Станимир

Не само водещ, а и същностен. И не касае само човешкото същество, а тотално света, в който то живее. Алтруизмът е в същия този свят като някаккъв вид баланс. Следователно няма как да промени същността на света. Да, нещо, чиято проекция е алтруизма може да промени света. Но не и самия алтруизъм. За мене същността винаги е Божествена. Егоизмът е само обвивка, скриваща Божествеността. Той е само външния вид, видимото на повърхността, едно временно, частично и изкривено проявление на Божествената същност. В това отношение алтруизма е далеч по-пълно проявлението на Божественото, но не твърдя, че е съвсем пълно. Все пак на съвременното ниво на развитие на човечеството едва ли трябва да се опитваме да разберем в какво се състоят степените надхвърлящи алтруизма. Не мога да приема алтруизма като баланс на егоизма. Равновесието се поддържа от космичните закони. Човек може да поддържа равновесие в действията (мислите, желанията си), както правят съществата с високо духовно развитие и по този начин действайки в съгласие с космичните закони, последните няма какво да уравновесяват. Но егоистите нарушавайки равновесието, предизвикват ответна реакция от страна на космичните закони и привличат към себе си последствия, които да възстановят нарушеното равновесие.

Всичко съществува за сметка на нещо друго, когато водещ е егоизма. А в настоящето егоизмът е водещ. Кой е казал, че алтруизмът е преобладаващ в съзнанието на масите? Разбира се, че в света, който ни заобикаля егоизмът все още е на преден план. Нали именно това се стремим да променим, основно чрез промяна в нас самите и чрез личния си пример? Колкото и нарушено да е едно равновесие, законът за кармата ще го възстанови. Разбира се по-добре е това да не се налага.

Вземаш изречението вън от контекста. Основното е вниманието да се насочи към мисълта която желаем да утвърдим и това е пределно ясно от казаното от мен. Така пресичането на нежеланата мисъл ще стане естествено, но ние в действителност ще сме направили нещо много повече, ние ще сме я лишили от сила, която е отишла в противоположна посока.

Не, не прекъсвам връзката между егоиста и алтруиста. Това са етапи в развитието на човека, всеки включващ предходния. Прехода от егоизъм към алтруизъм разбира се не може да стане отведнъж. Това многократно съм го посочвал. Но човек трябва да постави алтруизма като цел, като идеал, да си определи възходяща посока на движение. В крайна сметка нали именно движението е важно? Това го писах под мнение на Венци, а не под твое. Ти наистина не си разглеждала алтруизма-егоизма като даване-получаване. Заключението ти в този случай се явява неоснователно. Защо да преобладава вземането? Дори и при егоизма, където разбира се егоистът се стреми основно към получаване, законът за кармата възвръща равновесието.

Изпитаните неща дават изпитани резултати. Отхвърлям именно тях. Изпитах ги достатъчно. Не ми се изпитват повече. Не ти се иска алтруизма да е на другия край на егоизма и те разбирам. Това има много лица, и все неприятни. така излиза, че борбата с престъпността е взаимно обусловена с престъпността. Борбата за мир е взаимнообусловена с подпалването на война. Борбата за здраве е взаимнообусловена със заговор против здравето. Гадно е и неприемливо. Затова ти казвам да гледаш. Явно, аз като ти казвам, че е така, това не ти звучи достоверно. Предполагам, ча като го откриеш сам, все пак ще се убедиш. Видял ли си някъде алтруизъм без егоизъм? Щом посочваш, че нещо е погрешно, трябва да предоставиш вярна алтернатива или да замълчиш. Другото не води до никъде. Или тебе последното не те интересува; достатъчно ти е да си кажеш приказката. Неприятните неща ни най-малко не ме плашат и по никакъв начин не се опитвам да избягам от съществуването им. Опитвам се да постигна независимост от тях, да ги преодолея, надскоча и да постигна равновесие в тази позицията. Даже, въпреки че не мога реално да го почувствам с пълна сила, не умствено ниво зная, че те са възможност за развитието ми без която последното е невъзможно. Алтруизъм без егоизъм не съм видял. Всяко стъпало е основа на последващото. Без него, следващото стъпало на какво ще стои?

