Станимир

„После, говорим, че сме българи. Какви българи сме, щом се измъчваме един друг? Англичанин съм, казва някой. В англичаните има поне това нещо, че те си зачитат правата един на друг. Англичанинът, когато дойде да се бие, той ще свие юмрука си, ще удари другия по носа и само ще го разкървави. Последният ще се поизчисти и въпросът е решен. Българинът не постъпва така. Единият ще вземе един кол, и другият ще вземе един кол, че като започнат – този удря, онзи удря. Погледнеш, единият със счупена ръка, другият със счупена глава и се върнат дома си – герои. Туй не е разбиране на Божествения закон. Какво учи българинът от толкова време? Да изпълнява Божия закон ли? Не, пътят, по който вървят българите от толкова време, донесе ли им нещо добро, спечелиха ли нещо хубаво? Защо не спечелиха? От 1912 г. българите все се бият. Те не вървят в правия път. Те казват: Ние ли сме най-големите грешници? Не, българинът трябва да живее като българин, в душата на когото трябва да има четири качества: да бъде честен, справедлив, добър и интелигентен. В него трябва да прониква Божията Любов и да каже: Господи, каквото ни дадеш, ние ще бъдем доволни и ще изпълним волята Ти, не според църквата, а според Твоя закон на справедливостта и ще покажем на света, че ние разбираме Божията Любов и Господ царува навсякъде. Между вас не трябва да има никаква завист, никаква злоба. А днес, кой как те срещне, пита те: Ти православен ли си? Добре, ти като си православен, разбираш ли Божия закон? Не, в това православие има неразбиране на Божия закон.“ Из „Който се учи“ – НБ, 30 ноември 1924 г.

На 16 март: През 1911 г. е формирано коалиционно правителство на Народната и Прогресивнолибералната партии начело с водача на народняците Иван Ев. Гешов. (на снимката) През 1925 г. е изменен Законът за защита на държавата. Увеличени се наказанията за много от провиненията. Прибавени са още 7 нови члена, а част от съществуващите са изменени като целта е увеличаване присъдите със смъртно наказание. Със ЗЗД се забранява съществуването на всички видове организации, групи, сдружения и др., които използват нелегални структури и революционни методи за постигане на своите цели. Чрез този закон правителството на Ал. Цанков се стреми да узакони разправата с политическите си противници и терора след Юнското и Септемврийското въстание от 1923 г. ЗЗД е гласуван от ХХI ОНС на 4 януари 1924 г. и влиза в сила с Указ № 2 от 23 януари 1924 г. През април 1924 г., въз основа на закона, Върховният касационен съд обявява за разтурени БКП, Партията на труда, Комунистическия младежки съюз, Общия работнически синдикален съюз и кооперация "Освобождение", като имотите им се отнемат. Впоследствие ЗЗД многократно е допълван и променян. През юли 1934 г. ЗЗД е допълнен отново, с което се намаляват възможностите за обжалване на произнесените присъди. Най-големи промени в закона са направени по време на Втората световна война, до 9 септември 1944 г. Санкциите се увеличават и се налагат и за най-малки прояви на неподчинение. Смъртното наказание заляга в почти всички текстове на ЗЗД, като то не се отменя дори когато касае непълнолетни. ЗЗД е премахнат от правителството на ОФ с наредба-закон на 16 октомври 1944 г. През 1944 г. започва двудневната среща в Залцбург на регентите с Адолф Хитлер. При завръщането им на 20 март в София те научават, че Германия е окупирала Унгария. След смъртта на цар Борис III на 28 август 1943 г., е избрано регентство, поради непълнолетието на цар Симеон II. В разрез с Търновската конституция неговият състав е гласуван от ХХV ОНС и в състава му е включен член от царската фамилия – принц Кирил Преславски. Така регентство е в състав: проф. Б. Филов, княз Кирил Преславски и ген. Н. Михов. През 1952 г. е публикувана редакционна статия на в. "Работническо дело" под надслов "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици". Целта на заглавието е да се внуши, че статията изразява мнението на "Партията". Към Димитър Димов отново се отправят упреци, че положителните герои в романа са описани с по-малко внимание от отрицателните и се изисква борбите на работническата класа да се поставят в центъра на романа. По този начин Димов е заставен да преработи романа си в духа на дадените от Вълко Червенков указания. Това естествено снижава литературните достойнства на творбата. "Случаят" "Тютюн" е ярък пример за грубата партийна намеса в сферата на културата. През 1976 г. в Париж е открита изложба "Български икони IX-XIX век". През 1979 г. е арестуван карикатуристът Тодор Цонев. Той е автор на многобройни карикатури на Тодор Живков и приближените му. Органите на сигурността правят обиск в дома на Цонев. Изземват карикатурите му, но не ги унищожават, дори не уведомяват Живков за тях. Художникът е освободен на 22 март, но е поставен в творческа изолация. От януари до март 1990 г. в София е организирана изложба на неговите карикатури. През 1981 г. в гр. Есен, ФРГ, започва седмица, посветена на 1300-годишнината от създаването на българската държава. През 2000 г. премиерът Иван Костов представя в парламента актуализирана програма на правителството до края на мандата му. Според нея трябва да се разкрият 250 000 нови работни места, да се замразят цените на електро- и топлоенергията, да се повишат бюджетните заплати. През 2001 г. тригодишният Петър Терзийски, син на таксиметров шофьор, е намерен убит в София. Таксиметрови шофьори блокират сградата на Народното събрание и искат оставката на правителството и на вътрешния министър. Още същия ден е обявено, че убийството е извършено от психически болната майка на детето. Правителството обвинява опозицията, че се е опитала да злоупотреби с едно битово престъпление. Родени: През 1903 г. - Георги Енев Боршуков - български журналист, автор на многобройни проучвания из историята на българската журналистика. Следва инженерство във Виена. През 1926 г. завършва Юридическия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. След това специализира в Париж. Главен редактор е на вестник "Дъга" (1934-1944 г.). Боршуков е ръководител на катедрата по журналистика в Софийския университет “Св. Климент Охридски” за периода 1965-1970 г. Автор е на: "Новата организация на света" (1945 г.), "Социалистическият печат в България. Т. I" (1946 г.), "Оформяне и производство на вестник" (1957 г.), "История на българската журналистика" (1965 г.). През 1920 г. - Иванка Димитрова - българска драматична и филмова актриса. През 1942 г. работи в Скопския народен театър, а през 1944-1945 г. във фронтовите театри. Играе и в постановки на народния театър "Иван Вазов". Димитрова се снима във филмите "Данка" (1952 г.), "Сватбите на Йоан Асен" (1975 г.). Режисьор е на "Антигона" (1992 г.). През 1932 г. - Методи Георгиев Андонов- български режисьор и педагог. Работи в Държавен сатиричен театър, а след това и в телевизията . В киното дебютира през 1968 г. с "Бялата стая". За този филм получава "Златна роза" във Варна. По Б. Райнов снима още: "Няма нищо по-хубаво от лошото време" (1971 г.) и "Голямата скука" (1973 г.). Най-добрият му филм е "Козият рог" (1972 г.). През 1942 г. - Иван Иванов - съвременен български скулптор. Той е възпитаник на Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Иванов участва в над 50 общи художествени изложби в България, Белгия, Италия и др. Автор е на пластични пана и стенна украса. През 1960 г. - Кристина Константинова Белчева– българска актриса. Завършва специалност “Актьорско майсторство” във ВИТИЗ “К. Сарафов” (днешен НАТФИЗ). 3 сезона е актриса в Драматичен театър – Ловеч и 4 сезона в Младежки театър – София. Тя е автор и водещ на предаването “Най-хубавото нещо” в тв “7 дни”. Хоноруван преподавател по медийно поведение е в Музикалната академия “Панчо Владигеров”. Носителка е на национални награди по художествено слово. Кристина Белчева е член е на СБЖ. Починали: През 1865 г. - Никола Пиколо (Никола Савов Хаджиилиев) - просветен деец и лекар. Първоначално той учи в родния си град, след което продължава образованието си в гръцко училище в Букурещ. Негов учител е К. Вардалах. Известно време учителства в Букурещ и на о. Хиос, после се установява в Одеса, където се занимава с театрална дейност. Участва в гръцкото националноосвободително движение. За целта пътува до Лондон, за да спечели английското обществено мнение за гръцката кауза. През 1829 г. Пиколо завършва медицина в Пиза и работи като лекар в Париж. През 1830 г. се премества в Букурещ и в продължение на едно десетилетие е лекар при ген. П. Д. Кисельов. В следващите години, без да се отказва от лекарската си професия, той започва усилено да се занимава с научна дейност. Интересите му са насочени в областта на старогръцката литература. Пише и стихове, превежда от гръцки и др. езици. Пиколо подготвя за издаване древногръцки съчинения: "Допълнение към гръцката антология", "История на животните" от Аристотел, "Дафнис и Хлоя" от Лонг, превежда и "Реч за метода" от Р. Декарт и др. Той подпомага с материални средства образователното дело в Търново. През 1937 г. - Мара Иванова Белчева - българска преводачка и поетеса. Съпруга е на Хр. Белчев. След неговата смърт тя следва филология в Женева. Дълги години я свързва приятелство с П. П. Славейков. През Междусъюзническата война 1913 г. е милосърдна сестра, след това - учителка в София, където и умира. През 1918 г. Мара Белчева става член на Бялото братство, тъй като е покорена от идеите на учителя Петър Дънов. Заедно с други интелектуалци като Любомир Лулчев и Георги Томалевски, тя проповядва лекциите му за "Пробуждането на колективния разум", за "Космическата мирова любов", за "Идването на новото човечество" и др. в дома си /на днешната софийска улица "Христо Белчев"№12/. Спомените й за Учителя можете да прочетете тук. Автор е на: "На прага стъпки" (1918 г.), "Пенчо Славейков. Бегли спомени" (1923 г.), "Сонети" (1925 г.), "Избрани песни" (1931 г.). УЧИТЕЛЯТ По стръмен път той кара земните си дни, с железни мишници подхванал им юларя. Очите му - световните везни. С незнайни ключове законите отваря. Камшик му са в ръката злите ветрове, С вулкани, мълнии той разговаря. И, по земята, наторена с трупове, чертае нови пътища за нови поколения. Минути му са всички векове. От други мир денят му с вихрени трептения, към тоя светъл мир в сърцата мост гради от мрамора на своето търпение. Прекарал го е той през светлите звезди; през озарените недра на тишината ще мине. който се от дух роди. И който се не заслепи от светлината и в пламъците ù не изгори и той ще хване тъй в ръце съдбата като възкръсналия своите зори. /Мара Белчева - Издателство Бяло Братство/ През 1964 г. - Атанас Генов Гърдев - български фаготист и педагог, професор по фагот и тромпет. Следва в Пражката консерватория, която завършва през 1929 г. като ученик по фагот на Ф. Долейш и Й. Фюгерипо, а по композиция - на Р. Карел. Гърдев е първият български фаготист с висше образование по специалността. Свири в оркестъра на Народната опера в София (1929-1931 г.; 1932-1937 г.), в Царския военен симфоничен оркестър (1937-1942 г.), в Държавния симфоничен оркестър при Дирекцията по радиоразпръскване (1945 г.). Преподавател е в БДК (1932-1962 г.).Ученици на Гърдев са П. Кърпаров, К. Коцев, М. Минев, Х. Прошков и др.

