Станимир

Материя е майката, която отглежда и пази Младенеца в себе си и го ражда за живот. Христос от своя страна въздига материята и я спасява. Духът и материята са едно, но дори и под това най-високо равнище, между тях съществува велико сътрудничество и взаимна необходимост. Противоположностите са изключително недоразбрани от хората. Да, от една страна човек често се явява техен роб, т.е. зависим от тях, но в същото време съществуването им осигурява възможността му за избор и развитие. Изборът от своя страна в действителност представлява прилагането на наученото, на знанията на човека, т.е. преобразяването им в качества и добродетели, във вечни натрупвания в чашата на духа. Именно затова прилагането е толкова важно, защото без тази трансформация, неприложеното знание ще бъде изгубено от човека заедно с физическата му обвивка в края на съответното въплъщение. Непреходните натрупвания от своя страна остават с човека за вечността, но натрупването им става именно в света на преходните явления, на илюзията, на противоположностите, защото вечното и непреходното трябва да бъде различено именно измежду преходното и илюзорното; т.е. да се отдели зърното от плявата.

Целта на форума е дискутиране и разсъждаване над определени въпроси, а не над действията, грешките и слабостите на участниците. Това, дори и да е с благородна цел, нарушава правилата за участие във форума. Констатации от типа че някой пише емоционално и прибързано или че някой е пуснал даден цитат без да е вникнал в съдържанието му са грубо нарушение на правилата на настоящия форум. Това, че понякога си затваряме очите за подобни неща, не означава, че са позволени и трябва да продължават да се случват. Колкото до поста, който цитира Ася, самата Ани вчера ти отговори много ясно и точно, и с отговора си ясно даде да се разбере, че си прекрачил сериозно границите на добрите „приятелски“ отношения. Цитирам: Предлагам, че ще е добре всички участници във форума да се концентрират повече върху въпросите засягани в темите, а не върху останалите участници, стремейки си да им „помагат“, да ги анализират, оценяват, съветват и др. под. Това се отнася за всички (мен включително).

Щастието е като въздуха, който дишаме. Как можем да се откажем от него? Хората просто заглушават това щастие със странични неща и не го осъзнават, но то си съществува, то е самият живот.

Съчетаването на няколко учения... Аз поне нямам проблеми. Трябва да се внимава най-вече за разминавания в терминологията; за това, което се включва в различните понятия. Често на пръв поглед противоречиви неща са следствие само на различие в гледните точки; на това, че едни и същи неща се разглеждат от различен ъгъл и в действителност вместо да си противоречат, ученията се допълват. Но за да се забележи това е необходимо да се излезе от рамките на отделните учения. Няма завършено учение – това трябва да се осъзнае много ясно, защото се превръща в сериозна преграда за много хора. Когато в едно учение се търси същността, вътрешния смисъл, а не просто се наизустяват думите, тогава и много от противоречията между различните учения отпадат. Ани, какво разбираш под практика? Различните упражнения, медитации, които някои учения дават за подпомагане развитието на учениците ли? Ако имаш предвид това, то най-добре е да се следва само една система и пак известни рискове си остават, защото някои системи са предназначени за хора живеещи при определени условия, определено време (исторически), психологически тип, спазващи някакъв определен режим, умствена дисциплина (особено при някои практики от йога), ученикът да е на определено ниво на развитие и т.н. Например ако се комбинират упражнения от две различни школи, водещи до стимулация на някой енергиен център, то дори и поотделно упражненията да са правилно дозирани, при съчетаването им ще се получи свръхстимулация. Примери вероятно могат да бъдат дадени много. А и не трябва да се забравя, че учението не се заключава във въпросните упражнения, медитации, молитви, мантри, мудри и т.н., а че те са само помощни средства. Това е може би, защото се опитваш да избягаш от себе си, вместо да се раздадеш. Ако си нищо, не можеш да се раздадеш. Бъди нещо, без да притежаваш, без да пазиш нищо за себе си. Тогава ще се смалиш истински. Светлината свети, т.е. постоянно раздава себе си и осветявайки, самата тя остава незабелязана. Ние хората виждаме само резултата от действието й, нейното отражение, но не и нея самата.

Може и така да се каже. Но при хората и менталното тяло не е докрай развито и все пак хората могат да мислят. Нещата са на степени. В случая под връзка с душата разбирам етапа в който човек започва да преодолява егоизма си, да мисли и проявява загриженост за всички хора, а не само за тези свързани с личен интерес и др. неща, които се свързват с духовността.

