Станимир

Опитвай се да си лягаш преди полунощ. Другото е да не мислиш за това, че не можеш да заспиш и да не се притесняваш от това, че все още си будна. Това може да стане като заангажираш вниманието си с мисли за нещо друго – мечтай си, прави планове за бъдещето или ретроспекция на отминалия ден, просто дай някаква насока на мисълта си, която не ангажира вниманието ти с притеснения. Ако запазиш съзнанието си спокойно и през деня, нуждата ти от сън също ще намалее. Ако ти е трудно просто можеш да си представиш примерно необятната тиха морска шир, която най-добре изразява спокойствието и търпението и да се отъждествиш с нея. Не търси конкретни причини поради които „трябва“ да бъдеш спокойна и пренебрегни всички неща поради което „трябва“ да си притеснена. Това са само общи съвети и освен това прилагането им изисква известно упражняване, но те ще спомогнат за една обща емоционална стабилност, което ще се отрази и на съня ти.

Животът е това, което вечно преодолява формите чрез които се проявява. Били сме растения, преодолели сме растителната си форма; проявили сме се като животни, в разнообразните форми на животинската еволюция, преодолели сме ги всичките; сега сме хора и ще преодолеем и тази си форма. Това е изначалния стремеж на Божественото към проявление, което става все по-пълно с всяка следваща форма, като се увеличава качеството и организацията и. Всичко съществуващо е в процес на безкрайно усъвършенстване, задвижван от стремежа на безкрайното да се прояви чрез крайното. Всеки човек притежава безкраен потенциал в себе си, всяка частичка от човека притежава същия безкраен потенциал, всяка частичка от тези частички – също. Същото е валидно и в обратна посока, по отношение на тези невъобразими същества от които отделният човек е само една малка съставна част. Безкрайността е навсякъде, във всичко, вечно усъвършенствайки съзнанията и формите чрез които се проявява. Това е смисълът на живота – всяка частичка във Вселената да прояви безкрайността чрез себе си. Трудно мога да намеря подходящи думи за да изразя повече от казаното досега. Ако се спрем на отделния човек ще видим, как неговите мисли, неговите чувства, неговите желания от чисто егоистични, от една карикатура на Божествените чувства, желания и мисли, постепенно се пречистват и възвисяват. Т.е. старата им форма бива преодоляна и заменена с нова, по-подходяща да изрази безкрайната Божественост. Човешките слабости постепенно се преобразяват в противоположните им добродетели изначално присъстващи в Божествената ни същност и се проявяват с все по-голяма и по-голяма сила и устойчивост. Същността на всяко едно съществуващо нещо е Божествена и тя трябва да се прояви. На Безкрайната същност е присъщ изначалния стремеж за проява посредством всяка една, дори и най-мъничката своя частичка. Това е Свабхава.

Душата възприемам като формата, с която нашата неизразима същност ни се представя. И наистина, както човешката същност е само условно различна, но в действителност единна с Бог, така и човешката душа е част от общата Душа на всичко съществуващо. Тази обща Душа е Природата.

Мисъл на деня - 5 Февруари 2009 г. „Устой се придобива на физическия свят. Следователно, като е дошъл на Земята, човек тук именно трябва да придобие устой. И най-великите Същества от Небето слизат на Земята, само за да придобият устой. На Земята има специфични неща, които спомагат за каляването на човека. Всяко същество се калява на Земята по особен начин и придобива устой. Устоят е нещо, което може да се придобие само на Земята – на тази грешна Земя, прочута в цялата Вселена. Следователно Земята е прочута само с едно нещо, а именно, че дава устой.” Из Да бъде речта ви: ей, ей, не, не, 32-НБ, 22 май 1938 г.

