Станимир

Идеята не е лоша. Ако вече няма подходяща тема във форума, по-късно може би ще открия. Машините не правят разлика между добро и зло. Хората, които си правят гаргарка с другите демонстрират тотална липса на съчувствие и способност да погледнат през очите на другия и да се поставят на негово място. Щом виждаш, че другия приема думите ти като обидни е нормално да промениш подхода си към него. Ако продължиш да действаш по същия начин, който предизвиква обида в другия, то тогава желанието ти е единствено да го нараниш. Тук си наполовина прав, което означава, че не си. Ако аз произнеса обидни думи към някого, това е провокация от моя страна. Наистина, правилното действие от негова страна е да не се обиди, но това по никакъв начин не ме оневинява. При умишленото произнасяне на обида, ако аз знам, че той няма да се обиди, то въобще не бих го провокирал. В случая имам съвсем умишлено желание да нараня другия. При неумишленото произнасяне на обида, аз нямам желание да нараня другия, но пак създавам условия той да се почувства наранен. В този случай е най-удачно да се извиня, защото не съм преценил добре думите си и това, как другия ще реагира на тях, а не да се опитвам да показвам, колко погрешно е това, че другия се е обидил.

Има оправдани и неоправдани действия. Убийството също е действие, но не всяко действие е убийство. Ще го кажа по друг начин: Много е важно намерението ни. Предварителната нагласа „убивам за да се защитя“ е всичко друго, но не и правилна. Може да се случи така, че да убиеш някого при самозащита, но предварителната ти нагласа не бива да включва убийството, а самозащитата. Самата самозащита може да се осъществи по множество различни начини.

Всичко описано от теб е нормално да се случи, когато са събрани на едно място хора с различни вибрации (не е задължително да са отрицателни). При мен в такива случаи си мисля, че най-често бива засегната областта около слънчевия сплит в човека. Това, което може да се направи е при възможност, да се оттеглиш някъде, където да си сама или с по-малко хора, докато възвърнеш равновесието си. Можеш да затвориш очи и да направиш няколко дълбоки вдишвания и издишвания, като просто наблюдаваш емоционалното си състояние, без да се стремиш да го контролираш. Ако нямаш възможност и за това, се опитай просто да наблюдаваш събитията отстрани, без да оценяваш и да се свързваш по какъвто и да е друг начин със случващото се около тебе. Просто „от дистанция“ правиш това, което е необходимо за да вършиш работата си. Относно цитата от Учителя, двойника се разширява, когато мислите и чувствата ни са насочени към външния свят. Събраността означава да се абстрахираме от всичко външно случващо се в момента около нас. Означава концентрацията на вниманието да е единствено върху нас самите. Във всеки човек има център на равновесие, който ако бъде намерен, човек става устойчив към външните влияния. Действайки от този център, човек може да живее в света, без да се свързва с него. Това не са лесни за постигане неща и е нужно да бъдат упражнявани.

Компромисът не е нещо, което правим насила. Компромис може да е нещо, което ни затруднява, което е неизгодно за нас, но компромисът не е нещо, което правим против волята си. Разбира се, жертви и отстъпки не могат да се правят до безкрайност, защото в един момент действията ни вече се превръщат в глупост, а не в компромис. Важно е да има двустранност. Колкото до хармонията: ако тя липсва, то това не е в резултат от направените компромиси, а защото и преди това не сме я имали.

Бог е мой. Не поставям никакви граници, защото в мене няма граници. Щях да поставя граници, ако възприемах себе си като ограничен, но аз не съм. Аз съм Атман. Аз също съм Негов, защото аз и Бог сме едно. П.П. Просто си разсъждавам от гледната точка на въпросната йогини.

Общо взето, не смятам, че има оправдана кражба. Може би при определени, строго специфични условия, би могла кражбата да се окаже оправдана, но това са случаи в които едва ли някой ще попадне. Ще отбележа само, че не намирам кражбата в случай примерно, че човек не е ял много дълго време за оправдана. За кражбите в стил Робин Худ, когато вземаш от нечестно спечелените пари на богатите, за да ги дадеш на бедните, също не съм много съгласен, защото е само временно „решение“ на проблема.

Всичко, което успее да докосне човешката душа е красиво.

Ще формулирам нещата от малко по-различна гледна точка. Предателството е самоотлъчване. Не е въпросът, че сме наранили някого (това също е лошо разбира се) или че сме внесли дисхармония с действията си, а че сме се откъснали от духовната си група и сме се лишили от закрилата й.

Да, и в двата случая действията на майката и на богатата приятелка не са съвсем на място. Те са „добро“ само от собствената им гледна точка. Хората често преценяватт погрешно нещата, но също така понякога ги преценяват правилно. Правилната преценка не идва от само себе си, а е плод на опита натрупан след множество грешки. В грешките няма нищо лошо, стига човек да се поучава от тях. Тази сентенция: Не прави непоискано добро, лишава човека от възможността да се научи на вярна преценка. Тази сентенция пречи на човека да се научи да различава тънката граница между доброто и злото, когато са замесени много хора с често противоположни интереси.

