Станимир

Жалко е, че има хора пишещи подобни неща, и не по-малко жалко е, че има хора, които ги разпространяват.

Нещата са доста по-сложни. „Независимите“ хора всъщност никак не са независими, но пък и причината за отношението им към държавата и управляващите до голяма степен е следствие от самите управляващи. Все пак отделният човек може да предизвика дисхармония и неравновесие (изразени чрез раздразнителност, агресивност, отрицателно отношение и др.) най-вече в самия себе си. Управляващите обаче провокират същите следствия в национален мащаб. Ако действията на управляващите бяха безгрешни, то тогава обикновения човек нямаше да има никакво оправдание за отрицателното си отношение към властта, реално обаче тези действия не само, че не са безгрешни, но често са и умишлено навреждащи, и преследващи всичко друго, но не и националните интереси. С това не казвам, че реакцията на агресия и омраза е оправдана, защото отрицеталните емоции никога не са оправдани (дори и насочени към престъпниците), но допускането им от страна на хората е разбираемо. Дали отрицателните емоции ще бъдат насочени към управляващите или към някой, който не е управляващ, всъщност няма никакво значение. Защо тогава се прави разграничение според това към кого се насочват отрицателните емоции на хората? Не са ли именно психолозите тези, които апелират (и правилно) да не потискаме емоциите си? Значи когато става въпрос за отношение към правителствата трябва да ги крием дълбоко в себе си, защото ако ги проявим означава, че сме болни, а в останалите случаи да ги извадим на повърхността, защото ако ги потискаме също означава че имаме психичен проблем. Много удобно за правителствата. Тук включвам също полицаите в които нямам абсолютно никакво доверие, а полицията смятам за една предимно престъпна организация. Това, че по-голямата част от полицаите изпълняват съвестно задълженията си не променя този факт. Една болест винаги започва в част от организма, но целия организъм се разболява в резултат на това. Както казах в началото обаче, нещата са далеч по-сложни. Между нивото на духовност на правителството и на населението няма как да има голяма разлика. Управлението е сериозно изпитание на човешката духовност и хората, които биха следвали един духовен курс на управление са единици. Всички останали ще управляват по не много по-различен начин от сегашните управляващи (това в никакъв случай не оправдава последните). Хората масово се водят от егоизма си, като при това често лъжат, опитват се незаслужено да се облагодетелстват и др. под. Разликата с управляващите е единствено в мащаба, но всъщност тази разлика е илюзорна. Просто условията не им дават възможност да злоупотребяват в по-голям мащаб. Накрая след немалкото критики в мнението ми, нека посоча и изхода от съществуващата ситуация. Той всъщност е ясен за мнозина – възпитание, образование, култура. Не трябва да очакваме обаче правителството да предприеме действия в тези направления, защото няма да го направи (или ще го направи частично, колкото да отчете някаква активност). Всеки обаче може да предприеме съответните действия в своя повече или по-малко ограничен кръг на влияние (себе си, семейство, роднини, приятели и др.).

Човешките радост и тъга са обикновено доста илюзорни, но все пак и двете се основават на нещо истинско. Истинската радостта се основава на познаването и осъзнаването на божественото, на духовната същност на всичко съществуващо. Истинската тъга се основава на осъзнаването на несъвършенството в света, от което произтичат всички страдания на хората. Божествената основа на вселената е факт. Несъвършенството на проявения свят също е факт. Факт е също така, че утре няма да си спомняме днешните страдания. Божественото е вечно и неизменно, докато несъвършеното е преходно. Не можем да изменим божественото, но можем да изменим преходното. Значи, въпреки моментното несъвършенство в света (което е причината за нашите нещастия, страдания и тъга), то все пак с течение на времето е обречено да отстъпи пред божественото. Това е посоката на движение на цялото битие: от материалното към духовното, от несъвършенство към съвършенство, от тъга към щастие, от незнание към знание... Ако се абстрахираме от настоящия момент, т.е. ако разгледаме вселената от гледна точка на вечността, то съществува единствено щастие и съвършенство. Освен това божественото е навсякъде. Несъвършенството е само в проявения свят, но божественото присъства дори и в него. Несъвършенството е неспособност да се прояви божественото. Значи тъгата идва от неспособността ни да проявяваме божественото в живота. Всяка неспособност обаче можем да превърнем в способност.

