Станимир

Като се заговори за учители и ученици... Не учителите определят кой ще им е ученик, а учениците определят кой ще им е учител. Свободната воля изисква това. Тук думата „учител“ вземам в по-широк смисъл. В тесен, окултен смисъл Учителят е един. Листото е прикрепено само към един клон, от който черпи жизнени сили. Този Учител не може да бъде избиран. Между него и нас има съответствие на духовно ниво. Той търпеливо наблюдава, докато достигнем нужното вътрешно развитие за да можем да си сътрудничим с него. Ние сами трябва да намерим пътя до него, учейки се от живота, от различните екзотерични учения и школи. Тук свободата на волята също е в сила. Ние сами трябва да пожелаем своя Учител, да преодолеем илюзията, че има по-подходящ от него. Да, всеки Учител си има свой Учител, но листото се свързва с по-големите клони на дървото посредством по-малките.

Понякога хората се чувстват щастливи. Понякога са изпълнени с вяра и надежда. Понякога обичат и усещат близост помежду си. Понякога им се случват чудеса... Как трепетно очакват хората това „понякога“ и как безпомощно се молят да не ги отмине! Как мечтаят да му се насладят поне за малко, ... поне за още малко. А трябва само да поискат, но не да го притежават. Да го допуснат до себе си, без стремеж да го задържат. Да го приемат, вместо да се чудят защо, дали и как ще ги навести, и въпреки измамната несигурност, че може би не го заслужават. Да му се зарадват истински, без страх, че ще го изгубят... Та нали птиците са най-красиви, когато са на свобода?! Но за тези, които обичат птиците в клетка, е трудно да ги обичат свободни... ... поне докато не се научат – после е лесно. Оставете птиците на щастието, вярата, надеждата и любовта свободни, и те няма да са с вас само понякога, а винаги! Защото, не е ли щастието свобода? Не е любовта свобода? Не са ли вярата и надеждата свобода? И не е ли свободата чудо – всеки път различно и удивително?! Защо да трупаме старите мигове, когато неизменно ще дойдат нови? Свободата е независима от времето и пространството. Свободата е отвъд от нашите очаквания, представи и предразсъдъци. Ако заключим свободата в клетка, тя вече няма да е свобода. Щастието, любовта, вярата и надеждата трябва да бъдат свободни! И, всъщност, не толкова тях трябва да пазим, а свободата им. Свободни, те са непобедима сила! Свободни, те са незаменим приятел – винаги на наша страна! Обикнете ги, такива каквито са и те ще бъдат с вас завинаги!

Може би той също... Все пак, ако е вярно това за детето... Защо очакваш от него нещо, което на теб самата ти е трудно да дадеш? Може би той има не по-малка нужда от подкрепа от теб самата. Готова ли си да му я дадеш? Опитай се сама да подредиш живота си и той може би ще открие в тебе опората, която му е нужна. Може би това е цената, която трябва да платиш за да бъдете заедно. При всички случаи ти самата трябва да потърсиш промяна в живота си.

По принцип се гледа слънчевия знак и елемента му. За подходящи се считат всички знаци от същия елемент и знакът, който е в опозиция. В твоя случай това са водните знаци + Дева. Това обаче е твърде общо. Ако се направи равносметка на всички планети и елементите на знаците в които се намират, нещата при теб са уравновесени (лек превес имат въздушните знаци). Мисля че с Близнаци също ще са разбирате, но те няма да ти дадат стабилност, а тя може да ти се окаже необходима.

В крайна сметка най-опасно е съмнението. По-добре е в стремежа си към духовно развитие да сгрешим, отколкото съмнявайки се дали постъпваме правилно да не предприемаме нищо. Духовното развитие не е разходка сред природата. Нужно е да се върви твърдо и решително в избраната посока. Дори и тя да не е съвсем вярна, пак ще придобием нещо и винаги можем да я коригираме. Тези обаче, които са сковани от неверие и съмнение, които нямат цел пред себе си, няма как да достигнат.

Пътуващият винаги е един и същ. Където и да отиде, той не може да избяга от себе си. Може единствено да се опознае или да се заблуди, приемайки за себе си и за свое нещо, което не е.

Вероятно се чувстваш несигурна в живота си. Островът може би показва, че се чувстваш ограничена от обстоятелствата. Не виждаш възможност да ги промениш, да избягаш от тях или да излезеш извън техните рамки. Дали не чувстваш средата, обкръжението си и въобще света враждебни? Хотелът е убежище. Може би ти самата, някой или нещо в което вярваш.

Новолуния има на 15 март, 14 април, 14 май. Да, намаляването на луната спомага за очистването от лунното наследство в човека. Това са всички навици, предразположения, автоматични и подсъзнателни реакции, зависимости, които сме изградили през годините. От друга страна е добре слънцето да е във възход (от Коледа до Еньовден), защото тогава имаме най-благоприятни условия да изградим слънчевата си природа, да стимулираме божественото начало в себе си.

