Станимир

Съвсем умишлено написах „всичките си нужди и желания“, в същото време осъзнавайки невъзможността те да бъдат задоволени. Това на практика означава, че човек никога не може да бъде докрай удовлетворен от материалните си притежания. Дори и да остане едно неизпълнено желание, то ще му носи нещастие. Единствения път е да трансформира стремежите и желанията си. За мене богатия човек е и щастлив. Ако човек не е щастлив, той не е богат. Очевидно е, че само парите и материалните блага не са достатъчни.

Да, но като се задават въпроси, които целят да предизвикат промяна или поне размисъл в някого трябва да се предвиди и такова възприемане на нещата от негова страна. Иначе Никола многократно е писал, че обмисля дълго и многократно всяко свое мнение. Но когато задаваш конкретни въпроси към конкретен участник, колкото и да си ги обмислил, винаги има риск от неразбирателство и от погрешно тълкуване на нещата. Освен това се създава една връзка с потребителя към който е отправен въпроса, която не винаги е желана от него. Иначе въпросите, които Никола задава често са на място и могат да се отнесат не само към един потребител. Точно затова ме учудва защо ги задава към точно определен човек, а не ги задава по принцип без да засяга конкретен участник. Сигурен съм, че така ще последват много повече отговори и никой няма да се обиди. А който може ще открие себе си и в така зададения въпрос. Останалите... ами и конкретно да им посочиш грешките, пак нищо няма да постигнеш, ако те не са готови да се променят.

„Ако той е прав“ в смисъл, че това, което пише в по-голямата си част е вярно или „ако той е прав“ в смисъл, че въпросите и критиките му ще окажат положително влияние върху този към когото са отправени?

Какво всъщност е равновесието? Равновесието е баланс на абсолютно всички качества, които притежаваме, на всичките ни мисли, чувства и стремежи. Без такъв баланс, не можем да имаме и равновесие. Ако си представим един конски впряг, то достатъчно е един кон от всичките да се движи в посока различна от тази на другите коне за да бъде нарушено движението на впряга. Равновесието е пълна събраност и концентрация в една посока. Това последното не означава напрежение или поне не в смисъла в който обикновено се разбира напрежението. Тук нямаме вътрешно противоборство и разногласие, което да породи напрежение. Всичко е насочено в една посока.

Ако говорим за пари и материални блага, то богат е наистина този на когото парите стигат за да покрие всичките си нужди и желания. Тъй като всеки човек оценя нуждите си по различен начин и има различни желания, то и богатството е твърде относително. Ако говорим за духовно богатство нещата като че ли не са много по-различни, само че там капиталът ни е неизчерпаем. Ние обичаме, но любовта ни не може да се изчерпи; ние сме искрени, добронамерени, състрадателни, разумни, търпеливи и колкото и да проявяваме тези качества, те не губят нищо от себе си. Даже напротив. В случая от значение е единствено тяхната циркулация, обръщение. Това определя и степента в която ги притежаваме. Тук някой може да каже: „Ами ако любовта която пускаме в обръщение не е истинска? Ако само си мислим, че сме искрени или състрадателни, но всъщност се заблуждаваме и зад тези качества стоят егоистични мотиви?“ Това ще означава, че просто не притежаваме в достатъчна степен истинска любов, искреност или състрадателност, не умеем да я приведем в обръщение. При духовното богатство това, какво притежаваме, е пряко свързано с това, как го използваме. При материалното богатство нещата не са съвсем така, въпреки че обръщението на капитала също има голямо значение, то не винаги носи печалба. Освен това печалбата в материалния свят винаги е за сметка на някой друг. За разлика от духовния живот, в материалния свят ресурсите са ограничени. Това е принцип в икономиката, който предполага, че от икономическа гледна точка, никога не може да има достатъчно за всички. Това е така защото икономиката е насочена към стимулиране и удовлетворяване на човешките желания, вместо към трансформирането им. От духовна гледна точка, разбира се целия този стремеж е погрешен. При нея целта е човек да фокусира стремежите си от ограничените откъм възможности за задоволяване материални желания и потребности, към неограничените възможности на духовния живот, към неизчерпаемите му блага и ресурси.

