнателно. Разликата е в изходното равнище от което тръгва действието. В съзнателното действие волята и умът участват много по-пълно. В несъзнателното действие, менталния план може почти да не участва, т.е. имаме действие произхождащо от по-ниско ниво, като съответно и последствията ще се разпространят максимум на това ниво, без да обхванат по-висшите.

Толерантността започва оттам да разбереш другия, да се поставиш на неговото място, да погледнеш през неговите очи. После продължава с това, не да се съгласяваш с всичко, което прави, а просто дори и да виждаш, че греши, да му признаеш това право. Това не изключва възможността да се опиташ да му повлияеш в положителна посока, но ако не успееш, просто да приемеш, че това са моментните му възможности.

Петър е този, на който после Исус казва: Ти си Петър и върху този камък (петра) ще построя своята църква. Той е единственият, който, заедно с Йоан, не избягва при залавянето на Исус. Затова пък се отрича от него три пъти, както бива предсказано. Защо е трябвало да се отрече от Исус три пъти. Припомня ми на една мисъл от Дънов: Когато Господ много обича някой, праща му Сатаната да го изпита, да види ще издържи ли. Това казва и Исус на учениците си. Не мисля, че е трябвало, но като че ли не е бил готов за нещо повече и Исус е виждал това.

На 24 Януари: През 1878 г. Руският император Александър II одобрява предложението на великия княз Николай Николаевич за предприемане на настъпление към Цариград. С участието на императора се провежда и заседание, на което се обсъжда представеният от ген. Николай Игнатиев проект за предварителен мирен договор с Високата порта. След заседанието ген. Игнатиев тръгва от Петербург за щаба на Действащата армия. През 1884 г. е дадена пълна амнистия на всички участници в Народното опълчение (от 1882 г.). Народното опълчение е спомагателна въоръжена сила, съществувала в България от 1880 г. до 1891 г., използвана за резервно попълнение на редовната армия. Създадено е със специален закон от 1880 г. за осигуряване на военната подготовка на населението, което не може да постъпи във войската, с оглед защитата на бъдещото съединение на Източна Румелия с Княжество България. Ръководството му се осъществява от Военното министерство, което поема и грижата за обучението на опълченците. В провинцията има свои окръжни комитети и чети. Заради участието на някои негови чети (какъвто е случаят в Оряховско) в демонстрациите на населението против установения с държавния преврат 1881 г. режим на пълномощията последва разпускане на окръжните опълченски комитети (1882 г.), а през 1883 г. е разтурено и самото Народно опълчение, анулиран е и законът за неговото създаване. Във връзка с подготовката на Съединението, през април 1885 г. с княжески указ е възстановен законът за Народното опълчение. Сформираните чети (особено в Западна България) вземат активно участие в Сръбско-българската война (1885 г.). Опълчението съществува до 1891 г. През 1901 г. по сведения на Милан Михайлов турските власти арестуват Централния комитет на Българския македоно-одрински революционен комитет (БМОРК) в Солун (Солунска афера) и разкриват мрежата в Кукушко, Гевгелийско, Воденско, Радовишко. Начело на Централния комитет застава Иван Гарванов. През 1906 г. по предложение на наследниците на Евлогий Георгиев от 8 декември 1905 г., ХІІІ Народно събрание взема решение правителството да заведе дело срещу универсалния наследник Иван Ев. Гешов. На 7 март искът е подаден и делото започва на 28 юни 1907 г., а от 28 ноември се гледа от Софийския апелативен съд, който постановява на 4 декември, че българските съдилища не са компетентни по него и то е прекратено. Решението е потвърдено от Върховния касационен съд на 9 юни 1908 г. През 1920 г. в Пещера Георги Донски убива Михаил Такев, бивш министър и виден деец на Демократическата партия. Михаил Такев е политически и държавен деец. Роден е през 1864 г. в Пещера. Завършва Военното училище в София. Взема участие в Сръбско-българската война (1885 г.) и в детронацията на княз Александър I Батенберг (1886 г.). Заминава за Франция, където завършва право в Париж. Завръщайки се в България, се включва активно в политическия живот на страната. Първоначално е привърженик на Либералната партия, а след това става член на Демократическата партия. Подпредседател е на Централното й бюро. В състава на правителството на Александър Малинов е министър на вътрешните работи (16 януари 1908 г. – 5 септември 1910 г.) и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (5 септември 1910 г. – 16 март 1911 г.). По време на Балканските войни (1912–1913 г.) се сражава като доброволец. В правителството на Александър Малинов в края на Първата световна война (1914–1918 г.) е министър на вътрешните работи (21 юни – 28 ноември 1918 г.) и организира погрома на Войнишкото въстание (1918 г.). Избиран е многократно за депутат. През 1924 г. петте дружества на художниците учредяват общ фонд "Изложбено помещение" по предложение на Андрей Протич. През 1933 г. дейци на ВМРО (михайловисти) убиват народния представител Христо Трайков. Христо Христов Трайков е деец на профсъюзното и македонското революционно движение. Роден е на 26 декември 1900 г. в Кукуш. Рано остава сирак и семейството му се преселва в България през 1913 г. Включва се в профсъюзното движение, ръководено от БКП. Член е на Централното настоятелство на Независимия работнически кожаро-обущарски съюз. Участва активно и в дейността на създадената през 1925 г. ВМРО (об.). Депутат е в ХХIII Народно събрание (1931–1933 г.) от листата на Работническата партия. Редактира печатния орган на партията в. "Работническо дело". Убит е на 24 януари 1933 г. в София от привърженици на Ив. Михайлов. През 1937 г. България и Югославия сключват таен "пакт за вечно приятелство и нерушим мир", с който България пробива международната изолация и неутрализира Балканския пакт. Балканският пакт от 1934 г. (Балканско съглашение, Балканска антанта) е договор между Турция, Гърция, Румъния и Югославия, подписан на 9 февруари в Атина, с който се цели да се запази статуквото на Балканите, създадено след Първата световна война (1914–1918 г.). Пактът е сключен под егидата на Франция, която иска да намали влиянието на Италия и Германия в балканските страни. България не се присъединява към пакта, защото се стреми към ревизия на Ньойския мирен договор 1919 г. Извън пакта под натиска на Италия остава и Албания. Първа стъпка към унищожаването на пакта е подписаният българо-югославски пакт (1937 г.). Балканският пакт окончателно престава да съществува след нахлуването на Германия в Югославия и Гърция (април 1941 г.). През 1944 г. се извършват англо-американски бомбардировки над България върху градове Скопие и Враца и селата Кунино – врачанско и Беглеж - плевенско. Убити са общо 124 души. През 1996 г. Тридесет и седмото Народно събрание приема оставката на Тодор Вълчев като управител на Българска народна банка и избира Любомир Филипов на негово място. Родени: През 1906 г. -Стефан Савов Попов - български писател, философ. Завършва право в СУ (1930 г.). През 1917-1929 г. е председател на Юношеския туристически съюз, редактор на изданията му "Млад турист" и "Български турист". Учредител и председател на Български алпийски клуб (1929 г.). Основател на движението "Млада България" през 1932 г. и редактор на неговото сп. (1932-1936 г.). Председател на Международна студентска лига (1933-1936 г.), главен редактор (1934-1939 г.) на в-к "Утро". Директор на Германо-българската търговска камара в Берлин (1939 г.), аташе по печата и културен аташе при Българската легация в Берлин (1940-1942 г.), Будапеща (1942-1944 г.), Берн (1944 г.). След 9 септември 1944 г. е уволнен; емигрира от страната. През 1952-1955 г. е частен възпитател на Симеон II, главен редактор на Български отдел при радио "Гласът на Америка" в Мюнхен (1955-1974 г.). Основател и председател на Българското академично дружество в Германия "Д-р Петър Берон". Голяма част от живота му преминава в Мюнхен, философските му книги са написани на немски език Спомените - "Безсъници" (1992 г.), представя значителен български писател. През 1994 г. в България излиза от печат книгата му "Българската идея" (Мюнхен, 1981 г.). Други съчинения "Планини и хора" (1938 г.), "Der Wille zum Gestalt", Мюнхен (1970 г.), "Краят на всички илюзии (Европейският културен