Да, разбира се че при мене егото ми пречи да виждам. Как не се сетих? Ти от позицията на отхвърлил егото ли говориш? Ако не, то не можеш да си сигурен аз от каква позиция говоря. Разглеждането на алтруизма-егоизма като даване-получаване е непълно и неточно. При двете самата основа се различава. Егоистът поставя себе си в основата на всичко: и на даването, и на получаването. Алтруистът поставя себе си в равна позиция с останалите. Алтруистът може да прави известни жертви за другите, но не се поставя на по-ниско равнище от тях, нито на по-високо.

Твоят подход наистина работи добре. Но в краткосрочен план. В дългосрочен план откриваме, че истинаската битка с Чудо Юдо не е като му режем главите, а те после пак да израстат и ние пак да режем, защото така само играем играта на Чудо Юдо. Но пък ако имаме нужда от тренировъчен процес- чудесно! Имаме безсмъртен спаринг- партньор! Пак използваш неправилна аналогия. Кой говори за рязане на глави? По-скоро може да се направи аналогия с гладна смърт. Подхранвайки желаните от нас мисли и желания, ние лишаваме от енергия тяхната противоположност. Всъщност ние дори не задържаме вниманието си върху нежеланото. И както винаги не си в състояние да предложиш абсолютно никаква алтернатива на това, което отричаш.

Съгласна съм напълно с теб, в случай, че става дума за първоначалност, заложеност. Понеже по плодовете се познавало, плодовете на сегашната човешка личност не са далеч, а само нямат нищо общо с тази заложеност, с този потенциал. Достатъчно е да се огледаме около себе си. Може и в себе си, но там има доста силни задръжки и защитни механизми. Излез от двореца, принце, и ще откриеш, че има и страдание, и смърт и като се правим, че ги няма, те някак не изчезват. Човешкият алтруизъм е само другото лице на човешкият егоизъм. И не би ги имало и двете, ако го нямаше егото- Аз-ът. Няма смисъл да спорим дали северният полюс на магнита е по- добър, или южният. Просто трябва да спрем този ток и да няма нито северен, нито южен магнитен полюс. Но ако не искаме да спираме никакъв ток- ще си тече. И ще има и двата полюса. Не ги защитавай. Не защитавай и този избор. Той си е твой. И никой не бива пък да го напада, защото нападението е другото лице на защитата! Само мисли, че има и други възможности. Само гледай. Казваш, че има и други възможности, но не можеш да ги посочиш. Както винаги предпочиташ да отхвърляш, без да утвърждаваш нищо в замяна. А аз посочвам изпитани неща и знам, че по отношение на сегашната позиция на човечеството имат положителен ефект. Като казвам противоположност аналогията със северния и южния полюс не е правилна. Не може да се приравняват егоизма и алтруизма и да се съпоставят с южния и северния полюс. Алтруизмът включва грижата за себе си, но я надхвърля, включвайки и останалите единици съзнание. Какви северни, какви южни полюси?

Размишлявайки върху темата се сещам за кабала, където първото има на Бог е Ехие или „Аз съм“. Хората често попадат в капана да свързват аза с егоизма и да го противопоставят на цялото, на единността на всичко съществуващо. Това е защото хората познават основно егоистичното проявление на аза (самите те са на това ниво) и не отчитат, че то съвсем не отразява точно истинската същност на аза и азът далеч не се изчерпва само с това. В основата на усещането за „аз“ е Божествената искра, която въпреки че е индивидуална и представлява отделна същност, все пак е едно с всичко съществуващо, неотделима от него и безкрайна. Азът може да бъде егоистичен, но същия аз може да бъде алтруистичен. Алтруизмът също е част от аза, а не нещо отделно от него, част от някакъв предполагаем не-аз. Не може да се отнася всичко отрицателно към аза, а всичко духовно и положително да се твърди, че не присъства в него. Всичко присъства в човека, а „аз“ е просто думата с която човек нарича самият себе си, така както се осъзнава. Ако се осъзнава като егоист, то и в „аз“ ще влага егоизъм; ако се осъзнава като душа, то в „аз“ ще влага качествата на душата; ако се осъзнава като Божествена искра, то в „аз“ ще влага цялото Божествено съвършенство.

