Станимир

Тя любовта нали предполагаше да обичаме всичко? Сега, малко по-конкретно. Когато правим нещо с неудоволствие, от значение е виждаме ли смисъл в това, което правим; дали то е свързано с цел, която искаме да постигнем. В този случай „не обичам това, което правя“ не е съвсем на място. Ние правим точно това, защото виждаме смисъл в него, защото искаме да постигнем някаква определена цел и така ще я постигнем. Ние може да си мечтаем за някакъв друг, лесен път за достигане на целите си, но това е отделен въпрос, често показващ липса на воля и разбиране за съществуващите условия. Ако се откажем от целите си, може да не вършим работата, която не обичаме. Ако човек държи на целите си, дори и най-трудните пътища към тях ще му харесват, защото целта придава смисъл. Човек трябва да знае защо извършва дадена работа, обаче да осмисли нещата в дълбочина. Примерно имаш работа, която ти носи 500 лв. заплата месечно. Работата ти харесва, но 500 лв са ти недостатъчни защото обичаш често да си купуваш нови дрехи и др. предмети или пък обичаш да ходиш по екскурзии и да пътуваш. Тука имаме личностни желания, чието задоволяване изисква по-голям месечен доход. Намираш си достатъчно платена работа, която обаче не ти носи удовлетворение. Това неудовлетворение е докато работиш тази работа; после когато задоволиш желанието си (нови дрехи или екскурзия някъде) ще получиш известно, временно удовлетворение. Значи, къде е проблемът: в работата или в желанията? Сега някой ще каже, че много хора работят нещо, което не им харесва за да изхранят семействата си, принудени от обстоятелствата. Всъщност, не ми е ясно как може да не харесваш работа, която ти помага да изхраниш семейството си, колкото и тежка да е тя (тук изключвам незаконната работа). Въпросът пак е до желанията: искам семейството ми да е нахранено, но в същото време и работата да е по-лека. Всъщност голяма част от неудовлетворението на хората се дължи на това, че сравняват сегашното си положение с някакво мечтано, по-добро положение, каквото винаги може да се намери. Наистина, това неудовлетворение, ако е правилно използвано може да доведе до развитие, но може да доведе и до самосъжаление и потиснатост.

В теорията има една слабост. Нещата се разглеждат статично, ограничено, от гледна точка на въплътената личност и единствено в рамките на настоящия и живот, а не на обуславящия я свръхаз. Не се отчита закона на кармата. Отчитат се само видимото за затворниците, с видимите за тях последствия. В действителност няма никакво значение дали ще лежат в затвора шест месеца, пет години, десет години или цял живот, а единствено това дали са казали истината или не, както и мотивацията им. В дългосрочен план нещата се компенсират именно на тази база, а не според законодателството пред което затворниците са изправени. Теорията дава решение само от егоистична гледна точка, дори и в случая когато двамата заподозрени решат да се комбинират. Реално, последствията които са създали неизменно ще ги застигнат, но начинът им на проявление може да бъде най-различен, но при всички случаи ще е справедлив.