Написаното от теб вече е коментар. В мнението много добре е обяснено – притеснявал се е човекът. Все пак едно е да експериментираш със себе си, друго е с детето си. А когато родителят не е сигурен дали вегетарианството няма да окаже някакви негативни последици, то практикуването му е експеримент.

Всеки има правото на лично мнение. Това означава, че всеки има правото да променя мнението си когато и както намери за добре, по каквито си иска свои причини, без никой да му държи сметка за това или да изисква въпросния човек сам да си държи сметка. Тук са позволени всякакви мнения, които не нарушават духа и правилата на форума. За всяко оставено във форума мнение отговорността носи освен потребителят и модераторският екип. От потребителите не се изисква да се обосновават защо поддържат дадено мнение, нито да го защитават. Провокациите насочени да подтикнат потребителя да доизяснява и обосновава позицията си без да са налице каквито и да е признаци, че той желае това, лично аз считам за нарушение на личното му пространство. Всеки участник сам решава защо участва във форума. Никой не може да налага на друг участник да участва във форума с определена цел. Никой не може да изисква от друг участник да сподели и защити целта на своето участие във форума. Всяко мнение е позволено, което е в съгласие с правилата на форума, което е в тон с духа на форума и което отговаря на темата в която е публикувано. Критикуването и съденето определено не са в духа на форума. Когато задаваш публично въпроси, колкото и да твърдиш, че не държиш да получиш отговор, ти всъщност провокираш участника да ти отговори и то също публично. Това пак смятам за нарушение на личното му пространство.

„Сексуално“ предполага наличие на два пола. По-голямата част от духовните учения обаче разглеждат половете като нещо временно за живота на Земята и неотнасящо се към човешката душа. И нима след това хората няма да изпитват удоволствие? Или трябва да говорим за сексуалност при взаимодействието на човека с неговата душа, тъй като сегашните полове са съответствие на разделението съществуващо между душата и личността, духа и душата, духовното и материалното? Така приравняваме духовността към сексуалността, а двете се различават. Сексуалността е хоризонтална. Тя е насочена към постигане на цялостност на точно определен план – този на личността (физически, емоционален и частично ментален). Дотук е сексуалността. В по-висшите планове човек е цялостен. При човека се повтаря развитието на човечеството, но в по-малък мащаб. Детето в началото не чувства разделение в половете. То физически притежава пол, но психиката му е на нивото съответстващо на периода преди разделението на половете в историята на човечеството. До каква възраст продължава това, не се наемам да определя. После започват да се проявяват характерните различия в психиката, като тук влияние оказват твърде много фактори за да може да се правят обобщения: среда, възпитание, наследство от минали животи, пол от миналия живот, темперамент и доста други. Децата са егоистчета. Това също е повторение в малък мащаб на развитието на човечеството. Те са чисти защото в ранните години все още съзнанието им не е достатъчно проявено за да осъзнаят последствията от своите действия. Волята им все още не е достатъчно укрепнала, мисълта все още е слаба. При възрастните също има какво да се желае по отношение на духовността, волята и мисълта, но при тях душата вече е проявила всички качества, които е било предвидено да се проявят през съответното въплъщение и човек вече е напълно отговорен за действията си. При децата пълна отговорност не може да има, защото съответната душа все още не се е проявила напълно. Толкова за детската чистота. Въпросът е сложен и засяга не само отделния човек, но и цялата еволюция на човечеството и съзнанието на хората от първите раси.

Всъщност зависи какво наричаш глад. Хората могат не само да оцелеят, но дори и да бъдат здрави с много по-малко храна отколкото употребяват в момента. Когато не се приема никаква храна след определен брой дни може да се стигне до подобни отклонения като в Ленинград. Обаче от друга страна хората в някои части на света които се хранят оскъдно според нашите разбирания се чувстват много по-щастливи от нас. Все пак има определен минимум, който организмът изисква и под която не бива да се пада. Има и психологична бариера. Тя е по-висока при европейците например, поради навика да консумират повече храна от необходимото. Те не могат да повярват, че може да се живее с далеч по-малко храна, отколкото употребяват. В страните, където храната не достига, тази психологична бариера е много по-ниска или дори отсъства. Когато един европеец падне под тази бариера, той вече предизвиква негативни последствия върху себе си, дори и при положение, че храната, който консумира, е достатъчна да поддържа тялото му здраво. Затова и когато човек реши да спази няколко-дневен глад или да започне дадена диета е добре да започне от малко и постепенно с течение на времето да измества бариерата, която сам е издигнал в психиката си все по-надолу и по-надолу. Така и самият организъм ще привикне по-безпроблемно към употребата на по-малки количества храна или на по-продължителни гладувания.

