Станимир

За едно си прав: има физици, които подкрепят нещо подобно. Но има един малък проблем. Ако разполагаме с неограничено време, то наистина е възможно да хвърлиш едно зарче един милиард пъти и един милиард пъти подред да се падне шестица. Не само, че е възможно, но то ще се случи задължително. Също така ще се случат и всички останали възможни комбинации от един милиард хвърляния. Това на пръв поглед е много близко до едно твърдение, че всичко е възможно, но в действителност никак не е близко. Ако възможните събития бяха крайна величина, то всяко от тях неминуемо щеше да се случи във вечността. Но възможните събития са безброй много и тези възможности са много повече отколкото действително случващите се събития. Да, има някаква възможност някога, някъде да се появят сини слонове летящи с ушите си, само че шансът по-скоро клони към нула. Колкото и да е безкрайно времето и пространството, то разнообразието от възможности е далеч по-голямо.

Това не мога да знам. Но срокове съществуват за всичко.

В това, което си извадил от цитата ясно е посочено, че изразът ангелска йерархия е използван в по-широк смисъл, т.е. като обобщение за всички йерархии. В тесен смисъл ангелите са само една от безброй многото духовни йерархии. И също така ясно е посочено, че човекът ще влезе в тази йерархия, а след това и в следващите.

Недоволството е слабо налягане; мъчението е малко по-силно налягане; скръбта е по-голямо налягане от мъчението, а страданието е най-голямо налягане. Без тези налягания нищо не можете да придобиете. Без налягания нито един от вас не би дошъл тук. Аз благодаря, че имате недоволство, мъчнотии, скърби и страдания, за да дойдете тук. Без тях вие щяхте да се изпарите. Тогава как ще влезете в ангелския свят? И в ангелския свят има атмосферно налягане, но там то се определя от добродетелите. Колкото повече добродетели има, толкова по-голямо е налягането. Ангелът трябва да мине в архангел; архангелът – в още по-висока степен. Не мислете, че ангелът е най-високата степен на развитие. Под ангелска йерархия аз разбирам вечно развитие; вечно минаване от едно стъпало на друго. Това се разбира в широк смисъл на думата. Обич и знание

Точността на математиката зависи от точността с която ние хората сме дефинирали различните математически действия, термини и други съставни части. Евклидовата геометрия е безусловно вярна. Няма никакви аргументи срещу нейната вярност. Римановата геометрия е само условно вярна. Същото важи например и за комплексните числа, които също имат практическо приложение, но самия факт, че имагинерната им част се основава на допускането, че i^2=-1, вече изключва възможността за безусловна вярност. Две плюс две винаги е четири, не заради друго, а защото сме дефинирали по този начин числата две, четири и действието събиране. Това, че две майки и две дъщери могат да са три жени, няма нищо общо с математиката, която борави с числа. Връзката между числата и реални обекти от обкръжението ни вече е поставяне на допълнителни условия, които в чистата математика не присъстват. В случая е поставено условието, че едната майка, може едновременно да е и дъщеря и така общия брой да бъде три. Но както казах, това не е математика, а логика. Пи, дори и трансцедентално число, все пак се основава на строги правила и няма проблем да бъде изчислено с още по-голяма точност при необходимост. Една от лесните за запомняне формули е: Р=4*(1-1/3+1/5-1/7+1/9-1/11...), но има и други. Знаейки правилото, не ми трябва да знам самото число.