На 23 Март: През 1291 г. папа Николай ІV изпраща архидякон Антибар Мартин с писма до българския цар Георги І Тертер и търновския патриарх Йоаким ІІІ. Папата настоява те да се присъединят към Лионската уния и да признаят върховенството на Римската църква. Папският ход не дава резултати, но римският първосвещеник нарежда на францисканските монаси да активизират дейността си в България и другите източни страни. Францисканците първоначално са странстващи монаси, проповядващи на народен език отказ от всички блага и обет за бедност. През средновековието орденът се превръща в опора на папството През 1291 г. Стефан Драгутин и неговият брат крал Стефан Урош ІІ Милутин обединяват силите се срещу Дърман и Куделин, управляващи областта Браничево. Самостоятелните български владетели Дърман и Куделин претърпяват поражение. Изтеглят се на север от р. Дунав и търсят помощ от татарския хан Ногай. Браничевската област е откъсната от българската държава и е включена във владенията на Стефан Драгутин. Това провокира похода на владетеля на Видинска област Шишман срещу сръбските братя. В отговор сръбските войски превземат Видин, но след намесата на татарския хан Ногай са принудени да се оттеглят. Добрите взаимоотношения между Видинското деспотство и Сърбия са гарантирани с два династически брака – на Шишман с дъщерята на сръбския велможа Драгош и на Михаил Шишман с Ана, дъщерята на крал Милутин. През 1854 г. руските войски преминават р. Дунав и завземат по-важните турски крепости в района на Северна Добруджа - Исакча, Мачин и Тулча. Крайната цел на руското настъпление е Силистра. През 1866 г. със султански ферман с. Самунджиево е преименувано на Орхание и получава статут на град, център на кааза. От 1934 г. градът се нарича Ботевград. През 1869 г. към Българското читалище в Цариград се основава Българско благодетелно братство "Просвещение". Основано е от П. Р. Славейков и негови съратници с цел да просвещава децата на бедни български занаятчии, дошли да търсят препитание в столицата на Османската империя и в близките около нея селища. "Просвещение" открива редица училища, които снабдява с библиотеки, учебни пособия, книги, вестници и списания. То просъществува до обявяването на Руско-турската освободителна война. Сред по-известните ученици, поддържани от братството, са Трайко Китанчев, Георги Измирлиев и др. През 1880 г. е открито второто ОНС. Председатели са Петко Каравелов (23-25 март), Петко Р. Славейков (26 март - 29 ноември), Никола Сукнаров (от 29 ноември). И тримата са либерали. През 1915 г. е потушено въстанието, избухнало след като чети на ВМРО взривяват жп мост при Валандово на 20 март. Повече от 6000 македонски българи се спасяват в България. През 1933 г. е приет Закон за ограничаване престъпленията против личната и обществена безопасност. Той е насочен против политическите убийства. През 1936 г. в Борисовата градина в София е основан Македонски ученически съюз, ръководен от централен комитет: Г. Иванов, Б. Батанлиев и Ат. Пашков. През 1941 г. е спрян от печат седмичникът “Утрешна България". Обществено-политическият вестник излиза в София от 1 януари. Директор е Ал. Ганчев. Сътрудници са проф. Л. Владикин, проф. Л. Диков, проф. Г. П. Генов, д-р Д. Вълчев и др. Поставя си за задача "превъзпитанието на българския народ в духа на новото обществено съзнание, подхранвано от национализъм". През 1942 г. генерал-полковник Владимир Заимов е арестуван. Осъден е на смърт и е разстрелян на 1 юни 1942 г. за шпионаж в полза на СССР. Той е военен и политически деец, взел участие в Балканските войни 1912–1913 г. и в Първата световна война 1914–1918 г. Включва се във Военния съюз, като през 1934 г. и застава начело на антимонархическото му крило. По същото време изпълнява длъжността инспектор на артилерията. През октомври 1935 г. е уволнен от армията заради републиканските му идеи и е изправен пред военен съд. Поради липса на доказателства е оправдан. Заимов e деец на българо-съветските дружества. Поддържа връзка с БРП и работи за осъществяване на народофронтовските инициативи. По време на Втората световна война 1939–1945 г. изпълнява секретни поръчения на Главното командване на Съветската армия в държави от Централна и Югоизточна Европа. Оказва съдействие и на ЦК на БРП при организиране на съпротивителното движение в България 1941–1944 г. Хитлеристкото разузнаване разкрива дейността му и затова е арестуван. През 1944 г. край Сурдулица повторно е разбита британската военна мисия на майор Франк Томпсън. На 18 март български части разбиват противника при планината Чемерник. През 1959 г. се състои премиерата на съвместната продукция на Студията за игрални филми - София и ДЕФА - Берлин "Звезди". Режисьор е Конрад Волф, а сценарист - Анжел Вагенщайн. В главните роли играят Саша Крушарска и Юрген Фрорип. Филмът пресъздава епизод от депортирането на евреите от Беломорието през 1943 г. На Международния кинофестивал в Кан филмът е представен от името на България и печели специалната награда на журито. През следващите години той е единственият български филм, откупен на Запад - в Италия и Франция. През 1982 г. славянският комитет е преименуван в Комитет за българите в чужбина. Той съществува от ноември 1944 г. Комитетът е изграден на обществено-държавни начала и се управлява от настоятелство - изборен орган, включващ представители на българската общественост и на българските дружества в чужбина. През 1990 г. на 23 и 24 март българският външен министър Бойко Димитров участва в заседание на Комитета на министрите на външните работи на Съвета на Европа в Лисабон. Целта на заседанието е обмен на мнения с представителите на държавите от Централна и Източна Европа. През 1996 г. започва двудневната осма национална конференция на СДС. На нея е решено да се лансират нови лица и да бъде номиниран кандидат за президент от името на СДС. В надпреварата за номинация се състезават Петър Стоянов, Александър Йорданов и Асен Агов. Победител със 77 % е заместник-председателят на СДС Петър Стоянов. Родени: През 1879 г. - Константин Мутафов - български драматург, театрален критик и преводач. Завършва гимназия в родния си град Русе и драматична школа във Флоренция. Негови драми са “Иуда” (1914 г.), “Пленникът в Трикери” (1917 г.), “Дядо Климе” (1917 г.), “Омуртаг” (1925 г.), играни с успех и в Народния театър - София; “Над живота” (1906 г.), “Убитата лисица” (1933 г.) и два тома детски пиеси (1928 г. и 1929 г.). Мутафов има и редица разкази, печатани в периодични издания. През 1899 г. - Златка Чолакова - българска писателка. Завършва славянска филология в СУ през 1922 г. Работи като учителка в Радомир (1923-1924 г.) и в София (1924-1947 г.). Редактира сп. “Детски свят”, страница във “Вестник на жената” и излязлата в няколко броя училищна библиотека “Антим I”. Член е на Съюза на българските писатели. Посещава почти всички европейски страни, Египет, САЩ, СССР (през 1944 г.), Япония, Индия. Издава: “До Египет и Палестина” (1927 г.), “Някогашните наши столици” (1928 г.), “При маджари и немци” (1930 г.), “Из Добруджа” (1933 г.), “Приказни страни” (1933 г.), “Бачо Киро” (1935 г.), “Америка” (1937 г.), “Песента на фиорда” (1939 г.), “Свободата на Македония” (1942 г.), “30 дни в Съветите. 1944” (1945 г.), “Недопята песен” (1947 г.), “Къдрие” (1953 г.) и др. През 1927 г. - Васил Мирчев - български кинорежисьор. Завършва образованието си в Полша. Първоначално работи като документалист. Първите му творби са: “Сън” (1961 г.), “Ювеналия” (1961 г.), “Исландия” (1961 г.), “Продължаваща поема” (1966 г.), “Поздрав от Черноморието” (1967 г.), “Робинзон Крузо” (1967 г.), “Продължава да живее” (1967 г.), “Вариации върху една тема” (1968 г.), “Отечество” (1970 г.), “200 милиарда” (1971 г.), “Българинът и автомобилът” (1974 г.). В игралното кино дебютира с екранизацията по романа на Г. Марков “Мъже” (1966 г.). Работи едновременно в телевизията и киното: “Магарето” (1968 г.), “Танго” (1969 г.), “Голямата победа” (тв, 1972 г.), “Бялата одисея” (1973 г.), “Снаха” (1976 г.), “Ленко” (тв, 1978 г.), “Гонитба” (тв, 1980 г.), “Неочаквана ваканция” (тв, 1981 г.), “Една одисея из Делиормана” (тв, 1983 г.), “Горещи следи” (тв, 1986 г.), “Чисто нови момчета” (тв, 1989 г.). През 1993 г. създава документалния филм “Художникът Дечко Узунов”. През 1959 г. – Петър Запрянов - български състезател по спортна стрелба, състезател на "Левски-Спартак". Европейски шампион за 1985 г. и 1987 г. Трети на Олимпийските игри в Москва през 1980 г. Победител в турнира "Дружба" през 1984 г. Починали: През 1901 г. - доктор Константин Стоилов - български държавник и политик, юрист. Той учи в родния си град, след което продължава образованието си в Робърт колеж в Цариград. След кратко учителстване (1871–1872 г.) следва право в Хайделбергския университет и го завършва с докторат. Допълнително слуша лекции и по френско гражданско право в Париж. След завръщането си в България Стоилов е член на Пловдивския губернски (апелативен) съд. Скоро след това е повишен като председател на Софийския губернски съд. В качеството си на висш съдебен магистрат участва в Учредителното събрание 1879 г. в Търново. Той е един от лидерите на оформилото се в него консервативно течение, което след закриването на събранието се оформя и като самостоятелна политическа партия под същото име. Стоилов е депутат в Първото ВНС и участва в излъчената от него парламентарна делегация за поднасяне акта на принц Александър Батенберг за избирането му за български княз. С проявената широка ерудиция той привлича вниманието на българския владетел, който го кани за свой частен секретар, а после го назначава и за секретар на Политическия си кабинет. Стоилов заема отговорни държавни постове: министър на външните работи и изповеданията (14 януари–3 март 1883 г.), министър на правосъдието (7 септември–31 декември 1883 г.). Във Временното правителство на П. Каравелов, съставено след детронирането на княз Александър I Батенберг, отново е министър на външните работи и изповеданията (12–16 август 1886 г.). В следващия кабинет, възглавен от д-р В. Радославов, му е поверено Министерството на правосъдието (16 август 1886 г.–28 юни 1887 г.). Междувременно през октомври 1886 г. е включен в състава на делегацията, излъчена от III ВНС, която заминава за Европа да търси нов кандидат за българския престол на мястото на абдикиралия княз Александър I Батенберг. След падането на Радославовото правителство Стоилов е натоварен от регентите със съставянето на новия кабинет, в който поема и Министерството на правосъдието (28 юни–20 август 1887 г.). Като министър-председател Ст. Стамболов го кани отново да възглави Министерството на правосъдието (20 август 1887 г.–12 декември 1888 г.). Напускайки Стамболовия кабинет, Стоилов се отдава на адвокатска практика. В началото на 90–те г. на ХIХ в. отново се включва в политическия живот на Княжеството и става един от лидерите на Съединената легална опозиция. След правителствената промяна от май 1894 г. княз Фердинанд I му възлага съставянето на следващия кабинет, в който поема и портфейла на Министерството на вътрешните работи. При последвалата през февруари 1896 г. правителствена реконструкция Стоилов отстъпва Министерството на вътрешните работи на Н. Бенев и възглавява освободеното от Гр. Начович Министерство на външните работи и изповеданията. След като постига помирение с Русия през февруари 1896 г., в резултат на което княз Фердинанд I е признат за законен владетел, настъпва охлаждане на отношенията му с Двореца. Това впоследствие довежда и до оставката на възглавявания от него кабинет януари 1899 г. Минавайки в опозиция, Стоилов отново се отдава на адвокатска практика, без да прекъсва активната си политическа дейност. Съсредоточава вниманието си към основаната от него още през 1894 г. Народна партия. През 1907 г. - Филип Тотю (Тодор Тодоров Станчев) - български революционер. През 1840 г. учи в Търново, а след 1842 г. се заловя с търговия. След едно спречкване с турците около 1850 г. той забягва с неколцина другари и дълго обикалял из Търновско, Еленско и др. По-късно преминава на юг от Стара планина и действа в Новозагорско. На няколко пъти Филип Тотю е залавян и затварян в Търновския и Сливенския затвор, но успява да избяга и отново става хайдутин. Властта дава големи награди за главата на Хвърковатия Тотю, както го наричали. След като бяга от Сливенския затвор през 1863 г., се прехвърля в Румъния. За да прикрие следите си, променя името си на Тотю. Там се запознава с Г. С. Раковски и под негово влияние осъзнава нуждата от организирана борба за освобождението на България. На 17 май 1867 г. начело на чета от 35 души Филип Тотю преминава р. Дунав при Свищов. Целта е да се съедини в Стара планина с четата на П. Хитов, преминала Дунав на 29 април. В гората Пустията при с. Върбовка, Севлиевско, четата е обградена от военни части и башибозуци. През нощта оцелелите се изтеглят към Балкана. Филип Тотю с още 4 души се стигат до Стара планина в района на Юмрукчал (дн. Ботев връх), където се срещнали с четата на П. Хитов. От там заедно се отправили за Сърбия. Там участват във Втората българска легия. След това Филип Тотю се установява в Румъния. Непрекъснато е дирен, арестуван, той постоянно мени местожителството си и е принуден да замине за Русия, където престоява по-дълго време, ползвайки руска държавна пенсия. През 1875 г., когато избухва въстание в Босна и Херцеговина, Христо Ботев е натоварен от БРЦК да обиколи южноруските градове, за да набере средства, оръжие и българи - офицери на руска служба. Ботев трябва специално да се срещне с Филип Тотю. До него той носи и специално писмо от комитета. Филип Тотю заминава за Румъния, но потушаването на Старозагорското въстание 1875 г. осуетява преминаването му с чета в България. През 1876 г. той участва в Сръбско-турската война и преминава с чета в Северозападна България, но четата му е отблъсната. След войната се завръща в Русия и участва в Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. След Освобождението Филип Тотю живее в с. Две могили и в Русе. Занимава се със земеделие и получава скромна пенсия за участието в националноосвободителните борби. През 1941 г. - Иван Горанов - български лекар, основоположник на неврологията в България. За първи път в страната разработва въпросите на училищната хигиена. Син на П. Горанов. Специализира неврология в Петербург (1901-1903 г.) при И. П. Павлов и В. М. Бехтерев. Открива частна неврологична клиника в София. По време на Първата световна война е полкови лекар на Южния фронт, където изучава уврежданията на мозъка от въздушната вълна при експлозии. През 1991 г. - Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) - българска поетеса. През 1911-1915 г. учи славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. По това време дружи с писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков. През 1915 г. в списание "Съвременна мисъл" са отпечатани за пръв път две нейни стихотворения - "Вечерна песен" и "Защо". През 1915-1919 г. е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил. От 1921 г. тя редовно участва в литературния живот. Багряна сътрудничи във "Вестник на жената", в. "Лик", в списанията "Съвременник", "Златорог" и др. Окончателно се утвърждава след издаването на първата си книга "Вечната и святата" (1927 г.). Чрез поезията на Багряна за пръв път в българската литература жената разкрива смело и откровено своята природа- "Потомка", "Interieur", "Пенелопа на XX век" и др. Изявява се и като детска писателка и преводачка. По-късно сътрудничи на в. "Литературен фронт", на списанията "Изкуство", "Септември", "Пламък" и др. От 1952 г. поетесата е член на редакторската колегия на списание "Септември". Други псевдоними, с които тя се подписва са Елизабета Б., Ел. Бленова, Ничия Долче, Микаела. Вечната и святата Звезда на моряка Сърце човешко

Мисъл на деня – 23 март 2009 г. Единственият авторитет, който знае, който е създал света, това е Бог и само Той може да каже как го е създал... Научните данни установяват положително, че откак този университет – Земята, е създаден, са се изминали вече два милиарда години. А откак човек се е явил да следва този университет, са се изминали около триста хиляди години. Предполагат, че този, който е направил този университет, е определил нейния живот да се продължи за още два милиарда години. Тъй щото човек има да учи на Земята още два милиарда години. Из Изтълкувай ни тази притча, 38-ма НБ, 11 септември 1938 г.

