Станимир

Добре е да се обосновеш. Какво точно очакваш да ти донесе смъртта?

Не, не е в това смисълът на живота. Исках просто да е ясно, че всичко, което правим е от много по-голямо значение, отколкото можем да си представим.

Я, какви понятия ти се мотаят из главата... Аз говоря съвсем в контекста, съвсем в общоприетия смисъл на думата. Обаче не смятам, че съм отговорен за чуждите недоумения. За ендура или новораждане тук не бих посмял да говоря, защото бездруго им е достатъчно опетнено от уши, усти и теми името. Честно казано, надявах се да не е така, както пишеш. За липсата на страх от смъртта разбирам, но как може да си нетърпелив да я преживееш? В такъв случай ми остава надеждата, че заблуждаваш нас или себе си и не осъзнаваш на какво е равносилно това да нямаш търпение да преживееш смъртта.

За смисъла на живота е писано много, включително и в този форум. Можеш да потърсиш своята истина между различните гледни точки. Ако правилно съм разбрал ти се страхуваш да не би животът да се окаже безсмислен (твоят живот и животът на другите). Гледаш някой да рисува нещо красиво и си мислиш: Какъв е смисълът от всичко това, след като художникът ще умре, както и всички които са свидетели на красивите му творби? Всъщност последствията от майсторски нарисуваната картина ще обхванат период далеч надвишаваш времето в което картината съществува, а дори и времето в което съществува спомена за нея. Ние сме в състояние да наблюдаваме близките и преки последствия, но колко още остава скрито? Красивата картина е възможно да вдъхнови стотици любители на изкуството, някои от които на свой ред да постигнат още по-големи висоти. Тя може да събуди най-духовните чувства в съвсем случаен човек, да промени светогледа и живота му и този променен светоглед да окаже влияние върху начина по който примерно възпитава децата си, и така картината да окаже влияние и върху техния живот. В крайна сметка дори и най-незначителното на пръв поглед човешко действие или мисъл могат да окажат и оказват влияние, което не можем да си представим. Това е една от причините поради която много духовни учители съветват да се цени и най-малката проява на доброто. Не е нужно да търсим грандиозни последствия. С времето последствията ще стават все по-трудно и по-трудно различими, дори и най-грандиозните. Различни нови причини и произтичащите от тях последствия ще се наслагват върху по-старите, но последните никога няма да престанат да съществуват.

Ами защо да не се отъждествяваш с физическите си дела? Нали са си твои? Предлагам обаче като говорим за смърт в тази тема да говорим в общоприетия смисъл на думата, а не за разни там смърти на личността, последвани от новораждания и т.н., и с това да предизвикваме недоумението на четящите.

Няма ситуация без изход. Няма нещастие, което да трае вечно. Затова и надеждата е в кутията. Не че надеждата е нещастие, но именно в кутията с нещастията и е мястото, защото именно там би имало най-голяма полза от нея.

Ако не ти се спи през деня, недей да го правиш насила. Бягството няма да реши нищо. Чувстваш ли недостиг на въздух? Няма да изкажа мнение по психологичната част на въпроса, но е необходимо да уравновесиш дишането си. Опитай да направиш няколко дълбоки вдишвания и издишвания, без да задържаш въздуха в себе си. Скоростта не трябва да е прекалено бърза, нито прекалено бавна. След 3-4 вдишвания опитай да забавиш скоростта и дълбочината на дишането, но не до толкова, че да изпитваш недостиг на въздух. След още няколко такива вдишвания и издишвания въведи кратки паузи, т.е. вдишваш, задържаш въздуха за кратко (ти си прецени колко; изпиташ ли прекалено напрежение, изпусни въздуха), издишваш и пак правиш кратка пауза. Ако докато правиш упражнението се наруши ритъма на дишане (т.е. не си преценил точно ритъма на дишане и паузите) пак правиш 2-3 дълбоки вдишвания без паузи и продължаваш откъдето си стигнал. Сам прецени колко дълго ще правиш упражнението. Според мен около 20 вдишвания са достатъчни (тук имам предвид тези с паузите, като изключвам няколкото дълбоки вдишвания необходими за да се успокоиш и приведеш дробовете си в някаква ритмичност). С времето скоростта и дълбочината на вдишванията и издишванията, както и продължителността на паузите ще се промени, но организма ще ти подскаже най-добре оптималния вариант. Прави всичко 2-3 пъти на ден и допълнително когато почувстваш, че започваш да дишаш неравномерно.