Мисъл на деня – 16 март 2009 г. Хората могат да се разберат помежду си само когато се ръководят от интуицията. Щом се разберат, те ще могат да живеят добре. Щом живеят добре, те ще бъдат радостни и весели и Царството Божие ще се въдвори на Земята. Из Възможни постижения, ООК, 2 март 1927 г.

„Днес, от всички хора, се изисква изучаване на Божията Любов. Затова трябва да се започне от човешката. Не се плашете, че човешката любов ще изчезне из света. Не, и милиони години още човек ще има към себе си любов. Даже и в Нирвана като влезе, пак ще останат частици от тази любов. Някои мислят, че като влязат в Нирвана няма да проявят любов към себе си. Казвам: Ами от къде се яви егоизма в тия съвършени духове, които излязоха от Бога? Във всяка една частица на човека съществува любов към себе си и затова егоистичната любов у човека се проявява и ще се проявява. Всяка една любов обаче, си е на мястото. И тъй, ние ще изучаваме тези три велики проявления на любовта. Глава на нашето битие ще бъде Бог. Казва се в Писанието: „Глава на Твоето Слово е Истината.“ И тъй, на първо място седи любовта, която имаме към Бога. След това любовта, която имаме към себе си, която ще създаде дробовете и артериалната система. И най-после, любовта към ближните ни, която ще направи ръцете, краката и стомаха. Следователно, в тези три принципа ще се облече човешкият дух и ще живее съобразно Божията Любов. И тъй: съобразно Божията Любов ще работя, ще мисля и ще заповядвам на всичко нисше в себе си; съобразно своята любов ще дишам, а съобразно любовта си към ближния ще работя навън, ще се проявявам.“ „И тъй, коя е главната идея? – Ще поставите Божията Любов като глава на вашия живот, вашата любов – като дихателна система, а любовта към вашите ближни – като условие за създаване на крака, ръце, стомах, изобщо като удове на вашето тяло. Тогава философията на вашия живот ще се осмисли. Вие може да направите един опит и ще видите, че този опит ще излезе сполучлив.“ „Сега, при туй положение, всеки трябва да има опитността на Божията Любов. Всеки от вас трябва да дойде в съгласие, в съприкосновение с тази велика същина. Тогава ще разбере, че човешката любов е във връзка с Божията Любов. Между Божията и човешката любов има такава връзка, каквато между една бомба и нейната запалка. В Божията Любов има същите резултати, каквито и в бомбата, а човешката любов е запалката на този вечен живот. Ако няма нищо, което може да порази връзката между Божията и човешката любов, човек естествено ще дойде до това положение, да познае Божията Любов, да познае вечния живот. Неговото съзнание постоянно ще се развива. При това положение той ще мине от човешката любов към Божествената. Следователно, човешката любов е една стъпка, която води към Божията Любов, към вечния живот. Христос съзнаваше това и каза: „Моят живот е свършен, аз свършвам с човешката любов и заживявам вече с Божията Любов, с вечния живот“. Пилат Го предаде на разпятие, биха Го, разпнаха Го, но днес 500 милиона хора вярват в Него. В какво вярват? Те вярват, че Христос е умрял и възкръснал. Те вярват, че Христос може да спасява човечеството. Но, има нещо, което те трябва да възприемат. Кое е то? – Те трябва да възприемат онази Любов, чрез която душата и духът бяха свързани с Бог. Там, в Писанието е казано: „Не дойдох в света да сторя моята воля, но волята на Отца, който ме е проводил.““ Из „Да угоди на народа“ – НБ, 23 ноември 1924 г.