Кой/какво ти пречи да обичаш по-друг начин? Според мене, ти самата. Чувстваш се неудовлетворена. Старите ценности вече като че ли не са валидни. Нужно е да си преразгледаш ценностната система: какво е важно за тебе, към какво си привързана, какво точно искаш, какво ти доставя щастие... Тук обаче трябва да се справиш сама, защото само ти можеш да си определиш каква точно искаш да бъдеш.

„В света всичко се свежда към живота. Животът е основа на онова велико проявление на битието. В живота ние проверяваме всичките истини. Какво е битието извън живота, това е непознато за човека. Разбира се, ние не говорим за обикновения, за ограничения живот, който има обекти. Всеки живот, който има известни обекти, е ограничен. Следователно, индивидът, или човекът, или душата, които имат известен обект, не могат да разберат пълнотата на онзи живот, за който аз говоря. Щом имате обект, в какъвто и да е смисъл, той ви ограничава. Обектът е стремеж към нещо материално. Вие се раждате на земята, посвещавате целия си живот само за да направите една къща. Къщата, в този случай, е един обект. Направите си една къща с 3–4 стаи и се считате радостни и щастливи, че сте сполучили да реализирате това си желание. Не се мине много време, обаче, и вие заминавате от света. Друг някой пък се ражда със силно желание да свърши гимназия, университет и след това да заеме високо обществено положение. Това е пак обект, материален стремеж в неговия живот. Постигнете и това – свършите университета, заемете високо обществено положение и след това заминавате от този свят. Там, дето съществува обект, какъвто и да е, в каквото направление и да е, той спъва човека в разбирането на онази велика Истина, която носи свобода за неговата душа. Или, с други думи казано, това ще донесе свобода в живота му, а не за неговата душа, защото за вас душата е нещо непознато; спор има още за нейното съществуване. А върху живота няма спор: и простият, и ученият, еднакво го разбират. Ученият може да философства върху живота, простият може да говори за живота, но и единият, и другият, когато си счупят крака, еднакво чувстват болката; и единият, и другият, еднакво чувстват радостта; и единият, и другият, щом седнат на трапезата, еднакво чувстват благата на храната. Някой може да философства, да говори че животът се изразява в това, в онова, но я ми кажете, щом се изключи яденето, пиенето, обличането, заемането на разни служби, дишането, гледането, в какво седи вашият идеален живот? – Извън тези форми животът ви не може да се изрази. Не е достатъчно да казвате, че има идеален живот, но в какво се изразява този живот, в какво се изразява тази идея?“ „Христос казва: „Тесен е пътят към живота!“ То значи: Само в тесния път, само в мъчнотиите се намира истинския живот. Онзи човек, който иска да добие истински смисъл на живота само той ще намери тесния път. Защо трябва да се добие животът? Защото, ако не добиете живота, никога няма да бъдете запознати с проявите на Любовта.“ „Някой музикант като свири, казват: А, тази музика е нещо Божествено! Какво ти Божествено! Виждали ли сте Божественото, чували ли сте го? Ами че вие не можете да се възхищавате от една жива картина, пък се възхищавате от някоя рисунка! Че хората на земята са по-красиви от картините, рисувани от най-великия художник. Човек е една жива картина. Като наблюдавам лицето ви, виждам, че то играе, има едно постоянно движение отвън навътре. Вие още не сте живи, не можете да се владеете още. Има сили, които отвън ви действат, тъй че вие се движите не по ваша воля.“ „Днес всички питат: Где е животът? Где е смисълът на живота? – Животът е в тесния път; в тесния път е смисълът му. Оттук изваждам един закон: ние изгубваме живота си, понеже ходим в широкия път. И колкото повече хората остаряват, толкова повече изгубват смисъла на живота си. Докато са млади, животът за тях има смисъл – това погледне, онова погледне, радва се на всичко. Но като остареят, нищо вече не ги задоволява. Това се дължи все на тези външни обекти. И понеже човек не е запознат с истинския живот, той усеща едно вътрешно стискане, едно вкисване, едно пресищане от тези обекти. Сегашният живот трябва да се трансформира и човек трябва да премине от едно състояние в друго. Това е съзнателният живот; това е, към което ние се стремим. Няма какво да говорим на света, какво искаме. Туй трансформиране ние трябва да направим, за да опитаме силата на нашия живот. Защото всеки един живот се познава по силата, която съдържа в себе си. За нас е важно да видим, можем ли да използваме условията, при които живеем. Един духовен човек, който така разбира живота, който живее без обекти, той няма да употребява вече ралото, той няма да си служи с фабрики. При сегашната култура, фабриките, огънят, всичко това е необходимо, но ще дойде време, когато електричеството ще измести този дим, и атмосферата няма да бъде пълна със сажди, както е сега. По същата аналогия, всички вие, които днес ме слушате, и всички ония, които изповядват Христовото учение, с какво е пълен вашият ум? – Умът ви е пълен с безполезни, безпредметни неща, които нямат никаква цена; умът ви е пълен с идеи и мисли, които носят зараза, и то такава зараза, че и бъдещото поколение дори ще бъде заразено. Туй поколение, което идва сега, ще бъде още по-хилаво от сегашното, защото онези идеи, с които те са заквасени, не носят живот в себе си.“ „Хората питат: Аз като умра ще живея ли пак? Че животът никога не се свършва. Той е един у всички хора, не е разделен. Чудни са хората! Ако аз взема една голяма река и я разделя на хиляди малки рекички, как мислите, тази вода ще бъде ли различна от първата? – Като я слееш, тя пак се съединява и става една и съща. Аз казвам: Водата се е разделила, понеже се яви твърда почва помежду и, но като премине тази почва, водата пак се побратимява, съединява се. Това пък, че хората са разделени, причина за това са материалните обекти. Казвате: Ти не си като мене, и аз не съм като тебе. Казвам: И ти си като мене, и аз съм като тебе, само че трябва да влезем в голямото море. Там ще видите, че всички имат един общ живот. Общ живот ли? Ами че в общия живот се крият всичките хубави неща. Кое е по-хубаво, да живея един индивидуален живот, или да живея живота на Бог? Да имам 4–5 къщи в София, да имам 4–5 деца и да мисля постоянно за тях – за дрехи, за обувки, за кокошки, за пуйки и да кажа: Деца, аз за вас се грижа и за вас всичко жертвам; или, да имам онзи великият Божествен живот, да участвам в живота на целия космос, в живота на всички разумни същества? Това е Божественият живот – да чувстваш радостта и веселието на всичко живо! Кое е по-хубаво? – Божественото, разбира се! Тогава нашият живот ще придобие смисъл. Смешни са хората като казват, че в общия живот се губи отделното съзнание. Не, именно в Божественото, във великия живот ти ще запазиш своето съзнание. Ето идеята, която трябва да проникне във вашата душа. И когато тази Божествена Любов проникне във вас, вие другояче ще разбирате нещата.“ „Бог е, който носи живот в нас. Като помислим за Него, да почувстваме живот в себе си, да почувстваме подем в мислите и в желанията си. Животът седи в това: като помисля за Бога, да почувствам най-възвишеното и благородното в себе си, да почувствам живота. Тогава само ще позная, че Бог живее в мен. И всеки един от нас трябва да живее, че да познае, какво действително Христос е сега на земята, не разпнатият Христос, но живият.“ Из „Тесният път“ – НБ, 11 януари 1925 г.

