Станимир

Усъвършенстване – индивидуално и групово.

Е, любовта се проявява по хиляди начини, често противоположни. „Да си обърнеш бузата“ означава когато те ударят да не приемаш това като обида, като нещо, което може реално да ти повлияе, освен чрез начина по който ти самият го интерпретираш. Означава да не отвръщаш на удара с омраза и защото гордостта ти е била наранена. Но не означава, че не трябва да отвръщаш на удара в случаите когато това е целесъобразно. Може физически да се въздържиш да отвърнеш на удара, но в мислите си все още да желаеш да нараниш другия. Значи не физическо отвръщане на удара се има в предвид. Има немалко случаи в които ще си навлечеш много по-тежка карма ако не отвърнеш на удара, но пак повтарям, важното е да го направиш в спокойствие и равновесие, защото е необходимо, а не защото се чувстваш обиден и защото искаш да нараниш другия. Желаеш ли да нараниш другия, това вече е прегрешение.

Егото в първоначалния смисъл на тази дума сме ние самите, т.е. азът. От тази гледна точка ние сме отговорни за всичко случващо ни се и никой друг. В момента под его, обаче повечето хора разбират нещо съвсем различно. Под его хората разбират една част от нас самите, на която се опитват да прехвърлят цялата отговорност за действията си, всичките си отрицателни качества, и цялото си невежество. Човекът е един. Аз съм един. Делението на нисше его, нисш аз, личност от една страна и висш аз, душа, висше его, индивидуалност от друга е само условно. Както казах, повечето хора отнасят егото към първата поредица от синоними, но оригиналното значение на думата се отнася до втората поредица от синоними. Объркването идва от думата егоизъм, означаваща себичност, т.е. изключване и омаловажаване на всичко което е извън нас самите, или по-точно, отвъд представата ни за нас самите; фокусиране единствено в самите себе си. В последствие човек идентифицира това „себе си“ с мислите, чувствата, физ. си тяло. Човек търси нещо свое с което да се отъждестви, което да го разграничи от всичко останало. Непознавайки своята вътрешна уникалност, човек я търси отвън, създавайки си илюзорна представа за себе си... Писал съм го и преди, ще го напиша отново: личността сме ние праз даден земен живот. Аз съм Станимир, работя еди какво си, живея еди къде си, имам еди какви си приятели и еди какви си интереси. Всичко това, което ме характеризира единствено в този живот, но няма да е валидно през следващия ми живот, това е личността. В следващия си живот аз няма да съм Станимир, няма да живея в същия град (вероятно), няма да работя същата професия, някои интереси може да са сходни, но в по-голямата част вероятно няма да са същитие и т.н. Човек не може да отрича своята личност, защото проявлението му на физически план се извършва именно чрез нея. Човек не може да отрече и нисшето си его, пак по същата причина. Може да се отрече егоизма, защото той предполага неправилно проявяване на душата посредством личността.

Да, това е подходящото решение според мен. Но за да бъде практически изпълнено, е необходимо да работим и върху качества като търпение, постоянство, целеустременост, упоритост, вяра, сила на волята, самонаблюдение, различаване, честност в преценката на мислите, желанията и мотивите си и др. Иначе, въпреки желанието ни, няма да успеем да реализираме намерението си да подхранваме само положителните форми. Т.е. реализирането е доста по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед. Регресията не мисля, че е решение. Тя може да помогне, да открием причините за някои наши навици, страхове, предразположения и др. под., но не и да развием духовни качества (напр. състрадателност, смелост, загриженост за ближния, честност, добронамереност и др.). Т.е. регресията няма да ни помогне да преодолеем своя егоизъм и присъщите му качества. С регресия можем да преодолеем определен вид страх, но това няма да ни направи по-смели. Можем да преодолеем отрицателното си отношение примерно към кучетата, ако коренът за това е някакво събитие от нашето минало, но няма да ни научи на любов към животните. Отговорът мисля, че е ясен и сигурно звучи клиширано: любовта... може би с уговорката, че става въпрос за надличностната любов. Душата е отвъд личността (не бъркайте с индивидуалността), затова че всичко надхвърлящо егоизма на нашата личност ни води към нея.

Точно с употребата на месо за храна се нарушава екоравновесието и се убиват масово животни. Популацията се поддържа изкуствено свръх-висока само за да има в наличност повече животни, които да бъдат умъртвявани за храна. А изборът дали човек да се храни с месо или не си е наистина негов, но докладът на ООН по никакъв начин не отменя правото на човека да осъществи сам този избор, а единствено посочва последствията.