Според мен, ако променим мисленето си, а не нещо друго, което обхваща, или определя мисленето", само ще си мислим за промени. Нека не се заблуждаваме, че промяната на мисленето става лесно. Едни и същи мисли, поддържани в продължение на хилядолетия не е лесно да бъдат заменени с други. Но нека не се залъгваме, че това е невъзможно. Възможно е, и е по силите на хората. Разбира се не трябва да се очакват бързи резултати. Новият мисловен модел не може да се наложи отведнъж. В началото той ще е на преден план в съзнанието за кратки периоди, които постепенно ще учестяват и ще нарастват по продължителност, а времето, което отделяме на старите мисловни модели ще намалява и влиянието им ще отслабва. Успоредно и благодарение на този процес човек усилва волята си и будността на съзнанието си. Затова че ако в началото се чувстваме безсилни да променим потока на мисленето си, то с всеки следващ опит, нашата сила ще се увеличава. Ако в началото често унесени в ежедневния живот, забравяме за духовното си развитие и приспани от събитията от деня забравяме за новия модел на мислене, който желаем да си наложим и се връщаме към стария, то след поредица от привидни неуспехи и провали, нашата способност да останем будни и концентрирани ще нарасне. По този начин ще можем да държим духовното в основата на живота си все по-често и продължително, докато накрая достигнем до състояние никога да не се сваляме погледа си от него. Тогава старото просто няма да приковава вниманието ни. Една отрицателна мисъл, желание или навик могат да бъдат победени не с пряка борба срещу тях, а единствено като подсилим нейната противоположност. Нужно е да се изчака подходящия момент, когато въпросната мисъл, желание или навик не тормозят съзнанието ни. Такъв момент винаги съществува, защото енергията поддържаща мисълта (желанието, навика) жива не е неизчерпаема и тя изплува в съзнанието на човека само след като е придобила достатъчно сила за да се прояви, след което отново се оттегля на заден план, трупайки нова сила и чакайки новото си проявление. Точно в тези моменти когато мисълта (желанието, навика) са на заден план е най-подходящия момент да наложим чрез силата на мисълта и волята си нейната противоположност. Необходимо е просто в мълчание, спокойствие и равновесие да насочим мисълта си в утвърждаване на желания от нас мисловен модел. Например ако често през деня изпитваме раздразнителност, продиктувана от най-незначителни неща, можем да си наложим спокойствие, като си внушим когато настъпи ситуация при която в нас започва да се надига вълна на раздразнение, нашето внимание да не се поддаде на тази вълна, а да си спомним за нейната безсмисленост и да си наложим спокойствие. Пресичането е необходимо да стане още в зародиш, когато усетим първите признаци на нежеланата мисъл (навик, желание), в случая раздразнение. След това обикновено е късно. Но дори и да изтървем момента, не трябва да се отчайваме, а просто да продължим напред. В следващия момент на покой можем да продължим с налагането на желания модел на мислене. Дори и да нямаме силата да наложим един мисловен модел отведнъж, мисълта се акумулира в пространството и с постоянство ще успеем.

Все пак формите е необходимо да изразяват в максимално-възможна степен смисъла. Нали именно чрез формата се стремим да покажем вложения смисъл на другия? Да, при развито интуитивно разбиране, формите добиват все по-малко значение, но без това разбиране, формите са незаменими. Не, волята е нещо много над астрала и кръвта ни. Волята е свободата, възможността и способността ни за избор и за осъществяването на този избор. Волята определя дали ще обичаме или не, волята определя дали и какво ще желаем, волята определя каква ще е насоката на мисълта ни, волята определя какво ще кажем или какво ще направим. Волята е количеството сила, която можем да приложим в избраната от нас посока за да постигнем желаните резултати. Волята е способността ни да управляваме процесите протичащи в нашия микрокосмос, както и способността ни да поддържаме позиция на хармонични отношения с нашето обкръжение. Волята е способността ни да управляваме материята във всички нейни форми на проявление, разбира се без да я владеем и без тя да владее нас, ако говорим за духовно развит човек. Волята всъщност е нещо много повече от току-що казаното.

Нека говорим за духовно развитие, а не за изкривените представи, които многото хора имат за него. Докато „духовното развитие“ е желание и егоизъм, то не е духовно развитие. Духовното развитие на първо място е стремеж и действия за възпитаване и развитие на надличностните (неегоистични) човешки качества и способности (тези, корена на които е в човешката душа), което води като следствие до преодоляване на егоизма и на егоистичните и преходни желания. Стремежът не е желание. Но е върно, че в основата на стремежа може да стои желание. Стремежът е свързан с волята, докато желанието е свързано с астрала. Добре е да се поразсъждава и да се различат точно границите и обхвата на желанието, стремежа, амбицията, намерението и мотива, и зависимостта между тях.