Кой е казал, че не усвояваме нови опитности? Всъщност опитността е средство за развитие, за усъвършенстване на разбирането, различаването, на алтруизма и ред други качества. Ние не трупаме опитност или по-скоро трупаме я но преработена в качества и способности. Различните хора ще реагират по различен начин на едно и също събитие. Значи може това събитие да се повтори 1000 пъти, но от значение са случаите в които ще проявим качествата на духовната си същност, в които ще реагираме в хармония с Божествените закони. Тези случаи се трупат като опитност за душата, защото в тези случаи се проявява тя, а не нисшата ни природа. Целта на живота не е знанието. Често се оприличава живота на училище, и се казва, че сме на земята за да се учим, обаче се забравя възпитанието. Ние преди всичко сме на земята за да възпитаме себе си. Знанието естествено си върви паралелно, но не то е основното. За да подредя малко този хаос дето го създадох в последните няколко изречения (от този пост и предходния) ще обобщя: Прилагайки знанието в живота си, според степента в която го разбираме, ние го преобразуваме в индивидуални качества и способности. Тези качества, доколкото са качества на душата са на разположение на човека във всяко негово превъплъщение стига да е установил някаква връзка със своята душа. Така или иначе може да се предположи, че ако въпросната връзка е слаба, самите качества също няма да са кой знае колко развити (защото развиването на тези качества и установяването на връзка с душата са взаимосвързани).

А откъде да знаем, че вече не сме приложили въпросното знание? Може да сме имали нужната опитност в някой отминал живот. Трябва ли наново да трупаме същата опитност? Кой трупа опитност всъщност? И как тази опитност се пренася от живот в живот? Тука се приближаваме изключително до темата за интуицията. Разбирането е свързано с душата, с интуицията и може би със закона за аналогията. Опитът сам по себе си не може да доведе до разбиране. Важна е способността на човека да интерпретира фактите.

Целта на знанието не е трупането му, а неговото разбиране. Ако обичаш фактите, за мен това е любопитство. Любознателният се стреми към разбиране, към вникване в същността.

Ха-хах, мислиш си, че съдбата ти е тежка... Може би животът ти трябва да стане още по-тежък за да разбереш колко грешиш. Когато човек не иска да се промени, съдбата го принуждава. Съдбата не можеш да победиш. Можеш да се научиш да разбираш посланията и. Тогава, вместо враг, съдбата ще ти стане приятел. Какво си променил в себе си през последните пет години?

Щастлив съм, защото мога. Какво е необходимо на човек за да може нещо?

Какво ще си построи с натрупаните материали всеки сам си определя. Така и със знанието – при цялото съществуващо разнообразие от възможности...

Любознателността е възхищение от света, от проявите на живота. Желание да се докоснеш до цялото проявено разнообразие, което е около нас, желание да го изпиташ, познавайки го. Любознателността е нещо далеч надхвърлящо сухото събиране на информация. Тя е начин да влезеш във взаимодействие с всичко съществуващо, да го опознаеш, да го разбереш, да почустваш живота в него.

