Станимир

Мисля да. Благодарността е слабост и е присъща на личността, на егото. Да предположим, че някой ми окаже помощ по някакъв начин. Благодарността е начин да отвърна на тази помощ. Аз съм получил неговата любов в определена форма и няма нищо по-естествено от това да отвърна по някакъв начин. Ще отида още по далеч от предходното си твърдение и ще кажа, че ако не изпитаме благодарност, значи не изпитваме и любов. Да не изпитваш благодарност означава да не оценяваш това, което някой е направил за тебе. Така ли разбираш надличностното неегоистично съзнание? Да не отвръщаш на доброто на другите?

Интересен пример. За себе си мога да кажа, че е много вероятно да прекратя връзката си с такъв човек. Но въпреки това си мисля, че това няма да е осъждане. Аз няма да обвинявам явно или вътрешно в себе си този човек за това, че е станал наркоман, дори най-вероятно ще разбера причините довели го до това състояние и ще видя нещата от неговата гледна точка. Значи според мен „да съдиш“ означава преди всичко да обвиняваш другите за действията им, за мислите им, за чувствата им или за това което са.

Според Кабала човек е в сегашното положение, защото се отказал да получава повече светлина от Бог, т.е. да получава благодат. Май не е само тантра Въпросът е, че мотивацията ни за търсенето на Бог, не трябва да е благодатта, която получаваме от него. В много случаи обаче мотивацията на търсещите е именно такава.

Жалко е, че в последните дни към много от моите мнения беше отговорено по изключително негативен начин. Ако целта беше въпросните хора да вникнат по-надълбоко в казаното от мен, това разбира се би ме направило радостен. Не съм против критиките, но за да критикуваш нещо е добре първо да се опиташ да го разбереш, а не да критикуваш на база на предположенията си за светогледа на другия. Да мненията ми често изглеждат противоречиви. И друг път съм казвал, че ясно осъзнавам това. Тези противоречия обаче са привидни (поне за мен). Ще го опитам да го формулирам доколкото мога ясно и кратко: Неизменното се проявява чрез преходното. Няма друг начин неизменното да се прояви (т.е. да прояви само една „част“ от себе си) освен чрез преходни и ограничени форми. Но различни ли са тези преходни форми от непреходното? Не, те са резултат от взаимодействието на духа и праматерията, които от своя страна са два аспекта на едно и също нещо, и са вечни и неизменни. Предвид провокативния и заядлив тон, с който си написала поста си, не мога да приема, че това е мотивът който те води. Всъщност по отношение на непреходната същност на всичко съществуващо, думата начало е неприложима. Начало и край имат само формите чрез която тази същност се проявява. Те се променят и развиват. Няма специален проявител на принципите. Те действат навсякъде. Във връзка с тях не може да има каквото и да е персонализиране. Правилно е да се каже, че принципите се проявяват, а не че някой или нещо ги проявява. Това би означавало че въпросния някой/нещо е извън тяхното влияние. Да, така се получава. Човек споделя мнението си и изведнъж се появява някой който в желанието си да му покаже колко е затънал в заблудите си, стига до откровена заядливост и саркастичност в мненията си, която освен всичко друго представя за проява на благородство и добронамереност. Аз не намирам това за забавно. Ще се радвам, ако прочетеш отново мненията по темата и ако успееш безпристрастно да прецениш по отношение на кои от тях може да се използва думата „надплюване“. Ще се получи интересен резултат.

Ако човек се свързва с Бог заради благодатта, която ще получи... Всъщност аз виждам зависимост, не благодат. Какво практикуваш? Тантра?

Напротив. Не мисля, че ги приемаш. Как може едната половина на Сътрворението да е антипод на Духа? Толкова си заключен в дуализма, че дискусията е наистина излишна. Каквото и да ти се подаде, ще го разрешиш като 010101. П.П. Извинявам се, че се обадих, ма не се сдържах тоя път. Ша си трая в бъдеще. Щом казваш... Обаче самото разделяне на дуализъм и недуализъм, което правиш, е дуализъм. Всъщност другия полюс на Духа е Материята. Това е противоположността с която Духа има сродство и взаимодействието между двете води до творчество, а не до взаимно унищожение. Духът и материята дори и противоположни могат да съществуват (и съществуват) съвместно като резултатът от тяхното обединение е съзнанието. Обаче между реда и хаоса не може да има никакво сътрудничество. Едното винаги унищожава другото.