„Онзи, който е дошъл до идеята да служи на Бога, той толкова е зает с тази велика мисъл, че на него не идва наум да се занимава с дребнавостите в живота. Вие се намирате в положението на онзи ученик, който дошъл при един велик индийски Учител и му казал: „Учителю, искам да ме научиш на изкуството да познавам законите на великата Любов.“ Той му дава следният изпит: Ще излезеш на пътя и ще видиш трима души – един велик адепт, един брамин и един военен. Ще отидеш при всеки един от тях и ще му удариш две плесници. После ще дойдеш да ми кажеш, какво научи. Излиза ученикът на улицата и вижда този адепт, който се занимавал с една велика идея за човечеството; вижда брамина, вижда и военния, който се занимавал с планове за освобождение на своя народ. Отива първо при военния и му удря една плесница. Не останало време да удари и втората плесница, когато военният му удря две плесници и то по-силни от неговите. Отива след това при брамина, удря му две плесници, и той тъкмо дигнал ръката си, но веднага му дошла мисълта, че не трябва и се спрял, свалил ръката си надолу. Отива най-после при адепта, удря му две плесници, но този даже не помръднал ръката си, не обърнал никакво внимание. Ученикът се връща при своя Учител и му разправя, как военният му ударил две плесници. – Не е лошо нещо ударът, но трябва да знаеш, че това е сегашната съдба на света. Там, като удариш една плесница, ще ти ударят две. Браминът пък представлява сегашната законност, тия обикновени вярвания, затова той дигнал ръката си, но после я свалил. Малцина обаче са хората, като този адепт, който бил толкова много вдаден в размишленията за доброто на човечеството, че даже и не забелязал тези две плесници. С това си мълчание той казвал: „Когато твоят ум, когато твоето сърце се препълнят с желание за тази велика Любов, ела при мене, аз ще ти покажа истинския път.““ Из „Да угоди на народа“ – НБ, 23 ноември 1924 г.

Този израз „да попиташ интуицията“ ми направи впечатление. Често се използва с някои незначителни вариации във формата. От друга страна имаме израза „интуитивно възприятие (на истината)“. Когато „питаме интуицията“ си, кой всъщност задава въпроса? Не е ли това нисшето его чрез ума (забележете че ума е само средство, посредник)? Тогава целия процес става егоистичен. Въпросът предопределя обхвата на отговора. Правилното отношение според мен е не да се иска конкретен отговор, а да се потърси осветляване на проблема от страна на висшето аз, душата, т.е. интуицията. Какво ще видим под светлината на душата, зависи от окото на ума (тук може да се направи асоциация с третото око). За всичко това е необходима изградена връзка с душата и развито вътрешно зрение. Темата е абстрактна и не знам дали може да се каже нещо съществено по нея освен използвайки символи, които сигурно всеки ще разтълкува по различен начин.

Нека първо да поясним нисшето его (конкретната личност за настоящото прераждане) ли имаме предвид под „Его“ или висшето его (душата, индивидуалността). При втория случай, интуицията и висшето егото са неразделни, затова ще приема, че става въпрос за нисшето его. На въпроса доста трудно може да бъде отговорено. Много зависи кой на какво равнище на развитие на съзнанието е, доколко то е с материално или духовна насоченост; с насоченост към себе си или към групата и др. Самото качество различаване е духовно по своята природа, в голяма степен интуитивно и изключително зависимо от рутината и опита. То не може да бъде добито само от книги или по друг начин наготово, но също така предполага познание и добре развит ум, който е освободен от предразсъдъци. Заблудите на нисшето его са многобройни и изключително разнообразни. Много често възприемаме като интуиция точно това което искаме и по този начин оправдаваме пред себе си желанията и мислите произтичащи от нисшето ни его. Приемаме за истина това, което желаем. Това ми се струва неточно, непълно, иначе е вярно от определена гледна точка. Човек може да си изгради мнение, да оцени нещата, но той трябва да отчита факторите които обуславят моментното състояние на нещата и да има предвид самата моментност, преходност, относителност. Човек като направи някаква грешка, това трябва да бъде оценено, но не да оценяваме самия човек, а действието му, мисловната му нагласа, довела до това действие. Оценката също така не бива да се превръща в шаблон по който оценяваме всички следващи прояви на въпросния човек, т.е. да имаме една „плаваща“ оценка. Друго което е, оценявайки, не трябва да се обвързваме лично с оценката си, т.е. да позволяваме на личните си желания, отношение към това, което оценяваме, предразсъдъците ни да и повлияят. Доста неща станаха, но всъщност добре развития ум, може да ги различи мигновено. Всъщност прави се една сериозна грешка, че се разделя интуицията от ума. Те са едно, но хората често бъркат ума със своите мисловни шаблони, предразсъдъци и илюзии. Следващите думи взети от лекцията „Родените“ (НБ, 2 ноември 1924 г.) са изключително дълбоки и добре разбрани могат да помогнат на човек да се отърси от доста от своите мисловни ограничения. Не трябва да приемаме оценките си като нещо крайно, окончателно и кой знае колко важно. Тогава наистина, това е нисшето ни его. Но ако присъства едно разбиране, любов, прошка (ако с нещо са ни засегнали), благодарност, позитивна вяра, поглед в бъдещето, осъзнаване на момента като етап от един всеобхватен процес на развитие, тогава това ще е проява на нашата душа.