песимизъм)" (1982 г.), "Народ" (1987 г.). Умира на 20 октомври 1989 г. в Мюнхен. През 1910 г. - Георги Петров Батаклиев - български преводач и издател; преподавател по латински и гръцки език. Работи в издателство "Българска книга" и "Наука и изкуство", в сп. "Исторически преглед", БАН. Превежда Омир, Овидий, Апулей, Вергилий и др. Занимава се с въпроси на стенографията и транскрипцията. Съчинения: "Антична стенография" (1933 г.), "Антична митология" (1945 г.), "Стенографски речник" (1954-1961 г.). Умира на 11 април 1994 г. През 1943 г. - Георги Тодоров Чапкънов (Чапа) – български скулптор, илюстратор, сценограф. Завършва Художествената академия в София, специалност “Скулптура”; занимава се с леярство. Професор е и е ръководител на Катедра “Художествена обработка на метал” в Художествената академия. Специализира в Париж. Негови произведения са представени в: Ермитажа в Санкт Петербург; Пушкинския музей в Москва; Националната художествена галерия; СГХГ; МОК в Лозана и др. Съавтор е на герба на Република България (1997 г.); автор е на статуята “Св. София” в столицата (2000 г.). Носител е на следните награди: на Съюза на българските художници (СБХ) за портрет (1969 г., 1982 г.), “Златен Езоп” (1975 г.), “Марко Марков” на Съюза на българските художници (СБХ) (1977 г., 1979 г., 1986 г.), на музея “Хаконе” в Япония (1990 г.), за “съвършенство” на музея “Хаконе” (1991 г.), на триеналето на изящните изкуства в Ню Делхи (1991 г.), “Сулмона” на президента на Италия (1993 г.). През 1944 г. - Чавдар Аспарухов Стойчевски - български журналист. Завършва СУ, специалност биология. Постъпва на работа в БНТ през 1971 г. Автор, водещ и продуцент на ТВ-програмата “Час по всичко” (1984-1994 г.). Продуцент на тв програмата “Добър ден България” (1994-1996 г.) и на “ТВ неделник” (от 1998 г.). Председател на СБЖ в БНТ. Починали: През 1902 г. - Васил Иванов Кънчов - български писател, историограф, географ и етнограф. Роден е на 14 юли 1862 г. във Враца. Действащ член на БДК (дн. БАН) от 1898 г. Учи в Ломската реална гимназия. Работи като учител (1884-1885 г.). През 1885 г. следва естествени науки в Харковския университет, където се запознава с М. Дринов. Следва химия в Мюнхен (1886-1887 г.) и Щутгард (1888 г.), но не завършва поради болест. От 1888 до 1891 г. е учител по химия, директор на Българското училище в Сяр (1891-1892 г.) и на Българската мъжка гимназия в Солун (1892-1893 г.). Пътува из Македония и събира материали за проучванията си. От 1898 г. живее в София. Секретар на Историко-филологическия клон на БКД (дн. БАН), народен представител от Враца (1899-1900 г.), подпредседател на XI НС, министър на народното просвещение (1901-1902 г.). Убит от уволнен учител в работния си кабинет в София. Някои съчинение: “Отечествена география” (1895 г.), “Положението на българите в Македония” (с псевд. Иван Иванов, 1895 г.), “География на Балканския полуостров” (1897 г.), “Македония. Етнография и статистика” (1900 г.), “Из българска Добруджа. Пътни белeжки” (1901 г.), “Из Мала Азия. Пътуване към българските колонии” (1928 г., посм.) и др. През 1982 г. излизат “Избрани произведения” на В. Кънчов в 2 тома под ред. на Хр. Христов. През 1903 г. - Петко Стойчев Каравелов – политически и държавен деец, редовен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Роден е на 24 март 1843 г. в Копривщица. Брат е на Любен Каравелов. Завършва гимназия в Москва. Постъпва в Историко-филологическия факултет, а след това и в Юридическия факултет на Московския университет. В България се завръща заедно с руската армия през 1877 г. Назначен е за вицегубернатор на Видин, а по-късно става окръжен управител на Търново. Избран е за председател на I Народна събрание. Дълги години участва активно в политическия живот на страната и заема отговорни държавни постове: министър на финансите (24 март – 28 ноември 1880 г.), министър-председател и министър на финансите и управляващ Министерството на правосъдието (28 ноември 1880 г. – 27 април 1881 г.). След извършването на държавния преврат (1881 г.) от княз Александър I Батенберг емигрира в Пловдив и продължава борбата за възстановяване на Търновската конституция. След премахване на режима на пълномощията се завръща в София. Като министър-председател и министър на финансите (29 юни 1884 г. – 9 август 1886 г.), министър на обществените строежи, пътищата и съобщенията (29 юни 1884 г. – 1 януари 1885 г.) и управляващ Министерството на вътрешните работи (21 март 1885 г. – 9 август 1886 г.) полага много усилия за международното признаване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885 г.). След детронацията на княз Александър I Батенберг е председател на временното правителство (12 – 16 август 1886 г.) и член на Регентството. По време на управлението на Стефан Стамболов (1887–1894 г.) е в опозиция и отстоява своите русофилски убеждения. След убийството на министър Христо Белчев (март 1891 г.) е осъден на дългогодишен затвор. Освободен е след амнистия през 1894 г. Един от ръководителите на Либералната партия от нейното създаване, през 1896 г. той става основател и председател до края на живота си на Демократическата партия. Министър-председател е и е министър на финансите (19 февруари – 21 декември 1901 г.) и управляващ Министерството на народното просвещение (25 април – 21 декември 1901 г.). Под влияние на международната финансова криза и направените външни държавни заеми си подава оставката. Една година по-късно умира. През 1919 г. - Стефан Станчев Руневски - български писател. Роден на 15 август 1877 г. в Дряново. Завършва гимназия в Габрово (1897 г.). Учителства в с. Баниска, Русенско, в с. Гостилица, Габровско и в Дряново. Учи право в СУ (1910 г.) и става адвокат. Участва в Балканската и в I световна война. Един от основателите на Български учителски съюз. През 1908-1909 г. е редактор на неговия орган - в-к "Съзнание". Участва и в редактирането на сп. "Селска пробуда" на Ц. Церковски и "Наш живот" ("Наблюдател") на А. Страшимиров. Издава заедно с Г. Малкьов (Балтаджиев) "Илюстрована народна читанка за вечерни и празнични училища" (1905 г.). Съчинения: "Чужденец. Драма в 1 д. В. Търново" (1903 г.), "Разкази. Габрово" (1904 г.), "Стоян и Калина. Сцени из селския живот. Кюстендил" (1906 г.), "Разкази. Т. I. Дряново" (1977 г.), "Разкази. Т. II. Дряново" (1912 г.), "Нашенци. Разкази." (1919 г.), "Разкази. С предговор от Н. Димков" (1967 г.). През 1934 г. - Жеко Радев - български географ. Роден на 31 юли 1875 г. в Нови пазар. Завършва философия и педагогика в София, следва география в Берлин. Професор по физическа география в СУ. Един от основоположниците (1918 г.) на Българско географско дружество. Трудове: "Карстови форми в Западна Стара планина" (1915 г.), "Природна скулптура по високите български планини" (1920 г.), "Река Въча и нейната долина" (1923 г.), "Източна Стара планина и долината на р. Камчия" (1926 г.) и др. През 1978 г. - Борис Митов Елисеев - български художник. Роден на 10 септември 1901 г. в с. Преколница, Кюстендилско. Завършва живопис в Художествената академия в София (1925 г.) при Н. Ганушев, Н. Маринов и Ст. Иванов. Учителства 10 години в Трън, Кюстендил и София. Специализира графика във Варшава (1935-1936 г.) при В. Скочилас. Член на Дружеството на новите художници от 1931 г. (секретар от 1934 г.). От 1937 г. емигрира в САЩ. След 1964 г. се връща няколко пъти в България. Рисува портрети, пейзажи, натюрморти с богат колорит и опростен стил: "Автопортрет" (1924 г., 1925 г.), "Писателят Г. П. Стаматов" (1925 г.), "Портрет на Майстора" (1929 г., 1935 г.), "Портрет на момиче" (1931 г.), "Пейзаж от Мелник" (1932 г.), "Саксия с фикус" (1935 г.), "Дамски портрет" (1935 г.), "Момиче на стол" (1936 г.; златен медал на международна изложба в Париж, 1937 г.), "Из Созопол" (1936 г.), "Арлин" (1937 г.), "Кана" (1937 г.). След 1947 г. попада под влиянието на абстрактното изкуство, но не скъсва с реалистичната традиция. През 1977 г. е организирана ретроспективна изложба на Елисеев, на която са представени творбите "Източната река" (1938 г.), "Безнадеждност" (1954 г.), "Нощ" (1962 г.), "Есен" (1962 г.), "Папрати" (1964 г.), "Скреж" (1965 г.), "Сиво-кафява композиция" (1968 г.), "Композиция" (1971 г., I – 1976 г., II – 1977 г.), "Майчина черга" (I – 1971 г., II – 1976 г., III – 1977 г.), "Стара бродерия" (1972 г.), "На родна тема" (1977 г.) и др.