„Христос обръщал вниманието на своите слушатели за този тесен път. Аз няма да казвам Христос, но ще го нарека „проповедникът на Израил“, „проповедникът на Любовта“, а пък че тогавашните християни, както и съвременните християни Го наричат още Учител, аз не зная доколко съвременният свят може да нарече Учител този, на когото учението не е изпълнено. Аз не признавам, че съвременният християнски свят са ученици на Христа. И в това отношение, Христос не е техен Учител. Защото, ако те са ученици, аз зная, че учениците трябва да живеят съобразно учението на Учителя си. Второ положение: ако учениците не ходят в пътя на своя Учител, какъв Учител е той? Слава на майката е нейната дъщеря, но ако дъщерята не може да ходи в пътя на майка си, майката ще страда, ще изкупува греховете, ще я заковават на кръста. Днес Христос още страда на кръста. Не мислете, че Той е свободен. И днес, в невидимия свят другите Учители правят упреци на Христос, казват му: Виждаш ли твоите ученици там долу на земята? На апостол Павел, на апостол Петър същото им казват. Един ден и на вас ще кажат: Ето вашите ученици долу, вижте ги! Вие мислите, че сте свободни, и че като умрете, Христос ще ви посрещне горе, ще ви прегърне и ще ви целуне. Не, никакво целуване и прегръщане!“ Из „Тесният път“ – НБ, 11 януари 1925 г.

„Съвременните хора мислят, че имат Любов. Не, мога да ви докажа и математически, и геометрически, че туй, което хората наричат любов, не е никаква любов! Това е илюзия на обектите, не е същинската любов. Жена обича мъжа си, умира заради него. Защо го обича? – Тя не обича мъжа си, обича децата си. Но и в любовта към децата си, тя пак има един обект: на стари години да я гледат. Къде е онази майка, която познава душата на своето дете? Понятието „майка“ определям така: майка е само тази жена, която може да вложи една Божествена идея в душата на своята дъщеря. Майка, която не може да вложи Божествена идея в своята дъщеря, не е майка; и баща който не може да вложи една Божествена идея в своя син, не е баща. И всички майки, чиито дъщери не ходят по техните пътища, нямат дъщери; и всички бащи, чиито синове не ходят по техните пътища, нямат синове; и всички ученици, които не ходят по пътя на своя Учител, не са ученици – нищо повече! Всички вие имате по един обект в живота си: или къщата, или парите, или службата, или децата, или това-онова. Не, не, за да се прояви любовта, вие не трябва да имате абсолютно никакъв обект! Да имате обект, то значи да концентрирате слънчевата светлина в един крайно малък фокус, и там да разтопявате мъчнотопимите и неразтопимите елементи. Питам: На този фокус плодовете могат ли да зреят? Ако всички предмети, ако всички хора, ако всички живи същества минаваха през такива силни фокуси, щяха ли да съществуват, можеха ли да живеят? – Всичко, което мине от там, ще се стопи. В природата не съществуват никакви обекти. Тя няма фокуси, тя разлива светлината.“ „Аз говоря за онези от вас, които имат туй схващане за чистата и свята Любов на вечната светлина. Казват някои: Не трябва ли да се обичаме? Трябва, но как? – Без материални обекти. Светлината, която обичам, мога ли да я хвана, мога ли да я помилвам? Значи, могат да се обичат неща и без да се хващат. Когато у вас се събуди едно нежно чувство, едно нежно трептение, можете ли да го хванете и погалите с ръцете си? – Не можете, но при това то е реално и съществено за съзнанието ви. Въпреки всичко, по някой път вие разваляте хубавите неща и вас. Например, обичаш една душа много нежно, но по едно време в ума ти се яви един обект, ти поставиш вече един обект в своята любов и простреш своите пипала върху нея. Какво става тогава? – Веднага загасиш тази лампичка на Любовта. Невидимият свят е много взискателен в туй отношение. Щом види, че ти обичаш един обект, завърти крана, загаси светлината, и ти останеш при Любовта, в която няма Светлина. И онзи, когото си прегърнал и целунал е недоволен вече от тебе. Защо? Той казва: Ти трябва да ме обичаш като Светлината, а това, което направи, е светотатство с Любовта. Любовта не прави душите обекти, а ги оставя свободни.“ „Ти виждаш, че хората не се любят, но питаш: Обичат ли се хората? Хората, които се обичат имат нещо чудно, нещо особено написано на лицето си. Аз не говоря за това лице. Това лице за мене е маска. Друго лице има човек – свещено лице. И на този свещен образ има написано нещо от свещената книга Исавар. И на свещените очи на човека има написано нещо особено. Техният поглед е свещен. Такъв човек, който има Любовта, ако те срещне на пътя, ти ще усетиш нещо подобно, както когато дойдат сутринните слънчеви лъчи и те помилват. То ще бъде нещо възвишено! Ако ти си имал най-лошите пориви и желания, всичко това изчезва пред този поглед. Има такива жени, в които живее тази възвишена Любов, и те, като срещнат мъж страстен, с най-низките пориви, само като го погледнат всичко това пада, стопяват се пред техният поглед, и в него се събуждат онези Божествени чувства, които са били скрити някъде дълбоко в душата му. От този момент, този мъж казва: От сега нататък, истински мъж ще бъда! Аз ще изменя живота си. Аз видях една жена и зная вече, какво значи Любов! Тази жена си отминава, не му казва нищо, но той се връща в дома си прероден: Срещнах нещо! Е, какво срещна? – Една жена, която ми направи такова силно впечатление, че никога няма да излезе от ума ми! Каза ли ти нещо? – Нищо не ми каза, но не излиза от ума ми. Тази жена не е мислила за него. Тя е била само един проводник, през нея е минала Светлината на Любовта. Тя е била фокус, в който трябвало да изгорят страстите на този мъж.“ Из „Тесният път“ – НБ, 11 януари 1925 г.

„Хубавите неща в живота се придобиват мъчно. Онези скъпоценни камъни в земята не се добиват лесно. Те се намират на голяма дълбочина в земята и трябва специално да се изкопават. Има рудници, където множество рудокопачи по цял ден копаят земята, изкарват тия камъни от там и след като ги шлифоват, продават ги на голяма цена. Следователно, всяка хубава мисъл, всяко хубаво чувство, което човек може да придобие, това са скъпоценности, заровени някъде дълбоко. Някой казва: Аз мисля. Да, има обикновени мисли, като обикновените камъчета, които всеки подритва. Те са общото, обикновеното мислене. Има и необикновено мислене, необикновени мисли, които са подобни на скъпоценни камъни, изваждани от земята. Тъй че тия необикновени мисли са скъпоценните, хубавите камъни, заровени в земята. Кой вижда тия хубави чувства, тия хубави мисли, тъй дълбоко скрити в човека? – Има прозорливи хора, които виждат. Те са като някой опитен бижутер. Веднага различават ценното от неценното и ги разделят. Такъв човек срещне някого и казва: Този е обикновен човек, от обикновените камъни. Срещне друг някой, казва: В този човек се крие една отлична, скъпоценна душа. Скъпоценен камък е той!“ „Някой път подскачате. Защо? Защото има нещо, което ви е ухапало. После се гърчите, свивате. Защо? – Стиска ви нещо, боли ви корем, храносмилането ви не е правилно. Ръцете ти се свиват, неврастеник си. Как е станал този човек неврастеник, от какво са се разхлабили нервите му? – По простата причина, че той си създал толкова много обекти, които са запушили неговата нервна система. Много обекти има той в ума си и в сърцето си. И Христос когато учил хората да се отрекат от себе си, ето какво подразбирал Той. Отричане от всички обекти, които спъват твоя живот! Ти люби дъщеря си, но тя да не ти стане обект, от който да очакваш нещо. Един турски генерал разказва следния анекдот: Той бил в Албания, по време на Херцеговинското въстание, идва при него един стар човек, на около 70 години, плаче оплаква се на генерала. Защо плачеш? Баща ми ме би. Генералът отива да види бащата. Вижда – човек побелял, стар, около сто годишен, но работи човекът в една работилница, коли прави заедно с баща си, който пък бил на 120 години. Генералът пита: Защо го биеш? – Не работи! В този случай синът уповава на бащата, него има за обект. Другаде, бащата уповава на сина; той пък на своя син и т.н. В какво могат те да си помогнат? В този случай тялото е един обект. Тялото не може да бъде обект! Не уповавайте на това, което се изменя. Следователно, за да бъде една идея чиста, свята и неопетнена в ума ви, трябва да бъде свободна от всички ония груби, материални форми – обекти.“ „За нас е важно да видим, можем ли да използваме условията, при които живеем. Един духовен човек, който така разбира живота, който живее без обекти, той няма да употребява вече ралото, той няма да си служи с фабрики. При сегашната култура, фабриките, огънят, всичко това е необходимо, но ще дойде време, когато електричеството ще измести този дим, и атмосферата няма да бъде пълна със сажди, както е сега. По същата аналогия, всички вие, които днес ме слушате, и всички ония, които изповядват Христовото учение, с какво е пълен вашият ум? – Умът ви е пълен с безполезни, безпредметни неща, които нямат никаква цена; умът ви е пълен с идеи и мисли, които носят зараза, и то такава зараза, че и бъдещото поколение дори ще бъде заразено. Туй поколение, което идва сега, ще бъде още по-хилаво от сегашното, защото онези идеи, с които те са заквасени, не носят живот в себе си.“ Из „Тесният път“ – НБ, 11 януари 1925 г.

