Станимир

Съгласен съм че ясновидството не е нещо, което трябва да бъде цел за стремежите ни, както и да се правят опити да бъде развивано изкуствено. Но все пак ясновидството е сетиво, подобно на всяко от познатите ни сетива. Кой би се лишил от слуха, от зрението или от обонянието си, само защото те са материални по своята природа. Те са средства помагащи на човек да взаимодейства със света, да го опознае и в крайна сметка чрез разумното им използване да се развива. В действителност ясновидството е просто поглед във вече съществуващото във висшите светове. Това може да бъде астралния свят, но може да бъде менталния свят или дори световете над него. А знаем, че висшите светове са много по-реални от познатият ни груб физически свят. Това което ни изглежда като бъдеще е такова просто защото още не се е проявило, но семената вече са посети, а действието на космичните закони предопределя възможните последствия. Колкото до психометрията, тя е способност да разчиташ миналите събития по отпечатъка, който са оставили в материята на съответните предмети. Да можеш да различиш, да извлечеш картината на събитията от наслояванията на психична енергия, която човек взаимодействайки си с даден предмет оставя. Да, в това няма нищо възвишено и духовно, но пък от друга страна е чудесна възможност да се надникне в по-фините реалности и психометрията като че ли е сред най-безопасните способности за самия практикуващ.

В процес на насищане: На екс...С пълни шепи от всичко- само за мен, докато не ме втресе до степен на отвращение... Или както го казва АЛФ: "По-добре аз, отколкото някой друг"...в случай, че възникне спешно желание за наслаждение Аз съм противмник на всякакъв вид "пустота" на всички нейни нива. Благодаря ти за отговора. Може би греша, но в съзнанието ми изникна следната асоциация: Колкото до пустотата: какво е тя? В смисъла, който и придават будистите, това е осъзнаване на вечната неизменна природа на нещата; на тяхната постоянна, непроменяща се същност стояща зад промените в обкръжаващият ни свят, които сами по себе си са лишени от смисъл. Но само сами по себе си, отделени от същността. Нещо като светлината светеща в мрака. Има ли нужда светлината от мрак за да се прояви? Светлината просто си съществува, а мракът няма собствено съществуване; мракът просто е отсъствие на светлина, едно въображаемо състояние. По същия начин и пълнотата: тя просто е, тя си съществува сама по себе си и във всяко едно нещо.

Интересно ми е Николай и Кристиян да посочат, те на кой етап са: наситили ли са егото си докрай и вече са го преодолели или още са в процес на насищане?

В едно изречение - приликите и разликите между моето и твоето възприемане на фактите и задачите на човека! Само непреходното може да даде пълнотата, така е! Но това няма как да стане с възпитание, и от от самите нас! Нали и ние сме преходни! И нашите определения за непреходност не са непреходни ... За линейното и преходно съзнание задачата е нерешима. Но и не се предполага то да я решава, така че - всичко е точно. Да, нашите схващания са преходни и в развитието им намирам смисъл в постепенното им и безкрайно приближаване до същността, а не цялостното им заместването с някаква с(ъ)вършеност и непреходност, осъществено по някакъв незнаен и мистичен начин.

Човек в крайна сметка постига това към което се стреми. Пустотата не ме интересува. Нисшите методи на самовъзпитание са ми достатъчни. Висшите ще ги оставя на тези освободили се от егото си. Моето сигурно е доминиращо, иначе не бих се занимавал с низши методи. Поне знам какво съм достигнал и какво точно искам да постигна. Предпочитам да самовъзпитам определени качества, да добия известни знания, да проявя цялото Божествено разнообразие в живота си, дори и пречупено през призмата на индивидуалността си, а висшето достижение ми се струва прекалено празно и безлично (да не се бърка с надличностно) – не е за мен. За мана животът е борба. Постижения без борба под някаква форма не може да има. Животът е едно вечно преодоляване, достигане и ново преодоляване, най-вече на себе си. И за да можеш да се устремиш към една цел, необходимо е да я виждаш, в противен случай стрелата ти няма да достигне. Който иска покой, до покой ще достигне. На какво равнище ще е този покой е отделен въпрос. Като изкачваш планината винаги можеш да спреш и да си починеш. Това ще ти помогне в изкачването, но няма да замени самото изкачване за което са нужни усилия. Е някой може да си има по-възвишени цели от изкачването на планината. Аз нямам. От върха на планината ще видя новата цел. Не е ли прекрасна възможността на човек да пътешества из безпределността? За мене е. Може да е проява на егоизъм – не знам. Ако обичаш световете из които пътуваш, без да се привързваш към нито един от тях, по-скоро не е. Когато пътешественикът се привърже към дадена местност, има опасност пътешествието му да бъде забавено. Разумни са спирания за почивка или когато има нужда нещо да бъде свършено.

