Станимир

Прераждаме ли се всъщност? За хората на Земята денят и нощта се сменят, но в действителност дори и децата знаят, че това е просто илюзия породена от взаимодействието на Слънцето и Земята и положението в което се намираме на последната. Значи съществува позиция (нямам предвид в пространствен смисъл) в човешкия организъм, от която прераждането не съществува. Всъщност какво представлява въплъщаването от гледна точка на душата? Та тя през цялото време си остава незасегната на своя собствен план. Тя не уплътнява самата себе си за да слезе до материалния план, а просто изработва необходимия инструмент/тяло за взаимодействие с него.

Сега зависи какво се разбира с „да се оставя в Неговите ръце“. Едва ли трябва да чакаме всичко да ни падне наготово, да ни бъдат дадени най-правилните решения от небето, а ние не винаги разбирайки ги да ги приемаме. Така човек ще постъпва винаги правилно, но ще може ли да се развива? Аз предпочитам когато се говори за отношение между човек и Бога (Божествената йерархия, Божествените закони, Божествения план) да използвам израза „доброволно и съзнателно сътрудничество“. Но може би говорим за едно и също, използвайки различни думи.

Девачан е субективно състояние, подобно (но само подобно) на съня. Сънят на сънуващия няма обективна форма извън неговото съзнание. По същия начин и събитията, които човек изживява в девачан, съществуват единствено за него. Следващата манвантара е продължение на настоящата. Казваш, че Бог може да разхвърля мислите си както му е угодно. Ти можеш ли в два последователни момента да мислиш по съвършено различен начин? Но можеш постепенно да развиваш мисълта си, да я организираш по-точно и постепенно да си в състояние да възприемаш идеи които преди това не си бил в състояние да възприемеш. Сега можеш да кажеш, че Бог е абсолютен, извън всякакви ограничения и не се развива, но тогава това за което говориш не би било Бог, а един неизменен и несъзнателен принцип.

Ще се опитам да отговоря според възможностите си. Човек може да се освободи от прераждане само временно, до края на настоящия космически цикъл (манвантара), ако е преминал развитието предвидено за този цикъл. В тези случаи той може да остане в състояние на нирвана или да се „слезе“, но вече не воден от необходимостта, а от собствената си воля на физическия или астралния план и да помага за осъществяване на развитието на хората. Доколкото ми е известно, човек осъществил нужното развитие предвидено за определен космически период, не може да продължи развитието си преди и останалата част от човечеството да го е осъществила и космическия период да е завършил. Хората, които са по-напред в развитието си спрямо останалите хора, просто прекарват по-дълго време в надземните сфери (примерно в Девачан), където развитие не може да се осъществи, а човек по-скоро изживява натрупаната от него положителна карма. Темата е сложна и многообхватна. Засега ще спра дотук.

На мене това отнасяне на всичко до Бога и принизяването ролята на човека, никак не ми харесва. Това е крайност, която е не по-малко опасна от тази, основана на гордостта, себецентрираносттта и самодостатъчността на егоиста. Не беше ли казано да отдадем Божието на Бога, а кесаревото на кесаря? Описаното в цитата по-горе е много подходящо за въздействие върху подсъзнанието и инстинктивния ум, но не и върху духовните аспекти на човека. В тази връзка подобни методи на внушаване на определени „истини“, които авторите на сайта предполагат, че Бог използва са доста подходящи примерно за дресура на животни или за промиване на мозъци, но в никакъв случай не могат да помогнат за духовното развитие на човека.