Аз не бих говорил за бъг, а за слабо звено или недостатък. Това, че нещо не работи оптимално, не означава, че в него има бъг. Егото (нисшето) се е наложило от нас самите и от живота. Т.е. от начина по който живеем, от всички решения, действия и мисли, които дълги години сме вземали. От начина по който сме реагирали на външните условия, на събитията от живота ни, от отношението ни към тях (вкл. и семейството). Тъмната сила си е тъмна сила. Неин проводник може да бъде всеки, разбира се когато позволи това.

Идентифицирайки вируса и изучавайки го, може да му бъде противодействано, т.е. да се повиши способността за защита от всички сходни вируси. Ние сме виновни , че нямаме защита от съответния вирус. Другите виновни, що касае нас самите, не са от значение.

Ами няма и смисъл да изреждаш всички варианти. Ти изреждаш вариантите, които считаш за необходимо да отбележиш, а аз посочвам варианта, на който аз считам за необходимо да се обърне повече внимание.

Това можеш да го твърдиш по отношение на себе си и аз разбира се не бих го оспорил. Но моето мнение беше написано по отношение на поста на Божидар, който дори и да допуска другата възможност, в поста му не намерих никакви признаци за това. Така че реших за най-уместно да посоча тази възможност

Егоизмът е подобен на хипертрофиралото его на демона. Да, но човек го е приел в себе си. Така се създава егото - като приемаш разни неща. Значи не е само до демона, а защо човек е приел демона в себе си. И най-чист да е бил, по някое време го е приел. И ако е толко чист бил, защо го е приел ....туй его Свободна воля. Защо я е използвал, за да съдаде туй его? Много сложен въпрос задаваш. Ще се опитам да отговоря косвено: Хората както и животните са подвластни на своите инстинкти. Хората обаче притежават ум (в началото изключително слаборазвит, а в момента не чак толкова изключително, но пак слаборазвит). Умът в съчетание с инстинктите поражда желания. Продължителното задоволяване на желанията води до развиване на навици и зависимости. Неудовлетворяването или удовлетворяването на желанията и очакванията (които всъщност са вид желания) води до емоции...Това са все неща свързани с нисшето его. Трябва да се има в предвид и, че егоизмът не е нещо създадено отведнъж с едно или няколко волеви решения, а се е изграждал в течение на множество хилядолетия.

Ами за разлика от месото, вредността на ГМО-тата в много отношения е доста съмнителна и при всички случаи е далеч по-малка. Освен това изборът дали човек ще се храни с ГМО или не си е негов. Точно употребявайки животинска храна, човек е лишен от този избор, защото предварително не знае дали животните не са хранени с ГМО. Всъщност това според мен е факт и то в много по-големи мащаби отколкото употребата на ГМО от хората. Ако погледнем реално, с намаляването на консумацията на животински продукти, консумацията на ГМО би трябвало да спадне.

Това Бог може ли го? (не ми отговаряй, просто се шегувам) Не мисля, че трябва да се обвързва свободата на волята с контрола над физическото тяло. Човек е необходимо да фокусира съзнанието си във висшите три свои принципа (атма-будхи-манас). Колкото в по-голяма степен е осъществил това, в толкова по-голяма степен той може да се счита за свободен. Именно тях трябва да овладее и чрез тях може да функционира свободно. Но да оставим настрана това отклонение. Свободата на волята не означава пълна свобода и независимост от нищо. Това би означавало човек да престане да бъде част от цялото, а това в действителност е ужасно. Свободата е в хармоничното взаимодействие с цялото, т.е. с всички разумни същества, които го съставляват.