На 2 Април: През 1872 г. Великият везир връчва при тържествена церемония берат на Видинския митрополит Антим за неговото назначение като пръв екзарх на Българската православна църква. През 1913 г. Охридският митрополит Борис уведомява с писмо Пелагонийския митрополит Авксентий за насилствената сърбизация на българското население в Охридската околия. През 1915 г. е дадена амнистия за престъпления по печата при избори и при публични събрания. През 1924 г. с определение № 1 на Върховния касационен съд на основата на Закона за защита на държавата са забранени БКП, Партията на труда, БКМС и техните синдикални и кооперативни организации. Имотите им се отнемат, а БКП минава в нелегалност. ЗЗД забранява съществуването на всички видове организации, групи, сдружения и др., които използват нелегални структури и революционни методи за постигане на своите цели. Чрез този закон правителството на Ал. Цанков се стреми да узакони разправата с политическите си противници и терора след Юнското и Септемврийското въстание 1923 г. ЗЗД е гласуван от ХХI ОНС на 4 януари 1924 г. и влиза в сила с Указ № 2 от 23 януари 1924 г. Впоследствие ЗЗД многократно е допълван и променян. През март и април 1925 г. са прибавени още 7 нови члена, а част от предишните са изменени с цел да се увеличат случаите на прилагане на смъртно наказание. През юли 1934 г. ЗЗД е допълнен отново, с което се намаляват възможностите за обжалване на произнесените присъди. Най-големи промени в закона са направени по време на Втората световна война 1939–1945 г.. Санкциите се увеличават и вече се налагат и за най-малки прояви на неподчинение. Смъртното наказание заляга в почти всички текстове на ЗЗД, като то не се отменя дори когато касае непълнолетни. ЗЗД е премахнат от правителството на ОФ с наредба-закон на 16 октомври 1944 г. През 1931 г. седем опозиционни партии- демократи, БЗНС “Врабча 1”, БЗНС-Оранжев, занаятчии, радикали, обединени националлиберали и националлиберали - внасят интерпелация против правителствения терор в Народното събрание. На 8 април гласуват недоверие на кабинета на Андрей Ляпчев. През 1936 г. работните дружини от Трудова повинност се преименуват в Трудови войски. През 1943 г. завършва посещението на цар Борис ІІІ при Хитлер в Бергхоф. На тази среща се водят разговори по хода на войната, англо-турските отношения и еврейския въпрос. През 1949 г. легацията на Великобритания връчва на българското правителство нота с обвинения, че България нарушава чл. 2 от мирния договор от 10 февруари 1947 г. за осигуряване на граждански права и свободи. През 1956 г. между 2 - 6 април се провежда пленум на ЦК на БКП, на който БКП следва решенията на 20-ти конгрес на КПСС. Осъжда се култа към личността, но се свързва само с дейността на Вълко Червенков. Той трябва да отстъпи лидерството на БКП на първия секретар на ЦК Тодор Живков, а премиерския пост на Антон Югов. Въпреки това остава член на Политбюро на ЦК на БКП и заместник-председател на Министерския съвет. На пленума се взема решение за увеличаване броя на заместник-председателите на Министерския съвет от пет на шест души, както и броят на секретарите на ЦК - от три на пет. Пленумът натоварва 11-членна комисия начело със секретаря на ЦК Димитър Ганев "да прегледа процесите на осъдени членове на партията и други граждани и станалите извращения в следствието и да направи предложение за реабилитиране на невинно пострадалите членове на партията и граждани...". През 1974 г. завършва националната конференция по въпросите на хумора и сатирата. За организирането й настоява редколегията на в. "Стършел". На официалната вечеря, дадена от първия секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ Тодор Живков, той заявява: "Навсякъде ни завиждат за нашата художествено-творческа интелигенция. Ние безкрайно много се радваме за това." През 1986 г. между 2 - 6 април се провежда 13. конгрес на БКП. Тодор Живков е преизбран за генерален секретар на ЦК на БКП. Родени: През 1861 г. - капитан Христо Кръстев Кръстев. През 1879 г. той завършва Военното училище с първия випуск. След това служи в 23-та пехотна Русенска дружина и в 5-ти пехотен Дунавски полк. Кръстев завършва висша офицерска стрелкова школа в Оряниенбаум край Петербург. В Сръбско-българската война (1885 г.) командва 2-ра дружина на 5-ти пехотен полк. След войната дружината е дислоцирана в Силистра. Кръстев я ръководи Силистренския бунт през 1887 г., но след потушаването на бунта е убит при опит да премине границата. През 1899 г. - професор Цеко Николчов Торбов - български юрист и философ. През 1923 г. той завършва право в Германия и защитава докторат в Гьотингенския университет. В България работи като адвокат. Същевременно превежда Л. Нелсон, В. Юго и Ф. Достоевски. Торбов е сътрудник на проф. Л. Нелсон в Гьотингенския университет. Там защитава докторат и по философия през 1929 г. Торбов е поддръжник на т. нар. етичен социализъм. През 1931- 1947 г. преподава последователно по немски език в Италианското училище в София и във Военна академия в София по международно право. За периода 1946-1963 г. е професор по обща теория и философия на правото в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, а през 1947-1948 г. е декан на Юридическия факултет. Торбов е член и секретар на философско-социологическото дружество и на Философския клуб в София и на Международната асоциация за правна и социална философия. Специализира в Париж, Рим и др. Торбов превежда съчинения на И. Кант на български език. За превода на “Критика на чистия