На 5 Февруари: През 1871 г. Васил Левски изготвя писма до Филип Тотю в Одеса и Панайот Хитов в Белград, с които кани двамата войводи да се включат дейно в работата на Вътрешната революционна организация. През 1889 г. с указ № 28 на княз Фердинанд се дава разрешение на Военното министерство за закупуване на първите картечници за армията. През 1909 г. Русия, първа от Великите сили, признава независимостта на България. Независимостта на България е провъзгласена на 22 септември 1908 г. С политически акт, извършен от правителството на Ал. Малинов. С него се отхвърля васалната зависимост на България от Османската империя, наложена и от Берлинския договор 1878 г., според който Северна България става васално и трибутарно на султана Княжество България; Южна България под името Източна Румелия получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана; Княжеството трябва да участва в изплащането на държавните дългове на Турция (за него е в сила режимът на капитулациите, наложен на Османската империя от Великите сили); на територията на Княжеството запазва своите права компанията на Източните железници. Въпреки че васалната зависимост е по-скоро формална, тя затруднява установяването на равноправни икономически и политически отношения между България и останалите държави. Първите стъпки към премахване на това васално положение са свързани с изпращането през 1879 г. на български дипломатически и търговски агенти в съседните балкански страни и подписването през 1889 г. на самостоятелни търговски договори с редица държави. След Младотурската революция 1908 г. се създават условия за отхвърляне изцяло на васалната зависимост на България. Правителството и князът са подкрепени от Австро-Унгария, която се стреми да анексира Босна и Херцеговина. Поради васалната зависимост на България турското правителство не поканва българския дипломатически представител в Цариград Ив. Ст. Гешов на прием заедно с другите дипломати. Това дава повод на българското правителство да го отзове от Османската империя. По същото време турските служители по Източните железници започват стачка. За да не се прекъсне движението, правителството на Ал. Малинов изпраща български служители на тяхно място. След прекратяването на стачката обаче българските власти задържат под свой контрол жп линия. В такава обстановка на 22 септември 1908 г. в черквата "Св. Четиридесет мъченици" в Търново със специален манифест е провъзгласена независимостта на България, а княз Фердинанд I приема титлата цар на България. На следващия ден Австро-Унгария обявява анексирането на Босна и Херцеговина. Тъй като клаузите на Берлинския договор 1878 г. са нарушени, възниква остра Балканска криза 1908–1909 г.. Повечето от Великите сили отказват да признаят независимостта на България, влошават се и българо-турските отношения. Турция настоява България да и изплати 125 млн. франка обезщетение, за да признае българската независимост. С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са Руско-турски протокол 1909 г., Българо-турски протокол 1909 г. и Руско-български протокол 1909 г.. Според тях Русия опрощава на Турция военните и задължения, останали още от войната 1877–1878 г., срещу което Турция се отказва от всякакви претенции към България. От своя страна България трябва да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка. Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България. През 1924 г. конгресът на БРСДП поставя ултиматум на правителството, който е отхвърлен. На 15 февруари ЦК на БРСДП решава с 5 на 4 гласа министър Димо Казасов да напусне кабинета. Оставка подава и столичният кмет Иван Площаков, зет на вътрешния министър ген. Иван Русев. БРСДП минава в опозиция. През 1933 г. се завръщат 18 земеделски емигранти начело с Недялко Атанасов и Христо Стоянов, които се обявяват за членове на БЗНС “Врабча 1”. През 1960 г. с декларация България подкрепя идеята за сключване на пакт за ненападение между НАТО и Организацията на Варшавския договор. През 1960 г. е публикуван Закон за прокуратурата в България. Първият такъв закон е публикуван на 26 март 1948 г. Родени: През 1843 г. - Никола Ганчев - деец на националнореволюционното движение. Роден е в Стара Загора. През 1869 г. започва да се занимава с революционна дейност, отначало като член, а после и като председател на местния революционен комитет. Като съученик на В. Левски става и един от най-близките му сподвижници в Южна България. През 1873 г. участва в Общото събрание на Българския революционен централен комитет. Взема дейно участие в подготовката на Старозагорското въстание 1875 г.. След неуспеха на въстанието е заловен и изтезаван в продължение на няколко месеца от турските власти, а след това обесен. През 1856 г. - Петър Иванов Данчов - юрист, обществен и държавен деец. Роден е в Сливен. Завършва право с докторат в Йена Германия. Работи като адвокат в родния си град. От 1882 до 1884 г. е член на Върховния съд в Източна Румелия. Председател е на Касационния съд. Преподавател и доцент по римско право във Висшето училище в София (дн. СУ "Св. Климент Охридски"). Главен прокурор, а по-късно и председател на Върховния касационен съд (1901–1913 г.). Два пъти взема поста Министър на правосъдието (27 ноември 1900 г. – 9 януари 1901 г. и 9 януари – 19 февруари 1901 г.). От 9 януари до 19 февруари 1901 г. е управляващ Министерството на търговията и земеделието. През 1878 г. - Богдана Иванова Гюзелева–Вульпе - българска оперна певица. (сопран), педагог, композитор. Завръща се в България през 1908 г.и пее в Българскта оперна дружба, където изпълнява някои централни роли - Неда ("Палячи" от Леонкавало), Графиня Розина ("Сватбата на Фигаро" от Моцарт), Кармен ("Кармен" от Бизе) и др. Композира по собствени либрета 3 опери и 3 оперети, симфонични картини по фолклорни мотиви, песни. Авторка на оперите "Психея" (1915 г., поставена в Българската оперна дружба), "Съюзници" (1917 г., поставена в театър "Одеон"). От 1917 г. до 1928 г. живее във Виена, Берлин, Измир (Гърция). През 1889 г. - Станке Димитров - Марек (Стефан Д. Тодоров) - политически деец, един от ръководителите на БКП, юрист. Роден е в Дупница. Учи в педагогическите училища в Кюстендил и Шумен. Известно време работи като учител. Заминава за Швейцария да следва право в Женева, но се завръща в България след една година заради началото на Балканската война 1912–1913 г.. Поради провежданата от него антивоенна пропаганда по време на Първата световна война 1914–1918 г. и участието му във Войнишкото въстание 1918 г. е подведен под съдебна отговорност. Освободен след амнистия, през 1919 г. той завършва Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Работи като адвокат в Дупница. Член е на БРСДП (т. с.) още от 1904, Станке Димитров е избран за член, а от 1922 г. и за секретар на Окръжния комитет на БКП (т. с.) в родния си град.Участва в подготовката на Септемврийското въстание през 1923 г., поради което е арестуван преди избухването му. След амнистия провежда т. нар. Витошка нелегална конференция на БКП (т. с.) 1924 г. и съдейства за изграждането на легалната Партия на труда. Изпратен като делегат на БКП на V разширен пленум на ИККИ в Москва 1925 г.. Остава като емигрант в СССР, защото след априлския атентат 1925 г.е осъден задочно на смърт. Преподавател в българския сектор на Комунистическия университет за национални малцинства от Запада, а по-късно в Международната ленинска школа и като референт в Балканския секретариат на ИККИ. През 1935 г. пристига нелегално в България и провежда VI разширен пленум на ЦК на БКП (1936 г.). На него е избран за член на Политбюро и секретар на Централния комитет на БКП. Отново се завръща в СССР, където действа като член на Задграничното бюро на ЦК на БКП. От 1941 г. до 1944 г. чрез радиопредавателя "Народен глас" съдейства за правилното информиране на българския народ за развоя на военните действия и популяризирането на платформата на ОФ. По решение на Задграничното бюро на 26 август 1944 г. Димитров отново тръгва за родината. Загива по пътя в самолетна катастрофа край Брянск. Родният му град Дупница е кръстен на него Марек между 1949 и 1950, а между 1950 и 1990 се казва Станке Димитров. През 1905 г. - Първан Драганов - военен и държавен деец, дипломат. Роден е в Лом. Завършва Военното училище в София, а след това и Военна академия в Германия. След края на Първата световна война 1914- 1918 г. е назначен на служба в двореца като офицер от свитата на цар Борис III. От 1922 г. до 1932 г. е флигел-адютант. От 1932 г. преминава на дипломатическа работа. Назначен е за военен аташе в Берлин, а от 1935 г. е съветник в българската легация в Париж. През 1936-1937 г. е пълномощен министър във Виена, а от 1938 до 1942 заема същия пост в Берлин. Допринася твърде много за въвличането на България във Втората световна война 1939-1945 г. като съюзник на държавите от хитлеристката ос. От 1942 г. до 1 юни 1944 г. е пълномощен министър в Мадрид, след което е включен в кабинета на Ал. Багрянов като министър на външните работи и изповеданията, на който пост остава до 2 септември същата година.