Станимир

Моята лична позиция е за това, че не си припомняме, а учим. Ще се опитам да я обясня по ясен и разбираем начин, въпреки че май ще ми е трудно. На какво се основава твърдението, че хората си припомнят това, което знаят? Според мене главно на това, че човешкият Дух, Божествената искра в човека е безкрайна, съвършена, неотделима част от Бога и съдържа в себе си всичко, което и Бог. От тази гледна точка, човек не може да развие, да прояви в живота си нищо, което да не съдържа в себе си като потенциал. Но тук несъгласието ми произтича от използването на думата „припомняне“. Да, цялото съществуващо знание е в самия човек, в неговата Божествена същност, но той не притежава това знание, той не може (и никога не е можел) да го осъзнае като част от себе си. Как тогава ще си го припомни, след като никога не е знаел за него. Познай себе си – за тези думи може да се изпишат сигурно няколко книги и пак няма да се изчерпи съдържанието им. Тук може да се поразсъждава и за ролята на опита в преобразуването на знанието, латентно присъстващо в Божествена същност на човека, в реално, осъзнато и активно познание. Друга причина за да се приеме твърдението, че живеейки си припомняме това, което знаем е в съществуването на прераждането. Човек в дългата поредица от прераждания натрупва познания, умения и качества в съкровищницата на своята душа, които не стават отведнъж достъпни (а може и въобще да не станат) за въплътената във физическо тяло личност. Например, човек постигнал гениалност в някое предходно прераждане като пианист, ще трябва в новото прераждане отново да отдели време за занимания с музика за да може да изяви таланта си. Тук някой може да каже, че имаме припомняне. Но това не е съвсем така. Душата е придобила това умение в поредица от животи и това, че въплътената личност не знае за него няма никакво значение. Ние трябва да свикнем да гледаме на себе си като на души. За личността това е ново знание, защото личността от предходните прераждания не е личността от новото прераждане. Личността престава да съществува със смъртта на физическото тяло, астралното тяло и конкретния ум, за разлика от душата (или индивидуалността), която продължава своето съществуване през всички животи. Наистина, новата личност ще усвои по-бързо и по-лесно уменията веднъж вече проявени в изминалите прераждания, защото те вече са се превърнали в умения на човешката душа, те са станали част от нея, а душата е в основата на личността. Освен това каквото и да е достигнатото ниво в дадена област, то винаги може да продължи да се развива, без значение колко земни животи сме отделили за развитието му до момента.

Интересен въпрос. Мога да направя едно разграничение между двете, въпреки че едва ли тук е мястото. И за двете може да се говори много и да се намерят както много прилики, така и някои различия. Все пак всичко зависи от гледната точка и смисъла който всеки влага в тези две понятия. Ще се спра само на една гледна точка, която не изчерпва зададения въпрос. Кармата е закон осигуряващ проявлението на следствия съответстващи на породените от хората причини. Кармата е закон за равновесието. Съдбата от друга страна може да се свърже с това, което наричаме Божия воля, Божествен план. Това е границата, която отделната човешка воля не може да премине. Значи кармата (но не закона за кармата) се създава от всяка индивидуална воля, докато съдбата се създава от волята на Бог. Тя е силата, която движи всичко съществуващо в определената от Твореца посока.

Ти тялото ли си? Какво точно определят хората? Те дори най-нисшите ти желания и мисли не могат да определят, а какво остава за чувствата и мислите на твоята душа.

Нека първо да уточним, че когато говорим за изневяра, то не става въпрос за любов, а за сексуално желание. Изневярата е задоволяване на сексуалното желание, а не на нуждата да обичаш или да бъдеш обичан. Не че двете не могат да се проявят заедно, т.е. да изпитваш любов към човека с който изневеряваш на друг човек, но това което прави изневярата изневяра не е любовта. Да, за всяко нещо си има място и време. Какво става когато за някои неща времето е отминало, а ние продължаваме да ги повтаряме, търсейки им подходящо място и време? Всичко това е прекрасно и вярно. Но ако говорим за изневяра, то няма прекъсване (или по-скоро отпускане) на връзката с човека, когото обичаш. При изневярата хората не се разделят, а да се разделят считам за далеч по-правилно, отколкото да се лъжат. При изневярата винаги има лъжа, поне от страна на единия.

