Станимир

Ами, единствено чрез субективното си отношение можеш да контролираш доколкото е възможно и самите събития. Но последните се пораждат от множество фактори от които субективното ни отношение може да заема както съвсем незначителен дял, така и решаващ дял. Твърде е възможно примерно ако на даден човек му се случват често нещастия, то именно неговото субективно отношение към света и живота да ги предизвиква. Точният механизъм по който става това... ами имам някаква смътна представа, но общо взето не ми е ясен.

Какво значи „лице в лице“? Знанието не е от материалния свят. При него земното понятие за пространство не е валидно. Казваш: съвместната работа на двете енергийни полета. Но в мисловния свят близостта се определя от мисълта. Ако аз мисля с определена настройка спрямо автора на дадена книга, аз мога да „вляза в енергийното му поле“, без значение на разстоянието и на това дали въобще е жив, т.е. мога да получа повече впечатления, отколкото ако го срещна на физически план. Горе-долу това е принципа при медитацията със семе. Човек насочва вниманието си към определен въпрос и определени идеи, свързани с въпроса изплуват в съзнанието му. Значи, ако аз чета дадена книга, мога да изляза извън личната си позиция и да вникна в нея от гледната точка на автора, а мога да надхвърля и тази гледна точка, и да разгледам съдържанието съвсем безпристрастно, получавайки всякакви възможни идеи свързани с прочетеното от по-високите слоеве на менталния свят. (Когато казвам, че мога да вникна в книгата от гледна точка на автора, разбира се това е с уговорката, че аз ще вникна в книгата само дотолкова, доколкото ми позволява собственото ми съзнание. Ако чета книга примерно от някоя по-напреднала духовно индивидуалност, аз няма да успея да вникна в написаното в цялата пълнота, която авторът е вложил.)

Любовта към Бог е чувство, а не емоция. Чувствата винаги произлизат от духа и са независими от външните условия. Емоциите често неправилно се смесват с чувствата. Те са свързани с личностни желания, докато чувствата са надличностни. Емоциите се появяват когато духът по някакъв начин позволи да бъде зависим от илюзията на външните условия. Примерно, ако някой ме удари, това по никакъв начин не означава, че трябва да се ядосам. Ако се ядосам, това означава, че съм позволил на външните условия да повлияят върху вътрешното ми състояние, т.е. станал съм зависим от тях. Но пак аз съм допуснал тази зависимост. Аз съм допуснал външните условия да ми повлияят и да се породи емоция (в случая гняв) в мен. Първична винаги е волята. Нечия воля. Може да не е нашата, но и тогава това не става без санкция/допускане от страна на нашата воля.

Ако шесторката са материалните условия, то човек не трябва да допуска те да го ръководят. Вместо това, човек трябва да ръководи случващото се в материалния свят (поне вътре в самия човек). Духът, разумността винаги трябва да бъде водещ. Девет, разумността изразява възможностите, които идват от духовния свят, от духовната йерархия, от божествения план за развитието ни. Ние трябва да следваме тези възможности, да се извисим чрез тях, а не да се опитваме да ги принизим до своето равнище. Значи спрямо тях, ние трябва да сме в подчинено положение, да не се опитваме да ги управляваме. Последното така или иначе е невъзможно. В текста пише, че няма значение, кой ти дава въжето, дори и дяволът да е. Аз под „дявола“ разбирам „изкушение“. Дяволът се опитва да ни изкуши да се дадем волята си във властта на материалните условия, мисли и желания (да хванем шестицата за опашката), т.е. да станем зависими от материалното. Или обратното: да опитваме да наложим своите егоистичните желания и стремежи над божествената воля и закони (да хванем главата на деветката). От нас самите зависи обаче дали ще използваме изкушението в наша полза или ще му се поддадем. Възможността е налице. Дяволът ни е предоставя не за да я използваме за духовното си израстване, но в наша власт е да направим точно това.