С най-вероятно продължение дълбока депресия, тотална липса на желание за живот и пълна апатия и отчаяние, както и чувство на вътрешна празнота. Да, ако са останали някакви сили и желание за търсене на каквото и да е. И ако човек си има поне някаква представа какво да търси. Истинското насищане става когато подхранваме духа си с непреходна храна, т.е. възпитаваме в себе си такива мисли, чувства и постъпки, чиито отлагания остават с нас за вечността. С егоистични желания никога не можеш да се наситиш – те са преходни. Можеш да осъзнаеш преходността им, но това не е насищане. Тя бурята си съществува тъй или иначе.

Не, тя тишината може и насред бурята да настъпи. В окото на бурята е най-спокойно – в центъра. Нека вземем за пример една емоция, примерно гневът. Тя се появява, насища се и после утихва. Но тази емоция не е преодоляна. Тя много скоро се появява отново, щом отмине малко време и е налице нова провокация, и отново, и отново, и отново... Значи насищането не решава проблема. То е като човешкия глад – насищаш се, но пак огладняваш. Трансформация по този начин не може да се постигне. Нужно е гневът да се замести целенасочено, съзнателно и с участието на волята. Когато човек е изпълнен със спокойствие, гневът няма как да се зароди в него. Така и с егоизма. Когато човек стане загрижен за братята си, когато ги обикне истински и започне да живее не само за себе си, но и за всички, тогава егоизма просто ще изчезне. Да разчиташ, че можеш да се умориш да бъдеш егоист не е много разумно. Да, има случаи в които действа, но те са толкова малко, че подобни опити граничат с лудост. В повечето случаи изходът е друг.

Това написаното и особено подчертаното ми направи впечатление. Дали няма накъде? Знаеш ли подобни опити да се намери и достигне предела на егоизма докъде водят? А и човек може да се задържи в което си иска състояние, затова че дори и да предположим достигането на някакъв предел, то от това не следва обръщане на посоката. Ти въобще имаш ли си представа какво точно казваш? Много искрено се надявам да нямаш. На останалото няма да се спирам. Безсмислено е.

Как може да знаеш, че нещо не е истинско и в същото време да не знаеш кое е истинското? Едното замества другото, но не може да съществува състояние в което и двете да отсъстват. С отричане нищо не се постига. Илюзията се разсейва като осъзнаеш реалността в основата и – това, което я е създало. Иначе колкото и да знаеш че е илюзия, колкото и да се опитваш да се освободиш, ти си оставаш в нея. Човек сам трябва да открие истината, нерушимото, вечното. То е пред очите ни – най-истинското, най-нерушимото, най-вечното. Въпросът е да се научим да го различаваме и разбираме. Другаде няма смисъл да го търсим, то е тук, а „другаде“ не съществува.