С физиката май наистина хич ме няма, затова че и да я чета, все тая. Само така и не разбрах това теории ли са или доказани неща, и какви са основанията за подобни твърдения. Ненапразно попитах за последователността, защото въпросът е съществен. Отхвърляйки последователността, се отхвърля целия космически порядък и разумност. Без порядък не може да съществува и свобода, колкото и парадоксално да звучи.

Абе, и аз напоследък забелязвам, че това, твоето Розенкройцерство много на Дзен взе да ми прилича. Няма лошо, само дето не ми се вързва с моите представи за нещата... не Дзен, това дето ти пишеш. Ама ти нещата ги разглеждаш все едно са безспорно доказани. „Ако вълните ги нямаше, камък не би паднал в езерото.“ – туй нещо на предопределеност ми прилича. Всичко е едно само в ума на Бога. Там няма време и пространство, а всичко е в завършен вид. Само че туй дето е в ума на Бог, тази идея съществува единствено за да се прояви и това е което се случва навсякъде около нас: ние участваме в проявяването на тази идея. И то се случва последователно, планомерно, изискващо време, пространство и привидно разделение. Опитай се да проумееш значението на проявлението. Защо Бог желае да се прояви?

А последователността? Могат ли в езерото да се образуват вълни, преди камъкът да е паднал в него? п.п. Този разговор скоро ще отиде на друго място.

"Писма на Елена Рьорих";том1;изд. Славена;гр. Варна;2002г. Да, застой не може да съществува. Но както е казано в началото на откъса, става въпрос за земно ниво, т.е. за едно отделно въплъщение. Тази деградация бива прекъсната от смъртта на физическото тяло и последващата промяна в средата на живот за човека. Разбира се в следващото въплъщение деградацията може да се задълбочи, но аз лично мисля, че най-често човешкото съзнание, както през времето на отделния земен живот, така и в една дълга поредица от земни животи, се лута нагоре-надолу между долната и горната граница на егоизма, докато след дълго време прекарано в лутане, не събере (в своя дух) достатъчно (духовни) сили и (духовен) опит да го преодолее. Няма да се спирам на възможността съзнанието да прекоси долната граница, защото дори и да предположим, че това е възможно, то според мен ще е много рядко-срещано изключение, а не правило.

Необходимо е да се научим да различаваме причините от следствията. Това обаче никак не е лесно. Човек сам си твори съдбата, обаче невинаги е възможно и невинаги в пълна степен да промени съдбата, която си е сътворил, и пак: да промениш вече създаденото последствие не е никак лесно. Войната е станала неизбежна от определен момент нататък. До този момент е съществувала възможност тя да бъде избегната или да се прояви под по-лека форма (може би дори не като война). Така е с всяко събитие. Има едно понятие „зряла карма“. Това е кармата, която вече не може да бъде отменена. Разбира се човек не може да разграничи узрялата от неузрялата карма, затова е препоръчително да се действа с нагласата, че нещата могат да бъдат променени (към по-добро), но без да се привързваме към резултата и към очакванията си.

Да, зависи откъде ги гледаш. Аз приемам за начало северния магнитен полюс и го приемам за „горе“. Северния полюс е активен, водещ и правя аналогия с човешката глава на чисто физически план и на духовната воля (атма) по отношение на цялостния човек.

Нали никой не ти пречи да гледаш хората, да мислиш за тях и да им отделиш място в сърцето си независимо от нищо? Кой може да ти попречи в това? Това е същественото в любовта. Казваш, че хората са били една любов, която никога не се е състояла. Не, тя е пред очите ти. Просто я приеми такава, каквато е. Казваш, че мечтаеш да видиш в хората Божественото добро. Наблюдавай търпеливо. От хиляда постъпки, една може да е добра, но именно там е Божественото добро и именно тази постъпка е от значение. Другите рано или късно ще бъдат забравени. „Не, аз съм престанал да мечтая още откакто съм усетил първият зъл човек до себе си.“ – Кого заблуждаваш? „Тук една сълза не стига, нужно е море от сълзи.“ – Една чаша е достатъчна, стига да я изпиеш до дъно. Иначе не море, а океан от сълзи да изплачеш, ще бъде напразно.

