Станимир

Аз също съм съгласен с това твърдение и не виждам нещо от написаното от мене да му противоречи. А Багира дали е съгласна с това, че „човек не трябва да отрече по-низшата си природа, а да я приеме и овладее“?

Много чудно. Направо съм убедена, че това, за което се иска силна воля, упоритост и непреклонност, клони към насилие с всички произтичащи от това последствия. Истинското въздържание не изисква такива неща. Но е по- въздържащо... Искаш да видиш насилие и виждаш насилие. Роботите нямат воля. Не бива да се противопоставя непреклонността и смирението, а имам чувството, че точно това се случва. Щом някой иска да е безволеви роб, непритежаващ упоритостта и търпението (които са елементи на волята) да постигне каквото и да е, непритежаващ твърдостта и устойчивостта (които също са елементи на волята) да устои и на най-елементарното външно въздействие, добре – свободен е да си търси друг път за който не са необходими споменатите неща. Обаче да се дава оценка на нещо, което не е опитано е недопустимо. Колкото до твърдостта има открита тема за нея. Който иска да си я намери. Има тема и за мекотата. Който иска и нея може да си я намери. Ако някой не може да обхване и двете гледни точки, няма как да постигне пълнота във възгледите си.

Как пък успя да преиначиш всяка моя дума? Направо ти се чудя.

Когато говорим за духовно развитие, то под „въздържание“ мисля, че трябва да се разбира пресичането на всички импулси за действие (физическо, мисловно или емоционално), произтичащи от нисшето его. Това включва всичко, което свързваме с егоизма; това са всички желания и навици, които изискват на всяка цена своето удовлетворяване, което винаги се оказва временно, последвано от ново завръщане на вълната на желанието с нова сила; това са всички изпълващи съзнанието с хаотичност състояния, като страх, раздразнителност, омраза, неспокойствие, гняв и др.; това са всички необмислени, импулсивни или пък въобще ненужни думи и действия. Сигурно има и още, но за това се сещам в момента. За въздържанието се необходими преди всичко силна воля, включваща твърдост, упоритост, непреклонност и постоянство, и будност на съзнанието. Преди няколко дни пуснах откъс от един текст отнасящ се до самовнушението тук, и мисля, че в него са дадени доста полезни практически насоки за справяне с нежеланите процеси протичащи през човешкото съзнание.

Човек може да се осъзнае на различни нива. Представата за „аз“ се определя от нивото на съзнанието, от плана върху който съзнанието е фокусирано. Всеки човек е една индивидуалност – уникална и неповторима. На човека са предопределени безкрайни възможности и величие. В последното не трябва да се търси някакво желание за надмощие, доминиране и превъзходство, защото казаното е валидно за абсолютно всички. Егото, така както първоначално се е разбирало, е изразявало човешката индивидуалност. После то се пренася върху личността, т.е. илюзията за себе си ограничена в отделното физическо въплъщение, идентифицираща се със себецентрираните мисли, желания и амбиции. Оттам и понятието „егоизъм“, като нещо произтичащо от егото, но това е само отражение на истинското Его. Да, в много духовни учения се говори за илюзията за отделност и повечето хора си представят преодоляването й като някакво изчезване на индивидуалното съзнание, на представата за себе си, но всъщност, не мисля, че това отговаря на истината. По-висшето състояние на съзнанието обхваща в себе си по-нисшето, а не го изключва. Човек винаги ще се чувства като специфично, уникално и неповторимо проявление на Божественото и по този начин различен от всичко останало. В същото време човек може да осъзнае, че в основата на всичко съществуващо стои едно и също нещо и външните различия са просто временни (но вечни чрез промяната си) развиващи се форми на проявление на стоящата в основата им единна и безкрайна Божественост. Двете последни изречения не си противоречат и могат да бъдат съгласувани.

Това, че някой те мисли за лош, не означава, че си лош. Аз бих разделил това да си добър от това да си компромисен. Човек винаги трябва да е добър, независимо от ситуацията. Тук проблема е че представата за това как предполага да действаш за да си добър е твърде различна при различните хора. Компромисен трябва да бъдеш единствено в разумните граници. Ако ги нарушиш, вече преставаш да си добър, а ставаш глупав.