Родителите също имат свобода на избора. Средата не е нещо което може да се определи предварително. Да, раждаш се в някаква среда и с определени родители поради кармична връзка или поради това, че тази среда би могла да ти предложи изживяването на определени опитности, но това трябва да се съчетае със свободния избор на всички участващи. Човек като се ражда в едно семейство, където бащата го пребива с или без причина, това в никакъв случай не е предварително планирано като опитност за детето, а си е личния избор на бащата. Ако има някаква натрупана отрицателна карма от детето, тя може да бъде изживяна по хиляди начини. Изборът в случая е на бащата и той не е най-добрия за детето, защото неразбирайки случващото се, то си създава нова карма, вместо наистина да приключи с нея. Родителите са длъжни да даряват децата си с любов, грижи и разбиране и кармата не може да послужи за оправдание, че не го правят.

Това е вярно, доколкото хората са с различни възможности и способности, доколкото са проявили Божественото в себе си в различна степен. Ако отчетем това, вече е доста по-трудно да се прецени точно кой колко и какво дава. Да се раздадеш изцяло, дори и това, което можеш да дадеш да е малко, всъщност е за предпочитане от това да дадеш много, но да имаш възможност да дадеш още повече. Значи „много“ и „малко“, „повече“ и „по-малко“ трябва да разбираме като отчетем възможностите на човека, неговото развитие, старанието което полага, това в каква степен се раздава.

Според мене в това, което пише Щайнер има нещо вярно, но едва ли е толкова просто. Да, Природата има памет. Всичко случило се се пази от самата материя. Мнозина са чували за акашовите записи, за астралната светлина и др. под. Всяко движение оставя отпечатък в материята, който не може да бъде изтрит. Но четенето от акаша не е толкова лесно. Да четат свободно, ясно, в пълнота и точно това което искат е трудно дори и за духовните Учители, а какво остава за обикновения езотерик. Това са безчетни преплетени, наложени една върху друга следи. Освен това има акаша на физическия план, където се съхраняват извършените действия; акаша за астралния план, където се регистрират действията извършени на този план, вкл. и чувствата; акаша за менталния план и така до най-висшия. Всъщност четенето на собствената памет и на записите в акаша не се различават принципно. А също мисля, че едва ли индивидуалната памет отслабва с духовното развитие и изчезва. По-склонен съм да смятам, че действителността е тъкмо обратната и способността на четене от индивидуалната и общата памет на Природата се развиват паралелно. Акашовите записи си мисля, че не могат да предадат онази характерна за всеки човек индивидуална окраска, уникалност и специфика на изживяването пречупено през призмата на индивида, на неговия светоглед, на моментното му развитие. В акашовите записи събитието просто се регистрира, но отсъства индивидуалното изживяване, опитът, индивидуалната гледна точка.

Като разсъждавам по темата, първо си представям атомичната структура на диаманта и после си представям примерно пясъка. В единия случай имаме висока организираност, подреденост, единство, устойчивост, взаимодействие. Във втория случай имаме хаотичност, разпиляност, въпреки че известно подреденост също се наблюдава в рамките на самите песъчинки. По същия начин тялото на всяко същество се състои от организирана (с различна степен на организираност) и хаотична материя в известно съотношение. Разбира се тя не винаги е статична както при диаманта. Телата на високо-развитите същества са в процес на непрестанно движение, но организираността им си остава, както в структурата, така и в движението. Също така частиците които ги съставят могат да бъдат много по-фини от въглеродните атоми на диаманта примерно. Значи развитие може да се наблюдава по отношение на организираността на материята и по отношение на нейната финост. Праматерията е материята в най-финото и състояние, но е неорганизирана. В процеса на инволюция и последваща еволюция тя първо се „сгъстява“ и в последствие отново се връща към финото си състояние, но вече организирана в резултат на действието на духа, който в процеса на еволюция постепенно я овладява. В същото време в тяло от по-организираната и фина материя духът има възможност все по-пълно да се прояви. За всяка единица съзнание съществува център около който се организира формата (телата). По отношение на цялостния човек това е монадата. По-отношение на отделните тела (физическо, астрално, ментално, будхично и т.н.) нейната функция изпълняват съответните постоянни атоми. Постоянността на последните всъщност е само относителна. Като цяло може да се каже, че материята е форма на проявление на духа. Тя не е нещо различно, но и не го изразява напълно. Пълното изразяване е това към което всичко съществуващо се стреми. Духът се диференцира за да може да се изрази чрез частите си, чрез тяхното хармонично взаимодействие. Това е необходимо за да може да осъзнае себе си. Ако съществуваше вечно в своето латентно състояние на безгранично единство, то той би останал вечно непознат, дори и за самия себе си.