Всъщност става въпрос за емоции, а не за чувства. Емоцията е следствие. Тя може да се прояви като резултат от някакво външно явление, ако волята допусне това. В случая с хипнозата човек бива заблуден, но всъщност ако реагираме примерно с неприязън към човек, който ни е обидил, това също е резултат от заблуда. Да оставиш условията на външния свят да определят вътрешното ти състояние винаги говори за заблуда. Човекът би трябвало да владее напълно своя микрокосмос, а на външните условия той може да оказва по-голямо или по-малко влияние, но не и да ги определя напълно. Значи, ние не можем да определяме напълно ситуациите (в някои случаи съвсем не можем), но можем да определяме емоциите си. Последното е във властта на човешката воля и човек носи пълна отговорност за емоциите, които е допуснал в себе си, докато за външните събития носи само толкова отговорност, колкото е влиянието му върху тях.

„572. (Дек. 12). ... Всички несъстояли се обещания и прогнози са обусловени от подвижността на Плана. И забележете, никъде не са били указвани точни срокове. Огледалото на Бъдещето няма етикет с указания за точните дати: години, месеци и числа. Пространственото отчитане на времето се отличава от земното. Пространствените образци на Бъдещето, съществуващи в невидимите Планове, се въплъщават, всеки в своето време, ако условията в плътния свят позволяват това. Това е една от причините за неопределеността на сроковете. Даже звездните Лъчи, които създават благоприятни или противодействащи условия за утвърждаването на едно или друго явление в земния свят, не контролират, а само подбуждат. Мощен и често решаващ фактор отново се оказва колективната воля на човечеството.Тя е толкова силна, че за нейното противодействие в случаите на гибелни заблуждения са необходими даже глобални катастрофи, както това е било с Атлантида. До това е довела човешката воля. Съгласието на хората с Висшето е било нарушено и резултатът е бил страшното бедствие, унищожило цял континент. По същия начин при отделния индивид, в случай на отделяне от Висшето, се създава катастрофа за духа, тъй като разрушението се оказва неизбежно и гибелно благодарение на настъпилата несъгласуваност в съответния микрокосмос. Затова Казвам: „Не се отвръщайте от Висшето“. Откъсналият се от Владиката е като коте в морето. Моментално се оказва жертва на стихиите и поставя себе си под техните удари. За да не се случи това вътре и вън [от човека], предаността към Учителя трябва да се пази до последно. На масата е заложено всичко и да се отстъпи е невъзможно. Обратният удар би бил страшен. Допуска се и се прощава всичко, но ако сме заедно и неразделни. Ако ли не, даже най малкото провинение влече след себе си порой от кармични удари.“ – Грани Агни Йоги, 1957 г. „14. Искам да ви кажа следното: сега [условията са] не като течение, а като във водовъртеж. Той повлича даже силните. Да се удържиш изисква невероятни усилия. Оттук и постоянното чувство за повличане към дъното. Повлича бездната, а дъно няма. Това е пътя на гибелта и много вървят по него. Но този, който утвърди в себе си сила противодействаща на фокуса на тъмнината, ще бъде привлечен към Светлината и магнитно ще се задържи на повърхността през последното стълкновение между двете начала – на Светлината и тъмнината. Армагедон приключи, но тъмата все още съществува и яростно противодейства на Светлината в оставащото й [на тъмнината] време на Земята. Последното разделение в света, в човешките сърца, се извършва яростно. Опасността е в това, че който не е със Светлината, е с тъмнината. И заслужава ли си човек да забрави за Светлината, щом мрака веднага заема неговото място в съзнанието? Във всеки момент от своя живот, всеки от вас служи или на тъмнината или на Светлината. Много е тъжно, когато служейки на тъмнината, някой мисли, че служи на Светлината. Везните на справедливостта са в самия човек и всеки си отмерва сам, със своите ръце. Жалко е ако при това човек щедро добавя към чашата на тъмнината. Но последното разделение трябва да бъде завършено. И затова толкова неудържимо привличат към себе си съзвучните души полюсите на Светлината и на мрака. Така е винаги преди края. За близостта на края съдете по яростното усилване на елемента на зло в хората. Защото войнстващата тъмнина завладява своите достояния и привлича към себе си тези, които и са отсъдени. Момента е опасен с яростното проявление на чувството за обреченост и победа на тъмнината, когато волята не може и най-вече не иска да приеме пътя на Светлината. Така се извършва процеса на последното разделение на планетата и е тежко за чувствителното сърце, сред множеството сърца, предаващи се на тъмнината, тъй като отровните им излъчвания изпълват цялото пространство. Фокусът е един – Йерархията на Светлината. Нейният връх за вашата планета е един – Владиката. От Него са Лъчите и в тях да се задържи човек в този настоящия момент би било победа.“ – Грани Агни Йоги, 1958 г.

