Станимир

Ако е достатъчно съзнателен, какъв е шансът: 1) да е направил нещо, за което ти изпитваш нужда да отмъстиш; 2) да е направил това съзнателно, целенасочено и със зли намерения; 3) да не ти се извини след това? Ти били искал да отмъстиш ако: 1) действието извършено срещу теб е несъзнателно и без зли намерения; 2) ако извършителят му ти се извини и съжали за постъпката си?

И без да се моли човек, ситуации за прощаване не липсват. По-уместно е човек да се помоли, да намери сили и умения в себе си да прости. Това разбира се е само мое мнение и не искам да налагам на никого за какво да се моли. Всъщност най-сериозното изпитание за способността на човек да прощава може да дойде не когато иска да се научи да прощава, а когато реши, че вече се е научил да прощава. Какво реално означава да простя? Означава да не позволя някакво отминало събитие да оказва влияние върху моите мисли и чувства. Някой ми е казал обидна дума. Ако остана незасегнат от казаното от него, това е прошка. В действителност действие прощавам няма. То характеризира преминаването от състояние в което съм зависим в своите мисли и чувства от обидната дума, и състояние в което не съм зависим. Тази промяна обаче не става отведнъж. Ако казвайки „прощавам ти“ аз все още съм зависим от казаната дума, то това, че съм простил, просто не е вярно, а с думите си в най-добрия случай искам да успокоя отсрещната страна. Ако казвайки „прощавам ти“ аз не съм зависим от казаната дума, тогава аз вече съм простил и думите „прощавам ти“ са безсмислени, освен ако с тях отново не искам да успокоя отсрещната страна.

Френологията и физиогномията разглеждат точно определени характеристики и отношения във формата на главата и чертите на лицето. Няма никакво значение дали човекът ни изглежда груб, глупав, престъпник, светия, красив или грозен. Това са наши лични оценки. Разбира се ние притежаваме и интуиция, но френологията не е интуиция, въпреки че интуицията може да бъде ползвана съвместно с френологията.

Това са наклонности и предразположения сформирани през изминалите животи. На изток се наричат самскари. Но те не са част от душата, а токмо напротив: те въвличат душата във въплъщение. Т.е. съществуването им е причина за прераждането.

Според мен е по-полезно за децата да отглеждат растения. Няколко малки саксийки са достатъчни. Ако има място, може и по-големи. Също така мисля, че е добре растенията да са от различни видове и да са по-редки, в смисъл не тези, които ги има във всяка къща и всеки двор. Аз като малък в един период си имах кактуси. Не много – около 15 вида.

Хармония е, когато вътре в мене, всяко нещо си е на мястото. Хармония е, когато в мен няма нищо излишно и нищо липсващо. Как разбирам, че съм постигнал хармония? Разбирам, защото не изпитвам нищо, което да ме притеснява, нито да ме тревожи, никаква празнота, никакво неудобство или неудовлетворение. Разбирам, защото усещам единствено спокойствие, ненатрапчива радост и приповдигнато настроение. Разбирам, защото в такъв момент няма нищо, което да наруши равновесието ми. Разбирам, защото не изпитвам нужда от нищо, защото имам достатъчно, защото имам всичко. Разбирам, защото всичко е тук и сега, в този момент, който раните от миналото и тревогите за бъдещето не могат да нарушат. Разбирам, защото се чувствам спокоен и сигурен, вечен и непоклатим. Разбирам, защото всичко е изпълнено с изобилие от тишина. Разбирам, защото тя ме кара да се чувствам богат, да се чувствам жив, да чувствам, че съм.

Навиците и зависимостите тръгват от една мисъл или желание. По-важно е как да се излезе от кръга на зависимостите, а не как се създава.

Четенето при слаба светлина и въобще при изкуствен източник на светлина води до свръхнапрежение. Всъщност, прекаленото концентриране на зрението по принцип винаги има негативни последствия. Конкретните случаи може да са най-различни. При силно умствено концентриране, затваряме очите си. Причината не е само в това, да не се разсейваме, а за да не напрягаме несъзнателно прекалено силно очните мускули. Очите трябва да се щадят, както от прекалено силни външни дразнения (силна или мигаща светлина), така и от прекалено натоварване от нас самите. Разбира се, по подобие на физическите тренировки и очите също могат да бъдат тренирани да издържат на по-големи натоварвания, но това ми се струва доста рисковано и не чак толкова необходимо. Най-важното е когато почувстваме умора в очите (и не само), да си осигуряваме необходимата почивка.

Последното е вярно, но не мисля, че е правилно да го отъждествяваме със смирението. Преодоляването на егоизма, себеотрицанието, загрижеността за другите, разбирането на божията воля и намирането на себе си в нея, са все неща свързани със смирението, участващи в него и необходими, но не са самото смирение.

Не се сещам за такова нещо. Не мога да си представя, какво би представлявало нещо, което не мога да си простя. Прошката винаги е възможна, без значение за кого и за какво става въпрос. Разбира се, че това показва. По-правилно е обаче да се каже, че не човекът е лош, а постъпките му. Чувството за вина означава, че човек е осъзнал погрешността на своите постъпки.

Има смисъл, но е по-добре да се помолиш за напътствие, сили и твърдост да не допускаш повече това, за което искаш прошка. Смисълът и в двата случая е в желанието за промяна.

Общо взето да, но не това е решаващо. Най-важно е нивото на развитие на човека. При високо ниво на развитие, това че си допуснал да станеш наркотично зависим не е никакво оправдание след като разполагаш с всички необходими умствени и волеви качества да не го допуснеш. Никакъв. Една от целите на човешкия живот е развиване на по-голяма съзнателност. Умишленото приемане на споменатата от теб роля би противоречало на целта на еволюцията.