„За вас би трябвало да няма значение...“ Кои сме ние? Много някак си паднали се опитваш да „ни“ изкараш. Не че това ме притеснява. И някак си много се опитваш да „ни“ ограничиш: хоризонтални плоскости, земния астрал, земната природа. Май вече си изградил определена представа за „нас“, която изглежда е добила твърдостта на скала.

Никого не си правя илюзиите, че мога да излекувам. Но мога да вдъхна известна увереност и да предложа една позитивна и работеща гледна точка за всеки, готов да я приеме.

Багира, казваш че Божествената искра в човека трябва да се разгори. Как определяш мненията си: като разгарящи я или като гасящи. Защото аз не мога да видя нищо в тях, което да подхранва Божественото в човека. Виждам ментален хлад, песимизъм, безпомощност и отчаяние маскирани като „горчивата истина“. „Хората са егоисти, хората са болни“... каква Божественост само. Един лекар винаги ще предпише лечение и ще вдъхне оптимизъм и надежда в пациентите си, защото болестта е нещо временно, а съзнанието на пациента трябва да е насочено към здравето. Само така ще се излекува. Няма опасност хората да не забележат болестта си, когато се почустват зле от нея. Тогава сами ще пожелаят да оздравеят и за разлика от физическите болести, никога няма да е късно. Един човек мислещ за здравето може да се пребори със своята болест още преди да я е почуствал съзнателно. Човек говорещ за, мислещ за и страхуващ се от болести, дори и здрав да е ще се разболее.

Дали всяка благодарност и всяка надежда са такива? А неегоистът с какво замества благодарността и надеждата? Кой е неегоист, и кое е неегоистично? Ако проследим нещата по причинно-следствената верига...дали ще се изненадаме от нещо неегоистично? Значи всички са егоисти? Тогава защо е необходимо да дефинираме понятието „егоист“ щом всички са такива? Защото освен, че природата ни е егоистична, а освен това живеем и в разделение- като ин_дивиди...И освен това- докато сме на диета и се храним с плодът от дървото за познаване на добро и зло, светът не може да бъде нито само бял, нито само черен, а всеки човек представлява своеобразен нюанс на сивото...Ето защо дефинирането е функция по подразбиране- дефинирането е всъщност процес на "анализа", "разлагане"- в това прекарваме живота си...Да дефинираме какво сме, и какво не сме, колко тела сме имали и прочие лакардии...И един ден "шат"- шалтера спира...и айде пак- отначало... „Ин-дивид“, означава нещо неподлежащо на разделение. Това е монадата. Това е всяка отделна единица съзнание, представляваща цялост сама по себе си. И тука не говоря за илюзия за цялост, защото всяка монада съдържа в себе си безкрайността и е пълно подобие на Бога, поне като потенциал. Сравненията на индивидуалността с егоизма са неуместни. Отличаваме се в индивидуалността. Егоизмът е нещо наложено отвън на човека, илюзорно, една фалшива представа за нашата същност. При егоизма човек приема протичащите през съзнанието му мисли и желания (които дори и не са негови) за себе си; идентифицира се и се обвързва с тях. Индивидуалността е специфичният начин по който човек проявява Божественото в себе си. Божествената същност е еднаква за всички същества, но начина по който те я проявяват е уникален и неповторим. Значи при егоизма вместо Божествената си същност (която сме ние самите) проявяваме една илюзия, една фалшива представа за себе си. Хората и животните по нищо не се отличават в същността си, но в проявлението на тази същност разликите са огромни и далеч не са само количествени. Индивидуалността при животните е латентна. Те не могат да проявят съзнателно, в резултат на свободен избор Божественото в себе си, а го правят автоматично. Хората са си завоювали тази свобода. Отделен е въпроса как я използват. Всъщност може да се каже, че целта на животинската еволюция е егоизмът. За хората егоизмът е задържащ и ограничаващ развитието им фактор. Те е необходимо да се освободят от неговата илюзия, да спрат да се отъждествяват с нисшите желания и мисли (които пак повтарям нито са те самите, нито са техни), а с тези произтичащи от Божествената им същност.

