Станимир

Формата, която използваме в разговорите си не е първостепенна при определяне на впечатлението, което ще оставим. Човек може да остави добро впечатление и в двата случая: и говорейки на „ти“, и говорейки на „Вие“. Обратното също е вярно. Много по-важна е примерно интонацията, изразяваща нашето емоционално състояние и вътрешното ни, реално отношение към човека отсреща. За хората които са чувствителни към излъчването на хората, то също е далеч по-определящо от формата.

Да, „Вие“ наистина създава една преграда, дистанцираност. Но може би това се е целяло и затова се смята за възпитана форма на разговор между непознати. В миналото се е смятало за неприлично демонстрирането на близост между непознати. Също и когато се използва в знак на уважение, „Вие“ показва, дистанция, признание, че другия е в дадено отношение много пред нас, че е постигнал много повече и ние сме далеч зад него. По отношение на разговорите с непознати, като се каже „ти“ това показва, че се има предвид точно определен човек, това е лично обръщение. Като се каже „Вие“, това показва, че човекът се приема просто като един от многото, за обръщащия се на „Вие“ няма значение кой е конкретно човекът като личност. За него последният е просто човек.

Ами, дали става въпрос за точно определена религия или просто за вяра в Бог, нещата не се отличават съществено. От значение е каква тежест придаваш на вярата или на невярването си в Бог. И даже не толкова каква тежест придаваш на самата вяра, а на показването и пред другите. Аз с родителите ми на подобни теми не бих разговарял изобщо. Аз си вярвам в нещо, имам си определени възгледи, които се разминават с техните и толкова. Нито те правят някакъв опит да ме променят, нито аз правя някакъв опит да им изложа възгледите си така, че да ги разберат по-добре (и ще бъде така, докато самите те не проявят интерес). По едно време, през 90-те майка ми имаше известни притеснения дали не съм влязъл в някоя секта, обаче тези притеснения бързо се разсеяха и по-нататъшни опити да разбере точно какви религиозни възгледи поддържам не е правила. Просто за нея стана ясно, че не съм зависим от възгледите си, а сам си ги формирам и определям и те по никакъв начин не се отразяват отрицателно (според нейната преценка) на външния ми живот.

То това предполагам е доста често срещано. Особено в България например, едното поколение родено и възпитано преди 1944 са основно вярващи, другото поколение родени и възпитани през комунизма са основно материалисти. Освен това по-голямата част от хората не обръщат сериозно внимание на това какви са. Може да ходят на църква по празниците, да гледат на себе си като християни, но всъщност дълбоко в себе си не се замислят доколко вярват в Бог, в Християнството или са материалисти. Те всъщност не са нито материалисти, нито християни, без значение как се определят. Всъщност тези хора не обръщат особено внимание на религията си (това не означава, че не обръщат внимание на личностното или духовното си развитие, защото сред тази група може да има хора, които просто приемат религиите и атеизма като ограничения). Когато в едно семейство има религиозно отдадени и атеисти, то въпросът е доколко ревностни последователи са тези членове. Защото ако са достигнали до фанатизъм, то те на всяка цена ще се опитват да наложат възгледите си и на останалите. Ако считат религията си за нещо от жизнено важно, от основополагащо, от първостепенно значение в един евентуален разговор на религиозна тема за тях ще е изключително важно да докажат правотата си. Урокът в такъв случай се състои в признаването на правото на другите да имат възгледи различни от твоите собствени; в толерантността, търпимостта; в откриването на Бог във всички различни форми на проявление, дори и тези, които смяташ за несъвместими със своите възгледи.