След 9 септември 1944 г. е задържан, осъден на смърт от Народния съд и разстрелян. През 1920 г. - Леда Милева - българска поетеса и преводачка. Дъщеря на Гео Милев. Учи в Американския колеж в София (1938 г.). Завършва Института за детски учителки в София през 1940 г.. Отговаря за детските радиопредавания в БНР след 9 септември1944 г., редактор в издателство “Народна младеж” (1951-1956 г.).От 1956 до 1960 г. е главен редактор на списание “Дружинка” (1956-1960).През 1966 г. става директор на БНТ, остава на този пост до 1970 г.. След което започва работа в Културния отдел на Министерството на външните работи . Постоянен представител на България при ЮНЕСКО от 1972 г. Председател на българския ПЕН-център. Председател на Съюза на преводачите от 1979-1989 г., главен редактор на списание “Панорама” (1980-1990 г.). Член е на управителния съвет на СБП от 1979 г. до 1989 г., член е на Управителния съвет на Международния фонд за развитие на културата към ЮНЕСКО от 1984 до 1992 г. В поезията дебютира през 1940 г. Публикува много детски произведения, публицистика, преводи от руски и английски език. Автор е на стихосбирките за деца: “Заю на разходка” (1946 г.), “Работна мецана” (1954 г.), “Влакче през града” (1960 г.), “Мустакатият Иванчо” (1957 г.), “бели лястовички” (1962 г.), “Влак-юнак” (1967 г.), “Цветни приказки” (1969 г.), “Юначе с калпаче” (1968 г.), “Черно фламинго” (1978 г.), “Как идва денят” (1982 г.), “Къде е хоботът на слона” (1983 г.), “Три букви”, “Златоперко” (1980 г.), “Листата на брезата” (1970 г.), “Зайченцето бяло” (1993 г.). Превежда английски, индийски народни приказки, романите “Стършел” от Е. Л. Войнич, “Фирмата” от Дж. Гришам. Награди: на СБП за книгата “Черно фламинго”, награда “П. Р. Славейков” на МНП за цялостно творчество. Сборник: Карнавал в гората През 1925 г. - Генчо Динев - български белетрист. Член е на РМС от 1940 г. участва в саботажи по директния немски телетип Берлин-Анкара-Техеран. През 1941-1943 г. е отговорник на РМС в гимназията и член на районния комитет на РМС. През 1943 г. получава смъртна присъда, отменена поради непълнолетие. След 9 септември 1944 г. е редактор във вестник “Народна младеж” (1948-1949 г.), “Литературен фронт” (1950-1951 г., 1965-1967 г.), издателство “Народна младеж” (1952 г.), Партиздат (1956-1961 г.) и “Български писател” (1968 г.). Член на редколегиите на вестник “Литературен фронт” и списание “Родна реч”. Член е на БКП, на СБП. Уволняван е от работа заради критики към В. Червенков и социалистическия строй. Наказанието му е 15 години забрана за публикуване. След 1976 г. два пъти е изключван от БКП. Негови съчинения са “Истински хора” (1953 г.), “Лош ден” (1965 г.), “Цената на златото” (1965 г.), “Като ластовици” (1970 г.), “Циклопът” (1973 г.), “Завръщане” (1976 г.), “Досиета” (1990 г.), “Като ластовици. Новели”; “Далечно, хубаво и чисто” (1997 г.), “Много висока тераса” (1998 г.); “Прокоба и слънце. Есета” (2000 г.). Носител е на първата общобалканска награда “Хемус” за български писател за романа “Цената на златото” (Солун, 1997 г.); награда “Паисий Хилендарски” (2001 г.). През 1933 г. - Неделчо Милев - български кинокритик и теоретик, професор. Става д-р по изкуствознание през 1978 г.с труда си “Относителност и екран”. Дългогодишен сътрудник на специализирания филмов печат, най-изявеният български теоретик на киното (завършва театрознание и специализира във ВГИК). Основател (1973 г.) на Филмовия факултет във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ) и завеждащ Катедра по теория на киното (професор от 1981 г.). Автор на редица трудове и книги с основополагащо значение за развитието на българската научна филмова мисъл: “Божеството с три лица” (1968 г.), “Пътят на психофизическия монолог” (1968 г.), “Кръстопът на дискусиите” (1976 г.), “Киното - техническо и творческо явление” (1979 г.), “Българският исторически филм” (1982 г.), “Опит за елементарна теория на киното” (1984 г.), “Кино и слово” (1990 г.). През 1959 г . - Антони Кирилов Дончев - български композитор и пианист. Завършва музикално училище и Музикалната академия в София, специалност "Пиано" в класовете на проф. Мара Петкова и проф. Богомил Стършенов. Дебютира като пианист през 1978 г. в София През 80-те год. на ХХ в. свири в квартет "Фокус". През 1985 г. заедно с Хр. Йоцов създава "Акустична версия", наложила се като водеща джазформация. Двамата печелят редица награди: I награда в Оелаарт, Белгия (1985 г.); Голямата награда в Леверкузен, Германия през 1986 г.. През 1986 г. Дончев е включен в класацията на надеждните млади джазмузиканти на Европа. В периода 1987-1989 г. той преподава в Музикалната академия. От 1992 г. пише музика за постановки в театър "София", Първи частен театър "Ла Страда" и др. Плодотворно е сътрудничеството му с режисьора Т. Москов ("Някои могат, други не", "Най-хубавото село" (награда за музика "Златния делфин", 1986 г., 1988 г.); тв продукция "Улицата" и театрални постановки в Германия - "Лебедова песен" (Дюселдорф; 1986 г.), "Макбю" (Бремен; 1996 г.), "Дом ¹ 13" и "Blau in Blau" ("Талиа театър", Хамбург, 1997 г., 1998 г.). Пише музика за игрални филми ("Бягащи кучета", "Любовното лято на един льохман", "Приятелите на Емилия", "Вагнер") и за постановки на куклен театър. Има много изяви като джазмузикант - концерти с М. Левиев и А. Вапиров, проект за фестивали в Солун и Варна, записи с Петър Ралчев (албум "Фолк джаз бенд", 1988 г.), с гръцката певица Алексия (албум "Clasics", 1996), с Й. Ибрахимова. Починали: През 1909 г. - Димитър Николов Паничков - възрожденски родолюбец, книжар и издател. С издателска дейност започва да се занимава от края на 50-те и началото на 60-те г. на XIX в. Дълги години живее в Браила, където съдейства за отпечатването на голям брой български вестници и книги. Към печатницата си открива и книгопродавница (книжарница), която се превръща в голямо културно средище на българската емиграция в Румъния. След Освобождението се установява да живее в Свищов, където продължава активната си издателска дейност. Автор на спомени. През 1927 г. - Никола Илиев Рибаров - български офицер, генерал-лейтенант (1918 г.). Завършва Военното училище през 1880 г., а през 1890 г. щаб-офицерски курс и курс за командири на полкове (1891 г.). През Сръбско-българската война (1885 г.) участва в боевете при Сливница и Пирот. През Балканската война (1912-1913 г.) командва бригада от 3-та пехотна Балканска дивизия и участва в боевете при Чаталджа. През I световна война командва 3-та пехотна дивизия. През 1947 г. - Боян Смилов - политически и държавен деец, един от лидерите на Националлибералната партия. Роден е в Лом na 20.XI.1885 г. Завършва право. Установява се да живее във Варна, където работи като адвокат. Включва се активно в подготовката и осъществяването на държавния преврат на 9 юни 1923 г.. Участва в правителството на Ал. Цанков като министър на правосъдието от 9 юли–22 септември 1923 г.. Принуден да подаде оставка под натиска на БРСДП (о). Оглавява крилото в Националлибералната партия, което подкрепя сговористкия режим. През есента на 1925г. то се отделя и поставя началото на нова политическа партия – Националлиберална партия (обединена). Смилов става главен редактор на печатния и орган в. "Независимост". От 15 май до 29 юни 1931 г. е министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на А. Ляпчев (1926–1931). След отстраняването на Демократическия сговор от власт е в опозиция на Народния блок. След държавния преврат на 19 май 1934 г. се обявява за възстановяване на Търновската конституция. През 1936 г. воденото от него крило на Националлибералната партия участва в обединението на легалната опозиция, т. нар. "Петорка". През 1939 г. я напуска и се оттегля от активна политическа дейност. През 1991 г. - Светомир Тодоров Иванчев - български езиковед. Завършва славянска филология в Софийския университет през 1944 г. От 1958 до 1959 г. специализира във Варшава и Краков. През 1970 г. става професор по славянско езикознание в Софийския университет. Чете лекции в университети в Прага, Упсала и Страсбург. В продължение на една година е директор на Института за български език към БАН, през 1976 г. става генерален секретар на Българския национален комитет на славистите. Бил е главен редактор на списание "Съпоставително езикознание". Изследователските му интереси са в областта на славянската аспектология, езиковите контакти между български и чешки езици, балканистиката и др. Превежда произведения на Я. Хашек и К. Чапек.