Нищо ново под слънцето. Иска ми се да обърна внимание на този текст от линка на Елф. Какво означава да се откажеш от намерението да получиш: 1) Да престанеш да желаеш да получиш нещо, 2) да престанеш да се стремиш да го получиш или 3) да желаеш и да се стремиш, но да си готов спокойно да приемеш възможността в крайна сметка да не получиш това нещо? Освен това истината е, че много често получаваме това към което сме се стремили, едва когато то вече не ни е нужно. Тук пак е в действие същия принцип. Престанали сме да желаем нещо, вече не го искаме, а то ни се случва, по-скоро като наказание, отколкото като награда. В крайна сметка когато се дават наставления как да реализираме желанията си е добре да се дадат и наставления как да различаваме правилните желания и стремежи от тези, които в крайна сметка ще ни навредят. Последните обаче никак не са лесни за прилагане и целевия пазарен сегмент на книгите на Зеланд значително би намалял. Половината истина е доста по конвентируема от цялата истина, но от нея ползата е доста съмнителна. Освобождаването от зависимостта от личните желания и амбиции е хубаво нещо, но защо толкова много се акцентира тогава върху това, че по този начин ще получим желаното? За какво освобождаване можем да говорим в този случай?

http://www.youtube.com/watch?v=GeisaeyJhTk

Пълнолунията са на 30 март, 28 април, 27 май... Другите не мисля че са подходящи за житен режим (даже и за последното на 27 май не съм сигурен, че е подходящо). Освен това мисля, че е добре да изчакаш 2-3 дни след пълнолунието и тогава да започнеш режима.

За мен духовността е цел. Но зависи кой какво разбира под „духовност“. Разните сидхи и други подобни „свръхестествени“ умения, не са показател за духовност, но много хора ги отъждествяват с духовността. Духовността е вътре в нас. Тя не е някакво постижение. Не е нещо, което получаваме, а което изявяваме, излъчваме от себе си.

Изнемощял от търсения и провали, амбициите си предадох в плен и позволих безмълвието да ме обладае. Дочух аз шепота на тишината, зовящ: „Ела, ела, ела!“ „Но как? Къде си? Кой си?“ „Аз съм тук и, по-важното: сега. Повярвай и ще ме намериш, в сърцето на безименния океан, пулсиращ в огнено спокойствие, ... но за да успееш, трябва да си сам. Далеч отвъд вълните от въпроси, аз винаги съм с теб – ела! Но първо всичко трябва да оставиш, за да пристъпиш в моята свобода. Ръката си ти дръзко протегни – отдай се на безкрая мой. Повярвай смело и ме докосни, и аз завинаги ще бъда твой.“

Пътят винаги е само един. Можеш да се придвижваш по него в две посоки, но пътят е един. Това е пътят на себеотрицанието, на преодоляването на страха, егоизма, личните желания, слабости, зависимости и предразсъдъци; на независимостта от външните обстоятелства, на каляването на волята и постигане на постоянна будност на съзнанието... Всичко случващо се е част от пътя, а ние единствено сме тези, които определят накъде ще се придвижим. Учителят ни насочва към правилната посока, стига обаче сами да сме си я избрали и непреклонно да желаем да я следваме. Йерофантите и слугите на мрака се опитват да предотвратят придвижването ни. Те нямат ученици, а интереси. Силата на тъмните е в слабостите на хората. Човек без слабости не може да бъде контролиран, а ако човек е зависим дори само от едно свое лично желание или амбиция, тъмните ще се възползват. Затова и те не атакуват открито обикновените хора – нямат нужда от това. Те могат да бъдат манипулирани чрез егоистичните им желания. И колкото по твърдо е решил човек да се освободи от слабостите си, толкова по-яростни стават атаките на черното братство, опитващо се да всее страх и несигурност в мислите му. В крайна сметка това може да бъде използвано за още по-голямо усилване на волята и духовните качества на човека.

„Не прави непоискано добро.“ Тук има едно малко противоречие, което пречи на правилното разбиране, и на което искам да обърна внимание. Под „непоискано“, аз разбирам такова, нарушаващо свободната воля на човека, към който е насочено. Значи, не става въпрос да искаме някакво позволение от някого за да му направим добро, а да вземем под внимание волята му. Между двете има разлика и то немалка. Противоречието е там, че действие, нарушаващо свободната воля на човека към когото е насочено, в никакъв случай не бива да наричаме „добро“, защото то не е такова. От това идват и много от различията в начина по който се разбира фразата. Аз бих изразил правилото така: В стремежа си да направиш някому добро, не нарушавай неговата свободна воля. Дори и така, правилото не е пълно, но пък е крайно време да се научим, четейки нещо да извличаме от написаното това, което авторът е имал предвид, дори и да не облечено с най-подходящите думи.