Сарказмът е липса на любов в сърцето. Душевна сухота и грубост. Аз, която имам доста такива тенденции към сарказъм, никога не бих го насочила към деца. От целия ми опит с тях знам едно: Който си има проблеми с тях, има си проблеми със себе си. Децата моментално оценяват човека като качество и съдържание и на това съответства и поведението им. Ако ядосват "чичкото", значи усещат, че чичкото не ги обича. Може и да е имало известна нотка на сарказъм в думите ми, но той в никакъв случай не е бил насочен към децата-индиго. Всъщност такива за мен не съществуват. Извинявай, че пиша пак за децата индиго, въпреки че не ти беше засегнала този въпрос. Колкото до последното ти изречение, можеш да бъдеш сигурна, че дете не може да ме ядоса, при никакви обстоятелства. Това съм си го доказвал стотици пъти, в най-различни провокиращи ситуации. Виж възрастните могат. Колкото до любовта има кой да ме съди за предполагаемата й липса.

Ще опитам още веднъж. Да, грубичко звучи "това си е проблем на децата индиго". Какво в такъв случай - по-добре да ги осакатим, но непременно да "влязат" в униформите и всички останали стари стереотипи (и аз реагирам може би малко емоционално като майка на дете-индиго ). И децата индиго не са кумир за никого струва ми се - те просто са факт, живи хора, тук и сега; да не говорим, че леко пречат на повечето по-възрастни особено. Всъщност чувството за принадлежност, наистина е проблем за децата, които поради една или друга причина се категоризират като „индиго“. Пак разглеждаме нещата в техните крайности – индивидуализъм - стереотипност. Децата трябва да се впишат в цялото, всяко със своята уникалност и неповторимост (и тука не говоря за децата индиго, а за всяко едно дете), но в никакъв случай не бива да отиваме в другата крайност, да развиваме индивидуалните качества, за сметка на чувството за групова принадлежност, за взаимозависимост, за цялост, за хармоничност. Мирозданието е изградени от структури, на всички нива, в по-голяма или по-малка степен организирани и в хармония. Това е принцип с който не може да не се съобразим. Нека да направим разликата между масовото съзнание и груповото, и индивидуалното съзнание, което е между двете. Аз също съм против масовото съзнание, като ограничаващо много хора на сегашния етап от развитието на хората. Това за елемента на желанието е вярно. Примерите обаче дадох най-вече по повод на думите ми за разглеждането на униформата като символ на някакво занятие и дейност следващо не посоката на ежедневието и обичайността ни, а на нещо по-възвишено, по-духовно, по-специално, по-тържествено. Децата следва да бъдат мотивирани да ходят на училище от позицията на тази гледна точка. Да разберат, че облеклото не е просто някаква прищявка целяща да ги ограничава и че всъщност униформата никого не може да ограничи. Това разбира се не е лесно. Сарказмът има за цел да осмее, да злепостави. В случая се опитах да покажа, че не трябва да се стига до крайности, дори и в даването на свобода. Според мене образованието трябва да бъде направено преди всичко желано от хората и в частност от децата. Усилията следва да бъдат насочени именно към това. Но ако детето не желае да се учи, то ние в никакъв случай не можем да го оставим да усети последствията от сбъдването на подобно желание, които неминуемо ще се стоварят върху него когато порасне. Просто ще се опитаме да провеждаме учебния процес по-начин позволяваш постепенно да му хареса, да бъде погълнато от него и да спомогне детето да развие потенциала си и по този начин да се почувства по уверено в себе си.

Да бе, естествено – ние сме добрите, а те са лошите.

Самоувереността / в цитата/ е защита само ако Източникът на този само-увереност е от Духовния свят. Иначе е самозаблуждение. ... Самоувереността си е самоувереност без значение дали е основателна или неоснователна. Дори и когато самоувереността на човека почива на заблуда, то тази заблуда ще постави достатъчно силен отпечатък върху подсъзнанието на човека, така че той отново ще е неподатлив за външни влияния.

Самоувереността също е силна защита срещу магията. Хора, които не са уверени в себе си, нямат достатъчен контрол над психиката си и позволяват на външни, нежелани за тях мисли и внушения да се отпечатат в подсъзнанието им. Хората със силна индивидуалност (не задължително високо интелектуално и духовно развити) от друга страна не позволяват на тези външни влияния да заглушат собствената им воля.

