Станимир

Висшият аз на висшия ти аз

Всъщност очаквах подобно развитие на темата: висшият аз да се отъждестви с абсолютната и неизменна божествена същност в човека, а понятието „Учител“ да се принизи до лице, което идва в живота ни по някакъв начин за да ни напътства. В действителност Учителят е учител на висшия ни аз. Все пак в заглавието на темата „Учител“ е написано с главна буква, което означава, че става въпрос за същност значително по-напред в развитието си от хората и която не се учи от висшия си аз, а е висшия си аз. Погледнато от друг ъгъл, това означава, че висшият аз на Учителя е постигнал нещо, към което нашият висш аз все още се стреми.

Това е вярно, още повече ако се замени думата „отражение“ със „следствие“. За хората душата е нещо все още далечно. Дори и да знаят, че тя съществува, те не могат да се самоидентифицират с нея. Хората проявяват нейните качества от време на време в живота си, някои по-често, други – по-рядко, но отъждествяването с душата все още е далечна перспектива. Учителят се появява когато в човек има видим стремеж и реални усилия към водене на по-духовен живот. „По-стабилната“ връзка с душата на този етап, всъщност не е чак толкова стабилна. По-стабилна е спрямо средното равнище за хората, но за да премести фокусът на съзнанието от личността в душата, тази връзка е твърде слаба. Без Учител и по-точно без помощта на Духовната Йерархия, с която Учителят ни свързва, ние няма как истински да заздравим връзката си със своята душа. Нямаме нужната сила за да преодолеем привличането от страна на нашите навици, предразположения, егоистични желания и др. автоматизми, наследство от миналото ни. Ако трябва да разчитаме само на връзката с висшия си аз, преодоляването им, дори и да е възможно, би отнело изключително дълго време. Но ако съзнателно поддържаме връзка с Духовната Йерархия и Учителя, силата, която не можем да приемем от висшия си аз, защото връзката ни с него не е достатъчно здрава, ще дойде от тях.

Всеки Учител си има Учител. Учителят е важен, защото той е връзката между тези над него и тези, все още недостигнали неговото развитие. Учението, което и да е учение, се прилага от хора (ученици и учители). Така хората придават стойност на учението.

Тука могат да настъпят доста обърквания, тъй като термините висш аз, душа, дух, монада, логос, атман и др. се използват от много учения и религии, като значенията не се покриват напълно, а понякога и сериозно се разминават. Аз под „висш аз“ разбирам човешката душа. Най-точно бих я отъждествил с Будхи-Атма и то с акцент повече върху Будхи. Кой е по-висш: Учителят или висшият аз? При всички случаи Учителят. Учителят е реализирал, това, което ние тепърва предстои да реализираме. Той действа от позицията на своя висш аз напълно съзнателно, докато ние, според степента на своето развитие, или тепърва осъществяваме връзка с него, или го проявяваме в ежедневието си частично и в редки случаи, или ... (възможностите са много). Божествената същност е по-висша от Учителя, защото последния колкото и да е напред в развитието си е проявил само една част от нея, но тя е потенциал, който всяко живо същество притежава. Тя не е аз, ти, Учителя, Христос или друга конкретна индивидуалност. Тя е безгранична и абсолютна. Не бих желал да я наричам Бог, защото тя не е съзнателна. Тя бива осъзната, когато някое живо същество я проявява в живота си, т.е. когато част от нейния безкраен потенциал бъде реализиран.

Ами да, възможно е. Възможно е да изпитва някаква вина и светкавиците в съня за него да са един вид наказание, т.е. чрез тях „да изкупува“ вината която си е вменил. Това също е вид пречистване и какво по-подходящо наказание от нещо, от което се страхува – светкавиците. А те и митологично се свързват с Божия гняв и възмездие. Това все пак е само предположение, но си заслужава да му обърнете внимание.

Като светлина в мрака.

Това, че синът ви се страхува от гръмотевици обяснява доста неща. При повтарящите се сънища най-често става въпрос за навици и страхове – съзнавани или такива, които сме преодолели съзнателно, но остатъци от тях все още са живи в подсъзнанието ни. Синът ви трябва да преодолее проблема в будно състояние. Ако има желание, нека при следващата гръмотевична буря просто да застане на прозореца и да наблюдава светкавиците. На мен лично това ми доставя голямо удоволствие. А и въздухът по време и след гръмотевична буря винаги е изключително свеж и изпълнен с енергия. В града опасността да те удари светкавица е почти нулева.

http://www.youtube.com/watch?v=iTif4koVr7M

Сигурно си имат свой си расизъм/национализъм. То коя раса/нация го няма. А немския расизъм е оказал глобално влияние, не само върху евреите и затова едва ли е предизвикан от тях. По-скоро Германия се е оказала най-подходящото „място“ откъдето да избие нещо натрупвано от цялото човечество в течение на хилядолетия.