Защо да е нормално, той да отвърне със зло? И трябва ли това, как ще ни отвърне другия, да има по-голямо значение за нас, отколкото реалната полза от действието ни, пък дори и тя да остане незабелязана от този, за когото се отнася?

По-скоро към духовната йерархия. Все пак тя се състои от всички същества във Вселената, а не само от Бог. Но нямам предвид само това. Душите също са организирани в групи според да го наречем характера си и основния тона на своите вибрации.

Това дали са поискали или не са поискали от тебе да извършиш нещо, няма никакво значение при определянето на кармата. Кармата се определя единствено от собствените ни мотиви и действия. Ако отговорим със зло ще поличим отрицателна карма без значение дали действията ни са в отговор на добри или лоши постъпки от ответната страна. Малко извън темата, най-тежка карма носи предателството. Предателството е предприемане на действия срещу цялото от което човек е съставна част. Тук говоря разбира се за цяло от духовна гледна точка, а не например определена социална организация, държава, фирма или др. под.

Първо трябва да се уточни гледната точка. Можем да разделим доброто на: 1) добро от наша гледна точка; 2) добро от гледна точка на този към когото е отправено; 3) добро от гледна точка на цялото от което сме част. От първите две гледни точки преценката винаги може да е погрешна. Аз преценявам, че нещо е добро и го правя. Другия може да прецени, че действията ми са погрешни. Истината е, че грешка е възможно да допусна както аз, така и той. Той може да оцени действията ми като недобри, но те въпреки всичко да окажат положителни последствия. И тука е по-важно положителните последствия да обхванат цялото, отколкото него. Аз правя добро не само заради другия, а заради цялото. Другият е само част от цялото. Разбира се винаги е най-добре да има сътрудничество, но то невинаги е възможно. Шестото правило не го разбирам. Човек не бива да върши нещата воден от мисълта за заплащане (възмездяване или възнаграждение).

Човек се въплъщава с определена цел. Реално е да мислиш за реализирането на тази цел. Извън тази цел във физическия свят няма нищо реално. Има и надземни светове, а там условията са коренно различни. Мечтите се реализират мигновено. Много неща, които считаме за нереализуеми тук, там са постижими само в един миг. Докато сме в този свят ние трябва да изпълним задачата поради която сме дошли в него – трупането на опитност, индивидуално и групово развитие. Всичко свързано с тази задача е на място. Всичко останало, колкото и да изглежда реално на огромната част от хората, е илюзия. Те биха го нарекли реализъм, но всъщност не е.

Думите малко объркват и ограничават. Трудностите са тези, които са от полза. Страданието е нашето собствено отношение към това, което се случва в живота ни. В тази връзка мога да кажа, че страданието е ненужно, но чрез трудностите израстваме. Трудностите разбира се, че не трябва да бъдат безцелни. Те съпътстват постигането на целта, към която се стремим, а това, че страдаме невинаги означава, че сме изправени пред сериозни трудности, нито че се приближаваме към целта.

„Жизнь дается человеку, чтобы он сумел накопить опыт. Накопление опыта и ест, единственная цел, и назначение земной жизни. Сладок он или горек, это самость решает, но горький опыт страданий наиболее ценен для восхождения. Счастливая, безоблачная и беззаботная жизнь по полезности своей равна нулю. Но жизнь, полная трудностей, лишений, и тягостей, и напряжений непомерных, возжигает огни духа. Оценка жизненных условий идет не по меркам человеческим, и в основу этой оценки кладется степень восходящего продвижения духа. Полезным считается все, что способствует восхождению, и вредным, что замедляет или останавливает его. “ (Б. Аврамов – записки 1953 г.)

Това мисля, че е известно на всички участващи в този форум. Защо доброто е ключ към другите (духовните) светове? Бог е добро. Доброто е нашата същност. Доброто сме ние самите. Това, доколко реално владеем себе си, доколко сме свободни, зависи от това, как разбираме себе си като добро, как го проявяваме. Само истинската ни същност може да пътува свободно между световете. Всичко останало принадлежи към всеки отделен свят и не може да го напусне. Ние не можем да вземем злото със себе си, то принадлежи на този свят. Докато сме свързани с него, ние ще останем в този свят.

Чел съм, че ако се подходи правилно от ранните детски години, човек може да се научи да борави еднакво добре и с двете ръце (и крака). На друго място съм чел, че „изборът“ на това, коя да е водещата ръка при детето се сформира на базата на подражанието на своите родители. Всичко е въпрос на пътя на най-малкото съпротивление. В последствие едната ръка добива нужните навици и боравенето с нея става по-лесно, освен ако, както споменах в началото, не се положат целенасочени усилия за развиване владеенето и на двете ръце още до тригодишна възраст.