Духовните качества са си духовни качества. Тях може да ги притежава в еднаква степен както атеиста, така и вярващия в Бог. Но при аналогично развитие на духовните качества при един атеист и при един вярващ, втория все пак мисля, че ще е в по-добра позиция в живота си в надземните светове, именно заради вярата си.

И атеистът, и вярващия в ада/рая ще се преродят. Законът за кармата ще ги принуди. С мислите си ние си създаваме обкръжението в надземния свят, но не можем да останем там завинаги. Затова казвам, че атеистът ще бъде в по-неблагоприятно положение, защото принципно отрича живота след смъртта.

ГАЙ, 1960 г. – Б. Абрамов

На 29 април 1872 г. В Букурещ се провежда Първото общо събрание на БРЦК. Събранието се произнася за внасяне на единство в революционната дейност. На него се обсъждат и приемат нова програма и устав. Проектоуставът, озаглавен "Нареда на работниците за освобождението на българския народ", е изработен от Васил Левски и утвърждава изградената от него вътрешна революционна организация 1873 г. Атанас Узунов в качеството си на вътрешен апостол пристига в Хасково. Вечерта в дома на учителите Мария и Мирчо Попови се провежда заседание на местния революционен комитет. Решено е хасковският първенец Ставри Примо, известен с гъркоманските си прояви и подозиран в предателство, да бъде убит. 1876 г. Избраният от събранието в Оборище Главен военен съвет на Четвърти революционен окръг провежда заседание в Панагюрище и решава въстанието да се обяви на 1/13 май. 1876 г. Арестуван е Стефан Пешев. Един месец по-късно е обесен в Севлиево. Стефан Пешев е виден деец на националноосвободителното движение. Председател е на местния революционен комитет. Той е главният организатор на Априлското въстание в Севлиевско (1876 г.). 1876 г. Четата на поп Харитон и Бачо Киро е обградена в Дряновския манастир и започва деветдневни отбранителни боеве. 1877 г. Главнокомандващият на Дунавската армия, княз Николай Николаевич, издава заповед за създаване на Българското опълчение. Думата (съветът) на гр. Самара решава да връчи на опълчението специално подготвено знаме, което по-късно става известно като Самарското знаме. "Боят при Стара Загора - спасяването на Самарското знаме" (1909). Художник Петър Морозов (1880-1951) 1912 г. Подписана е военна конвенция към тайния договор за приятелство и съюз между България и Сърбия. 1947 г. Министерският съвет спира опозиционния в. "Свободен народ" заради статия, в която се изразява тревога във връзка с изхранването на населението. Забраната е временна, но на практика се превръща в окончателна. Формалната причина е "отказ на работниците да го печатат", защото "не одобряват" съдържанието на материалите в него. Същият мотив се използва и за спирането на в. "Народно земеделско знаме" през май същата година. 1959 г. Отменят се задължителните държавни доставки на селскостопанска продукция и натуралното заплащане на машинно-тракторните станции (МТС). Установена е система на договорно изкупуване на продукцията. 1962 г. По инициатива на БЗНС в София е проведена Първа международна среща на селските партии. 1979 г. Завършва Първата обща международна конференция по българистика, посветена на 1300-годишнината на българската държава. 1979 г. Учредено е почетното звание "Лауреат на Международна награда "Братя Кирил и Методий". 29 - 30 април 1995 г. Проведена е Седмата национална конференция на СДС, която преизбира Иван Костов за лидер и отменя решението за "чисто минало". Заместници на Костов стават Александър Божков, Васил Гоцев, Надежда Михайлова и Петър Стоянов. 1996 г. Министър-председателят Жан Виденов е на посещение в Австрия. Дипломатическите отношения между България и Република Австрия се установяват през май 1919 г. След присъединяването на Австрия към Германия през 1938 г. те се прекъсват, а на 7 март 1947 г. се възобновяват на ниво легации. През юни 1963 г., след подписване на споразумението за уреждане на въпросите с австрийското имущество в България, дипломатическите представителства на двете страни са издигнати в ранг посолства. Българо-австрийските отношения като цяло са традиционно приятелски и не са обременени от сложно историческо наследство. Родени: 1879 г. Д-р Александър Ангелов Гиргинов – общественик, политик, публицист, държавник. Един от ръководителите на Демократическата партия. Завършва право в Лайпциг. Работи като адвокат в София. През 1931-1943 г. е министър на финансите, по-късно на вътрешните работи в кабинетите на Ал. Малинов и Н. Мушанов. През септември 1944 г. е министър на финансите в правителството на К. Муравиев. Осъден е от т. нар. Народен съд, умира на 1 ноември 1953 г. в концентрационен лагер. Присъдата е отменена през 1996 г. Автор е на трудове по право. 1926 г. Владимир Свинтила (псевдоним на Владимир Георгиев Николов) - писател и литературен критик, публицист, журналист и преводач. През 1952 г. завършва право в СУ “ Св. Климент Охридски”. Работи като редактор във в-к “Народна култура” (1957-1959 г.), в издателство “Български художник” (1960-1964 г.), във в-к “София-нюз” (1969-1971 г.), зам.