разум” (1970) е лауреат на Хердеровата награда на Виенския университет. През 1973 г. е почетен член на “Kant-Gesellschaft” в Майнц. Негови съчинения са: “Изследвания върху чувството за истината” (1930 г.), “Философия на правото и юриспруденцията” (1930 г.), “Ку-Хунг-минг” (1933 г.), “Кант и философията на разума” (1936 г.), “Мусолини и неговата държавна и социална философия” (1936 г.), “Върху правните субекти у Венелин Ганев” (1940 г.), “Върховният принцип на правото” (1940 г.), “Рационализъм и емпиризъм в правото” (1943 г.), “Естествено право и философия на правото” (1947 г.), “Основен принцип на правото. Право и справедливост” (1992 г.), “Изследвания върху критическата философия” (1993 г.), “Учение за държавата” (1995 г.), “Спомени” (1996 г.), “История на античната и средновековна философия” (1996 г.) и др. През 1907 г. - професор Ненко Димитров - български художник живописец. През 1930 г. той завършва Художествената академия в София при Н. Маринов и Б. Митов. В периода 1939 г. – 1940 г. специализира в Париж и Мюнхен. От 1947 г. е преподавател в Художествената академия в София. Автор е на фигурални композиции, пейзажи, натюрморти, портрети. Някои от творбите му са: "Портрет на жената на художника - Дора Балканска" (1933 г.), "Семейство" (1936 г.), "Автопортрет" (1938 г.), "Портрет на Митко (сина на художника)" (1941 г.), "Ятачка" (1945 г.), "Г. Димитров в затвора през 1918" (1950 г.), "Портрет на Д. П. Иванов-Арсениев" (1950 г.), "Портрет на Валеска" (1957 г.), "Домакиня" (1957 г.), "Автопортрет" (1967 г.) и др. Публикува монографиите "Дечко Узунов" (1955 г.), "Мара Георгиева" (1963 г.). Статии по проблеми на съвременното българско изкуство. През 1937 г. получава златен медал от изложението в Париж. През 1929 г. - Минко Николов - български критик. През 1951 г. той завършва българска филология в Софийския университет “ Св. Климент Охридски”. През 1954 г. защитава дисертация върху творчеството на Смирненски. От следващата година работи в редактор на "Литературен фронт". Чете лекции по българска литература в Хумболтовия универитет в Берлин през 1956-1957 г. През следващите две години е редактор в издателство "Български писател". Николов е научен сътрудник в Института за литература при БАН. Той редактира съчинения на А. Страшимиров, Хр. Ясенов и др. Превежда критически трудове от руски и немски език. Някой негови съчинения са: "Христо Смирненски. Литературно-критически очерк" (1958 г.), "Павел Вежинов. Литературно-критически очерк" (1959 г.), "Кризата в модерния западен роман" (1961 г.), "Брехт. Литературен портрет" (1963 г.), "Антон Страшимиров" (1965 г.), "Между мъртвата точка и хуманизма. За някои явления в съвременната западна литература" (1967 г.). През 1931 г. - Благой Димитров - български поет, автор на документални очерци. Той завършва българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работи като учител и редактор в различни издания. През 1950 г. за пръв път печата стихове. Някой негови съчинения са "Смола от наранен бор" (1959 г.), "Настъпление" (1966 г.), "Живият мост" (1968 г.), "Генерал Гордост. Док. повест" (1970 г.) и др. Починали: През 1940 г. - Пенчо Георгиев – български художник. През 1929-1934 г. той специализира приложни изкуства в Париж при П. Лоран. В живописния жанр използва различни техники. Примери за това са "На смъртния одър", "Към пазара", "Задушница", "Прощаване", "Дунавски рибари". В платната си от този период Георгиев отрича съществуващото разбиране за битовата живопис, отказва се от наративността и етнографичността, стреми се към извеждане на идеята чрез сдържан и декоративен израз. В Париж работи като живописец, график и сценограф.През 1929 г. участва в Есенния салон. От парижкия му период са картините "Безработни", "Продавачи на птички", "Бедна жена от квартала", "Скитник", "Кабаре", "Хотел". В София създава повече от 30 сценографски решения, предимно за спектакли в Народния театър и Народната опера. По-известни негови картини и графики след 1934 г. са: "Орачки", "Люлчина песен", "Погребение", "Зима край Дунава", "Край Ловеч” и др. Художникът работи стенопис и илюстрация. На името на Георгиев е учредена годишна награда за сценография от СБХ. През 1977 г. - Орлин Василев - български писател. През 30-те години на ХХ в. той е редактор на в-к "Свят". През този период многократно е арестуван. След 9 септември 1944 г. е директор на радиоразпръскването, работи в кинематографията, редактор е на в-к "Литературен фронт", директор е на Народната библиотека, депутат е в НС. Василев пише разкази, очерци, статии, филмови сценарии, есета, романи, драми и произведения за деца. Негови съчинения са: "Бялата пътека" (1929 г.), "Прости сърца" (1930 г.), "Огненият обръч. 1923" (1933 г.), "Дивата гора" (1935 г.), "Хайдутин майка не храни" (1937 г.), "Зъб за зъб" (1944 г.), "Житие-битие" (1945 г.), "Тревога" (1948 г.), "Любов" (1952 г.), "Щастие" (1954 г.), "Отломки" (1963 г.) и др. Сценарист е на филма "Страхил войвода" (1938 г.), от който са запазени 1 200 м в архивите на БНФ. С Борис Боризанов работи върху екранизацията на пиесата на Никола Икономов "Калин Орела" (1950 г.), а със Захари Жандов по филмирането на пиесата си "Тревога" (1951, съвместно с А. Вагенщайн). През 1958 г. по романа му "Хайдутин майка не храни" Петър Б. Василев заснема "Хайдушка клетва", а през 1959 г. заедно с Владимир Петров написва сценарий по романа на Тургенев "В навечерието" - една грамотна и почти избягваща илюстративността екранизация на най-известния у нас роман на руски писател.