Тук мисля е мястото да цитирам по памет нещо от „Учение на Храма“: Съзнанието е границата между Духа и Материята. То е също пресечната им точка.

Хората като не знаят нещо и започват да описват в отрицателна форма: Кашкавалът не е зелен; кашкавалът не може да говори; като посадиш парче кашкавал, нищо няма да поникне и още ред други „верни“ неща. Въпросът е: кой има нужда от това? Може ли да има център без периферия? И не е ли всяка частица едновременно и двете – център на своя микрокосмос, на своята сфера на влияние и периферия по отношение на макрокосмоса? Законът за подобието действа навсякъде във вселената; изключение никой никога не е наблюдавал. Бог е център. Да, но Той е и безкраен. Център могат да имат само ограничените форми. Къде е центърът на всичко съществуващо? Навсякъде? Е това не включва ли и отделните човешки същества, като центрове на своите микрокосмоси; безбройните човешки, свръхчовешки и дочовешки монади. Бог е в нас и ние сме в Бога – не е ли очевидно? Не е ли очевидно, че в същността си сме едно, а материалността на материята е само илюзия, преходно състояние. Материята изграждаща телата ни всъщност е сбор от животи на много по-ниско ниво на развитие от нашето. Ние самите в духовен смисъл съставляваме телата на по-висши същества за които нямаме особено ясна представа.

Казваш „луузъри“. От позицията на какъв го казваш? Казваш „упражняват се“. Ти пък откъде знаеш? Или също си го прочел някъде? Говориш за хора, които нито познаваш, нито си запознат с работата им. Поставяш им квалификации, какви били, защо са на Земята и др. под. Или може би си някой от тия дето наистина разбират и не идват на Земята, понеже нямат какво да правят на подобно място? Иначе на какво основание може да ги определяш тези „луузърите“ все едно са едва ли не най-големите глупаци и грешници? Знам че си мислиш, че тука във форума участват главно догматици и фанатици, но и ти си такъв. Приел си някакви теории за верни, разобличаващи „другите“ и даващи ти „свобода на мисленето“ и „знание“, но истината е че нямаш абсолютно никакъв начин да провериш това, което казваш и всъщност то по нищо не се отличава от религиозните догми, които сигурен съм осъждаш.

Ако някой спомен ни тревожи, значи той е свързан с нещо, което не е отработено, не е преодоляно; с урок, който не е докрай научен. Желанието този спомен да го няма е по-скоро опит за бягство, което може да доведе до потискане и заравяне на спомена, но не и до освобождаване от него, тъй като проблема с който спомена е свързан все още съществува. Ако някой спомен не ни притеснява, няма защо да търсим изкуствено освобождаване от него. Опасност от претрупване с излишна информация на паметта ни не съществува. Лошото е когато маловажната информация се поставя на преден план в съзнанието ни.

Да кажеш истината, разбирано като действие противоположно на лъженето и заблуждаването, означава, да я кажеш така, че другия да я възприеме възможно най-точно и ясно, според неговото ниво на развитие. Добре известни са думите: „По-добре да не напълниш, отколкото да препълниш.“ (Лао Дзъ) Ако кажем истината, но тя не е по възможностите на другия да я разбере, това не е казване на истината. Разбира се, възможно е и ние правилно да сме преценили възможностите за разбиране на другия, но той по някакви причини да не полага достатъчно усилия да ни разбере.