-главен редактор във в-к “Софийска правда” (1974-1977 г.). През 1964-1969 г. е драматург в Театъра на въоръжените сили. Владимир Свинтила сътрудничи с литературнокритически и публицистични статии, рецензии, есета и студии на български и чужди вестници и списания - “Сенчъри” и “Таймс в Индия” (Индия), “Унидад” (Перу), “Нева” и “Всесвит” (СССР), “Ревиста джеографика универсал” (Бразилия), “Тайди” (Финландия), “Бюлетин на ЮНЕСКО” (Париж) и др. Пише по проблеми на изобразителното изкуство, театъра, киното, литературата, преводаческото изкуство. Основната част от публицистичното му творчество е посветена на български национални традиции, на народознанието и народопсихологията. Автор е на пиесата “Прометей в Кипър” (1960 г.), на сценарии на изкуствоведски филми (“Изкуството на Сиена”, “Българска народна керамика”, “Златьо Бояджиев в Пиринския край” и др.). Превежда стихове, проза и драми от италиански, френски, испански, английски, немски, старогръцки и латински език. Автор е на съчиненията “Асен Грозев” (1964 г.), “Васил Бараков” (1965 г.), “Андрей Николов” (1969 г.), “Борис Ангелушев” (1969 г.), “Веселин Стайков” (1970 г.), “Васил Захариев” (1972 г.), “От светкавици озарени” (1975 г.), “Владимир Димитров - Майстора” (1977 г.), “Длета и ружи. Разказ за занаятите” (1977 г.), “История на Самоковската иконописна школа” (1979 г.), “Лицето на Горгоната” (1992 г.), мемоари и др Починали: 1760 г. Партений Павлович - книжовник. Учи в родния си град и в Букурещ. Посещава Италия. През 1720 г. приема монашески сан и се установява в Сремски Карловци. През 1751 г. е ръкоположен за епископ от архиепископ Павел Ненадович. Високообразован, владее няколко езика - сръбски, гръцки, румънски, латински, немски, турски. Превежда от гръцки език требник, литургия на апостол Яков, ода за второто Христово пришествие, тропар и кондика на мъченика Стефан от Херцеговина. Автор е на няколко обширни автобиографични приписки по ръкописни и печатни български и гръцки книги. Създава първата автобиография в южнославянски литератури, която отразява личността на нов тип книжовник. Запазени са писмата му, писани на черковнославянски език. Две от тях са адресирани до императрица Елисавета Петровна и руския Св. Синод. В тях са изразени общи за балканските народи настроения - любов към Русия, вяра в нейната освободителна мисия. 1882 г. Димитър Поптенев Енчев - възрожденски учител, просветен и читалищен деец. Учи във Военномедицинската академия в Цариград, през 1866 г. завършва Историко-филологическия факултет на Киевския университет. Учителства в Габрово и Русе. Поддържа връзки с революционни дейци и след самоубийството на А. Кънчев в Русе е принуден да напусне града. Димитър Поптенев Енчев е руски вицеконсул в Мостар, Босна, учител в Търново, по време на Руско-турската война (1877-1878 г.) в Силистра. Участва в Учредителното събрание в Търново. След Освобождението е окръжен управител във Варна и Севлиево. Димитър Енчев е кмет на Силистра. Автор е на публицистични материали в периодичния печат, преводач и съставител на учебна литература. 1935 г. Владимир Димитров Моллов - обществен и държавен деец, юрист, действителен член на БАН (1906 г.), член на Международната дипломатическа академия в Париж. През 1894 г. следва право в Московския университет, специализира в Париж (1896-1897 г.), в Хале и Лайпциг (1897-1898 г.), във Виена и Торино (1898-1899 г.). Преподавател е във Висшето училище в София (дн. СУ “Св. Климент Охридски”). През 1904-1908 г. е извънреден професор. През 1905-1906 г. е декан на Юридическия факултет в СУ ”Св. Климент Охридски”. От 1907 г. до 1932 г. е секретар на Философско-обществения клон на БКД и БАН. От 1908 г. до 1934 г. е депутат. През 1910-1916 г. е министър на народното просвещение. От 1926-1931 г. е министър на железниците, пощите и телеграфите. Той сключва Бежанския заем (1926 г.), Стабилизационния заем и спогодбата Моллов - Кафандарис (1927 г.). Автор е на трудовете “Правната основа в углавната давност” (1898), “Българско наказателно съдопроизводство с решенията на В. К. съд” (1927) и др. Дарител е на БАН. 1957 г. Продан Стоянов Таракчиев - офицер, полковник. Един от първите български летци и създатели на българска военна авиация. През 1908 г. завършва Военното училище в София и служи като офицер в 11. Сливенски пехотен полк. Участва в Балкански войни (1912-1913 г.) като летец-наблюдател. На 16 октомври 1912 г., заедно с пилота Радул Милков извършва боен полет със самолет над гара Караагач и хвърля позиви и ръчни бомби над турските позиции. Завършва въздухоплавателна школа в гр. Гатчина (Русия). По време на Първата световна война служи в Първо аеропланно отделение (1915-1918 г.). След войната е началник на Аеропланното училище. 1961 г. Константин Георгиев Щъркелов - художник, живописец. През 1908 г. учи в Русия. През 1915 г. завършва Държавна художествена академия в София при проф. Ив. Мърквичка . Рисува пейзажи и цветя предимно с акварел, като създава свой маниер в тази област. Между най-добрите творби на Щъркелов са пейзажите му от Рила, Пирин, от София и от Търново. Още като студент през 1911 г. урежда самостоятелна изложба, която му донася голям успех. Творчеството му е популярно сред широк кръг почитатели. Рисува предимно пейзажи, в които умело си служи с ефектите на светлината, като придава мекота и финес на формите, чистота и прозрачност на багрите.