Мисъл на деня – 2 април 2009 г. Съвременната култура не е нищо друго, освен позлатяване или посребряване на предметите... Каква култура е тази, която изменя естеството на човека и го заставя да изопачава нещата? Истинска култура, истинско знание е онова, което буди човешкото съзнание и му дава условия да се прояви така, както Бог го е създал първоначално. Из Трите книги, УС, 8 декември 1935 г.

Това преди повече от един месец ли беше? Ако е било преди повече от един месец и не си се оправил е добре да направиш още една консултация, по възможност с друг специалист. От това, което обясняваш имам чувството, че става въпрос за разхлабено сухожилие. От там и връзката в колянната става не е достатъчно стегната . Това може да означава и необходимост от оперативна намеса. Прекъсни всякакви физически упражнения засягащи коляното ти. Дори и да има някаква възможност нещата да се оправят от самосебе си, упражненията само влошават нещата; също прекаленото натоварване и разтягане или резки движения. В голям град ли живееш? Отиди при някой наистина разбиращ лекар.

Ходил ли си при специалист? Не съм лекар, но проблема сигурно е в някое от сухожилията. Нещата едва ли ще се оправят от самосебе си или с алтернативни методи. Съветвам те докато не разбереш какъв точно е проблема да не натоварваш коляното си по никакъв начин.

Непосредствено след поста на Николай, който ако се не лъжа те подтикна към откриване на настоящата тема, ясно споменах, че човек не създава мислите си. Споменавал съм го и множество пъти из темите на форума. Това съвсем естествено изключва възможността мозъкът да създава мислите. Също така отговор на въпроса си можеш да откриеш и в предния ми пост в темата: Ще започна от втория въпрос. Да, хората творят, но не създават от нищото. Творчеството е процес на изграждане на нови комбинации от вече съществуващи елементи. В последното изречение, което аз само цитирам по смисъл има изключителна дълбочина, но всеки сам трябва да я разкрие в медитация, размишление, интуитивно или др. начин. Ако в резултат се получи хармонична комбинация, то творчеството може да се счита за успешно. По отношение на първия въпрос: хората имат възможност за избор това какви мисли да привлекат към себе си. Хората имат свободна воля, т.е. свободата да решават (в определени граници съответстващи на съзнанието им). Роботите нямат никаква свобода, дори и потенциална. Човешкият потенциал от своя страна е безграничен. ... Не съм написал в тази тема, че хората не създават мислите си, защото не смятам, че ако аз и примерно още двадесет човека го направят, от това ще има особена полза. Николай вече го е казал ясно в цитата, който си ползвал за да откриеш темата – това за мене е достатъчно. Освен това по въпроса е говорено доста из беседите на Б. Дуно, за това, че хората не създават мислите си, а само ги приемат по подобие на радиоприемник и впоследствие комбинират за да изградят мисловния си процес – всичко това многократно е споменавано. А колкото до законите и закономерностите управляващи мисълта, то едва ли някой ще успее да ти отговори.