Ти сериозно ли задаваш подобен въпрос? Как си представяш църквата да отхвърли прераждането и да остави то да продължава да се споменава в Библията, в християнските писания и в християнските исторически източници (защото само чрез тях може да се свърже прераждането и официалното християнство)?

Опитай се временно да спазваш някакъв режим и да не се преуморяваш. Избягвай горещините и силното слънце, пий повече течности, а ако нещата продължат да се случват отиди и при невролог (не че ще ти даде обяснение на проблема, но за всеки случай). Опитай се да запазиш спокойствие (знам че е трудно, но не мисли за трудността), а в случаите които описваш просто изчакай да отминат. Можеш да използваш самовнушение, като ежедневно по 2-3 минути си повтаряш, че когато ти се случва нещо подобно, ще останеш спокоен и това състояние ще отмине бързо и безпроблемно, а ти ще възвърнеш обичайната си концентрация на съзнанието си.

Не знам какво си разбрал, а и не казах нищо конкретно, само дадох някои насоки за размисъл.

Явно една голяма част от пишещите приемат униформата като ограничение и може би донякъде са прави. Но истинските ограничения са в психиката ни. Униформата е преди всичко символ. Децата индиго може и да не изпитват чувство за принадлежност – това си е техен проблем и на тези, които си създават кумири от тях. Дано да не звуча прекалено грубо. Учениците са ученици – това е принадлежност, желана или не. Или може би трябва да направим образованието по желание, за да можем да не накърним свободата на децата индиго? Да бъдеш ученик е нещо свято, не нещо обичайно и посредствено. Униформата би следвало да изрази това различие от ежедневността, от улицата, да създаде по-специално, по-възвишено чувство. Нека вземем Бялото Братство в България например. Там униформите не са задължителни, но все пак има разлика дали ще отидеш с червени дрехи или с бели да играеш паневритмия. Отношението на останалите братя в болшинството случаи също няма да е едно и също. Всъщност с дрехите изразяваме не само себе си, но и комплексите, и зависимостите си. А стереотипите не се създават от дрехите. Последните са по-скоро следствия. Стереотипите се създават масово, навсякъде. Облеклото – униформено или не, нито ще разчупи стереотипите в мисленето, нито ще ги затвърди, но положителното влияние на униформите не бива да бъде отричано. Практиката навсякъде го показва – и в училищата, и в духовните и религиозни общности, и във фирмите и др. организации. Това че мозъците на членовете на тези общности, фирми, организации в много случаи са промити в никакъв случай не се дължи на облеклото, но понеже то е видимото, очевидното, външното, ние най-често свързваме неправилно униформата със стереотипността в мисленето, което считам за погрешно.

Когато говорим за раси, щом детето (новата раса) навърши пълнолетие, майката (старата раса), която го е отглеждала и помагала да се развие до този момент... Обаче Б. Дуно е казал, че родителите продължават да живеят чрез децата си... В крайна сметка ние древна раса ли сме или млада? Дали културата (но не епизодичните изключения) не са най-добрия ориентир. Ако сме древна раса, то явно ни е отредена ролята на майката. Ако сме млада раса, то очевидно ни предстои още много да растем и да се учим...

Според мен е погрешно да се свързва значимостта с изпъкването. Да, чувството за собствена значимост може да доведе до прекомерна гордост и тщеславие, но не бива да обвързваме значимостта с тези неща. Все едно да обвържем любовта с ревността, която е възможно да се появи наред с нея, но в любовта ли е причината? Или човек е значим, или Бог е глупак – средно положение няма. Като хора все пак е нормално все да прескачаме от едната крайност в другата. Значимостта не означава, че си нещо повече от другите, че с нещо ги превъзхождаш, а просто че всеки човек е уникален и неповторим и заема място в мирозданието което влияе върху всичко останало по един или друг начин и което не може да бъде пренебрегнато. Разбира се за съществата между чиито съзнания и нашите има голяма разлика, хората не представляват интерес, тъй като не съществуват много допирни точки, но пък за клетките в тялото си например и животите, които ги съставляват, човек е от първостепенно значение. Ти как разбра за „тази“ душа ли говорих или за „другата“?

