Станимир

Не е задължително да притежаваш някакви свръхсетивни способности. Човек, когато изпълнява мисия, знае за това. Мисията предполага предприемането на определена линия на поведение в следването на дадена цел. Ако не знаеш целта на мисията (или поне част от нея), значи не ти я изпълняваш. Има ли значение какво ще ти каже някой? По-важно е ти какъв се чувстваш.

Не е и необходимо да обичаш личностните му проявления. Думите „да обичаме враговете си“ се отнасят само за индивидуалността, за душата. Личността е само обвивка, тя не е истинския човек. Личността на престъпника е само едно неуспешно (или все пак частично успешно) проявление на божествената същност на човека. Защо е нужно да обичаме отражението (и то силно изкривено в случая с престъпника, а и в немалка степен при обикновените хора)? Не, никой не изисква от човека подобно нещо. Нито пък от светиите или ангелите.

Мисъл на деня - 18 Август 2009 г. „Днес са нужни герои, образци, морални хора. Светът се нуждае от нещо ново. Старото минава, трябва да се замести с ново. Новият човек слиза на Земята с радост да свърши една полезна работа за всички. Като напусне този свят, той отива в другия свят с радост, че скоро ще се върне на Земята да продължи работата си.” Из Трите книги, УС, 8 декември 1935 г., София, Изгрев. Наряд за Вторник: Ще се развеселя - песен Пътят на живота - молитва Псалом 27

Това за формата е вярно. Обаче не мисля че информацията може да се уподоби на формата. Формата е нещо съществуващо, съществувало или което е възможно да съществува. Информацията е просто едно отражение на формата, но не е самата форма. Но информацията също е реална. Информацията не е формата на квадрата. Информацията е нещо конкретно. Някъде във вселената съществува квадрат на определено място и с определени параметри и това създава информацията. Преди квадратът да се появи, информацията за него не е съществувала. И аз мисля така. Вече споменах, че има акашови записи отнасящи се до физическия, до астралния и до умствените светове, и т.н. Но може би не си разбрал, че под „умствени действия“ разбирам човешките мисли и намерения, а под „астрални действия“ – човешките желания и емоции. Говорех единствено за паметта. Не за мислите, разума, съзнанието и т.н.

Информацията е отпечатък в материята (тук аналогията с компютърните носители на информация може да даде най-точна представа за нещата, защото човешкия мозък и природата действат на същия принцип). Сама по себе си информацията не съществува, а е нужно да бъде запаметена. Имаме събитие, факт оставящи своята следа в материята и именно това е информацията, а не нещо отделно. В природата всичко са запаметява, дори и най-незабележимото събитие и това са акашовите записи. Колкото до позиционирането им – пространствено те са навсякъде. Освен това има акашови записи за всеки план. Физическите действия пораждат отпечатъци във физическата материя, астралните – в астралната, умствените – в умствената и т.н. Обикновено ясновидците (не тези предсказващи бъдещето, а хората развили зрение на по-фините нива) и психометриците имат достъп само до акашовите записи където са отпечатани физическите действия на хората. Колкото за бъдещето, ако дадено събитие не се е осъществило, то няма как да остави отпечатък след себе си. Хората „виждащи в бъдещето“ не виждат бъдещето, нито пък хората спомнящи си дадено събитие виждат миналото. И в двата случая хората виждат това, което съществува в настоящето: определени семена, които могат породят определени събития в първия случай и отпечатъци от вече случили се събития във втория.

Аз предпочитам да не използвам думата „отговорност“ за наложеното отвън чувство за дълг и съпричастност към останалите. Освен това хората, които се мислят за отговорни, невинаги са действително такива. Всъщност отговорността идва със свободата (а свободата от развитието на съзнанието), без значение иска ли я човек или не, осъзнава ли я или не. Да, отговорността е товар, но в същото време тя върви ръка за ръка със свободата. С нарастването на свободата, нараства и отговорността. Т.е. отговорността е товар, но не е ограничение. Свободата също е товар. Последното на пръв поглед звучи противоречиво, но в действителност проблемът е, че хората погрешно свързват свободата с лесното, а трудностите винаги приемат като нещо наложено им против волята. Силата на човека винаги се възстановява, а източникът й е неизчерпаем. Просто понякога е нужно време. Спортистът, колкото повече време прекарва в упражнения, изразходвайки силата си, толкова повече увеличава запаса от сила с който разполага. Наистина може да се умори, но след това е по-силен от преди. Отговорността сама по себе си не увеличава силите на човека. Самият човек носейки отговорността си прави това. Важното е тежестта да е разумна, т.е. да отговаря на възможностите ни. Да, ако тежестта е по-голяма. Ако тежестта е по-малка от възможностите ни, то съдбата рано или късно ще добави нужната тежест. Но никой освен нас самите не може да ни накара да носим повече отколкото са способностите ни.