Аз комплимент бих направил само на човек, когато се чувства неуверен. Иначе, дори и да го заслужава, ще си замълча.

Да оставя другите да страдат, за да не им отнема възможността да израснат... Ами, ако на изпитание съм поставен самия аз? Или пък отношенията по между ни, и двамата като част от едно по-голямо цяло? Ако се изпитва моята способност да окажа разумна и ползотворна помощ? Страданието е средство, не е цел. Щастието е връх, страданието – низина. То те спира за да не паднеш прекалено надълбоко. Не е ли по-добре да покажем на страдащия погледът от върха на щастието? Пък той ако иска е свободен отново да слезе в низината на страданието. Какъв урок му отнемаме? Че сме му показали, че от страданието е възможно да се избяга? Например, ако бъдем поне за известно време добри с човек, към който цял живот са се отнасяли лошо, престъпление ли е? Нормално е такъв човек да няма доверие на никого – как очакваме да ни поиска помощ?

Проблемът е в мисълта или още по-точно във въображението. Всички сексуални отклонения са резултат от изкривено въображение. Децата може и да притежават това, което някои толкова държат да наричат сексуалност, но те са лишени (поне до един момент) от въображението на възрастния, което насочва сексуалността в погрешна посока. Т.е. децата може да чувстват в определени моменти прилив на енергия в себе си, но мисълта им остава чиста.

Ръководният пост е много подходящ за хора с духовни интереси, само че... ръководителите почти винаги си имат други ръководители, а те почти винаги нямат особени интереси към духовното. В крайна сметка на въпросният ръководител, ако желае да остане на заемания от него пост, вероятно ще му се наложи да направи доста компромиси с духовните си интереси. По същия начин на въпросния ръководител с духовни интереси може да му се наложи да се съобразява с клиентите си и техните изисквания също могат да поставят на сериозно изпитание духовните му стремежи. Общо взето нещата са възможни за бизнес в малки мащаби, без много партньори и хора от които да зависиш (остават единствено клиентите, но това е преодолим проблем).

Когато внушаваме нещо, шансът да не нарушим свободата на другия е много малък. Телепатията и внушението са доста различни. При внушението приемащият е пасивен. При телепатията приемащият сам се стреми да долови мислите на изпращащия. Възможно е да се приемат чужди мисли и без доброволното участие на изпращащия, но това вече изисква доста голяма степен на развитие на съответните способности. Когато внушаваме спокойствие, сила, увереност общо взето почти сигурно е, че това е духовна помощ. Така или иначе ако другият не участва доброволно в постигането на тези състояние, той няма как да ги постигне. Ако внушаваме конкретно действие или мисъл, може би единствено в случай, че трябва да се действа бързо и чрез това спасяваме живота на обекта на който внушаваме действието (мисълта), ние можем да определим използването на внушение като оправдано. Можем да го предупредим (вкл. и чрез телепатия), но не и да му внушаваме действия (мисли).

Човек може да пише всичко в скайпа. Доколко е бил сериозен в това, което е писал можеш да разбереш само ако уговориш с него реална среща от името на „непознатата“. Ако отиде на срещата, вече можеш да се съмняваш съвсем основателно в него. От там нататък нещата обаче са си в твои ръце. В това отношение съвети не бих ти дал в никакъв случай.

Основният проблем е, че хората ценят материалните блага и своите желания, които задоволяват чрез тях. Парите могат да отпаднат единствено когато хората започнат да се задоволяват само с това, което им е необходимо и се откажат доброволно от всякакви излишъци - повече от необходимата храна, повече от една или скъпи коли, големи къщи и т.н. Проблемът не е само при богатите. Бедните също мечтаят за тези неща, въпреки че нямат възможност да ги притежават. Значи решаването на проблема зависи от абсолютно всички. Иначе ако само богатите се откажат от излишъците, бедните просто ще заемат мястото им. Разбира се като говоря за проблем, имам предвид от гледна точка на реализирането на една по-далечна за човечеството цел.