Мисъл на деня – 24 януари 2009 г. "Дойде една болест, най-първо попитай я: „Ти имаш ли позволение от Господа да ме мъчиш или не? Ако нямаш позволение, да си вдигаш партушините и да си вървиш.” Като дойде болестта, казвате: „От Господа е.” Де са акредитивните й писма? Кажете: „Ако Господ ти е позволил, приемам те на радо сърце. Ако нямаш акредитивни писма, върви си.”" Из Няма да ожaднее, 27-ма НБ, 3 април 1938 г.

„В миналото съдът осъдил една бедна вдовица, майка на четири сирачета, за престъпление, което не е извършила. Като не могли да намерят истинския виновник за престъплението, съдът попаднал на тази вдовица, несправедливо уличена от нейни неприятели, и я осъдили на доживотен затвор в Сибир. Един млад момък, който нямал близки в света, чул за нещастието на вдовицата и се явил в съда, дето се признал за виновник на извършеното престъпление. Престъплението се заключавало в това, че някой изгорил къщата на един богат чифликчия. Момъкът казал, че той запалил къщата на чифликчията. Съдът веднага освободил бедната вдовица и вместо нея турил в затвора младия момък. Десет години след това един свещеник, някъде в Русия, бил повикан да изповяда един умиращ. Умиращият изповядал престъплението си, което някога направил, а именно: за да отмъсти на един богат чифликчия, той запалил къщата му и вместо да си, признае престъплението той хвърлил вината върху една бедна вдовица. Тази изповед дошла до съда, и съдията се разпоредил да освободят момъка от затвора. Обаче, късно било вече – момъкът не бил между живите. Той пожертвал живота си за бедната вдовица и малките сирачета. Колко хора са готови днес за такава жертва? Само великата и съзнателна жертва може да изправи света.“ Из „Изпитай и виж“ – НБ, 16 февруари 1930 г.