Предателството всъщност идва, когато човек вече е взел решение по коя посока ще поеме. И даже когато вече е положил сериозни усилия в предвижването си по въпросната посока. Всяко действие си има своето противодействие. Това важи не само за физическия свят, но навсякъде. Когато човек полага сериозни усилия за нещо и е постигнал определени успехи, предателството към него се явява като противодействие. Това противодействие разбира се следва да бъде преодоляно, за да може целта към която човек се стреми да бъде утвърдена. Без съпротивление нищо не може да се утвърди. Ще дам пример: аз мога да съм много спокоен и уравновесен докато съм материално задоволен и сред положително настроени към мене хора, но ако попадна в стресова ситуация от спокойствието ми няма да остане нищо. Значи спокойствието ми и равновесието ми не са истински. Те трябва да бъдат утвърдени при тежки условия за да мога да твърдя, че ги притежавам. Ако говорим за героизъм, то предателството винаги се явява като тест, като изпитание. Но ако в крайна сметка героят въпреки предателството успее да утвърди идеята, която следва, то заслугата за това няма да е в предателя. Космическият закон ще прояви отрицателния полюс със същата интензивност с която героят се опитва да прояви положителния. А хора, които да изпълнят ролята на предателя винаги ще се намерят. Те не са специално подбрани, а предателството в крайна сметка си е техен личен избор, които ще им донесе съответните тежки последствия. Космическият закон никого не принуждава да влезе в ролята на предател. Просто има хора, които са склонни към такива действия в невежеството (или в още по-лошия вариант, в съзнателното си желание да навредят). По същия начин никой не кара пияницата да се напива всеки ден, но той сам е развил в себе си склонност към това и щом види или помисли за алкохол желанието му се събужда. Написаното по-горе ще опиша само с една дума: ужас!!! Няма почти нищо вярно, но твое право си е разбира се да споделяш каквото мнение желаеш.

Според мен, зависи. Аз примерно мога да се наема със задължения, които не са по-силите ми, ако няма друг подходящ човек да ги поеме, но предварително ще държа това да е ясно (че задълженията не са по силите ми) на всички които разчитат на мене. Не бих влязъл в позицията да давам празни и фалшиви обещания.

Ще си послужа с една аналогия (цитирам по памет): Ако една порцеланова ваза бъде счупена, колкото и старателно да се опитваме да я възстановим, залепвайки парченцата, те вече е изгубила своята стойност. Предателство е когато човек скъса окончателно връзката си с нещо. Докато въжето е цяло, колкото и тънко да е, нещата са възвратими. Прекъсне ли се обаче нишката... същата връзка никога не може да бъде възстановена. А в космоса всичко се движи. Ще използвам друга аналогия: ако сме пътници на един кораб и скочим във водата, без да сме свързани по някакъв начин с кораба, то последния ще отплува, а ние ще трябва да чакаме друг кораб за да достигнем до брега. Когато се прекъсват човешки връзки нещата не са чак толкова фатални, но когато се прекъсват духовни връзки, това е възможно най-ужасното нещо, което въобще може да се случи. Тези връзки са изградени на базата на духовно сродство, а нови подходящи условия да се създадат нови връзки могат да дойдат след невъобразимо дълъг период от време. Когато говорим за космическа еволюция, корабът от който сме скочили никога няма да се върне и ще трябва да чакаме друг кораб, който да ни приеме. Разбира се когато говорим за предателство в обикновения живот, нещата нямат този мащаб, но принципът е същия. Нещата са болезнени защото предателство може да дойде само от много близки хора с които сме се чувствали като едно цяло. Отговорността обаче на кого и колко се доверяваме, и кой колко близо до себе си допускаме си е изцяло наша. ... А който си мисли, че може да възстанови цялостта на счупената ваза, ... ами ще получи едно подобие на вазата, но нищо повече.