Аз „възможност“ имах предвид в смисъл на шанс да постигнем нещо, а не в смисъл на дадено наше качество или способност, които притежаваме. Ами, всичко започва тук и сега. Иначе няма как да постигнем каквото и да е. Да, прибързаността е слабост, но пък и аз споменах за търпението в предходните си постове. Според мен не бива да отлагаме да поставим началото на нещо към което се стремим, колкото и да е дръзко. Това не е прибързаност. Прибързаност е когато желаем да сме постигнали резултата, да съберем плодовете без да сме положили нужните усилия и без да е дошло времето за това.

Ами ти някак си ограничаваш нещата откъм време. Човек не живее 100 години. Това, което не може да бъде постигнато в един живот, може да бъде постигнато в 10, 50, 100 (няма да продължавам с цифрите за да не уплаша някого). Да, трудно е да си правим планове надхвърлящи настоящото ни въплъщение, но тъй или иначе, развитието ни ще продължи и след като то приключи.

Ами тя и силата не се дава даром... трябва непрекъснато да полагаме усилия за да каляваме волята си. В тази връзка са ни нужни търпение и постоянство, които също не се дават даром... Даром като че ли са само възможностите, но пък тях най-често ги пропиляваме.

Тук отново е важно отношението ни към желанието. Оценяването му като положително, отрицателно, нужно, ненужно, полезно, вредно, ценно и т.н. Тази оценка е най-реална когато желанието отсъства. Докато изпитваме гняв (особено ако е силен) няма как да оценим правилно гнева си. Трябва да изчакаме да отмине, трябва да се успокоим. Трябва да изградим ясно отношение към гнева преди да можем да се освободим от него (ако отношението ни е такова изискващо освобождение). Освен това ще са ни нужни и редица други качества. Само желанието няма да е достатъчно, въпреки че е изключително важно. Това обаче е за друга тема.

Изборът винаги е наш и само наш. Дори и когато приемем решението на някой друг – това пак е наше решение. Дори и когато сме допуснали да бъдем манипулирани и заблудени – това пак е наше решение. Влиянията на звездите определят някакви рамки, но те в никакъв начин не определят развитието ни. Дали ще имаш музикален талант, дали ще си общителен, дали ще си материално задоволен – това все са условия в които се развиваме, но не те влияят на развитието ни, а нашето отношение към тях. Това отношение към нещата винаги е във възможностите на човешката воля.

Това по принцип е за темата Повтарящи се сънища. Напиши малко повече. Какво е отношението му в реалния живот към дъжда и светкавиците? Когато е валяло и е бил пронизван от светкавици насън, страхувал ли се е? Опитвал ли се е да се скрие от дъжда? Въобще какво е било отношението му към случващото се? Сам ли е бил? Как засяга дъждът средата наоколо? Забелязват ли се някакви наводнения, разрушения....? Кога се събужда синът ви: след като дъждът отминава или по време на бурите?

Предпочитам сам да си я взема вместо да чакам Бог да ми я дава. Аз съм този, който избира, а въздържанието е избор. В никакъв случай човек не трябва да оставя други да решават подобни неща вместо него, пък дори и да става въпрос за Бог. На Бог бих оставил възможността да отсъди дали са правилни или не са правилни решенията ми и съответно да понеса последствията – положителни или отрицателни, – но в никакъв случаи не и да решава вместо мен.

Кога е това „начало“? Хората са на различни етапи от пътя. В отделни случаи тези думи биха могли да се окажат верни, но едва ли са верни при всички случаи. За човек, който системно нарушава божествените закони, страхът може да е някакво начало, но за един порядъчен човек... или той вече може би е преминал т.нар. „начало“? И как може човек да определи в началото на мъдростта ли е, преди началото ли е, или след началото? Аз за себе си не мога да си представя, че бих могъл да изпитам страх от Бога.

Един от най-често употребяваните символи (а може би дори най-често употребявания) е сърцето ♥. От друга страна знаем, че всички духовни школи и религии от миналото до наши дни поставят основен акцент върху любовта, но в нито една от тях не се използва този символ. Коя любов всъщност олицетворява сърцето изобразено по този начин? Самият символ показва движение на енергията надолу. Някъде (ако не се лъжа в „Огледалото на ученика“) бях чел, че за един ясновидец сърдечната чакра при хората, чиито съзнания са материално-ориентирани, при които любовта е повече желание, страст и зависимост има подобна форма, а при хората изпитващи чиста, алтруистична любов, тази чакра е обърната. Освен това самият червен цвят в който най-често сърцето се изобразява, в отрицателния си аспект е символ на астралните желания (в положителен смисъл изразява волята). Ако намесим и картите (обикновените и таро) виждаме този символ за боята купи (чаши), които се отъждествяват с астралния свят, с елемента вода и с желанията. Чашата в действителност е символ на сърцето и то не само в нисшия му аспект (свързан с астрала), но и във висшия – този на Будхи, на Христовото съзнания, на интуицията и на духовните натрупвания. И докато в таро се използва чаша (купа) като символ, в съвременните карти за игра, той е заменен с показания по-горе (сърце), в който духовните аспекти на любовта са изключени. Интересно ще ми е да чуя и други мнения по въпроса. Кога се появява символа на сърцето? Кога започва да се използва така масово? А дали знакът, който се използва за молитва в християнството (има го и като мудра на изток) не представлява обърнато сърце?