На 23 Април: През 1800 г. кърджалии нападат Елена и опожаряват местната църква “Св. Никола”. През 1856 г. по инициатива на Кръстьо Стоянов-Пишурка в Лом е създадено българско читалище. Възрожденският просветен деец е роден във Враца. Първоначално учи в родния си град, а после - в гръцкото училище в Цариград. След това учителства във Враца и Лом. Занимава се и с активна театрална дейност. Под негово ръководство се поставят едни от първите представления през Възраждането. Книжовното наследство на Пишурка се състои главно от преведени и побългарени драми, повести и стихотворения, без особена художествена стойност. Той сътрудничи и на редица издания като "Цариградски вестник", "Македония", сп. "Читалище" и др. През 1872 г. в Цариград Антим І оповестява първото си екзархийско послание, с което уведомява, че вече е получил утвърдителен берат от Високата порта. През 1871 г. той е избран за член на Временния съвет на Българската екзархия, а на 16 февруари 1872 г. за български екзарх. По време на Априлското въстание 1876 г. защитава българския народ, поради което турското правителство го заточава в Мала Азия. През 1878 г. той е освободен, отново заема екзархийския си пост и се включва в политическото изграждане на българската държава. Избран е за председател на Учредителното събрание и на I ВНС (1879 г.) в Търново. През 1902 г. тържествено е открита българската болница "Евлогий Георгиев", построена със средствата на банкера, със субсидии на българското правителство и с частни помощи от Македония, Одринска Тракия, Северна и Южна България. През 1940 г. е приет Закон за гражданска мобилизация, с който се забраняват стачките. Производството се поставя под контрола на държавата чрез Дирекция на гражданската мобилизация, подчинена на Министерството на войната. От 1 февруари 1943 г. Дирекция на гражданската мобилизация е подчинена пряко на правителството. През 1948 г. в Прага е подписан Българо-чехословашки договор за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ. Документът предвижда двете страни взаимно да се консултират по всички важни международни въпроси, засягащи техните интереси, и да си оказват военна и всякаква друга помощ, в случай че някоя от тях стане обект на агресия, а така също и да развиват взаимните си икономически и културни връзки. Сключен е за срок от 20 години и подновен на 26 април 1967 г. за още 20 години. През 1992 г. е приет Закон за приватизацията. През 2001 г. премиерът Иван Костов и външният министър Надежда Михайлова са на посещение в САЩ, където се срещат с президента Джордж У. Буш, с вицепрезидента Дик Чейни, със секретаря по националната сигурност Кондолиса Райс и с държавния секретар Колин Пауъл. Същевременно съставът на Софийски градски съд отхвърля документите за регистрация на Националното движение "Симеон Втори" като политическа партия за участие в изборите от 17 юни 2001 г. Родени: През 1863 г. - генерал-майор Георги Димитров Тенев. През 1884 г. той завършва Военното училище в София. По време на Сръбско-българската война (1885 г.) е командир на 9-та рота от 6-ти пехотен Търновски полк. В боя при Драгоман на 10 ноември Тенев е ранен, но продължава да се сражава. Участва и на 12 ноември в боя при Цариброд и на 14 и 15 ноември в боевете при Пирот. По-късно е дружинен командир в 24 пехотен Черноморски полк (1906 г.), а впоследствие прехвърлен в инженерните войски. През Балканската война (1912-1913 г.) е командир на 3-ти пехотен Бдински полк. Загива при превземане на Чаталджанската позиция. През 1866 г. - полковник Димо Христов (Д. Х. Кучаров). Той завършва класното училище в Сопот и Военното училище в София през 1889 г. Служи в пехотата и за периода 1911-1913 г. командва 10. пехотен Родопски полк. По време на Балканска война е командир на Хасковския отряд и взема участие в обсадата и щурма на Одрин. След участието си в Първата световна война е командир на 3. конен полк в Пловдив, където завършва службата си. През 1921 г. - Йордан Димов Займов - български езиковед. През 1944 г. тя завършва славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. От 1971 г. е професор по езикознание в Института по български език при БАН. Займов изучава българска, балканска и славянска етимология и ономастика, историята на българския език и славянска епиграфика. По-важни негови трудове са: "Местните имена в Пирдопско" (1959 г.), "Заселване на българските славяни на Балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската топонимия" (1967 г.), "Битолски надпис на Иван Владислав - самодържец български. Старобългарски паметник от 1015-1016 година" (1970 г.), "Български географски имена с -jь. Принос към славянския ономастичен атлас" (1973 г.) и др. Един от съставителите на "Речник на съвременния български книжовен език" (в 3 т. 1958-1959 г.), "Български етимологичен речник. Т. I - II" (1971-1979 г., незавършен). През 1923 г. - Петър Петров Слабаков - български актьор, завършил икономика. "Аз когато играя, искам да кажа нещо на хората от сцената" Той е дългогодишен актьор в Сатиричния и Ловешкия театър, създава серия от ярки, запомнящи се роли (“Балкански синдром”, “Окото” и др.). В киното е от 1959 г. Работи активно и в телевизията. От 1989 г. е лидер на НС “Екогласност”, а от лятото на 1991 г. ПК “Екогласност”. Депутат е в VII ВНС. Филмографията му включва: “Дом на две улици” (1959 г.), “Отвъд хоризонта” (1960 г.), “Първи урок” (1960 г.), “Призори” (1961 г.), “Пленено ято” (1962 г.), “Тютюн” (1962 г.), “Смърт няма” (1963 г.), “Понеделник сутрин” (1965 г.), “Цар и генерал” (1966г.), “Привързаният балон” (1967 г.), “Най-дългата нощ” (1967 г.), “В края на лятото” (1967 г.), “Шибил” (1968 г.), “Птици и хрътки” (1969 г.), “Танго” (1969 г.), “На всеки километър” (тв, 1969 г.), “Цидателата отговори” (1970 г.), “Четиримата от вагона” (тв, 1971 г.), “Герловска история” (1971 г.), “Глутницата” (1972 г.), “Като песен” (1972 г.), “Мандолината” (1973 г. ), “Най-добрият човек, когото познавам” (1973 г.), “Зарево над Драва” (1974 г.), “Ламята” (1974 г.), “Вечни времена” (1975 г.), “Щурец в ухото” (1976 г.), “Звезди в косите, сълзи в очите” (1977 г.), “31 чифта волове” (тв, 1977 г.), “Темната кория” (тв, 1977 г.), “Покривът” (1978 г.), “Инструмент ли е гайдата?” (1978 г.), “Черешовата градина” (1979 г.), “Хан Аспарух” (1981 г.), “Синът на Мария” (1983 г.), “Златната река” (1983 г.) “Златният век” (тв, 1984 г.), “Неизчезващите” (тв, 1988 г.), “Антракс” (1990 г.), “Карнавалът” (1990 г.), “Белег за човещина” (тв, 1991 г.), “Прокоба” (тв, 1993 г.), “След края на света” (1998 г.), “Вълци” (тв, 2001 г.). През 1942 г. - Ванча Любомирова Дойчева – българска театрална и филмова актриса. Дъщеря е на Л. Дойчев и съпруга на проф. Д. Шойлев. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ, 1964 г.) в класа на проф. д-р К. Мирски, със "Сарафовска стипендия" за отличен успех. През 1971 г. тя професионална специализация в Лондон и Париж. Играе на сцената на Народния театър "Иван Вазов" от 9-годишна възраст до днес. Репертоарът £ включва около 100 роли, от които най-значителни са: Рада Госпожина ("Под игото"), Цонка ("Казаларската царица"), Евген£ ("Хъшове"), Амалия и г-жа Трифкович ("Двубой") от Ив. Вазов, Регана ("Крал Лир"), Гертруда ("Хамлет"), Дездемона ("Отело") от У. Шекспир, Грушенка в "Братя Карамазови" от Ф. М. Достоевски, Серафима в "Бяг" от М. Булгаков, Адела в "Домът на Бернарда Алба" от Ф. Г. Лорка, Инес в "Почивка в Арко Ирис" от Д. Димов, Елена в "Деца на слънцето" от М. Горки, Савина в "Елегия" от П. Павловски, Роуз в "Есенна градина" от Л. Хелман, мадам Дьо Монтрьой в "Маркиза дьо Сад" от М. Юкио, Мег Фулон в "Бившата мис на малкия град" от М. Макдона, Лизистрата в едноименната комедия от Аристофан и др. Има 100 роли в тв театър и радиотеатъра. Участва в много детски предавания, тв интервюта, творчески портрети, фестивали и др. Снима се във филмите: "На всеки километър", "Грамофон и маслини за моите приятели", "Иван Шишман","Закъсняло пълнолуние" (последният филм на Ед. Захариев и др.), "Маркиза дьо Сад" (1997 г.), "Бившата мис на малкия град" (1998 г.), "Двубой" (2000 г.). Дойчева е председател на Съюза на артистите в Българи за периода 1987-1989 г. От 1991 г. е член-учредител на фондация "В. Левски" , а през 1998-2000 г.и неин председател. През 2000 г. е заместник-председател на общобългарския комитет "В. Левски". През 1959 г. - Благовест и Светослав Аргирови- български естраден дует. Завършват Българската държавна консерватория. Дебютът им е в Младежкия конкурс за забавна песен в София през 1981 г. под името "Вега", а първият им запис "Ненужен" е в БНР през 1982 г. Песните им са в стил диско. С шлагерите си печелят награди на конкурси, влизат в наши и чужди класации. Вземат участие на фестивали в Слънчев бряг, Братислава, Никарагуа, Румъния, Дрезден, концертират в Япония, Чехословакия (бивша) и СССР (бивш). Емигрират от България след 10 ноември 1989 г. Дискографията му вклюва: "Момиче за двама" (1983 г.), "Пролетна умора" (1985 г.), "Да чукна на дърво" (1986 г.). Починали: През 1914 г. - Харитон Иванов Генадиев- български журналист, лексикограф и преводач. Син е на Ив. Генадиев и брат на Н. Генадиев и П. Генадиев. Той завършва галатасарайския лицей "Мектеб и Сюлеймание" в Цариград. След това е висш чиновник в различни ведомства. Основава и редактира всекидневния в. "Балканска зора" и редактира преводното сп. "Зимни нощи". Прави много преводи от Юго ("Клетниците", "Човекът, който се смее"), Дюма ("Граф Монте Кристо"), Молиер, Жюл Верн и др. Генадиев съставя френско-български и българо-френски речник. През 1918 г. - Димитър Христов Ризов - български обществен деец, публицист и дипломат. Учи в Пловдив, след което завършва висше образование в Лиеж, Белгия. Ризов работи като книжар в родния си град и като екзархийски училищен инспектор в Македония (1880 г.). През 1885 г. заедно с Д. Петков основава Софийския македонски централен комитет. През юли 1885 г. Ризов заминава за Пловдив, където работи за Съединението и е избран за член на БТЦРК. Повлиява на З. Стоянов относно тактиката за извършването на предстоящия акт - сваляне на правителството в Пловдив от армията. Изпратен е с мисия в Шумен, където заедно с майор С. Муткуров на 30 август 1885 г. известяват княз Александър I Батенберг за предстоящото събитие и получават съгласието му. Ризов е член на Временното правителство в Пловдив и депутат в III ВНС. Заема редица дипломатически постове: български търговски агент в Скопие (1897-1899 г.), дипломатически агент в Цетине (1903-1905 г.), в Белград (1905-1907 г.), пълномощен министър в Рим (1908-1915 г.) и в Берлин (1915-1918 г.). Ризов се занимава активно и с публицистика. Редактира в. "Христо Ботев", а заедно с А. Ляпчев – в. "Млада България". Същевременно сътрудничи при издаването на вестниците "Търновска конституция", "Македонски глас", "Независимост" и др. Той пише политически брошури за външната политика на България. По време на Първата световна война (1917 г.) издава в Берлин заедно с брат си Никола Ризов (също дипломат и общественик, публицист) атласа "Българите в техните исторически, етнически и политически граници", който съдържа 40 карти с предговор и много интересни преценки към тях - на немски, английски, френски и български език. Особено ценни са историческите карти, съставени със сътрудничеството на наши учени. Възпроизведени са карти на Шафарик, Ами Буе, Давидович, Лежан, Ф. Хан и Закс, Макензи и Ърби, проф. Ербен, Елизе Реклю, Киперт, Синве, В. Кънчев и др. През 1972 г. - Георги (Жорж) Панайотов Папазов - български художник модернист, писател и критик. През 1918 г. завършва парково инженерство и архитектура в Прага, след което заминава за Мюнхен, където посещава ателието на Ханс Хофман. Първата си самостоятелна изложба Папазов урежда в София през 1919 г. Посещава Виена (1920 г.), Берлин (1921-1923 г.) и Женева (1923 г.). От 1924 г. той живее и работи във Франция. През 1925 г. представя картини в Салона на независимите. Папазов участва в първата изложба на сюрреалистите заедно с Х. Миро, М. Ернст, А. Масон, Х. Арп, както и в колективни изяви заедно с П. Пикасо, Ж. Брак, А. Дерен, Ф. Леже, П. Кле, Ж. Люрса, Х. Миро. Има самостоятелни изложби във Франция, Югославия, Италия, Швеция, САЩ, Чехословакия и България. Творбите му са рисунки, акварели и картини с маслени бои. Дебютира с пейзажи и експресивни фигурални композиции, в които личи влиянието на немското изкуство. По-късно с изразните средства на сюрреализма и абстрактното изкуство създава оригинален пластичен език, който го поставя извън конвенционалните стилови направления в европейската живопис. Известни негови творби са: "Портрет на майката на художника" (1924 г.), "Морето" (1925 г.), "Двойка" (1928 г.), "Пейзаж от Чехия" (1916 г.), "Пейзаж от Дордона" (1930 г.), "Корабокрушение", "Гладиатори" (1957 г.) и др. Папазов е автор на книгите: "Паскин!. Паскин!. Това съм аз" (1932 г., на фр.), "Париж. Творчество и съдба на великите художници" (1938 г.), "Писма за Дерен" (1966 г., на фр.), "По стъпките на художника" (1971 г., на фр.) и др.