Не знам за книгата, но във филма определено става въпрос за това, че след като Земята е унищожена, всички хора са поставени в едно голяма игра и няколко извънземни се забавляват с тях. В това отношение може да се намери нещо общо с Матрицата. Колкото до влиянието, което филмът може да окаже върху духовното развитие на човека, то е силно отрицателно. В Матрицата отрицателното влияние и заблудите в които се вкарват зрителите също са много, но там има и доста положителни идеи. Та в речния свят Бог е заместен от извънземни, за които хората са просто едни играчки. Всички хора без значение добри или лоши са поставени при еднакви условия, където лошите определено са с предимство, а основната цел и на едните, и на другите е оцеляването... Иначе филмът ми беше интересен, просто защото се абстрахирах от изопачаването на действителността и го приех просто като един екшън с интересен и нетрадиционен сюжет. Първата част ми хареса доста повече.

Става за еднократно гледане. Хубави филми обаче не се правят само с визуални ефекти. По гръцката митология са правени доста филми... В този специално нещата са представени доста посредствено и сухо. Липсва атмосфера в която човек да се потопи.

Нещо няма ли да напишеш и за доброто? Ако познавах това, което е доброто- бива да напиша нещо, ама аз и понятие си нямам... ... Ето, знаеш че си нямаш понятие за доброто. Сега ако допуснем, че твърдението ти отразява истината, то ще се окаже добро. Ако не отразява истината, от това следва, че си имаш понятие за това, какво е добро. Доброто присъства и в двата случая, колкото и да се опитваш да го отречеш и въпреки неудобството, което си мислиш, че ти причинява.

Нещо няма ли да напишеш и за доброто?

Какво реално значение влагаме в думата „човечност“ (също и „хуманизъм“)? Животното не е човек, но ние няма да го определим като нечовечно. Вместо това използваме понятието винаги по отношение на хората. На еволюционното стъпало на което се намира, човекът разполага с определен набор от умения и възможности. Именно според това, доколко разумно и хармонично използваме тези умения и възможности, ние можем да бъдем наречени „човечни“ или „нечовечни“. Ако едно животно убие друго животно за да се нахрани, ние не можем да го определим като нечовечно. То не разполага с възможност за съзнателен избор. Не може да предвиди последствията от действията си. Води се изцяло от своя инстинкт, срещу който не е в състояние да противопостави нищо. За разлика от животното обаче, човекът разполага с воля, която може да противопостави на навика или инстинкта, и ако пожелае, може да действа по различен от подсказвания от природата му начин. Значи „човечността“ при човека е избор. При животното няма избор и от тази гледна точка не може да се говори нито за „човечност“, нито за „нечовечност“. „Човечността“ при човека се изразява в това човек да се води в живота си от духа, вместо от материята, от своята животинска природа или пък от егоистичните си навици и зависимости. Човекът притежава нещо повече от животното – разума. Но не наличието на разум прави човека човечен, а това, как този разум бива използван. За след-човешката еволюция, понятието „човечен“ ще има друг смисъл, защото тогава еволюционните енергии, които ще трябва да овладеем и приведем в едно хармонично цяло ще бъдат повече (включително и такива които в момента дори не можем и да си представим, така както за животното е непосилна задача да разбере какво означава да проявиш волята си). За човешката еволюция обаче какво е „човечност“ се определя от завършека на тази еволюция, т.е. критерии е това ниво на владеене на индивидуалните качества, което хората трябва да постигнат в края на настоящия цикъл. Това е запланувания в началото на човешката еволюция резултат, който в течение на настоящия еволюционен цикъл служи като идеал.

Истински удовлетворен може да бъде само този, който има цел; този, който има към какво да се стреми. Ако си постигнал всичко (или поне така си мислиш), то не след дълго ще осъзнаеш истинското неудовлетворение. Защото където има неудовлетворение, че не си постигнал дадена цел, там има и надежда, че можеш да я постигнеш. Но когато си постигнал „всичко“ ... край на надеждите, ... а това е страшно.