Божидар, слизане и падение не са едно и също. По горе останах с впечатлението, че си ги смесил. Иначе не мога да се съглася с написаното от тебе. Какво искаш да кажеш? Да не се занимаваме с това, което смятаме за нужно? Как можеш да се занимаваш с неща, за които не знаеш, че трябва да отработиш? Според мен трябва първо да осъзнаеш, че нещо има нужда да бъде отработено, и едва след това да започнеш да го отработваш. Иначе не могат да се постигнат никакви резултати. Хаотичните и несъзнателни усилия не могат да доведат до нищо съществено в духовен план. Забелязах кавичките. След като са сложени, аз разбирам следното - Божидар е искал да каже, че понякога съзнателно ние се опитваме да правим неща, които уж са много наложителни, много важни, а в същност това са някакви наши, много често неподходящо поставени цели, които именно волево се напъваме да осъществим, защото трябва да ги направим (такива са ни убежденията или по-скоро предубежденията, заблудите ...); често тези цели дори не са съвсем или дори никак наши, ами са формирани или поне повлияни от семейство, приятели, средата, в която живеем... А ако решим да се освободим от това съзнателно трябва, което сами си налагаме, то от несъзнателното започват да изплуват в нас стремежи към действителното наше призвание; това е искал да каже според мен с това "още не "знаеш"". И аз забелязах кавичките, но това нищо не променя. Дали знаейки нещо се заблуждаваме или не, нищо не променя. Ние действаме на базата на това знание, пък било то и илюзорно. Не бива да се предполага единствено възможността, че знанието ни е погрешно, т.е. че се заблуждаваме, и да се поставя думата в кавички. Аз допускам тази възможност, но не отхвърлям другата. Пътят до истината не е лесен процес и разпознаванети й не може да дойде отвън. Това е качество, което се развива със собствени сили, чрез собствения опит на човека. Разпознаването на истината от заблудите е част от пътя. Човек трябва сам да разбере, че се заблуждава, за да може да преодолее дадените заблуди. В противен случай той ще си остане подвластен на тях, пък ако дори и самия Бог го наставлява в действията му.

Хубава тема. Но аз пак ще обърна внимание първо на това с което не съм съвсем съгласен: Всъщност съгласен съм, но с уговорката, че това е само една от възможностите. Ако човекът се окаже със слаба воля или непостоянен, и се откаже от по-нататъшното изпълняване на упражненията, то наистина човек може да си изгради представата, че е слаб и увереността в собствените му сили да спадне в немалка степен. Възможно е обаче и друг вариант: човекът изпълнява упражненията, увеличавайки бройката според физическите си възможности и приема това за духовно постижение. Тук идва другия капан: щом медитирам пет часа дневно, значи аз съм по-духовен от този, който медитира един час. Все пак ако не друго, в този случай се тренира донякъде търпението (казвам донякъде, защото самото желание за постигане на някакъв духовен резултат по този начин и сравняването с другите говори за нетърпение) и постоянството. Тук за разлика от първия пример се стимулира гордостта. Възможен е и трети вариант: човекът да държи някакво ниво на изпълнение на упражнението (най-често неизискващо пренатоварване) и да превърне изпълнението на упражнението просто в неизискващ съзнателно усилие, автоматичен навик. Такъв човек е затънал в илюзията, че продължава да извършва някаква духовна практика, а в действителност навикът е в самата основа на нисшето его.

Не мога да се съглася, че неприемането е тиха емоция. То нерядко се проявява бързо и яростно. Иначе за неприемането... ами зависи за какво се отнася. Понякога то може да се изразява не в отхвърляне, а в поддържане на определена дистанция. Не всички съчетания са подходящи и хармонични. Но и когато имаме отхвърляне, пак зависи какво и как отхвърляме. Например шофьор кара бързо и блъска човек на улицата. Нормално е да не приемем подобен тип действия от негова страна, но не и да отхвърлим факта, че шофьорът вече е извършил въпросното действие, както и правото му на свободен избор да кара автомобила си както пожелае (разбира се носейки отговорност за последствията). Всъщност това, което вреди са емоциите съпътстващи неприемането. Самото неприемане обаче не е емоция. Такива съпътстващи емоции могат да са раздразнението, омразата, несдържаността и др.

Когато се говори за цикличност, трябва да умеем да различаваме необходимостта от свободния избор (волята ни). Цикличността е нещо, което ни оказва влияние, а не е породено от нашата воля, въпреки че нерядко между двете има зависимост. Да вземем за пример дишането. То е необходимост. Аз не мога да не вдишам въздух. Със силата на волята си мога да отложа вдишването си няколко десетки секунди, но в един момент ще бъда принуден да си поема въздух. Друг пример е прераждането. Ако съм натрупал карма, чието отработване може да стане единствено на физически план, аз ще се преродя на земята. Ако притежавам съответното знание, по определени начини мога да отложа това прераждане изключително дълго време, но в никакъв случай няма да успея да го избегна. Цикличност е само тази цикличност, която се случва независимо от волята ни. Нещо повече, нашата воля е зависима от цикличността в по-голяма или по-малка степен според конкретния случай. Аз мога да не спя примерно два-три дена, но накрая волята ми ще отстъпи пред необходимостта, т.е. пред въздействието на природните цикли. Божидар, слизане и падение не са едно и също. По горе останах с впечатлението, че си ги смесил. Иначе не мога да се съглася с написаното от тебе. Какво искаш да кажеш? Да не се занимаваме с това, което смятаме за нужно? Как можеш да се занимаваш с неща, за които не знаеш, че трябва да отработиш? Според мен трябва първо да осъзнаеш, че нещо има нужда да бъде отработено, и едва след това да започнеш да го отработваш. Иначе не могат да се постигнат никакви резултати. Хаотичните и несъзнателни усилия не могат да доведат до нищо съществено в духовен план.