Мисъл на деня – 29 април 2009 г. Какво прави затвореният човек? Той се е индивидуализирал, мисли само за себе си и очаква щастие. Щастието не влиза в затворени езера. То отива там, дето душите се обменят, дето езерата се втичат и изтичат. Бог прониква от най-малкото същество до най-голямото. Той не се ограничава и не оставя да Го ограничават. Той е лъч, който прониква всичко живо. Ако виждаш този лъч, ти си на прав път. Из Трите родословия, УС, 22 септември 1935 г.

Хората търсят какво ли не. В търговските отношения трябва да се съобразяваш с това, но при духовното развитие, то е по-скоро нещо, което те задържа по пътя. Значимостта на едно умение не е задължително да върви ръка за ръка с признаването му от страна на другите.

Правилото разбира се е добро, но не е лесно за реализиране. Нужна е доста рутина и проницателност, за да могат да се предвидят последствията от нашите желания; влиянието, което ще окажат върху нас и върху околните. Освен това е необходима способност за безпристрастно самонаблюдение и непредубеденост в оценяването на желанията. Необходима е и постоянна будност на съзнанието, защото приспаното съзнание лесно може да бъде отклонено от това да филтрира желанията според резултата, който носят и просто да се остави да се носи от тяхното течение, унесено от фалшивото усещане за временна задоволеност, без да мисли за последствията, които ще последват. „Добре е да се преразгледат собствените мисли в аспекта на далечното бъдеще, представяйки си ги израснали до своя логически завършек. И доброто, и злото на всяка проявена мисъл ще бъде видимо тогава в целия му обем. Така ще бъде по-лесно и да се отхвърли ненужната мисъл.“ (ГАЙ, т.1. – Б. Абрамов)