В никакъв случай не е досадно. Но наистина изглежда така. Това е просто защото не можеш да си представиш съзнанието, което ще развиеш в бъдещите еволюционни цикли. Ако съзнанието оставаше едно и също през цялата вечност; ако към него не се добавяше нищо ново, надхвърлящо старото, то наистина в определен момент съществуването би се оказало досадно. Но в действителност способността ни да възприемаме и разбираме света постоянно се разширява. Ние опознаваме все по-дълбоко и по-дълбоко божественото в нас и във всичко останало, а то е безкрайно, така че никога няма да достигнем предела, Възможностите за развитие никога няма да бъдат изчерпани. Ако в определени случаи човешкият живот ни се струва скучен, то съществуването като камък или растение при всички случаи можем да оценим като още по-скучен. Нека сравним двете. Но както камъкът е неспособен да си представи всички възможности, които животът ще му предостави за в бъдеще; както растението е неспособно да разбере човешкото съществуване, така и човешкото разбиране за същността на космичното съзнание е нищожно. А разнообразието и възможностите на последното при всички случаи са неограничени.

Кармата си е карма. Тя по никакъв начин не отменя свободната ни воля. Това, че нещо случващо се е кармично определено не означава, че ние не трябва да се намесим. Така би било ако виждахме напълно причините за случващото се и възможните последствия (а предполагам, че и тогава бихме намерили някаква възможност да се намесим, без да нарушим закона за кармата). Какво значение има дали случващото се е резултат от узряла карма? Ние сме попаднали в ситуация в която да упражним волята си по някакъв начин. Бездействието също е проявление на волята. Винаги проявяваме волята си, без значение дали го осъзнаваме или не.

Ами, не е суровост. Просто последствията (за самото животно) биха били много по-леки. То няма да осъзнае нещата по същия начин като човека. Убитият човек ще носи отпечатъка от убийството в психиката си може би в течение на няколко въплъщения, докато животното няма да има този проблем. Освен това много по-трудно се създават благоприятни условия за ново въплъщение на човек, осигуряващи оптимална среда за развитието му, както и за реализирането на натрупаната карма. А и думите „убийство с приоритет“ не са точни. Става въпрос за това дали е допустимо да убием човек, защитавайки някое животно или трябва да оставим човека да убие животното. Нашият избор е дали да защитим животното и как, на каква цена, а не кой да убием: кучето или човека.

Мисля, че е е абсолютно недопустимо да убиеш човек за да спасиш животно. Човекът е с приоритет и докато не е застрашен животът на други хора, е немислимо да се предприемат крайни мерки. По-добре е да умре невинно животно, отколкото човек, пък дори и такъв проявяващ жестокост към животните. Така според мен стоят нещата по принцип. Реално обаче винаги има възможност да спасиш животното без да убиваш човека, който го застрашава.

Броят последователи няма никакво значение. Един велик учител, прокарвайки своето учение ще го направи така, че след хиляда години примерно то да окаже положително влияние върху цялата човешка еволюция. Докато е жив може да има само двама-трима ученика. Буда и Христос колко ученика са имали? Земните мерки са без значение. Някой напълно неизвестен човек може да напише нещо някъде си, от което в последствие друг да почерпи идея и да напише книга, която да стане световен бестселър и да му осигури милиони последователи. Кой е по-голям учител в случая? Да се свържеш с идейния свят е истинското постижение, а не формулирането му в достъпен за широката публика начин (което разбира се също не е без значение, но при което също така сидеята бива силно окастрена). А великите учители не само успяват да се свържат със света на идеите, но действат свободно в него. Те „зареждат“ пространството с идеи, със семена, които хората могат да приемат в себе си. Не толкова думите и делата им са важни, колкото зарядът скрит зад тях и предизвикващ резултати за цели епохи.

Всеки сам си решава как да приложи прочетеното. Хора има всякакви. За мен е важно това, как аз самия ще приложа дадените насоки, а не това, как другите ги прилагат. Не може да очакваме, при броя последователи което има Б. Дуно в България и по света, да няма хора като тези, които описваш. И колкото повече се популяризира Учението, тези хора ще стават все повече. С написаното в последното изречение не се обявявам против популяризирането, но то неминуемо си има своите негативни последствия, наред с позитивните. В крайна сметка това, че някой се мисли за ученик, не го прави ученик. Оценката има кой да я даде и този някой не е ученикът или псевдо-ученикът.

Е да де, ама ако учениците бяха съвършени, те нямаше да са ученици. Учениците имат немалко слабости и недостатъци. Това, което ги отличава е яркият вътрешен порив към духовното и към Учителя, като най-близкото звено по пътя им към Бог. Ученикът е непреклонен в стремежа и усилията си за индивидуално развитие и в стремежа си за служба на общото благо. Не става въпрос човек да е светия, но да прави всичко по силите си да преодолее несъвършенствата си, а не да се примирява с тях. Изискванията може да са тежки, но са постижими.