Като сме тръгнали да изкачваме планината, ще се съобразяваме с препятствията по пътя. Нищо не сме задължени да носим – сами определяме товара си. Препятствията са ни трудни защото носим прекалено много излишен товар. „Кръста“ са препятствията по пътя, а не това, което носим.

Никой не е казал, че сме длъжни да приближаваме с отговорите си някого към истината. Това не зависи от нас. Важното е отговорите да са така подбрани, че да създадат условия за това. Колкото до казването на истината за смъртно-болен човек, аз бих я спестил само на някое петгодишно дете и то пак зависи от ситуацията. Но има и нещо друго. Не всеки е подходящия човек да каже истината. За детето това трябва да са родителите му. За възрастния също е добре да е близък човек, но може и лекарят.

Ще прецениш последствията според случая и ще вземеш такова решение, което да е от полза за питащия. Отговорът ти не трябва да наврежда или да обърква. От значение е не дали ще кажеш истината, а дали отговорът ти ще приближи питащия до истината или ще го отдалечи.

Простащината в общуването... ами аз поне не се засягам много, когато стана свидетел на нещо такова. Така виждам нагледно какво не трябва да правя. Общо взето това не са лоши хора, но им липсват някои задръжки (за тях това може да е „освободеност“, „разчупеност“, „свободомислие“...) Те са убедени в правотата си, а за тях това е най-важното, тъй като имат високо мнение за себе си и поставят себе си преди всичко останало. Не се страхуват от „грешки“ или от отрицателното мнение на другите, което не е лошо, но само ако е съчетано с повече отговорност. Развитият егоизъм и високата самооценка водят до там, че тези хора се чувстват нещо повече от обикновения човек (може и да не го осъзнават). В своите си очи те го превъзхождат; той не може да бъде като тях. Всичко това се проявява и на групово ниво, а не само на индивидуално.

Гласувах с „да“, въпреки че словосъчетанието „божията подкрепа“ много не ми допада. Предпочитам да гледам на очевидната помощ, която съм получавал в някои случаи от живота си като на оказана от надземни същества.

Съгласен съм с Добромир, че във формата в която са поднесени нещата, могат да се определят по-скоро като правила (напътствия), отколкото като закони. Всъщност самите закони отново присъстват, но не така явно, както в първото изречение на третия случай например – „Всичко е живот“. Ще споделя някои разсъждения по първите три правила, въпреки че цялото това класифициране и фиксиране не ми допада. Значи имаме минало и бъдеще (цели). Това, откъде сме дошли, определя нашето съдържание; това, което сме ние. Това, което сме, определя това, което можем да бъдем. Много е важно с какво ще се отъждествим, а отъждествяването е според това, как ще си отговорим на въпроса „откъде идваме“ и с какво свързваме това. В по-тесен смисъл ние е добре да не се носим по течението по време на живота си, а да имаме ясно определена цел, която да следваме. Целта ще зависи от това с какво сме се отъждествили – с егоистичните си желания или със своята душа. Докато в първото правило се споменава, че идваме от някъде, то сега директно се говори за „Създателят“. Тук няма да си спестя малко критика. „Твоят“ е крайно неподходящо да се отнесе към Духа, особено когато се формулира някакво правило (в обикновен разговор е донякъде допустимо). Също са неприемливи думите „а не около теб“, които могат да доведат до сериозно объркване, ако се вземат буквално. „Създателят“ е в нас и около нас. Въпросът е да признаем съществуването му в себе си и да водим живота си от тази позиция, носейки съответната отговорност. В закон „може би“ няма никакво място. Всяко същество във Вселената е, било е или ще бъде човек. Човек е , бил е или ще бъде на мястото на същество от всеки вид във Вселената. Това е заявявано твърдо и ясно от не един автор. Последното изречение бих изменил на: Уважавай всички живо същества във Вселената, защото те са проявление на същия живот, който се проявява и в тебе.

Като се замисля, може би основния проблем на много „реалисти“ е, че те често отчитат правилно моментното състояние на нещата и наличните възможности, но не отчитат в достатъчна степен факта, че последните също са подложени на промяна. Ако условията не позволяват една идея да бъде реализирана в момента, това не означава, че условията винаги ще са такива. Това обаче е свързано с един по-продължителен период, изискващ повече търпение и разбиране. Ако искаме да реализираме една своя мечта (идея) и ако за това е необходим повече от един човешки живот, то разбира се, че много хора ще сметнат тази мечта за съвсем илюзорна. Освен това има значение дали идеята е егоистична, т.е. произтичаща от човешката личност или надличностна, произтичаща от човешката душа. Личността продължава съществуването си само в рамките на отделното човешко въплъщение и следователно от гледна точка на личността, всяка идея, която не може да бъде реализирана в настоящото въплъщение е непостижима. От гледна точка на душата обаче, един човешки живот сам по себе си не е достатъчен за почти нищо. Оценката на душата и на личността за това, какво е реално и какво е илюзия, е коренно различна. Различни са ценностите и стремежите.