Мисъл на деня – 23 април 2009 г. Бъдете готови за последния изпит, когато останете сами. Ако не разчитате на Божественото, смърт ви очаква. Разчитате ли на Него, живот ви очаква. Христос казва: „Не се доближавайте при Мене, защото не съм възлязъл още при Отца.” Тъй щото, когато искате да видите Божието лице, ще знаете, че първо трябва да минете през кръста. Който не е минал през страшния кръст, той не може да види лицето на Бога. Из Героите, УС, 3 ноември 1935 г.

Примери със стигматици историята познава много. Понеже точно в момента разполагам под ръка с автобиографията на Парамаханса Йогананда, ще цитирам няколко откъса свързани със срещата му с една стигматичка (Тереза Нойман). 39. Тереза Нойман, католичката стигматичка ... Няколко години преди това бях прочел изумително съобщение за Тереза. Информацията, дадена в тази статия, беше следната: 1. Тереза, родена през 1898 г., на дванадесетгодишна възраст пострадала при нещастен случай, вследствие на което ослепяла и била парализирана. 2. По чудодеен начин през 1923 г. тя възвърнала зрението си си благодарение на молитви към св. Тереза, „Малкото цветенце“. По-късно мигновено били излекувани и краката на Тереза Нойман. 3. От 1923 г. насетне Тереза напълно се въздържа от храна и пиене, като се изключи ежедневното приемане на една малка осветена нафора. 4. Стигмите, или свещените рани на Христос се появяват по главата, гърдите, ръцете и краката на Тереза от 1926 г. Оттогава насам всеки петък тя преминава през мъките Христови, изстрадвайки със собственото си тяло неговите исторически мъчения. 5. Знаейки в обичайно състояние само простата немска реч на своето село, по време на петъчните си трансове Тереза произнася фрази, които учените идентифицират като древен арамейски език. В съответни моменти на виденията си тя говори древноеврейски или гръцки. 6. С разрешение на църквата Тереза няколко пъти е била подлагана на щателно научно наблюдение. Д-р Фриц Герлик, редактор на вестника на немските протестанти, отишъл в Конерсройт, за да „разобличи католическата измама“, но приключил с почтително написване на автобиографията й. ... Светицата ми разказа за своите ежеседмични трансове. — Като безпомощен зрител аз гледам Христовите мъки. Всяка седмица, от полунощ на четвъртък до един часа следобед в петък, раните й се отварят и кървят, тя губи около десет паунда от обичайното си 121-паундово тегло (около 4,5 кг при тегло около 55 кг). Силно страдайки в своята състрадаваща любов, Тереза все пак радост очаква тези ежеседмични видения на нейния Господ. Веднага осъзнах, че странният й живот е предопределен от Бога, за да увери всички християни в историческата автентичност на живота на Иисус и разпъването му на кръста, така както е записано в Новия Завет, и драматично да покаже вечно живата връзка между Галилейския Учител и неговите последователи. ... Когато си тръгвахме, аз изразих пред Тереза желанието си да присъствам на нейния транс. — Добре, елате, моля ви, в Конерсройт следващия петък – любезно каза тя. – Епископът ще ви даде разрешение. Много се радвам, че ме намерихте в Айхщат. Тереза много пъти ни стисна мило ръцете и ни изпрати до вратата. Г-н Райт включи радиото в колата. Светицата го разгледа, усмихвайки се възторжено. През това време се събра такава голяма тълпа малчугани, че тя се върна в къщата. Видяхме я на прозореца, откъдето тя надзърташе и ни махаше като дете. От разговора си на следващия ден с нейните братя, много мили и дружелюбни, ние научихме, че светицата спи само по един-два часа през нощта. Независимо от множеството рани по тялото си, тя е дейна и изпълнена с енергия. Тя обича птичките, грижи се за аквариум с рибки и често работи в тяхната градина. Кореспонденцията й е обширна. Набожните католици й пишат, молейки я за молитви и целебни благословии. Много търсещи са били излекувани от сериозни болести благодарение на нея. Брат й Фердинанд, около двадесет и три годишен, ни обясни, че Тереза притежава силата посредством молитвите си да преработи върху своето собствено тяло заболяванията на другите. Въздържането на светицата от храна започнало от момента, когато тя се молела болестта на гърлото на един младеж от нейната енория, готвещ се да приеме духовен сан, да се прехвърли на нейното собствено гърло. В четвъртък следобед нашата групичка се отправи към дома на епископа, който гледаше разпуснатите ми коси с известна изненада. Той с готовност ни написа необходимото разрешение. Такса нямаше, правилото, въведено от църквата, имаше за цел единствено да защити Тереза от наплива на случайни туристи, които предишните години са се тълпели с хиляди в петъчните дни. В петък сутринта към девет и половина ние пристигнахме в Конерсройт. Забелязах, че в малката къща на Тереза има специална част със стъклен покрив, целяща да й достави повече светлина. Зарадвахме се, че вратите вече не са заключени, а са широко и гостоприемно отворени. Имаше една редица от около двадесет посетители, въоръжени с разрешителните си. Мнозина бяха дошли от много далеч, за да видят мистичния транс. Тереза вече бе минала моята първа проверка в дома на професора чрез интуитивното си знание, че аз искам да я видя поради духовни подбуди, а не просто за да задоволя мимолетно любопитство. Втората ми проверка бе свързана с факта, че точно преди да се изкача към нейната стая, аз навлязох в състояние на йогически транс, за да се слея с нея в телепатична и телевизионна връзка. Влязох в стаята й, пълна с посетители. Тя, облечена в бяла одежда, лежеше на постелята. Аз, заедно с близки следващия ме г-н Райт, спрях на прага, поразен от странното и доста страшно зрелище. От долните клепачи на Тереза се стичаше кръв на тънки и непрекъснати струйки, широки около един инч. Погледът й беше насочен нагоре към духовното око в центъра на челото. Платът, който обгръщаше главата й, беше напоен с кръв, причинена от стигматичните рани от трънения венец. Бялата й дреха беше изцапана с кръв над сърцето от раната на същото място, където тялото на Христос преди много векове е пострадало от последното унижение – удара с копие на войника. Ръцете на Тереза бяха протегнати в майчински, умолителен жест. Изражението на лицето й беше едновременно мъченическо и божествено. Тя изглеждаше по-слаба, променена не само във физически, но и в по-фин смисъл. Шепнейки думи на чужд език, тя говореше с леко треперещи устни на хората, които виждаше пред вътрешния си взор. Тъй като бях влязъл в съзвучие с нея, аз започнах да виждам сцените от нейното видение. Тя гледаше Иисус, докато той носеше кръста си сред присмеха на тълпата*. Внезапно тя вдигна ужасена глава: Господ бе паднал от жестоката тежест. Видението изчезна. Изтощена от горещо състрадание, Тереза тежко се отпусна на възглавницата. ... ---- *През часовете преди моето пристигане Тереза вече бе преминала през много видения от последните дни на живота на Христос. Екстазът й обикновено започваше със сцени от събитията след Тайната вечеря. Виденията й завършваха със смъртта на Иисус на кръста или понякога с неговото погребване. („Автобиография на един йогин“ – Парамаханса Йогананда, изд. „Лик“)