За този избор, какво точно представлява, как се осъществява, знаем твърде малко, да не кажа почти нищо. Дали ще е по-добре ако помним този момент? - Вероятно, не.

Добре, да предположим, че някой е необходимо да преодолее желанието за притежаване на материални блага. Дори и по-някакъв начин това да му бъде съобщено, този човек ще продължи да поставя материалното пред духовното. За него материалните притежания не са някаква грешка, та да ги преодолява. Тъкмо обратното: той ги оценява положително и оправдава ненужното им натрупване. Всяко положително качество е свързано с отказа от неговата противоположност. Хората имат много слабости и аз поне не мисля, че е точно определено в конкретното въплъщение кои точно слабости да преодолее. Преодоляват се тези слабости, които биват забелязани; тези слабости, които осъзнаваме като слабости; тези слабости, които желаем да преодолеем. Е не с всички слабости имаме сили да се справим, но важното е да започнем, а силата е нещо, което може да се развива.

Дали всяка благодарност и всяка надежда са такива? А неегоистът с какво замества благодарността и надеждата? Кой е неегоист, и кое е неегоистично? Ако проследим нещата по причинно-следствената верига...дали ще се изненадаме от нещо неегоистично? Значи всички са егоисти? Тогава защо е необходимо да дефинираме понятието „егоист“ щом всички са такива?

Всъщност същият ефект се наблюдава не само при заричането, т.е. когато обявим на всеослушание определени наши намерения, но и когато започнем да се хвалим с нещо, след което се появяват затруднения да повторим успеха си, дори и първия път да ни е било лесно.

Дали всяка благодарност и всяка надежда са такива? А неегоистът с какво замества благодарността и надеждата?

Съгласен съм с всичко, както и казаното от Донка. Само по отношение на подчертаното според мен е необходимо да се направи едно уточнение. Бих се съгласил на 100% ако става въпрос за мислено изказване на дадено желание, т.е. да поддържаме това желание мислено в съзнанието си. Желанието може да се осъществи и ако го изкажем с думи , но тогава това ще стане по-трудно. Молитвите и формулите, когато се изричат на глас са по особен случай, но силата им не е в изричането, а във вярата в тях. Всъщност може би ще е интересно да се отбележи, че в много случаи когато хората желаят нещо, то наистина се случва, но най-често когато желанието им е вече променено. Тук става въпрос най-вече за преходните материално ориентирани желания. Това изпълнение, когато вече не желаем нещо, всъщност в голяма степен подпомага човека да се освободи окончателно от него. Когато изкажем едно желание пред другите, се появява едно задължаване от наша страна да успеем. Започваме да мислим, какво ще кажат другите ако не успеем, какво ще си помислят за нас, мислим за имиджа си, за впечатлението, което ще оставим и по този начин се разпиляваме, не можем да фокусираме усилието си в една посока, а именно изпълняването на нашето намерение. Много от тези неща (страхове) дори и да не ги регистрираме съзнателно, присъстват на подсъзнателно ниво.