„– Искам да бъда силен. – И това може, но ще срещнеш съпротивление на пътя си. Готов ли си да се справиш с него? – Искам да смажа всичко, което се изпречва пред мене. – Тогава ти ще се намериш в положението на комара, който за пръв път приложил своето оръжие срещу лъва. Той влязъл в носа на един лъв. Лъвът умрял от отровата на комара. И комарът засвирил весело и си казал: Аз убих лъва, царят на животите. Кацнал на една паяжина. Като го съзрял, паякът тръгнал към него. Но комарът му казал: Аз убих царя на животите, а ти, едно малко животинче, искаш да ме изядеш! Комарът нямал представа за себе си. Че лъвът умрял, това е случайност. И ти някога извършиш една работа не по силите си и си въобразяваш, че си силен. Не се заблуждавай, защото паякът ще те изяде.“ Из „Работа и почивка“ – ООК, 9 август 1933 г.

„Добрата постъпка е най-силното оръжие, с което можете свободно да разполагате. А ние я оставяме на заден план. Казваме: Духът Божий, като дойде, ще направи това. – Как ще го направи? – Бог ме обича. – Добре, съгласен съм, че Бог те обича, а ти си сиромах. Бог те обича, а ти си болен, невежа. Тогава, какво разбираш под тази любов на Бога? Всички недъзи се струпали на тебе, а ти поддържаш, че познаваш истината. Защо, при голямото богатство на Бога, ти се намираш в окаяно положение? А можете да говорите много на хората, че трябва да постъпват добре. Не може да говориш на другите, как да постъпват, ако ти сам не постъпваш добре.“ „Казвам: Има нещо свято в човека, върху което се гради неговото бъдеще. Това е вътрешен процес. Като знаете това, не гледайте на външната страна на въпроса. Доброто на човека не е само в неговата външна кротост и смирение. И лошото на човека не е в неговата сприхавост. Това са външни прояви. Добротата е вътрешно състояние. Някой се сърди, гневи се – нищо от това, нека веднага се коригира. Духовният човек и в своите положителни, и отрицателни прояви, постоянно се изправя. Радвайте се, когато виждате добрите постъпки на човека.“ Из „Добрата постъпка“ – ООК, 24 май 1933 г. „Често учениците, като четат живота на великите поети и писатели, обичат да им подражават. Казват: Този писател има една отрицателна черта, каквато и аз имам. Онзи писател има също една отрицателна черта като моята. И вместо да се освободят от отрицателното в себе си, те го усилват. – Това не се препоръчва. Какво ще научиш от отрицателното в човека? Да подражаваш на положителното и доброто в човека, разбирам.“ Из „Обходата“ – ООК, 31 май 1933 г. „Повечето хора имат установен поглед, който не внася нищо светло в човека. Ще кажете, че и този поглед не е лош. – Не е лош, но можете ли да сравнявате добрия кон с добрия човек? Можете ли да сравнявате добрия човек с добрия ангел? В един ден ангелът може да посети милиони хора и да им направи добро. Колко хора може да посети светията? Колко хора може да посети обикновеният човек? Бърза е мисълта на ангела, поради което той превъзхожда и светията, и обикновения човек. Добротата на човека зависи от бързината на мисълта. Казваш: Не съм добър, не мога да правя добро. – Със своите мисли, чувства и постъпка ти можеш да правиш добро на хиляди хора. Веднъж един човек ме спря с погледа си. Искаше ми пари. Да му кажа нещо, намерих, че не е време за това. Той е в положението на търговец, който продава стоката си. Иска пари. За да ме предразположи, той ми каза: Бог да те благослови! Понеже нямах в себе си пари, мислено казах на един от минувачите да му даде пари вместо мене. Той му даде и си замина.“ Из „Отношение между нещата“ – ООК, 19 юли 1933 г. „Ценно е само онова, което с в съгласие с живата природа. То никога не излиза от употреба. Доброто във всички времена си е добро. Здравата и права мисъл, във всички времена и епохи, има една и съща цена. Добрият всякога е добър. Той може да бъде щастлив, може да бъде и учен. Лошият не може да бъде нито щастлив, нито истински учен. Временни постижения може да има, но временното носи нещастие. Какво се ползва човек, ако му предложат хубав обяд, а той страда от язва на стомаха? Ще се нахрани добре, но след това ще се превива от болки.“ Из „Работа и почивка“ – ООК, 9 август 1933 г.

Из „Отношение между нещата“ – ООК, 19 юли 1933 г. Смирения човек няма нужда от оценката на другите. Той е уверен в себе си и затова не търси публичността в делата си. Той просто ги извършва заради самите дела и не държи да бъде забелязан. Други от своя страна търсят публичността. Така те си изграждат илюзия за сила и значимост. Вдигат шум по-скоро за да привлекат вниманието, без да помислят дали по този начин действията им ще донесат някаква реална полза. Предприетото в мълчание е далеч по-силно от широко коментираното и видимо от всички. Злото расте чрез своята гласност, от оказваното му съпротивление. То отслабва значително когато не се говори за него. В мълчанието на смирението, злото се обезсилва. Тази сила на смирението хората обикновено не могат да осъзнаят, нещо повече – повечето я възприемат като слабост; липсва им нужното търпение, вяра и далновидност за да изчакат и разпознаят резултата.