„Според мен, да казваш погрешките на хората, това не е Истина. Да казваш доброто на един човек – да. Някои казват: Истината е много горчива. Според мен, горчива Истина няма. Аз зная, Истината е най-сладкото нещо от всички други неща. Други казват: Истината носи смърт. Не, Истината носи Свобода! Ама Истината умъртвява. Не, и това не е вярно. Истината най-първо умъртвява, но после възкресява. Тя превръща нещата от едно състояние в друго. Тогава как ще примирим тези противоречия? Истината не е горчива. Туй, което внася горчивина, не е Истина; туй, което внася смърт, не е Истина. Туй, което дава свобода, е Истина! Туй, което открива пътя за Любовта, това е Истина; туй, което отваря пътя за Мъдростта, за Милостта, за кротостта, за въздържанието, за всичко онова възвишено и благородно в човешката душа, това е великата Истина, която освежава човека. Това са сили, това са качества на великия човешки живот. Тогава човек съзнава, че той е едно с Бога и казва: Господи, Ти си, който мислиш в мене, и аз изразявам Твоята мисъл; Ти си Истината в мене, и аз проявявам тази Истина; Ти си Любовта в мене, и аз изявявам тази Любов. Така говори човекът на земята, който е ограничен в онази черупка; така говори онзи адепт, онзи Учител. Тогава Господ в своето благоволение ни отговаря. И когато Великият Учител каже така, той издава голяма Светлина, душата му се изпълва с един велик трепет, с онзи свещен трепет, който той разпраща по цялото лице на земята, и от който хората стават щастливи.“ Из „Тесният път“ – НБ, 11 януари 1925 г.

Ха-ха. Венци, и аз чакам. Може и като дроб да дадеш отговора. Аз по бих го възприел така. Примерно, една десета част от нещо, приемам за малко.

За каква точно свръхсетивност става дума: към звук, светлина? Емоционален ли си по природа? Не съм лекар, но туй със свръхсетивността по принцип би трябвало да е неврологичен проблем. Психичното разстройство по-скоро мисля, че е било вторично. Как приемаш тази твоя свръхсетивност? Какво е отношението ти към нея?

Молитвен наряд за начало: Светъл ден - песен Добрата молитва - молитва Нека Твоят Мир и Твоята Радост бъдат винаги с нас – формула Беседа: Радостни и търпеливи Молитвен наряд за край: С Бога всичко мога да направя - формула Има реални неща, които съществуват временно, а не вечно. Те са преходни реалности. Например, сенките на предметите са реални само при слънчева или лунна светлина, но не и в тъмна, мрачна нощ. Значи, светлината има известно отношение към сенките, защото те съществуват само при нея. Щом светлината се губи, и сенките изчезват. Каквото е отношението между светлината и сянката, такова е отношението между радостта и скръбта. Колкото повече расте скръбта, толкова по-малка е радостта; колкото по-голяма е радостта, толкова по-малка става скръбта – това е закон. Значи, радостта и скръбта в Живота са временни, преходни реалности. Обаче, има реалности, които са вечни, абсолютни. „В надежда бивайте радостни”. Надеждата има отношение към физическия свят, към всички форми, които създават радости и удоволствия на хората. Надеждата е нещо реално за тях. Майката се радва на детето си, защото има форма. Като погледне на главичката, на нослето, на ръчичките, на крачката, на черните му косички, тя се радва; има нещо видимо в детето, което тя може да пипне. Отнемете ли тези неща от детето, и то изчезва заедно с тях. Щом изчезне формата на детето, също така изчезват радостта и надеждата на майката. Значи, Надеждата е реалност, която е видима за физическия свят, Вярата – за Духовния, а Любовта – за Божествения. С вярата човек живее в Духовния свят, между Ангелите. За някои този свят не е реален. Те гледат на Ангелите като на въздухообразни, недействителни същества. В действителност, Ангелите са по-реални от хората; материята, с която са облечени, е по-фина, по-чиста, но и по-устойчива от тази, с която хората са облечени. С какво са облечени хората? С плът, която наричат тленна. Тя е гъста, тежка. Материята на Съществата от Божествения свят, т.е. от света на Любовта, е вечна, неизменна. Като се надява, човек има стремежи в себе си, а като вярва, той живее.

„Ако един човек има един вид характер, друг човек – друг характер, някое животно пък – свой особен характер, любовта на всички тия същества, обаче, ще се проявява по един и същ начин. В проявлението на любовта между хората и животните съществува само тази разлика, че когато любовта се проявява в животните, съзнанието у тях се пробужда мигновено и после пак загасва. А когато любовта се пробужда у човека, съзнанието се проявява и задържа за по-дълго време. Следователно, проявлението на любовта зависи от пробуждането на съзнанието. Какво изисква тази любов, когато се пробужда нашето съзнание? Ще ви приведа един пример за един от младите царе в Европа, чието име няма да кажа. Този случай е станал преди войната. Един ден този цар излиза на разходка със своя файтон и по пътя среща един дядо и една баба, които се подпират на тояжката си, едва вървят. Като ги вижда, царят веднага спира файтона си и казва на тия стари хора: „Заповядайте, качете се на моя файтон да продължите пътя си!“ Качват се те на файтона при него и той започва да ги занимава. Питам какви са били подбужденията на този млад цар, за да спре файтона си, да покачи в него тия двама старци и да се разговаря по целия път с тях? В него имаше някакви подбуждения. Този дядо казва на царя: „Е, синко, благодаря ти, че ме покани във файтона си, краката ми се бяха откъснали от умора, всред пътя щях да си остана“. – Няма нищо, мене ми е приятно, че ми се отдаде случай да ви услужа. И бабата също казва на царя: „Господ здраве да ти дава, синко, ако не беше ти, щяхме да си останем по пътя“. – Няма нищо, мене ми е приятно, че ви срещнах и можах да ви услужа. Той ги завежда до къщата им, взима им адреса и казва: „И друг път бих желал да ви услужа“. Те му казват: „Е, синко, такива хора много рядко се срещат, не знаем къде си възпитан“. – Не, има добри хора по света, има ги навсякъде. Когато човек иска да прояви любовта, той може и като цар да я прояви, може и като прост, като беден човек пак да я прояви. В тоя случай тия двамата стари хора са били разумни, добри хора! Сега, аз няма да ви разправям нищо за разговора, който се е водил между тях. Това е един цял разказ. Царят е почерпил един велик урок от този разговор. Старият дядо казва на царя: „Е, синко, добре да живееш! Виждаш ли моята глава как е побелела от страдания? Много съм страдал в живота си и знаеш ли защо съм дошъл до туй положение? Гледай ти поне да бъдеш изпълнителен и прави на всички тъй, както направи и на нас. Бъди тъй услужлив не само към старите, но и към всички нуждаещи се!“ Какво би било от вас, ако в сърцата ви би проникнала тази любов! Не че тази любов не съществува във вас, но някой път не искате да я проявите, а засега проявявате само любовта, която разединява. Любовта има еднакво проявление във всички хора. Когато тя действа в човека, кара го да люби, да се учи и свободен да бъде. Любов, която не прави човека свободен, не е любов. Любов, която обвързва човека, която носи заблуждения за него, която го спъва и събужда в него онези отрицателни качества, е положителна любов, тя не е за нас. Онази любов, която сега е потребна на съвременното човечество, е любовта, която носи сила вътре в себе си. Тя е любовта, която трябва да внесе мир, разумност и търпение в човешката душа. Тази любов трябва да внесе себеотрицание в човешката душа. Тази любов трябва да внесе свободна жертва в човешката душа.“ „Мнозина християни мислят, че Любовта е сила, която може да дойде отвън. Не, любовта може да дойде само отвътре, от дълбочината на човешката душа. В тази дълбочина работи човешкият дух, който има всички възможности, всички условия да ти даде тази Любов. Когато тази Любов се прояви, Духът започва да работи за онази велика Мъдрост, която е необходима, за да схванем смисъла на нашия живот. След това Той започва да приготовлява условията за свободата, която е висшето, към което се стремим. Всички, се стремим към какво? – Да се освободим от онези ограничения, които светът ни налага. Свобода има само в Бога.“ „Аз бих желал да чуя някой да говори за Бога, но да говори с любов и да бъде образец на Любовта. Светотатство е да се говори за Бога без Любов! Щом отидеш при един човек, комуто искаш да говориш за Бога, не му говори най-напред за Бога, за Любовта, но му покажи, в какво седи тази любов. Започни с най-малките неща. Изчисти къщата му. Гладен е, заведи го в дома си и го нахрани с най-скромното ядене. Сипи му малко боб. Не го завеждай в най-хубавата гостилница да го нахраниш. Това не е любов. Ти ще проявиш любовта си в най-малкото, и ако съзнанието на този човек е пробудено, като излезе навън, той ще си въздъхне свободно, ще повдигне погледа си нагоре и ще каже: Има хора по света, у които живее Божията Любов. Любовта не прави разлика. Към всички същества, каквито и да са, тя гледа с еднакво око. А ние някой път гледаме от висотата на своето положение към всички други хора и казваме: Той не е като мене умен, той не е като мене тъй културен.“ „Сега, ние се срещаме, и казваме един за друг: Той е от друго верую. Според мене, има само едно верую – верую в Любовта. Аз бих казал така: Вярвам в едната истинска Любов, която изтича от Духа; вярвам в едната истинска Мъдрост, в която се проявява Духът; вярвам в едната Истина, в която се проявява Бог. Туй е едно верую. Щом вярваш във всичко това, ти имаш вече верую. Може да си един търговец – нищо от това. Може да си един военен – нищо от това. Може да носиш една шашка, но ако Бог се проявява в тази шашка, нищо от това. Тя ще бъде едно благословение, ти ще защищаваш слабите с нея. Ако ти си учител, ако ти си свещеник, или каквото и да е, и тази любов се проявява в тебе, всичката твоя работа, твоят език ще бъде на мястото си. Ние казваме: Кога ще дойде Господ, да влее в нас тази Любов? Господ се проявява всеки ден. Той хлопа на вратите на сърцата ни, очаква да му отворим и казва: „Деца, иде вече този ден!“ Учените казват: Да, ще дойде този ден, но по закона на еволюцията. Ние казваме: За някой е дошъл този ден. Нали мнозина от вас сте развъждали бубите. Какво сте забелязали? Всички в един ден ли завиват пашкула си? Не, едни завиват пашкула си по-рано, а други – по-късно. За някои буби денят е дошъл. Но, вие не чакайте да излезете всички заедно! Ако ти чакаш да излезете всички заедно, времето ти ще мине. В този вътрешен стремеж, именно, трябва да проявим Божията Любов. Тази Любов ни най-малко не изисква да напуснем общественото си положение; тази любов ни най-малко не изисква да напуснем обществото, народа си, дома си, жената си, децата си, тя изисква да осмислим живота си. Ако ти си женен, тя изисква от тебе, да покажеш на жена си, в какво именно седи Божията Любов. Тя изисква да покажеш на приятеля си добрата ѝ страна, да изявиш пред него тази Божия Любов. Например, ние често правим жертви, но в тия наши жертви още не седи Божията Любов. Аз мога да дам на приятеля си половината си имане, но в това още не седи Божията Любов. Всичко, което правим сега, това е едно предисловие. Има велики неща в Божията Любов и когато ги правиш, ти ще ги изнесеш само пред себе си и ще считаш, че това е едно благословение. Ако вие можете да покажете най-малката любов, първият признак, по който ще познаете, че имате Божието благословение, е в това, че ще ви се открие нещо велико. Ако човек би могъл да изрази най-малката Божествена Любов, моментално пред неговия взор, като че ли ще се дигне една завеса и ще види възвишени същества, които живеят в Любовта. Те ще му се усмихнат и ще кажат: „Да, върви по пътя! Този е пътят, по който и ние вървим.““ Из „Моята заповед“ – НБ, 4 януари 1925 г.