„Човек се е изгубил за Бога“. Аз пък казвам, че причината е в Бога. Ако едно дете, все още неспособно да разсъждава разумно, да взема самостоятелни решения, да носи отговорност и грижи за себе си се изгуби, чия е отговорността: негова или на родителите? Всъщност дали „изгубването“ не е част от пътя? Ако нямаше „изгубване“, ако бяхме останали с Бога, то тогава за къде щяхме да пътуваме?

Ще си продължа разсъжденията от снощи, тъй като късно през нощта обикновено избягвам да се натоварвам прекалено много и оставих мнението недовършено. Та като говорим за една обхватна промяна, отнасяща се за цялото човечество, тя разбира се не е по силите на отделния човек. Но когато се комбинират и съберат в едно влиянията на една група от хора и ако тази група е добре организирана и в синхрон (по между си и с Космичните закони), то тази група дори и да обхваща една малка част от всички хора, е способна да предизвика промяна в цялото човечество и социално устройство, която ще повлече и останалите хора. Всъщност на икономически план примерно това се осъществява и в момента, защото една малка част от хората определят икономическото състояние засягащо абсолютно всички хора. Но в случая аз говоря за духовно влияние и промяна. Принципа разбира се е същия, като различна е само формата му на проявление. Глобална духовна промяна може да се осъществи единствено ако определен брой хора, всеки от тях с достатъчно широко духовно влияние обединят стремежите си в една обща посока и по този начин обхванат цялото човечество. С това свободата на хората, които като част от цялото са обект на влиянието няма да се наруши. За тях просто ще стане по-лесно да осъществят духовна промяна вътре в себе си, но решението за това пак ще си остане тяхно и ще им се наложи да положат известни усилия. С нарастването на броя на осъществилите известна духовна трансформация в себе си, тази трансформация ще става все по-лесна и за останалите хора, които още не са я осъществили. Цялата тематика може да се усложни ако се включат влиянията черната ложа, на Духовните Учители и други по-висши същества (част от които се разглеждат от астрологията), достигайки до Бог, но за всичко това нещата трябва да бъдат усетени интуитивно, защото са извън възможностите на конкретния ум.

„Сега някой ще възрази: „Ама туй е егоистично!“ Ами че кое не е егоистично в света? Кои неща не са егоистични? Някой казва: „Всичко е егоистично“. Не е тъй. В егоизма има две страни: има егоизъм по възходяща степен, има егоизъм по низходяща степен. И нека разберем тази дума, тя си има своята добра страна. Да съзнаваш, че си едно разумно същество, изпратено на земята да извърши волята Божия, че са ти дадени известни сили, известни способности, известни богатства, с които да разполагаш, туй състояние у тебе го наричат личност. Сега мога да го обясня. Ако вие изпълните вашата длъжност по най-благороден начин, да услужите на вашия ближен, както е в реда на нещата, ние казваме, че вие сте една благородна личност, едно благородно „аз“, едно благородно „его“. Ако обаче вие служите само на себе си, ние, във втория случай, наричаме такъв човек „егоист“, човек, който се е превърнал в молец.“ Из Колко пъти да прощаваме?, НБ, 27 януари 1924 г. „Слѣдователно, ако се съединятъ тия два полюса – умътъ, който е почва за човѣшката мисъль, и сърдцето, което е почва за човѣшкитѣ чувства, ще се образува човѣшката душа, или съзнателното човѣшко его.“ Из Плодътъ на дървото, НБ, 28 юни 1925 г. „Е, какво разбирате под думата „аз“? Щом речем да обясним този „аз“, той се стопява, както снега, и нищо не остава от него в ръцете ни. Когато се каже „аз“, някои го заместват с думата „его“. Всъщност думата „аз“ съществува ли в света? Всеки казва: „аз, аз“. „Аз“ се явява, когато човек почва да мисли, когато човек почва да се отделя от другите хора. Това „аз“ значи: „Аз, номер 1, аз, който започвам да мисля, аз съм“. Това „аз“ съвременната наука го употребява във философията, а ние ще вземем „аз“-ът, ще го заместим с живата, съзнателна, самосъзнателна човешка душа, защото душата е една определена единица вътре в природата и тя съществува. Тя съществува и е извънка времето и пространството, както и във времето и пространството.“ Из Който има уши, НБ, 1 ноември 1923 г.