Как точно си представяш смъртта? Кои възгледи свързани със смъртта можеш да допуснеш като по-вероятни и кои не можеш да приемеш?

Ти какви резултати търсиш? Посоченото няма как да се осъществи за един човешки живот. За да видиш резултата, трябва да обхванеш далеч по-обширен период. Даден ни е цял космически цикъл на разположение и е неразумно да предполагаме, че можем да постигнем всичко това за няколко (десетки) години. В рамките на отделния човешки живот може да бъде направено много, наистина много, но и това много е твърде далеч от всичко. Няма как да оцениш това дали резултатите са впечатляващи или не са. Впечатляващите резултати са подготвяни в продължение на множество животи. Наблюдавайки живота в който са се проявили ти може да мислиш, че те са резултат от някаква практика от настоящото въплъщение, но в действителност това е само заключителния етап. Ако деца в ранна детска възраст притежават интуиция, то тя е била придобита в минали превъплъщения. Не бива да бъркаме интуицията с предчувствието, астралната сетивност (примерно познаването на карти или чувството, че някой близък е в беда и др. под.). Не бива да я смесваме и с откровението, когато в състояние на просветление директно се сливаш с божествения ум (не се сещам за по-подходящ израз). Никой не говори за изолиране на ума, а за затихване. Освен това става въпрос само за конкретния ум. Без ум няма самосъзнание, т.е. не може да се говори за будност на съзнанието. Как ще регистрираме интуитивното възприятие освен чрез мисълта. Точно затова е нужна развита мисъл, чисти мисли съставени от ментална материя с по-духовна вибрация, по-гъвкава и организирана – за да може интуитивното възприятие да се отрази по-пълно не само в грубите си аспекти, но и в по-фините, да бъде разбрано по-добре. Пълен контрол над мисълта е необходим за да може умът действайки на собствения си план по никакъв начин да не пречи, а да подпомага идеите идващи от по-висшите планове. Будхичното тяло е еквивалент на астралното тяло. Каквото представлява астралното тяло с егоистичните си чувства (без значение положителни или отрицателни) за въплътената личност, това представлява и будхичното тяло по отношение на човешката душа. Отрицателните чувства разбира се нямат духовен еквивалент, а положителните егоистични чувства са трансформирани в съответстващите им надличностни чувства.

Човекът никога на по-ранен етап от развитието си не е притежавал интуиция за да говорим за възстановяване на каналите. Интуицията предполага разбиране, проникване в същността. Самата дума го подсказва. Няма разбиране без ум. Интуицията обаче отива там където конкретния ум е безсилен. Тя отива дори и отвъд синтезното мислене, което самото е отвъд всякакъв егоизъм, заблуди, логически спекулации и затъване в безсмислени подробности. Интуицията е мъдрост. Носител на интуицията е будхичното тяло, същото което е носител на всички духовни и надличностни чувства в човека. Как да развием интуицията си? С изграждането на будхичното тяло, което при повечето хора е слабоорганизирано. Будхичното тяло се изгражда с култивирането на духовни качества, с прилагането им в живота чрез нашите мисли, действия и желания. Мисълта в същото време трябва да е под пълен контрол, да не се допускат никакви случайни мисли. Както казах необходимо е да е развит нейния синтезиращ аспект. Също способностите за различаване и за изграждане на аналогии (по-ясно не мога да се изразя). Да се отстранят всички мисловни илюзии и ограничения. Въобще за интуиция не може да се говори без 100 % контрол над ума. При това положение лесно ще го накараме да утихне и да регистрира съзнателно и с разбиране впечатленията идващи от интуицията, а не тези плод на собствените му желания, страхове или очаквания.

Молитвен наряд за начало: Добрата молитва – молитва Духът Божи – песен Сърцето ми е топло – формула Беседа: Разделено царство Молитвен наряд за край: Молитва на Триединния Бог – молитва

Поради това, че аз все още не съм се освободил напълно и непрекъснато от тъмните мисли; поради това, че в себе си все още забелязвам егоизъм; поради това, че съзнанието ми все още се отъждествява с личността ми, вместо с душата или висшето аз; поради всичко това, аз се чувствам прекалено здраво стъпил поне с единия си крак на първото стъпало, за да мисля за третото. След първото стъпало (това на егоизма) стои второто (това на отъждествяването с висшето аз, душата). Който в съзнанието си (не само на думи) е станал едно със своята душа, нека мисли за третото стъпало. Само че тогава е възможно в липсата на аз и на мисли да влага малко по-различно значение.