„Казва един стих от Писанието: „Ако трябва да запаля своята свещ, от Словото Божие трябва да я запаля, за да гори без да изгаря“. А сега ние имаме едно извратено понятие, че всички неща, които живеят, горят. Да, горят, но изгарят, а свещ, запалена от Божествения огън, гори и не изгасва. Туй вечно горене ние наричаме закон на растене. Ами че ако вие погледнете на един човек, какво представлява той? – Той е една запалена свещ, която расте на Божествения огън, в Божествения Дух вътре. Изгасете този огън, и всяко растене, всяко съществуване ще изчезне. Ние растем при огъня. Сега някой ще ми каже: А, ние трябва да се пазим от огъня! Не! Миротворецът не живее във въздуха. Той живее в този Божествен огън, в най-усилените пламъци. Само такъв човек може да бъде миротворец. Ако вие искате, тъй както си дишате въздуха да бъдете миротворци, лъжете се, това никога не може да бъде!“ Из „Миротворци“ – НБ, 21 декември 1924 г. „Кога ще вземе Бог участие в нашия живот? – Когато възлюбим Бога, когато отворим сърцата си и ги направим олтар, на който да гори този свещен огън на Любовта и на нейната светлина да четем свещената книга. Само тогава Бог ще ни посети. Защо сега Бог не може да ни посети? Защото този огън никъде не гори, а щом не гори той, на какво ще четем свещената книга? Ти убеждаваш един човек, че има Любов, че има Мъдрост, че има Истина, а той ти казва, че човекът трябва да яде и да пие.“ Из „Които гладуват“ – НБ, 28 декември 1924 г.

„Ще ви дам една математическа задача: Вие можете ли да умножавате единицата? Не, колкото и да умножавате единицата, тя не се умножава. Можете ли да я събирате? – Не можете. Не можете и да я изваждате. Някой ще каже: Как да не може? Единица по единица правят две единици. Не, в света съществува само една единица. С какво ще я събереш, с какво ще я извадиш, с какво ще я умножиш? Тогава, откъде се явиха другите числа 2, 3, 4 и т.н.? – От делението на единицата. С другите числа можеш да събираш, да вадиш, да умножаваш и да делиш. Значи, светът е произлязъл чрез деление. И ние в света не събираме с цели числа, а с дроби, с частици на единицата. Следователно, първоначално единицата се е разделила и произлезлите от нея числа се умножават, делят и т.н., тъй че ние работим с дробите. ... Казвам: При такова едно разбиране, какво понятие може да имате за нещата? Ние сега сме се раздробили и всеки мисли, че е нещо много голямо. Не, ти си една малка частица от единицата в света. Ти знаеш ли кога се отдели от Бога? Помниш ли този момент? Някой казва: Аз зная много неща. Кажи тогава кога се отдели от Бога?“ Из „Да Го посрещнат“ – НБ, 14 декември 1924 г.

Значи освен нашето собствено его, и външни мисли, предадени по телепатичен начин, могат да се самообявят за "глас на интуицията". Какво значи "човек да се изпитва, да знае откъде идват мисли към него"? Един и същ ли е начинът, по който могат да ни заблудят външните мисли и собственото ни его? Например "Бог ми казва да посоча на този човек правия път към спасението" - тази мисъл откъде е по-вероятно да идва? Как може да се изпита? Или мисълта "Остави всичко свободно да влиза и излиза от живота ти". (Мислите са автентични.) При медитацията със семе, когато медитираш над някакъв конкретен въпрос, при затихване на нисшия ум, се получава именно това: в съзнанието ни се отпечатват идеи свързани с въпроса върху който медитираме, произхождащи от по-високите ментални равнища. Така получаваме знание, свързваме се с идеи, които не са наши, но ние сме в състояние да ги разберем на някакво ниво и да ги възприемем като конкретни мисли. Не знам дали се изразих докрай точно. Всъщност не виждам разлика между това и интуицията. Може би в цитата става въпрос за приемане на мисли на по-ниско равнище; на конкретни, строго определени мисли, а не на идеи. Всъщност до тези идеи не е задължително да се достигне само по време на медитация. При интуицията имаме разбиране, а не желание. Мислите тъй или иначе не са нещо наше. Ние само ги възприемаме или привличаме към себе си.

Самия смисъл на съчувствието е споделяне. Това би трябвало да отговори на въпроса. Човек не може да споделя сам със себе си. Съчувствието е качество на душата. Представката „съ-“ в случая показва, че имаме двойственост, човека и нещо различно от човека, които споделят нещо. Да вземем за пример думата „сътрудничество“: човек не може да сътрудничи сам със себе си, т.е. думата „самосътрудничество“ е противоречива. Нека да направим и разграничение между съчувствие и съжаление. Всъщност думата „съжалявам“ е заменила думата „жалея“ и от това идват доста обърквания. Тука „съ-“ не се използва в смисъл на споделяне, на някакво общо действие, движение, чувство. Всъщност при съжалението може да има споделяне, но това е само частен случай от всичките възможни. При съчувствието винаги има споделяне. Ти съчувстваш на това, което другия чувства. При страданията ти страдаш, защото и другия страда. При съжалението обаче ти може да съжаляваш за някого, но това не означава, че и той съжалява; представката „съ-“ в случая не носи идеята за споделяне. Затова може да имаме самосъжаление, но не и самосъчувствие. На думи като самочувствие, самомнение и др. под. се придава смисъл, който не им отговаря. Под „имам самочувствие“ се разбира „имам високо самочувствие“, а когато самочувствието е ниско, това трябва да бъде специално споменато: „имам ниско самочувствие“.

Действителен е Божествения план, който душите се стремят да изпълнят. Престъпността е резултат от непълното проявление на душите на трите нисши плана (физически, астрален и ментален); контролът на душата над тялото и групово над човечеството е слаб; телата не са овладени (мисли, желания, действия). В Божествения план е душата да прояви чрез тялото своята божественост, а престъпността е преходно състояние бележещо временното превъзходство на нисшата материална природа, което ще продължи дотогава, докато висшето аз не вземе превес над нисшето. Затова като изход много учения сочат индивидуалното развитие, индивидуалната победа на душата над материята, което е основа и за успеха в глобален мащаб.