Ако съществуват десет измерения, защо тогава не ги виждаме? Измерението е посока, така че ние съществуваме в три измерения, защото има само три посоки и всички други посоки са само комбинация от тези три (и техните противоположности). Например, казвайки на някого, колко далеч на север, изток или нагоре да отиде, ние можем да го насочим навсякъде по Земята. Времето също се смята за измерение, но съществуват някои тънкости свързани с това. Когато поддръжниците на теорията на струните говорят за пространство имащо 10 измерения, те говорят за измерения представляващи микроскопични кръгове. Ние сме свикнали да мислим за измеренията и посоките като продължаващи все по-далеч от нас, безкрай, но тези миниатюрни измерения просто правят малък кръг и се връщат откъдето са започнали. Например, ако вселената имаше две нормални измерения и третото измерение беше еднометрово кръгово измерение, тогава ние щяхме да се движим да кажем в посока север-юг и нагоре-надолу без проблеми, но ако погледнем на изток или запад, бихме видели задната част на главата си на разстояние от един метър. Бихме могли и да се пострижем сами - защо не. Малките измерения са такива, но кръгът е с размер далеч по-малък и от най-малката микрочастица. Така ние изобщо не можем да говорим за движение в тези малки измерения, защото няма къде да отидем. Ако искаме да избегнем да бъдем ударени от нещо, ние просто ще направим стъпка встрани (във всяко от трите измерения). Ние имаме тази възможност, защото имаме нужното място. В кръговите измерения няма достатъчно място - нито ние, нито микрочастиците. Те изобщо може и да не съществуват. Теорията на струните (откъдето произхождат всички приказки за 10 измерения) е единствената теория на всичко, която все още не е отхвърлена в наши дни. Но тя също така все още не е направила никакви потвърдени прогнози. Допълнителните, но невъзможни за откриване измерения, са само един пример за това. (от тук)

Както е казал Учителя, има един единствен учител. И този учител се проявява вътре в теб. Дори и той греши, но това са грешки на нашето тълкуване, ако тълкуваме. Всичко външно е илюзия. Ха, може да се окаже, че и т.н. учители са илюзия. Ако допускаш, че учителите са илюзия, то изключваш и съществуването на същества, които вече в миналото са преминали през човешкия етап на еволюцията. Последното пък може би предполага, че не вярваш във възможността този етап изобщо да бъде преминат. Учителите не са хора, Христос не е човек, Буда не е човек. Били са, вече не са. Те нямат нужда от въплъщения във физическо тяло за развитието си. Дори нямат нужда от въплъщения в астрала или в низшия ментал.

Ами, например, чети Учителя и историите за Учителя. Ще видиш, че човекът дори учител си е човек. Всичко е там. Той дори за гледането е казал разни неща, но е много по-толерантен от мене - казва, че просто от гледането няма смисъл. Аз май няма скоро да стана толкова толерантен като него, макар че толерантността дава голямо спокойствие....ех, ех. Сега пак ще се заям Ако учителите грешат, с какво основание се позоваваш на думите на Дънов, които според собственото ти твърдение, може да са погрешни?

То вярно, че времето на сляпата вяра отмина, но ако се усъмниш дори и в една дума казана от някого, то по-добре да не го наричаш учител. Учителите не грешат. Не и в смисъла в който хората грешат и могат да разберат грешките им.

Сега няколко думи по отношение на историческата ни действителност (не само българската, но въобще световната) от близкото ни минало. Като цяло до неотдавна жестокостите са били неотменна част от живота на хората. Не са били само турците. Да, във Франция например гилотинирането се е провеждало зад маската на цивилизоваността, но присъдите не са били по-справедливи. Ужасите на испанската инквизиция далеч надвишават турските. А като си спомним как един наш цар (наистина малко по-рано от споменатия период) изби всички болярски фамилии, които не искаха да се покръстят, то вече може би ще успеем да погледнем над извършваните от турците зверства с малко по-голямо разбиране, осъзнавайки, че самите ние някога не сме били много по-различни. Да, общо взето Турците тогава са били изостанали с две-три столетия спрямо "цивилизована" Европа, но пък ние не можем да ги виним за това. Сега вече жестокостта не е така масова. Да, често в новините се появяват случаи на проявена жестокост, но като цяло те вече са изключение и обществото в настоящето не ги приема така, както ги е приемало в миналото. Това все пак е напредък. Децата трудно могат да осъзнаят, че тази жестокост трябва да си остане в миналото, че вече би трябвало да е изживяна. Трудно могат да разберат по-голямата склонност на хората от миналото към жестокост, мащабите на тази жестокост. А ние можем да продължаваме да си обвиняваме турците - да имало е за какво, но без в същото време да признаваме собствените си грехове.

В духа на темата можем да разгледаме тази новина от днешния ден. А подобни случаи май станаха прекалено много в родните ни градове и села - толкова чести, че ако в началото гледах на тях като на изключения, сега вече ги възприемам като показател за духовното ниво на масовия българин. И сега ако трябва да кажем на децата в училище истината, то какво следва да им кажем? Че родителите на повечето от тях са ограничени еснафи мислещи само за себе си, неизпитващи нито капка състрадание и с невежество и тъпотия клонящи към безкрайност? Или пък може би е по-добре да продължаваме да ги заблуждаваме с висшия морал на българина, с непринудената му доброта и с простичката му, но искрена човечност? Като си помисля не е лесно решението - горчивата истина или розовата лъжа.