Спорът зависи от спорещите. Всеки човек, светогледът му, е една окръжност. Спорът винаги е свързан с различията. Ако си представим светогледите на двама души като окръжности с определена големина и пресичайки се по определен начин в пространството, ще видим, че за да се стигне до консенсус, то поне едната окръжност задължително трябва да се измести или разшири. Второто разбира се е за предпочитане, защото ако изместим позицията си, може да отхвърлим някоя част от досегашния ни светоглед, която е била вярна. Тъй или иначе дори и позициите на двамата спорещи да се покрият, това означава консенсус, но далеч не означава, че те са стигнали до истината. Възможно е и двете страни да се заблуждават. Не са редки случаите, когато е за предпочитане, спорещите да не стигнат до консенсус, не само защото това не гарантира вярност на споделеното становище, но и защото дори и становището да е вярно, съществува известна опасност ако то бъде наложено по неподходящ начин (примерно ако едната страна е прекалено доверчив и със слаба воля).

Това са две възможности, представени по начин, който може да доведе до объркване (в смисъл, че подсъзнателно повечето хора ще свържат стремежът към духовно развитие с парадирането с духовност). По-добре е да правиш грешка след грешка, опитвайки се да бъдеш духовен, отколкото да правиш грешка след грешка и да не се опитваш да бъдеш духовен. А духовният човек също трябва да продължи своето развитие. Това означава, че трябва да положи усилия в тази посока и вероятно също да допусне грешки. Да, парадирането с духовността е слабост, но пък от друга страна за един материално-ориентиран човек такова парадиране е добър знак, дори и да е фалшиво, защото показва, че духовното за него започва да придобива някаква стойност. Той дълбоко в себе си желае да бъде духовен, дори и да не го осъзнава, а това е първата стъпка към действителното постигане.

Няма заблуда, че сме тръгнали по духовния път. Всички са на духовния път, без значение осъзнават ли го, искат ли го или не. Заблуда може да има по отношение на позицията в която се поставяме, на неправилната преценка на реалността. Но що се отнася до позицията ни, то самото желание да я определим е погрешно, защото освен, че не сме в състояние да го направим обективно, така се фиксираме в определена позиция (вярна или илюзорна – няма значение). Затова е казано, човек да си има идеал; затова на човечеството са дадени толкова светли примери, които да следва. Защо трябва да търсим каквито и да било критерии? Действията се оценяват по техните резултати. Значи преди да предприемем дадено действие, ние трябва да се опитаме да предвидим веригата от последствия за максимално дълъг период и от колкото можем повече гледни точки.

Тук ми се иска да обърна внимание на нещо, което срещам доста често. В него има известна доза истина, но повечето пъти се използва като самооправдание. Например, често се цитират думите: Прекален светец и Богу не е драг. Те са верни, доколкото става въпрос за парадиране с духовните постижения, но всъщност хората най-често използват тези думи за да оправдаят собствените си несъвършенства и, което е още по-лошо: нежеланието си да положат усилия да ги преодолеят, въпреки че имат възможност за това. Освен това тези хора много често свързват желанието да постигнеш определени духовни качества и добродетели с проява не свръхегоизъм, на гордост, дори на лицемерие. Вярно е: човек не е съвършен, но това не означава, че не бива да се стреми във всеки един момент да бъде малко по-близо до съвършенството, отколкото е бил преди. Друго подобно оправдание е: аз съм обикновен човек. За мен това е признак на безсилие и липса на воля за промяна. Също е признак на привързаност. Ако се стремиш към промяна, това не те прави по-малко обикновен. Ако вярваш, че можеш да я постигнеш (а това е задължително за да успееш да го направиш), и още повече ако вярваш, че можеш да развиваш себе си неограничено, това не означава, че си обсебен от мания за величие. Отричането от себе си всъщност означава да подчиниш личните си и индивидуални стремежи на общите. Да съгласуваш своята воля с посоката на еволюцията, но в никакъв случай не означава да нямаш воля. Силната воля и наличието на цел, която съзнателно да следваш са част от духовното развитие и в никакъв случай не означават гордост и егоизъм. Последните са просто избор (поредица от избори). Тъкмо напротив, без силна воля и култивирани известни духовни качества няма как да се освободиш от егоизма. Друга заблуда е, че за духовното развитие се изискват някакви нечовешки-високи качества; че едва ли не човек трябва да бъде съвършен; че един Учител не би приел човек имаш несъвършенства за ученик. Ако беше така никой нямаше да се развива духовно. Важни са не несъвършенствата, а стремежът да ги преодолееш, както и усилията, които полагаш за това. Самото съвършенство винаги е относително. Тук пак често служат за оправдание думите: аз съм обикновен човек. Но истината е, че еволюцията никога не поставя непосилни изпитания и задачи. От друга страна задачите и изпитанията по никакъв начин няма да се решат сами. Отлагането на една задача за в бъдещето, няма да я направи по-лека.

http://www.youtube.com/watch?v=LKHZc0tDHqU