„Сега, ще ви разправя за един велик Учител от древността, наречен Ешавора, който направил един опит с един от своите обични ученици, наречен Бенам. След като му предавал дълги години окултното знание, знанието на добродетелите и на злото, т.е. как трябва да живее човек, за да влезе в царството Божие, да стане гражданин на небето, и след като му предал всичките правила, всичките закони, най-после трябвало да постави този свой ученик на един изпит. Ешавора имал един меч, остър и от двете страни, и накъдето посочвал с този меч, всичко се разрушавало: камъните се разчупвали, водите се разделяли, зверовете се умъртвявали. Един ден Ешавора казва на ученика си: Искам да те опитам, дали в тебе има добродетели. Той туря най-силната отрова на върха на този нож и казва на ученика си: Ти ще знаеш, че ако в твоя живот някъде има скрита най-малката лоша мисъл, ти ще изгубиш този си живот и ще започнеш наново живота си. Ако пък нямаш скрита нито една лоша мисъл, с твоя живот ще стане някакво чудо. Това било едно велико изпитание за този ученик. Ешавора го запитва: Кажи ми сега, чист ли си? – Чист съм. Добър ли си? – Добър съм. Пълно ли е сърцето ти с Любов? – Пълно е. Умен ли си? – Умен съм. Изпълнил ли си всичко, каквото съм ти казал? – Изпълнил съм. Обичаш ли Истината? – Обичам я повече от всичко. Добре, ще извадя сега ножа и ще опитам. Ако ти умреш под моя нож, това показва, че говориш лъжа, но ако останеш жив под моя нож, значи говориш Истината. Сега, всички вие, които живеете на земята, искате един живот без изпити, искате тъй, много лесно да свършите и гимназия, и университет. Но, други са Божиите закони, не зависи нито от мене, нито от вас. Този Учител Ешавора изважда своя меч, насочва го към ученика си и го допира до тялото му. Този нож веднага се превърнал в най-хубавата светлина, и ученикът останал жив. По-нататък вие сами може да си правите заключенията. Какво означава този нож? – Този нож е Божественото Слово, което влиза в човека. Ако това Божествено Слово влезе в твоя ум и се превърне на светлина; ако това Божествено Слово влезе в твоето сърце и се превърне на светлина; ако това Божествено Слово влезе в твоята душа и се превърне на светлина, ти ще останеш жив и ще покажеш, че твоето сърце е пълно с Любов, твоят ум е пълен с Мъдрост и твоята душа е пълна с Истина.“ Из „Градовете Содомски и Гоморски“ – НБ, 16 ноември 1924 г.

„Дълбоко в нашето съзнание трябва да има една единствена мисъл: да служим само на Бога! Ти, като дойдеш при мене, аз трябва да зная, че си една душа излязла от Бога, и да съм готов да направя за тебе това, което свещеното Божие име изисква от мене. Всеки един от вас живее за себе си, но толкова живее и за другите. Ако ние живеем за себе си, за своето обикновено себе, и умираме – и в това животът се е проявил. Ако ние се отказваме да живеем за себе си и умираме, и това пак е проявление на живота, обаче истинският живот не се самоопределя в тези две проявления. Ако живеем за своето висше аз, за своята Божествена душа, само така животът ни се разширява. Този живот включва живота на всички наши ближни. Следователно, нашето благо е тяхно благо, и тяхното благо е и наше благо.“ Из „Родените“ – НБ, 2 ноември 1924 г. „Мнозина казват: Дотегна ми животът, искам да се освободя от него, искам да умра. Казвам: Ако можете да умрете, както праведният умира, вие сте за облажаване; обаче, ако умирате като грешник, вие сте за съжаление. Друг казва: Аз искам да живея. – Ако живеете, както праведният живее, разбирам; ако живеете като грешник вие сте за съжаление. В това отношение, да живее човек или да умира, подразбирам да живее или да умира, като праведен, като душа, готова на всякакви жертви за своя брат и то не само в един момент на живота му, но през всички моменти. Това значи, че в душата на този човек цари великата Божествена Любов, която се изявява всеки момент в неговия живот.“ Из „Новата земя“ – НБ, 13 февруари 1927 г.

„С появяването на живота, злото и доброто се явяват като негови съжители. Те винаги придружават съзнателния живот. Всеки човек, който прави престъпление, схваща благото само от свое, от индивидуално гледище. Вълкът, който хваща една овца, има за цел само да се нахрани. Основата на всички престъпления в света е тази, че човек иска да задоволи своите нужди. Когато запитват вълка, защо прави така, той казва: „Няма да умра гладен, я!“ Някой убива някого. Запитват го: Защо направи това? Той казва: Аз няма да мра гладен! За да живея аз, той трябва да се пожертва за мене. Той е проявление на злото във вашата душа.“ „Ти правиш добро. Защо? Защото искаш и другите да живеят като тебе добре, да благуват. Но, доброто и злото са съзнателни сили в природата, не са механически сили. Тогава, аз задавам въпроса: Ако влезете в една фабрика, дето има хиляди колелета, те знаят ли кой им е господарят? Не, тези колелета не се интересуват от това. Тия колелета интересуват ли се от това, дали твоята ръка е здрава или отсечена? Не, те и това не искат да знаят. Но и в туй разумно същество, което стои зад тия колелета и ги управлява, може да има едно изопачено съзнание. Например, туй същество спре колелетата, постави под тях ръката си и после бутне бутончето. Колелото се завъртва и отрязва ръката му. Кой е виновен сега, колелото, или туй разумно същество? – Разумното същество, разбира се.“ Из „Градовете Содомски и Гоморски“ – НБ, 16 ноември 1924 г.