На 5 Май: През 1204 г. пратеници на цар Калоян пристигат в Константинопол с предложение за мир. По това време градът е завладян от кръстоносците. Рицарите твърдят, че българският цар незаконно владее земя, която принадлежи на византийския император, а сега принадлежи на тях - неговите победители. Като господари на европейския югоизток те изискват цар Калоян да се откаже от престола и да им се покори, като заплашват, че в противен случай ще навлязат в страната му. В този период българският владетел активно действа относно затвърждаването на позициите си. В края на лятото на 1204 г. завършват преговорите с папа Инокентий ІІІ, в които участва и българският архиепископ Василий. Събитията на Балканите стимулират активността както на българския владетел, така и на папата. След дълга преписка и размяна на пратеници е сключен договор, с който българският владетел се задължава да приеме върховенството на Римската църква, срещу което трябва да получи най-висше признание за царското си достойнство и патриаршески сан за главата на българската църква. Така на 8 ноември с тържествена церемония в Търново цар Калоян получава корона, скиптър и знаме като знаци на владетелско достойнство от кардинал Лъв, легат на папа Инокентий ІІІ. Титлата, която получава е крал. В цялата си дълга кореспонденция с папата Калоян иска за себе си титлата император, а за своя архиепископ – титлата патриарх. От името на владетеля си, ръководителят на българската църква Василий, в писмо до папата му съобщава, че легатът Лъв “ме посвети за патриарх” и “короняса и благослови император Калоян”. Същевременно в този период цар Калоян сключва с византийските аристократи от тракийските градове съюз за съвместни действия срещу латинците. Предложението е на ромеите, които изпращат при българския цар пратеници с обещанието, че “ще го обявят за император и всички ще му се подчиняват”. При преговорите е изработена тактика за съвместните действия. Започва подготовка на въстание във всички градове в Тракия. Цар Калоян поема задължението да подкрепи въстаниците със своята армия. На 14 април 1205 г. българският владетел разбива войската на кръстоносците в битката при Одрин. На бойното поле Калоян пристига с цялата българска армия и 14 000 кумани. Маневрената куманска конница предприема лъжлива атака срещу латинския лагер и увлича рицарите в преследване. Така неорганизирано те се отдалечават от своя лагер, за да достигнат до очакващата ги в засада българска войска. Затворени в плътен кръг, латините се оказват срещу очакващите ги в засада отряди на Калоян. Някои от спасилите се рицари след време признават, че в битката при Одрин загива “цветът на рицарската войска”. Император Балдуин е пленен и отведен в Търново. Малкото рицари, които успяват да избягат от полесражението, бягат към Родосто и Константинопол. След тази битка българската държава се утвърждава като първостепенна политическа и военна сила на Балканите. Скоро Калоян превзема Пловдив и се насочва на юг към Солунското маркграфство. Успява да освободи за кратко време редица крепости - Серес, Костур, Битоля, Охрид и др., и стига до стените на Солун. След заговор, в който участват и български боляри, недоволни от прекомерното засилване на централната власт, цар Калоян е убит от куманския вожд Манастър. През 1873 г. турските власти в Хасково провеждат първите разпити на Атанас Узунов, но той отказва да даде отговор на поставените му въпроси. Разпитани са и други хасковски граждани, между които са и комитетските дейци Стоян Заимов, Мирчо Попов, Петър Берковски. Ден по-рано Атанас Узунов е заловен при опит да убие хасковския чорбаджия хаджи Ставри Примо. По-късно са арестувани и други членове на Хасковския революционен комитет. Руският вицеконсул в Пловдив Найден Геров прави опит да ги освободи или намали присъдите им. През декември 1873 г. Узунов е осъден на 15 години каторга в медните рудници на Мадена (Аргана Мадени). Решението за убийството на Хаджи Ставри се взима на заседание на Хасковския революционен комитет, тъй като той е подозиран в предателство. През 1903 г. е образуван кабинет начело с безпартийния ген. Рачо Петров, в който влизат дейци на Народнолибералната партия. Започва Втори стамболовистки режим. През 1904 г. в София започва излизането на в. "Свободно слово". Той е орган на Либералната партия и просъществува до 3 юни 1912 г. Излиза 2 пъти седмично. Главен редактор е Ф. Ганчев, а отговорен редактор: Кр. Чешмеджиев. "Свободно слово" е наследник на в. "Свободна дума" (17 март 1901 г.