„Казано е в Писанието: „Истината ще ви направи свободни“. За да бъде свободен, човек трябва да се стреми към истината, като цел в неговия живот. Истината представя онази вътрешна сила в човека, която му дава възможност да преустрои себе си. Тя впряга всички сили в човека, заставя го да работи. Любовта разширява човека, а мъдростта отваря пътя му към великите светове. За да се домогне до това, човек трябва да приеме любовта, мъдростта и истината в тяхното приложение. Само по този начин човек може да преустрои себе си.“ „Мнозина се страхуват от истината, да не ги отдели от старото, от техните възгледи за живота. Няма защо да се страхуват. Истината е една и съща във всички времена и епохи, но човек всеки ден трябва да внася по нещо ново към своите възгледи, за да се обнови. Едно се иска от човека: приеме ли една идея от Божествения свят, да я предаде, както я е приел, без да се влияе от мнението на окръжаващите. Всеки човек трябва да се проявява според изискванията на природните закони.“ „Мнозина говорят за старата истина. Истината не може да бъде нито стара, нито млада. Тя всякога е една и съща: и в миналото, и в настоящето, и в бъдещето. От истината излиза и старостта, и младостта. От истината излиза и животът, и смъртта. Истината дава живот на всеки, който върви в стъпките й, тя го оставя да страда, лишава го от живот. Колкото по-големи са страданията на човека, толкова по-големи са отклоненията му от пътя на истината. Следователно, който страда, той трябва да търси причините за страданията си в отклонението си от пътя на истината. За да се отклони от този път, причината е в самия него.“ Из „Изпитай и виж“ – НБ, 16 февруари 1930 г.

„И тъй, любовта е творчески принцип. Като люби, човек трябва да е свободен да твори. Ако изгуби свободата си, ако се усъмни и разколебае в работата си, заедно с това той губи любовта си. Ако между камъка и скулптора, който работи върху него, няма никакво отношение, статуята няма да излезе както трябва. Това значи: скулпторът предварително трябва да е опитал камъка, да знае, с каква материя му предстои да работи. Истинската любов се проявява само там, дето има правилни, разумни отношения. Каква любов може да съществува между две неоформени, неорганизирани същества? – Ама ще порастем. – Това е друг въпрос.“ „Човек трябва да бъде свещ, която гори, без да изгасва. Човешкият ум е свещ, на която трябва да се дадат условия вечно да свети. Като свети в тъмнината, човешкият ум ще се домогне най-после и до великата Любов, от която някога е излязъл. Всеки търси любовта, защото тя внася живот, тя подмладява човека. Без любов не може да се живее. Придобиете ли любовта, животът ви става приказен. Дето е любовта, там е изобилието. При любовта човек лесно се справя и със сиромашията, и с глада, и с мъчнотиите. Като се намери в пустинята, с еврейския народ, жадни и гладни, Мойсей удари с тоягата, и вода потече от канарата, хляб слезе от небето. Тоягата, с която Мойсей си служеше, представя магическата тояжка на любовта, на мъдростта и на истината. Който разполага с магическата тояжка, той може да превърне живота си в рай.“ Из „Да се радват наедно“ – НБ, 12 януари 1930 г. „Днес всички хора търсят любовта. Защо? За да се обновят, да се освободят от мъчнотиите в живота. В желанието си да намери любовта, човек се натъква на някаква каша от чувства и настроения, която го поставя пред ред противоречия. Вместо да намери идейната любов, т.е. същината на живота, човек се натъква на временни състояния на човека, вследствие на което страда. Едно от качествата на любовта е, че тя дава подтик на човека да върви напред. Искате ли да следвате нейния път, вървете с нея – никога не оставайте зад гърба й. Който върви пред любовта, и мъртъв да падне, пак ще оживее и възкръсне. Остане ли зад нея, никога няма да я стигне. ... Съвременните хора, колкото повече се обичат, толкова по-големи страдания си причиняват. Защо? Защото живеят в неразбраната любов. Колкото повече се обичат, толкова повече се ревнуват, толкова повече се съмняват едни в други. Да се съмнява човeк в ближния си, това значи, да не познава себе си. Като не познава себе си, човек не познава и законите на живота.“ „Любовта е мярка, с която човек определя всички неща. Тя е магическата пръчка в живота на всеки човек. Който е придобил тази пръчка, той всичко може да постигне. Той може да бъде и духовник, и управник, и учител, и майка, и баща. Без любов човек едва ли може да извърши наполовина своите задължения.“ „Що е живот? Животът е река, която тече. Що е любовта? Начало, глава на извора, отдето реката изтича. Следователно, ако човек може да даде път на любовта в душата си, да блика като извор, да напоява всичко живо, той е развил Божественото в себе си, той е дошъл до прага на Царството Божие.“ Из „Изпитай и виж“ – НБ, 16 февруари 1930 г.

Това е една възможност, но не е единствената. Това, че човек се оглежда в другите, че откривайки слабости в тях, всъщност открива собствените си слабости, донякъде е вярно, но май е нещо с което доста се спекулира и се преувеличава. Човек мрази това, което счита, че нарушава хармонията му, неговото спокойствие. Когато човек почувства, че му е причинен прекалено силен дисбаланс, той започва да мрази. Наистина, не е изключено причината, ако не напълно, то поне частично да е в самия човек. Значи, когато мрази, човек всъщност обвинява някого, че нарушава хармонията му. Едно е ясно – хармонията действително е нарушена. Човекът отсреща може да има принос за това, може и да няма. Изкуство е да запазиш спокойствието си независимо от това дали някой друг човек с действията си подстрекава и подпомага нарушаването му. Конкретно: Чувстваш ли личното си пространство нарушено? Чувстваш ли, че въпросният човек се натрапва, намесва се прекомерно в живота ти (или поне се опитва)? Може би го мразиш защото чувстваш спокойствието си застрашено от него, появата му освен това е била неочаквана и те е изненадала. В случая мисля, че имаш право не точно да мразиш, но да не изпитваш съвсем положително отношение към този човек, тъй като, поне от това, което казваш, оставам с впечатлението, че той е прекрачил някои граници.

Подчертаното не е вярно. Това, че си овладял нещо, не означава, че ако то е вредно, можеш да го използваш без да ти причини вреда. Значи, дори и да си преодолял зависимостта от нещо, фактът, че то е вредно, си остава.