Дума – мисъл – идея. Думата разбира се винаги е нещо конкретно, но изричайки я ние никога нямаме за цел да предадем самата дума, а определена мисъл. А мислите ни в повечето случаи са неясни дори и за самите нас. Думата е като тялото на човека – то има някаква (относително) определена форма, но то не е самия човек. Последният не е нещо определено и никога няма да бъде. Колкото в по-голяма дълбочина вникваме през думите на някого, толкова по-неопределени стават нещата. Ако продължим дори и отвъд идеята ще достигнем до някакъв принцип, който е вечен и неизменен, универсален и неподлежащ на словесно дефиниране.

http://www.youtube.com/watch?v=K8GLlwnfQwc

Мат затвори очи. Искаше му се да успее поне за кратко да се откъсне от реалността. Имаше нужда от убежище – от укритие, където да остане сам със себе си. Искаше му се някак да успее да събере разпилените от сполетялата го изненада свои мисли, и като че ли спомените бяха най-подходящото място за целта. Завърна се към детството си – към безгрижието в което бяха разцъфтели първите му светли блянове. Припомни си и младостта, и зрелостта, и всичко останало. Целият му живот бе изпълнен с мечти. В радост и в болка, в самота и сред приятели, той неуморно рисуваше във въображението си картина след картина, влагайки във всяка една от тях цялата красота и любов на които бе способен. Всяка негова мечта представляваше един малък свят, изпълнен със светлина и надежда; свят, където душата му можеше да се рее свободно, необезпокоявана от лепкавите пипала на ширещата се сивота. Във фантазиите му хората бяха топли, искрени и винаги изпълнени с доброта и загриженост. Там всички живееха в хармония, сътрудничество и взаимно разбиране. Красив бе животът в мечтите на Мат! Но той не просто мечтаеше, а твърдо вярваше, че един ден хората наистина ще заживеят по този начин. Знаеше, че всичко може да бъде постигнато, стига човек истински да го пожелае. Мат в никакъв случай не бе от наивниците, опитващи се чрез фантазиите си да избягат от бремето на действителността. Не, за него мечтите бяха един идеал, към който винаги неотклонно се бе придържал през живота си. Разходката в спомените, като че ли се оказа ползотворна, тъй като бурята в съзнанието му бе поутихнала. Мат отвори очите си бавно и предпазливо. Наоколо, разбира се, нищо не се бе променило, но за сметка на това, самият той вече беше малко по-спокоен. Вълнението обаче не си бе отишло съвсем и по всичко личеше, че то задълго щеше да остане негов спътник. И нямаше как да бъде по друг начин, защото пред погледа му се простираше неговият свят – от неговите мечти! И даже, още по-хубав! Мат пристъпи неуверено, с туптящо от вълнение сърце, или поне чувството бе такова, защото нямаше как това да е сърцето му: прекрасно помнеше смъртта си. Тя обаче в момента изобщо не го интересуваше. По-важен бе животът, който чувстваше в себе си, а също и около себе си. Усещаше се сякаш в огромен океан, свързващ го с всичко останало. Целият свят беше жив! Небето, планините и полята бяха обагрени в цветове, неописуемо по-богати от познатите му досега. Навсякъде изобилстваше от светлина, защото всичко наоколо я излъчваше. Птиците и цветята бяха неповторими по своята пъстрота, а разнообразието им бе смайващо. Хората бяха облечени с най-различни дрехи, отразяващи всевъзможни вкусове и предпочитания, но винаги в светли и ободряващи тонове. Наоколо се виждаха и постройки. Някои от тях приличаха до голяма степен на познатите му, докато други бяха съвсем причудливи и необичайни. По-късно Мат щеше да разбере, че много от нещата, които вижда, въобще не бяха необходими, но преобладаващата част от хората, все още под влиянието на своите привички, ги сътворяваха. Да, именно „сътворяваха“, защото тук всяко едно желание мигом придобиваше видима и осезаема форма. Личната собственост бе съвсем излишна, но не всички осъзнаваха това. Те не можеха да допуснат до себе си всички възможности, които този свят им предоставяше. Много хора например държаха да имат врати на своите къщи, въпреки че с малко усилие на мисълта си можеха да преминат и през стената. Да оставим настрана, че и самите къщи, всъщност, бяха излишни. Не бяха малко и тези, които продължаваха да се придвижват пеша или чрез превозни средства, просто защото нямаха достатъчно вяра и въображение за да полетят. Но като цяло всичко наоколо можеше да се опише с две думи: красота и разнообразие. Това беше свят, който дори и да имаше своите несъвършенства, бе напълно недостъпен за грубите и поробващи желания и стремежи, характерни за живота на Земята. Не измина много време и Мат разбра, че дните му нямаше да преминават безцелно и напразно, подобно на разбиранията, които хората често имаха за Рая, Валхала, Нирвана и всякакви други светове и състояния на безгрижно блаженство. Тук за всеки се намираше някакво подходящо и полезно занимание и, що се отнася до Мат, първата възможност, която му беше предложена и която, разбира се, той не отказа, бе – да мечтае! И, ако трябва да бъдем още по-точни: Мат щеше да помага на хората да мечтаят – да им изпраща светли идеи и да ги вдъхновява! Едва ли някой може да опише с думи чувствата, които един мечтател може да изпита в подобен момент. Цялото му същество бе преизпълнено с радост, възхита, любов, благодарност и едно непознато чувство, породено от съприкосновението му с Великата Мъдрост управляваща Вселената, частица от която Мат удивено докосваше. Усещаше себе си изправен пред Безкрайността и сякаш неразривно свързан с нея. Беше толкова мъничък и толкова щастлив! Няколко мига по-късно след като вълната от чувства поотмина, той се реши да опита и да види как ще се справи с новата си работа. Вглъби се дълбоко в себе си и... сякаш не мечтаеше, а сътворяваше приказни живи същества. Толкова чисти, толкова светли бяха образите, които Мат създаваше, а любовта и загрижеността с която ги изпращаше към Земята, можеха да накарат човек да си помисли, че с всеки образ той подаряваше на хората и частичка от собствената си душа. А там долу, хората дори и не знаеха, че живеят в океан от всевъзможни образи и идеи. Някои бяха отблъскващи и груби, други – заблуждаващо красиви и привлекателни, а трети – направо магически. Последните бяха дотолкова мощни и вдъхновяващи, че дори понякога успяваха да променят изцяло живота на успелите да се докоснат до тях. Това обаче ставаше изключително рядко, защото със своите желания и мисли хората създаваха около себе си толкова мрачна и плътна обвивка, че тези светли вестители от небесата не можеха да достигнат до умовете им. Но понякога и това се случваше, и в тези изключителни мигове, там някъде, в един приказен и непонятен за хората свят, сърцата на техните създатели, запламтяваха в щастие и надежда, като неуморно продължаваха да изливат над Земята своите възхитително-красиви лъчи от светлина.