Да, наистина даването на втори шанс е доста различно от прошката. А и е въпрос какво точно се разбира под „даване на втори шанс“. Ако примерно разбера, че някой близък човек ме е лъгал, то дистанцията между нас ще се увеличи. Аз няма да го обвинявам, няма да скъсам съвсем отношенията си с него (освен ако лъжата не е прекалена, т.е. ако говорим за предателство), но едва ли ще запазя предишната си близост към него. Връзката, отношението помежду ни ще се промени. В последствие, с течение на времето и при определено стечение на обстоятелствата (реално желание и усилие за това), предишната близост отново може да бъде възстановена, но ако под „втори шанс“ се разбира, след като разбера примерно, че съм бил лъган, да се преструвам, че все едно нищо не е станало и да запазя предишната близост, ... ами това няма как да се случи. Прошката е нещо съвсем различно. Тя е свързана с това да се освободя психически от негативното въздействие, което постъпката на другия (в случая лъжата) оказва върху мен; да не чувствам негативно отношение към него затова, че е постъпил по този начин; да не изпитвам никакви отрицателни емоции в резултат от случващото се (раздразнение, обвинение, ненавист, съжаление...).

Нищите, не бедните. Бедните са бедни, нищите са търсещи. Нищите духом са тези, които търсят и се стремят към духовния живот.

Зад думи като „провокация“, „предизвикателство“, „придаване на импулс“ и „стимулиране“ има нещо общо. На първата (провокация) аз лично придавам повече отрицателен смисъл. Провокиращият разчита на някаква слабост в провокирания от която да се възползва, като я подсили до степен, че той (провокираният) да не може да й устои. При стимулирането имаме опит за подсилване на някаква положителна страна в човека отсреща. Думата „предизвикателство“ според мен може да включва както негативното значение на провокацията, така и положителното на стимулирането, т.е. тя може да се използва и в двата случая. Честно казано не обичам предизвикателствата, които другите ми поставят, но често сам си поставям такива. Колкото до снимката от откриващия пост в темата, тя очевидно е провокираща. Тя няма за цел (и няма да доведе до) подсилването на каквото и да е положително качество в този, който ще я види, но може да подсили определени зависимости (главно при една част от мъжете). Разбира се човекът, който ще види снимката, може да не се поддаде на провокацията. Сега някой може да каже, че жената от снимката излъчва сила и увереност, но те се основават на посланието „аз съм красива и известна, и ти трябва да ме харесваш (защото всички го правят)“, а не на реална вътрешна сила. Цялото излъчване е външно и фалшиво, а снимката си е чиста проба промиване на мозъци.

„ 521. ... Възможно е до такава степен да се потопите в осъзнаване на бъдещето и така близко да го почуствате, че то да оцвети цялото ви настояще, като по този начин тягостта от очакването ще изчезне. Ако се отнеме бъдещето, всичко случващо се сега става безсмислено – целият живот. Настоящето може да бъде оправдано единствено от осъзнаването на бъдещето. Затова животът и разбирането на настоящето се изграждат във връзка с бъдещето. Съзнанието се научава да вижда явленията от настоящето от гледна точка на бъдещето, т.е. да разбира истинското им значение. Явление, което няма бъдеще, е лишено от корен – то няма смисъл. Счита се, че събитията имат корени в миналото. Това е обичайната логика. Те [събитията] имат корени в бъдещето и се определят от бъдещето – това е логиката на висшата мъдрост. Смъртта на Спасителя е била безсмислена от гледна точка на тези, които са Го осъдили, разпънали и са Му се надсмивали. Умрял е и... толкова – така разсъждава невежеството и незнанието. Но Той, бивайки разпънат, е знаел. Знаел е Бъдещето. Знаел е Своята победа и неизбежността на второто пришествие. За Него Бъдещето е било като открита книга, в която Той е можел да чете. ... “ Грани Агни Йоги, 1957 г. (Оцветяването в синьо е от мен.)