Самият талант не мисля, че може да се предаде по наследство, но по наследство могат да се предадат някои черти спомагащи за разкриването на таланта. Примерно един пианист с къси пръсти ще бъда в доста по-неизгодна позиция, отколкото пианист с дълги пръсти, затова и човек, ако трябва да развие музикалния си талант в дадено прераждане, вероятно ще се роди от родители, които генетически ще му осигурят подходящи ръце. Значи наследствения фактор присъства, но не е първостепенен. Както казваш, душите със сходни дарби се прераждат заедно, защото интересът на родителите в дадена област до голяма степен може да гарантира, че и децата ще имат условия да се развият в същата област. Децата, особено в най-ранна възраст се учат до голяма степен подражавайки на родителите си, и ако родителя не изолира децата от музикалните си занимания и интереси, то е много вероятно в тях да бъде пробуден интерес към музиката. Подобното привлича подобното. Дете с музикален талант може да се роди и при немузикални родители, но това ще е до голяма степен кармически създадена пречка. Да не се забравя, че човек е нужно да се развива в множество насоки, а не само в една, примерно музикално и достигналия музикална гениалност в определен живот да бъде „спънат“ в музикално отношение (в смисъл да не му бъдат предоставени подходящи условия) за да може да насочи усилията си за развитие и в други посоки. Всяка човешка мисъл поражда верига от следствия и чрез това човек сам си създава всички награди и наказания. Човек е на земята за да се развива, да развие качества и способности, които да използва в подкрепа на духовното развитие – своето и на останалите хора. Музиката примерно е средство за развитие на такива духовни качества, но сама по себе си не може да бъде цел на човешкия живот от духовна гледна точка.

Според мене, всички възможности за развитие на човечеството в бъдещето минават през глобализацията. За съжаление, в процесите които се наблюдават в настоящето, липсва духовността като основа или ако не липсва съвсем, тя е съвсем слабо присъстваща. Но всичко това като че ли е очаквано. Глобализацията не може да бъде заобиколена и глобализирането на материално-ориентираното човечеството е преди всичко с материална насоченост. Това не е истинското духовно глобализиране, а негова карикатура при която глобализирайки се хората продължават да се водят от собствените си лични и егоистични амбиции, и самото глобализиране се извършва в името на по-лесното осъществяване на тези амбиции.

Свободата, която е власт не е его-атрибут, но нисшето его я превръща в зависимост и ограничение. Човек може да има власт и без да е егоцентричен и да се обвързват двете неща е некоректно. Всъщност дори и при неегоистичното властване човек се ограничава, защото да управляваш означава да се пожертваш за това, което управляваш, но това е доброволно и контролирано самоограничение и няма нищо общо със зависимостта и оковите на егоистичното управление.

С този подпис, дето пишеш за ада не си ли противоречиш? И щом обичаш смъртта повече отколкото хората, защо очакваш хората да те обичат?

Нисшето его се заблуждава че управлява, докато в действителност е зависимо от обекта на управление. Да управляваш означава да си независим от това, което управляваш. Това не бива да се разбира, че трябва задължително да караш нещо или някой да ти се подчинява, но означава че това е във способностите си, които сам решаваш дали и как ще използваш. Свободата е власт. Примерно за каква свобода може да говорим, ако нямаш власт и контрол над мислите си или желанията си? Не знам защо трябва да се противопоставя духовното развитие и властта. С духовното развитие се увеличава сферата на влияние, разбира се това върви ръка за ръка с отговорността.

Вярата може да те мотивира да направиш опит, дори и да знаеш, че може да е неуспешен. „Открих още един вариант, който не действа“ също не е резултат от съмнението, а от знанието резултат от приложен опит. Не съмнението кара човек да опитва нещата, а желанието да научи истината, жаждата за знание.

Абсолютната свобода е утопия. Тя предполага да имаш абсолютен контрол над всичко съществуващо, власт над всички проявени сили в природата, вкл. над природните/Божетсвените закони. Ако допуснем, че някой има абсолютна свобода, то това задължително означава, че свободата на всички останали ще бъде ограничена.