Какво реално имаме по отношение на синархията, казано от П. Дънов? В беседите открих единствено това: Да се облечете с новия человек Синархия означава съ-управление или управление от група от хора. Терминът се използва с различен смисъл. В конспиративните теории се визират примерно т.нар. невидимо правителство или тайните общества управляващи задкулисно човечеството, следвайки собствените си политически и бизнес интереси. В окултизмът също се имат в предвид тайните общества, само че този път интересите, които се защитават, се допуска, че може да са в полза на всички хора. Това е смисълът в който термина е употребяван от Сейнт-Ив Далвейдър. Като цяло терминът синархия може да включва, но може и да изключва йерархичността. В смисъла, в който се употребява от П. Дънов, то синархията е форма на йерархия. Всеки управлява според достигнатото ниво на развитие, и в този смисъл равенство при вземането на решения не може да има. Управления от типа кръглата маса на крал Артур или пък народното събрание на РБ, явно са възможно най-далеч от синархията в този смисъл. При синархията решенията би трябвало да се вземат в съгласие между участващите и най-тежката дума и отговорността да се поемат от най-компетентния. При гласуването няма съгласие, а равнопоставеността на гласовете на компетентните и некомпетентните участници направо прецаква всичко. И все пак в съвременната форма на управление има нещо синархично. Това е разделението на управлението на държавата на отделни министерства, като всеки министър отговаря за поверената му област. Разбира се проблем е, че назначенията стават политически, а управляващата политическа партия се избира от нищо не знаещи какво правят хора, но такава си ни е действителността за момента. И все пак има един министър, който поема отговорността за цялото управление, въпреки че не се меси много във функциите на другите министри (поне би трябвало да не го прави). Така че и тук имаме някаква йерархичност, но в същото време разпределение на функциите в различните области между компетентни да се справят с тях лица. Ако направим аналогия с човека, ще забележим, че имаме различни системи - нервна, кръвоностна, дихателна, храносмилателна, костна+двигателна - които изпълняват различни равнопоставени функции, но все пак в своя синхрон представляват единно цяло.

За вселената изобщо няма цветове. Има само вълни на светлината с различна дължина, които хората чрез своите сетива и съзнание възприемат като цветове. А има много излъчвания, които изобщо не сме в състояние да възприемем. В каква форма биха достигнали до съзнанието ни, ако имахме сетива за тях - не знам, но цветовете не са нещо действително съществуващо извън съзнанието на възприемащия ги човек, не са нещо конкретно. Да, можем да говорим за тях, както говорим за любовта, но... Цветът на небето е такъв, какъвто повечето хора го възприемат. Какво би било, ако сетивата ни се променят е само спекулация. Ами ако виждахме ултравиолетовите или гама лъчите, или пък инфрачервените лъчи, то нищо наоколо нямаше да виждаме в цвета в който сега го виждаме. Да, ние виждаме всичко (не само небето) по един начин съответстващ на съзнанието и сетивата ни, който при друго съзнание и други сетива би бил различен. Но това не прави едното състояние на сетивата или съзнанието по-правилно или по-пълно от другото. Ние виждаме едно прекрасно светло-синьо небе, което е добре, защото виолетовото би предизвиквало далеч по-лесно умора в очите ни и би въздействало по един според мен негативен начин върху психиката ни. А с времето предполагам хората ще развият сетива за нови лъчения, които в момента не можем да възприемем, но по какъв начин ще ни се представят пред съзнанието, едва ли можем да имаме представа.

Злото съществува само на земята и на други планети със сходно на земното ниво на развитие. Това е временно явление. Винаги ще има несъвършенство, но злото въпреки че е резултат от несъвършенството е и доста различно. В космически мащаб, силите на хаоса, силите действащи срещу установения разумен ред във вселената, силите на стихиите, са несъзнателни. Те не са предизвикани от нечия воля, а са просто сили на съпротивление срещу разума. При злото обаче имаме волево съдействие на тези сили, което освен че е абсолютно ненужно (силите на хаоса ще си се проявят и без това), е и пагубно за човека дълго време упражняващ волята си по подобен начин, изключвайки се сам от веригата на еволюцията и оставащ дърво без корен.