Причините, които могат да доведат до това един човек да си изгради атеистични възгледи през дадено въплъщение могат да бъдат много и най-различни. Такива са: Авторитет на уважаван човек, родител, учен, който споделя атеистични възгледи. Силно-развито конкретно логическо мислене, на което атеистът се осланя и отхвърля всичко, което логиката му не може да види и докаже. Атеист може да бъде и недоверчив човек, който не вярва на нищо, което не е изпитал лично и не е видял чрез сетивата си. Това са част от възможностите. Всъщност атеизмът по нищо не се различава от религиите. Може да се забелязва се същият догматизъм; избирателно възприемане на фактите, така че да се подкрепи възгледа, който се изповядва; същата фанатичност и плам в защита на възгледа; същата зависимост на човека от въпросния възглед. Някой ще каже, че атеистът разчита на факти, а не на вяра, но това не е вярно. Един учен може да вярва, че всичко си има научно обяснение (и това е вярно) и че нещата могат да се обяснят без Бог, т.е. когато ученият не разполага с факти, той допуска съществуването им, което си е един вид вяра. Една теория, която подлежи на доказване и проверка по нищо не се различава от едно религиозно твърдение. Разбира се както при научните теории, така и при религиозните твърдения може да съществува различна степен на вероятност те да са верни и истината съдържаща се в тях е с различна степен на пълнота. Като заключение може да се каже, че атеизмът е религия. Науката няма как да докаже, че Бог не съществува, а това поставя самото несъществуване на Бог в сферата на теориите, допусканията и на вярванията, но не и на фактите и доказателствата.

Всички трябва да сме наясно, че когато говорим за физическия живот, за физическото тяло, за физическото здраве, за физическото ни обкръжение или за физическите ни притежания, сигурност не може да има. Колкото и да се стараем, каквито и предпазни мерки да предприемаме, никога нещата няма да зависят изцяло от нас. Човек е господар на своя микрокосмос, но външното му обкръжение и особено физическото са трудноконтролируеми дори и за по-съвършените от човека същества. Смъртта на физическото тяло в следствие на нараняване или на болест реално може да настъпи във всеки един момент, без значение какви мерки е предприел за да се застрахова срещу това съответният човек. С всичко това не казвам, че не трябва да полагаме грижи за тялото и здравето си, нито да бъдем невнимателни когато примерно шофираме или пресичаме улицата, но да сме наясно, че чувството ни за сигурност е илюзорно. Духът е безсмъртен, вечен, нерушим. Каквото и да се случи във Вселената, духът ще продължи да съществува. Но тялото, неговата обвивка и осъдено рано или късно на разрушение, на подмяна, на обновяване. Ние не трябва да сме привързани към нищо свързано с физическия живот, да не смятаме нищо от физическия свят за свое, за нещо което можем да запазим през вечността. Точно по противоположния начин следва да гледаме на духовния живот, на духовните натрупвания и достижения. Там е сигурността ни, там е вечното и нерушимото, само там можем да намерим дом и убежище. Осъзнаването и разбирането на това което написах по-горе би могло да помогне косвено за справянето с натрапчивите мисли, но може би няма да е достатъчно. За справяне с една мисъл е необходима гъвкавост на ума, силна воля, упоритост, постоянство и търпение. Колкото повече внимание обръща човек на една мисъл, без значение дали гледа на нея с приемане или с желание да я отхвърли, толкова повече я захранва с енергия, задържа я във фокуса на съзнанието си и става зависим от нея. Решението е нежеланата мисъл да се замени с друга, която да я измести от съзнанието на човека. При всички случаи докато нежеланата мисъл е пред „погледа“ ни, ние не трябва да се страхуваме, да изпитваме раздразнение, а да се опитаме да запазим спокойствие и равновесие, да съберем себе си и спокойно да изчакаме. Достатъчни са двадесетина секунди в които вниманието ни не е насочено към мисълта и тя поне за известно време няма да ни притеснява. Тези секунди могат да преминат в мисловно мълчание, което не е лесно. Можем да се опитаме да погледнем на себе си отстрани, да проследим мислите и чувствата си, възникването им и влиянието им върху нас без да се потапяме в самите тях. Можем чрез силата на волята си да се концентрираме върху идеята за спокойствие, събраност и равновесие, да използваме самовнушение за да ги постигнем, да си представим някаква картина свързана с тях: море, скала, дърво или каквото и да е друго. Можем да се концентрираме върху ненужността на мисълта, която ни тревожи, върху нейната незначителност, върху факта, че сама по себе си тя не ни влияе, нито ни пречи, а проблемът е в нашето отношение към нея и привързаност. Можем да се концентрираме върху това, че в духовно отношение нищо никога не може да ни навреди, нищо никога не свършва и не престава да съществува и ние ще продължим да се живеем, да трупаме познания и опитност, но условията в които става това и формата (телата) чрез които си взаимодействаме с външния свят непрекъснато ще се сменят.