Може би степента в която хората на земята като цяло проявяват в живота си Божественото в себе си. Това е степента в която успяват да изразят Божествената си същност.

По-скоро заместването им с импулсите произтичащи от душата. Например раздразнителността се замества от спокойствие. Нисшето его е отражение на душата. То е средство за нейното проявление и в този смисъл трябва да се приеме и овладее, но водещите импулси трябва да идват от душата, тя да контролира мислите, емоциите и физическото тяло, а не те нея. В това се състои и въздържанието. Когато яздиш кон, ти определяш посоката на движение, а не се оставяш конят да те води.

Според мене всеки човек си има определена сфера на влияние в зависимост от достигнатото ниво на развитие. Освен това в рамките на своя микрокосмос човек има най-голяма власт и колкото повече се увеличава радиуса на сферата на влияние, толкова силата на влиянието намалява. Същото може да се отнесе и към отдалечеността във времето или пък разстоянието (в буквален и преносен смисъл). Също трябва да се прави разлика между материално, емоционално, умствено и духовно влияние.

На 2 Май: През 907 г. умира княз Борис І. Датата на смъртта му е отбелязана в прeписка в сборника “Словата срещу арианите” на Анастасий Александрийски, преведен от Константин Преславски и преписан от Тудор Доксов, племенник на покойния владетел. Княз Борис приобщава българите към християнството, организира изграждането на българската църковна йерархия, създава условия за развитие и разпространение на делото на славянските първоучители св. св. Кирил и Методий и техните ученици, в резултат на което България се превръща в третия (след Константинопол и Рим) духовен център на средновековна Европа. Най-категорична оценка за неговата личност и дело е канонизирането му от Българската, Византийската и Римската църква. През 1736 г. подкрепяна от Франция, Османската империя официално обявява война на Русия. Бойните действия се водят с променлив успех. Първоначално русите овладяват Азов и проникват на п-в Крим, но през юли-август руските отряди се изтеглят към р. Днепър. През това време султанът разпорежда на великия везир Мехмед паша да съсредоточи войските си в района на Силистра, откъдето да се подготви контранастъпление. През 1869 г. Любен Каравелов пристига в Букурещ. През 1872 г. се провежда трето заседание на Общото събрание на БРЦК. Продължават дискусиите по програмните документи на комитета. Българският революционен централен комитет е организация на българското националнореволюционно движение, създадена в Букурещ с цел да пропагандира революционните идеи и да окаже съдействие за политическа и идейна подготовка на българската национална революция. През 1908 г. от 2 до 4 май се провежда първият конгрес на Съюза на запасните офицери. Участие взимат 34 делегати от 11 клуба. Пръв председател е о. з. ген. Рачо Петров. От 15 август орган на съюза е в. "Военен глас" . През 1925 г. е публикуван Закон за жандармерията - самостоятелна структура към Военното министерство в състав от 6800 души. През 1956 г. е подписан протокол за стокообмен с Гърция. През 1996 г. генералният секретар на НАТО Хавиер Солана води преговори в България за засилване на диалога с НАТО. Родени: През 1945 г. - Йосиф Стефанов Сърчаджиев - български драматичен и филмов актьор. Завършва ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) през 1969 г. Работи в театрите в Сливен (1969-1970 г.), Кюстендил (1971-1972 г.), СИФ “Бояна” (1972-1973 г.); член на НСРТ (до 2001 г.). Дългогодишен титуляр (от 1973 г.) на Военния театър: “Животът е сън”, “В очакване на Годо”, “Дванадесета нощ”, “Ромео и Жулиета”, “Случка в зоопарка”, “Дивата патица”, “Чудаци”, “Иванов”, “Наградата” и др. Работи активно в телевизията: “Лисичета” (1975 г.), “Над морското равнище” (1977 г.), “Макбет” (1977 г.), “Стъклената менажерия” (1977 г.), “Иванко” (1978 г.), “Змейова сватба” (1984 г.), “Съединението” (1985 г.) и др. Филмография: “Хроника на чувствата” (1962 г.), “Мъже в