–22 април 1904 г.). През 1922 г. след обиск са разкрити документи, уличаващи белогвардейските части в България в действия против властите. На 11 май те са разпуснати с постановление на правителството, а висшите чинове са арестувани и екстернирани. До края на годината са закрити всички военни формирования и руската императорска легация в София. По решение на конференцията на посланиците на Антантата от 17 май оръжието на Врангеловата армия е предадено на Съглашението. През 1922 г. е извършен опит на българската буржоазия, съвместно с белогвардейските войски на барон Врангел, да свали от власт правителството на Александър Стамболийски. Врангеловите войски са настанени в България през 1921 г. под натиска на Антантата. Това са крупни въоръжени части – около 24 000 души, със своя организация, съд и военни училища. Конституционният блок влиза в преговори с Врангеловите генерали за общи действия срещу правителството на БЗНС. БКП научава за подготвяния заговор и започва да публикува на страниците на в. "Работнически вестник" изобличителни материали. Тя призовава трудещите се да се борят за изгонването на белогвардейските заговорници от България. Правителството на Ал. Стамболийски пристъпва към екстрадиране на провинилите се Врангелови офицери. Впоследствие хиляди врангелисти се завръщат в Съветска Русия. През 1925 г. е публикуван Закон за настаняване на работа и осигуряване при безработица. Създават се първите държавни и общински трудови борси и временни компенсации при безработица. През 1936 г. в София започва да излиза всекидневникът "Нова камбана". Изданието е продължение на в. "Камбана" (1907–1919 г. и 1925–1935 г.).Директор-издател е Л. Т. Поповски, а редактори са Тр. Доброславски, П. Карчев и Г. Ив. Вълков. "Нова камбана" поддържа връзки с Политическия кръг "Звено". Сътрудници са Т. Павлов, Г. Бакалов, Н. Вапцаров, Мл. Исаев, Б. Делчев и др. През 1978 г. в България се провежда европейското първенство по свободна борба, на което българските спортисти печелят 5 златни, 2 сребърни и 1 бронзов медал. През 1980 г. се открива първа национална конференция по проблемите на младите театрални творци. През 1992 г. Парламентът приема декларация, с която се признава задължителната юрисдикция на Международния съд в Хага. Главният съдебен орган на ООН разглежда правни спорове между държавите, свързани с нарушаване на международни договори, задължения или възникващи при тяхното тълкуване. Приема задължителни решения по всички спорове, които държавите му предоставят за разглеждане и дава консултативни заключения по правни въпроси и по искане на Общото събрание, на Съвета за сигурност и на други органи на ООН. През 1998 г. България се присъединява към оръжейното ембарго, наложено от ООН на Югославия заради военния конфликт в Косово. През 2001 г. започва двудневната Дванадесета национална конференция на СДС, която приема предизборната програма на коалицията ОДС - СДС, Народен съюз (ДП и БЗНС-Народен съюз), НДПС и БСДП. В предизборната си програма СДС обещава, че през следващия си мандат ще постигне 420 лв. средна заплата, 160 лв. средна пенсия и ще открива по 100 000 работни места годишно. През 2004 г. софийският градски съд решава столичният кмет Стефан Софиянски да бъде отстранен от поста си до приключване на разследването по сделката за Централните хали. Родени: През 1840 г. - Екзарх Йосиф І- български църковен и просветен деятел, публицист и преводач. Светското му име е Лазар Йовчев. Той завършва френски католически лицей в Цариград, след което следва във Философско-литературния и в Правния факултет на Сорбоната в Париж. През 1872 г. приема монашество и е назначен за екзархийски протосингел. Включва се активно в дейността на Българската екзархия за укрепване на влиянието и в смесените епархии. През 1876 г. той е ръкоположен за епископ и избран за ловчански митрополит, а на следващата година за екзарх. След Освобождението екзарх Йосиф работи за запазване и развитие на българското учебно и църковно дело в земите, останали под властта на Османската империя. Въпреки противодействието на Цариградската патриаршия и Високата порта с подкрепата на правителствата на Ст. Стамболов и К. Стоилов успява да запази седалището на Българската екзархия в Цариград и да издейства нови берати за българските владици в Скопие и Охрид (1890 г.), Неврокоп и Велес (1894 г.), Битоля, Струмица и Дебър (1897 г.). Със съдействието на Българската екзархия до 1913 г. в Македония и Одринско се откриват 13 гимназии и 87 прогимназии. След края на Балканската война 1912–1913 г. Йосиф І премества седалището на Българската екзархия в българската столица. През 1903 г. - Кирил Ценов Буюклийски - български живописец и карикатурист. Проявява се като карикатурист от 1921 с портретни шаржове и политически карикатури. Работи в Прага, Букурещ, Белград. Има произведения в различни жанрове - пейзажи, портрети, битови картини. През 1966 г. - Сергей Дмитриевич Станишев – български политик. Роден в гр. Херсон, Украйна. Доктор по история. През 1989 г. завършва с отличие Историческия факултет на Московския държавен университет. През 1994 г. защитава докторат по история на тема “Система за издигане на висшите държавни сановници в Русия и нейната трансформация през втората половина на ХІХ век”. През 1999-2000 г. е в Лондонската школа за икономика и политически науки, където специализира международни отношения. Има специализация и от Московската школа за политически изследвания. През 1994-95 г. Станишев работи като журналист. Автор е на многобройни публикации по външнополитически теми в български всекидневници и седмичници, както и в чуждестранни периодични издания. От 1995 г. започва работа във Висшия съвет на Българската социалистическа партия като главен експерт в отдел “Външна политика и международна дейност”. На следващата година е назначен за ръководител на същия отдел. През 2000 г. е избран за член на Висшия съвет и на Изпълнителното бюро на Висшия съвет на БСП като секретар по международните въпроси. През юни 2001 г. е избран за народен представител в Тридесет