Не, истината е една. Начинът по който я възприемаме е различен. Разбиранията на хората са различни и те няма как да бъдат унифицирани, въпреки че се правят подобни опити. Различните хора ще изпитат различни усещания и в тях ще се породят различни представи и асоциации, наблюдавайки една картина, но въпреки всичко картината ще си остане една. Различни ще са само начините по които хората я възприемат. Истината може да се уподоби на картина.

Защо, страх те е че много скоро ще поискаш да се развали магията, но няма да можеш ли? И аз така мисля. Човек много често като получи това, което много силно желае, остава разочарован. В истинската любов няма зависимости и привързаности. Всъщност ти искаш той да те обича, но ти не го обичаш. Ти просто се опитваш да го превърнеш в своя собственост – в играчка. Играчките обаче омръзват, а магиите водят до зависимост. Каква ще е следващата магия след любовната?

Защо всяко научаване да ни отдалечава от мира със себе си? Наистина, всеки отговор води след себе си нови въпроси, но защо това да е проблем? Точно обратното – това е прекрасно. Проблем е за тези, които искат да постигнат всичко „тук и сега“ или в близкото бъдеще. Какво ще правят след това не е ясно, а и те като че ли не желаят да насочват съзнанието си толкова напред в бъдещето.

Да, искрени и лицемерни хора има навсякъде. Всъщност, фанатиците винаги са искрени в убежденията си и то особено много. В предния си пост исках да намекна, че това което често наричаме лицемерие, всъщност е самозаблуждаване от страна на човека. Има много хора при които приказките и действията им не се покриват, но те не правят това съзнателно. Човешкият егоизъм разполага с хиляди начини да се самозащити и да си самодокаже, че постъпва правилно и едва ли не по най-добрия възможен начин. Пак повтарям това не е лицемерие, а самозаблуда.

Старото в един момент започва да ограничава човек и да му носи болка и страдание (няма да разгранича двете, въпреки че мога), и осъзнаването на това ограничение е първата крачка за разрушаване на старото. Страданието просто алармира човека да обърне внимание на проблема, но не го решава. Под „ненужно страдание“, разбирам това, което не е кармично последствие, а може да бъде избегнато и всъщност се явява причина. Освен това ненужно страдание е когато страдаш от егоистични подбуди. Случаят, който описах е такъв. Разбира се жертвата може да изпита страдание не защото са и откраднали парите, а поради осъзнаване на заблудата на крадеца, отклоняването му от моралните и духовни ценности и поведение, поради неразумното използване на неговата свобода. Такова страдание би било на място, но то всъщност е състрадание.

Искам първо да направя разграничение между съчувствие и състрадание. Съчувствие е да усетиш това, което другия изпитва – неговите болки, страхове, затруднения, тревоги, мъки. Състраданието винаги предполага и разбиране за причините, поради които съществото към което изпитваме състрадание страда. Има необходими страдания, има и излишни. Различаването между двете не може да се научи по книга, т.е. не съществуват точно определени критерии. Да разгледаме един пример: На даден човек му открадват голяма сума пари, която знаем, че е спестявал цяла година. Съчувствието предполага да страдаме, защото и той страда. Състраданието обаче предполага в нас да се породи мъка, не просто защото другият страда, а защото знаем, че неговите страдания са излишни. Парите не са нещо, заради което си заслужава да страдаш. Т.е. ние страдаме по-скоро разбирайки неговата грешна реакция на случващото се, ако щете на неговото невежество (дано не свържете това с гордостта, защото състрадателността предполага любов, почит и разбиране към човека към когото е отправена, който и да той, но не изключва възможността този човек да постъпва глупаво). В тази връзка ние можем да изпитваме състрадание и към човек, който се радва и е щастлив. Нима радостта на пияния или наркомана не са повод за състрадание? Но ние знаем за по-нататъшните последствия и начина по който ще продължи тяхната радост, т.е можем да оценим действителното им положение.