На 17 март: През 1784 г. в Цариград е обезглавен Йоан Българин. Той е насилван да приеме исляма. През 1872 г. българският екзарх Антим I е посрещнат тържествено в Цариград. Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Българската екзархия избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари на негово място е избран видинският митрополит Антим I. През 1887 г. в периода 17 - 19 март русенския окръжен управител Димитър Мантов тръгва на тайна мисия в Букурещ за преговори с руския посланик Михаил Хитрово. На 19 март русофили стрелят по Мантов и го раняват тежко, но той е спасен. През 1901 г. с протоколно решение Академическият съвет на Висшето училище в София закупува ценен хербарий от 5500 вида. Самият хербарий е завещан от Стефан Георгиев, професор по ботаника. Георгиев заболява от туберкулоза и се налага да се лекува в Германия. През 1909 г. е разработен и представен в Министерството на войната първият мобилизационен план на флота. Българският военен флот е създаден през 1879 г. в град Русе с помощта на Русия. През 1897 г. започва изграждането на черноморския флот с главна база Варна. Първите български морски офицери се подготвят в академиите на Русия, Италия, Австро-Унгария и Франция. По време на Балканската война 1912-1913 г. и на Първата световна война флотът взема активно участие в бойните действия. Тогава се създават подводните сили и морската авиация, започват операции по миночистачна дейност и противолодъчна защита. През 1913 г. цар Фердинанд посещава Одрин и като Главнокомандващ армията приема сабята от Шукри паша, командващ защитата на Одрин. В хода на Балканската война (1912-1913 г.), след пробив на позицията на фортовия пояс българските войски овладяват гр. Одрин. Одрин е една от най-добре укрепените крепости по време на войната. Атаката срещу града започва на 11 март 1913 г. Втора българска армия, подпомагана от две сръбски дивизии, започва щурм за овладяване на крепостта. Одрин е укрепен от Османската империя под ръководството на германски инженери в навечерието на войната. Отбранителната линия включва три укрепени позиции. Първата е на 9-11 км. от града, а втората и третата са на 1-3 км. от града. Позициите имат 24 каменни форта, стационирани голямокалибрени батареи, окопи, ходове за съобщения, телени мрежи, вълчи ями и фугаси. Гарнизонът й е в състав от 65 000 турски бойци и офицери, 524 оръдия и 20 тежки картечници. Срещу тях българското командване противопоставя 120 000 български и 40 000 сръбски войници и офицери. Българите имат 1300 оръдия. Планът на българското военно командване предвижда настъплението да започне нощем с удар между фортовете Айвазбаба и Айджиолу в източния сектор на турската отбрана, като мощни демонстративни удари бъдат нанесени и в други участъци на отбранителната линия. Щурмът продължава до 13 март 1913 г. и завършва с превземане на крепостта. Пленени са 14 турски генерали, заедно с командващия Мехмед Ферик Шукри паша, 2000 офицери, 50 000 войници, 413 оръдия, 46 картечници. Българите губят в атаката по-малко от 2000 бойци. През 1943 г. в периода 17 - 26 март четиридесет и трима депутати от мнозинството, начело с Д. Пешев, изпращат изложение до премиера Б. Филов. То е насочено срещу депортирането на българските евреи в лагерите на смъртта по време на Втората световна война (1939–1945 г.). Под натиска на царя и на правителството 41 от тях оттеглят подписите си. На 26 март Д. Пешев е свален от подпредседателското място на ХХV ОНС с одобрението на Борис III. Осъден е от Народния съд на 15 г. затвор и конфискация на имуществото. След застъпничеството на влиятелни евреи Пешев скоро е пуснат на свобода. Почетен гражданин е на Израел. През 1998 г. посмъртно е награден с орден "Стара планина". През 1951 г. е издаден Указ на Президиума на Народното събрание за всенародна безплатна медицинска помощ. През 1965 г. е създаден Съюзът на архитектите в България (САБ). САБ е наследник на Българското инженерно архитектурно дружество, основано през 1893 г. Основните цели на САБ са защита на професионалните интереси на членовете му, гарантиране на професионализма в тяхната дейност, инициатива и участие при изработване на закони и нормативни документи в България, пропагандиране на достиженията на българската архитектура в миналото и днес, осъществяване на връзки с архитекти в други страни. САБ организира конференции, изложби, дискусии по териториално-селищно устройство, архитектура и опазване на културното наследство. Съюзът на архитектите в България е съинициатор на Националния музей на архитектурата в гр. Велико Търново (1979 г.), на Международната академия по архитектура със седалище в гр. София (1981 г.), на Камарата на архитектите в България (1991 г.) и на Националната академия по архитектура със седалище в гр. Пловдив (1994 г.). От 1981 г. САБ е съорганизатор на Световното Биенале (Триенале) на архитектурата “Интерарх” в София. От 1969 г. САБ е член на Международния съюз на архитектите (МСА) и участва активно в неговата дейност. Член е на ИКОМОС и участва в инициативи на ЕС и международни програми като ЕВРОПАН и др. Родени: През 1907 г. - Пелин Велков (псевдоним на Тодор Велков Пеловски) - български писател. През 1940 г. той завършва медицина в София. За периода 1945-1965 г. е главен редактор, след което и директор на издание "Народна култура". Автор е на съчиненията: "Труд и хора" (1936 г.), "Зелените братя" (1938 г.), "Малките рибари" (1943 г.), "Стълба до небето" (1957 г.), "Загадъчният връх" (1963 г.), "Двама в пещерата" (1964 г.) и др. През 1930 г. - Черемухин (псевдоним на Христо Михов Христов) - български писател-хуморист и сатирик. През 1955 г. той завършва журналистика в Софийския университет “Свети Климент Охридски”. Черемухин работи като редактор във в-к “Вечерни новини”, в-к “Труд” (1958 г.), в-к “Народна младеж” (1959-1961 г.) и в-к “Поглед” (1962-1966 г.). От 1967 г. е редактор във в-к “Стършел” и завежда културния отдел в изданието. Първата си хумористична творба печата през 1951 г. във в-к “Стършел”. Автор е на сценария на кинокомедията “Кит” (1967 г.). Негови съчинения са: “Трима в една книжка” (1960 г., в съавторство с Л. Кънчев и Ас. Антов), “Сладко от горчица” (1961 г.), “Капан” (1962 г.), “Шофьорът на началника” (1964 г.), “Поличба” (1968 г.), “Преселението на дявола” (1969 г.), “В Бруса за маймуни” (1971 г.), “Мис Кривня” (1973 г.), “Атракция” (1975 г.), “Трите престола” (1977 г.), “Магарето на Исуса” (1978 г.) , “Философски камък” (1979 г.) и др. През 1944 г. - Георги Братанов – български поет, който завършва журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". Той работи като журналист и редактор на в-к "Народен другар", кореспондент на в-к "Народна младеж"; главен редактор на сп. "Зари", орган на Съюза на слепите в България (1990-2000 г.). Член на СБП от 28 декември 1984 г. Носител на литературните награди "Васил Карагьозов" и "Яворов и Поморие". Автор е на съчиненията: "Ще ви потрябвам" (1977 г.), "Молитва към човека" (1983 г.), "Нощни светове" (1988 г.), "Превъзмогване" (1988 г.), "Баладични часове" (1989 г.), "Мираж" (1990 г.), "Хипноза" (1991 г.), "Топъл джаз" (1992 г.), "Изтича времето" (1994 г.), "Върхът на дъното" (1995 г.), "Доминанти", "Осветени пространства", "Нежна революция" (1998 г., роман), "Неравноделен живот" (1999 г., спомени), "Кабиле спи" (2000 г.), "Зъбер" (2000 г.). Починали През 1843 г. — Кирил Пейчинович, духовник, книжовник и просветител, един от първите поддръжници на създаването на литература на новобългарски език. През 1987 г. — Асен Василев, български художник, резбар Роден на 18.01.1909 г. в село Арда, Смолянско в семейство на учители. Първоначално учи в прогимназията в с. Райково - днес квартал от гр. Смолян, а след това записва резба и моделиране в Художествената академия - София при проф. Т. Христов, която завършва през 1932 г. Преподава резба в Промишленото училище в София от 1933 г. до 1949 г. В 1949г се явява на конкурс по резба за доцент в Художествената Академия където започва да преподава от същата година. През 1960 г. е удостоен със званието професор. Дългогодишен завеждащ катедра “Приложни изкуства”, подготвил редица талантливи ученици в областта на дърворезбата. Бившето ателие на професора е днес художествена галерия. Дърворезбена ракла - Асен Василев През 2007 г. — Емил Трифонов — Кембълът, български радио и ТВ водещ Емил Трифонов е роден на 19 юни 1964 в Бяла Слатина. Отраства в Разград. Завършва българска филология в Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“. Живее със съпругата си във Варна. По-късно се развежда и се премества в София. През 1991, заедно с Владимиир Андреев и Георги Станев основава група „Тутакси“, с която издава касетъчния макси-сингъл „Нейсе“. Композицията "Даже" се задържа пет поредни седмици на първо място в класацията на националаното радио Топ-10. През 1993 групата, с изцяло нов състав и нов стил, издава касетъчните албуми „Бива“ и „Туй цък on уй цък“. Следващата му група, с която продължава музикалните си и авторски експерименти, е „Термус“.Негово дело са 7 албума с авторска музика и текстове. Кембълът пише поезия. Има преведени пиеси и разкази в Америка. Води авторски предавания в телевизия "7 дни", радио "Експрес", радио "Нет" и в последните години от живота си предаването "Говорилня" по телевизия "ББТ". Кембълът загива на 17 март 2007 година при тежка автомобилна катастрофа на булевард „Цариградско шосе“ в София, докато пътува в автомобил, управляван от водач в нетрезво състояние. Колата блъска други два автомобила на булеварда.