„Освобождавайте се от внушенията, колкото и да е мъчно това. Някой казва: Мъчно, тежко ми е нещо; не зная, де е причината. Скръбта не е негова, той е възприел скръбта на своя приятел и си внушава, че е негова. Приятелят му е търговец, изгубил голяма сума и скърби; или жена му и децата му са умрели, и той още повече скърби. Като приятели, те са свързани, и единият възприема скръбта на другия. Първият страда, без да знае причината на страданието. Чрез вътрешното си радио той е приел скръбта на приятеля си – свързал се е с него. Ако приятелят му се радва, и той се радва. Днес 90% от страданията, които хората преживяват, са чужди; само 10% са техни. Някой страда, без да знае причината за страданието си. Много просто – друг някой страда, а той възприема страданието му. Някога се радва, без да знае, защо се радва. Друг някой се радва, и той възприема радостта му. Като знае тоя закон, човек може да се лекува.“ „Ако имаш тъмнина в съзнанието си, кажи: Сега е нощ в мене, но утре слънцето ще изгрее и ще разпръсне тъмнината.“ Из „Послушание“ – ООК, 20 октомври 1943 г.

„Ако дъждът не полива посятото, нищо не излиза от него. В този смисъл, добрите хора са дъжд, който трябва да полее Божественото в човека, за да расте то и да се развива. Светлината, топлината, влагата и въздухът трябва да дойдат отвън, за да възрастят доброто, което е вложено в човека. Това не става изведнъж. Доброто и Божественото постепенно ще се проявят в човека. Затова са нужни условия. Първото условие е чистотата. Без чистота никой не може да влезе във великото училище на живота. За развиването на дарбите и способностите също са нужни условия.“ Из „Умен, добър и силен“ – ООК, 13 октомври 1943 г.

„Някой се оплаква, че хората не го обичат. Как познава това? Каква е неговата мярка за любовта? Любовта не е нещо материално, да се тегли на везни. Тогава, как познавате, че ви обичат много, или малко? Има три начина, по които познавате, обича ли ви човек, или не ви обича. Който ви обича, внася светлина, топлина и сила във вас. Като влезе в стаята ви, светлината на лампата ви се увеличава. Обичате ли някого, вие трябва да внесете поне едно от трите блага в него: или светлина, или топлина, или сила. Ако внесете светлина в него, небето му ще се проясни; ако внесете топлина, растенията му ще се развиват добре; ако внесете сила, здравето му ще се увеличи.“ Из „Послушание“ – ООК, 20 октомври 1943 г. „Хората не разбират мерките на природата, не разбират нейните закони, поради което изпадат в заблуждения. Казвам: Любовта не е човешка проява. За да те привлече някой, причината се крие в Божественото Начало в него. Казваш, че има нещо особено в тоя човек. Какво е особеното? Той е огледало и, според това, дали по-ясно или по-мътно представя нещата, толкова те са по-приятни, по-приветливи, или по-неприятни и неприветливи. Ако огледалото те представя добре, ти го наричаш приятел. Ако не те представя добре, не го считаш за приятел. Ето защо, като се срещнат две огледала, т.е. двама души, те трябва да имат ясна представа един за друг, взаимно да се стимулират. Не се ли стимулират, отношенията им не са правилни. Любовта подразбира правилно отношение между души, които се отправят към Бога. Той привлича хората един към друг. Така те се отправят към Него. Христос казва: „Никой не може да дойде при мене, ако Отец ми не го е привлякъл. Никой не може да отиде при Отца, ако аз не му посоча пътя.“ Кой път сочи Христос на хората? – Пътят на любовта. По тоя път те придобиват знание и се подмладяват. Значи, любовта е подмладяване, мъдростта е остаряване, а истината – обикаляне кръговете на любовта и на мъдростта. Като обиколите тия кръгове, ще разберете, какво представя младият и какво старият, както и отношенията им към Бога. Старият е проявен млад, а младият още не е проявен. Днес всички хора говорят за любов, но нямат успех в живота си. Искат да се проявят като писатели, но не могат да пишат, искат да проявят любовта си, но не могат; искат да свирят, казват, че обичат цигулката, но не могат да свирят. Каква любов е тая, при която нищо не могат да направят? Ако имаш любов, трябва да покажеш, че с нея всичко можеш да постигнеш. Обичаш някого, но не можеш да го освободиш. Това показва, че любовта ти е слаба. Любовта освобождава; тя къса връзките, които ограничават човека. Любовта прави разумни връзки, а къса неразумните.“ „Често се говори за духовната и физическата любов, но ги смесват, не ги различават. Тая е причината, дето хората се провалят в любовта си. Някой казва, че има любов, а търси правото си. Каква любов е тая, която търси своето право? Любовта между двама души е истинска, ако Бог присъства между тях. Така се образува равностранен триъгълник. С други думи казано: в любовта трябва да взимат участие и умът, и сърцето, и душата. Само така любовта е вечна. Кажете ли, че някой човек е изстинал от сърцето ви, ще знаете, че огънят ви е слаб. Любовта подмладява хората. Пита ме някои как ще се подмлади. Казвам: Ще се подмладиш, като се върнеш при Бога. Първо ще възприемеш любовта; после ще тръгнеш по пътя на мъдростта, ще обиколиш кръга на истината и най-после ще се върнеш при Бога. Само така ще се подмладиш. Много пъти ще влизаш и ще излизаш от Бога. При всяко влизане и излизане ще научиш нещо. И Бог ще дохожда при тебе много пъти, а не само веднъж. Един път ли изгрява слънцето? То изгрява 365 пъти през годината. Колко светлинни лъчи е изпратило то на земята! Колко светлина е внесло в човешките умове! Всичко това трябва да се превърне на знание. Ония, които очакват Господа, ще се обновят и подмладят, както ония, които очакват слънцето.“ Из „Средство за подобряване“ – ООК, 27 октомври 1943 г.