Не знам защо чак и децата индиго се замесиха като довод срещу носенето на униформа. За едно дете индиго не би трябвало да е от първостепенно значение как се облича. Уж говорим за хора освободени от предразсъдъци... или просто наричаме „деца индиго“ хората с малко по-различни предразсъдъци от тези на останалите. „По дрехите посрещат“, всъщност не само посрещат. Социалните различия са доста съществени като психологически проблем за децата. Детето има възможност да си изяви характера по хиляди начини, а не само чрез облеклото. Не знам как човек може да парадира с освободеност, а в същото време чак толкова да държи да изрази себе си задължително с облеклото си. Униформата създава чувство за принадлежност, за колектив, за отговорност, за сплотеност. Дете което се движи с униформа по улицата ще се въздържа в по-голяма степен от непристойно поведение. Освен това носенето на униформа може да повлияе в положителна посока и върху бягствата от часовете.

Това не е вярно За съжаление се оказва, че е точно така. С вървенето по духовния път става ясно, че чувството за собствена значимост е уловка, верига, която ни е оковала към самсара /колелото на раждане и смърт/. Това чувство ни пречи да се посветим на вътрешната, най-истинската ни същност и ни отклонява от издигането по вертикала. Така цялата ни енергия се разпилява по "гонене на лъскави неща". Sapienti sat А истинската ни същност не е ли значима? Истинската ни същност не сме ли реално ние самите? Ако не е значима, защо да и се посвещаваме? Защо трябва да разсъждаваме за себе си от позицията на нисшето его, а да гледаме на душата си като на нещо различно от нас, да не кажа, че така я правим недостижима?

Потърсих из интернет какво е казал точно Б. Дуно за богомилите. Само на едно място открих връзка между изгонването им и падането на България под турско робство. Всъщност става въпрос за статия, а точната беседа не успях да открия. Някой ако има информация, ще съм му благодарен ако я сподели. „Латинската раса създаде инквизицията – и тя не постигна целта си. Само културните народи от англо-саксонската и тевтонската раси са сравнително по-свободолюбиви и затова имат по-силна вътрешна връзка. Там се схваща, че народите, които искат да имат бъдеще, трябва да се въодушевяват от най-възвишени идеали, но не отвлечени, а такива, които изразяват вътрешната връзка между материалното и духовното, като подчиняват материалните условия на духовните. Тук се говори само за по-напредналите представители на английската и тевтонската раси. Народите не трябва да спъват новото, което иде, не трябва да спъват идейните течения, които се явяват носители на Любовта, братството, равенството, свободата и мира. Бъдещето принадлежи, именно, само на онези благородни народи, които се въодушевляват от онези възвишени идеали. Още в старото българско царство тогавашните водачи изгониха богомилите, които бяха носители на едно велико учение за реформирането на живота и социалния строй по най-идеалния начин, но за това изгонване българите платиха с пет вековно робство под турците, защото когато един народ не приеме Великото, Божественото Слово, което му се праща от провидението, и не приложи това Велико Слово в живота си, бива изоставен да понесе последствията на своята неразумност и тогава го постига най-голямото зло. Изгонените от България богомили занесоха своите идеи и културата си на Запад. Народите, които разбраха и приложиха на практика идеите им за социални реформи, процъфтяха. А сега, ако българите разберат грешките на своето минало и не повторят същите грешки спрямо сегашните идейни течения, ще имат много по-добри резултати в обществения си живот.“ Из В Царството на Живата Природа Всъщност, това което се споменава е, че турското робство е настъпило поради отхвърлянето на положителното влияние, което богомилството е можело да изиграе в духовно отношение, а не като кармична разплата за гоненията на богомилите. Според мене, сигурно е имало и кармични причини, но те са били по-дълбоки и трябва да се търсят още по-назад в миналото. Може би в по-далечното минало, отколкото историците са запознати.