Да използва моралната деградация в обществото за да ускори духовното си развитие. Според мен е неправилно да се оправдава съществуващото състояние на ценностната система в хората с някакъв висш замисъл. Та хората в своето безумие са в състояние дори да унищожат планетата. Това ли е висшата воля? Какво израства не ще имат повечето хора в този случай? ...може би ще е странно, но ще го повторя отново ~ възможно е да се подхожда и без осъждане, квалифициране и/или оправдаване... Без слагане на етикет "правилно" и "неправилно"... За даден човек "да се научи" може да е именно това "да се провали" от гледна точка на обществото, родители и т.н. Защо мислиш, че хората са безумни ...това е, което могат и са в състояние към момента... Няма никакво осъждане, а изразяване на лично мнение. Не успях да намеря друг начин да изразя мнението си освен използвайки думата „неправилно“. Защо мислиш, че мисля хората за безумни? Това, което мисля със сигурност е, че хората са способни на безумни действия.

Как пък го направи този извод? „Ако моралните ценности сред хората са ниски, израстването в индивидуален мащаб ще дойде ако се преборим с това отрицателно влияние.“ Значи ние не можем да променим моралните ценности на обществото и за да израснем в индивидуален план е необходимо да не допуснем тези ценности да окажат отрицателното си въздействие върху нас.

Ти сериозно ли споделяш написаното? Не, не си мисли, че ме е страх от и че не мога да приема отрицателните емоции. Обаче това не означава да им придавам стойност, каквато те не притежават. Хаосът е антипод на Духа, т.е. може да се каже че изразява неговата липса. Колкото по хаотични са дадени мисли и емоции, толкова повече в тях липсва духовност. п.п. Ако наистина споделяш това, което си написал в последния си пост, мисля, че по-нататъшната ни дискусия е излишна.

Успяхте тотално да изкарате мнението ми от първоначалния контекст. Жалко. Примерът с плувеца е верен, но няма никаква връзка с написаното от мен. Първоначално ставаше въпрос за изпитване на ревност, омраза, невъздържана радост и др. подобни, които пречат на човека да възприеме достоверно реалността.

Всъщност хората около мен "затъват", за да науча аз нещо. Това е целта. И ще спрат да "затъват", когато аз си науча урока свързан с тяхното "затъване". Учителя имаше май една лекция за това, че грешките на другите можем да оправим само чрез себе си и друга грешка за благодарността към "грешките" на другите. Ти можеш да научиш урока си от това, че хората около теб затъват, но се съмнявам, че въпросните хора ще спрат да затъват в резултат на това. В живота няма такива специално нагласени уроци. Човек може да се развива при всякакви условия, но това не означава, че трябва да се примиряваме с неблагоприятните условия, а да ги победим. Ако моралните ценности сред хората са ниски, израстването в индивидуален мащаб ще дойде ако се преборим с това отрицателно влияние. В групов мащаб е необходимо да изградим по-духовна среда на живот.

Да използва моралната деградация в обществото за да ускори духовното си развитие. Според мен е неправилно да се оправдава съществуващото състояние на ценностната система в хората с някакъв висш замисъл. Та хората в своето безумие са в състояние дори да унищожат планетата. Това ли е висшата воля? Какво израства не ще имат повечето хора в този случай?

Запалянковците не са отделени от случващото се на терена. Даже напротив – сериозно са затънали в него. Няма нищо по фалшиво от тяхната радост и нещастие, абсолютно ненужни и неоснователни. Къде е тук безпристрастността? Футболистите също са затънали в илюзията на играта, устремени към победа, преследващи я с всички сили, която реално няма да им донесе нищо. Или мислиш щастието, ако спечелят двубоя, и нещастието, ако го загубят, за нещо реално и ценно. Как може човек да се поставя в зависимост от илюзиите си и да твърди, че това е правилния път за развитието му?