„Като живее, човек ще дойде до вътрешния смисъл на живота. Да разбере човек вътрешния смисъл на живота, това значи, да се свърже със закона на любовта. Наистина, само любовта може да осмисли живота. Само любовта може да направи човека силен, благороден, учен. В старо време човекът на любовта наричали „маг“, а днес го наричат княз, цар, божество. За онзи, който е придобил любовта, животът е лек. Който не е придобил любовта, той очаква на любовта на хората. Добре е да ви обичат, но праведните, а не грешните хора. Обичат ли ви грешните, това значи, да ви предадат своите слабости, от които с години не можете да се освободите. Когато грешникът ви обича, чрез любовта си той може да ви направи големи пакости. В такъв случай, за предпочитане е безлюбието на грешника, отколкото неговата любов. Когато грешникът не ви обича, вие сте затворени за него, и по този начин се освобождавате от слабостите му. Обича ли ви, вие се отваряте за него като охлюв и приемате слабостите му. Докато не се е калил, докато не е разбрал законите на живота, човек не трябва да се отваря. Обичайте хората, без да се свързвате с техните слабости. Помагайте на хората, без да се свързвате с тях. Преди да обичате някого, вие трябва да обичате Бога и заедно с Него да отидете до онзи, когото обичате. Ако жената на твоя ближен е нещастна, преди да си я обикнал, ти трябва да я примириш с мъжа й, да внесеш любовта помежду им. Успееш ли да направиш това, и те ще ти се радват, и ти ще им се радваш.“ „Какво представя любовта? Любовта е сила, която нито ограничава, нито се ограничава. Ако хората биха се научили да не се месят в любовта на окръжаващите, досега светът би се оправил. Няма сила в света, която би могла да се противопостави на любовта. Като не разбират любовта, хората се страхуват от нея, и едни-други се съветват, да не се влюбват, да не би да се разлюбят скоро и да страдат. Дето има влюбване и разлюбване, там никаква любов не съществува. Ние наричаме това нещо „игра на любов“. Двама актьори, мома и момък се влюбват, излизат на сцената, да покажат пред хората своята любов. В истинската любов няма влюбване и разлюбване. Там гори вечен, неугасим огън, запален от Божествения Дух. Този огън никога не изгасва. Който мисли, че може да изгаси огъня на Божествената любов, той не знае какво всъщност представя любовта. Посети ли любовта човека, той трябва или да бяга от нея, или да й се подчини. Обаче, бягането не разрешава въпросите. Дойде ли любовта при вас, вие трябва да й се подчините – нищо повече.“ „Влезе ли любовта в човека, от бездарен тя го прави даровит, от ленив – прилежен. Любовта внася велик импулс в човека. Любовта осмисля живота. Това са опитности, през които са минавали и минават всички хора. Любовта е посещавала много пъти човека, но той всякога я е изпущал. За оправдание, човек казва, че е изгубил любовта си, понеже е бил прост, невежа. От друга страна, същият човек казва, че е създаден по образ и подобие Божие. Кое от двете е вярно: че е прост човек, или че е създаден по образ и подобие Божие? Ако наистина човек е създаден по образ и подобие Божие, как е възможно да не е познал любовта, т. е. образа на своя Създател? Ако някога, по известни причини, човек е изгубил любовта, днес той не трябва да се оправдава с простотата и с невежеството си, но да се обърне към Христа и да поеме онзи път, от който някога се е отклонил.“ „Естествено е състоянието на човека да люби, независимо от това, дали е стар или млад. Колкото е необходимо за човека да яде, толкова е необходимо и да люби. Грехът на човека не се заключава в яденето и в обличането му, но в непознаване на любовта. Човек трябва да познава любовта и да я прилага навреме и на място. Който се е запалил от огъня на любовта, той е в състояние да запали всеки, който се докосне до него. Като не разбират проявите на любовта, хората й приписват неестествени качества. Те казват, че някой не могъл да спи от любов. Това не е вярно. Който люби, той спи, почива, яде, говори, живее добре. Като не разбират любовта, хората й приписват ред патологически прояви. Патологията е наука за болните хора, а не за здравите. Любовта е за здравите. Задачата на човека е да освободи любовта от ония патологически прояви, останали от вековете, и да я приложи в нейния естествен вид. 3адачата на човека е да освободи и религията, и науката от техните неестествени положения, да ги види в онази чистота, в каквато са се родили за пръв път в човешкия ум и в човешкото сърце. Следователно, една от задачите на новото учение е да изнесе любовта в тази форма, в каквато е поставена в свръхсъзнанието на човека. Да познае човек любовта, която действа в свръхсъзнанието, това значи, да познава Божествения живот. Този живот наричаме изгрев на слънцето. Да познава човек любовта на самосъзнанието, това подразбира духовния живот, когато слънцето е в своя зенит. И най-после, да познава човек любовта на съзнанието, това значи влизането му във физическия живот, когато слънцето се намира в своя залез. Стане ли сутрин, човек трябва да хване началото на Божествения ден, наречен свещен момент на любовта. Този момент е наречен пръв лъч на любовта. Този момент се среща и на обед, когато слънцето е в своя зенит, и вечер, при залеза на слънцето. Изгуби ли човек този момент, всичките му работи се развалят. Без Божественото животът на човека представя празна воденица, която дига шум, но никаква работа не върши. Обаче, животът на всеки човек, който е намерил Божественото, е пълен. На такъв човек може да се вярва. Вярвайте във всеки човек, който е намерил свещения момент на любовта в изгряващото, в обедното и в залязващото слънце. Този човек е намерил истината.“ „Отсъства ли Духът в човека, той е пещ, в която свещеният огън на любовта не гори. – Защо този огън не гори? – Има нещо неправилно: или пещта има някакъв недостатък, или въглищата не са доброкачествени, или пък съвсем отсъстват. Дето свещеният огън гори, там е любовта. Изгасне ли той, и любовта изчезва. Какво представя човек без любовта? Да любиш, значи да живееш. Щом не любиш, ти си лишен от живота, от Божествения принцип, който работи във всеки човек. Щом изгуби любовта, човек започва да я търси там, дето не съществува. Като не я намери, той започва да отпада духом, докато един ден се види остарял, измъчен, без никаква светла мисъл за живот. Време е човек да се върне към първичната любов, към първичното верую, което е било достояние на всички вярващи, на всички чисти хора по ум и сърце.“ „Любовта е предмет, който и мъдреците в древността са изучавали, но и днес още я изучават. Като изучава любовта, човек дохожда до тънко различаване на нейните прояви. Той различава проявите на любовта в обикновения човек от тия на високо напредналия по ум и по сърце. Това различие се вижда в погледа, в усмивката, във всички движения. Всяка мисъл, която минава през човешките очи, храни самите очи. Колкото по-възвишени мисли минават през човешката глава, толкова по-фина храна представят те за човека. Затова е казано в Писанието, че не само с хляб може да живее човек, но и с всяко Слово, което излиза от Бога. Силата на човека седи в неговата мисъл. Мисълта храни човека така, както и хлябът. Ако мислите на човека не са здравословни, колкото да се храни физически, той пак ще линее. Който живее по законите на любовта, на вярата и на надеждата, той и с сухи корички хляб може да бъде здрав и весел.“ Из „Аз живея, и вие ще живеете“ – НБ, 29 декември 1929 г.