Не мисля, че една религия може да стане мит. Митът е символичен разказ изразяващ основни принципи, закони и отношения от заобикалящия ни свят. В митът няма правила, няма догми, няма предписания, няма ритуали, няма обичаи, няма задължителни тълкувания, няма култово отношение. Митът може да се превърне в основа на една религия, когато се появят някои от описаните в предходното изречение неща (в древна Гърция например). Религията може да стане мит, просто като се изчисти всичко субективно, лично, човешко от нея.

Не знам как възприемам смъртта. Знам само, че ако я нямаше смъртта хората щяха да си останат винаги едни и същи, без никаква промяна, без развитие. Нали старото трябва да се унищожи, за да може новото да заеме неговото място? Тука има една уловка – унищожавайки старото, ние трябва да имаме идея за новото, т.е. да имаме определено виждане за него в съзнанието си. Иначе разрушавайки старото няма да можем да направим нищо повече от това да го изградим отново, може би малко по-различно, но отново същото старо. Смъртта е във всяка промяна, във всяко вдишване и издишване, във всеки пулс на сърцето. Умирайки човек получава възможността да се ражда отново и отново, с обновени сили и устрем, с обновен ентусиазъм, да бъде вечно млад и растящ. Хубаво е хората по-честичко да умират и отново да се раждат мислено в съзнанията си, да гледат на света с различни очи, все едно старият човек вече е умрял и сега на негово място се е родил нов, запазил всичко добро от стария и освободен от всички ненужни психични наслоявания.

Ограниченията са в съзнанието ни, в представите ни за нещата. Ограничава ни представата ни за Бог, ако за нас тя е нещо статично, ако не я разширяваме. Необходимо е точно да се определи кога една стара форма (в случая определение за Бог) вече вместо да служи за идеал, към който да се стремим, започва да ни ограничава и тегли назад. Божествените неща са неопределени. Тяхната форма е динамична, представите ни за тях могат да се развиват до безкрайност, т.е. никога не може да имаме окончателно разбиране и определение за тях. Но в същото време частично разбиране и определяне са необходими и полезни, стига да ни оставят свобода и сочат път за развитие.

Молитвен наряд за начало: Махар Бену Аба - песен Добрата Молитва - молитва Псалом 23 - молитва Обич и знание Обич и знание Молитвен наряд за край: Утринна молитва на ученика - молитва Господнята молитва - молитва Господи, влей в мен живи космични сили - формула „Често човек мисли, че може да направи много нещо. Но това, което в даден момент може да направи, то е неговото знание. Ти мислиш, че знаеш нещо, но не можеш да го приложиш. Значи това знание не е твое, то е на някое по-високо същество. И за доброто, и за злото е едно и също. Ти не можеш да направиш известно престъпление, но има кой да го направи. Същото се отнася и за доброто. Ти не можеш да го направиш, но има някой, който може да го направи.“ „Казано е в Писанието: „По-лесно камила ще мине през иглени уши, нежели богатият – в Царството Божие“. – Така е, мъчно ще влезе богатият в Царството Божие, но мъчно ще влезе и бедният. Мъчно ще влезе ученият, но мъчно ще влезе и невежият. Ако ученият влезе мъчно в Царството Божие, невежият още по-мъчно ще влезе. Богатият знае на какво се дължи неговото богатство, а бедният не знае защо е беден. Ученият знае на какво се дължи неговото знание, но невежият не знае на какво се дължи неговото невежество и иска да се освободи от него. Питате: „Какъв е крайният извод на това разсъждение?“ – В природата няма краен извод. Там има само временни изводи. Например, ако злото е извод на нещо, казвам: Временно зло има, но вечно – няма. Временна болест има, но вечна болест няма; временна смърт има, но вечна смърт няма. Тогава правя следния извод: Има вечен живот, но не и вечна смърт. Не може да има едновременно вечен живот и вечна смърт.“ „Често хората търсят доброто мнение на подобните си, а не на по-напредналите от тях. Например, някой ученик иска съучениците му да имат добро мнение за него, а не се интересува за мнението на учителите си. Той говори лошо по адрес на учителите си и гледа да бъде внимателен към съучениците си. Учениците не стоят по-високо от учителите. Така постъпват и религиозните хора. Те гледат да бъдат изправни към обществото, в което се движат, а не искат да знаят какви са отношенията им към Бога. Свободни сте да постъпвате, както искате, но важно е какви ще бъдат последствията на вашите постъпки. Важно е дали това, което говориш, е право, или не. Какъв човек си ти, ако си служиш с неверни данни, с лъжливи факти? Всички мисли и чувства на човека се хронизират. Значи има един свят, който отбелязва нещата абсолютно вярно.“ Обич и знание

Период на мълчание..., а може би на изпитание. Когато човек трябва да се потопи в старото (ада), да го изпита в неговата крайност, за да докаже че действително го е преодолял. Едва след това човек може да бъде истински свободен. Това преодоляване става в самия човек. Външно може да изглежда така, все едно нищо не се случва, все едно е спокоен (и той наистина трябва да е спокоен – и вътрешно, и външно), но в същото време протича жестока вътрешна битка.

Според мене човек трябва да гледа на себе си като че е душата си и в тази връзка правилната нагласа е, че всъщност извеждаме на разходка тялото, желанията и ума. Разбира се ако бих могъл да се осъзная на още по-високо ниво от душата, бих могъл и на нея да гледам по този начин, но засега намирам подобно отношение за доста далечна перспектива, неотговарящо на моментните ми възможности.

Кармата нищо не определя, тя е следствие. „Възможно ли е визията и мечтите да са се появили в ума на човека от душата му?“ Да, разбира се. Другият вариант е да продиктувани от егоистичните желания на човека или да са втълпени от егоистичните желания на други хора. Душата винаги ни предоставя алтернатива на последните. Всъщност, нека не забравяме, че ние сме душата. Проблемът е в различаването на мечтите произтичащи от астрала и тези на душата. Разбира се и в двата случая само да мечтаеш не е достатъчно, въпреки че това също е от огромно значение, което мнозина не могат да осъзнаят. В мечтите човек формулира целите си, отношението си към нещата. Те са като посаждането на семенце, което обаче трябва да се отгледа с нужните грижи и усилия.

Всеки човек сам трябва да ги различи, да почувства в себе си ограниченията на едното и възможностите на другото. Да се опитваме да дадем някакъв точно-форумлиран образ или определение означава да се върнем отново към старото, към ограниченото. Старото е подобно на дреха, която вече не става на едно дете, защото вече е пораснало и започва да му стяга. Така и вътрешният човек расте и има нужда от нови дрехи, т.е. мисли, чувства и желания които да не го ограничават, а да му дават свобода.