Не е толкова важно дали причините са кармически или някакви други. Нека да не правим предположения. Човек просто трябва да знае какво иска и да полага усилия да го постигне. Дали и доколко ще успее да материализира външно стремежите си, не зависи само от него. Човек желаещ духовно развитие не би трябвало да се обръща повече внимание на външното, отколкото е необходимо. Истинската борба е вътре в човека. Вътрешната хармония ще доведе и до външната. Депресията е ненужна. Ако на човек му предстои да извърви дълъг път, той може да мисли за дългото разстояние, трудностите и огромните усилия които трябва да положи за да достигне до целта. Но човек може също така да се радва на всяка своя крачка, която го отвежда все по-близо и по-близо. Трябва да се цени малкото – това е пътя към щастието и към успеха. Искаме много и когато не го постигнем се натъжаваме. Също така страдаме за това, което не притежаваме, без да оценяваме това, което имаме, а именно то ни служи като основа за да изградим бъдещето си.

Всъщност, ние въобще не можем да мислим без думи. Дори и хората с преобладаващо образно мислене свързват образа с дума. Опитайте се да отделите мисълта от изразяващата я дума. Те са като духът и тялото (нямам предвид само грубо-физическото). Думата свързвана с определена мисъл-идея може да бъде на различни езици, т.е. да има различна форма, но при всички случаи целта й е да изрази въпросната идея. Бедния и грубият речник говорят за неразвито мислене. Хората като цяло не умеят да мислят и затова не умеят да се изразяват правилно. Тук нямам предвид някои хора които главно поради психологически причини изпитват затруднения в изразяването на мислите си. Колкото до случаите на безсмислено говорене (писане), то те са просто опит за насилване на мисълта, желание да се измисли (и каже) нещо повече отколкото моментните сили на човека позволяват или пък повече отколкото е необходимо.

Това може да е вярно по отношение на тези, които търсят услугите на ясновидец или гадател. Акцентът досега в темата като че ли се поставя върху информацията, която ще бъде получена по един или друг начин и дали четящите биха могли да извлекат полза от тази информация. Въобще хората се интересуват от ясновидството заради евентуалната полза, която ще получат, а не заради самото ясновидство, още по-малко пък за ясновидеца. Разбира се ясновидец, който пророкува за да задоволи тези желания в останалите хора е глупак. Важното при една прогноза е да се разкрие не само самото събитие, което ще се случи, но и неговият смисъл, защо се е стигнало (ще се стигне) до него, какви принципи и закони го пораждат (ще породят) и управляват. Така евентуално би могла да се търси и промяна. Прогнози правят и духовните учители. На тях се обръща сериозно внимание, но малко хора си задават въпроса защо са направени тези прогнози. Целта едва ли е била задоволяване на любопитството.

А можеш ли да се зарадваш, че си несъвършен. Ако се зарадваш истински, значи си постигнал смирение.

И с какво изброените могат да повлияят на човека? Може да пресичаш улицата и да те блъсне кола, но това с какво ще повлияе на тебе самият. Ще изпиташ болка, временно неудобство, което ще отмине, но може ли случилото се реално да прибави или да ти отнеме нещо? Гледаш един филм. Кой определя дали филма ще ти е смешен или ще те накара да заплачеш; кой определя дали филма ще ти е интересен? Е, в човешкия живот някои неща са написани, други - не, но това как ще го възприемем си зависи единствено от нас самите.

Всеки човек е една вселена. Проблемът е, че голяма част от хората имат нужда да се сравнят с нещо или някого за да се почувстват значими. Свързват значимостта с някакво превъзходство, а не се чувстват значими заради самите себе си. Хората, които се чувстват значими често са безотговорни, но нека погледнем и от обратната страна: може ли човек да проявява отговорност, без да се чувства значим?