и деветото Народно събрание от 19-и многомандатен избирателен район - Русе. На 15 декември 2001 г. на второто заседание на 44 конгрес на БСП е избран за председател на Висшия съвет на партията. През декември същата година е избран от Парламентарната група на Коалиция за България за неин председател. През юни 2002 г. 45-ят конгрес на БСП го преизбира като председател на партията. От 2002 г. Сергей Станишев е постоянен член на Президиума на Партията на европейските социалисти. По време на председателството на Сергей Станишев през октомври 2003 г. Българската социалистическа партия става пълноправен член на Социалистическия интернационал, а от май 2005 г. - на Партията на европейските социалисти. През юни 2005 г. Сергей Станишев е избран за народен представител в Четиридесетото Народно събрание от 2-и многомандатен избирателен район - Бургас. До 16 август 2005 г. е председател на Парламентарната група на Коалиция за България. На този ден е избран от българския парламент за министър-председател. Починали: През 1912 г. - в Тиквешко при засада, устроена от турски войски, е убит Пере Тошев. След Младотурската революция 1908 г. той участва в списването на сп. "Културно единство" и е редактор на в. "Конституционна заря". През 1910–1911 г. е екзархийски училищен инспектор на българските училища в Солунско. Пере Тошев е деец на македоно-одринското революционно движение. Роден е през 1865 г. в Прилеп. Участва като доброволец в Сръбско-българската война 1885 г. След войната учителства в Пловдив и в няколко родопски села. През 1888–1889 г. предприема опит за създаване на революционна организация на българското население в Солун. В началото на 90-те години на ХIХ век Тошев следва литература във Висшето училище в София (днес СУ "Св. Климент Охридски"). От есента на 1892 г. е в Македония и продължава учителската си дейност. След създаването на ВМОРО Пере Тошев е един от близките съратници на Даме Груев и взема дейно участие в учредяването на революционни комитети в Прилеп, Скопие и Битоля. След Солунския конгрес на ВМОРО през 1896 г. подпомага Гоце Делчев в работата му над програмата и устава на организацията. През 1901 г. той е арестуван, осъден на 101 г. крепостен затвор и изпратен на заточение в Подрумкале, Мала Азия. Година по-късно е амнистиран и екстерниран в България. През този период взема участие в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. По време на въстанието е ръководител на четите в Прилепско. След неуспеха на въстанието продължава революционната си дейност. По време на Рилския конгрес през октомври1905 г. Пере Тошев, заедно с Даме Груев и Тома Попантов, е избран за член на ЦК. На конгреса в Рилския манастир се приема нов устав и правилник и името Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). През 1928 г. - генерал-лейтенант Вичо Дионисиев Диков. Той е участник в Руско-турската война 1877-1978 г. като доброволец в корпуса на ген. А. Е. Цимерман. След Освобождението завършва с първи випуск Военното училище през 1879 г. През Сръбско- българската война командва Седми пехотен Преславски полк, с който участва в битката при Сливница и осигурява тила на Сливнишката позиция. Диков е русофил по убеждения и противник на политиката на Ст. Стамболов. Участва в преврата срещу княз Александър I Батенберг на 9 август 1886 г. и в Силистренския бунт на 16 февруари 1887 г., след което емигрира в Русия. Там завършва Николаевската военна академия. През 1898 г. Диков се връща и продължава службата си в българската армия. През 1907 г. е назначен за началник-щаб на армията, а след това става началник на Военното училище. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като началник на Главното тилово управление на армията, след което е командващ Четвърта армия. Генерал-лейтенант Вичо Диков се оттегля от военната кариера преди Първата световна война 1914–1918 г. През 1930 г. - Иван Каранджулов - български политик, общественик и юрист. Учи в Прилеп и в Робърт колеж в Цариград, след което завършва право във Франция. Завръща се в България и заема висши длъжности в съдебното ведомство. Няколко години е главен прокурор на Върховния касационен съд в София. Представител е на България на Втората Хагска конференция за мир (1907 г). Каранджулов е участник в македоно-одринското революционно движение и член на Върховния македоно-одрински комитет. Дълги години той председателства Съюза на македонските братства в България. През 2000 г. - Георги Братанов - български поет. Той завършва журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". Работи като журналист и редактор на в-к "Народен другар", кореспондент на в-к "Народна младеж" и главен редактор на сп. "Зари", орган на Съюза на слепите в България. От 28 декември 1984 г. е член на СБП. Братанов е носител на литературни награди "Васил Карагьозов" и "Яворов и Поморие". Братанов е автор на: "Ще ви потрябвам" (1977 г.), "Молитва към човека" (1983 г.), "Нощни светове" (1988 г.), "Превъзмогване" (1988 г.), "Баладични часове" (1989 г.), "Мираж" (1990 г.), "Хипноза" (1991 г.), "Топъл джаз" (1992 г.), "Изтича времето" (1994 г.), "Върхът на дъното" (1995 г.), "Доминанти", "Осветени пространства", "Нежна революция" (1998 г. , роман), "Неравноделен живот" (1999 г., спомени), "Кабиле спи" (2000 г.), "Зъбер" (2000 г.).