Мисъл за деня – 10 октомври Всяка песен може да се пее силно или тихо, меко. Ако пеете силно, ще привлечете по-нисшите същества, ако пеете тихо, ще привлечете по-напреднали Същества. Музиката – път на постижения Молитвен наряд за всеки ден: Добрата молитва Псалом 91 Псалом 23 Господнята молитва Да се прослави Бог... - формула Молитвен наряд за събота: Бог е любов - песен Малката молитва Псалом 25

Ники, никого конкретно не защитавам и никого конкретно не нападам. Но да, някои от изложените неща бих могъл да отнеса към тебе. Други бих отнесъл към други хора. Важното обаче е всеки сам къде ще се открие. п.п. За съжаление темата твърде много заприлича на някои други. Винаги когато се заговори за диалектика става така – всичко става скучно и еднообразно.

Интересно ми е, как може да се отрича умът и в същото време да се затъва в безсмислени философски съждения, като се говори и за средния път? Как може любовта да е навсякъде, а в същото време да се отрича възможността на мисълта да бъде неин носител? Как може да се отрича способността на човека да изпраща любов чрез положителните си мисли? Затъва се в чужди разсъждения за аз-а, като се забравя, че това неизменното, което е в неговата основа, не го отрича, а го съдържа в себе си. Ако в момент на необходимост от милосърдие започнем да разсъждаваме върху това дали мотивацията ни е егоистична или не е, то най-вероятно въобще не притежаваме милосърдие, а моментът ще бъде пропилян. И всъщност защо ни е да знаем дали сме проявили милосърдие според някакви критерии? Постъпили сме така както сме преценили, възоснова на качествата, които притежаваме (духовни или не). Може да се окаже правилно или не съвсем. Това трябва да оценим и ако е необходимо да поправим. Дали се вписва в определението ни за милосърдие, няма никакво значение. Всъщност, кое е милосърдието: нашето вътрешно отношение или предприетото от нас действие и резултатът от него? Аз си мисля, че милосърдният човек чувства милосърдието в себе си. За него няма никакво съмнение дали го притежава или не. А и няма особено значение, тъй като по този начин човек просто е себе си. Да, има и такива, които само се мислят за милосърдни. Разликата между тях и първите е, че постоянно изпитват необходимост да го доказват (милосърдието си). При тях обаче истинското милосърдие все още спи някъде надълбоко.

Никаква Дхарма няма да му се забърза на стрелеца, докато не осъзнае причината за застигналото го страдание, не го приеме и най-вече не допуска повторното му зараждане. И тук пак има една уловка – въпреки че страданието трябва да бъде прието без страх и раздразнение, не трябва да го пожелаваме нито за себе си, нито за другите, защото така се стига до патологични състояния. Страданието е просто един звънец, който алармира, когато нещо не е наред. Ако звънецът бие твърде често, накрая ще привикнем към него.

Жестокостта е като цунами. Когато се появи и набере скорост, вече е късно. Не бива да се допуска зараждането на жестокостта. След това в най-добрия случай можеш единствено да минимизираш последствията от нея. Те всъщност и океанските цунамита ние си ги създаваме. От жестокостта можем да се избавим чрез благородство. Двете не могат да съществуват съвместно. Трябва да се научим да забелязваме всяка наченка на жестокост докато пораждащият я импулс е слаб. Ние трябва да изведем жестокостта на светло, за да може да се види такава, каквато е. При това обаче никога не бива да допускаме тя да резонира в нас самите. Да се бориш срещу жестокостта с жестокост е абсурд. Как можеш да победиш една стихия, използвайки същата стихия? Можем ли да изгасим пожар с огън?

Аз не съм срещал хора, които предпочитат истината без упойка. Може да го твърдят, но всъщност те също отхвърлят чуждата истина, не по-малко от останалите и също като останалите се обиждат и ги боли. В думите ти за словесната агресия има нещо вярно. Ето например, в предходния абзац аз направих разграничение между „хората предпочитащи истината без упойка“ и „останалите“. Не мисля, че това е жестокост, но със сигурност е агресия. Самият този абзац е агресия и провокация. Ще се върна на фразата: Истината е операция, която трябва да се прави без упойка. Упойката приспива човека. Значи истината може да се каже само на човек с пробудено съзнание, който не е упоен (от илюзии, гордост, предразсъдъци и др. под.). В противен случай тя би останала неразбрана.