Вярата не е да повярваш, без да видиш. Вяра е да знаеш, че можеш дори и наглед невъзможното. Това последното не трябва да се бърка със самоувереността. Вярващия не разчита единствено на себе си, но на Космичните закони, на Божествената йерархия, която винаги е зад всяко действие хармониращо с Божествения замисъл. Вярата и знанието често се противопоставят, но в действителност вяра без знание не може да има. Вярата е да виждаш възможността, там където невярващите не могат да я видят. Доверието винаги е отношение към друг човек, упование на неговото знание и способности.

Аз си мисля, че хората не трябва да се съмняват. Съмнявайки се, човек ограничава възможностите си. Освен това съмнявайки се човек понижава значително своите вибрации, настроение и сила. Критика – да, но съмнението е нещо корено различно. Словосъчетанието съмнение-светлина за мен е лишено от смисъл.

Будистите са много далеч от атеизма. Те търсят вечната и неизменна същност стояща в основата на всичко съществуващо и променящо се. Те вярват и в надземните реалности. Те просто не определят Бог, като някаква самосъзнателна същност, т.е. не я оприличават и принизяват до подобие на човека. Будистката представа за същността на нещата всъщност в някои отношения е много по-чиста, по-близка до истината, отколкото представите за Бог на останалите религии.

Дори и да не вярваш в прераждането все пак вярваш в живота след смъртта. Разбира се, че такъв човек отново ще се прероди, дори и докато е в надземните светове да си мисли че няма да се преражда. Иначе да, има значение степента на вярването, както и степента на развитие на съзнанието, защото един човек с недостатъчно развито съзнание, ум и интелигентност няма как да е напълно съзнателен във висшите светове, колкото и да вярва в съществуването им. Обратно, един високо морален и интелигентен човек, който не вярва в живота след смъртта поне за известен период ще изпадне в състояние отговарящо на това неверие и ще пребивава в него, докато енергията поддържаща това неверие не се изчерпи. Човек трябва да изчерпи всички енергии, които е породил. Човек ще пребивава в такива сфери където енергиите поддържащи егоистичните му желания, вярванията му, навиците ще бъдат изчерпани, държейки междувременно човека в плен.

Защо трябва да поставяме Бог извън разумните обяснения? Той е част от тях. Всъщност е в основата им (тук разбира се е от значение кой какъв смисъл влага в думата „Бог“). От материална гледна точка примерно не може да се обясни способността за избор. От материална гледна точка, изборът би трябвало винаги да е предопределен, т.е. да не съществува. Материята ограничава избора, но изборът ни се дарява от Духа. Той е инструмент чрез който Духът оказва въздействието си върху материята. Как да няма значение дали човек вярва? Човек може да вярва и пак да не действа за личната си изгода. Неверието е много страшно нещо. Да не вярваш примерно в живота след смъртта е равносилно да го отричаш. Това от своя страна прекъсва всички възможности на човека за съзнателен живот след неговата смърт, т.е. той почти сигурно ще изпадне в безсъзнателно сънно състояние. Там всеки си създава обкръжение според основната насока на своята мисъл, която е поддържал през живота си. Промяната на тази насока е стотици пъти по-трудно да се осъществи в надземния свят отколкото на земята или с други думи е почти невъзможно. Това всичкото го казвам за да се разбере, че отрицателните следствия от неверието са повече и по-дълбоки от положителните следствия породени от безкористната постъпка. Нужно е постигането на безкористност съчетана с вяра. Нищо друго не върши работа. Вярата е творческа сила, основана на знанието. За съжаление последното остава недостатъчно разбрано от повечето хора. Да отричаш духовното начало, означава да се ограничаваш изцяло в материалното. Да, пак можеш да бъдеш човек с множество положителни качества, с висока култура и морал, но дългосрочната перспектива за развитие, духовната цел, надхвърляща обикновеното човешко ежедневие липсва. Материално ориентираното съзнание търси състояние на покой, на мир, не на развитие. Такъв човек е морален защото това му дава вътрешен мир. За него да помогнеш на другия също се изразява в това да му помогнеш да постигне състояние на покой, на вътрешно удовлетворение, а не да му помогнеш да се развива (което може да означава да нарушиш покоя му). Гледната точка при материално ориентирания и при духовно ориентирания е с корено различна основа.