Според мене, ние трябва да открием това в нас, което ни държи приковани. То е старото в нас. Него следва да преодолеем. Такива мисля са навиците, привичките, ненужните вече личностни желания, мисли и стремежи. Те са които реално ни ограничават. За мене прикования Христос символизира сегашното състоянието на хората, а акта на възкресението – възможността за освобождение. В същото време е посочен и пътя: следването на личния пример на Христа – път на любов, саможертва, всеотдайност, мъдрост, смирение, разбиране, сила, постоянство, вяра и още ред други добре известни неща, които трябва да дойдат на мястото на старото. Освобождението е най-вече в собственото ни съзнание, също както в съзнанието си сме приковани.

144.(21 Юли). Разбира се, обкръжаващата обстановка се създава и определя от съзнанието на човека, но това е само до известна степен. Когато човек може да каже: „Аз победих света“, тогава вече не светът, а духът на човека твори своето обкръжение и го преобразува. Могъществото на духа се заключава именно в това, че духът се издига над света и го сътворява във и извън себе си според своята могъща воля. Степента Планетен Дух или Създател на планети го издига дотолкова над това, което е проявено във форма, че той става творец на материалния свят. На човека е определено да стане сътворец на планетните Логоси и няма предел на растежа на могъществото на духа му, това е висш аспект на безпределността. Но труден и дълъг е пътят към върховете на всяка власт над плътта, който е отсъден на човека от началото на времето. По този път, обаче, върви всеки от хората и човечеството като цяло. Стъпалата за достигане на тази власт са изразени в самия човек с определени реални, макар и неразбирани от хората достижения. Колко милиона години борба, страдания, труд и усилия са били необходими на човека, за да създаде от инертната материя тялото си с всичките му изумителни свойства и способности и да го подчини на своята съзнателна и подсъзнателна воля. И тези милиарди атоми, събрани от духа на човека в сферата на неговия микрокосмос, са обединени в едно стройно цяло, което се движи, ходи,гледа, слуша, разбира и осъзнава. Колко векове са били необходими на духо-монадата, за да създаде дори окото, което вижда и фотографира обкръжението, и колко сложен е този чуден апарат на човешкия микрокосмос! Достигнатата победа на духа над материята е още далеч, много далеч от своето окончателно завършване. Космосът е огромен и дори степента на Планетен Дух е само стъпало по пътя към по-нататъшното, безкрайно развитие на духо-монадата на човека. Следващите степени е трудно дори да си ги представи човек, защото човешкият разум няма с какво да ги сравни. Няма думи в човешкия език, които да изразяват тяхната същност, но в понятията всемогъщество, всезнание, всевиждане, всечуване и всички останали качества на духа се съдържа намек за върховете на най-високите достижения. Степените на тези достижения са различни: планетно всезнание, всезнание на своята галактика и т.н. Все по-нагоре към безпределността. Защото предел не съществува. 145.(Продължение). Способността на речта е победа над материята, способността на слуха, на зрението, способността да се мисли – всичко това са степени на достижения, малко осъзнавани от хората. Хората, за съжаление, гледат на всичко много просто, без да отчитат какъв чудовищен труд и време са били необходими са били необходими на всяко от тях. Но времето да се осъзнае своя път и цел вече е дошло, за да не се върви по него сляпо, без да се знае накъде и защо, а с отворени и виждащи целта очи. Ако досега е постигнато толкова, това е гаранция и за бъдещите по-нататъшни достижения. Великото шествие на човечеството като цяло към могъществото на духа и властта над света върви колективно и общото ниво на достиженията е вече достатъчно високо, за да стане трамплин за още по-големи достижения. Трябва само да се разбере, че човекът – това е процес и всичко ставащо в него космично се стреми към безкрайно развитие, разгъване, изтъняване и усъвършенстване, на които Космосът не поставя предели. Мрачините на настоящето са временни и преходни. Сияйното бъдеще на човечеството стои пред него като утрешен ден и няма такава сила в света, която би могла да спре течението на космичния живот. Космическият път на човека е предопределен от Космическата воля и затова е ненарушим. Всичко в Космоса, въплътено във форма, се стреми към тази голяма цел. И мъдрият вижда във всяко от тях тази същата искра на духа, запалена и в него преди началото на времето. 141.(14 Юли). ... Докосналият се до безпределността ум открива вечното във временното, събирайки плодовете на безсмъртието. Земната крайност и ограничеността на Плътния свят не е в света, който е наоколо, а в ума на човека, в неговото съзнание, приело за реалност относителността на земния свят. За да може съзнанието да излезе в просторите на космическия океан, трябва първо да се разрушат стените, които го ограничават. Океанът на Космическата мисъл може да стане достъпен за човека, освободил съзнанието си от призрачния свят на земните представи. Тайната на времето и пространството трябва да бъде разрешена от съзнанието и да бъде победено понятието за смърт. Човекът на Земята се приближава към ново разбиране на живота и постигането на степента на космическото съзнание става вече близка и възможна. (Б. Абрамович - ГАЙ)

Говоря за автоматично съзнание, способност за автоматична реакция, основана на спомените съхранени в самата материя, навиците и др. Да, формата няма как да съществува без обединяващата сила на душата. При астралните черупки тя е в процес на разпадане, което за съжаление може да продължи доста дълго време. Физическото тяло също не се разлага веднага след смъртта. След смъртта на тялото клетъчният живот не се прекратява веднага. Астралната черупка задържа душата до определен момент, докато има достатъчно сила. Всъщност тука нещата са доста различни за различните хора в зависимост от равнището на съзнанието им. Тъй или иначе на този етап с душата не може да се разговаря, а с астралната и черупка, без значение освободила ли се е душата от нея или не. Говориш за задържане на душата, но в действителност душата си е на нейното си ниво, над трите нисши свята дори и по времето когато човек е в грубо физическо тяло. Казвам че си взаимодействаме с душите на другите хора посредством собствените си души. Ще се повторя: Самата душа няма как да си взаимодейства с човека във въплъщение, освен чрез собствената му душа. Последната обаче във времето на въплъщението обикновено е силно заглушена, а съзнанието дълбоко потънало и обвързано с грубата материя. Разбира се с духовното развитие на човек материята оказва все по-малко привличане за съзнанието му, а погледът на съзнанието постепенно се измества все повече и повече към душата, което неминуемо води до нейното достигане.