Всичко опира до желанията и страховете ни. В разминаването между това, което действително се е случило с това, което сме желали или очаквали. Или пък в реализирането на нещо, което не сме желали или от което сме се страхували. Когато не можем да приемем някакво събитие, това означава, че в нас има някакво желание или страх, които затъмняват съзнанието ни. В такива моменти е най-добре да излезем от себе си. Да погледнем на събитията отстрани, извън личностната си зависимост. Да не ги оценяваме от гледната точка на нереализираните си желания и очаквания. Емоционално да не се влияем от това, че се е случило нещо, което не сме желали. Това разбира се не е лесно и изисква известно разбиране за същността на света в който живеем, ведно с всички случващи се в него събития, както и немалко самообладание. Всичко, което се случва, е заради нашето духовно израстване. Няма събитие, което да не може да бъде използвано за тази цел. Човешкият дух е вечен и неунищожим. Каквито и събития да се случат в живота на човека, той ще ги надживее. Оценяването на събитията като добри, лоши, приятни, неприятни, желани, нежелани и т.н. често поставя човека в зависимост от тях. Това е привързаност към миналото, която задържа духовното развитие на човека. Миналото е само едно; настоящето е само едно. Всички възможности са в бъдещето. Всичко, което правим в настоящето, трябва да е заради някаква цел в бъдещето.

В какво точно се изразява проблема? Дай пример. За да си концентриран, първо трябва да се освободиш от излишното напрежение в себе си, от стреса. Емоционално трябва да си спокоен и уравновесен. После трябва да освободиш съзнанието си от множеството мисли. Така енергията ти няма да се разпилява в различни посоки. Как можеш да се концентрираш, ако енергията и вниманието ти са разпилени? Как ще се концентрираш ако си уморен и нямаш достатъчно енергия, която да поддържа концентрацията ти? Значи първо се опитай да се отпуснеш физически, емоционално и мисловно. Постигни едно състояние на релаксираност и уравновесеност. Дишането също трябва да е бавно, равномерно и спокойно, т.е. без излишно напрягане. В началото не се притеснявай да дишаш по-бързо и по-дълбоко, ако изпитваш необходимост. След няколко вдишвания, когато дробовете и кръвта ти се наситят с кислород, тази необходимост ще отшуми и ще можеш да преминеш към по-бавен ритъм. Това за дишането го споменавам обаче само между другото. Същинската ти цел е постигането на спокойствие и равновесие – физическо, умствено и емоционално. В това състояние можеш да започнеш да упражняваш способността си за концентрация и търпението си, което също е свързано с нея. Просто си набележи към какво ще насочиш вниманието и мисълта си, и се опитвай да се изолираш от всички странични мисли. Ако се усетиш, че си се унесъл в някоя странична мисъл, (което често ще ти се случва в началото,) просто се върни към тази мисъл, върху която желаеш да си концентриран, без да отдаваш значение на това, че временно си се отклонил от нея. Вниманието ти трябва през цялото време да е будно. Това обаче също не се постига без практика и усилия. Приспиването на вниманието означава, че задължително ще допуснеш някоя странична мисъл и ще бъдеш унесен от нея. Концентрирането върху дадена мисъл трябва да се извършва без напрежение. Ако си постигнал емоционалното и мисловно спокойствие за което писах по-горе, това няма да е проблем. Напрежението е нужно, когато една мисъл трябва да си пробива път до съзнанието ти сред множество други мисли и емоции. Но ако последните липсват, утвърждаването на въпросната мисъл може да стане чрез спокойно и търпеливо изчакване тя да изплува на повърхността на съзнанието ти, като просто насочиш вниманието си към нея и го задържиш така за известно време. Нужна е практика.