Ами има и много по-ярък пример, показващ несъстоятелността на теорията ти: Християнството.

Аз възприемам написаното в книгите както примерно една карта. Искам да отида в някой град, но не знам пътя. Обаче ако си купя пътна карта, ще мога да се ръководя по нея. По същия начин ако книгата е написана от човек който действително познава пътя, т.е. вече е преминал по него, то и написаното ще ми бъде от полза и ще ми послужи като ръководство при собственото ми пътуване. То не отменя необходимостта от собствен опит, но може да ми бъде в изключителна помощ и да ми спести множество отклонения. Ако книгата наистина е написана от човек, който самият е изминал пътя, а аз следвам указанията стриктно и усърдно, то резултатът ще е положителен.

Аз самият съм имал и куче, и папагали, гледал съм си и костенурка, и хамстери... а в момента имам котка. Затова че не знам какво разбираш под „подобно отношение“. Но наистина котката, която имам може да се разхожда свободно навсякъде из къщата освен в стаята където спя. Там не я пускам дори и когато съм буден. Тя си знае и въобще вече не прави опити да влезе де. Това не значи, че отношението ми по някакъв начин е негативно. В агни йога също няма отрицателно отношение към животните, но има някои предупреждения свързани с прекалената привързаност, която е често срещана сред собствениците на животни.

Божидар, правиш доста предположения, а от мнението ти лъха такава увереност все едно става въпрос за факти. Иска ми се да обърна внимание на това, че в повечето случаи човешките емоции се появяват импулсивно и автоматично при определено стечение на обстоятелствата. В самия човек съществуват определени предразположения и склонности при определени условия да проявява определени съответстващи им емоции. Примерно ако те ударят да се почувстваш засегнат и обиден. Ако имаш склонност да се обиждаш когато те ударят, то може наистина да привлечеш в живота си ситуация в която да се окажеш ударен. Склонността обаче е нещо твърде различно от емоцията. Тя е един отпечатък в нашето подсъзнание, който можем да преодолеем единствено чрез волята си. Склонността е един утвърден в нас модел на поведение. Утвърдили сме го пак самите ние с нашите действия които сме извършвали многократно в миналото.

Ами в случая, аз и чисто интуитивно не мога да приема въпросната фраза. Просто във фразата долавям известно внушаване на безпомощност.

Да, когато говорим за отделния индивид. Но в случая имаме една колективна духовна практика.

Кому са нужни тези обяснения и реакции?!? За съвсем друго нещо говорим аз, Кристиян и Божидар, както и xameleona в първите си два поста. Разбира се, че можем да се изолираме от общуването. А няма начин да не сте забелязали, че има хора, които дори в претъпкан автобус се радват на един едва забележим, но ако сме наблюдателни, видим комфорт - около тях дори е една идея по-рядко откъм населеност с пътници, а какво остава пък да бъдат настъпани. Ако на мен ми е безразлично, дали някой ще ме настъпи в автобуса, почти сигурно е, че никой няма да ме настъпи. Обратното: ако се страхувам и съм силно разтревожен от това някой да не ме настъпи, шансът това да се случи се увеличава няколкократно.

Ами мисля, много негативен. Животът и здравето не са неща, към които трябва да се отнасяме умалително и с пренебрежение. Да бъде човек жив е най-големия дар, а да бъде здрав (физически, емоционално и умствено) е велико индивидуално постижение, показващо способността му да води хармоничен живот.

Ако паневритмията се разглежда не само от гледна точка на отделния индивид, а като колективен духовен ритуал, то присъствието на кучета, особено близо и вътре в кръга, е напълно недопустимо. Днес преди обяд доста разсъждавах върху някой от прочетените мнения и веднага в ума ми изплува библейската история за търговците, които Христос изгонва от храма. В храма имат място само тези, които отиват искрено да се молят. Храмът се характеризира с чистотата на своята атмосфера, като по този начин се създадат условия за по-лесно постигане на връзка между човек и божественото. Иначе всеки си е свободен да се обръща към Бог когато и където иска, и може да го направи и при ней-тежките условия, но в храма винаги трябва да се поддържа чистота. Нямам нищо против животните, но близостта им по време на индивидуални и групови духовни практики, по време на сън, а може би и по време на хранене, смятам за вредно.