Кой ти пречи да си съвършен? Ти си съвършен.

Да простиш на другите или да оправдаеш другите. Да простиш на себе си или да се самооправдаеш. Къде е границата между (само)оправданието и прошката?

Какво променя хората? Отговорът е различен и зависи от индивидуалното развитие на всеки отделен човек. Най-общо хората със слаба индивидуалност се влияят предимно от външни фактори. Такива хора са силно зависими от мода, условия на живот, мнение на околните. Те предпочитат да се носят по течението. Вътрешно те се страхуват, не са сигурни, нямат ясно определена цел и идеали. Тези хора могат доста дълго да се лутат между крайностите, докато тяхната индивидуалност добие достатъчно сили за да опредéлят своя курс в живота самостоятелно (тук имам предвид живота като цяло, а не отделното физическо въплъщение). Успоредно с това тече един процес на придвижване на фокуса на човека от егоизъм към духовност. Ако този втори процес се забави, може да се получи силна и крайно егоистична личност, което не е желателно. Животът на такъв човек е изцяло обусловен от егоистичните му амбиции и желания. В крайна сметка целта е да имаме силна индивидуалност с духовно насочена мотивация. Такъв човек е преодолял изцяло външното влияние върху своя живот, освободил се е от клещите на егоизма и сам определя всичко случващо се в него.

„Да отвърнеш на злото с добро“ и „Ако те ударят по едната буза, обърни и другата“ не са идентични твърдения. Да отвърнеш на злото с добро означава преди всичко положително отношение към извършителя на злото (не към самото зло). Тук действието с което ще реагираме може да е всякакво. В случая не е нужно да го определяме, тъй като то си зависи от всяка една конкретна ситуация. Да отвърнеш на злото с добро означава да запазиш положителната нагласа в себе си като цяло, да не позволиш на злото да я промени. Това може да се нарече и безразличие, но всъщност е положително отношение към всичко съществуващо. „Ако те ударят по едната буза, обърни и другата“ – тук акцентът е малко по-различен. Основната идея е, че злото не може да ни навреди; че злото, което ни се случва е маловажно и несъществено; че му придаваме прекалено голяма тежест. Това също може да се тълкува като безразличие към злото, но само по себе си такова безразличие е доста илюзорно. Това, което е реално е положителното отношение към доброто.

Това в общи линии е вярно ама... как да отиде човек при психоаналитик след като прочете написаното? Той психоаналитикът в такъв случай ще анализира себе си, а не нас . Не всичко, което човек вижда в другите е отражение на собственото му его. Гледаме през аурата си. Нормално е това, което виждаме да се измени леко или по-силно според текущото ни психо-емоционално състояние и да се получи смесване. Но все пак смесване, а не отражение.

По-важно от активните външни действия за промяна на обкръжаващия ни свят са активните вътрешни действия за промяна на себе си. Наистина всичко в живота ни е дадено от Бог. Ти когато дадеш на някого нещо, казваш ли му какво да прави с него? Решенията са си наши, отговорността за всичко случващо се – също. Затова и последствията са за нас...

В такъв случай, сигурно трябва да благодаря на Бог за мнението ти. Съзирам направо невероятно смирение в хората, чрез които се проявява божията воля. Те са толкова смирени, затова/защото самия Бог се проявява чрез тях. Аз предпочитам смирението, да съм просто себе си, пък който желае нека да го нарича гордост. Не искам никой да се проявява чрез мен. Достатъчна ми е частичка от божественото – моята душа. Повече не искам. Ех, гордост...

В тази тема ми се иска да разгледаме взаимовръзката между реализма и идеализма. Хората често ги смесват, други ги противопоставят... Обикновено като че ли идеалистите ги смесват, а реалистите ги противопоставят, но всъщност кои точно са реалистите и кои идеалистите? Кога идеалното е реално и кога става нереално? Също така: може ли реалното за едни да е идеално за други? Например за мравката това, което вижда орелът от небесата би било фантастично и неразбираемо, но за орела е реалност.

Да, тестото е едно и също. Тестото е Бог (абсолютния, неизменния и безличностния), същността на всичко съществуващо. Всеки сам създава себе си. Няма начало.

Не, защото пак Бог е внесъл в ума на човека това желание, също така е създал условията, в които то може да бъде осъществено. Няма лична идея и собствена мисъл. Всичко е внос от "вън" (условно казано) на физическата форма. Да, но човек все пак трябва да може да избере дали да предприеме една линия на действие или друга.

Желанието да изпълниш Божията воля, не е ли изява на човешката воля? А Бог изпитва ли смирение и пред какво?

Притчата за талантите повечето от вас я знаят. Бог може да даде един, два или пет таланта, но ние, а не Бог трябва да ги умножим и да му ги върнем. После в притчата Бог ги оставя пак на нас, освен ако не сме заровили единия талант в земята. В този случай Бог отнема таланта ни, защото само приложеното в живота на практика може да се нарече истински наше. Притчата чудесно илюстрира какво трябва да бъде взаимодействието между човешката воля и божията, кога двете не са в съгласие и кога са в съгласие.

Мисъл за деня – 4 декември Научете се да имате едно чувство на благодарност на онази причина, която ви е пратила – живата причина, да благодарите, че при най-лошите условия, в които може да се намерите, да намерите едно малко добро, за което да благодарите. И в най-лошите условия има едно микроскопическо добро, намерете го и благодарете. То е човекът. В най-лошото състояние да благодарите за най-малкото добро в човека. Организиран и неорганизиран живот Молитвен наряд за всеки ден: Добрата молитва Псалом 91 Псалом 23 Господнята молитва Да се прослави Бог... – формула Молитвен наряд за петък: Фир-фюр-фен – песен Молитва на триединния Бог Псалом 44