За едно дете е нормално. В първите години се започва с подражание на родителите. По-късно се подражава на приятели, следва се модата, подражава се на идоли. Порасналият (нямам предвид годините) човек вече с укрепнала индивидуалност, съзнателност и вътрешна сила заменя подражанието със самоналожено разумно следване на определен идеал. Такъв човек може да следва личния пример на друг човек, но това в никакъв случай не е сляпо подражание, а работа над себе си. Подражанието се ограничава до копиране на външното поведение, на общоприетите или нечии чужди мисли, желания, емоции и цели. Когато човек реши да следва даден идеал, тогава нещата се извършват в дълбочина. Работи се с мотивацията, със собствените мисли и чувства, а не с масово циркулиращите в средата на живот. За да нямаме подражание, идеалът който човек следва, трябва да е на много (и все пак може би не прекалено много) по-високо равнище от средното за обкръжението. При всички случаи подражанието е етап в развитието на човека, който в един момент, но в никакъв случай не отведнъж, бива преодолян. Подражанието при децата е повторение в по-малък мащаб на собственото им развитие от минали животи. След като достигнат отново точката, която са били достигнали в края на изминали си живот, те продължават своето реално развитие (т.е. вече не се извършва повторение). За някои тази точка може да е подражанието на хора в близкото обкръжение (семейство, близки познати); за други може да е подражание на известни личности, което често съвпада с модата; следват други междини етапи, а крайния етап е поставяне и неотклонно следване на духовни цели и идеали. Първите етапи са в областта на масовото съзнание. Те биват последвани от етапи, когато се засилва личността. И двата етапа са егоистични. Във втория етап обаче човек започва все по-малко да подражава. Третия етап е този на надличностното съзнание. Тогава вече за подражание не може да се говори. И докато при втория етап (този на егоизма) човек се опитва да наложи някаква фалшива представа за себе си, обзет е от илюзорни мисли и желания, то в третия етап човек е своето истинско аз – душата.

Нека първо да направим разграничение между устойчивост и закостенялост. Устойчив е човек имащ за основа Бог, духовното, своя Дух. Закостенял е твърд в позицията си човек, но много често неспособен да я промени. Такъв човек е зависим от възгледите си; хванат е в капан от тях; той е техен пленник. Тази неспособност за промяна разбира се е илюзорна, но по-лошото е, че закостенелият човек няма желание за промяна; не вижда смисъл в това. В устойчивостта няма статичност. Тя е равновесие, но съчетано с движение. Човек се стреми към Бог, към духовното; те са един идеал. Устоите не са нещо, което сме постигнали, а нещо към което се стремим, в което вярваме истински. Устоите са нещо неразрушимо и безкрайно. Устоите са нещо сигурно. Илюзиите само изглеждат по подобен начин. Закостенялостта е свързана с илюзиите, а устойчивостта е в същността на нещата, в тяхната неизменна природа. Устойчивият човек е способен да приеме всякакви външни различия и промени; закостенелият е застинал в една външна форма, вкопчил се е в нея и не иска да я пусне. Закостенелият човек просто не е намерил вечното и неизменното там където е – вътре във всичко съществуващо, а в заблудата си го намира във външните форми.

Влюбването е подобно на една вълна. Нашите мисли и въображение подхранват тази вълна. Тя нараства и придобива сила. Това ние усещаме като сексуално влечение. Ако нарастването продължи, вълната ще придобие такава мощ, че ние няма да можем да я контролираме. Значи ние отрано трябва да спрем да я подхранваме чрез мислите и въображението си, защото от един момент нататък това ще се окаже непосилно и ние ще трябва да изпитаме действието на вълната, докато енергията й се изчерпи. Най-лесно е да спреш нарастването на вълната, като пренасочиш мислите и въображението си към творчество в областта на изкуството. Влюбването прераства в сексуално влечение, а не обратното. Къде е Любовта? – Тя е Океан. Защо не усещаме Любовта – истинската Любов? – Защото нямаме развита чувствителност към нея. Ние имаме нужда от вълните в океана за да привлекат вниманието ни. Ние възприемаме една вълна като влюбване към определен човек, а ако тя е по-голяма и мощна – и като сексуално влечение. Колкото по-мънички са вълните, които сме в състояние да усетим, толкова повече се приближаваме до Любовта, която е спокойствие; Любовта, без която нито една вълна не може да съществува, но която не е вълна; Любовта, която е тишина, мълчание; Любовта, която е равновесие; Любовта, която побира всичко; Любовта – Океан. Човек е Дух, душа и тяло. Под тяло тук разбирам личността, включваща също личностните емоции и мисли. Сексуалното влечение и привързаността са в тялото и към тялото. Съпричастността с другия и разбирането му, отъждествяването с него са в душата и към душата. Любовта е в Духа – Вечния и Неизменния, отвъд вълните на различията и промените.