„След като влезете в България, например, най-първо ще ви посрещне един български стражар и ще ви запита: Знаете ли български? – Не зная. Като отидете в Англия, в Америка, ще ви попитат: Знаете ли английски? Ако не знаете, ще ви намерят един преводач, но тогава вие няма да се считате като гражданин на тази държава, а като чужденец. Вън от тези граници съществува друга – една държава с широки граници. Ние сме навлезли вече в тези граници. Както ви питат в Англия, знаете ли английски език, така ще ви питат и като влезете в тези по-широки граници – знаете ли нашия език? Какъв е езикът на тази държава? – Любовта. И Павел казва: „Ако говоря с человечески и ангелски езици, а любов нямам, гражданин на тази държава не мога да бъда.“ Сега, всеки ще каже: Аз съм опитал любовта. Да опиташ любовта, и да имаш любовта, това са две различни понятия. Да опиташ любовта, да имаш любовта, и да живееш с любовта, това са също различни понятия. Да опиташ любовта, да имаш любовта, да живееш с любовта, и да си едно с нея, това е още повече. В любовта има различни състояния. Някой казва: Аз съм опитал любовта. Имаш ли я? – Имам я. Живееш ли с нея? – Живея. Едно ли си с нея? – Едно съм.“ „Господ е проявление на онази велика Любов, в която няма никаква промяна. Любовта на Бога е еднаква към всички същества. Под думата Господ, ангелите разбират туй същество, което има еднакви любовни отношения към всички същества. Туй същество се отзовава на помощ еднакво към всички същества, от най-малкото, до най-голямото, и то според нуждите му. Туй същество еднакво урежда отношенията на всички същества.“ „Ти можеш да употребиш живота си, както искаш, но едно е вярно, че последствията няма да бъдат такива, каквито искаш. Следователно, ако искаш последствията да бъдат такива, каквито тебе са угодни, ще приложиш този любовен живот в света, т.е. ще бъдеш в съгласие с Божията Любов, а любовта е, която ражда живота. И всякога, когато ние сме тъжни, скръбни, това произтича от факта, че ние сме изгубили любовта на някое висше същество. Някой път чувстваш, като че светът под тебе се руши, изпитваш голяма скръб, страдания. Защо? – Изгубил си любовта. Някой път се чувстваш радостен. Защо? – Придобил си любовта: тя е потекла към тебе, душата ти се разтворила и ти мислиш, разсъждаваш правилно. Та, казвам: Когато ние придобием Божията Любов, ние придобиваме вечния живот. Какво по-хубаво от това, да проникнеш в Божията Любов, да бъдеш в съгласие с нея? И тогава, не трябва аз да ви доказвам, има ли Господ, или не, но това да бъде за вас една аксиома, и вие само да разисквате върху това, какви трябва да бъдат отношенията ви към тази Любов, към Бога.“ Вие имате синове и дъщери, но идват старини, а вашият син се оженил, има си своя възлюбена; и дъщеря ви се оженила, и тя си има свой възлюбен. Вие оставате сам, и всички наоколо започват да си мислят: Нека си замине този старият. Вие чувствате тези техни мисли, чувствате, че ви неглижират, че никой не се интересува от вас. Знаете ли колко е тежко това състояние на един баща тъй изоставен? Защо са ви напуснали вашите синове и дъщери? – Понеже нямате любов към Бога. Ако живеете тъй колективно, вие ще събудите съзнанието на вашите синове и дъщери, то ще се разшири, и тогава любовта и към майката, и към бащата, и към приятеля ще има своето място. В нашата душа има място за всички. За всяко живо същество има по едно свещено място в нашата душа. Из „Блажен този раб!“ – НБ, 9 ноември 1924 г. „Ще ви дам едно правило: за своята любов не говорете никога нищо! Когато човек говори за любовта си, той се поставя на неправилна основа. Сега, ще дойдете до другото правило: ти ще изявяваш любовта си тъй, както Бог изявява своята Любов. Как изявява Бог Любовта си? – Бог е създал целия свят, с това изявява Любовта си, но Той сам седи на заден план. Някой питат: Какво нещо е Божията Любов? – Животът, който имаш, в него Бог е изявил своята Любов; умът, който носиш, в него Бог е изявил своята Любов; сърцето, което имаш, в него Бог е изявил своята Любов. Волята, която имаш, в нея Бог е изявил своята Любов. Какво има да питаш още? Употреби своя живот, употреби своя ум, употреби своето сърце, употреби своята воля, и ти ще намериш, какво Бог е казал вътре в тях! Из „Родените“ – НБ, 2 ноември 1924 г.

„Преди няколко дни, един господин ми разправяше следното нещо: От освобождението насам, ние, българите в търговско отношение, сполучихме да имаме двойни фактури, с всички държави, Германия, Австрия, Русия, с изключение на Англия. Едната фактура показва истинската стойност на стоката, а другата – фиктивната. Англичаните казват: Ние не можем да дадем двойна фактура, ние сме честен, благороден народ! Това е една добра черта у тях. Ако вие имате в живота си две фактури, това честно ли е? Разглеждайте разумно въпроса! Ако давате двойна фактура, мязате на Германия, на Австрия, на Русия; ако давате една фактура, мязате на Англия. Аз похвалявам англичаните. Всички народи трябва да бъдат честни! Най-после питам: Защо са на българските търговци две фактури? Ще кажат: Е, да си уредим работите. Уредихте ли си работите с две фактури? Ето на, 50 години вече откак българите се освободиха, и повече забатачиха. Какво трябва на българите? Честност им трябва! И какво още трябва на българите? – Справедливост. На всички славянски народи трябва справедливост. Българите не са приложили още справедливостта. На българите трябва и любов, но не тази обикновената любов. Вие трябва да разбирате не само интересите на българския народ, но дошло е време, когато всички духовни хора трябва да разбират интересите на цялото човечество. Ние трябва да разбираме не само интересите на цялото човечество, но трябва да включваме и интересите на ангелите, защото имаме отношения с тях.“ Из „Блажен този раб!“ – НБ, 9 ноември 1924 г.

Благодарността е важна преди всичко за този, който благодари. Нямам предвид формалната страна на благодарността. Благодарността е първо вътрешно усещане, а външното и , формално проявяване е само опит да се сподели това усещане с другия. Случаите в които имаме външно проявление симулиращо благодарност, без необходимото вътрешно чувство, са си един вид лъжа, но все пак употребата им е донякъде оправдана поради възприетия от обществото модел на „културно поведение“. Използването на думи като „благодаря“, „моля“ и др. в ежедневното общуване, до голяма степен ги е лишило от сила, от смисъл, хората ги употребяват защото „доброто възпитание“ изисква така. В действителност благодарността и молитвата стоящи зад тези думи (благодаря и моля) са двете най-мощни сили за връзка с духовния свят. Когато вътрешно от сърце благодариш на някого, ти се свързваш с духовния свят, като съответно даваш възможност на духовните енергии да потекат през тебе. Ако на нас ни благодарят, ние първо трябва да се опитаме да разберем защо ни благодарят. Да се поставим на мястото на другия и да погледнем през неговите очи, според неговите разбирания; да разберем с какво сме му въздействали. Така можем да разберем отношението между нас двамата, да преценим заслужена ли е благодарността и предвид това, че благодарността е форма на оказване на доверие (за човека, който благодари), ние трябва да направим така, че и занапред да не нарушим това доверие.

По цитирания откъс може доста да се разсъждава и коментира, но аз лично не смятам много да се задълбочавам. Първото което ми идва наум е, добро и зло (престъпление) се вземат в много широк смисъл. Добро или зло е всяка, дори и най-незначителна човешка мисъл. Човек във всяка една секунда създава невидими за него последствия и оказва влияние на света около него, по начин и с обхват, който не може да си представи. Невъзможно е за човека да оказва единствено благоприятни влияния на света около него. Въпросът е човек да поеме отговорност за себе си и поне в рамките на забележимите от него последствия да се стреми към добро. Същевременно с това, в хода на развитието си човек непрекъснато ще разширява своя поглед. Сега някой може да каже, че ако Бог се проявява чрез нас, ако проявяваме Неговата воля, то всички последствия ще бъдат благотворни. Да, но човек може да проявява Божията воля само в степен съответстваща на съзнанието му. Човек не е безсъзнателна машина, т.е. мъртъв. Машината прави само това, което е заложено от създателя и, т.е. само добро от негова гледна точка. От гледна точка на машината всякакви представи за „добро“ и „зло“ са безсмислени, тя всъщност не може да има и представи или гледна точка. Всъщност „несъзнателната, мъртва“ за нас материя на своя собствен план е съзнателна и жива. Естествения стремеж на духа скрит зад всяка форма е за по-голяма осъзнатост, т.е. стремеж да оживее, да се прояви по-пълно чрез въпросната форма. Пълното проявление на духа чрез каквато и да е форма е невъзможно, затова и като естествен резултат се появява злото в света. Последното по-ясно не мога да го изложа.