Кой ги прави тези ксерокопия? И това цялото нещо защо ми прилича на един вид расизъм по отношение на човешките души? В идеята за деленето има нещо вярно, но всяка част сама по себе си съдържа целия потенциал на оригинала, т.е. нищо не се губи в качествено отношение, така както семенцето при посаждането му не е самото растение, но едновременно с това е, защото го съдържа като потенциал, който да се развие с времето. Самите ние ги правим тези копия, дори и в чисто генетичен смисъл- човекът е единствения биологичен вид с отчайващо минимално генетично разнообразие например. В клетката има една структура, наречена митохондрии- в тях има ДНК, която няма нищо общо с ядрената ДНК, която при половите клетки е редуцирана наполовина- митохондриалната ДНК си остава същата, а от нея всъщност зависят много повече неща от чисто физическия аспект в който генетиката чопли...Така че, митохондриалната ДНК по никакъв начин не се разнообразява- всяко следващо поколение получава буквално "ксерокопие"... А от своя страна митохондриалната ДНК може да постави в шах и мат всичката ДНК в ядрото- т.е. в хромозомите... Всичко е свързано.... Не е егоугодно за повечето съзнания да приемат, че вместо душа имат едно копие, направено от копие, което пък е копие на копие от копие...и всяко следващо копие е по-некачествено от предишното- но това е положението...Ще ни се да се считаме за нещо повече, но не сме...Копирането на информация създава възможност за грешки, и във всяко следващо копие грешките се увеличават- това е описано и в Тора, като освен физически гени, в Тора се описват и духовтите гени- така или иначе едните и другите са свързани, въпреки че т.нар. "съвременна наука" и хабер си няма от духовните гени. Това е и основния механизъм, чрез която егоизмът се довежда закономерно до нарастване, докато достигне предела- Тора обяснява предела относно цялото човечестгво, Христос обясни този предел на нивото на индивида, и протегна спасителна ръка към индивида, но рече, че Закона (отнасящ се за цялото) така или иначе ще се изпълни. Преподаденото учение от Христос пряко засяга индивида (практически единицата човек сама по себе си е мярка за най-голяма отдалеченост от Твореца)- препоръчва на индивида да загуби живота си, да премине през смъртта (прекратяване на егоистичната посока, независимо от индивидуалната или общочовешката степен на проява на егоистичната природа)- смърт на старата душа, на старото тяло, на това, което наричаме "аз", в замяна на което Той обещава да получим даром нова душа, ново духовно тяло и живот вечен... Както и да е. Мен напълно ме устройва това, че попадам изцяло и напълно в 70%-те процента затънали в егоизма (т.нар. външна тъмнина) човек...защото, по същество, това състояние си е благословия- колкото по-близо си до края на "този свят", толкова по-близко е потенциалния "нов свят"...Какъв е смисълът от напъните за удължаване на агонията и илюзията, която наричаме живот? Дори и да приемем абсурдното твърдение за копията за вярно, то това трябва да се осъществи от по-висок план от това на самата душа. Ако имаш предвид това, че душата не се проявява във въплътената личност изцяло и че последната в процеса на проявлението на душата изкривява нейната същност, което всъщност представлява нисшето аз и в никакъв случай не е копие на душата, то това намирам за разбираемо. Нисшето аз може с доста условности да се приеме за копие на душата. Но самата душа, която е самият човек по никакъв начин не е засегната от това. С течение на времето душата успява все по-пълно и по-пълно да се прояви в нисшите планове и да овладее нисшия аз. Тогава илюзорното самоотъждествяване на съзнанието с нисшия аз се прекратява и човек се осъзнава като самата душа. Факт е също, че ако една монада се раздели на определен брой монади, тя ще запази своята индивидуалност и в същото време всяка нейна част ще представлява нещо като нейно копие но със собствена индивидуалност. Това е свързано със сродните души и нямам намерение да коментирам поради сложността на материята, която не разбирам докрай. Истината в това отношение, смея да твърдя, никога не е била публично разкривана на хората, в нито едно учение. В най-добрия случай са давани смътни, символични и отвлечени намеци. Това което засяга монадите е твърде далече от човешкото съзнание. Та въпросът е че при разделяне на да я наречем свръхмонадата на части, всяка част ще притежава способността да разкрие всичко, което въпросната свръхмонада съдържа в себе си и от своя страна самата тя да се раздели на части, притежаващи същото свойство. Говорим за деление, но истината е че безкрайността не може да се дели. Дори и чисто математически погледнато, на колкото и части да разделим безкрайността, всяка част ще бъде също безкрайна.

Сложен въпрос. Общо взето за да контактува с душите на мъртвите човекът на земята е нужно да издигне съзнанието си до нивото на съзнание на душата на умрелия, а не обратното. Дори и медиумите обаче (вероятно със съвсем редки изключения) не могат да достигнат до това ниво. Това не е астралния свят където това с което медиумите се свързват не са самите души на умрелите, а полусъзнателни отпадъци от психо-емоционалната им природа, които са ненужни на душата, задържали са я на астралния план и тя се е освободила от тях. Самата душа няма как да си взаимодейства с човека във въплъщение, освен чрез собствената му душа. Последната обаче във времето на въплъщението обикновено е силно заглушена, а съзнанието дълбоко потънало и обвързано с грубата материя. Освен това може душата е в състояние на блаженство в Девачан. Това е един вид награда за всички добри и положителни действия, мисли и стремежи които човек е проявил по време на земното си въплъщение. Всяка душа минава през такова състояние, по-кратко или по-продължително, с различна степен на наситеност. Това е състояние на пълна илюзия, човек сам си създава вътрешна изцяло положителна (според неговите представи) субективна реалност и пребивава в нея, почти изцяло откъснат от външното обкръжение.