„Не е достатъчно човек да носи страданието си, но той трябва да го уплаши. Истински герой е онзи, който може да уплаши страданието си и да го застави да бяга. Днес повечето хора бягат от страданията си, а не страданията от тях. Един познат разправяше своята опитност, как се справил със страданието. Няколко месеца наред той страдал от силно стомашно разстройство, вследствие на което не могъл по цели нощи да спи. Особено се измъчвал от един страшен кошмар. Всяка вечер, преди заспиване, се явявал един висок, строен човек, с остър нож в ръка, който се опитвал да го мушне в гърдите, да го убие. Какво ставало и той не знаел, но винаги се спасявал. Някой дохождал отвън и незабелязано от самия него, го избавял от въоръжения човек. Това се продължавало всяка вечер, докато траела болестта. Една вечер, силно обезпокоен, болният се хвърлил срещу нападателя си и започнал да се бори с него. След усилена борба той се принудил да отстъпи, но доволен поне, че не се оставил да го мушне. Това траело цяла седмица, докато най-после болният успял да се справи със своя противник и го победил. От този момент противникът му престанал да се явява, а заедно с това и болестта му изчезнала. Следователно, докато страданията имат надмощие над човека, докато го мачкат, той всякога ще бъде слаб и немощен. Престанат ли да го газят, стане ли им той господар, всякаква болест и нещастие ще го напуснат. Силата на човешкия дух седи в изкуството на човека да се справя със страданията и мъчнотиите си. Ударите, страданията, мъчнотиите неизбежно ще дойдат, но човек трябва да знае как да се справя с тях. На всеки човек е определено да мине през пътя на Божественото възпитание, докато се пробуди висшето му съзнание, да придобие ценни опитности в живота.“ Из „Аз съм“ – НБ, 2 февруари 1930 г.

„И тъй, духовният живот подразбира обединяване на цялото човечество в едно. Съзнанията на всички добри хора по лицето на земята трябва да бъдат свързани в едно цяло. Те трябва да представят апарат, подобен на радиото. Достатъчно е един от тях да се намира в затруднение, за да даде сигнал чрез апарата, да му дойдат всички на помощ. Бъдещата държава ще представя учреждение за разрешаване мъчнотиите в живота. Днес всеки трябва да се грижи за себе си. В бъдеще всички ще се грижат едни за други. Тогава хората ще имат нови разбирания, нова наука, нов морал, нови отношения. Днес хората се разочароват едни от други, а в бъдеще ще се разбират повече. Връзките между тях ще бъдат по-интензивни и здрави. Зад сегашния ред и порядък се крие такъв ред и порядък, какъвто светът не познава. Още древните пророци са говорили за новия живот, за новото време, което иде вече. Светът се приготвя за това време. Всички хора трябва да бъдат носители на новото. Каквито страдания да минавате, не се спъвайте. Страданията носят условия за вечния мир в света. Дойде ли този вътрешен мир, скръбта ще се преверне на радост. Побеждавайте злото чрез доброто. Турете любовта като начало на живота, като мощна сила. Турете реда и порядъка като основа, а развитието – като цел. Съедините ли трите неща в едно цяло, вие ще разберете смисъла и предназначението на вашия живот.“ Из „Побеждавайте злото“ – НБ, 9 февруари 1930 г.

Духовното развитие – свързвам го с това човек да бъде цялостен, да възвиси всички свои аспекти без изключение.

Нека не забравяме, че учителят се появява, когато ученикът е готов. Дотогава само го наблюдава, следи развитието му и му въздейства индиректно, като му изпраща положителни мисли и идеи, като го поставя в ситуации чрез които да се учи и др. Когато ученикът е готов, той вече е в състояние да разпознае истинския учител, когато той се появи. Тогава ученикът е наясно и с невъзможността да продължи развитието си без учител и за слабата ефективностт на самостоятелната му работа. Всъщност, думата учител е доста подвеждаща. Учениците са помощници на учителя, а това почти винаги се забравя. Значи има някаква обща цел, която и учителят и учениците следват. Ученичеството само по себе си не е цел. Що се отнася до „просветлението“ на П. Дънов, то е по-скоро припомняне. Просто качествата развити от минали животи не могат да се разкрият отведнъж в новия живот. За да станеш учител са необходими голям брой животи прекарани в себеотдаване в полза на човечеството, съпътствани от работа върху себе си. Просветлението бележи само края на този процес. Това по принцип става в присъствието на учителя на този, който достига до просветление, а не на учениците му. Буда (Гаутама), например, е достигнал учителски ранг много преди да се въплъти на Земята, а земното „просветление“ отразява момента в който е бил готов вече изцяло да прояви Божествената си същност тук, в материалния свят. По същия начин и с П. Дънов. Той не става учител, когато става на 33 г., а просто вече е в състояние да се прояви в пълна степен. Нещата в случая са малко по-сложни от това, което представям, но принципът е същия.

Мисъл на деня – 22 януари 2009 г. "Първото нещо, което се изисква от човека, е да бъде свободен по дух, за да създаде в себе си вътрешна хармония." Из Възможни постижения, ООК, 2 март 1927 г.