Ще използвам дадения пример за да обърна внимание на нещо интересно. Може би някой ще забележи, че кармата действа по сходен начин. Ако на някого предстои в живота кармичен урок свързан с парите, то много вероятно е да му се случи същото, като цитирания пример, само че няма да е в резултат на направена магия, а на неотработена карма. Решението и в двата случая е еднакво. Няма значение, че в единия случай става въпрос за карма, а в другия за направена магия. Молитвата разбира се също ще помогне, ако не подсилва връзката между човека и парите, а му помага да я преодолее. Ако човек се моли да възвърне загубените пари (или ползва ментална визуализация или самовнушение), тази молитва разбира се няма да му реши кармичните проблеми, но пък може да неутрализира направената магия, ако вложената в молитвата сила надвишава силата на магията. Последното е груб и механичен начин за справяне с една магия и по нищо не се отличава от самата магия. Мотивът на защитаващия се от магия е егоистичен. Всъщност той не просто се защитава от загуба на пари, но прави магия за да ги привлече към себе си. Сега да се върнем на примера. Да допуснем, че аз съм човек с много пари и някой, който ми завижда ми прави магия да ги изгубя. Ако аз съм преодолял влечението си към парите и материалните блага, което е опитност, която всеки трябва да преодолее рано или късно, то магията няма да ме засегне по никакъв начин. Ако не съм преминал тази опитност, магията ми открива възможност да я премина. Това може да е било планирано (тогава ще говорим за карма), може и да не е било планирано за този живот, но щом още не съм го преодолял, значи все някога е щяло да се случи (може би в следващ живот), дори и без намесата на магьосника. Т.е. аз пак имам една опитност, която трябва да преодолея. Магьосникът до известна степен се намесва в кармата, доколкото я ускорява и ще си понесе последствията, но това означава ли, че е извършена несправедливост по отношение на мен? Аз тъй или иначе тази опитност не съм я преминал, не съм научил съответния урок и ако го премина успешно (напълно или частично) ще облекча работата, която е била предвидена за в бъдеще.

Защо ти е да разбираш направена ли ти е магия или не? Ти си реагираш на ситуацията в живота както намериш за добре, а това дали тя е предизвикана от магия или не, какво значение има?

Магиите могат да доведат до пристрастяване. Защитата от магии също. Човек като се храни просто подбира храната си. Тази храна, която не му харесва не я приема; храната, която смята за подходяща приема. Това, че при магиите се борави с енергии невидими за човека не променя кой знае какво. Всеки сам решава с какви енергии да се свърже. Човек се поддава на магията – обърнете внимание на това изречение и думата „поддава“. Ако човек не се поддаде сам на магията, тя няма да го засегне. Добре е и да се уточни кога магията се смята за успешна. Например завиждаш на някой, че има много пари и искаш да ги изгуби, като съответно правиш магия (само мисловна или съчетана с някакъв ритуал). Става някакво събитие и жертвата губи значителна сума пари. Тук мнозина ще кажат, че магията е успешна. В действителност това е момент на провокация. Според това как ще реагира жертвата, тя може много бързо да си възстанови парите (т.е. магията няма да я засегне) или да попадне под нейното влияние и тенденцията да губи пари да продължи. Магията е успешна само във втория случай. Процесът е най-подходящо да се прекъсне с формиране на правилно отношение от страна на жертвата към парите. В случая магията е с толкова по-голям шанс за успех, колкото жертвата е в по-голяма степен зависима от парите (говоря преди всичко за психологическа зависимост).

Туй което ще кажа може да прозвучи грубо за някои, но нека си направят съпоставка, между опитите да си проясним миналото като българи, с индивидуалните опити на всеки да научи за миналите си прераждания. Нещата не са скрити случайно и в наша вреда. И да не забравяме, че всеки втори, който си е „припомнил“ някое минало прераждане се е видял като Наполеон. Мисля си че историците продължават да ни заливат с теории основани повече на предубеждения и желания, отколкото на реални факти. Говоря както за тези, които ни приписват едва ли не най-великото минало от всички народи, така и за историците, които заемат противоположната позиция.

Божието слово – проявената Божия воля или Божествените закони. Значи става въпрос за разбиране на Божествените закони и живот съобразно тях.

Магията не е мисълта, магията е волята, която се проявява чрез мисълта. В по-тесен смисъл, и мисля по-правилно ще бъде, ако ограничим магията до онези прояви на волята, при които подчиняваме чужда воля на нашата или по някакъв начин се намесваме във волята на друго същество. В този смисъл магия е допустима само ако е в пълно съгласие с Божият замисъл или с еволюционния план за всички същества, които ще бъдат засегнати от магията (не само хора, но също елементали и т.н.). Злоупотребата с нисшите еволюции и различните енергии чрез които те се проявяват за нечия лична изгода е недопустимо, както и намесата в чуждата свободна воля със същото намерение.