Добре, но от сто човека деветдесет и девет затъват, т.е. поддават се на отрицателното среда, и само един успява да се „научи“. Как тогава можем да твърдим, че условията на живот благоприятстват духовното развитие на хората? Да, тежките условия дават изключителни възможности за развитие, но колко могат да се възползват от тях? Докато през други епохи, развитието би се осъществило по-бавно, но и по-лесно, т.е. би било във възможностите на повечето хора.

А, не. Никак не е лесно. Тогава ще можем да гледаме на събитията от живота ни безпристрастно, т.е. такива каквито са, а не пречупени през личностните ни желания и емоции. Това според мен е част от уроците ни и едновременно с това е необходимо за усвояването на останалите уроци. Истинският живот не е в заблудите и илюзиите ни. И как ще стане това, докато не погледнеш отстрани, безпристрастно на случващото се? И нещо друго: каква яснота може да има отражението в развълнуваното море. Защото всички емоции, които изброи, причиняват точно това в нашия ум. Докато сме свързани с тях, яснота във възприятията ни не може да има. По последното ти изречение разбирам, че влагаш смисъл в думите ми, какъвто те не съдържат. Дистанцирането е за да можеш да видиш ясно и безпристрастно. Не трябва да се възприема като някакво бягство или откъсване. Погледни в природата: в структурата на атома, в движението на планетите – навсякъде наред с привличането, свързаността и единството се наблюдава и дистанция.

Да, съществата, които се представят за светли са най-опасни. По-точно според мен е да се каже, че те се възползват от колебливостта ни, колебливостта на нашата светлина, защото единствено това им осигурява достъп до нас.

Може ли да изпитваме благодарност без любовта? А ако поставяме условия пред любовта... Тя докосва еднакво всичко – и лекото, и тежкото. Да, тежки сме, но това не ни пречи да получим съответстващата на състоянието ни любов. А формите на любовта са безкрайно много. Да, тежестта ни пречи да възприемем по-фините форми на любовта, но не трябва да пренебрегваме тези по-груби форми, които са ни достъпни, колкото и ограничаващи да изглеждат те за човека, който ги е надскочил.

„По-лесно е човек да бъде недоволен.“ Съвсем естествено, изразявайки/споделяйки недоволството си, човек го разрежда и започва да се чувства по-добре. Да се замаскира недоволството с усмивка, означава да се потисне. Недоволството обаче може да бъде и трансформирано. Затова преди всичко е необходимо човек да се дистанцира от случващото се, от желанията и мислите си; да бъде повече страничен наблюдател, отколкото участник. Колкото до доволството, има два вида доволство. Едното зависещо от външните условия и друго – независещо. Първото не бих казал, че е умение. То просто ни се случва (също както недоволството). После отминава, след като външните условия се сменят (което е неизбежно). Това доволство може да бъде имитирано, т.е. да се опитваме да заблудим хората, че го изпитваме, докато в действителност не е така. Причините могат да са най-различни, като страх как ще изглеждаме пред другите, гордост, желание да нараним другите демонстрирайки „превъзходството си“ над тях и др. Получава се нещо като имитация на имитацията, тъй като доволството зависещо от външни условия е имитация на истинското безусловно доволство (или по-скоро чувство за пълнота) на духа.

Да, човекът безусловно е носител на всички изконни принципи. Те съществуват в него като потенциал, който обаче всеки човек проявява по-различен начин и в различна степен. Вярвам в духа на абсолютно всеки човек, в същността на всичко съществуващо. В личности и персонифицирани богове не вярвам. Не съм съгласен. Вярата е към същността на всичко съществуващо, доверието е към отделните индивидуалности проявяващи тази същност в една или друга степен. Вярата е безусловна, доверието зависи от действията и мислите (и то от начина по който примерно аз самия оценявам тези действия) на различните хора. За мене „Изменното“ и „Неизменното“ не са противоречиви, а състояния на едно и също нещо. Въпросът „Кой?“ също е неправилен. Такъв въпрос предполага персонифициране и ограничаване на Бог. Няма създаване. Всичко си съществува изначално. Въпросът е как ние го възприемаме. Освен това духовните закони винаги са „правилни“. Те включват и обуславят всичко в себе си. Те изразяват същността на всичко съществуващо чрез всичко съществуващо. Значи те се проявяват в различни свои аспекти чрез всички форми във феноменалния свят.