„14.(28 януари). Най-доброто, което изпращате към Мен, Аз го потвърждавам. Потвърдено от Мен то расте и дава богати кълнове. Но трябва да бъде насочено доброволно. Без участието на волята собственият растеж е невъзможен. Когато е налице способността да се претворяват мислите в действия, в резултат на което става отлагане на огнените кристали в Чашата, тогава може да се счита, че е налице и необходимата воля. Когато мисълта остане неприложена в живота, тя не дава и съответните отлагания. Следователно претворяващият фактор си остава волята. Учението приканва човека към действие. По-добре е да сгрешиш в действие, отколкото да затъваш в инертността на безволевото бездействие. Бездействието означава разложение на първичното вещество. Съветът да се действа няма алтернатива. Ако положите усилие да действате, тогава и Аз ще помогна. Някои се опасяват да не нарушат с действията си кармата. Но този страх не е признак на голяма мъдрост. На устремения напред ще се простят дори и грешките, но бездействието е вече необратимо осъдено. Онези, които са с Мен, действат при всички случаи движими от вътрешния огън, без оглед и независимо от външните обстоятелства. Външните условия могат да засилят напрежението поради съпротивлението на средата, но това ще бъде само от полза, защото ни е известно за благословените препятствия. Когато волята реши, че няма такива препятствия, които да не може да преодолее, с това тя утвърждава неизменната истина за първенството на духа и неговата власт над „всяка плът“, власт, която е била дадена на човека от началото на времето. “ (ГАЙ, т.1. – Б. Абрамович)

Живял в малко селце старец. Той бил един от най-нещастните хора на света. Цялото село вдигнало ръце от него: винаги бил мрачен, винаги се оплаквал, винаги бил в лошо настроение, винаги бил кисел. И колкото повече минавало времето, толкова по-жлъчен ставал той, толкова по-отровни ставали думите му. Хората го избягвали: нещастието ставало заразително. Да не бъдеш нещастен радом с него, било някак си оскърбително. Той създавал усещане за нещастие у другите. Но веднъж, когато навършил осемдесет години, се случило чудо – никой не можел да повярва. За миг следният слух обходил всички: „Старецът днес е щастлив, не се жалва, усмихва се, даже лицето му се е променило.“ Събрало се цялото село. Попитали го: „Какво е станало с теб? Какво се е случило?“ „Нищо – отговорил старецът. – Осемдесет години се опитвах да стана щастлив и нищо не се получи. Така че реших да мина без щастие. Ето затова съм щастлив.“

Това, което ни кажат под хипноза, няма да е нашето усещане за вкус. Под хипноза могат да ти кажат, че не си знаеш името, но това не означава, че действително не го знаеш. Хипнотизираният просто изпълнява заповеди. Колкото до представата на човека за сладко, горчиво, кисело и т.н. тя наистина е различна за различния човек, формирана в резултат на навика, на средата в която е израснал, но също така факт е, че рецепторите за сладко, солено и др. се намират на различни места, на различни зони на човешкия език. Т.е. различните хора могат да изпитват с различна интензивност примерно соленото, в резултат от сформираните предпочитания да го усещат приятно или неприятно, но винаги соленото ще си остане солено, а сладкото – сладко. Следващата картинка е взета от уикипедия:

Божествения промисъл ще се реализира без значение съществува ли престъпност или не съществува. Престъпността си е човешки избор, който засяга най-вече самите хора. Престъпността не е необходима за изпълнението на Божествения промисъл и човек не е задължително да минава през нея. В този смисъл престъпност е по-добре да не съществува. От друга страна, веднъж човек направил своя избор, Божествените закони и най-вече този за причината и следствието ще осигурят такива последствия, които ще дадат възможност да бъде извлечена максимална полза от направения избор (в случая погрешен). Изборът, който човек прави е важен най-вече за самия него. С този избор (например избирайки престъпността) човек утежнява и забавя своя път, преминава през излишни страдания и пропуска благоприятни възможности за развитие. Но когато пропуснеш една, две, десет, сто възможности, рано или късно се осъзнаваш и се възползваш от сто и първата. Тогава вместо да избереш да извършиш някакво престъпление, ще се въздържиш. Значи, няма да е точно да се каже, че тези сто случая в които си избрал престъплението са били необходими, въпреки че си извлякъл някакъв опит благодарение на тях. Учил си се по много по-бавния и болезнен начин, но е можело да избереш да се учиш в съгласие с Божествените закони. Нормите и правилата не са измислени. Те са изведени на базата на опит, разсъждения и др. качества, които няма да изброявам. Да, те не са съвършени, но също така човешките норми и закони се развиват. Това е ясно-забележимо в дългосрочен план. В случая с организираната престъпност, определянето и като отрицателно явление е очевидно правилно. Вредата която това явление причинява на отделни хора и на обществото като цяло е невъобразимо голяма. Това са стотици милиони съсипани и провалени животи. Души чието развитие е било ненужно усложнено и са им отнемани възможностите за нормално развитие. Цифрите не са преувеличени. Сега някой ще каже, че има закон за кармата и това, което организираната престъпност причинява пряко на отделните хора и косвено на абсолютно всички останали е заслужено, обаче това не е съвсем така. Донякъде е вярно, обаче само донякъде. Кармата регулира следствията, а не самите решения на хората, т.е. причините. В крайна сметка и от това ще бъде извлечена полза, обаче се преминава през ненужно дълъг и болезнен път.

Правдата не може да бъде научена външно. Т.е. човек не може да се води по писани закони, за да се научи да бъде справедлив. Справедливостта трябва да идва отвътре, човек да е развил чувство за справедливост, а не просто да е наизустил определени норми и правила. Защо правдата е наука за чистене в живота? Защото при правдата имаме едно осъзнаване на необходимостта, на целесъобразността на това, което се случва. Само при такова осъзнаване, ние можем да излезем от събитията на живота си чисти. Ако например на човек му се случи някакво нещастие и той започне да обвинява съдбата за това, което му се случва, вместо да извлече полза от него, то урока, който живота му предоставя, ще остане ненаучен. Изчистването е научаване на съответния урок.

„Мненията са много, но някои предполагат, че в началото Бог сътворява нещата потенциално в Духа си, след което с един общ акт на сътворение на материята и формите се създава и видимият свят.“ Бог сътворява потенциално творението в неговия завършен вид (завършен за съответния космически период). Това е Божествения план или замисъл. Божествената воля е силата, която води тази идея за завършека (на съответния космически период) съществуваща в ума на Бога към обективно проявление и реализиране. Тука който иска може да се опита да постави и Божествените закони на съответното място в схемата и да се опита да ги свърже с или разграничи от Божествените воля и замисъл. Аз ще се въздържа от излагането на размишленията си по въпроса. При всички положения мисля, че материята не е нещо отделно от Бог. Всъщност си мисля, че частиците съставящи праматерията са самите монади, всяка представляваща отделна индивидуалност (примерно човекът) и център на привличане за други, по-ниско развити монади (примерно елементалните животи съставящи човешките тела) с помощта на които образува формата си на проявление. „А всъщност, като се замисля, Станимире, си прав, ако разбира се, се приеме, че тази материя, след Сътворението е започнала да огрубява, т.е. като първоматерия е била най-фина, т.е. тотална по природата си.“ Всъщност самата праматерия не огрубява, а при комбинирането на отделни частици в групи се образуват по-грубите и материални образувания. Това е процеса на инволюция, имащ за цел да осигури за всяко същество форма отговаряща на достигнатото от него развитие през изминалия космичен период. Това е нивото на което това същество може да действа съзнателно и да се развива.

Примаматерията е материята в нейното най-фино състояние. Градациите на материята са безкрайни от най-грубата, инертна и хаотична до най-фината и високоорганизирана, но в действителност става дума за степени на едно и също нещо. Човек може да си взаимодейства с материя с качество отговарящо на развитието на съзнанието му. Скокове не са възможни. С най-фината материя може да се работи единствено от нивото на човешката монада, т.е. човек трябва да се е самоосъзнал на това ниво. Но аз говоря именно за грубата неорганизирана материя, защото именно с нея са свързани по-неразвитите съзнания в които духовността е в зародиш и още е твърде слаба за да се прояви.