На 22 януари През 1873 г. със специална султанска заповед на Абдул Азис смъртната присъда на Васил Левски е потвърдена. През 1878 г. в Свищов, Търново и Габрово са открити първите български пощенски станции. През 1878 г. Русия съсредоточава войски в Одрин. На 17 януари турските войски се изтеглят от Одрин. Управлението на града е поето от временен комитет. Два дни по-късно Троянският отряд преминава на подчинение на ген. Гурко и получава задача да се насочи към Одрин. На 20 януари 1878 г. части от отряда на ген. Александър Струков влизат в Одрин. През 1893 г. е обнародван Закон за търговските и индустриалните марки. През 1905 г. е приет Закон за защита на женския и детския труд в индустриалните заведения. С това се поставя началото на работническо законодателство. През 1920 г. В залите на Руската легация е учреден Руско-български културно-благотворителен комитет с председател архимандрит Стефан (от 4 април). През 1935 г. е формиран кабинет на Военния съюз под председателството на генерал Пенчо (Петко) Златев. След държавния преврат на 19 май 1934 г. Златев става министър на войната в правителството на К. Георгиев (19 май 1934 г.–22 януари 1935 г.). От 22 януари до 21 април 1935 г. е министър-председател. През 1941 г. мисията на американския полковник Донован, който идва в България за да за предотврати сключването на съюз с Германия завършва неуспешно. На 20 януари правителството решава България да се присъедини към Тристранния пакт. Пактът е подписан в Берлин на 27 септември 1940 г. България се присъединява на 1 март 1941 г. През 1945 г. в столичния храм "Света София" Софийският митрополит Стефан е избран за екзарх на Българската православна църква. През 1947 г. от 22 януари до 12 февруари се провежда съдебен процес срещу нелегалната военна организация "Неутрален офицер". Целта е да се свърже дейността на организацията с членове на БЗНС “Никола Петков”. Четирима офицери са осъдени на 15 години строг тъмничен затвор като организатори и ръководители на "тайна организация с фашистка идеология", поставила си за цел насилствено сваляне на властта. Още 19 души са осъдени на различни срокове затвор. На процеса не е съден главният подсъдим - о. з. ген. Иван Попов, обявен за ръководител на организацията, тъй като непосредствено преди процеса прави опит да се самоубие (или е направен опит да бъде убит). Делото срещу него е през май 1947 г. и завършва с присъда от 15 години затвор. През 1991 г. е регистриран Българския бизнес блок (БББ). Решение за създаването му е взето на 24 ноември 1990 г. Учредителният му конгрес се свиква на 10 декември същата година. До 1997 г. просъществува като единна политическа формация. На 2 ноември същата година се свикват два паралелни конгреса - в София и Варна, които избират и двама отделни лидери на партията: в София - Христо Иванов, и във Варна преизбират дотогавашния лидер Жорж Ганчев. От този момент БББ е разцепен на две. Парламентарно представен в ХХXVII и ХХXVIII Народно събрание. През 1997 г. Петър Стоянов встъпва в длъжност президент на Република България. Той е юрист, политически и държавен деец. През 2002 г. Георги Първанов встъпва в длъжност президент на България. Пред Паметника на незнайния воин за първи път се провежда официална церемония с 21 топовни салюта за предаването на президентската власт от Петър Стоянов на Георги Първанов. През 2002 г. на работно посещение в България е гръцкият премиер Костас Симитис. Обсъжда се проектът за петролопровода Бургас-Александруполис и откриването на нови гранични пунктове. Родени: През 1845 х. - Григор Начович - български политик и общественик. Роден в Свищов се ражда. Първият министър на финансите в първия български кабинет (5.VII.1879). Учи във френския колеж в Цариград, в Търговската академия във Виена, завършва висши политически и икономически науки в Париж. Става един от основателите и председател на Свищовския революционен комитет. Емигрира в Букурещ след преминаването на Тотювата чета през 1866-а, където се движи в средите на Добродетелната дружина, набира младежи за Втората българска легия. През 1969-а заедно с български търговци от Виена подписват "Дружески сговор", чрез който съдействат на българчета да учат в Европа. Публикува дописки във водещи европейски издания по време на Априлското въстание, а по-късно набира доброволци за Сръбско-турската война (1876). През Руско-турската война (1877-1878 г.) е в разузнаването на руския ГЩ. В Учредителното събрание се изявява като един от лидерите на консерваторите и яростен защитник на идеята за двукамарен парламент. Български дипломатически агент в Букурещ и Виена, четири пъти министър на финансите (1879-1892), външен и финансов министър (1879-1880), вътрешен министър (1881-1882), министър на външните работи и изповеданията (1886-1887, 1894-1896) и на търговията и земеделието (1899-1900). Като дипломатически агент в Цариград сключва известната българо-турска спогодба от 26.III.1904 г., с която се разрешава на бежанците и амнистираните революционери от Илинденско-Преображенското въстание да се завърнат по домовете си. Дипломатическата кариера приключва като член на делегацията ни при подписването на Цариградския мирен договор с Турция (1913 г.). През 1861 г. - Константин Халачев - военен деец, подпоручик от 1884 г. Като емигрант във Влашко става доброволец в Сръбско-турската война (1876 г.). Сражава се при Гредетин, Бабина глава и др. След избухването на Руско-турската война постъпва в Българското опълчение и е зачислен в III рота на V опълченска дружина. Участва в боевете при Ст. Загора, на Шипка и Шейново. В последния бой се изявява като храбър воин и е награден с Георгиевски кръст IV степен. След Освобождението постъпва във Военното училище в София (пети випуск – 1884 г.). Служи в V пехота на Дунавски полк, а в Сръбска.-българска война (1885 г.) командва ХIII рота от полка. Участва в отбиването на натиска на Шумадийската дивизия на левия фланг на български части и в боя на връх Плоча, югозападно от с. Банкя, където загива. През 1879 г. - Асен Белковски - поет, преводач, художник реставратор. Автор е на "Поема на самотата" и "Поема на рушвета". Превежда от японски език повече от 100 песни, някои творби на А. Ч. Суинбърн, Р. Бърнс, П. Б. Шели. През 1910 г. - Борис Делчев - литературен критик. През 1933 г. завършва право в Софийския университет, от 1939 г. започва да следва история на изкуството в Екол дьо Лувр - Париж. Член е на Комунистическата партия от 1930 г., участник е в литературен кръжок "Хр. Смирненски". В периода 1944 г.-1945 г. е сътрудник на ЦК на БКП, отдел "Пропаганда и агитация". Редактор е във в-к "Литературен фронт".От 1949 г. до 1952 г. е културен аташе в Париж, начело на кабинета на председателя на Президиума на Народно събрание (1953 г.-1956 г.), главен редактор и редактор на изданието "Български писател". Негови съчинения са "Литературни въпроси. Есета и критика" (1941 г.), "По неравен път. Съвременни литературни въпроси" (1946 г.), "Франция - окупирана и не" (1953 г.), "Мъките на реалиста. Литературни въпроси" (1954 г.), "Родени между две войни. Литературни очерци" (1963 г.), "Познавах тези хора. Мемоарни очерци" (1970 г.), "В късни часове. Миниатюри, фрагменти, профили", книга 1-2 (1976 г., 1982 г., 1985 г.), "Избрани произведения", в 2 тома (1980 г.), "Христо Ботев. Опит за психография" (1981 г., 1986 г.), "Дневник" (1995 г.) и др. През 1920 г. - Жельо Авджиев - литературовед, професор от 1969 г. Завършва Институт за прогимназиални учители в Дупница и участва в I фаза на Отечествената война. Завършва българска филология в Софийския университет. От 1965 г. до 1969 г. е лектор е по български език и литература в Лион, Франция. Негови съчинения са "Г. Бакалов. Литературнокритическа дейност" (1959 г.), "К. Христов. Литурно-критически очерк" (1965 г.), "Бълг. литература след Освобождението. Студии и очерци" (1970 г.) и др. През 1946 г. - Вельо Горанов, актьор, един от най-известните мимове в България. Роден е в Стара Загора. Учи актьорско майсторство в класа на Боян Дановски във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, завършва през 1971. Участва в известни български игрални филми като „И дойде денят“ (1973), „Авантаж“ (1977), „Всеки ден, всяка нощ“ (1978), „Колкото синапено зърно“ (1980), „24 часа дъжд“ (1982), както и в серийния филм „Фильо и Макензен“ (1979). Един от създателите на студио „Пантомима“ през 1976, заедно с Пейо Пантелеев и Милчо Милчев. В края на 80-те години основава театър „Движение“, на който става и ръководител. Театърът е закрит през 1994. Изнася свои спектакли, сред които „Един мим разказва“, „Швейк“ и „Дон Жуан“. Починали: През 1909 г. - Найден Дринов - деец на българското националноосвободително движение. По-малък брат на М. Дринов. Учи в родния си град, а после става ханджия. Включва се активно в обществения и културния живот на Панагюрище. Член на революционния комитет от 1870 г. и последовател на Васил Левски. По време на Априлското въстание 1876 г. е апостол и помощник на Г. Бенковски и П. Волов. След неуспеха на въстанието е арестуван и затворен. След Освобождението (1878 г.) заема различни административни длъжности в Ихтиман, Казанлък и Пазарджик, работи като адвокат в Панагюрище. През 1975 г. - Атанас Михов (А. М. Марков) - художник. Завършва живопис в Държавното рисувателно училище в София (днешна Художествена академия) при Яр. Вешин (1905 г.). Работи като учител в Силистра, Разград, Русе, София. Пейзажи: “Край Силистра” (1909 г.), “Утро в Рила” (1937 г.), “Пред Пирин” (1942 г.), “Мальовица” (1946 г.), “Рилски езера” (1950 г.), “Баташката църква” (около 1906 г.). От 1905 г. до 1909 г. разработва битови сюжети, а по време на I световна война - картини на военни теми. През 1967 г. - Ксенофонт Иванов, ветеринарен лекар. Специалист по патологична морфология. Завършва ветеринарна медицина в Берлин през 1925 г. Декан е на ветеринарния факултет от 1945 - 1948 г., а по-късно става и ректор на Селскостопанската академия "Георги Димитров" - от 1948 до 1953 г. в София. Основател е на Института за сравнителна патология на животните, който е предшественик на настоящия Институт по експериментална патология и паразитология към БАН. Академик от 1952. Член на редакционната колегия на международното списание Pathologia Veterinaria. Автор на над 90 публикации за лингватулозата, шарката по овцете, остеомиелосклерозата по птиците, ензоотичната бронхопневмония по говедата и инфекциозната анемия по конете. През 2008 г. - Венец Цонев, статистик и социолог. Доцент по статистика от 1954 г. и професор от 1964 г. във ВИИ „Карл Маркс“ (Университет за национално и световно стопанство). През 1970 г. напуска доброволно института, поради политическото му оклеветяване. Научните области, в които работи са статистиката и социологията.