Различните хора имат много общи черти, но според мен, всеки човек е в много по-голяма степен уникален. Освен това не бива да откъсваме хората от тяхната среда на живот - от условията спрямо които реагират действайки по един или друг начин.

Даването е едно действие, което както всяко друго действие може да бъде извършено разумно, но може да бъде извършено неразумно. Това определя и доколко то е духовно. Последствията от действието са единствения критерий.

Безкрайните неща Безкрайността е нещо, което хората почти не разбират и рядко говорят за нея. Даже и в беседите тя се споменава изключително рядко. Горецитираното е всичко, което реално се казва за безкрайността в беседата иначе съдържащо я в заглавието си. Ние почти не можем да си представим безкрайността в положителна форма, а само като я съпоставим с крайното, с ограниченото, т.е. като антипод на последното. А в приведения по-горе откъс се казва много. Безкрайността на учението предполага и безкрайност на развитието на ученика, на усъвършенстването му. Това поставя самото съвършенство на една абстрактна, недостижима позиция, към която всичко се стреми, но която нищо не може да постигне. Това е все едно да започнеш да броиш и да се надяваш да достигнеш края на числата. Да, но такъв край не съществува. В абстрактен смисъл математиците са въвели понятието безкрайност, което активно използват и което представлява едно имагинерно ограничаване на безкрайността ... , но пък те и самите математици много не го разбират (поне такива са ми наблюденията). Но добре е поне, че опитват да разсъждават върху него. Безкрайната работа означава поне, че няма да скучаем. А да, означава също, че творението не е съвсем завършено и ... никога няма да бъде завършено. Което също е добре и се вързва идеално с вечното учене и усъвършенстване. Също така участват всички, както в самото творчество, така и в реализацията. Разбира се всеки според съзнанието и в своята си сфера на влияние. Що се отнася до безкрайността на разстоянията или безкрайността на времето, то разстоянието се измерват между определени обекти в пространството, а времето между определени събития. Отделно от обектите в пространството няма разстояния и отделно от събитията - няма време. Сега, от гледна точка на науката, вселената е крайна. Тя е ограничена в радиус от 15 милиарда светлинни години и отвъд това е безсмислено да се говори за разстояния, тъй като няма обекти, между които да се измерват въпросните разстояния. Разбира се ние можем да си представим имагинерни точки примерно на 50 млрд. светлинни години от земята и така да "решим" проблема поне "на хартия". Също и за времето: ние можем да говорим за време само между две събития - действителни или имагинерни. Реално времето "ще свърши", когато се изчерпи възможността за поява на нови събития. Има и такива научни теории, базиращи се на ентропията, но поддръжниците им първо трябва да решат въпроса за възникването на вселената преди да говорят за нейния възможен край. Все пак съществуването на вселената е факт, при възникването й съществуващия преди това баланс е бил нарушен по някакъв начин. Както вече бе посочено в темата, когато разглеждаме безкрайността, то трябва да имаме в предвид, че тя е двуполюсна. Можем да говорим както за безкрайно голямото, така и за безкрайно малкото. Особено в математиката се прави грешката да се съпоставя безкрайността с нулата. За много математици 1/∞=0, докато в действителност 1/∞ никога не може да достигне нула, колкото и да се приближава до нея. Едно правилно съпоставяне би било съпоставяне на безкрайно малкото от една страна и безкрайно голямото от друга. А нулата също си има своя антипод и това е 1/0 (реално и двете изразяват нещо не съществуващо, но всяко в малко по-различен смисъл от другото). И реда на посочените разсъждения: безкрайно малкото число винаги ще е по-голямо от 0 и безкрайно голямото число ще е по-малко от 1/0. Това може би ще даде възможност на някой да разграничи съществуващото от несъществуващото и потенциално възможното (безкрайно голямото и малкото) от невъзможното. Безкрайното съществува, но само като потенциал, като все още непроявен потенциал. Но то е възможно да се прояви, някога, някъде в бъдещето. Реално безкрайността не е някакво конкретно число. Само проявеното може да се опише с конкретни числа.

Добро пожелание. Също можеш без отлагане да изсвириш 14-тата соната на Бетовен, да изпееш "O sole mio" или да се опиташ да направиш репродукция на някоя картина на Айвазовски. Няма лошо да опитваш де, ама за добри резултати може да ти се наложи да почакаш дълго и междувременно да покриеш много допълнителни условия за които в началото си нямал никаква представа.