Щом за създаването на един предмет е от значение в какво настроение ще са хората, които го създават, а по-късно и хората, които ще са в съприкосновение с него, защото предметът попива всичките им вибрации, какво да кажем за раждането на едно дете? Чистата любов няма нужда от секс, а опровдаването на желанието за секс идва от ума, а не от интуицията. Умът е този, който ни представя инстинктите и желанията за интуиция. Но дори и да приемем варианта, че една двойка може да осъществи сексуален акт при пълна чистота на мислите и чувствата (което разбира се би било изключително рядко явление) то енергията в този случай, дори и положителна, би била твърде силна за крехкия организъм (нервна система и етерно тяло) на плода, така че отрицателното въздействие отново ще бъде налице.

Съвършенството може да се разглежда като цел/постижение, ако говорим за някакво относително съвършенство. Ако говорим за абсолютното, всеобхватно и безпределно съвършенство, то може да се разглежда като посока, но не и като цел. Мерките и целите (близки и далечни) са нужни, но те са свързани единствено с относителното съвършенство, т.е. с отделните етапи от пътя към истинското съвършенство, който е безкраен. Значи проблемът се явява когато приемем постиженията за крайни, а не за стъпала от пътя ни. Тъй или иначе ние стремейки се към съвършенство, са стремим да постигнем собствената си представа за това съвършенство, а тя е ограничена (но за щастие може да бъде развивана). Това пак повтарям не е лошо, но е нещо, с което трябва да сме наясно, за да не правим грешката да смесваме нашите представи за нещата с реалните неща.От чисто практична гледна точка е по-добре да си поставяме по-близки цели, без да губим връзката с далечните.

Перфекционизмът винаги има подлежащ страх от провал - той е просто маската на този страх, нито повече, нито по-малко! И не е начинът за разрешаването му обаче - напротив, задълбочава го! Перфекционизмът, така както го заявяваш, се бърка с високия идеал, който се следва разумно, спокойно, с толерантност, гъвкавост, с приемане на временните сривове по пътя като нормални долини към следващия връх, като възможности за учене! ... Приемаш перфекционизма само в тесния му смисъл на вид натрапчивост от психологията. Ако потърсиш (например в интернет) обаче, ще видиш, че думата има и друг по-различен и по-широк философски смисъл. Вярно е, че подфорума в който е темата, е Психология, но не мисля, че трябва да се ограничаваме да разглеждаме нещата само от психологична гледна точка.

Всяка смърт едновременно с това е и едно ново начало. Да, духовната идилия е била прекратена, за да може духовността да бъде постигната отново в бъдещето, но вече съчетана със самосъзнание, мисъл и способност за избор. И тука може да се забележи спираловидния, но и възходящ ход на еволюцията. Упадъкът, загубата на духовността е само привидна. „Бог“ в случая мисля, че трябва да се разглежда по-скоро като всички индивидуални човешки духове, които са принудени да се откаже от състоянието си на блаженство, защото това състояние само по себе си е застой. Погрешно е змията да се отъждествява със сатаната. Поне не в този случай.

Всяко насилие (над себе си) води до отрицателни последствия. Когато се стремим към едно по-високо ниво на мислите, чувствата и постъпките си, в това няма нищо лошо. Проблемът идва когато не се съобразяваме с възможностите си. Това води до небалансираност в развитието (което всъщност не е никакво развитие) и дисхармония. Целта в този случай не е погрешна, но пътят към нея е неправилен. Донка спомена за постигане на резултати, но нека да разгледаме перфекционизма от друг ъгъл: като стремеж да следване на един висок идеал. Защо да разглеждаме само изопачения вариант на перфекционизма? Нека първо да разберем оригинала, а после да мислим за фалшивото копие.

Не е подсъзнателен. Подсъзнателно е всичко което сме превърнали в навик, в модел на поведение/мислене. Подсъзнателно е всичко което извършваме автоматично. Подсъзнанието ни се определя от материалната ни природа, не от духовната. В подсъзнанието липсва всякакъв стремеж към развитие. В подсъзнанието са тези сили, които се стремят да запазят сегашното ни несъвършено състояние, включително всичките ни слабости, зависимости и предразположения. Всичко това е пълната противоположност на стремежа към съвършенство.