Никола, някак си прекалено се опитваш да систематизираш нещата. Ще ти дам един краен пример. Ако искаш да станеш лекар на базата на практически опит, няма как да стане. Необходима е основа, която практиката не може да ти осигури, но може да я развие и затвърди. Друг проблем: едностранчивият опит. Всички връзки например които някой мъж имал са се проваляли понеже си случвал на прекалено властни и претенциозни партньорки, а той е бил в известна степен свободолюбив по природа. Ако освен това и майка му е била властна и настоятелна, веднага се създават предпоставки за интерпретиране на опита по един абсолютно погрешен начин: жените са .... и не заслужават вниманието ми, защото само се стремят да ме управляват, експлоатират и манипулират. Това е защото опитът няма как да покрие пълната палитра от възможни проявления. Това не са общи черти за всички жени, но понеже опитът на въпросния мъж не го е сблъскал с нещо по-различно, за него това различното остава непознато, несъществуващо. Но ако човек е запознат с човешкия характер, с цялото разнообразие в което този характер се проявява, тогава изводът който ще си направи ще бъде реален. Той знае, че има такива жени, но знае и че далеч не всички жени са такива. С опитът потвърждава в себе си: „Да има такива жени“, но не си прави прибързани и погрешни изводи. Друг пример: Неподходяща семейна среда, в която детето не усеща никаква загриженост от страна на родителите си към него. Какви изводи ще си направи това дете? Ще могат ли тези изводи да се отнесат към всички възможни случаи? Нещо повече, дори и животът да предостави някаква противоположна (или по-скоро допълваща) опитност, много е вероятно да последва нейното отхвърляне или незачитане., защото тя не се вписва в погрешната картина, която детето (или мъжът в предния пример) са нарисували в съзнанието си. Много е важно основата върху която градим светогледа и въобще живота си да е здрава. Опитът заздравява тази основа. Теориите създават основите, придават им форма, но не могат да им предадат здравина. От друга страна ако оставим на опита да определя формата, то е много вероятно да се получи нещо изключително далеч от истината, и понеже опитът ще му е придал вече твърдост, то ще ни бъде изключително мъчно да го разрушим. п.п. Знам, че понякога това, което пиша е трудно-разбираемо, но това си е съвсем съзнателно мое решение. Правенето на нещата лесноразбираеми, ясни и точно-определени, много често сериозно ги осакатява.

Ха-хах, значи всички художници, скулптори, занаятчии и въобще всички творци са сатанисти. Щом не влагат душата си защо го даваш като пример и го свързваш с творчеството, за което става въпрос в цитираното от тебе изречение? Всъщност така наистина не може да се получи предмет силно зареден с отрицателна психична енергия, но не може да се получи и такъв, чиято енергия да е изцяло положителна, освен ако не предположим че всички хора в колектива са или крайно зли, или с висока степен на духовност. Истински цени са уникалните неща, в които е вложена индивидуална психическа енергия от автора им с високо качество, т.е. авторът трябва неотклонно да е излъчвал тази възвишена енергия през целия процес на създаването на предмета. Психичната енергия натрупана около една вещ не се губи, а по-скоро се наслагва на пластове. Енергията на създателя на предмета ще си остане свързана с този предмет без значение през колко ръце ще премине той.

Става въпрос за мястото, което опитът заема в общата картина (или схема), която сме си изградили за нещата. Става въпрос за отношенията и взаимозависимостите на опита с останалите елементи в тази картина; за разбиране на точното значение на опита и влиянието което оказва – какво обхваща, до къде се простира, в каква степен засяга другите елементи в картината и самата картина в нейната цялост. Под „място“ разбирам всичко изброено по-горе и в никакъв случай някаква статична позиция във времето или в пространството.