командировка” (1969 г.), “Черните ангели” (1970 г.), “Глутницата” (1972 г.), “Вятърът на пътешествията” (1972 г.), “Нона” (1973 г.), “Спомен” (1974 г.), “Вината” (1976 г.), “Насрещно движение” (1978 г.), “Хан Аспарух” (1981 г.), “Константин Философ” (1983-1986 г.), “Време разделно” (1988 г.), “Жребият” (1993 г.), “Фатална нежност” (1993 г.), “С тебешир и въглен” ( 1994 г.), “Версенжеторикс” (1999 г.), “Големите игри” (1999 г.), “Поручик Бенц” (2002 г.), “Последно кино” (2002 г.). През 1950 г. - Вячеслав Кушев - български композитор. Завършва композиция в БДК. Създава камерна и симфонична музика, хорови и детски песни, музика за телевизионни спектакли. В естрадата дебютира през 1983 г. с песента “Пътуване” (в изпълнение на О. Горанов). Негови песни изпълняват “Домино”, Кр. Димитрова, Ст. Оникян и др. Починали: През 1926 г. -Цанко Церковски (псевдоним на Цанко Генов Бакалов) - български книжовник, педагог, писател. Работи като учител в с. Бей бунар (днес Средище), Търговищко (1892 г.), Полски Тръмбеш (1892-1894 г.), Мусина (1894-1896 г.), Батак, Великотърновско (1896-1897 г.). От 1897 г. до 1900 г. е в родното си село. Развива активна обществена, просветителска, редакторска и журналистическа дейност. В “Селски вестник” (20.10.1899 г.) обнародва “Възвание към българските земеделци” и става инициатор, организатор и основоположник на БЗНС (1899 г.). Редактира сп. “Селска пробуда” (1903-1905 г.), в-к “Земеделско знаме” (1907 г.), участва в редактирането на сп. “Земеделска мисъл”. След Деветоюнския преврат от 1923 г. е арестуван и изпратен в затвора. Освободен на 5.01.1925 г. Отново е арестуван след Априлските събития от 1925 г. Излиза от затвора полусляп и с разклатено здраве. Пише стихове, разкази, сценични “игри”, статии, памфлети, реплики, детски пиеси. Литературното си дело започва като поет-социалист, занимава се със събиране на фолклор. Белетристиката му е свързана с конфликтите в следосвобожденското българското село. Разказите му са сродни по тематика с разказите на М. Георгиев, Т. Влайков, Хр. Максимов и др. През 1934 г. - Никола Василев Ракитин (псевдоним на Никола Василев Панчев) - български писател. През 1908 г. завършва славянска филология в Софийския университет. Работи като учител в Плевен (1908-1933 г.). Участва в Първа световна война. От 1933 г. до1934 г.е директор на Военно-историческия музей в Плевен. Несправедливо обвинен в злоупотреба с държавни пари и оклеветен, Ракитин се самоубива. За пръв път печата през 1906 г. в сп. "Демократически преглед". Поезията му е предимно пейзажна. Съчинения: "Под цъфналите вишни" (1909 г.), "Животът може би е сън" (1911 г.), "Беглец" (1914 г.), "Размирни години" (1919г.), "Преди да съмне" (1920 г.), "Златните нишки" (1922 г.), "Родното село" (1922 г.), "В тишината на далечния град" (1923 г.), "Васил Левски" (1923 г., съавтор със Ст. Георгиев), "Жената и морето" (1923 г.), "Мургаш" (1923 г.), "На една струна" (1923 г.), "Освободеният Прометей" (1923 г.), "Лес" (1924 г.), "Дарове на Балкана" (1932 г.), "Капят листата" (1933 г.), "Русалска поляна" (разкази, 1938 г.) и др. През 1943 г. - Петър Стоянов Мутафчиев - български историк медиевист и византолог, редовен член на БАН (1937 г.). Баща на професор Вера Мутафчиева. През 1910 г. завършва специалност “История” и “География” в Софийския университет . Специализира византология в Мюнхен. Работи в Народния музей в София (1910-1920 г.). Преподавател в Катедра “История на Византия и Източна Европа”; доцент (1923 г.); професор (1927 г.). Уредник на Средновековния отдел към Народния археологически музей в София (1910-1920 г., с прекъсвания по време на войните). Участва в Балканската и Междусъюзническата война (1911-1913 г.), както и в Първа световна война (1915-1918 г.) като запасен офицер. Награден е с орден “За храброст”, IV степен (1917 г. ). Специализира византийска история и гръцка палеография в Института по византология и новогръцка филология към Мюнхенския университет при проф. А. Хайзенберг като стипендиант на фонда “М. Дринов”. През 1923 г. е редовен доцент в Катедра “История на Източна Европа и Византия” . Получава първа награда за наука от фонд “Берлинов”, присъдена му от УС на БАН (1927 г.). Почетен член на Българския археологически институт (1929 г.); главен редактор на сп. “Просвета” (1935-1943 г.); почетен член на Полското историческо дружество и член на БАН (1937 г.). В периода 1937-1943 г. е титуляр на Катедра “История на Източна Европа и Византия” в СУ . През 1936 г. става декан на Историко-филологическия факултет на СУ .