Любовта и бракът, въпреки че могат да вървят ръка за ръка, не са едно и също нещо. Седми дом може да се свърже с отношенията ни с хората, доколко те са хармонични или не, доколко са стабилни. Бракът е само частен случай, както и бизнес отношенията. Освен това има любов и любов. Любовта в пети дом е любовта на личността към личността. По висшите аспекти на любовта могат да се търсят в единадесети (опозиция на пети) и дванадесети дом. Единадесети дом е груповото съзнание, самоидентифицирането ни с групата, докато дванадесети дом е саможертвата, себеотрицанието и на завършека. В последните два случая имам предвид само духовно-напредналите хора. Останалите няма да могат да възприемат това влияние на домовете.

Четейки откриващия пост на темата в мене незабавно се породи следния въпрос: Двуличие ли е ако човекът, който обвинява в това, просто се самозаблуждава, надценява се, няма ясна представа за себе си и възможностите си?

Това ми заприлича на кой е по- по- най. Долавям желание за самоизтъкване. Не че ми пречи. Има йоги които са медитирали в течение на десетки години по петнадесет часа на ден и пак почти нищо не са придобили. Освен това времето през което не медитираме е не по-малко важно от времето прекарано в медитация. Ти по колко часа на ден не медитираш?

Щом искаш да си камъка...

Като изключим синьото (което може би е резултат на неточно изразяване), останалото мисля, че великолепно обяснява проблема със собствената ни значимост.

Трудностите на духовният път мога да уподобя с трудностите на скулптора, опитващ се да извае от грубия камък желания прекрасен образ.

Това ми хареса особено много. Всъщност ние нямаме какво да губим, но някак не успяваме да го осъзнаем. Смирение е да не се опитваш да бъдеш това, което не си, а да бъдеш себе си.

За добро и зло можем да говорим там където имаме избор, където имаме съзнателност. „Злото ще стане слуга на Доброто“ - злото само не може да избере да стане слуга на доброто. Ако то направи подобен избор, тогава то няма да бъде зло, а добро.

Лошо би било ако не можеш да смениш стикерчетата. Ама ти може би искаш да ги махнеш? Ами направи го и после разказвай.

Какво се случва с един такъв "престъпник"? Той се среща с коригиращата и балансираща реакция на обществото. Ако сега увеличим мащабите на този чудесен образ, ще получим картината на нашия свят: един свят, в който човечеството непрекъснато се натъкваме на коригираща реакция- закона за кармата. Ще рече- нещо все не уцелваме "честното" поведение. Възниква въпросът:"Защо?" какво не разбираме? Какво не правим както трябва? Няма човек, който да не е е убеден, че дава най- доброто от себе си и прави най-правилното! Тогава? ... Това не е вярно (червеното). Уцелваме и точно тези моменти (колкото и редки да са при някои хора и „ежедневие“ за други) определят еволюцията ни и са от значение. Когато се опитваме да постъпваме правилно, може и да не успяваме напълно, особено ако говорим за абсолютна правилност, но така ние се учим и се приближаваме все повече и повече до това, което желаем. Важното е от гледна точка на моментните ни възможност да се опитваме да постъпваме според най-доброто от себе си, а възможностите ни постепенно се разширяват. В дългосрочен план това може да бъде проследено.

И кога започва и кога свършва това „тук и сега“? Май е вечносъществуващо (или може би твърдиш, че е несъществуващо, или пък преходно?), т.е. вечност. Страх от какво? Че можем и да не разполагаме с вечност пред себе си? Или страх от самата вечност?

Дух е възможно да поеме контрола над някои центрове в човешкото тяло (ако това бъде допуснато от човека) и до контролира известни негови движения (примерно автоматичното писане). При всички случаи тези движения ще са груби, не съвсем точни и прецизни. Освен това подобно нещо могат да осъществят само същества напреднали в изкуството на йога или окултизма (бял или черен, обикновено второто).

Вчера докато писах едно мнение в съзнанието ми се зародиха следните мисли: Проява на гордост е да си мислим, че можем да достигнем необходимата чистота за да се слеем съзнателно с Абсолюта, след някакъв период по-малък от вечност. Проява на смирение е да изпитваме радост и удовлетворение, че разполагаме с тази вечност. Пишейки това нямам никого конкретно в предвид.