Според мене, за да бъде истински щастлив на човек е достатъчно едно единствено нещо: визия за бъдещето. В по-дълбок смисъл това е визия за Божествения замисъл, вяра, познание и разбиране за този замисъл. Човек, който не вижда и не обича своето бъдеще, няма как да бъде щастлив. Няма как и да обича себе си, но това е извън темата. Всеки има безкрайни възможности, които ще реализира, въпреки че не всички възможности са „активни“ и забележими към определен момент, а пътя и времето до реализирането им може да варира значително за различните хора, но самото им реализиране е неизбежно. Който е осъзнал това няма как да не чувства едно вътрешно щастие независимо от всякакви обстоятелства. Отделно от това, всяко нещо си има степени, затова и пълнотата на щастието ни зависи от развитието на нашето разбиране (тук включвам също любовта и висшите чувства) и познание. В добротата виждам нещо повече от щастието. Виждам проявление – не просто желание да споделиш своето щастие с другите, но също и всяко твое действие да спомага за реализирането на това желание. Тук нямам предвид някакво натрапване и намеса в живота на другите. Самите ние водейки един възвишен живот, вършим добро; всяка наша благородна мисъл и чувство също са добро, въпреки привидната им незабелижимост за останалите. Животът за пример, чистотата и безкористността в намеренията, мислите и чувствата ни са задължителната основа на доброто. Останалото ще си дойде по естествен път.

Дали е без значение, когато именно индивидуалната "духовна" воля е тази, който ни държи оковани в земността?! Не бе, не, не е като да мисля, че говорим за волята на егото, но тя е само краен подизпълнител на зависимостите, натрупани в т.нар. индивидуална "духовна" воля. И не е кой знае каква придобивка да пробиеш в "съзнанието" на тази воля. Тогава ще знаеш и можеш всичко (в диалектиката). Ама ще останеш завинаги завързан към псевдоабсолютността на диалектиката и ще се мислиш за едно с Логоса, понеже нямаш никакви критерии и възможности относно останалите негови равнини, след като си се слял с тази, която е творение по-скоро на човешката воля. Тогава вече нямаш и его. Имаш архиего, което вижда всичко, но не и себе си. Доста авторитети в окултните сфери биха нарекли това - най-висшата степен на интуицията. Абе... сложничко е за слепотата ни, пък и ние сме си немалко глуави. Не разграничих ли волята от желанието? Волята винаги е неегоистична, надличностна, произлизаща от същността ни, т.е. Божествена. Говорим за свободна воля, за човешка воля, но в действителност волята е само една. Две воли не може да има. Волята е силата, която е в основата на цялото творение и го тласка към реализиране на целта му. Човек е свободен, има свободата да решава, но няма собствена воля извън волята на Бог. Казвам това с риск да последват множество погрешни тълкувания. Волята е извън проявлението, чрез което тя се реализира; проявлението е неин израз. Времето е последователността на реализиране на идеята в „ума“ на Бог, последователността за реализиране на неговата цел. Бледо подобие може да се направи с реализирането на човешките стремежи. В „ума“ на Бог целта на творението съществува неизменно, като едно вечно сега, но „външното“ и проявление изисква време, пространство, материя, диференциране (разделеност) и т.н..

Как се определя това "точно място" ? Дай някакви критерии за разпознаване ? Поздрав. Какви критерии търсиш? С целия си останал пост съм се опитал да дам обяснение именно на цитираното от теб изречение.

Това, което написах в по-предния си пост беше не толкова констатация, а провокация за самоанализ към участниците. Освен това ясно посочих „с окултни или мистични нагласи“, а не „окултисти или мистици“. Това бих перефразирал така (с уговорката, че и така перефразирано второто твърдение не е съвсем точно): Един окултист не може да съдейства на плана, докато не установи сърдечна връзка с него. Един мистик не може да установи сърдечната си връзка с плана, докато не разумее посоката му.

Доста започнахме да се отклоняваме от темата. Ще се опитам да посоча една основна разлика между нисшето его и интуицията. То се състои в това, че нисшето его действа импулсивно, на приливи и отливи. Това му създава известна сила в определени моменти и илюзия за продължителност чрез повтаряемостта на тези моменти. Вълнообразната линия е добър символ изразяващ това за което говоря. Интуицията е вътрешен подтик. Той е постоянен, не е с такава сила както импулса на нисшето его, но е неспирен, вечно присъстващ. Гласът на нисшето аз е свързан с желанието, на интуицията – с волята. Волята се спуска отгоре-надолу, без значение дали говорим за индивидуалната духовна воля или за Божествената.