Почетен член на научно дружество “Стефан Тиса” в Дебрецен (1938 г.). Член на Полската АН (1939 г.). Автор на над 270 научни статии, студии и книги. Съчинения: “История на българския народ” (в 2 т., 1943 г.; 1986 г., ред. В. Гюзелев), “Избрани произведения” (в 2 т., 1973 г.), “История на бълг. народ (681-1323 г.)” (1986 г.), “Книга за българите” (1987 г.), “Лекции по история на Византия” (в 2 т., 1995 г.), “Лекции по история на културата” (1995 г.), “Изток и Запад в Европейското средновековие” (1997 г.), “История на бълг. народ. От наченките на човешки живот по нашите земи до Българското възраждане” (1998 г.; съавт. В. Мутафчиева). През 1954 г. - Николай Иванов Райнов - български писател, художник, изкуствовед, енциклопедист. През 1908 г. завършва Духовна семинария в София. Негови учители са В. Златарски, Ст. Младенов, А. Протич. Следва философия в Софийския университет (1911 г.), но поради липса на средства прекъсва. Работи като писар в Провадия (1911 г.). Участва в Първа световна война като военен кореспондент на Дойранския фронт. Завършва Държавното художествено-индустриално училище в София (днес Художествена академия). Предприема продължително пътуване в Египет, Сирия, Палестина, Гърция и Италия. В периода 1922-1927 г. служи като главен библиотекар на Пловдивската народна библиотека . През 1925-1927 г. е командирован в Париж, за да се запознае с паметниците на класическото изкуство и култура. От 1927 г. до 1950 г. е професор по история на изкуството в Художествената академия в София . Пише стихове като ученик в Семинарията, които обнародва от 1904 г. в сп. "Летописи" и "Художник" под псевдоним К. Поборников. През 1912 г. излиза първата му книга "Богомилски легенди" с псевдоним Аноним. Става популярен през 1918 г., когато се появяват едновременно "Видения из древна България", "Книга за царете", "Слънчеви приказки", "Очите на Арабия", "Градът", а през следващата година - романът "Между пустинята и живота". Райнов изпитва влиянието на френските и руските символисти. Под влияние на Октомврийската революция и на Септемврийския селски бунт през 1923 г. прави опити за реалистично творчество и създава разкази, проникнати от хуманизъм и социални чувства. Привлича го миналото - особено богомилското движение. Владее много европейски езици, има всестранни интереси. Развива широка научноизследователска дейност, чийто плод са трудовете му по въпроси на изобразителното изкуство, фолклора, паметниците на културата. Съчинения: "Богомилски легенди" (1912 г.), "Видения из древна България" (1918 г.), "Градът" (1918 г.), "Книга за царете" (1918 г.), "Очите на Арабия" (1918 г.), "Между пустинята и живота" (роман, 1919 г.), "Книга на загадките" (1919 г.), "Светилник на душата" (1920 г.), "Имало едно време" (1923 г.), "Златното птиче" (1924 г.), "Най-хубавите народни приказки" (1924 г.), "Днес и утре" (1925 г.), "Сиромах Лазар" (1925 г.), "Юнак над юнаци" (1925 г.), "Вечни поеми" (1928 г.), "Корабът на безсмъртните" (стих., 1928 г.), "Великият цар" (1929 г.), "Една вечер у Перикла" (1929 г.), "Приказки от цял свят" ( 1932-1934 г.), "Княз и чума" (1939 г.), "Отдавна, много отдавна" (разкази и легенди, 1939 г.), "Самодивско царство" (1939 г.), "Сърдечен огън" (дамаскини и притчи, 1939 г.), "Счупени стъкла" (разкази из съвременния живот, 1939г.), "Вечното в нашата литература" (9 т., 1941 г.), "История на пластичните изкуства" (12 т., 1941 г.), "Кръвожадни" (роман, 1947 г.), "Николай Павлович" (1955 г.).