„Сегашните хора искат да бъдат самостоятелни. Всеки иска да бие тъпана, когато той пожелае и както желае. Ще биеш тъпана, както искаш, но когато си вън от оркестъра. Докато си в оркестъра, ще го биеш точно на определеното време. Ще свириш, както ти диктуват. И животът на хората не се нарежда, както те желаят. Какво представя животът? Според мене, животът се състои от три части: драма – в началото, трагедия – в средата и симфония на края. Сега ние минаваме от драмата в трагедията. След това ще дойде симфонията на живота. Бъдещият живот, който всички очакват, ще донесе разумността. Той ще бъде симфоничен живот. Слънцето изгрява, носи условия за симфоничния живот.“ „Истинският живот е свещена работа. Какво е почивката? – Свещена почивка. Като се събудиш, благодари на Бога, че си поспал малко и си починал. Като станеш от сън, пак на работа. Вие искате да живеете щастливо. Покажете ми един щастлив човек на земята. Има ли поне един щастлив пророк, щастлив поет, философ или учен? Има ли някой Учител, който да е живял щастливо на земята? Няма щастливи хора в света. Всеки е опитал драмата и трагедията в живота. Сега трябва да опитате симфонията на живота. Като минете през драмата и трагедията – курс от мъчни работи, ще дойде разумният живот. – Какво съм научил в толкова години? – От тебе зависи да научиш нещо. Ако имаш цигулка и 20 години не свириш, а само я показваш на хората, разправяш историята й, кой я направил, колко струва, наистина, нищо не си научил. Нито ти свириш на нея, нито на друг я даваш. Все трябва някои да свири на тая цигулка. Все трябва да дойде някой артист, да те научи, как да живееш. Човешкото тяло е най-красивият инструмент, даден от Бога. Несметни богатства се крият в човешкия ум. Несметни богатства се крият в човешкото сърце. Несметни богатства се крият в душата и в духа на човека.“ Из „Послушание“ – ООК, 20 октомври 1943 г.

Ами, както каза, най-вероятно биха се самоунищожат, може би не без помощта на закона за кармата. А и технологията не може да се развива безгранично. Самата физическа материя поставя ограничения. Един човек с развити фини тела има неимоверно по-високи възможности от всичко, което технологията може да му предостави.

Мисъл на деня - 2 Февруари 2009 г. „Вечер, като спи, човек отива в Божествения порядък да спечели нещо. Като се събуди, влиза в човешкия порядък. Ако не знае как да приложи спечеленото, всичко ще изгуби. За да не губите спечеленото, трябва да се отречете от себе си, както е казал Христос на учениците си. Да се отречеш от себе си, това значи да се отречеш от човешкия порядък, дето нещата не се изправят.” Из „Фарисей и Садукей“, УС, 13 октомври 1935 г. Вътрешните качества на числото 12. Дванадесеттях хляба. Божественият и човешкият порядък (продължение).

Ами много просто: не е възможно

Съзерцанието в медитацията всъщност е самадхи – пълно сливане с обекта на медитация. Самадхи също си има различни степени. Най-високия обект за свързване разбира се е Бог. Следващата крачка е високото състояние да се поддържа не само по време на медитация, а и във всеки един момент извън нея. Надявам се, че приложеното описание ще помогне за по-пълно разбиране: „Душата и умът изведнъж загубиха физическите си граници и бликнаха навън като пронизителна течна светлина от всяка моя пора. Плътта ми беше сякаш мъртва и все пак аз интензивно осъзнавах, че никога преди това не съм бил истински жив. Чувството ми за идентичност вече не беше тясно ограничено в тялото, а обхващаше околните атоми. Хората по далечните улици сякаш нежно се движеха по собствената ми отдалечена периферия. Корените на растенията и дърветата се виждаха през матовата прозрачност на почвата; аз различавах вътрешното движение на техния сок. Цялата околност лежеше открита пред мене. Обикновеното ми фронтално виждане се смени с обширни сферичен поглед, възприемащ всичко едновременно. С тила си аз виждах хората, разхождащи се далеч по улица „Рай Гхат“, забелязах също и една бяла крава, която спокойно се приближаваше. Когато тя достигна пространството пред отворените врати на ашрама, я наблюдавах с двете си физически очи. Когато отмина зад тухлената стена, аз все още ясно я виждах. Всички предмети намиращи се в обхвата на панорамния ми поглед, трептяха и вибрираха като на бърз филм. Моето тяло, тялото на Учителя, дворът, мебелите и подът, дърветата и слънчевата светлина от време на време силно се разбъркваха, докато не се слееха в едно фосфоресциращо море; както захарните кристали, пуснати в чаша вода, се разтварят, след като се раздрусат. Обединяващата светлина се сменяше с материализация на форми: метаморфоза, разкриваща закона за причина и следствие в творението. Океан от щастие нахлу по спокойните безкрайни брегове на душата ми. Духът на Бога, осъзнавах аз, е неизчерпаемо Блаженство; тялото Му е неизброими сплитъци светлина. Разрастващото се величаво сияние в мен започна да обхваща градове, континенти, земята, слънчевата и звездните системи, разредените мъглявини и носещите се вселени. Целият космос, нежно фосфоресциращ като град, гледан отдалеч през нощта, блещукаше в безбрежността на моето същество. Рязко очертаните контури на земното кълбо леко бледнееха по най-отдалечените краища, където можех да видя меко, никога ненамаляващо сияние. То беше неописуемо фино; планетарните картини бяха образувани от по-гъста светлина. Божественото разпръскване на лъчи, леещи се от Вечния Извор, припламвайки в галактиките, се видоизменяше в неизразимо прекрасни аури. Отново и отново виждах как съзидаващите светлинни снопове се сгъстяват в съзвездия, а след това се разпадат на ивици прозрачен пламък. С ритмично възвръщане секстилиони светове преминаваха в прозирен блясък; огънят ставаше небесна твърд. Осъзнах центъра на висините като точка на интуитивно възприятие в сърцето си. Лъчезарно сияние извираше от моето ядро до всяка част от вселенската структура. Блажената амрита, нектарът на безсмъртието, пулсираше в мене като живачна течност. Чувах съзидаващия глас на Бога, звъчащ като Аум, вибрацията на Космическия Двигател.“ Йогананда

Не съм казал, че го знам от опит. Изпитвал съм най-различни необичайни състояния, но не мисля, че още съм достигнал до пряко възприятие на божествената си същност.