Мисъл за деня – 18 април 2010 г. Ако мислиш, че ще възкръснеш, когато дойде Христос на земята, ти си на крив път. Христос възкръсна и се яви само на ония, които Го обичаха, за да усили вярата им. Той не се яви на ония, които нямаха никакво отношение към Него. Проводници на Любовта Молитвен наряд за всеки ден: Добрата молитва Псалом 91 Псалом 23 Господнята молитва Да се прослави Бог... – формула Молитвен наряд за неделя: В началото бе Словото – песен Добрата молитва Псалом 61

Как искам да съм птица в небесата – без пътища да следвам своята посока и да усещам вятъра в крилата – свободен да се рея нависоко. Как искам насред въздуха край мене да се пробудят хиляди цветя засмени и да се сипят над света в дъжд ароматна топлина. Как искам във човешките сърца да посея светли семенца и с утринните слънчеви лъчи да разцъфнат техните души. Как искам заедно да полетим – като безчет звезди да заблестим в ширта безкрайна над Земята, искрящи в Царството на Светлината.

Този пост ми хареса, но сега нещо ме върти дали съм го разбрал добре. Чудя се две неща. Какво ще стане, ако съответния човек не оправдае "надеждите и очакванията", че ще поиска да се развива в положителна посока. Какво ще бъде моето отношение към него, ако съм имал такива надежди и очаквания. Защото надеждите и очакванията всъщност разкриват наши желания. А в случая проявяваме желания към друг човек. Сигурни ли сме, че няма да се разочароваме, ако не изпълни желанията ни. Разочарованията не граничат ли с осъждане. Сигурен ли си, че знаеш коя е положителната за него посока? Това е също тънък момент. ... Ако човекът не оправдае очакванията ми, то проблемът си е в мене, защото не съм успял да преценя правилно различните възможности. Той не е длъжен да изпълнява очакванията ми. Дали неизпълнявайки очакванията ми другият е постъпил правилно или неправилно е друг въпрос, чийто отговор в повечето случаи само времето може да покаже. Колкото до положителната посока, то разбира се предварителната преценката също е субективна. Аз имам право на мнение дали някой следва положителна или отрицателна посока в развитието си. Проблем би било ако се опитам да наложа това мнение срещу волята на съответния човек. Проблем би могъл да възникне и ако споделя мнението си с трети лица, като по този начин повлияя негативно на тяхното отношение към въпросния човек.

Да, но в други случаи снизходителността към учениците може да е на място. Например, ако учителят види, че ученикът полага усилия за да научи материала, но въпреки това не успява, то една по-висока оценка намирам за оправдана. Децата все пак са с различни възможности, които се развиват с различна скорост и в различно време в отделните случаи, а учебната програма е унифицирана. Правилното обучение предполага учебната програма по която учи дадено дете да е съобразена с неговите индивидуални особености.

Да, приемам себе си, приемам и другите. Но в същото време аз не ги приемам като нещо окончателно и завършено. Човекът е процес. Ако нечие действие не ми хареса, аз знам, че това е само временно негово проявление. Това действие вече е факт, затова го приемам. Човекът има свободна воля да се проявява както иска – и това приемам. Тук обаче е необходимо да се направи разграничението между приемане и одобряване. Все пак трябва да сме в състояние да разграничаваме действията носещи полза от тези носещи вреда. Само така можем да се развиваме. Аз донякъде съм взискателен към себе си и към другите. Към другите обаче тази взискателност се изразява по-скоро като надежда и очакване, че те сами ще поискат и ще се развиват в положителна посока, а не по някакъв задължаващ начин. Въпреки взискателността която понякога проявявам, това не е съпроводено с отправяне на обвинения или самообвинения. Миналото не може да се измени, затова е по-добре усилията да се насочат към бъдещето. Нещата никога не свършват. Чувството за вина предполага, да приемеш едно нещо като завършено. Ако го възприемеш обаче просто като етап от един безкраен процес, какъвто в действителност е, то вината се обезсмисля. В проявения свят всичко се променя и това също е необходимо да се научим да приемаме. Този е такъв, онзи е такъв – това са илюзии, временни положения.