За неволята: коренът на думата „воля“ в славянския език има значението на искам, желая. Също в определени случаи има значението и на свобода. Пример: волна птица. Под неволя не бива да се разбира не-воля, т.е. да не използваме волята си, а ситуация който е дошла против нашето желание, воля и която ситуация може да се каже, че отнема известна част от свободата ни. Нека не спекулираме с думите в българския език.

Това разбира се е така. В момента на вземане на решение може да се окаже глупаво, да анализираме, дали вземаме въпросното решение интуитивно, разсъждавайки, водейки се от опита, поради предразсъдъци и т.н. Но темата предполага един последващ размисъл по въпроса, затова намирам разсъжденията по нея за оправдани, дори за необходими. Вземайки едно решение ние трябва да сме наясно от каква позиция го вземаме. Ако в пристъп на ярост обидя някого, това решение почти сигурно ще предизвика негативни последствия както за мен, така и за обидения. Значи за да мога да огранича за в бъдеще възможността да вземам подобни решения, аз трябва да съм направил ясно в съзнанието си връзката между нивото на което се е зародила причината (в случая емоционално) и следствието. Трябва да съм наясно кой фактор влияещ върху решенията ми, до какви резултати може да доведе. Тук ще цитирам една притча: Един папагал умеел да вика „Благ Учител!“ – но с това не подобрил своите възможности. Една мечка случайно оставила своята плячка на прага на гладуващ, но не престанала да бъде звяр. Пчела случайно пробила абсцес на болен, но не заработила блаженство за себе си. Даже змията веднъж с отровата си спасила живот. Само съзнателността и неотменността дават последствия. Не можем да очакваме последствия несъответстващи на/надвишаващи нивото на което са зародени. Ако примерно вземем едно решение под влиянието на предразсъдъците си, ние само ще затвърдим тези предразсъдъци, но няма да постигнем нищо примерно в ментален, а още по-малко в духовен план. Дори и последствията от взетото решение да се окажат положителни на физическо ниво, те ще се ограничат само до това ниво, но на висшите планове, които са много по-реални от физическия, няма да се отразят, даже е възможно да окажат отрицателно въздействие.

Има различни видове болести, с различни причини за всяка от тях. Някои болести отшумяват сами, като Природата и времето са достатъчно добър техен лечител; други оставени сами на себе си, вместо да отшумят, ще влошат нашето състояние. Някои болести са резултат от груповата карма на човечеството, други в нарушения в емоционален живот на отделния човек, трети в нарушения в умствения му живот, четвърти са просто физически наранявания... Първите обикновено са вирусни. Там например хомеопатията едва ли може да окаже пряк ефект. Значи трябва да се използват други традиционни или алтернативни средства (например билколечение). Ако причините са в човешките емоции или мисли, то разбира се истинското излекуване може да дойде само от самия човек с отработване на проблемите на тези нива. Това обаче не изключва необходимостта от смекчаване на последствията, които вече са нарушили здравето ни на физическо ниво. Тук методите могат да са всякакви, като не може да се обобщи по принцип, че едни са по-подходящи от други. Истинският лечител комбинира всички възможни методи и ги прилага според ситуацията, без да отхвърля нито един от тях. Преценката на подходящия метод е може би най-трудната задача пред лечителя, особено като се вземе предвид, че на практика няма лечител, който да владее всички методи и много лечители биха предпочели да излекуват пациента по познатия за тях, но по-неефикасен начин. Всъщност в подобни случаи не е нерядко се случва болестта да е отшуми сама, а намесата на лечителя да е оказала по-скоро плацебо-ефект, отколкото реален такъв.