На 12 Март: През 1861 г. в Пловдив българите декларират, че градът и Пловдивската епархия няма да припознават занапред Цариградската патриаршия. Това се случва по време на неделната служба в пловдивската черква "Св. Богородица". Присъстващите заявяват, че ще се подчиняват единствено на Иларион Макариополски. През 1872 г. Иларион Ловчански е избран за екзарх, но поради старост се отказва в полза на Антим І. Светското име на Иларион Ловчански е Иван Иванов. Той е роден в Елена. Учи в местния метох на Хилендарския манастир и в Капиновския манастир, където през 1819 г. се замонашва. От 1827 г. е дякон на търновския митрополит Иларион Критски, а по-късно става и негов протосингел. През 1868 г. Ловчански се отказва от Патриаршията. През 1871 г. той председателства църковно-народния събор в Цариград. До смъртта си е Кюстендилски митрополит. През 1913 г. са овладяни предните позиции на Одринската крепост. Ден по- рано Втора българска армия, подпомагана от две сръбски дивизии, започва щурм за овладяване на "непревземаемата" Одринска крепост. Одрин е укрепен от Османската империя под ръководството на германски инженери в навечерието на Балканката война (1912-1013 г.). Отбранителната линия включва три укрепени позиции. Първата е на 9-11 км. от града, а втората и третата са на 1-3 км от града. Позициите имат 24 каменни форта, стационирани голямокалибрени батареи, окопи, ходове за съобщения, телени мрежи, вълчи ями и фугаси. Гарнизонът й е в състав от 65 000 турски бойци и офицери, 524 оръдия и 20 тежки картечници. Срещу тях българското командване противопоставя 120 000 български и 40 000 сръбски войници и офицери. Българите имат 1300 оръдия. Планът на българското военно командване предвижда настъплението да започне нощем с удар между фортовете Айвазбаба и Айджиолу в източния сектор на турската отбрана. Mощни демонстративни удари трябва да бъдат нанесени и в други участъци на отбранителната линия. Щурмът продължава до 13 март 1913 г. и завършва с превземане на крепостта. Пленени са 14 турски генерали, 2000 офицери, 50 000 войници, 413 оръдия, 46 картечници. Българите губят в атаката по-малко от 2000 бойци. През 1923 г. е разпуснато Деветнайсетото ОНС. Ден по-рано е решено кабинетите Гешов-Данев и Малинов-Костурков да бъдат предадени на Държавен съд. За държавен обвинител е избран Райко Даскалов, а за негови помощници К. Консулов, А. Радолов и В. Величков. През 1938 г. е подписан първият таен българо-германски протокол за доставка на военна техника. За период от две години се предвижда да бъде доставена техника в размер на 30 000 000 марки. През 1939 г. в София антисемити нападат концерт на диригента евреин Бенасусан в зала "България". През 1945 г. завършва четиридневният първи конгрес на комитетите на ОФ. На него са взети решения за: приключване на участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия 1944–1945 г., провеждане на парламентарни избори, укрепване на народнодемократичната власт и др. Конгресът преминава в спокойна атмосфера и решенията му за бъдеща съвместна работа получават одобрението на останалите партийни лидери, но скоро различията в политическата им линия излизат наяве. През 1946 г. Двадесет и шестото ОНС приема Закон за трудовата поземлена собственост. Земя над 200 дка , а за Добруджа - 300 дка, се отнема от собствениците. Това е общо 564 000 дка или 1,2 % от обработваемата земя. Част от отнетите площи се използват за оземляване на 129 000 безимотни или малоимотни. Създават се и държавни земеделски стопанства (ДЗС). През 1966 г. е създадено Министерство на съобщенията. Днес министерството на транспорта и съобщенията е организирано в дирекции. Те подпомагат министъра на транспорта и съобщенията при осъществяване на правомощията му, осигуряват технически дейността му и извършват дейности по административното обслужване на гражданите и юридическите лица. През 1981 г. явлението "Фотоелектретно състояние на веществата" е вписано в Държавния регистър за открития под № 1. Откритието е на акад. Георги Наджаков. За него той докладва на 22 юни 1937 г. пред Френската АН. "Фотоелектретно състояние на веществата" е фотоелектричния ефект при диелектрици и полупроводници (Ефект на Наджаков-Андрейчин) и перманентната фотоелектрична поляризация при диелектрици Академик Наджаков завършва физика и математика в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1920 г. След това специализира в Париж в лабораторията на Пол Ланжвен и в института "Радиум" в Сорбоната при Мария Склодовска-Кюри. Той ръководи Катедрата по експериментална физика (1937-1962 г.). Два пъти е декан на Физико-математическия факултет (1939-1940 г., 1944-1947 г.). За периода 1947-1951 г. е ректор на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Наджаков е основател и директор на секцията за научна апаратура и специални проблеми към Физическия институт при БАН. От 1947 г. до 1959 г. е подпредседател на БАН, след което е председател на Физико-математическото дружество в България. Той е един от основателите, член на научния съвет и постоянен представител на България в Обединения институт за ядрени изследвания в Дубна. Наджаков е автор на около 120 оригинални научни статии, студии и трудове. През 1967 г. е носител на златен медал за мир "Фредерик Жолио-Кюри” Той е член –кореспондент на Гьотингенската АН, член е и на Американската асоциация за напредък на науката. През 1988 г. пред Политбюро на ЦК на БКП Тодор Живков излага основните моменти в "новата стратегия по възродителния процес". Обсъждат се "Тезиси по възродителния процес", тъй като преименуването не дава желания резултат. Живков настоява българските турци да бъдат приобщени "в процеса на преустройството". Той предлага да се преселват отделни семейства и край границата да се настаняват българи. Родени: През 1857 г. - Константин Атанасов Паница - български офицер и политик. Той е активен деец на национално-освободителните борби на българите в Македония и Одринско. Паница е участник в Априлското въстание и Руско-турската война. Той е един от създателите на българската армия. Член е на БТЦРК, под ръководството на който се извършва Съединението (1885 г.). През Сръбско-българската война командва отряд доброволци и пръв навлиза в Сърбия. Паница играе важна политическа роля при абдикацията на Александър I Батенберг. Възглавява заговор срещу него и Ст. Самболов, но е арестуван и осъден на смърт от военен съд. През 1899 г. - Любен Хараланов Владигеров - български цигулар. Той е брат близнак на Панчо Владигеров. Учи цигулка в Софийското музикално училище, при П. Наумов. Образованието си продължава във Висшето музикално училище в Берлин, при Марто. Двамата братя изнасят много концерти в България и в чужбина. През 1924 г. - Динко Динев - български актьор. Той работи в киното предимно с Б. Шаралиев: "Песен за човека" (1954 г.), "Записки по българските въстания" (тв, 1976-1981 г.), "Капитан Петко войвода" (тв, 1981 г.), "Борис Първи" (1985 г.). През 1929 г. - професор Атанас Димитров Божков - български изкуствовед. Той работи върху проблемите на съвременното и средновековното българско изкуство. Публикува много студии, статии и рецензии в български и чуждестранни периодични издания. Автор е на над 30 монографии, албуми и изследвания, по-важни от които са: "Данаил Дечев" (1955 г.), "Никола Танев" (1956 г.), "Илия Бешков" (1958 г.; издадени на руски, френски, английски и испански език), "Българска художествена академия" (1962 г.), "Изобразителни изкуства. Видове и жанрове" (1968 г.), "Тревненска живописна школа" (1967 г.), "Старо българско изкуство" (1968 г.), "Миниатюри от Мадридския ръкопис на Йоан Скилица" (1972 г.), "Илия Петров" (1972 г.), "Българска историческа живопис", в 2 т. (1972-1978 г.), "Ненко Балкански" (1977 г.), "Веселин Стайков" (1980 г.), "Върхове на българското изобразително изкуство" (1980 г.), "Българската икона" (1985 г.), "Търновска средновековна художествена школа" (1985 г.), "Борис Христов, творчески портрет" (1985 г.; 2-ро издание 1994 г.), "Българско изобразително изкуство" (1988 г.), "Изображенията на Кирил и Методий през вековете" (1989 г.), "Петър Михайлов" (1993 г.), "Великолепието на България" (1993 г.), "Български приноси в европейската цивилизация" (1994 г.) и др. През 1939 г. - Венцислав Антонов Начев - български писател. Той работи като редактор във вестник "Пулс" (1969-1980 г.), в списанията "Обзор" (1980-1985 г.) и "Отечество" (1989 г.). Редактор е и в Държавното военно издателство (1985-1987 г.). За периода 1989-1991 г. той е главен редактор на алманах "Зорница". След 1991 г. е политически наблюдател на вестник "Зора". От 1994 г. Начев е главен редактор на вестник "Български писател". Начев дебютира със стихове и разкази в периодичния печат. Съставител е на сборник със старобългарски текстове "Писахме да се знае. Приписки и летописи" (1984 г.). Негови книги са: "Зотик" (1974 г.), "Велчова завера" (1976 г.), "Зли друм" (1978 г.), "Поп Харитон" (1981 г.), "Митарства" (1983 г.), "Стъпала към подиума" (1985 г.), "Горски вървища. Книга за българското хайдутство" (1986 г.), "Годеници на смъртта" (1988 г.), "Трънен венец" (1989 г.), "Чепати мъже", новели (1990 г.), романи: "Еничари" (1991 г.), "Палячо" (1993 г.), "Гневът на боговете" (1994 г.), "Български надписи" (1994 г.), "Български царски грамоти" (1996 г.). Починали: През 1845 г. - Кирил Пейчинович - български монах и книжовник. Той е един от първите възрожденски дейци на Македония. Ученик е на Йоаким Кърчовски. Пейчинович се замонашва в Хилендарския манастир. По-късно се връща в Тетово и се установява в Кичевския манастир. От 1801 до 1817 той е игумен на Марковския манастир край Скопие. Успява да възобнови Лешочкия манастир и става негов игумен (1818-1830 г.). В манастира създава килийно училище и го превръща в просветно средище за цяла Западна Македония. Пейчинович помага за възстановяването на печатницата на Теодосий Синаитски в Солун, където през 1840 г. издава "Книга глаголемая оутешение грешным приведена на простий язык от Кирила иеромонаха..." През 1907 г. - Юрдан Иванов - български публицист, финансист, библиограф и изследовател на българския периодичен печат. От 1880 г. той е в Софийското градоначалство, а след това последователно в Министерство на външните работи, в Министерство на финансите и в БНБ . Иванов издава седмичника "Югозападна България" (1893-1894 г.). Освен това сътрудничи на либералния и демократичния печат и води рубриките по финансови въпроси в сп. "Дело". Той е един от организаторите на първия събор на журналистите в България, свикан в София през 1894 г. Година по-късно Иванов основава Българското икономическо дружество. Издава книгите: "Българский периодический печат на книгата от възраждането му до днес" (3 кн., 1891-1892 г.), "Българските ценни книжа" (1902 г., на френски), "Документи по нашето възраждане" - 163 писма от и до видни дейци на Български възраждане. През 1928 г. - Райчо (Рачо) Михов Каролев - български книжовник, общественик и педагог. През 1871 г. той завършва Духовната академия в Киев. В страната ни е директор на Софийската и Пловдивската мъжка гимназия. За периода 1884-1886 г. Каролев е министър на народното просвещение в кабинета на П. Каравелов. По-късно той е директор на Народната библиотека. Автор е на учебници и съчинения по църковна история, на “История на Габровското училище” (1926 г.) и др. През 1940 г. - Данчо Колев - български спортист, състезател по свободна борба. През 1905 г. той заминава за САЩ, където живее и работи до 1935 г. Дан Колов е един от най-добрите борци, известен с прозвищата “Кинг Конг” и “Балканския лъв”. Бори се в Канада, САЩ, Япония, Китай, Франция, Белгия, Австралия, Нова Зеландия, някои страни на Южна Африка. Побеждава най-силните борци на американската свободна борба- Дж. Шарей, Ч. Сантен, Дж. Стакер - САЩ; А. Деглан, Ш. Ригуло - Франция; Ив. Робер - Канада и др. В спортната си кариера има над 1 500 официални срещи, от които загубва само 10. Той е европейски шампион в Париж (1936 г., 1937 г.). Спечелва и преходните награди “Европейски пояс” и “Световен пояс” (Париж, 1937 г. ). След завръщането си в България организира състезания по борба с благотворителна цел в София, Пловдив, Стара Загора, Русе и на други места. Открита е музейна сбирка в родното му село, а от 1962 г. се провежда международен турнир по свободна борба в памет на Дан Колов. През 1979 г. - Георги Петров Димитров - български композитор, педагог и диригент. През 1929 г. той завършва композиция в класа на К. Шикорски във Варшавската консерватория. До 1938 г. работи като инспектор по хорово дело и хоров диригент в Полша. През 1939 г. се завръща в България и работи като инспектор по музика в Министерството на народното просвещение През 1951-1952 г. по негова инициатива в БДК е създаден хорово-диригентски клас. Преподавател е по хорово дирижиране в БДК. Димитров е един от авторите на българския национален химн (1950-1964 г.). Той се занимава още с обработки на народни песни. Автор е на сборник с хорови песни и учебници по пеене. Димитров пише статии по проблеми на българската музикална култура.