Мисъл на деня – 5 май 2009 г. Защо съществува злото в света? Не питай защо съществува злото в света, но питай защо си го допуснал в себе си. След това не се мъчи да го изхвърлиш или да се бориш с него, но погрижи се да го ограничиш. Не давай възможност на злото в тебе да се шири. Обаче, речеш ли да се бориш с него, то ще те победи. То е силен, умен противник – мъчно ще се справиш с него. И злото има право да съществува, както и доброто. Важно е да не се дават условия на злото да се проявява. Из Топлината на Любовта, УС, 12 януари 1936 г.

Ако изпуснеш налягането от един парен котел, парата губи своята сила и е необходимо време, докато тя бъде акумулирана отново. Точно това става в случая: изпускаме цялата или голяма част от акумулираната в нас психична енергия, т.е. в резултат отслабваме волята си. Всъщност, може би хората несъзнателно оповестяват намеренията си просто защото не могат да устоят на натиска на акумулираното високо налягане на психичната енергия в резултат от мълчанието и незабележимия за другите устрем за постигане на желаната цел. Май в това е и корена на желанието на хората въобще да споделят. От една страна те искат да се освободят от натрупаното в тях напрежение, а от друга страна действията им да бъдат забелязани и евентуално да получат одобрение от другите.

Обвивката ограничава, определя, придава форма, не обхваща. Освен това ограничението, определянето, формата е само външно, в проявлението. На собствения си план Божественото е безкрайно, всесъдържащо (в смисъл на възможности) и неограничено. Всъщност духът сам определя своята форма. Ако човек преминава през етапи в които формата и същността не си съответстват, това е само необходимо стъпало представящо времето когато духът все още не е овладял своята форма. Преди да бъде овладяна формата, духът е необходимо да премине през етап в който тя не е овладяна и бавно и постепенно бива овладявана във все по-голяма и по-голяма степен. В колкото по-голяма степен духът е овладял материята, толкова по-пълно може да се прояви посредством нея. Защо Божественото има нужда от обвивка? За да се прояви. Защото само така то може да познае себе си: в проявление, когато присъщият му безкраен потенциал, бъде приложен. Ако нещо не е приложено, то все едно не съществува за духа, въпреки че той го съдържа като потенциал в себе си. Всичко е необходимо да получи външно изражение (от гледна точка на духа) за да бъде осъзнато. Духът извън взаимодействието си с материята няма как да бъде съзнателен.