Да, хората приемат много леко чуждата болка. Едва ли ще промениш това с описанието си. Все говорим за състрадание, но всъщност в повечето случаи изпитваме по-скоро съжаление към страдащия, без да успяваме наистина да почувстваме неговата болка. Освен това, дори да приемем, че в даден случай болката е кармично заслужена, това по никакъв начин не извинява жестокостта на причинителя й. Това по никакъв начин не извинява и отсъствието на състрадание от наша страна.

Темата е за жестокост, говорим за жестокост, значи не спамим. Значи в случаите за които говориш кой проявява жестокост? Кой се опитва да определя поведението на другите, така че да отговаря на собствените му представи? Ти изявяваш себе си в желанието да не ядеш месо, като това желание касае единствено тебе самата. Домакинът изявява своето желание да ядеш месо, но в случая то нарушава твоята свободна воля. Кой извършва насилие? Това, че домакинът се е обидил в случая е резултат от нереализирането на собственото му желание да ядеш от това, което е приготвил, а не резултат от твоето желание да не ядеш месо.

Със сигурност П. Дънов не е най-великият Маг. Със сигурност не е най- каквото и да е. Кажеш ли „най-“ и вече създаваш едно ограничение, едно препятствие пред съзнанието си. Маг букв. означава велик.

Е, тука пък къде видя жестокост? Ако кажеш на домакина с груб тон: „Защо ми слагаш пържола, не знаеш ли, че не ям месо? Виж се колко си глупав“, тогава имаме жестокост. Лао Дзъ го е казал много точно в една известна своя фраза.

Оперират се болни хора, когато няма друга алтернатива. Жестокостта никога не е на място.

Изобилният живот Нужно ми беше няколко пъти да препрочета това внимателно, за да разбера вложения смисъл. Може ли според вас да се търлкува, че писмото за двете риби са красивите идеали, които остават само на хартия? Рибите може би са ситуациите, в които можем да проявим тези идеали, а слугата, който е изял рибите - това вътре в нас, което се поддава на изкушенията на социалните клишета и забравя за идеала тогава, когато настъпва момента той да се въплъти в живота? Вътрешният крадец - суетата, гордостта, ревността, страха ли са? Как го разбирате вие? Аз в случая бих разсъждавал по-опростено. За свещеникът не са важни рибите, а жеста, че са му били изпратени. Той научава за този жест от писмото и това за него е все едно, че рибите наистина са достигнали до него. „Любовта е в писмото“, не в рибите. Слугата няма как да открадне любовта. Той е външният крадец, открадвайки само материалното – рибите. Вътрешният крадец можем да бъдем единствено ние самите. Ако вторият свещеник би получил повече удовлетворение от изядените риби, отколкото от написаното писмо, тогава той щеше да е изгубил любовта си. Той щеше да е откраднал нещо от самия себе си, от своята божествена същност.

За качествата на лидера може да се говори много и аз едва ли ще съм в състояние, дори само да ги изброя. Вместо това ще се спра на нещо, което считам за основополагащо в случая – вдъхновението. То е необходимо както на самия лидер, така и на неговите съмишленици. Когато говорим за лидер, то в съзнанието ни се поражда представата за група, за организираност, за единство. Когато имаме единство, това говори за обща цел. Как можеш да се стремиш и още повече да водиш други към дадена цел без вдъхновение? Вдъхновението дава сили, вдъхновението дава увереност, вдъхновението поражда ентусиазъм. Вдъхновението свързва човек със света над него – свят в който всичко красиво е възможно и постижимо. Никой истински лидер не поставя себе си на върха на пирамидата. Всяко група е част от друга по-обхватна група. Абсолютно всяка. Няма граници за безпределното. Лидерът е сърцето на групата, нейния център. Единствено сърдечната любов може да сплотява. И да се върна на вдъхновението. Може ли човек да прави нещо, което не обича и резултатът да е достатъчно добър? Може ли да се получи нещо красиво от такова наложено усилие? Може ли да отсъства обич към това, към което групата се стреми, което я обединява? Може ли някой да полага усилия и да дава всичко от себе си за нещо, което не обича. Единствено вдъхновението може да пробуди и впрегне за работа всички сили в човека. Единствено вследствие на вдъхновението човек може да е щастлив изпълнявайки своята част от дейността на групата и участвайки в груповия живот. Единствено с щита на вдъхновението човек може да се почувства защитен. Единствено с оръжието на вдъхновението човек може да се почувства победител. Така с вдъхновението всичко може да бъде доведено до успешен завършек, а без вдъхновение нещата са сякаш лишени от живот, нежизнеспособни.