Мисъл за деня – 16 април 2010 г. Правилно е да мислите за небето, а да живеете на земята. Само така ще се оправят работите ви. Вие мислите, че като отидете на небето, там ще проявите любовта. Не, любовта може да се прояви още на земята. Мислете за небето, за възкръсналия Христос, за да бъдете проводници на Божията Любов. Щом мислите за Христа, и Той ще мисли за вас. Отношението между Него и вас ще бъде същото, каквото е между слънцето и вас. Ако обичате слънцето, ще имате изобилно светлина, топлина и влага. Слънцето има еднакво отношение към всички живи същества — от най-малките до най-големите. Проводници на Любовта Молитвен наряд за всеки ден: Добрата молитва Псалом 91 Псалом 23 Господнята молитва Да се прослави Бог... – формула Молитвен наряд за петък: Фир-фюр-фен – песен Молитва на триединния Бог Псалом 44

Аз не бих поставил реализма, между оптимизма и песимизма. По-скоро бих го отъждествил с оптимизма (но не с всеки оптимизъм разбира се). В крайна сметка човека надживява всички събития в живота си. От всяко от тях може да бъде извлечена полза – дори и от най-трудните, неприятните и болезнените. Оптимизмът вдъхновен от разкриването на божествената, духовна същност в човека не е нещо отвлечено. Та има ли нещо по-реално от божествената същност в човека? Да, физическия живот е важен, защото именно в него израстваме. В него събираме елементите които в бъдеще ще образуват нашето духовно съзнание. Без това, съзнателното ни пребиваване във висшите светове е невъзможно. Но във физическия живот няма реално щастие. Това не означава, че не можем да сме истински щастливи тук на земята, а че в този случай причината за щастието ни няма да е от земята. Човешкия дух е вечносъществуващ и извън всякакви граници. Това е реалността, това е същността му и тя е гаранция, че в крайна сметка духовните стремежи, които човек следва ще бъдат постигнати и всъщност ще постигнем много повече от това, което сме в състояние да си представим.

Съответстват си, но никога не са еднакви. Подобието не е еднаквост. Жалко е, че четеш без никакво желание да вникнеш в смисъла на написаното. Но това си е твой избор. Думата „духовен“ не съм я използвал нито веднъж. А разделянето което направих е по-скоро между вътрешното и външното (външния физически свят и вътрешния свят на човешката психика), при това без да оценявам едното като чисто или положително, а другото мръсно или отрицателно.

http://www.youtube.com/watch?v=BM5vDvi4mXY http://www.youtube.com/watch?v=fYZLsaI1khk

„Оптимиста си мисли, че някъде хееее там в бъдещето неговите желания и надежди ще се сбъднат.“ И наистина ще се сбъднат. Обаче не задължително в рамките на конкретното въплъщение. „Какво са това. Преобладаващо човешки желания и надежди.“ И именно затова ще се сбъднат, защото те са окови за нас, и само проявявайки се, можем да ги преодолеем, да ги надживеем, да се освободим от тях. Ако те биха останали нереализирани, ние вечно ще останем зависими от тях. Тука нещата се доста сложнички и по-скоро трябва да бъдат разбрани интуитивно, защото желанията ни могат да се проявят по множество различни начини във всеки конкретен случай. Значи основното при личностните, егоистични желания е, че те се сбъдват за да можем да прозрем тяхната маловажност и илюзорност. За да ги преодолеем и да открием, че единствено духовните стремежи са ценни. Проблемът при оптимистите реално е, ако те търсят щастието и основават надеждите си на това, което е маловажно. Разбира се не при всички оптимисти стремежите са насочени към личностните желания и щастие. Има оптимисти обаче, чийто оптимизъм се основава на духовните реалности. Те знаят, че страданията и нещастията са преходни. Нещо повече, те ги използват за своето израстване, за да изградят върху тях бъдещето си. Такъв човек не живее в бъдещето, не живее и в настоящето. Той живее във вечността.