Аз май нищо не търся. Как да търся нещо, ако знам къде и как се намира? Като един осемхилядник: знаеш, че той е там. Дори в ясно време можеш да видиш самия връх, иначе скрит от облаците. Но лесно ли е да изминеш пътя – да го изкачиш? Знанието за пътя, за това как да го извървиш, може ли да замени усилията, които човек трябва да положи за да измине пътя в действителност?

Безпристрастността разбира се е нужна. Тя обаче не бива да се смесва с безразличието и безчувствеността и да прелива в тях. Също така, безпристрастността не означава липса на индивидуален подход, индивидуалност в оценките и възгледите. Ние няма как да избягаме от нашата индивидуалност. Тук балансът не е лесно да бъде намерен. За истинска безпристранстност е необходимо пълно разграничаване на личностното от индивидуалното. Индивидуалността, това е човешката душа, духовните възгледи и стремежи на човека. В личностното малкото човешко аз е на преден план, преди всичко останало. В личностното човекът е разделен от всичко останало, не осъзнава единството и взаимовръзката си с всичко съществуващо. В личностното, човек е егоист, а с подобен фокус на съзнанието той няма как да се откаже от собствените си желания, стремежи, навици, илюзии, страхове и да бъде безпристрастен. Единствено човек, чийто ум е фокусиран в надличностното съзнание на душата може да прояви безпристрастност. Нещо, което си заслужава да се отбележи, въпреки че е сравнително трудно за разбиране, тъй като противоречи на общоприетото виждане за любовта, е това, че безпристрастността и надличностната любов вървят ръка за ръка. Когато се появи противоречие между двете, това означава най-вероятно, че любовта ни не е истинска любов, а привързаност в основата на която стоят нашите личностни егоистични желания. Истинската любов е безпристрастна.

Много точен пример за това, как човешкото Его може да се надуе с размерите на дирижабъл... Сравнението не е самоцелно, за да нарани някой... Уважавам избора на всеки, а специално мненията на didi_ts ценя и чета с интерес. Ще се обоснова... Как така може един велик Учител (Беинса Дуно) да признае и да говори за грешките си, а един човек да не може да оцени и да приеме поне едно свое действие като грешно ?!? ... А ти допускаш ли, че мнението на didi_ts може да е продиктувано точно от осъзнаване и приемане на собствените й грешки, а не от отричането им? Осмислените грешки придобиват едно положително значение в живота ни. Те вече не ни теглят назад, а ни помагат в развитието ни.

Земята също е сплескана при полюсите поради центробежната сила резултат от скоростта на нейното въртене. Но тъй като тя е тяло със по-висока плътност от плътността на галактиката, това сплескване е по-малко. Средната плътност на веществото съставящо галактиката обаче е далеч по-малка, а скоростта на въртене около оста й достатъчна, за да се получи тази форма, която виждаме в момента. Не е нужно нещата да се обясняват със гравитационно поле под формата на равнина, каквото никой учен все още не е наблюдавал, нито е обосновал теоретически.

Подобен род твърдения, изобщо не ми харесват. Сигурен съм, че има хора (и тук имам предвид обикновени хора), които не биха изпитали желание за мъст, колкото и да са разстроени. Аз лично не съм бил обиждан дотолкова, че чувството ми за достойнство да бъда поставено чак в екстремна ситуация, но си мисля, че също не бих изпитал желание да отмъстя. Да, в мен вероятно ще се породи усещането, че обиждащият ме е глупак и невежа, и просто ще го оставя сам със собствената му ограниченост. Не мисля обаче, че ще изпитам омраза само защото някой волно или неволно ме е обидил.

Оправих го. Благодаря ти, че обърна внимание.