Молитвен наряд за начало: Добрата молитва - молитва Благата песен - песен Нека от сърцето ми любов жива да блика - формула Беседа: Доброто съкровище Молитвен наряд за край: Добрият път - молитва „Добриятъ человѣкъ отъ доброто съкровище на сърдцето изважда добринитѣ; и злиятъ человѣкъ отъ злото съкровище изважда злинитѣ.“ (Ев. отъ Матея, гл. 12, ст. 35) „Какъ се придобива това съкровище, за което говори Христосъ? Вземете за примѣръ единъ орѣхъ и го разгледайте. Той е обвитъ съ три обвивки: едната е външна, зелена; втората е вѫтрѣшна, корава, и самитѣ ядки сѫ обвити съ трета тънка ципица, горчива на вкусъ. Външната обвивка е материалното богатство на човѣка. Ако при узрѣването на орѣха развалите тази външна обвивка, непремѣнно ще осакатите вѫтрѣшния плодъ.“ „И тъй и вие имате една обвивка, тя е вѫтрѣшната черупка, въ която сте скрити. Както ви виждамъ, вие сте още неузрѣли орѣхи. Учени сте, тѣзи орѣхи проповѣдватъ изъ църквитѣ, пишатъ научни книги и рекохъ, вие сте още черупки и вашитѣ черупки трѣбва да се организиратъ. Тази външна черупка ви е потрѣбва, но смисълътъ не е въ нея. Тя е направена, за да може вѫтрѣшното съдържание на орѣха да се организира. Какво разбираме подъ вѫтрѣшно съдържание? Вѫтрѣшното съдържание е великата Божествена душа, която трѣбва да почерпи онѣзи сили, качества и способности, които сѫ необходими, за да можемъ да живѣемъ въ бѫдеще. Подъ думата „животъ“ се разбира знанието да живѣешъ съзнателно. Който не знае да живѣе съзнателно, нѣма животъ. И тъй, физическото тѣло е една обвивка и вие казвате: „А, да не ми се отнима това тѣло!“ Прави сте, но като узрѣе тази външна обвивка, тя се напуква и пада. Но когато не е узрѣла добрѣ виждали сме какъ дѣцата я чоплятъ и цапатъ рѫцѣтѣ си, а нѣкой пѫть ги използуватъ за вадене на много хубава боя, хасъ боя, която не излиза. Нѣкои питатъ: „Защо ни е това физическо тѣло?“ Само въ това физическо тѣло орѣхътъ ти ще може да узрѣе и да се организира, иначе нищо не излиза безъ него.“ „И тъй, външната черупка е необходима, за да възприеме само онѣзи сокове, които сѫ нужни за душата.“ „Христосъ казва: Ние трѣбва да подчинимъ физическото си тѣло, физическия животъ, а не да го направимъ цѣль, защото то е една обвивка, една връзка, прѣзъ която соковетѣ минаватъ отвънъ навѫтрѣ. Когато ядете, всички сокове отиват да сформируватъ у васъ и Божествената душа. Отъ това гледище човѣкъ още не е сформируванъ. Хората, разглеждани отъ гледището на ангелитѣ, сѫ въ състояние на растения тукъ на земята, затова тѣ се уподобяватъ на дървета. „Праведнитѣ ще бѫдатъ като дървета, посадени при водни отоки.“ Подъ дърво се разбира знание, наука за живота. “ „Христосъ казва: „Добриятъ человѣкъ изважда отъ своето съкровище добринитѣ си.“ Сърдцето му, това е съкровището на неговата Божествена душа. Това, което Богъ ти дава, ти го изваждай, използувай го. Знаешъ, че всички блага въ свѣта не сѫ наши, а сѫ отъ Бога. Слѣдователно добриятъ човѣкъ има кредитъ, отъ който вади, черпи и като задоволи своитѣ нужди, дава и на своитѣ приятели. Но за да имате това съкровище, непрѣменно трѣбва да сформирувате, да организирате вашата душа.“

съзерцавам - наблюдавам продължително и мечтателно. Това е според един тълковен речник. Това тълкуване разбира се не се отнася до медитацията. В медитацията няма мечтаене. Всъщност, думата "мечтателно" и без туй не ми се вижда много точна. При съзерцанието може да изпитваш благоговение, възхита и др. под. В медитацията без семе, както каза Орлин, медитиращият изчиства съзнанието си от всякакви чувства, мисли, усещания, идеи, от всичко външно докато не остане единствено Божествената същност. Това е най-трудната медитация и изисква човекът да е усъвършенствал всяка една страна от своята природа, за да постигне резултат.

Неделните беседи за месец Февруари: 01.02.2009 г. - 44. Доброто съкровище, 20 май 1917 г. – Станимир 08.02.2009 г. - 45. Пребъдване, 27 май 1917 г. 15.02.2009 г. - 46. Бог е дух, 3 юни 1917 г. - Донка 22.02.2009 г. - 47. Дали може - 10 юни 1917 г.- Моника13 Молим, желаещите да подготвят някоя от беседите да пишат на модераторите на форума.

Преди малко прочетох една мисъл на Б. Дуно за прегръдката и първоначално леко се смутих и учудих. В последствие след като вникнах по-надълбоко в думите му, като че ли разбрах какво е искал да каже зад тези думи, които за мнозина ще се сторят груби и шокиращи: Из „Добрата постъпка“ – ООК, 24 май, 1933 г. Подчертаното е от мен. Разбира се, аналогията със змията е дадена само за да покаже разликата между желанието и любовта, като в никакъв случай не бива да се отива по-далече в интерпретирането и. Когато хората се прегръщат има взаимност, споделеност, и двете страни изпитват пълнота, положително и приятно чувство, ... привързаност. Прегръдката е израз на едно чувство за взаимозависимост (най-често на емоционално ниво). Всичко казано не означава, че в прегръдката отсъства любовта или че тази любов е фалшива. Да, вярно, най-често тя е предимно на егоистично ниво с минимални изключения. Например майката прегръща детето си, защото самото дете се нуждае от сигурността на прегръдката, а не тя самата. То се чувства зависимо от майка си. Прегръдката е начин да я запази за себе си. Разбира се в повечето случаи майките също се нуждаят от прегръдката на детето си, но това вече е любов примесена с елементи на егоизъм. Чистата любов няма нужда от това; тя дава, без да иска нищо в замяна.

„Какво представят изгревът и залезът? Изгревът е благо за самия човек; залезът е благо за всички. Като знаете това, благодарете и за изгрева, и за залеза. Като изгрява, слънцето носи благо за тебе. Като залязва, то носи своето благо за другите хора. Следователно, ще чакаш с търпение, да изгрее отново слънцето и да ти донесе своето благо. Ако благото не отиде до другите хора, не може да дойде и до тебе. Мислите ли, че ако благото не е дошло до вас, няма да отиде и до другите? То първо е дошло до вас, макар и незабелязано, затова ще отиде и до вашите ближни. Благото на ближните ви е и ваше благо; и вашето благо е благо на ближния ви.“ Из „Безопасното място“ – ООК, 22 декември 1943 г.