Мисъл на деня – 2 май 2009 г. Откажете се от преходното, временното и дайте място на Божественото в себе си, което вечно живее. На цялото човечество предстои една голяма война за живот или смърт, за освобождаване или заробване. Всеки иска да бъде свободен. От какво? – От вътрешните заблуждения, съмнения, подозрения, противоречия. Откаже ли се от тях, той е придобил истинската свобода. Дойде ли до старите си навици, човек трябва да застане смело пред тях и да каже: „Свобода или смърт!” Из Героите, УС, 3 ноември 1935 г.

? Типично за много секти (не твърдя че текста е свързан със секта). Като изключим това, което съм маркирал с червено, всичко е съвършено вярно. И точно чрез маркирания текст се извършва прокарването на тези вредни елементи в съзнанието на четящия, с които сектата го оплита в зависимост и го отдалечава от истината. Тук „душа“мисля че се използва в смисъл на джива-атма и не се покрива с понятието „душа“ според Учението на Б. Дуно и западната езотерична традиция, а по скоро се отнася за Духа.

„Днес, от всички хора, се изисква изучаване на Божията Любов. Затова трябва да се започне от човешката. Не се плашете, че човешката любов ще изчезне из света. Не, и милиони години още човек ще има към себе си любов. Даже и в Нирвана като влезе, пак ще останат частици от тази любов. Някои мислят, че като влязат в Нирвана няма да проявят любов към себе си. Казвам: Ами от къде се яви егоизма в тия съвършени духове, които излязоха от Бога? Във всяка една частица на човека съществува любов към себе си и затова егоистичната любов у човека се проявява и ще се проявява. Всяка една любов обаче, си е на мястото.“ Из „Да угоди на народа“ – НБ, 23 ноември 1924 г. В горния текст съзирам един принцип, който може да хвърли малко светлина върху „проблема“ с егото.

Твърде е лично. Освен това не виждам с какво конкретни отговори касаещи единствено мен биха помогнали на някой друг. Каквото считам за нужно съм написал или поне това, за което до момента съм се сетил. Сигурно за в бъдеще ще изникне още нещо, което да добавя. Пък и прекалено многото излишни приказки свързани със самоизтъкване, планове, намерения и др. под. разпиляват до голяма степен насъбраната от старанието, ентусиазма и устрема на човека психична енергия, което значително отслабва шансовете му за успех.

Ти отричаш определени възгледи, защото си ги опитал и си постигнал неуспех с тях. Но ти не си опитал алтернативата. Не знаеш дали неуспеха ти се дължи на системата от възгледи или в начина на прилагането й. Не знаеш дали алтернативата е по-добра, защото не си я изпитал. Да, говориш от опит, но правиш извод, който многократно надхвърля опита ти. Нямам нищо против възгледите ти, но не и да ги обявяваш за абсолютно верни само защото не си постигнал резултати в прилагането на алтернативни на тях възгледи и също така да отричаш тези алтернативи, на базата единствено на това, че са се оказали неприложими за тебе. Аз от своя страна говоря за това което съм опитал или съм в процес на опитване (не в състояние „ще опитам“, а в процес на опитване) и знам какви са трудностите, капаните, похватите вършещи работа и необходимите условия за да бъде опитът успешен. Също така много рядко си позволявам публично да отричам нещо, дори и да съм убеден за себе си, че е погрешно. Вместо това предпочитам да говоря за това, което смятам за вярно.

Така понятието „его“ се принизява в максимално възможна степен и изцяло се излиза извън първоначалния му смисъл влаган в древността. За да предотвратят това, някои учения въвеждат разделение на Висше и нисше его, (също на Висш и нисш аз,) защото чувството за „аз“ е погрешно да се приравнява към егоизма и не противоречи на неограничеността и свободата на човешкото съзнание, а точно обратното – без него съзнание въобще не може да съществува.