Май не ме разбра. Умът е телевизорът, а мислите са телевизионните програми.

Ето нещо, което прочетох преди малко: Из „Две лепти“ – НБ, 19 януари 1930 г.

„Един светия живял в продължение на 20 години в една гора, дето събирал пръчки, от които правел кошнички. От време на време той слизал в близкия град да продава кошничките, за да се прехранва. На пътя, по който минавал, той виждал един каменар, беден, благочестив човек, който по цели дни чукал камъни и едва прехранвал семейството си. Като виждал светията, натоварен с кошнички, каменарят го поканвал при себе си, заедно да хапнат и да си поговорят. Светията оставал много доволен от каменаря и постоянно се молил на Бога да подобри материалното му положение, да не се измъчва. Бог казал на светията, че ако положението на каменаря се подобри, характерът му ще се изопачи. Светията не могъл да си представи как е възможно толкова добър човек да се развали и все още настоявал в молитвите си да му се облекчи положението. Най-после Бог решил да изпълни молбата му. Той открил на светията къде има заровено голямо богатство, за да съобщи това на каменаря. Светията веднага завел каменаря на посоченото от Бога място и му казал да разрови земята, да види къде е скрито богатството. Каменарят направил всичко, каквото светията му казал и наистина намерил голямо богатство. Той взел парите и веднага започнал да си строи голяма къща, която мебелирал добре. След това купил скъпи, разкошни дрехи на себе си и на семейството си. Едновременно с това той се снабдил с хубав файтон и тръгнал из града да се разхожда. В скоро време той се прочул из цялата околност като виден, знатен господин, със сила и влияние между хората, заради което бил избран за министър-председател в своята държава. Светията продължавал да минава край старото място на каменаря, но вече не го виждал. Каменарят отдавна напуснал чукането на камъните. Няколко години след това, светията срещнал каменаря в града, спрял го, да се разговори с него, но каменарят, скъпо облечен, погледнал надменно и отвисоко на светията, като му казал: Кой си ти? Как смееш да ме безпокоиш? Аз не те познавам, навярно ти имаш грешка, като мислиш, че съм твой познат. Светията се отдръпнал настрана и дълбоко се замислил, но понеже имал знания, той си обяснил всичко това с променливото човешко сърце. И тъй, каменарят, за когото светията се молил на Бога да подобри материалното му положение, станал наистина богат, но погубил душата си. Понеже светията не съзнал погрешката си, Бог изпратил при него един ангел, да му даде добър урок. Ангелът се приближил при светията и започнал да го бие, след което му казал: Ти направи един несполучлив опит. Ти пожела да се подобри материалното положение на каменаря, но с това погуби душата му. Сега трябва да се молиш да изправиш по някакъв начин погрешката си. Като разбрал каква голяма грешка е направил, светията отишъл в пустинята, дето прекарал в уединение, в пост и молитва, да спаси душата на каменаря. И този път молитвата му била приета. Срещу каменаря, като министър-председател, започнали ред интриги и преследвания, в резултат на което той изгубил положението си и се върнал към първия си занаят. Доволен от себе си, че изправил погрешката, светията се върнал в гората, дето се занимавал с правене на кошнички. И всеки път, когато отивал в града да ги продава, той се спирал в дома на каменаря, който го приемал сърдечно, угощавал го добре и го изпращал в града. Като се разговаряли, каменарят му казал: Помоли се пак на Бога, да върне богатството ми. Първият път не можах да го оценя и го изгубих. При вида на такова голямо богатство аз се възгордях, забравих Бога, отказах се от тебе, но ако Бог отново върне богатството ми, аз ще изправя поведението си. – Не, втори път не правя същата погрешка, отговорил светията. Следователно, искаш ли да помогнеш на един човек, ти трябва да вземеш участие в неговата работа. Ако двама души не работят заедно една и съща работа, те не могат да си помагат. Учителят помага на учениците си, защото взима участие в тяхната работа. Майката помага на децата си, защото взима участие в тяхната работа. Ако във всяка работа човек не вложи вяра, надежда и любов, тя не може да даде никакъв резултат.“ Из „Аз съм“ – НБ, 2 февруари 1930 г.