Мисъл на деня – 17 март 2009 г. Истинският човек може да се прояви само при една вътрешна борба. Тъй както днес е организиран, човек не може да се прояви, ако не се натъкне на тази вътрешна борба в себе си. Това е неизбежен закон... Вътрешната борба в човека е важен психологически закон, необходим в живота на човека за урегулиране на силите в него, за запазване на равновесие. Всеки човек има равновесие, но не го задържа за дълго време. Из Възможни постижения, ООК, 2 март 1927 г.

„Господ не създава. Създаването е един механически процес. В света има раждане. Раждането е един вътрешен процес, процес на Божествения Дух. Всички напреднали същества са минали по известен път на развитие под ръководството на Божия Дух и са достигнали до тази степен на развитие, в която се намират. Та казвам: Всеки един от вас може да стане ангел, може да стане и дявол, според както живее. И по закона на тази свобода именно човек може да направи и добро, и зло; по закона на тази свобода, именно, човек може да възприеме един добър, или един лош живот. Някои питат: В какво седи добрият живот? Добрият живот седи в това, да споделиш всичко, което имаш със своите ближни. Лошият живот седи в това, да не споделяш нищо със своите ближни. Някои казват: Ами човек нали обича своите деца, своето семейство? Не, това не е мерило, че човек води добър живот. Че и вълчицата обича своите деца, но тази вълчица задига детето на овцата и го занася на своите деца, като казва: Хайде, мама, хапнете си! Питам: Каква е тази любов, за образец ли е, Божия Любов ли е? Следователно, човек веднъж заживял с Божията Любов, веднъж просветен в Божия Дух, живее вече добър живот. Защо? Защото Господ едновременно прониква във всички хора. Телата на всички хора са под влиянието, под разположението на Бога. Бог разполага с тях. Той едновременно има друго едно по-високо проявление. Когато дойде едно сираче в дома ти, и ти направиш разлика между него и твоите деца, това не е по Бога, Бог не живее вече в тебе. Ти не трябва да правиш никаква разлика между твоите деца и това дете. Ти ще се отнасяш с туй дете тъй, както с твоите, разбира се, ако то бъде скромно. Ти ще бъдеш спрямо туй дете тъй добър, както и спрямо своите деца, защото Духът Божий, който живее в твоите деца, живее и в туй бедно дете.“ „Богатството е като един извор. Ти само не го запушвай, отпуши го, то ще протече. Ние всякога туряме прегради и затова не успяваме. Вие казвате: Не може да се прави добро. Не, вечно ще правиш добро. Доброто е един вечен извор. Ти го отпуши и ще видиш, как той ще протече. Доброто е едно богатство. Някой казва: Досега правих добро, но отсега нататък няма вече да правя добро. Не, ти прави добро всякога, не се разкайвай, доброто е вечен извор.“ Из „Който се учи“ – НБ, 30 ноември 1924 г.

„Когато дойде Христос в света, какво беше положението на тогавашното човечество? – Упадък имаше. Христос дойде и със своя живот именно даде тласък на човечеството. И днес 500 милиона хора живеят по-добре, по-културно, отколкото са живели във времето на римската империя. Неговото дохождане даде тласък, повдигане на жената. Оттогава у жената има един по-благороден импулс, който се дължи на този тласък, който Христос донесе.“ „Христос е най-възвишеното проявление на Бога. Досега, човек с такава любов, с такава широчина на душата, от която да диша такова пълно безкористие, с такова забравяне на себе си, като това в Христа, не се е явил. По това именно се отличава Христос. Като говоря за Христа, разбирам човек, на когото душата е напълно погълната в Бога, и Бог напълно се проявява чрез него. Да любим Бога, значи да се прояви Бог в нас, и ние да се погълнем от Него. Тогава няма да ни е страх от никакви болести, от никаква сиромашия и всеки момент ще бъдем готови да пренесем всички страдания, всички нещастия с радост. Каквото ни дойде, да кажем: Господи, да бъде Твоята воля. Тогава и в ада, и в рая да сме, ще знаем, че сме с Него, и Той ще ни избави и възкреси. Това не значи, че трябва да бъдем индиферентни, но да забравим себе си, да бъдем в пълно очакване и да проверим този закон. Христос провери този велик закон на Божията Любов и с пълна вяра се предаде на Бога, като каза: „Боже, в Твоите ръце предавам духа си.““ Из „Който се учи“ – НБ, 30 ноември 1924 г.

„Сега, ние разглеждаме живота от духовно гледище. Този живот, който живеем, не е още самият живот, то е само едно проявление на живота, а истинският живот ще бъде след като заминем от земята. Един българин, който живее тук на земята, българин ли е? Не той, след като е живял един добър, чист и свят живот тук на земята, като отиде на небето, ще бъде един ангел и ще се нарече „служител Божий“. А сега туй, дали си българин, англичанин, германец, или какъв и да е друг, това са само символи, които имат отношения, тъй както са символи мечката, вълкът и другите животни. Всички народи на земята съставляват само удове на това великото тяло, в което се изпълнява волята Божия.“ „Та, казвам: Всички вие трябва да се повърнете към друг един закон. Оставете обществото! Тъй, както то се развива, вие не може да го измените. Индивидуално ние можем да подобрим, да изменим своя живот, и в подобрението на своя живот, и нашите окръжаващи може да се изменят. Туй подобрение може да стане всякога и да се предаде навсякъде. Когато дойде Христос в света, какво беше положението на тогавашното човечество? – Упадък имаше. Христос дойде и със своя живот именно даде тласък на човечеството. И днес 500 милиона хора живеят по-добре, по-културно, отколкото са живели във времето на римската империя.“ „Някои казват: А, страшно е на онзи свят! Дали скоро ще умра? Казвам: Е, да умреш, хубаво е, но не те искат още. Не е добре да умреш, да заминеш от този свят без да са те повикали, че да чакаш с години пред вратата на онзи свят. Ти чукаш, никой не те приема, ти чукаш никой не те приема. От там ще ти кажат: Не е време още да дойдеш в този свят, ще се върнеш назад. Това е лошото! Има много такива души, които се скитат между този и онзи свят, че не са нито тук, нито там. Това са били все отчаяни хора, които са се самоубили.“ Из „Който се учи“ – НБ, 30 ноември 1924 г. „По отношение на ангелите, по отношение на висшите същества, ние сме корени, а те, по отношение на нас, са клонищата. Дали за нас те съществуват, или не, т.е. дали ги признаваме, или не, то е друг въпрос, но ангелите са клонища за нас, а ние за тях корени. Има по-висши същества от ангелите, които съставляват цветове и плодове на този живот. Значи, над нас има друг един, по-висш живот, който регулира нашия живот, нашите отношения. Следователно, ако моите отношения, като корен долу в почвата, са прави, то и отношенията на друг един живот, на клонищата, ще бъдат спрямо мене прави, нормални.“ Из „Блажен този раб!“ – НБ, 9 ноември 1924 г. „За да изменим своя живот, ние трябва да му дадем ново направление. Настоящият порядък ние не можем да го изменим тъй, както си искаме, или тъй както си мислим. За да може човек разумно да измени съвременния порядък, който съществува от хиляди години, трябва да разполага с разумни сили. Мислите ли, че вие ще можете изведнъж да развиете онова въже, което е направено от хиляди нишки? Дълго време ще ви трябва. Законът е следният: за да развиете въжето, трябва да започнете да го развивате по обратния път, по който е завито. Тези нишки са в нашия ум, в нашите схващания.“ Из „Градовете Содомски и Гоморски“ – НБ, 16 ноември 1924 г.

„Сега на какво уподобявам страданията на сегашното човечество? Тия страдания, аз си представям като една яйцеобразна желязна черупка в която всеки човек е затворен. В тази черупка го очаква смърт, затова дойде един ангел и удари с чука си върху това яйце, за да го разбие. Ти казваш: Какво става с мене, ще ме убият! Ангелът удари още един път. Ти пак казваш: Какво става с мене, докога ще се сипят ударите на съдбата върху мене? – Докато се разчупи туй яйце и ти излезеш вън от него. Всички тия страдания, всички нещастия, които изживяваме не са нищо друго, освен разчупване черупките на туй яйце, от което нашите души ще излязат, за да се съединят с истинския живот, от който сме произлезли, и за който сме призвани да живеем.“ „Бог иска всинца ни да направи участници на онова благо, което е у Него. Затова именно Той ни изпраща всички страдания. Страданията са освобождение от връзки, които са създадени в миналото. Бог ще скъса всички връзки и ще остави само една връзка – между Него и нас. Всичко останало ще бъде само отношения, а не връзки. Тогава ще има само един Господ, а хората помежду си ще бъдат само братя и сестри на небето.“ Из „Който се учи“ – НБ, 30 ноември 1924 г.