„Същественото, което може да оправи човешкия живот, е работата на ума и на сърцето. Това значи, човек да прояви любов към Бога, за която е нужно най-малкото усилие. Както слънцето, в своята малка форма, дава идея за истинската му големина, така и най-малката любов, проявена чрез човешката душа, дава идея за любовта на човека към Бога. Бог не се нуждае от тая любов, но ние се нуждаем. Като се говори за любов към Бога, някои казват, че не е време още за тая любов. Не е време, защото човешкото сърце е користно. Младият момък не е привикнал още да се радва на красотата. Като види младо, красиво момиче, той веднага го пожелава за себе си. Защо не се зарадва на Бога, Който живее в това момиче? Да обикне Бога в момичето. Той казва, че е възлюбил момичето. Всъщност, той сам се заблуждава. Каква любов е тая, която след две-три години изчезва? Докато Бог е в нас, всички ни обичат. Щом Бог ни напусне, и хората ни напущат. Дето е Бог, там мястото е населено и плодородно: и плодове има, и цветя има; там извори текат, и птички пеят. Дето любовта царува, там е животът.“ „Помнете: Всяка добра мисъл иде от Бога. Тя е в състояние да изправи десет лоши мисли. Божията Любов знае, как да посажда. Пазете се от отлагане. Не казвайте, че не е дошло още времето за любовта към Бога. – Кога ще дойде това време? – В другото прераждане. – Колко пъти сте отлагали за друго прераждане! ... Не може да отлагаш нещата, да не свършваш работата си и да казваш, че е добро.“ „Как ще служите на Бога? – Като внесете любовта в сърцата и в душите си, а изнесете страха навън. И без страх не може, но вложете любовта вътре в себе си, а страха изнесете отвън. Недоволен си, страхът е вътре, любовта – вън; доволен си – страхът е вън, любовта – вътре. Несправедлив си – страхът е вътре, любовта – вън; справедлив си – страхът е вън, любовта – вътре.“ „Кое е най-безопасното място? – Любовта. Да носиш любов към Бога в сърцето си, това е най-безопасното място, дето можеш да се скриеш. С любовта и в палат да влезеш, и в изба да се скриеш, ти си в рая – на най-безопасното място. Ти искаш да бъдеш в рая. Щом любиш, ще бъдеш в рая. Раят е място на любовта. Ако любиш Бога, ти си в рая; ако не Го любиш, ти си в ада. Любовта не е проява на физичния живот. Често философствате: Де е вратата, през която се влиза в рая? – Отвсякъде можеш да влезеш в рая, а не само от едно място. Безразлично е, дали ученият, простият, или детето може да ти каже истината. Любовта прави нещата ценни. Тя не се влияе от външните условия, от външната обстановка. Единствената сила, която не се влияе от нищо, е любовта. И тъй, единственото безопасно място е любовта към Бога. Щом влезете там, всичко се превръща на добро: противоречията изчезват, смъртта отстъпва на живота, лошите хора стават добри, и слънцето изгрява, без да залязва. Щом любовта напусне това място, противоречията идат едно след друго. Дето е недоимъкът, сушата, там са противоречията. Дето са разрушенията, там са противоречията. Единствената сила, която води от съвършенство в съвършенство, е любовта.“ Из „Безопасното място“ – ООК, 22 декември 1943 г. „Казвам: За да обичаш един човек, ти трябва да се нагодиш спрямо слънцето така, че да снемеш от неговата енергия. Първо ще възприемеш енергия от периферията на слънцето, т. е. от неговата аура, а после ще проникнеш навътре, да вземеш от енергията на неговия център. Знаете ли как се взима енергия от периферията и от центъра на слънцето? За това е нужен специален апарат. Лъчите, които излизат от периферията на слънцето, произвеждат един ефект; лъчите, които идат от центъра на слънцето, произвеждат друг ефект. Получените лъчи се превръщат в мисли и чувства. Да обичаш, това значи да влезеш във връзка със слънцето и да приемеш лъчи от него. Някой ми иска портокал. Портокалите растат в топлите, в тропическите страни. Аз живея в умерения пояс, не мога да му доставя портокал. Ако обичам тоя човек, трябва да пиша в тропическите места, оттам да ми изпратят портокали. Друг иска банан. Казва ми: Покажи, че ме обичаш. И за банани ще пиша в тропическите страни. Както виждате, не е лесно да изявя чувствата си към човека. Трябва да вляза във връзка с ония възвишени места, дето виреят тия чувства. Вие мислите, че хубавите мисли и чувства идат от земята. Не е така, те идат от слънцето. Всеки човек има в центъра на мозъка си едно слънце, което отговаря на нашето физическо слънце. Между тия две слънца има известно отношение. Малкото слънце, което е в човешкия мозък, приема енергия от голямото слънце и я предава на човека във вид на мисли и чувства. – Отде иде физичната сила? – Тя иде от земята.“ Из „Малкото добро“ – ООК, 29 декември 1943 г.

„От устата излизат най-възвишените думи, израз на благородни и възвишени чувства. Те се дължат на мисълта и чувството на човека към Бога. Щом помислиш за Бога, сърцето ти трябва да трепне, и в душата ти да се събуди най-великото и красиво отношение към всичко, създадено от Него. Докато си представяш Бога като велик и светъл образ, всякога ще изпитваш светли и благородни мисли и чувства. Ако само с думи се обръщаш към Бога, нищо няма да постигнеш. И тъй, щом се обърнеш към Бога с чисто сърце, непременно ще получиш отговор на молитвата си. Едно дете минава край една градина, поглежда към узрелите, червени череши и си казва: Господи, колко са хубави! В този момент от градината излиза човек, с пълна кошница череши и дава на детето. Бог всякога задоволява нуждите на човека. Достатъчно е да се обърнеш към Него с отворено, чисто сърце, за да ти отговори. Щом си разположен, ще чуеш гласа на Онзи, Който те е създал. Така е ставало със светиите, затова те са понасяли най-големите страдания с радост.“ Из „Прави разсъждения“ – ООК, 3 май 1933 г. „Хармонизирай своите мисли, чувства и постъпки с тези на Господа. Само така молитвата ти може да бъде чута.“ Из „Живите линии“ – ООК, 10 май 1933 г.

„Красивата мома е подобна на красиво написана дума. Ти чуваш да се произнася тази дума, но нямаш право да я задържиш за себе си. Може да я прочетеш, да мислиш върху съдържанието й, но да не я обсебваш. Като срещнеш красив човек, ще мислиш за условията, при които той е придобил красотата. В погледа, в движенията му, в думите му има нещо красиво, което ти допада. От това, именно, ще се учиш. В дадения случай, красивият човек е твой професор. ... Някога ангелите обичат да излагат красиви неща от своя свят. Въпреки това, като мине покрай красив човек, ангелът се спира, разглежда го и си заминава. Той знае, какво нещо е красотата. Покрай ангелите, и хората се ползват от красотата. Щом ангелите закрият своята изложба, и картините се вдигат. Тогава момата не е толкова красива. Изобщо, човек е красив, докато носи някаква идея в себе си. Мислите, чувствата и постъпките му го правят красив. Ако по някакъв начин ги изгуби, с тях заедно той губи и красотата си. Следователно, който губи, слиза надолу. При слизането си, красивата мома става обикновена. Тя се лишава от красотата на лицето си, очите й губят своя чар, устата – своята пластичност. Красота без тези качества е мъртва.“ Из „Трите посоки“ – ООК, 26 април 1933 г.