Дори и да допуснем, че е възможно (а аз не мога да си представя такава възможност), това би било най-голямата глупост, която висшият аз би могъл да допусне. Всички автори поддържащи тази теория я оправдават с това, че по този начин висшият аз трупа опит и еволюира по-бързо. Но истината е, че при евентуално подобно разделяне на енергията, тя би се разпиляла. Отделните инкарнация биха били твърде слаби и негодни да еволюират. Може да се направи аналогия с разпиляността в мислите и емоциите при един уплашен или раздразнен човек и при един спокоен, събран и концентриран човек, при който всички вътрешни сили текат в една посока. При кой силата и шансът за успех са по-големи? Ако се огледаме, ще видим, че дори и на един фронт битката е трудна. Какъв би бил шансът ни ако битката се водеше на множество фронтове? Едва ли висшият ни аз е толкова глупав, а и добре е казано: който бърза, далеч не стига.

Хората за съжаление търсят личната изгода. Ако някой се похвали повечето хора си задават въпроса: добре, но аз каква полза имам от това? Освен това хората предпочитат другите да действат според техните очаквания и стереотипи. Ако едно малко дете започне да се хвали или покаже, че е щастливо, реакцията ще бъде съвсем различна. Това е така, защото тази реакция просто се припокрива с очакванията и предразсъдъците ни. Не може да се каже, че хвалбите на детето се различават по нещо от хвалбите на възрастния. Не може да се каже, че в единия случай хвалбите са правилни, а в другия неправилни, но когато става въпрос за дете, за роднина, за познат или за известна личност, която уважаваме, сме склонни да проявим повече разбиране и толерантност. Всъщност до голяма степен всичко е въпрос на това, доколко близък чувстваме въпросния човек. Единствено ако истински чувстваме някого като близък, неговото щастие може да стане и наше щастие, а неговите грешки и слабости да не влияят на отношението ни към него.

Добрият съвет е добър, когато е правилно разбран и е безценен, когато е правилно приложен. Това е нещо, което остава с нас завинаги.

Истинският лидер преди всичко трябва да вдъхновява и мотивира. Какво обаче може да мотивира съвременния българин? Май е безсмислено да ни се изпращат възвишени същества да ни ръководят, преди бездуховността да ни е докарала до отчаяние. Преди да сме видели пропастта, все ще си вярваме, че пътят ще ни отведе донякъде.