Не Винаги разчитам и на логиката, и на вътрешното си усещане. Понякога и на случайността. С принципите си гледам винаги да се съобразявам. Последствията са основното нещо, поради което предприемаме дадено действие. Мнението на околните гледам да не ми влияе, но не мога да твърдя, че наистина е така. Сигурно и то ми влияе в някаква степен. От предразсъдъците не мисля, че съм застрахован. Иначе ако мога да ги забележа, не бих предприел някакво действие в резултат на тяхното влияние. Тяхното действие обаче винаги е прикрито. С опита няма как да не се съобразявам. Всъщност забавното е, че опитът може да се свърже както с предразсъдъците, така и с вътрешното усещане.

Защо наричаш това „духовна цел“? И защо разглеждаш единствено възможността човек да се съсредоточи върху средствата, сидхите и т.н? Не мислиш ли, че това е само едната от две възможности? И как можеш да знаеш дали задачите ти имат нужда от медитация или нямат? Не, човек трябва сам да реши за себе си дали има нужда от медитация или не. Сам трябва да реши за себе си дали да стане политик или не. Сам трябва да реши за себе си какво ще е отношението му към жените. Това става в живота на земята, а не на някакво предполагаемо духовно равнище от висшия му аз или от Бог. Съответната инкарнация на човека може да предоставя определени специфични възможности за изграждането и изтънчването на определени качества, както и за отработването на определена част от узрялата карма, но нищо повече от това. Това не означава, че човек не може да работи (и) над други свои качества, ако има желание за това. Подобни ограничения никой няма право да поставя пред човека.

Обаче се замислям: Дали когато отидем на гости и ни сервират развалена храна или умрели животни, трябва да се примирим с процесите на разпад, отмиране и загниване и да изядем смело храната? Защо? Дали ще купим изгнили плодове от магазина? Защо? Дали ще се примирим с гангрената на крака на приятел или ще му помогнем? Ей такива едни въпроси. С храната и здравето е повече или по-малко очевидно. А по-нататък? Строго погледнато разлагането се отнася само до формата. Висшите принципи се отделят от последната, а в нея остава само животът на клетъчно равнище. Т.е. всяка клетка продължава да живее самостоятелно и освободена от връзката си с цялото. Гниенето е съвсем естествен и необходим процес. Това обаче не означава, че човека трябва да има нещо общо с него. Гнилостните процеси винаги са вредни за човека и ние трябва да се стараем да стоим настрана от тях. Атмосферата около разлагащи се предмети винаги е изпълнена с нисши астрални същности. В случая с гангрената разбира се нещата са по-различни, защото човекът все пак е жив, така че трябва да се търсят начини за ограничаване и лекуване. Всъщност гнилостните процеси винаги следва да бъдат ограничавани, т.е. да не се допуска разрастване на въздействието им. Примерно ако сред няколко пресни плода има един развален, той трябва своевременно да се отстрани, за да не влияе на останалите. Или пък например контейнерите за боклук трябва винаги да са със свален капак. Цикличността се отнася до живота, а не до формата. В цикличността няма раждане и смърт, а редуване на две противоположни движения – от духа към материята и от материята към духа. В този процес формите се сменят (раждат се и умират), но животът остава един и същ.

Според мене не трябва да се отъждествяват проявата на воля с егоизма. „силните [ще си призная, че намирам подбора на думата за изключително подвеждащ] хора искат обикновено всички реки да се вливат в тяхната река; в Доброто обаче процесът е тъкмо обратен – Господ се разлива в малки рекички и наместо Той да ги управлява, оставя те сами да се управляват.“ И в двата случая имаме проява на воля, но само в първия имаме егоизъм. Значи, човек може да прояви волята си без да бъде егоист. Божията воля не отменя човешката воля. Тя дава едни широки рамки в които човек може да се проявява свободно.

Доброто е над страстите. Самите страсти са илюзия и зависимост. Има обаче много други начини да се утвърди доброто. „Аз съм“ е основата на „ще бъда“. Без последното не може да има никакво развитие на нивото на което се намират хората еволюционно. Един друг Бог е казал: „Да бъде Светлина!“.

Текста във връзка с написаното от мен ли си го подчертал или просто така? Защото написаното от мене не предполага нарушаване на връзката с Бога и немислене за Него. Тук може да се каже същото. Кой е казал, че човек трябва да мисли само за себе си? В цитирания текст човешката воля е представена в смисъл на разминаване с Божията воля. Но в действителност двете могат да бъдат съвместени, т.е. разминаването съществува само при хората в по-начална степен на своето развитие.