Мисъл на деня – 12 март 2009 г. Често съм говорил за Адам и Ева, но криво сте ме разбирали. Много казват: „Отде дойде тази Ева, че развали цялата работа!” Това е неразбиране на нещата. Вие трябва да благодарите на Ева, на тая царска дъщеря, че внесе толкова много знание... Жените са деца на мъжете. И какво има да се оплаква от своето дете? Когато мъжът види една жена, трябва да каже: „Това е моето дете.” И когато жената види мъжа, трябва да каже: „Това е моят баща.” Из Имаше някой человек, 13-та НБ, 26 декември 1937 г.

Темата не е за теб, а за родителите, нали така? Защо все насочваш вниманието към себе си? Не ми отговаряй, аз знам отговора. Но няма и да ти го кажа, така че ще трябва да си го намериш сам. Преди две седмици беше писал нещо подобно в няколко свои мнения. Моята позиция по въпроса не се е променила. За твоята мога само да предполагам. Ти тъй или иначе не можеш да поддържаш една позиция дълго време. Влияеш се твърде много от най-маловажни неща. Липсва ти тежест. Тежките предмети не се влияят от всеки незначителен полъх на вятъра. Възможностите са две: 1) в следващата една седмица да оплакваш съдбата си, че си се родил с тази лекота (след това ще се оплакваш от нещо друго) или 2) да се опиташ да станеш малко по-тежък. Въпросът е до вътрешна психологична нагласа и не са нужни специални външни усилия. Освен това, ако избереш първия вариант се постарай да избираш подходящите теми във форума, защото мненията ти неотговарящи на заглавието на темата в която си ги пуснал ще бъдат изтривани.

Същото е валидно и за щастието. Оценката „аз съм щастлив“, поставя акцента на „аз“. Всъщност и в двата случая проблема е, че оценяваме. Тук говорим наистина да си добър или щастлив, а не да се оценяваме като такива. Да наистина вероятността човек да се оцени като добър и да сбърка е много по-голяма, отколкото при щастието, но тази оценка тъй или иначе смятам за ненужна. Самото оценяване, че човек е добър или недобър (лош) е излишно. Може да преценяваме отделните си действия, мисли. В същността си човек е винаги добър, но проявлението на може да бъде всякакво и разглеждано като действие, и като настройка към света. То може да се различава кардинално и то само в рамките на период от няколко минути. Сега може да направя нещо добро, след 5 минути нещо коренно противоположно. Е, добър ли съм в този случай или не?

Приемането на хомосексуализма е другата крайност. Всъщност трябва да се приеме, но като нещо временно (то си е и такова, но периода който обхваща е все пак голям за човешките представи).