Не виждам някакво по особена връзка между чувството за изолация и по-честото отлагане на вземането на решения или на прилагането на необходимите действия. Също така не мисля, че и интровертността е решаваща. Причините са си страх, нежелание, липса на мотивация, неумение. Изброените са доста различни едно от друго и обхващат всички типове характер на хората. Модераторска бележка: Моля не коментирайте кои мнения се отнасят към темата и кои - не. Това ще определят модераторите на подфорума. Благодаря за разбирането.

При изпадане в дисхармонични състояния на съзнанието,състояния на недостиг на светлина в ума и топлина в сърцето ,слабост във волята, Учителят препоръчва да ползваме една ценна формула : " Бог е Любов. Бог е Мъдрост. Аз съм Добро. Аз съм Истина." В нашето естество е заложено от Първата Причина на нещата да сме добри и няма никакво насилие в това да бъдем себе си. Сега, без отлагане. И въпреки това има насилие. Човек в своята същност може да е добър, но това не означава, че той към даден определен момент желае да бъде добър. Отново стигаме до свободата на волята. Не можеш да накараш дървото да разцъфне през януари - това е насилие, въпреки заложеното от природата. Така и да се наложи насила на човек да прави добро, без той да осъзнава и да приема с волята си това добро, е насилие, без значение, че то може да е заложено в същността му. Да, заложено е като потенциал за бъдещето, но също така е заложено и правото на човека да проявява своя потенциал по собствена воля, убеждения и разбиране.

Физиологията на човека не е по-различна. Нито броят на чакрите се е променил, нито функциите на свързаните с тях жлези. Не в това е проблемът. Йога изисква живот далеч от стреса на градовете. Много упражнения повишават чувствителността на организма, което сред замърсеността на цивилизацията си е сигурно заболяване. Освен това силата на упражненията често се подценява. Не се обхваща човекът в неговата цялост. Събуждат се енергии, които психиката не е в състояние да контролира. Но не е само при йога това. При много учения е, да не кажа при всички. Винаги идва един момент когато без учител не е безопасно.

Стана интересно. Ти Божидар, защо не отложи написването на мнението си? То е ясно - заради вътрешното ти желание да напишеш това, което написа. Даже може би си изпитал и удоволствие докато си го писал и не си обърнал внимание на трудностите свързани с него. Ако трябваше да напишеш горното мнение насила, против волята ти, вероятно дълго щеше да го отлагаш... Същото важи и за отлагането на съществените неща от по-предишното мнение. Трябва ли да сме добри сега ако трябва да си наложим тази доброта с насилие? Може би, донякъде... но къде точно е границата? В духа на темата ние дори ще отлагаме добрите си постъпки, ако те не извират дълбоко от самите нас. Дори и да осъзнаваме тяхната правилност... Дали можем да обобщим, че човек отлага всичко, наложено му отвън, което не е в съгласие с неговата воля, както и с неговите навици и привички?

Да, но могат да се дадат и други примери. Например трябва да подадеш данъчна декларация. Можеш да го направиш през всеки ден от годината, но ти отиваш и я подаваш на 30 април. Или пък те боли зъб, но отлагаш отиването на зъболекар, докато с времето не се получат допълнителни усложнения, които няма да направят излекуването по-лесно. Просто страхът от въпросните усложнения в един момент ще надвиши страха от отиването на зъболекар. Това са все масови примери. Има и други, но всеки сам може да си намери. Причините - инертност, стремеж за запазване на обичайното статукво, стремеж към познатото, желание да се избегнат трудностите и съпротивлението...

Всичко написано си е напълно сериозно. Използваната аналогия може и да е елементарна, но това не я прави погрешна. Принципите са едни и същи и в малкото, и в голямото; и горе, и долу. Мога да кажа, че пробуждането е запазване на непрекъснатостта на съзнанието по време на сън, както и след смъртта на физическото, астралното и ментално тяло в човека. Това означава, човек през цялото време да осъзнава реалността в духовния свят, наред с осъзнаването и воденето на живот в споменатите по-материални светове. На едно по-високо ниво може да търсим запазване на съзнанието по време на пралайя и дори на махапралайя.