На 17 Април: През 1872 г. представител на Цариградската патриаршия посещава българския екзарх Антим І в неговата резиденция в Ортакьой. При срещата е изразено желанието на патриарха да получи по-скоро ясен отговор на отправените на 22 януари 1872 г. ултимативни искания на Патриаршията към българските архиереи. През 1879 г. се свиква първото Велико народно събрание (ВНС) с председател Антим I. Първото Велико народно събрание заседава само ден, непосредствено след приключването на работата на Учредителното събрание (10 февруари 1879 - 16 април 1879 г.). По предложение на епископ Климент Браницки (Васил Друмев) ВНС избира Александър Батенберг за първи княз на България. През 1880 г. на 10 април 1880 г. в София пристигат членовете на Постоянния комитет на Източна Румелия Константин Величков и Димитър Наумов и започват преговори за национално обединение с депутати от Второто Обикновено народно събрание. На 17 април 1880 г. е подписано споразумение за общи действия. Според приетата програма в Южна България трябва да се създаде Централен таен комитет, който да подготви народа за съединистки действия. От своя страна Княжеството поема отговорността да създаде народно опълчение и да ръководи акцията. В изпълнение на приетите решения през месец май в Сливен е образуван Централен комитет, в който влизат К. Величков, поп Г. Тилев, д-р Г. Странски и др., а като представители на Княжеството в състава му са включени Ст. Стамболов и Г. Живков. Комитетът насочва дейността си към събиране на средства и оръжие и организиране на местни комитети. Едновременно с това Народното събрание в Княжеството гласува закон за сформиране на народно опълчение. Неговото създаване обаче е спряно поради наложеното от княз Александър I Батенберг вето. В същото време князът изпраща Ст. Панаретов в Лондон да разбере какво е отношението на новото английско правителство начело с У. Гладстон към съединението. Дипломатическата мисия остава без резултат, тъй като нито една от Великите сили в този момент не е съгласна с промяната на Берлинския договор от1878 г.. През 1897 г. е обнародван Закон за монетите в Княжество България. През 1903 г. от 17 до 24 април 1903 г. се провежда Конгрес на Битолски революционен окръг в с. Смилево с председател Дамян Груев. Взето е решение за повсеместно въстание. Избран е ръководен щаб в състав Д. Груев, Б. Сарафов и А. Лозанчев, на който се делегира и правото да определи датата на въстанието. След конгреса в Смилево се провежда конгрес в местността Петрова нива в Странджа, на който се обсъжда плана за въстаническите действия в Одринско и се определя състава на бойното ядро в този район: М. Герджиков, Л.Маджаров и Ст. Икономов. През 1904 г. в зала на братя Прошекови е дадено първото куклено театрално представление в България от членове на дружество "Чех". През 1944 г. съветска нота против използването на българска територия (пристанища и летища) от Германия за нападение срещу СССР. България отклонява нотата. Следва нова нота от 26 април. През 1948 г. е одържавено цирковото дело в България. През 1973 г. във Франция се откриват Дни на българското музикално изкуство. През 1990 г. е регистрирана Българска Социалдемократическа партия (БСДП). Печатен орган е в. "Свободен народ". БСДП е инициаторка за създаването на коалиция Съюз на демократичните сили (СДС) през 1989 г. и коалиция СДС - център (1991 г.). Участва в основаването на коалиция Обединени демократични сили (ОДС), създадена през 1997 г.. Има статут на наблюдател в партията на европейските социалисти. До октомври 1998 г. БСДП е единна политическа формация. В края на 1998 г. се свикват два извънредни конгреса на партията. Единият в Пловдив избира за лидер на партията Йордан Нихризов, а другият - във Варна, издига на същия пост Петър Агов. Д-р Петър Дертлиев е провъзгласен за почетен председател на партията. Течението против д-р П. Дертлиев през януари 1999 г. се обособява в самостоятелна политическа партия под името Български социалдемократически съюз (БСДС), в който освен членове на БСДП участват и представители на Нова социалдемократическа партия (НСДП) с председател Красимир Пухтев. През 1999 г. НАТО иска от България неограничен достъп дo въздушното й пространство във връзка с водените военни операции срещу Югославия. Родени: През 1892 г. - Константин Спасов Гълъбов - български писател, критик, филолог германист. Автор на литературоведски и езиковедски изследвания, есета, разкази и стихове, редактор и преводач. От 1926 до 1953 г. завежда Катедрата по немска филология в СУ. Почетен член на Немската академия в Мюнхен. Организатор е на литературен кръг "Стрелец" и редактор на литературен седмичник "Стрелец" (1927 г.). Основава дружество на българските есеисти, издава "Орнаменти. Есета" (1934 г.). Автор на "Немско-български фразеологичен речник" (1958 г., заедно с Ж. Николова-Гълъбова). През 1902 г. - Веселин Анастасов Стоянов - български композитор, пианист и музикален педагог. Завършва пиано в Държавната музикална академия в София и пиано и композиция в Академията за музика и драматично изкуство във Виена (1930 г.). Творчеството му се отличава с оригинални стилови черти и заема важно място в съвременната българска музика. Сред произведенията на композитора се открояват 3-те му опери “Женско царство” (1934 г.), “Саламбо” (1940 г.) и “Хитър Петър” (1952 г.), балетът “Папеса Йоана” (1969 г.), гротескната симфонична сюита “Бай Ганьо” (1941 г.), 3 концерта за пиано и оркестър, рапсодия за оркестър и др. През 1955 г. - Иван Нейков - български юрист, политик, държавник, министър на труда и социалните грижи в кабинета на Иван Костов (21 май 1997 - 6 юли 2001). Иван Нейков завършва право в Софийски университет “Климент Охридски”. Специализира трудово осигурително право. Работи като инспектор-юрист в Инспекцията по охрана на труда до 1990 година. Между 1985 г. и 1993 г. участва в различни работни групи по създаването на Кодекса на труда и подзаконовите актове по неговото приложение, по нормативната уредба относно колективното договаряне и колективните трудови спорове. Ръководи Правния отдел на КНСБ. Участва в 79-та, 80-та и 82-та конференции на Международната организация на труд като делегат и представител в Комитета по резолюциите. Заместник-председател на КНСБ от 1992 г. до 1997г. Между 1993 г. и 1997г. Нейков участва в работата на Националния съвет за тристранно сътрудничество като ръководител на делегацията на КНСБ. Заема поста министър на труда и социалните грижи в служебното правителство на Стефан Софиянски. На 21 май 1997 г. е одобрен от парламента за министър на труда и социалната политика в правителството на Иван Костов. Починали: През 1898 г. - Ильо Войвода – български хайдутин, деец на национално-освободителното движение. В продължение на около 20 години служи като пандурин (пазач) в Рилския манастир, след което се завръща в родното си село Берово. Действа с чета в Малешевската планина, Пирин и Рила след 1848 г.. По време на Кримската война (1853-1856 г.) дружината му наброява около 300-400 души. В края на 1861 г.преминава с голяма част от четата си в Сърбия, а през 1862 г. постъпва в Първата българска легия. По време на Сръбско-турската война (1876 г.) с многоброен отряд от доброволци се сражава срещу турските войски. По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) събира чета, с която действа в Ловешко в помощ на руските войски. Взима участие в освобождаването на Радомир и Кюстендил, след което се прехвърля в Пиянечко и Малешевско. Участва в Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879 г.). По време на Сръбско-българската война от 1885 г. действа с чета в района на Краище и Враня. Възпят в бълг. нар. песни. През 1903 г. - Йордан Попйорданов – български революционер, брат на М. Попйорданов. Учи в Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий". Попада под влиянието на анархизма. Изключен от гимназията заради организиране на ученически бунт. Заедно с К. Кирков и П. Шатев организира групата на "гемиджиите", която подготвя и извършва Солунските атентати през 1903 г.. На 16.04.1903 г. взривява сградата на "Банк Отоман" в Солун. На следващия ден след неколкочасов бой с полицията е убит. През 1979 г. - Стела Пулева Янева - българска литературна и театрална критичка. През 1916 г. завършва Френския колеж в Пловдив . От 1918 г. посещава лекции по френска литература в Цюрихския университет. От 1923 до 1925 г. е във Варшава, където сътрудничи със статии за полската култура на сп. “Полско-български преглед”. В България помества статии и рецензии в сп. “Златорог”, “Свободна реч”, “La parole Bulgarie”, “Съвременник”, “ЛИК”, “Демократически преглед”, “Българска реч” и др. Стела Янева е сред пионерите на театралната критика в България. Авторка е на критически портрети за някои от най-големите български актьори през 20-те и 30-те години - Сава Огнянов, Кръстьо Сарафов, Елена Снежина, Иван Димов, Владимир Трендафилов и др. Обнародва разкази във “Вестник за жената”.

Мисъл на деня – 17 април 2009 г. Няма по-голямо благо за човека от това да приеме страданията си доброволно и да умре на кръста като герой. Христос умря на кръста геройски. Много от римските войници, които видяха геройството на Христа, се разкаяха и повярваха в Него. Те казаха: „Този човек е велик!” Те първи Го признаха за герой. Всички хора, които видяха Христа и Го познаха още преди разпъването Му на кръста, повярваха в Него, разбраха учението Му и днес са Негови последователи. Които не Го видяха на времето, и до днес още се лутат със своето верую, обезверяват се и търсят път без страдания и мъчнотии. Из Героите, УС, 3 ноември 1935 г.

Кой ги прави тези ксерокопия? И това цялото нещо защо ми прилича на един вид расизъм по отношение на човешките души? В идеята за деленето има нещо вярно, но всяка част сама по себе си съдържа целия потенциал на оригинала, т.е. нищо не се губи в качествено отношение, така както семенцето при посаждането му не е самото растение, но едновременно с това е, защото го съдържа като потенциал, който да се развие с времето.